Стъпка напред джони ериксон-тада

6 - КОГАТО НИКОЙ НЕ ГЛЕДА

Сигурно сте забелязали, че повечето от нещата, които казах за изпитанията дотук, се отнасят за това, как начинът, по който ги понасяме, се отразява на другите. Удивително е как търпението, с което се справяме с проблемите си, може да насърчи другите и да ги подтикне да прославят Бога.

Дали обаче това се отнася за онези от вас, които нямат почти никакви контакти с други хора? Вие може би сте възрастен човек, живеете сам, излизате рядко и приемате малко посетители. Доскорошният ви активен обществен живот се е сменил с по-тих -- сега вероятно четете, грижите се за домашния любимец или поддържате малка градинка. "Как може страданието, което понасям, да изгражда тези около мен?" -- се питате вие. -- Та около мен няма никой!" Как може начинът, по който устоявате на изпитанията, да допринесе за изпълнението на плана на Бога, след като няма кой да ви гледа и да се замисля?

Ами тези от вас, които през цялото време са заобиколени с много хора, но нямат установени истински близки взаимоотношения с тях? Може да запълвате деня си с приказки за времето, спорта и модата, докато дълбоките теми на живота, нещата, които ви разяждат, когато лежите нощем и мислите, без да можете да заспите, си остават скрити надълбоко. Планините, които се изпречват на пътя ви, остават неизвестни за колегите ви на работа, когато ги срещате сутрин в коридора и ги поздравявате с усмивка за добро утро. Това е така, защото има проблеми, които просто не можете да споделите с който и да е. Но тогава, запитваме се отново, ако хората не знаят проблемите ми, как могат да се поучат от начина, по който се справям с тях?

Може би е дори още по-обезсърчаващо, когато изглежда, че и малкото хора, които наблюдават духовното ви отношение към страданието, не се влияят от това. Вашият пример не ги насърчава, а благодатта на вашия Бог, която ви поддържа, не ги впечатлява. Тогава се чувствате като кандидат на политическа партия, който е напуснал работа и е похарчил хиляди за предизборна кампания, но накрая губи изборите. Цялото това страдание остава напразно!

Да страдаш напразно -- каква ужасна мисъл! Да страдаме заради убежденията си -- да. Заради семейството си -- определено. Заради нещата, към които се стремим -- възможно. Но да страдаме напразно -- каква трагедия! Независимо дали сме необщителни или истински самотни, чувството, че болките и скърбите ни са напразни и безплодни, може да ни доведе до отчаяние.

Ако изобщо съм познавала човек, чието страдание е изглеждало напразно, това беше Дениз Уолтърс. Тези от вас, които са чели първата ми книга, ще си спомнят, че тя беше едно от четирите момичета, с които лежах в една стая в рехабилитационния център "Грийноукс". Другите три бяха Бети Гловър, Би-Джей и Ан. Година и половина преди да пристигна в Грийноукс, Дениз завършвала гимназията "Уестърн" в Балтимор. Била красива, весела и съучениците й я уважавали. Една сутрин тя се спънала, докато заедно с други момичета прескачала перилата на стълбите в междучасието. Никой не обърнал особено внимание на случката. Приятелките й помогнали да изтупа дрехите си и да събере разпилените си книги.

-- Май остаря и стана непохватна, а? -- пошегувала се една от тях.

-- Не знам какво стана -- отговорила Дениз, като наклонила глава и погледнала объркано. -- Чувствам краката си някак отслабнали.

-- Сигурно е от диетата, която вечно пазиш -- предположила най-добрата й приятелка. -- От всички нас ти най-малко се нуждаеш от отслабване. Изглеждаш страхотно. Можеш да си позволиш повече от един морков и една ябълка на обяд.

-- Сигурно си права -- съгласила се Дениз и всички влезли в час.

Към края на часовете тя едва се придвижвала. Като се прибрала вкъщи, си легнала веднага, но когато се събудила за вечеря, краката й били безчувствени. Не след дълго се парализирали и ръцете й, а след това ослепяла. Станала жертва на необичайна ускорена форма на множествена склероза.

Неподвижна в болничното си легло в Грийноукс, Дениз Уолтърс разбираше какво означава да страдаш. Тя не можеше да гледа телевизия. Не можеше да наднича през прозореца. Единственият начин да се наслаждава на книга беше някой да седне да й чете на глас. Що се отнася до участие в разговор, струваше й истинско усилие да промълви дори само няколко изречения. И най-лошото -- тя знаеше, че умира. От време на време я посещаваха приятели, но дългите престои в болница неизменно прогонват всички, освен най-верните. Накрая остана само майка й, чудесна християнка, която с постоянство идваше всяка вечер да чете Библията и да се моли с умиращата си дъщеря, която също обичаше Исус.

Изумителното у Дениз беше, че тя изобщо не се оплакваше. Сигурно си мислите, че Бог й е позволил да страда, за да видят хората търпението й и да се обърнат към Него. Но не беше така. Първо, виждаха я твърде малко хора. Майка й и съученичките й бяха почти единствените хора извън болницата, с които тя общуваше. Дори ние, които бяхме в една стая с нея, водехме само повърхностни разговори, без да разбираме какво става в душата на Дениз. Никой не забелязваше и не се интересуваше от любовта й към Бога и доверието й в Неговия план. Като че ли най-тъжното беше, че дори когато в редки случаи лъч от тази любов и доверие се прокрадваше през гъстата мъгла на нашата духовна слепота, нищо не се променяше. Никой не й каза: "Искам да имам живот като твоя. Как да го придобия?" Като че ли страданието й беше напразно -- подобно на скъпоценен дъжд, който безсмислено се изсипва върху океана, докато само на километри от това място пустинници умират от жажда.

