187 срещу агресора, независимо дали имат някакъв обвързващ ги съюз с този агресор
428
Изучаването на консолидирани и интегрирани сдружения от държави, изградили в една или друга степен (формални или неформални) системи за колективна сигурност (тук става дума за системи за колективна сигурност не по класификацията на Холгер Мьолдер, а като обобщено название на различните типове обединения на държавите), е необходимо не само от гледна точка на теорията на международните отношения, а и от практическа гледна точка — в контекста на българското членство в НАТО и ЕС.
Отбрана и Сигурност Отбраната и
сигурността все повече се отдалечават една от друга по смисъл и съдържание. Отбраната запазва в голяма степен
своята същност като категория, обвързана със и подчинена на
статиката на състоянието на защитеност, докато сигурността излиза от корсета на безопасността и придобива все повече характеристики, обвързващи я с
динамиката на процесите на управление на рисковете. В управлението и защитата на държавата сигурността е преди всичко приоритет на политиците, а отбраната
— на военните. Разбира се, самата отбрана вече не е само военен въпрос, тя все повече се превръща в политически проблем. Сър Джеймс Еберле (James
Eberle, адмирал, бивш главнокомандващ британския флот, 1979—1982) пише:
„Политиката за сигурност
преследва политически цели; отбранителната политика — военни цели. Сигурността включва процесите на политически диалог. Отбраната включва структурата и действието на въоръжената сила.
Сигурността включва рискове и предизвикателства, които са извън полето на военната компетентност. Отбраната в крайна сметка почива върху способността на въоръжените сили да вземат връх по време на война”
429
Отбранителната недостатъчност днес все по-успешно може да се компенсира с мерки за укрепване на сигурността.
Ако по-рано, в резултат на дългото, противоречиво и изпълнено с много конфликти и кризи развитие на държавата военните са били не само основният, а на практика и единственият стожер на сигурността на суверенната политическа единица (полис, национална държава, империя и т.н.), то сега тяхната роля в разрешаването на ключовите, насъщните проблеми на страната се свива, те минават в една или друга степен на заден план. Това наистина е обективна тенденция, но тя е свързана с екзистенциална и институционална драма, понякога достигаща елементите на трагедия, както за военните
като индивиди и прослойка, така и за Армията — като базисна опора на системата за национална сигурност. Защото Армията така е замислена, така е създадена, че да бъде в сигурността едновременно и щит, и меч — най-надеждните и спасителните; да бъде жизнено необходима и неизменно готова да отстоява интересите, суверенитета, независимостта и териториалната цялост на своята държава. Армията много трудно може да съществува като само една и на практика — вече не най-важната (от гледна точка на ежедневните задачи, но не толкова от гледна точка на дългосрочните перспективи и предизвикателства) институция в държавата. Затова в повечето демократични държави (особено европейските) Армията е на кръстопът, в обърканост и дезориентация, в липса на ясна представа как да допринася за сигурността. Много силна е нейната вътрешна съпротива срещу това да я използват
като инструмент за други цели,
188 като средство за геполитически авантюри и геостратегически заблуди, които понякога са при това доста съмнителни...
С други думи, дълбоката съдържателна, философска дилема – след като отбраната и сигурността все повече се разделят и ако преди сигурността бе подчинена на отбраната, а сега отбраната се подчинява на сигурността, каква трябва да бъде новата роля на стожера на отбраната – поражда не само силна емоционална криза, но и остра концептуална недостатъчност за бъдещето на
Армията като производител на сигурност, а не само като консуматор на ресурси. Намирането на решения на тази ключова дилема на отбраната и сигурността е необходимо,
защото конюнктурното, все по-краткосрочно мислене на политиците, ориентирано към най-близките избори и най- повърхностните инстинкти на електората, води в редица държави към прикрити под патетичното название „реформи”, непрекъснати редуцирания на Армията, с което тя е непосредствено застрашена да се превърне от единна и добре интегрирана система в сбор от отделни, лошо обвързани и слабо синхронизирани звена, неспособни да осъществяват главните задачи, стоящи пред една Армия.
За да изтъкна обаче сложността на току-що повдигнатите проблеми, трябва да приведа още някои много принципни и същностно важни съображения.
По-горе посочих, че един проблем, засягащ сигурността (т.е.
security problem), става проблем на сигурността,
секюритизира се (
securitized problem), щом вследствие на него възникват качествени промени и обществото не може да ги преодолее без структурни трансформации.
Проблемите на сигурността са
почти винаги екзистенциални, а решенията им са най-често политически. Говорейки за тези проблеми, трябва да отчитаме, че те могат да се управляват сравнително успешно и до определен момент само докато водят до количествени, и много трудно, когато водят до качествени промени. По-долу ще се спра на този въпрос отново, сега ще само ще посоча, че един
проблем, засягащ сигурността (т.е.
security problem), става
проблем на сигурността,
секюритизира се (
securitized problem), щом вследствие на него възникват качествени промени и обществото не може да ги преодолее без структурни трансформации.
Националната сигурност се основава на един своеобразен закон: колкото в по-голяма криза е една държава, колкото по-нестабилна е тя, толкова повече проблеми стават проблеми на сигурността, т.е.
секюритизират се. Не всеки проблем е задължително проблем на сигурността, но той става такъв тогава и от момента, в който не може да бъде овладян без структурни трансформации в системата за национална сигурност, в държавата и обществените отношения.
Сериозни проблеми за България вече се превръщат в проблеми на националната сигурност, например изтичането на мозъци, образованието и здравеопазването, демографията и бежанците.
Всъщност, понятието „
секюритизация”
430
е въведено от Оле Уевер през
1995 г., но в малко по-различен контекст. То незабавно става ключово за
Копенхагенската конструктивистка школа в сигурността и международните отношения.
Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде разглеждат
сигурността като дейност, действие, движеща сила, която кара политиката да излезе извън установените правила на играта и очертава проблемите като специален тип
189 политика или дори над ежедневната политика. Ето защо те описват
Сподели с приятели: