Същност, смисъл и съдържание на сигурността
Изтегляне 2.8 Mb. Pdf просмотр
|
| Човекът е Homo timens CLXXIX . CLXXVI Мартин Лутер (Martin Luther, 1483—1546) — германски християнски богослов, духовен баща на протестантската Реформация. На 31.10.1517 г. окачва в двора на църквата в град Витенберг „95 тезиса или диспут относно силата и ефективността на индулгенциите”, с който полага началото на дискусията, прераснала разцепление на Римокатолическата църква и сложила началото на Реформацията (обществено религиозно движение в Западна Европа, довело до обособяването на Протестантството). CLXXVII Деймос — в древногръцката митология персонификация на ужаса; един от синовете на Арес (бог на войната) и Афродита (богиня на красотата и любовта, както и на плодородието, вечната пролет и живота, на брака и раждането). CLXXVIII Фобос — божество, олицетворяващо страха; син на Арес и Афродита и брат на Деймос и Хармония — богиня на съгласието, хармонията и разбирателството, олицетворение на щастливия брак. CLXXIX Homo timens — страхуващо се същество, боящо се същество (лат.) 196 Ала както отбелязва Жан Делюмо: „Страхът е двусмислен. Присъщо на човешката природа, той е основен заслон, гаранция срещу опасностите, необходим рефлекс, чрез който организмът временно избягва смъртта. „Без страха никой вид не би оцелял”. Но ако надхвърля поносима доза, той става патологичен и поражда блокажи. Можеш да умреш от страх, или поне да се вцепениш от страх” 464 . Всъщност, по отношение на страха човек се бори с две взаимно парализиращи се и усилващи се усещания: със самия страх и със страха от този страх, като под тяхното влияние той понякога е безсилен да намери точка на опора, пристан и убежище. Гнетът на страхуването е едновременно и външен, и вътрешен. Човек губи способността да се адаптира към реалността, но и губи способността да се самоконтролира. Така, ставайки жертва на страха, той „рискува да се разпадне, неговата самоличност „се пропуква”, „битието става отделено, друго, чуждо”, „времето спира, пространството се стеснява” 465 Нещо повече, страхът предизвиква и силни, понякога аномални физиологически реакции, за които отново пише Жан Делюмо: „Страхът (индивидуалният) е шокова емоция, често предшествана от изненада, предизвикана от осъзнаването на непосредствена опасност, която смятаме, че заплашва нашето оцеляване. На сигнала за тревога хипоталамусът CLXXX реагира с пълна мобилизация на организма, която отключва различни типове соматично CLXXXI поведение и по-специално предизвиква ендокринни CLXXXII изменения. Подобно на всяка друга емоция, страхът може да предизвика контрастни следствия според индивидите и обстоятелствата, дори редуване на различни реакции у същата личност: ускоряване или забавяне на пулса; твърде учестено или забавено дишане; свиване или разширяване на кръвоносните съдове; хипер- CLXXXIII или хипосекреция CLXXXIV на жлезите; констипация CLXXXV или диария; анурия CLXXXVI или полиурия CLXXXVII ; вцепеняване или резки движения. В крайни случаи затормозяването стига до псевдопарализа пред опасността (каталепсия CLXXXVIII ), а екстериоризирането CLXXXIX води до хаотични нецелесъобразни движения, характерни за паниката. Едновременно външна проява и вътрешно преживяване, страховата емоция следователно освобождава непривична енергия и я разпръсква из целия организъм. Това разтоварване само по себе си е полезна реакция на законна защита, която обаче индивидът, най-вече под въздействие на честите агресии на нашето време, не винаги използва разумно” 466 Така че е напълно нормално човекът да търси непрекъснато не само физически, но още повече и социални укрития, където да се спотаи както от CLXXX Хипоталамус — област от междинния мозък (разположен дълбоко във вътрешността на главния мозък и свързващ средния с крайния мозък; състои се от два хълма и подхълмие); той е висш център на вегетативната нервна система,т.е. автономна нервна система; обхваща и регулира вътрешните органи — сърце, стомах, бели дробове, черен дроб, черва, кръвоносни съдове, жлези и т.н.); дели се на три дяла — преден, среден, заден. CLXXXI Соматичен — мед. телесен, отнасящ се до тялото. CLXXXII Ендокринната система е съставена от жлези с вътрешна секреция, които се намират в различни части на човешкия организъм. Ендокринните жлези произвеждат химични вещества, наречени хормони, които се отделят направо в кръвта. Чрез кръвта хормоните се разнасят до съответните органи като регулират техните функции. CLXXXIII Хиперсекреция — отделяне на по-големи количества хормони, с което се ускорява значително даден процес (напр. растеж). CLXXXIV Хипосекреция — отделяне на по-малки количества хормони, с което се затруднява даден процес (напр. растеж). CLXXXV Запек. CLXXXVI Задръжка на урина. CLXXXVII Увеличено отделяне на урина. CLXXXVIII Болестно състояние, характеризиращо се с моментна загуба на чувствителността и волевата свиваемост на мускулите. Тялото на болния става пластично като размекнат восък (восъчна гъвкавост) и запазва положенията, които му се придават, без видима умора. CLXXXIX Екстериоризиране, екстериоризация — преминаване на действието от вътрешността навън; процес на превръщане на вътрешното психическо действие във външно. 197 страха, така и страха от страха. И понеже човекът е социално същество, той търси общност от себеподобни, сред които именно да се скрие от своите страхове. Ненапразно Зигмунт Бауман (Zygmunt Bauman) твърди, че „Обществото е бягство от страха — от този страх, от който то се подхранва и от който извлича своята сила в хватката, в която ни държи” 467 Юри Шчербатих (Юрий Щербатых) дава следната класификация на Изтегляне 2.8 Mb. Сподели с приятели:
|