Пет години след като напуснах "Грийноукс", Дениз почина. Тази новина предизвика смесени чувства у мен. Радвах се, разбира се, че болките й са свършили и тя сега е с Господ. Но ме притесняваха тези дълги и мудни, сякаш пропилени месеци преди смъртта й. Споделих тягостните си мисли с Дайана и Стив една вечер, докато седяхме и си говорехме край камината вкъщи. След кратко мълчание Дайана проговори:

-- Съдейки по малкото неща, които Дениз е казала, не мисля, че е смятала, че страда напразно -- започна тя.

Съгласих се, но признах, че не разбирам защо.

-- Ти познаваше момичетата в стаята ни, Дай. Достатъчно често ме посещаваше. Дениз изобщо не се сближи с нас.

-- Може би -- отвърна Дайана. -- Но тя е знаела, че в стаята не сте били само вие.

-- Знаеш какво имам предвид, Дай. Голяма работа, че от време на време идваше някоя сестра. Те бяха толкова заети да тичат насам-натам, че нямаше как да им направи впечатление онова, което Дениз казваше или вършеше.

-- Не говоря за сестрите -- каза Дайана, като ме погледна право в очите. -- Говоря за Бог и за целия духовен свят -- ангелите и демоните. Хората може да не са забелязвали нищо, но това не важи за тези същества.

Разбира се, знаех, че Бог ни е наблюдавал през цялото време, въпреки че, признавам, понякога изобщо не го чувствах. Но ангели и демони? Никога не бях се замисляла, че и те са ни наблюдавали.

Дайана продължи:

-- Джон (умалително от Джони, б.пр.), Библията ясно казва, че духовният свят се интересува живо от това, какво мисли и чувства всеки човек. Умът и на най-дребния и незабележим човек е бойно поле, на което воюват най-мощните сили във вселената.

Чувствайки, че Дайана е на път да пусне в ход словоохотливостта си, както често правеше, аз я прекъснах преди да е стигнала твърде далеч:

-- Дайана, това звучи като взето направо от фантастичните книги. Можеш ли да ми покажеш къде го има в Библията?

Дайана сякаш чакаше точно това. Тогава, край слабата светлина на огъня и настолната лампа, двамата със Стив ме "поразходиха" из Библията.

-- Разбира се, че ангелите се интересуват какво правят хората -- развълнувано каза тя, разгръщайки Библията си, и като опитен водач, който е бил там и преди, ми показа един стих.

-- Виж тук -- беше Лука 15:10.

-- "Има радост пред Божиите ангели за един грешник, който се кае" -- измърморих аз.

-- Представяш ли си? -- възкликна тя. -- Тук се казва, че Божиите ангели всъщност изпитват "истинско въодушевление", когато хората направят правилния избор!

-- Мислиш ли, че ни гледат сега? -- попитах аз, като се огледах предпазливо из стаята, едва ли не очаквайки да чуя шумолене на криле иззад завесите.

-- Разбира се -- включи се в разговора Стив. Той взе Библията на Дайана и обърна на Ефесяни 3:10. -- Ето още един стих, който доказва, че духовният свят ни наблюдава. Виж тук -- чрез начините, по които Бог събира християните и действа в живота им, Той показва на ангелите и демоните колко е мъдър и силен.

-- Разбирам! -- зарадвах се аз. -- Ние сме нещо като черна дъска, на която Бог пише уроците за Себе Си.

Значи все пак животът й не е отишъл напразно, си помислих. Въпреки, че малко хора са се интересували от нея, Дениз е знаела, че някой я наблюдава в самотната болнична стая -- много, много "някои".

Няколко години след този разговор с Дайана и Стив една неделя вечер говорих в малка църква в Балтимор. Докато споделях някои преживявания, споменах накратко за Дениз и изумителната й вяра по време на боледуването й. След службата две жени се качиха при мен на платформата и ми казаха, че работят заедно с майката на Дениз. Нямаха търпение да отидат на работа в понеделник сутринта и да кажат на госпожа Уолтърс, че съм говорила за дъщеря й.

Страхотно! От дълго време се бях опитвала да се свържа с г-жа Уолтърс и да споделя с нея стиховете от Библията, които Дайана и Стив ми посочиха, но не знаех как да я открия.

-- Когато я видите -- помолих аз, -- предайте й нещо от мен. Кажете й, че животът на Дениз не е отишъл напразно. Знам, че изглежда така, сякаш осемте дълги години, прекарани в самотното болнично легло, не са помогнали на никого. Но ангелите и демоните с изумление са наблюдавали нейното търпение и нежелание да се оплаква, което се е възнасяло нагоре като сладко благоухание пред Господа.

Може би някои от вас са като Дениз -- нямате приятели и сте самотни. Но когато следващия път се изкушите да помислите, че начинът, по който посрещате изпитанията си, не помага на никого, преди да се предадете, обърнете се към стиховете, които с моите приятели обсъждахме край камината онази вечер. Те ще ви напомнят, че някой ви гледа. Някой се интересува от вас. Може би дори ще се ослушате за шумолене на криле!