Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

На 8 ноември британците и американците започнали съвместна операция под кодовото наименование „Операция Факел“, при която акостиралите в Алжир войски трябвало да нападнат в гръб отстъпващите сили на Оста. Но докато те напредвали към Тунис, немците и италианците превели войските си през Средиземноморието към отбранителните си позиции там. Командвана от генерал Юрген фон Арним, тази нова смесена военна формация станала известна като 5-та танкова армия.

До Коледа 1942 г. лошата комбинация, състояща се от: неопитните войски на Съюзниците, дългите линии за доставка, превъзходството на бронираната войска, командвана от Фон Арним, както и лошото време, спряла силите на Съюзниците по пътя им. „Господа, — казал генерал Айзенхауер, който тогава бил висш командир на съюзническите сили, на своите старши офицери, — ние изгубихме надпреварата в Тунис.“

Тунис е държава на две нива. Едното ниво на изток, се състои изцяло от брегова ивица, а нивото на запад е предимно от планини. В началото на 1943 г. 5-та танкова армия била във владение на бреговата линия, докато Съюзниците заемали позиции, разположени покрай Гренада или Източен Дорсал — планинската верига от северното крайбрежие до солните блата на юг. Единственият начин за пробив на съюзническите позиции бил покрай южния край в Гафса или чрез проникване през планинските проходи в Пишон, Фондук, Фаид или Макнаси.

Съюзниците били във владение и на Петит или Западен Дорсал. Той бил по-малка верига от планини, свързваща се с Източен Дорсал на север, но се разклонявала на юг така, че двете разклонени планински вериги образували форма на обърната наопаки буква „V“. Тази верига имала планински проходи в Мактар, Сбиба, Касерин и Фериана. В резултат на това Съюзническите сили имали двойна отбранителна позиция по планините. За да достигне тила им, атакуващият трябвало да проникне през проходите на Източен и Западен Дорсал — крайно обезсърчаваща задача.

В края на януари 1943 г. армията на Ромел пресякла туниската граница и се присъединила към танковата бригада на Фон Арним. Позицията на Оста вече се простирала през територията на държавата от север на юг, като Ромел защитавал по-долния край. Освен това той разполагал с войски точно срещу Монтгомъри, зад верига от фортове, позната като линията Марет. Но понеже Монтгомъри бил възпрепятстван от неговата увеличаваща се линия за доставки и нямало да може да атакува за известно време, Ромел решил да се възползва от това предимство. Затова той предложил на висшето италианско военно командване да предприемат съвместна атака заедно с Фон Арним срещу силите на Съюзниците в Тунис. Веднага след като съюзническите армии претърпели разгром, двете немски армии щели да атакуват и Монтгомъри.

Трите съюзнически корпуса в Тунис били командвани от генерал-лейтенант Кенет Андерсън, който бил командир на първа британска армия. Те били разположени от север на юг по следния начин: 5-ти британски корпус, командван от генерал Алфри; френски 19-ти корпус, командван от генерал Кьолц; 2-ри американски корпус, командван от генерал-майор Лойд Фредендал. Планът на Ромел бил да атакува през южните планински проходи в гръб 2-ри американски корпус при Тебеса в Алжир.

На 28 януари италианското висше военно командване одобрило плана на Ромел, но поставили Фон Арним начело на операцията. Начело на 10-та танкова дивизия и 21-ва танкова дивизия, Фон Арним бил инструктиран да си пробие път през Източен Дорсал в дефилетата на прохода Пишон на север и през прохода Фаид в центъра. Той решил да концентрира основната си атака в Пишон, като преждевременното нападение във Фаид щяло да е само за заблуда.

След два дни танковете и пехотата на 21-ва танкова дивизия надвили 1000 френски защитници при прохода Фаид. Опитът на два американски батальона да си възвърнат обратно прохода на следващия ден се превърнал във фиаско. Дезориентирани от шума и пушека, хората се загубили и започнали да се лутат в различни посоки. Объркването се разраснало, когато пикиращите бомбардировачи „Щука“ и изтребителите Me-109 бомбардирали и обстрелвали жестоко атакуващите. Това накарало повечето от тях да започнат отстъпление без заповеди. Междувременно 10-та танкова дивизия пробила френската отбрана в Пишон. Но притеснен да не разпръсне прекалено много войските си, Фон Арним им наредил да застанат на отбранителна позиция.

