75 представители на Република Турция, получавах от Министерство на външните работи две справки — за
българските интереси, които трябва да отстояваме при предстоящите разговори, и за турските интереси, които турската страна ще отстоява пред нас. Минаха години, вече като секретар по националната сигурност на президента Първанов през споменатия току-що негов първи мандат, аз отново получих от МВнР две аналогични справки. И каква бе моята изненада, когато с просто, невъоръжено око можеше да се установи, че справката за българските интереси във и по отношение на Турция е на практика съвсем същата, сякаш не са изминали цели 10 години — нищо не е мръднало и на йота, ние продължаваме свенливо и като че без желание, от
кумова срама да намекваме тихо, за да не би в Анкара и Истанбул да ни чуят, че имаме нещо за споделяне като наши евентуални, ама много скромни желанийца. Докато справката за отстояваните пред нас турски интереси бе коренно различна и съдържаше общо взето абсолютно незначителни неща, защото каквото имаше съществено и важно, те го бяха отстояли, защитили и наложили в пълна мяра и в максимална степен.
Кой не би обичал такъв съсед — безобиден, винаги съгласен, кротък и послушен! Да дам пример само с един свръхентусиаст, наш външен министър
(който иначе ангажираше с преследването на лични геополитически каузи цялата българска държава), който след поредната, формална и скучна среща с колегите му
от Румъния и Турция, бързаше да застане пред нашите медии, за да ги осени с възторга си от новия епохален, „знаков” успех на българската дипломация, докато в същото време, даже без да си правят труда да не бъдат забелязани от зорките ни спецслужби, румънският и турският колеги на запъхтения роден „дипломат номер 1” сядаха и започваха да обсъждат как да съвместят своите енергийни, черноморски, етнически и политически интереси за сметка на страната ни.
Ето защо няма по-симпатичен съсед на Балканите от българина! Но достатъчно е малко да повишим тон, нещо поне да поставим като условие, и тогава Сърбия се престарава да тормози нашите ТИР-ове и автобуси с екскурзианти; в Македония се
разгаря антибългарска истерия; Гърция задръства граничните контролно-пропусквателни пунктове; Турция задейства своите скрити и явни ресурси за намеса в нашата политика; Румъния започва да ни „топи” пред Европейската комисия. И тезата за най-добрите за последните 100 години отношения се оказва крехка, спорна и уязвима.
В известен смисъл така стоят нещата и с Европейския съюз, НАТО, САЩ.
Винаги има поне известно различие между нашите национални интереси и интересите на ЕС, на НАТО, на САЩ. А значи винаги има възможности за възникване на конфликтни ситуации — това е естествено, това е нормално, това е логично. Само че нашите първи политици обичат чинопочитателно и коленопреклонно да казват, че нашите интереси днес са интересите на ЕС; че като страна — членка на НАТО, ние
винаги трябва да сме на линия, когато тръбата ни призове за някаква мисия; че като стратегически партньор на САЩ ние сме призвани и задължени да оказваме пълната си подкрепа за тяхната политика. Това си е чиста проба разтваряне на националните ни интереси в някакви други, наднационални или другонационални интереси. А при такова разтваряне, както бе казано, естествено е да не възникват никакви конфликти.
Но липсата на каквито и да било конфликти в случая означава само едно — липса на национални приоритети и на пълноценна и отговорна национална външна политика и политика за национална сигурност.
76
Макар че конфликтът не е нищо друго освен
сблъсък на интереси, трябва да си даваме сметка, че е по-добре във вербалното претворяване на научните термини да използваме по възможност по-меки изрази като „среща”,
„взаимодействие”, в краен случай „противопоставяне”. Това е така, защото
„
сблъсък”, а впрочем и „
конфликт” са натоварени по нашите географски ширини с деструктивен смисъл. Точно както „компромис” в Балканския регион звучи като нещо прекалено лошо.
По време на социализма, ако в характеристиката на някого пишеше
„
конфликтна личност”, това означаваше нещо задължително лошо. А
ако за някого кажеха, че
безкомпромисно отстоява принципите си, това задължително добро. Но как да строиш отношенията с човек, ако той не е способен на компромиси, ако мисли само и единствено за собствените си интереси?
Обаче конфликтът не е изначално зло, той може да бъде двигател на развитието, може да спомага за преструктуриране на отношенията и за оптимизирането им. Нека не бъркаме конфликта с начина на неговото разрешаване, който може да бъде несилов (мирен) или силов. На лекциите за релакс обичам да се шегувам, че разликата между Европа и Балканите е съвсем незначителна — в Европа хората казват „Седни тук да се разберем!”, а на Балканите те казват „Излез навън да се разберем!”. Ето това са двата варианта за изход от конфликта — несиловият (мирният) и силовият.
Стратегически мениджъри, в т.ч. мениджърите на сигурността знаят, че има добри и лоши конфликтни личности (и добри и лоши конфликти).
Способните стратегически мениджъри карат конфликта „да работи” за доброто на колектива, фирмата, държавата и региона. Те се стараят да „гасят”
само конфликтите, които са контрапродуктивни и деструктивни.
Тези разсъждения са важни и защото България вече е член на ЕС. А това е качествено различна среда. В нея умението да се работи в екип, да се правят компромиси се цени не по-малко от личните професионални, делови качества.
Там дават приоритет на позитивното синергетично мислене „
и—и” („конфликти с ненулева сума”) за сметка на конфронтационното мислене „
или—или” (т.е.
„конфликти с нулева сума”) (вж. по-долу).
След Студената война в
глобален мащаб се променят
коренно Сподели с приятели: