Списание „Прозорец”4/12 Не си прави кумир Вячеслав Фурника

Най-страшното е, че подобна житейска философия е повсеместна. Тя не познава граници, прониква във всяка религия или култура. Еднакво добре приета е както от мюсюлмани, така и от будисти, атеисти.... включително от християни. Християните обаче познават една друга истина, която е абсолютна. Но почитаме ли Библията като абсолютен авторитет? Днес световното общество отрича каквито и да било постулати, които имат претенцията да бъдат абсолютни. Абсолютът по природа доминира над всичко относително, а на нас от малки не ни харесва някой да ни се налага. Както окото е раздразнено, когато в него попадне чуждо тяло, така се чувстваме и когато „свободата” ни е застрашена. За избора си да отстояваме своята собствена истина, обществото ни плаща страшна цена. Жертваме поколения и обричаме децата си да жънат онова, което сме посели, следвайки съвременните тенденции. Има ли изход от тази криза? Нека да потърсим отговора в Божието Слово, което е абсолютна истина.

„Каквото е станало, това е, което ще стане; и каквото е било извършено, това е, което ще се извърши; и няма нищо ново под слънцето. Има ли нещо, за което може да се каже: "Виж! Това е ново!" То вече е станало през вековете, които са били преди нас (Екл. 1:9-10).

Ще се обърнем към миналото, както ни подсказва Библията. В Стария Завет се описва историята на избрания от Бога народ, който Той по Своя чуден промисъл запазва през вековете на египетското робство. Когато идва време народът да напусне Египет, Бог осъществява това по уникален начин (историята може да се прочете в книгата Изход). Ето, израилтяните са в пустинята и си казват: „Египетските богове останаха в Египет, на кого да се покланяме сега? На кого да се надяваме? Кой ще ни нахрани и ще ни осигури безопасен живот?“ Актуални въпроси, които задаваме и днес. В отговор Бог извиква Мойсей на планината Синай, където му дава Десетте заповеди, които са основни постулати за правилния начин на живот: това е Законът, абсолютната истина, която трябва оттук нататък да определя живота на всеки израилтянин.

„Аз съм Яхве, твоят Бог, Който те изведе от Египетската земя, от дома на робството. Да нямаш други богове освен Мене. Не си прави кумир или каквото и да е изображение на нещо, което е на небето горе, на земята долу или във водата под земята; да не им се кланяш, нито да им служиш, защото Аз, Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив, Който въздавам беззаконието на бащите върху децата до трето и четвърто поколение на онези, които Ме мразят, а показвам милости към хиляда поколения на онези, които Ме обичат и пазят Моите заповеди...“ (Изх. 20:2-6).

Според българския тълковен речник думата „кумир“ има две значения: а) Статуя на езическо божество, на която се кланят; идол. б) Преносно - Обект на преклонение, обожаване и подражание.

В съвременното ни „набожно” общество е най-актуален преносният смисъл. И хората не виждат в това никакъв проблем. „Какво толкова, само искам да се издигна и да стана като моя кумир.” Тук започва изброяването: да имам парите, славата, успеха, името, известността му. Нищо, че след няколко години „кумирът” умира от свръхдоза наркотици или се обесва в хотелска стая. Нито разводите, нито различната сексуална ориентация на кумира биха накарали един „фен” да му обърне гръб. Медиите ни заливат с такава информация: „Самоубил се, след като разбрал за смъртта на любимия си изпълнител. Посветил смъртта си на песента на любимата си група. Обяснил с ритници и бой, че „Левски“ е най-добрият футболен клуб.“

Ап. Павел живее в свят, който също като днешния издига в култ човешкото общество: „Като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха; а се извратиха чрез своите мъдрувания и несмисленото им сърце се помрачи. Представяха се за мъдри, а станаха глупци и славата на нетленния Бог размениха срещу подобие на образ на смъртен човек, на птици, на четирикраки и на влечуги. Затова според страстите на сърцата им Бог ги предаде на нечистота, така че да се опозорят телата им между самите тях, – те, които замениха истинския Бог с лъжлив и предпочетоха да се поклонят и да служат на творението, а не на Твореца, Който е благословен довека“ (Римл. 1:21-25).

Нашето общество е тежко болно. Изминахме дълъг път и днес изцеждаме последните капки нравственост като лекарство, което се надяваме да ни излекува от гнойните рани. От грубия фетишизъм до теоцентризма в книгата Изход и после пак завой, този път към антропоцентризма, за да се „представим за мъдри”.

Човек започва да служи на самия себе си. И резултатът е, че в сърцето на християнския свят 11 века по-късно, по времето на Ренесанса, се заражда нов светоглед, наречен безобидно „хуманизъм”, който оправдава вярата на човека в самия себе си.

Днес една от най-големите организации, които следват идеологията на хуманизма, е ЮНЕСКО. Неин генерален директор в момента е българката Ирина Бокова. В свое изявление, посветено на целите на хуманизма, тя цитира един от неговите основатели – италианския ренесансов философ Джовани Пико дела Мирандола: „Тогава Бог прие човека... и го постави в центъра на света, и каза: «Аз те направих нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да можеш ти, свободен и славен създател, да оформиш себе си в такъв образ, какъвто пожелаеш.»
Макар в хуманизма да има различни течения, ето неговите основни принципи:

1. Човекът е съвършено същество, надарено с неизчерпаеми и безгранични възможности. Той притежава всичко необходимо, за да бъде творец на съдбата си.

2. Разумът на човека е самодостатъчен, не е нужно той да се обръща към Божия промисъл.

3. Земният живот на човека е висша ценност, която той притежава. Така се издига правото му да живее възможно най-добре на тази земя, утвърждава се правото му на щастие тук.

4. Отхвърля се догмата, че човекът е Божи слуга, подчинен на божествената воля и благодат. Възражда се античният възглед за човека - не грехопадението и изкуплението определят смисъла на неговото битие, а активният му, трудов живот, който е безусловна ценност.

5. В противовес на средновековната тенденция към въздържание и аскетизъм се възвръща античният хедонизъм, т.е. живот в удоволствия и наслади. Човекът не трябва да се мъчи и да страда в този свят, обратно, предназначен е да се наслаждава на всеки миг от живота си.

И така, първата заповед ни говори за абсолюта: „Да нямаш други богове!“ Втората заповед ни учи да отстояваме този абсолют: „Не си прави кумир!“