Тези последни отстъпления разтревожили Андерсън. Опасявайки се, че французите били много зле екипирани и имали лошо снаряжение, а американците били прекалено необучени, за да издържат на евентуална масирана атака от страна на Оста, той решил да обърне силите си на юг и към центъра, за да укрепи позициите си на север. В случай, че ги атакуват, казал той на Кьолц и Фредендал, те щели да отстъпят в Западен Дорсал. Фредендал обаче разбрал, че преместването било неизбежно и започнал да издава необходимите заповеди.

Немците открили своя шанс. На 9 февруари, щом долетял от Рим в Тунис, фелдмаршал Албърт Кеселринг, главнокомандващ силите на Оста в Средиземноморието и Италия, се срещнал с Фон Арним и Ромел в базата на Луфтвафе в Ренох. „Ние трябва да унищожим напълно американците — казал им Кеселринг. — Те изтеглиха повечето от войските си към Сбейтла и Касерин… Трябва да се възползваме от ситуацията и бързо да ударим.“

Той обяснил, че Ромел трябва да атакува американците на юг, в оазиса на град Гафса, докато Фон Арним трябвало да направи същото на север в Сбейтла. Веднага щом преминели през планинските проходи, двете немски танкови дивизии, подкрепени от бронирани италиански войски, щели да тръгнат на север покрай алжирското пристанище Бон, отрязвайки така линиите за доставка на 1-ва британска армия.

„Господа — казал остро Кеселринг, — след Сталинград нацията ни спешно се нуждае от триумф.“

Фон Арним бил ентусиазиран, но отбелязал, че нямало достатъчно петрол за такава амбициозна схема. Но все пак можели да нанесат огромни щети върху американците и французите, като ги принудят да се оттеглят. Ако Кеселринг бил съгласен, той би могъл да атакува на 14 февруари.

Ромел бил щастлив да се съгласи, въпреки личната си ненавист към Фон Арним, който според него бил пруски аристократ с вид на покер-играч, но всъщност Фон Арним бил барон от старата школа. „Това, което има значение — казал Ромел, — не са териториалните придобивки, а загубите, които ще нанесем на врага.“

Кеселринг се съгласил с Ромел, казвайки му, че ако атаката преминела успешно, той щял да бъде назначен за командващ на цялата армия в Тунис, като презреният от него Фон Арним щял да бъде негов подчинен. Но това всъщност не е било истинското намерение на Кеселринг, защото после той говорил с личния доктор на Ромел. Докторът препоръчал боледуващият му шеф да бъде върнат в Германия, за да се доизлекува, и то най-късно до 20 февруари. „Нека дадем на Ромел този последен шанс за слава, — казал фелдмаршалът на възхитения Фон Арним, — преди да си тръгне от Африка.“

До 13 февруари били съставени последните планове за атаката. Операцията на Фон Арним с кодовото название „Пролетен бриз“ трябвало да постигне две цели с един удар, а именно: да плени селцето Сиди бо Зид и хълма Джебел Лесуда, от двете страни на основния път, от Фаид до Сбейтла в Западен Дорсал. Под командването на генерал Зиглер, заместник на Фон Армин, две бойни групи от 10-та танкова дивизия щели да се промъкнат през прохода Фаид и да се придвижат от двете страни на Лесуда. Пехотата щяла да ги последва плътно и да атакува Сиди бо Зид. През това време две бойни групи от 21-ва танкова дивизия щели да преминат през прохода Мейзила на юг и да се приближат към Сиди бо Зид от две посоки. Повече от двеста танка, бронирани коли и оръдия щели да бъдат намесени в боя.

Операцията на Ромел с кодовото наименование „Сутрешен полъх“ се състояла в това смесен военен отряд от африканския корпус и италианската сентаурска дивизия да атакува град Гафса. Бойната им сила се изразявала в 160 танка, бронирани коли и оръдия, подсилени от подкрепление от 21-ва танкова дивизия. Атаката на Ромел щяла да започне след един ден.

