Слово за Ястребинчетата

Уважаеми другари,

През последните 20 години, се разрази истинска полемика по въпроса: Имало ли е фашизъм в България ? Новоизлюпени историци, политолози, социолози и цялата орда от платени слуги на неолиберализма и капитализма, се опитваха по всякакъв начин да ни убедят, че такова нещо е нямало в България. Възпроизвеждаха картината преди 1944 година едва ли не, като благоденствие за българския народ. Представяха образа на хитлеристкия войник, като еталон за поведение и визия. Наслушахме се и се начетохме на какви ли не измислици и безмислици, целящи тотално преиначаване на нашата история в интерес на нововъзникващата капиталистическа шайка. Стигна се дори до парадокса, синът на един военнопрестъпник, какъвто е Борис III, да бъде избран за премиер на България. Има обаче имена и понятия, които като звукът от камбана никога не могат да бъдат заглушени от воя и хленча на цялата тази престъпна шайка. Само тяхното произнасяне разбива на пух и прах всички пясъчни псевдоисторически кули, изградени от всички тези слуги на капитала.

Само една дума, способна да обезсмисли всичките тези напразни напъни на „новите варвари”. Дума, събрала цялата истина за събитията от тези мрачни години в съвременната българска история. Дума, по-силна от камбана, водеща до полуда целия този псевдоинтелектуален кортеж на съвременните български чорбаджии.

Мразовитото утро на 19 декември 1943 година изсипало в Ястребино ротата на подпоручик Коста Йорданов. Блокада. Арести. Разпити в кметското наместничество. После пред карабините с натъкнатите ножове тръгват осемнадесет души. Когато наближават малката гора, която е само на стотина крачки от селото, подпоручик Коста Йорданов се заковава на място. Вдига ръка, зяпва и изревава, като устремява показалец към конвоираните:

- Огън!

На войниците било съобщено предварително, че ще участвуват в разстрел. Ала те не дръпнали спусъците на заредените карабини и шмайзери. Подкараните мъже и жени им напомняли за техните майки и бащи, а присъствието на деца в групата на арестуваните направо сковавало пръстите им.

- Огън!

- Огън! Огън! – закрещява неистово офицерът с облещени очи, с изпъкнали жили по шията. – Огън!

Най-после дулата затрещяват. И отново залп. И отново...

На заледената декемврийска земя, рехаво поръсена със снежец, рухват осемнадесет души. Сред тях плисва и алената кръв на шест невръстни ястребинчета. Загиват Стойне, Иван и Надежда Калайджийски. Загиват близначките Ценка и Цветанка. Загива приятелката им Димитринка. Шест ученици и ученички на Деспа Попова вече няма да влязат в клас.

А ето и историята на този ден, видяна и преживяна от самата учителка: Деспа Попова:

Ехти барабанът:

- Бам, бам, бам!

Exти и дрезгавият глас на глашатая:

„Всеки, който излезе навън, ще бъде разстрелян без предупреждение!"

Тузлука е в блокада. Училищната камбанка в с. Ястребино тоя ден остава глуха. Войниците на подпоручик Йорданов, с набучени щикове на пушките, влизат в стаи, килери, зимници. В оборите мучат изплашени добичета.

През прозорците на къщите надничат изплашени жени и деца. Старите въртят глави и отсичат:

- Няма ли да мирясат най-после тия хора! С народ излиза ли се на глава!

Полицаи, жандармеристи, войници са плъпнали навсякъде и дирят под майка дете, душат дирите на партизаните от Омуртагския отряд, а все не успяват да ги открият.

И вървят кервани от мъже, жени, деца, несмогнали да се обуят и облекат. Денят е слънчев, но ветрецът щипе. Малкият Стойне Калайджийски върви по терлички и усеща студения език на декемврийския мраз. При всеки удар на барабана: „Бам, бам, бам!" още пo-тревожно мяцат и мяукат изплашени котки с изцъклени очи, бягат и лаят кучета из дворищата и къра.

