Списание „Прозорец”3/13 неделя

На днешната литургия се бе събрал много народ. Селяните бяха сложили най-хубавите си премени, стояха кротко и слушаха. Въпреки това отец Иларион не беше спокоен. Тъкмо когато започваше да пее, в църквата се бе промъкнал един момък с чорлава черна коса, небръснат, немит и с изцапана риза. Той разбута тълпата около себе си и застана пред попа. Отец Иларион погледна строго новодошлия, но момъкът явно не го разбра. Той остана до края на литургията и с голямо страхопочитание следеше всяко движение на свещеника.

Когато службата приключи, отец Иларион сложи настрана книгите си и се отправи към мястото, където все още стоеше странникът.

- Ти какво си позволяваш, бе, момче? Това да не ти е вертеп, че си дошъл така? Това е Божи храм! Какво дириш тук? – брадата на отец Иларион, черна и къдрава, се бе насочила като копие срещу младия човек.

- Отче, не ми се гневете, че изглеждам така. Бил съм много път дотук. Дойдох, за да ви поискам съвет. Разпитах и ми казаха, че вие сте най-мъдрият свещеник и ще ми помогнете – тези думи подействаха на Божия служител като вино и сърцето му се размекна.

- Добре, кажи защо си дошъл при мен...

- Миналата седмица - започна младежът - баща ми ми каза, че трябва да се запиша в училището. Майка ми също иска така. И двамата настояват да почна да се уча, ама аз не искам. За какво ми е? Аз съм селянин. В планината да се скитам, през полето да бягам, да бия с пръчка овцете, свинете... това съм правил от малък. Къде сега ще ходя да се уча? Вече съм на седемнайсет. Цял живот слушах родителите си, ама сега не ги послушах. Ей на! Омръзна ми да ми говорят, взех си раничката, лука, чесъна, хляба и бегом - избягах от къщи. Тръгнах за друго село. Да, ама точно преди да стигна във вашето село, на малкото мостче край реката минаваше една каруца. Аз бях на моста. И не знам дали каруцарят нарочно потегли срещу мене, или не ме видя, ама тръгна да ме гази. А аз - назад по моста! Каруцата обаче все след мене. Слава Богу, в последния момент успях да скоча в храсталака и се спасих да ме не сгазят конете. Много се уплаших, отче. Много се уплаших. Е та, оттам направо си дойдох тука, че да се уверя дали Бог не ме наказва. Що казваш ти, отче? Голям грях ли съм сторил и какво да правя сега?

- Голям ти е грехът, момче. Голям е. Непослушанието е много лошо нещо. По-лошо и от пороците – обясняваше отчето сериозно. – Но ти се смири и Бог ще ти прости. Айде, целувай ръка и бягай да се измиеш. Мръсотията също е Богу неугодна...

Кръстан излезе от църквата и се чудеше накъде да тръгне сега. Девойките го гледаха ту с интерес, ту със съжаление. Той се криеше от погледите им, защото знаеше, че е мръсен. Не познаваше никого и реши да отиде край реката, за да се измие.

Неделният следобед минаваше тихо над селото. Тополите, наредени в редица край реката, се клатушкаха в своеобразен танц. Сякаш осем гиганта се бяха събрали, за да играят някакво бавно и тъжно хоро. Слънцето се беше издигнало в далечното синьо небе, но лъчите му биеха силно. Нямаше и помен от облак. Беше един от горещите септемврийски, есенни дни. Всичко бе спряло. Дори времето като че ли не се измерваше. Само реката беше неспирна в своя стремеж да се прелее в друга река, с която да достигне морето. Мостът беше построен много отдавна. Някои дядовци от селото казваха, че още техните дядовци минавали по него с каруци към съседните села, където, както и днес, търгували с розово масло, пшеница, памук и други природни блага. Сега на моста седеше русо момче. Толкова русо, че като го гледа отдалеч, някой би помислил косите му за златни. Казваше се Руско. Беше се облегнал на едно от перилата и гледаше надолу към реката. Това бе от любимите му занимания - да седи и да гледа как огромната водна маса просто се спуска надолу. Няма край, няма начало. Една безкрайна ивица вода, създадена без цел. От време на време пускаше някоя плюнка, за да се влее и тя. Можеше да стои така с часове. Руско толкова се беше съсредоточил, че не забеляза високото момче, приклекнало до реката, да пере ризата си. След малко чу някой да го вика:

- Ей, момче, ти защо плюеш в реката? Тука хора се къпят.

Руско се обърна и го видя. Не му отговори, само го гледаше. Никой не идваше да се къпе в реката, откакто в селото прокопаха някакви дупки в земята. Оттогава Руско не бе срещал никого тук. Той слезе от моста и се приближи към непознатия:

- Как се казваш?

- Кръстан. Защо питаш?

