Списание „Прозорец”3/11 Да обичаш себе си

Доста се трудим за благото на нашия човек... Храним го, обличаме го, забавляваме го, учим го, задомяваме го, изграждаме го, радваме му се, обгрижваме го, тренираме го, водим го на фризьор, пускаме му филми и го извеждаме на разходки и екскурзии... Все за негово добро! Налице е най-естествената проява на обич на света. Любовта към собственото „аз”. Колкото и систематично Холивуд да се опитва да ни убеди в превъзхождащата обич към приятел или любима, дълбокият корен си остава изключително фина и елегантна, дълбока загриженост за човека ни. Естественият път на тази чудна обич е постоянното и целенасочено разрастване... Винаги, на каквото и ниво да сме, искаме за човека ни още и още. До безкрай, а дълбоко грешното естество на мислите и постъпките му оправдаваме именно с тази „висша” любов.

Какво всъщност значи „себе си”? Не е ли това душата ни – личността ни, характерът, специфичният „софтуерен” продукт, инсталиран свише в тялото ни? Но ако първоначално сътворената от Бога личност е това „аз”, как можем да сме сигурни, че в днешното, изпъстрено с хиляди отклоняващи табели време, кипящо от безброй интригуващи възможности, сме успели да запазим оригиналното „аз”, което Бог е създал? Не можем... И не бихме могли да разчитаме сами на себе си, за да разберем променили ли сме се, взели ли сме нещо излишно от света? Подслоняваме ли характер, който не е оригиналният Божи? Нямаме такива сили...

Всеки е виждал как влаковете и трамваите, движещи се по своите релси, се отклоняват по един или друг маршрут посредством малката „стрелка” на тези релси. Нещо не по-голямо от две педи отклонява многотонния влак и го запраща в съвсем различна посока от първоначалната. Днес стрелкичките в живота ни са безчетни, като всяка ни кара да завиваме, да заобикаляме и променяме първоначалния си курс. За малко се изгубваме и забравяме лесно откъде сме тръгнали и накъде е крайната ни дестинация... . При това положение „любовта” ни към себе си неминуемо се насочва към непознат, бутафорен човек, без начало и край, без ясна дефиниция и граници – пустиня. Градим замъци върху „сигурни” потенциали, които, рухвайки, ни принуждават да градим отново и пак без дълбок и траен успех, защото сме забравили Посоката на Посоките, която би трябвало да е единствена за всеки човек, а именно – вечният живот.

Често по детските (и не само) филми срещаме такъв сюжет – главният герой, в повечето случаи злодей, жадувайки за вечен живот, достигнат по свръхестествен начин - чрез предмет, магия или преяждане с мекици, - причинява всевъзможни разрушения, готов е на всичко, жертва мило и драго, за да достигне заветната цел... А в реалния живот виждаме обратното... Хората отчаяно се стремят към благини и щастие тук и сега. Издигат себе си, позлатяват се грижливо и по всякакъв начин се опитват да „полират” златната си личност. От този живот – за този живот, като взимат от Света и наливат в него. Подобен процес, на който всички сме жертва до някаква степен, повлича след себе си неизбежни промени в нашия възлюбен човек, в резултат на което човекът започва да визуализира себе си чрез своите занимания, придобивки, награди, чрез името си... Оригиналът, носещ печата на Твореца, като орехче в черупка е погълнат от един нов оригинал, произведен от Света. Крайната фаза на този порочен хързул е мигът, в който човекът, започне да отъждествява себе си с тялото си. Настъпи ли този трагичен момент, на клетника не остава друго, освен да се вкопчи в това, което има (разплетен чувал с кокали), и да се загуби безвъзвратно в лабиринта от глезотии, вкусни измамности, подстрекателства, лъжливи уверения, очакващи ешафоди, истерични каузи, доказване кой ще скочи по-високо и един огромен африкански слон с хиляди бивни, метални, кървави копита и исполински дисаги, препълнени с унищожителен, безкомпромисен, задушаващ, заслепяващ, оглушителен и всепоглъщащ Страх...

Тълпата е гъста и плътна, като река от пресен бетон... Неусетно от азбуката умират от недохранване две доста важни буквички и един изтъркан от времето и премеждията въпросителен знак, нужни, за да се изпише „Аз?”... Бързо се отказваме да търсим, защото куп други, по-чудесни думички са готови да се намесят и да прекратят неловкото положение. Скоро проблемът е забравен и животът отново става щастлив, пардон, почти щастлив, защото, както преди една педя отбелязахме, човекът ни никога не е доволен и винаги иска още, от всичко. Като теглим чертата на задачката: „Кой съм наистина?”, констатираме, че нямаме никаква представа за отговора, не помним условието, а основни аритметични познания сякаш никога не са посещавали закачалката ни за шапки...

В математическите сборници обикновено отговорите се поместват в края на изданието... Но отговорът на точно тази задачка поради факта, че не можем да достигнем до него чрез спорове в кръчмата или чрез вечерни новини, е поместен в едно немалко популярно издание, което по известност може да се конкурира единствено с Хари Потър, а именно Новия Завет.

Едничкият начин да стигнем до истинското си „аз” е, като го потърсим при Създателя ни. Той единствен ни познава съвършено и от Него единствено можем да търсим себепознаване, което да е обезпечено не със злато или предмети, а с Истина. Обичаме ли Бога, търсим ли Го, обичаме себе си истински и се откриваме като чиста сламка сред купищата отровни игли на този свят.