В общината е пълно с хора. Срещат се мигновено тревожни погледи, бързо се разбират. Прибрани са семействата и близките на партизаните. От семейството на партизанина Рангел Калайджийски са докарани тук 7 души. Як и жилав е коренът на рода им, от Трънско е. Арестуваните се споглеждат – виждат, че докарват учителката Деспа и нейния другар, учителят Станьо Попов.

Подпоручик Йорданов е загубил човешко подобие и крещи:

- Който ръка срещу царя вдига, в земята ще иде. Всички ще изтребя!

Корави ястребинчани, мрачни и брадясали, скърцат зъби при всеки удар. Отначало 6-те докарани тук деца гледат като вкаменени, но после някои запищяват изплашени.

Устата са заключени като с катинар. Дума не отронват. Никой нищо не знае, с никого не се е срещал.

- Къде са шумкарите? Де е сега сина ти? – беснее подпоручикът и рита един от арестантите.

В очите на някои жени се чете вече ужас. Та нали за всеки е мило бялото видело.

При всеки тъп удар, който чува, учителката Деспа Попова трепка. При всеки детски писък – нож се забива в сърцето й.

Подпоручикът и агентът застават настръхнали пред двамата учители.

- За всичко вие сте виновни. Да се бунтуват сте ги учили. Това са ваши ученици!

- Казвайте – крещи той и насочва пистолета срещу гърдите на учителя.

Учителката Деспа прегризва от ужас устни. Може би след миг ще се чуе изстрел! И той! Притъмнява й пред очите. Сепва я глас на дете. Не е ли това гласът на Ценка? В съседната стая измъчват децата, нейните ученици.

- Вие, не друг, а вие двамата сте учителите на партизаните.

- Че какво? .. . опитва се да възрази Деспа.

- Аз ще ти кажа на теб какво? След вечеринките в училището сте ги оставили да си правят събрания. И сега? Но ние корена им ще измъкнем от земята, та името им няма да се чуе вече. Целите родове ще изтребим!

- Че ние, господин подпоручик – обади се Станьо – не сме ги и виждали. От нашето училище се пръснаха и не ги знаем де са. Пък и в селото ни оставиха с жената да учим толкова много деца.

- Какво, какво? – прекъсна го агентът.

- Ами, че трябваше да назначат един-двама учители за

- Ние двамата – намесва се Деспа – до обяд учим децата от отделенията, а след обяд по-големите.

Подпоручикът и агентът се споглеждат. След малко ги отвеждат в друга стая. Дори ги остават сами. В тези минути палачите сигурно са решили, че ако и тях убият, селото ще остане без учители. А това ще се разчуе из целия Тузлук, а може би и чак горе да се научат! Не минават и няколко минути, когато подпоручикът отваря вратата и рязко заповядва:

- Отивате си право в къщи! И с никого никакви разговори, че иначе!...

...Беше превалило пладне, когато подкараха арестантите към горичката, близо до училището. В групата най-отзад тътреше болни крака 75-годишният дядо Стойне. Тътреше той крака и му идваше да млатне с юмрук фелдфебела, що командуваше войниците. Да го млатне, ама де ти някогашната сила. Както се тътреше, подгъна крака и се свлече до един дъб. Опита се да помръдне крак, ама не му стигна сила и така си остана. Другите отминаха на петдесетина крачки към полянката. На същата полянка учителката Деспа извеждаше децата да си поиграят. А сега те хич и не подозираха какво ще се случи. И Ценка, и Цветанка, и Димитринка, и другите са играли тук на „Гърнета" и „Тупаница", тичали са из ниската дъбова гора цветя да берат, та портретите на Кирил и Методий да кичат.

Малкият седемгодишен Стойне се вглежда в дулото на един от автоматите, насочени към него. Момчето изглежда не се страхува. Мисли си дори да попита: „Чичко, а можеш ли да стреляш?"