Независимо че разузнавателните групи предсказвали атака откъм проходите, Фредендал не подсилил отбраната там. Нито били поставени мини, нито били изкопани окопи. Нещо повече, войските от неговите три дивизии били смесени и поставени на произволни позиции. Причината е, че Фредендал нито веднъж не напуснал командния си пост, скрит в усамотен и откъснат от света каньон, на 70 мили зад фронтовата линия. В резултат на това всички разположения на войските му били направени въз основа на карти със съмнителна точност.

Военната формация, защитаваща района, който се очаквало да бъде атакуван от танковете на Фон Арним, била боен отряд А. Той бил предна бойна част на 1-ва американска бронирана дивизия и бил командван от бригаден генерал Маккилън. Окопан в Джебел Лесуда, на пет мили северно, и командван от полковник Уотърс бил смесеният отряд, състоящ се от 2-ри батальон от 168-ми пехотен полк, една танкова рота, един взвод от танкови унищожители и една батарея от самоходни гаубици. Когато било светло, военна сила от танкове и пехота, наблюдавала хълма, имайки на разположение хора, в една редица от постове, в ивицата до прохода Фаид.

Според схемата на Фредендал, Уотърс трябвало да задържа дълго всяка немска атака от прохода, за да може през това време да пристигне от Сиди бо Зид полковник Хайтауър и да контраатакува с командваната от него мобилна резервна бронирана войска, състояща се от 50 танка „Шърман“ и 2 артилерийски батальона. Същият план бил подготвен и за Джебел Ксайра, който бил хълмът, защитаващ южния подстъп към Сиди бо Зид откъм прохода Мейзила. Последният бил защитаван от 3-ти батальон на 168-ми пехотен полк, няколко инженерни и няколко артилерийски части. Къде точно Хайтауър трябвало да контраатакува, в случай че немците преминели и през двата прохода едновременно, още не било решено.

В Сбейтла, на двадесет мили западно от Сиди бо Зид, бил разположен боен отряд С, дивизионната резерва. Близо до Тебеса се намирал щабът на Фредендал и резервният корпус от ограничено количество артилерийски и противотанкови батальони и един пехотен полк.
Атаката започнала призори, на 14 февруари 1943 г., когато двете бойни групи от 10-та танкова дивизия се промъкнали през прохода Фаид и накарали малката покриваща военна сила от американската пехота и артилеристите да хукнат назад. За да забави немците, полковник Уотърс изпратил напред 15 леки танка „Хъни“. Но техните снаряди оказали слабо въздействие срещу бронираните немски танкове „Тигър“ и срещу танковете „Марк IV“ и един по един били извадени от строя. Не след дълго цялата позиция на Уотърс, разположена на Джебел Лесуда, била отрязана.

Изпратена да помогне на Уотърс, мобилната резервна войска, командвана от Хайтауър, излязла в битката срещу двата бойни отряда на 10-та танкова дивизия. Танковете „Шърман“ се справили добре, но те привличали върху себе си огъня дори от косвените снаряди и не били достоен противник за немските танкове „Тигър“. Само 7 танка „Шърман“ от общо 51 успели да избягат. Безгръбначното представяне на подкрепящите ги войски не им помогнало. Разузнавателната рота масово капитулирала, докато двата артилерийски батальона хвърлили пушките си. „Швабите пристигат!“, крещели те, докато препускали през постовете, защитавани от 168-ми пехотен полк.

Един или двама офицери с извадени пистолети се опитали да се намесят. Но това не променило нищо. С разширени от страх очи те побягнали надолу. Полковник Дрейк, командващ 168-ми пехотен полк наблюдавал разгрома от командния си пост, намиращ се на две мили източно от Сиди бо Зид. Той незабавно се свързал с Маккилън. „Те бягат, генерале! — казал му той. — Твоите хора бягат!“

„Ти не знаеш какво говориш — прошепнал Маккилън невярващо. — Те само си сменят позицията!“

„Сменят позицията друг път! — извикал Дрейк. — Аз познавам паниката, когато я видя!“

{img:naj_golemite_gafove_karta_14.png}

Но Дрейк вече си имал собствени проблеми. Двете бойни групи от 21-ва танкова бригада си пробили път през прохода Мейзила и били на път да обградят неговите войски, разположени при Джебел Ксайра. В 11 часа сутринта Маккилън се обадил на Уорд, неговия дивизионен командир, и му казал, че имало опасност целия му отряд да бъде отцепен. Фредендал също бил информиран, но отговорил, че всеки трябвало да се държи здраво на своите позиции. „Продължавай мисията си!“, казал Уорд на Маккилън.

