Д-р Н. Накрая тези страдащи души освобождават ли се? К

Онези от вас, които са запознати с работата ми, знаят, че силно вярвам във влиянието на душевната па­мет върху човешкото мислене. Самотата и уединение­то на душите, за което се говори в случай 16, напомня място за изкупление, подобно на християнското чисти­лище. Възможно ли е тази религиозна концепция да се е зародила от спомените на някоя душа за уединението й в духовния свят, изопачени на Земята? Има прилики и големи различия между откритията ми за духовното уединение и църковните определения за чистилището.

Според християнската доктрина чистилището е със­тояние на самопречистване за онези, които трябва да заличат всички следи от грях, преди да продължат към рая. Чувал съм, че някои души преживяват пречистване, докато други изискват енергийно регенериране. Все пак не излизаме от уединението напълно чисти. Иначе не би било необходимо отново да се прераждаме. Освен това самоналоженото уединение не е изгнание. През последни­те години по-малко консервативните представители на християнската църква не наблягат толкова на предста­вата за ада, колкото в миналото. Въпреки това църквата все още отрича универсализма, вярата, че всички оти­ват в рая. Все още се твърди, че душите на извършили­те смъртни грехове не попадат в чистилището, а в ада, където за наказание биват хвърлени във „вечния огън". Проклятието според църквата е раздяла с Бога, проти­вопоставена на вечното блаженство. Християнските църкви просто не приемат концепцията, че в отвъдния свят всичко е простимо. Съдейки по чутото в процеса на работата си, мисля, че всяка душа се разкайва, защо­то носи отговорност за изборите си.

От всичко, което съм научил, правя извода, че душев­ната енергия не може да бъде унищожена или потисна­та, а само да се преобразува и пречисти от вредните земни влияния. Душите, настояващи да останат в уеди­нение след физическата смърт, не се самоизмъчат. Ня­кои чувстват необходимост от усамотение, защото са загрижени да не покварят и други с отрицателната си енергия. Има и души, които не се смятат за покварени, но не са готови да бъдат утешавани.

Важното, което трябва да се помни, е, че тези души сами разполагат с енергията си и повечето молят вода­чите си да отведат в центрове за лечение и обновя­ване в духовния свят. Те представляват терапевтични зони далеч от духовните им групи, където душите имат възможност за уединение и време за личен размисъл. Но това е форма на целенасочено лечение. Заблудените ду­ши, за които става дума в случай 16, все още не са направили избора да получат помощ. Историите на всич­ки мои клиенти сочат, че след смъртта имаме право да се откажем от подкрепата на духовните си водачи за толкова дълго, колкото желаем.

По време на лекции са ми задавали въпроса, дали мес­тата за самоналожено изгнание са „по-низши слоеве или светове". Имам чувството, че тези идеи са породени от догми, в основата на които стои страх. Може би е въпрос на семантика. Мисля, че по-подходящо определе­ние на това състояние е собствено пространство, субективна реалност, създадена от душата, която иска да бъде сама на място, отдалечено от духовния й център. Не смятам, че тези души са затворени в някаква об­ласт, отделена от духовния свят, обитаван от другите. Самотата им е собствен избор.

Душите, живеещи в тишина, знаят, че са безсмърт­ни, но се чувстват безсилни. Сами, без ничия помощ, обмислят какво да правят. Преживяват постъпките си отново и отново, преповтарят кармичните изводи за това, което са причинили на другите или понесли от тях през последния си живот. Възможно е или да са на­вредили на някого, или да са пострадали от нечии дейс­твия. Доста често чувам, че се чувстват жертва на обстоятелства, които почти не са били в състояние да променят. Те са тъжни и същевременно гневни. Не об­щуват с останалите от духовните си групи. Такива души страдат от самообвинения и неразбиране на самите себе си. Трябва да призная, че тези условия донякъде съвпадат с определенията за чистилище.

Сартър казва: „Всеки на света има въображаемо „аз", с наклонности и желания, и истинско „аз". Бих добавил към това твърдение мисълта на Уилям Блейк. „Разби­рането на истинската ни същност може да попречи на сливането с тази същност." В своето пространство усамотените души се отказват от въображаемата представа за себе си и се предават на разкаяние. Уеди­нението и мълчаливият самоанализ са важен и норма­лен аспект от живота на душата в духовния свят. Разликата е, че заблудените души все още не са готови да потърсят облекчение на страданията си, като помо­лят за помощ, продължат напред и направят промени. За щастие те са съвсем малка част от обитателите на духовния свят.