В дясно се отбива път към съседното село. Старите отначало мислят, че ги откарват на някъде да ги интернират. Но ето, че ги насочват към полянката. Заповедта на подпоручик Йорданов трябвало да изпълни фелдфебел Коста Колев. Но той не намерил сила да стори това. И някои от войниците вървели с наведени глави. Нима им е било лесно да вдигнат пушки срещу деца. Нали и те имат братчета и сестричета? Командването поел подофицерът на взвода.

Отначало куршумите пропищяват в клоните на ниския дъбак. После пак, и пак!

Паднал първият повален като прекършен слънчоглед. До мъжа, жена, до нея – дете, друго!

... Учителката е долепила чело до прозореца в стаята. При първия залп стъклото иззвънява. Тя се сепва и изплашена казва:

- Станьо, става нещо!

Още един залп! После се чува единичен изстрел. Той бил за дядо Стойне, който дочакал убийците до дъба.

Стои учителката до прозореца, а навън се не мярка жив човек. И кой ли ще посмее да стори това? Из Ястребино пищят яростни куршуми.

Когато след час тя вижда комшията им Стоимен, че се връща с кирка и лопата от някъде, го пита подлудяла от напрежение.

- Какви са тия гърмежи? Какво става?

Селякът изпуска кирката на земята. Когато се навежда да я вземе и после вдигна глава, Деспа го вижда, че плаче.

- Ама къде беше? – Кажи какво се е случило?

Стоимен се опитва да избърше с оръфаните ръкави на палтото си бликащите сълзи, но те рукват още по-силно от очите му. Плаче човекът, хълца като дете и говори като побъркан:

- Мани, мани, даскалице!

- Ама що? – пита като изумена тя и понечва да скокне през прозореца.

- Сите ги изтрепаа! И деца, и майки. Сите ги изтепаа.

- Как? – изпищява учителката.

- Накараха ни да им изкопаем обща яма и ги зарихме що-годе. Ама имаше и живи, мърдаа още.

Учителката почва да си бие с юмруци главата и да ридае неудържимо.

- Мани, даскалице, страшна картина ти казвам! Страшна!

... Пред Народния съд подпоручик Йорданов и агентът Узунов с цинична откровеност ще заявят: „Двамата отидохме на мястото на произшествието и доубихме тия, дето още шаваха!"

В тая нощ палачите отрили своите жертви и ги откарали на 15 километра от тук в гората край Долна Златица. И там ги горили в огън, та някак си да прикрият страшното варварство. Но това може ли да се прикрие?

След това ще дойде и оня ден, когато цялото население от Тузлука ще се стече в Ястребино и ще плюе в лицето на палача с табелка на гърдите: „Аз убих шестте ястребинчета!"

С Указ N: 492 от 2 август 1964 година на Президиума на Народното Събрание на Народна Република България въз основа на член 35, точка 7 от Конституцията на Народна Република България и член 18 от Указа за ордените и медалите и почетните звания, ПОСТАНОВЯВА: Награждава посмъртно деца от Търговищки окръг, загинали в борбата против фашизма и капитализма, както следва:
С орден „Народна свобода 1941-1944 г.” – II степен:
1. Иван Стефанов Василев – партизанин от Тузлушката партизанска чета, загинал на 1 януари 1944 година в сражение с врага.
2. Васил Иванов Кривлев – ятак, разстрелян през месец декември 1943 година.
3. Надежда Петрова Калайджийска от село Ястребино, разстреляна на 19 декември 1943 година.
4. Иван Петров Калайджийски от село Ястребино, разстрелян на 19 декември 1943 година.
5. Стойне Петров Калайджийски от село Ястребино, разстрелян на 19 декември 1943 година.
6. Ценка Иванова Димитрова от село Ястребино, разстреляна на 19 декември 1943 година.
7. Цветанка Иванова Димитрова от село Ястребино, разстреляна на 19 декември 1943 година.
8. Димитринка Пекова Стоичкова от село Ястребино, разстреляна на 19 декември 1943 година.
9. Еленка Борисова Манова от село Калнище, умъртвена през януари 1944 година.

***

И никога не забравяйте Ястребино и неговите свидни жертви !