В 2 часа следобед, щом като вече Маккилън изоставил позицията си в Сиди бо Зид и поставил командния си пост на 5 мили по` на запад, Дрейк поискал разрешение да оттегли мъжете си от бойното поле. Фредендал пак отказал. Те трябвало да се държат.

На следващата сутрин Уорд придвижил резервите си от Сбейтла, за да контраатакува немците в Лесуда. Състояща се от 54 танка, една противотанкова рота, две батареи от самоходна артилерия, както и 6-ти брониран пехотен полк, придружен от камиони и бронирани коли, тя представлявала страховита бойна сила. Но танковете се отправили в засада и скоро били атакувани от танкови оръдия от три страни. Артилерийският огън и оръдията „Щука“ съвсем увеличили объркването.

В 6 часа следобед на цялата военна сила било наредено да се откъсне от противника. Пехотният полк бил недокоснат, както и артилерията, но танковият батальон бил унищожен. Само 4 танка се спасили. За два дни 1-ва танкова дивизия загубила 98 танка, 57 бронирани коли и 29 артилерийски оръдия, които били унищожени или пленени.

Андерсън наредил да започне евакуация на гарнизона в Гафса, като така позволил на Ромел да го окупира без бой следобед на 15 февруари. Той вече казал на Фредендал да изтегли всичките си предни войски до Сбейтла. Съобщенията, които трябвало да приведат в сила тези разпоредби, накрая били изпратени по въздуха до двата обсадени батальона от 168-ми пехотен полк в Лесуда и Ксайра. Но вече било прекалено късно да ги спасят. Освен 1000 души, Дрейк имал под командването си и още 600 допълнителна войска. Почти всичките били убити или пленени. От 600 души в Лесуда от 2-ри батальон на 168-ми пехотен полк само половината се спасили.

На 16 февруари Андерсън инструктирал Кьолц да изтегли десния си фланг от Източен към Западен Дорсал. В резултат на това 34-та американска дивизия под френско командване била преместена в дефилето Сбиба, на 20 мили северозападно от 1-ва бронирана дивизия в Сбейтла.

Следобед 60 тежки танка атакували предните редици на 1-ва бронирана дивизия на кръстовището, 11 мили източно от Сбейтла. Постепенно американците били изтласкани обратно на позициите си в периферията на стария град, като за първи път отстъпвали без паника.

Това се променило, когато немците започнали мащабна атака с три танкови колони същата нощ. До един час изпадналите в паника защитници вече се „изпарявали“. „Несигурни и нервни, — написал Мартин Блуменсън, автор на книгата «Последната победа на Ромел», — изтощени и объркани, обкръжени от постоянно разрастващата се стрелба, която ги заобикаляла отвсякъде, вярвайки, че немците са вече в Сбейтла, обезверени от разбърканите си задължения и смесвайки се в малки групи… много мъже загубили увереността си и самодисциплината си.“

Улиците скоро били задръстени от коли, насочени към тила. „Просто загубихме главите си“, признал един офицер.

Виждайки, че дивизията на Уорд вече щяла да бъде разгромена — въпреки че нейните предни войски оказвали жестока съпротива — Андерсън разрешил отстъплението й, но не преди 11 часа сутринта на следващия ден. Това дало на французите време да се върнат в Сбиба. Щом научил, че Ромел се придвижвал от Гафса покрай прохода Фериана, Уорд наредил всеобщо отстъпление.

Призори на 17 февруари Фредендал издал редица заповеди. Дивизията на Уорд трябвало да напусне Сбейтла и трябвало да го направи през прохода Касерин покрай Тала. Отстъплението трябвало да бъде покривано от инженерен полк, който да се отдръпне в прохода и да организира отбраната. Ако бъдели притиснати, смесената военна сила във Фериана, командвана от полковник Старк, трябвало да се придвижи обратно в Тебеса. Веднага щом тези действия бъдели изпълнени, новият отбранителен фронт щял да гледа на юг, покрай фронта от Тебеса в източна посока през прохода Касерин към Сбиба.