- Защото дядо ми е казвал да се запознавам с хората, преди да си говоря с тях.

- Хубаво, ама защо плюеш в реката?

- Харесва ми, пък и тук отдавна никой не е идвал. Ти защо се къпеш в реката?

- Защото нямам къде другаде. Как те викат?

- Руско. Е къща нямаш ли си?

- Имам, но е в друго село.

- А защо си в нашето?

Кръстан набързо разказа историята си на Руско. Когато стигна до последните думи на свещеника – за смирението, - Руско попита:

- Какво е това, да се смириш?

- Не знам и аз.

Руско наведе глава и помисли за секунда:

- Знам кой може да ти помогне. Дядо ми е бил учител навремето. Да питаме него? – Руско погледна въпросително новия си познайник със своите сини детски очи.

- Добре - зарадва се Кръстан. - Къде живее той?

- Ей там, зад онзи баир – Руско посочи едно възвишение, по което минаваше стар, прашен селски път.

Кръстан взе ризата си в ръка и двамата тръгнаха.

Домът на дядо Добри се издигаше на един хълм, от който цялата околия се виждаше като на длан. Къщата не беше голяма, но многото цветя по верандата я правеха приветлива. Фасадата й беше обърната към селото, а отпред имаше малка дървена пейка, направена от два букови дънера и три дъбови дъски. Там, опрял бастун в брадичката си, седеше дядото. Сивите му коси се спускаха чак до раменете. Очите му бяха присвити, а устните, дръпнати нагоре, образуваха нещо като усмивка. Но това не беше усмивка. Такова изражение придобиваше лицето на дядо Добри, когато той мислеше...

Поздравът на Руско го прекъсна и той се обърна да посрещне своя любим внук.

- О, Руско! Добре дошъл! – усмихна се дядото.

- Водя ти гости – Руско кимна към Кръстан.

- Заповядайте, заповядайте. Седнете – покани ги старецът.

Руско седна на пейката, а Кръстан приклекна пред нея. Той взе една тревичка и я сложи между зъбите си...

- Това е Кръстан. Дошъл е от друго село... – Руско разказа историята на своя нов познат на дядо си. – Аз му предложих да дойдем при теб и ето ни тук. Ти знаеш ли какво е да се смириш?

Устните на дядо Добри се дръпнаха нагоре и очите му се присвиха в усмивка.

- Да, знам. Но историята не е кратка.

- А, аз имам време – отвърна бързо Кръстан.

- Добре тогава... – старецът пое дъх и продължи: - Може би ще ви се стори странно, че се връщам толкова назад, но е нужно. Тази история води началото си от началото на света и няма да свърши, докато не свърши и той. Това е една история за богове... Богове измъчени, богове изтерзани, богове паднали. Историята им е печална, настоящето – ужасно, а бъдещето на някои от тях – трагично – дядо Добри погледна към селото. - Те живеят и днес. Поне мислят, че живеят. Сега са тъмни същества, но някога са били светли. Сега са грозни, но някога са били красиви. Сега са нещастни, но някога са били щастливи. Какво е общото между тях и смирението, за което ме питате? Кръстане, слушай внимателно – дядо Добри се облегна на стената на къщата и погледна към небето, а после отново се обърна към Кръстан. - При създаването им тези богове всъщност не били богове. Били деца на своя Създател, но имали само частица от Неговата сила. Силата се казвала любов. За да бъдат щастливи, трябвало да слушат своя Създател, защото Той знаел кое е най-доброто за тях. Създателят им давал всичко и те живеели в хармония. Но това не траело дълго. До ден-днешен никой не може да отговори защо се разбунтували срещу Него. Не искали да се подчиняват. Създателят им ги пуснал и те се превърнали от Негови деца в богове. Независими, но паднали, защото изгубили силата Му. Той обаче не се отказал от творението Си, защото виждал как страдало, и му дал възможност да се върне. За това имало само едно условие – смирение. Тези богове сме ние, хората, а Създателят е Бог. Смирението, Кръстане, е да признаеш, че не си бог, а дете. Дете на своите родители. Дете на своя Създател. Попът ти е казал да се смириш и право ти е казал. Бог е искал да ти покаже, че не е добре да се бунтуваш. Твоите родители може и да не са прави, но има един закон. Руско, и ти го запомни, защото е много важен – дядо Добри погледна двамата си събеседници последователно и продължи: - Човешко е да се гордееш, божествено е да се смириш. Защото, като се смиряваме, получаваме силата на Бога...

Свечеряваше се. Слънцето бе заприличало на огромно огнено кълбо, което се гмурка в дълбините на неизследимия хоризонт. Селото оставаше безмълвно. Само кучешки лай от време на време нарушаваше тази смъртна тишина. Беше толкова тихо, че се чуваше дори шепотът на безспирната река. Тополите стояха мирни, изморени от своето дълго и бавно хоро.