За съжаление събитията не се осъществили според плана. Когато танковете на Зиглер атакували на юг от Сбейтла рано следобед, американският противотанков батальон удържал на позициите си само половин час. После се оттеглили за нова атака, но намирайки го под обстрел, продължили да бягат към града. Междувременно към тях се присъединила една объркана маса от транспортни войски, насочила се към Касерин. Бомбардирани от оръдия „Щука“, много шофьори изгубили контрол над управлението на автомобилите си и се блъснали в канавките, докато други просто ги изоставяли и продължавали да бягат пеша. Само няколко военни части от дивизията се оттеглили под строй. До 5 часа следобед градът бил изоставен на немците. По` на юг войските на Ромел превзели прохода Фериана.

Немските операции „Пролетен бриз“ и „Сутрешен полъх“ изпълнили всички очаквания. Но вместо да продължи напред, Фон Арним решил да разформирова отряда на Зиглер. Оставяйки 21-ва танкова дивизия в Сбейтла, той изпратил боен отряд, придружен от танкове, в Сбиба, а останалата част от 10-та танкова дивизия разположил на бивак зад проходите Пишон и Фондук, към които още таял амбиции.

Ромел искал да се възползва от спечелените до момента позиции. Ако всичките налични бойни сили се съсредоточали в Тебеса, Съюзниците щели да загубят основен център за доставки и комуникации. Това щяло да направи възможно масирано нападение дълбоко в тила и щяло да принуди Съюзниците „да върнат в Алжир основната част от армията си, което щяло да забави техните евентуални офанзивни операции“. Затова вечерта на 17 февруари Ромел телефонирал на Фон Арним и му казал, че силите му били прекалено слаби, за да плени сам Тебеса. Трябвало му подкрепление от 10-та танкова дивизия и 21-ва танкова дивизия, както и допълнителна атакуваща сила на север, която да държи силите на Съюзниците под напрежение. Фон Арним отказал да му помогне, защото също не разполагал с достатъчно доставки за по-дълбоко проникване.

На следващия ден, след като не успял да промени мнението на Фон Арним, Ромел се обърнал към италианското висше военно командване в Рим. Той разчитал на нуждата на Мусолини от победа „която да подкрепи неговата вътрешнополитическа позиция“. Било почти полунощ, когато Ромел получил сигнал от Рим, упълномощаващ го да проведе атаката заедно с двете танкови дивизии, които щели да бъдат в негова подкрепа и под негово командване. Но вместо да се придвижва на северозапад през Тебеса, Мусолини му наредил да удари на север покрай Тала и Ле Кеф. Според Ромел тази промяна в плана била израз на „ужасяващо късогледство“, понеже посоката на атаката била „прекалено близо до фронта и щеше да ни изправи пред стабилните вражески резервни войски“.

Двойно по-неприятно било обстоятелството, че генерал Харолд Александър (заместник на Айзенхауер) наредил на Андерсън в района да „се концентрира бронирано оръжие за успешната отбрана на Тала“. Александър погрешно предположил, че Ромел се стремял към тактическа победа, а не към стратегическа. Но благодарение на италианското висше командване Андерсън щял да разположи войските си точно там, където щял да атакува Ромел. Ако Ромел все пак атакувал по своя предвиден начин, Съюзниците щели да бъдат в голяма беда, тъй като по-голямата част от подкрепленията им били изпратени в Тала и източно в сектора на Сбиба, докато Тебеса била покрита основно от остатъците от 1-ва американска танкова дивизия.

Планът на Ромел за атаката, насрочена за 19 февруари, бил: бойният отряд от африканския му корпус щял да напредва към Тала и накрая към Ле Кеф през Касеринския проход, разположен на половината път между Сбейтла и Фериана. 21-ва танкова дивизия щяла също да тръгне към Тала през Сбиба. Ако не успеела да пристигне навреме, за да се включи в първоначалното нападение, 10-та танкова дивизия щяла да бъде на разположение, за да помогне на който и да е от двата пробива.

До 16 февруари по заповед на Фредендал 16 инженерен полк, командван от Мур поставил 3 000 мини от двете страни на пътя между село Касерин и Касеринския проход. Мур след това изтеглил мъжете си през прохода и ги поставил на позиции, защитаващи го отзад. Неговите инженери били от дясната страна на изхода, докато един пехотен батальон бил от лявата му страна. Общо 2000 души охранявали фронт, дълъг 3 мили. Освен това те били подкрепени от 3 батареи и противотанков батальон. Намерението било да унищожат немците в момента, в който те се съберели всички в прохода.

Но инженерите на Мур били със съмнителна бойна способност. Те не били обучавани да удържат отбранителни позиции, като само един техен офицер имал боен опит. Когато немското разузнаване изпробвало отбранителната мощ на прохода на 18 февруари, ранявайки един човек, повечето инженери избягали в тила. Някои били събрани, но много други въобще не били открити. Имайки предвид неопитността на инженерната бригада, Фредендал поставил полковник Старк, командващ 26-ти пехотен полк, начело на цялото командване.

Немската атака срещу Касеринския проход започнала на 19 февруари, в 7.30 часа сутринта с поредица от проби на отбранителната мощ, извършени от ветераните от африканския пехотен корпус. Срещайки твърда съпротива в края на прохода, повечето от тях започнали да се катерят по хълмовете. После дошли танковете, за да подкрепят пехотата, но комбинираният опит да преминат през прохода бил пресечен от огъня на артилерията и картечниците.

M sujet2

„Доведете ги!“

Той бил назначен от генерал „Айк“ Айзенхауер за висш командващ съюзническите войски заради „брилянтното му командване“ при акостирането им в Оран предишния ноември. Но успехът им в Оран се дължал основно на липсата на сериозна съпротива от страна на френските войски от Виши, отколкото на блестящо представяне на американците. Фредендал, разбира се, мислел другояче: неговите мъже се били брилянтно; доведете швабите! Този арогантен аматьор скоро щял да бъде върнат в реалността.

На 13 февруари, преди немците да атакуват, Айзенхауер посетил своя корпусен командир. Той бил шокиран, когато разбрал, че Фредендал нито веднъж не напуснал командния си пост, разположен в един отдалечен и изолиран каньон, намиращ се на повече от 70 мили зад фронтовата линия. Опасявайки се да не го открият вражеските самолети, Фредендал наредил на инженерите си три седмици да копаят противовъздушни укрития. Неговият единствен контакт с предните му бойни части бил установяван чрез карти с голям мащаб, разстлани на пода в командния му пост.

Щом битката започнала, Фредендал издавал толкова неясни заповеди, че те не можели да бъдат разбрани. „Придвижи командата си, — гласяло едно забележително съобщение, — която е вървящите момчета, пукащите пушки, снаряжението на Бейкър и снаряжението, което е резервно на снаряжението на Бейкър и голямото момче М, което е на път на север, където си ти сега, колкото може по-бързо. Накарай шефа си да докладва на френските джентълмени, чието име започва с «ДЖ» на място, което започва с «Д», което се намира на няколко квадрата на ляво от М.“

Тогава никого не изненадало това, че толкова необучени войски, водени от такъв командир, са преживели поредица от ужасни поражения, чиято кулминация била загубата в Касеринския проход. Фронтът бил накрая укрепен от пристигането на британските бронирани сили, но Фредендал пак се провалил. Неговият заместник Джордж С. Патън се хвалел извънредно много, но не от предпазливост. Патън водел войските си от фронта.
През цялото време Старк добивал увереност, особено щом дошло подкреплението от 39-ти пехотен полк и няколко британски минохвъргачки, както и от разузнавателни войски. Той станал по-силен от атакуващия го боен отряд на африканския корпус.

За да подсили позициите си, Старк разположил по една рота от 39-ти пехотен полк на всеки фланг. Но немците продължавали да се промъкват през хълмовете и зад защитните позиции, пленявайки в тъмнината над 100 души от ротата, охраняваща инженерния фланг. Инженерите изоставили позициите си и немците незабавно ги окупирали.