Стъпка напред джони ериксон-тада

8 - Вярвай и се покорявай

Едно от най-любимите занимания, които имах, когато можех да ходя, беше ездата. Това се дължеше единствено на Оги -- стар, но изумително пъргав дорест кон. Оги обаче не изглеждаше да е от първокласна и чистокръвна порода. Дългите му крака и слабото тяло напомняха стойката на юноша, чието тегло още не е пропорционално на височината му. Този факт, заедно с голямата му глава и римския нос, го правеха твърде грозен кандидат за всяко състезание по красота. Но той положително знаеше как се прескачат огради и на което и шоу за коне да се появеше, винаги печелеше наградите във всички открити уроци по скачане.

Освен чудесната походка, аз харесвах мигновеното покорство и абсолютното доверие на Оги. Когато излизахме на арената, той започваше тихичко да си танцува и подскача на едно място, без да дърпа юздите си, като помръдваше напред-назад уши в очакване на моята команда. Никога не се налагаше да дърпам главата му -- достатъчно беше само да държа желязната скоба здраво близо до муцуната му и да опъвам ниско юздите. Когато исках да тръгне, трябваше само леко да притисна колене в него и -- хоп! -- той се впускаше напред!

Оги доверчиво достигаше до първата преграда в лек галоп, прелиташе бързо над нея и после отново присвиваше уши, очаквайки да го насоча за следващия ход. После прескачаше и втората преграда, и третата, и четвъртата, и петата, докато не преминеше целия сложен лабиринт от препятствия. Почти никога не се поколебаваше пред някоя преграда. След като свършвахме, Оги беше разпенен и разгорещен и когато го потупвах по хълбока, чувствувах, че е също толкова доволен от представянето си, колкото и аз.

За да преминаваш през сложно подредени препятствия, трябва да имаш доверчив и послушен кон. След всяка преграда ездачът трябва да изправи коня си, за да не се препъне и за да може да насочи походката му към следващата. Ако конят не слуша, и двамата се оказват в беда! Когато почувства, че на няколко крачки пред преградата конят започва да измества тежестта си, ездачът трябва да отпусне юздите, за да може конят да чувствува главата си свободна и да скочи равно и меко. Конят трябва да има доверие на ездача, че ще направи това. Връзката е двупосочна. Трябва да има истинско сътрудничество.

С Оги имахме такова взаимоотношение. Знаех, че доверието му в мен е пълно и безрезервно. При моя команда той беше готов мигновено да се покори. Истинска радост беше за голямото сърце на Оги да изпълнява моята воля. Нямаше значение дали разбира как са разположени преградите пред него. Не се притесняваше колко трудни се оказваха 120-сантиметровите железни препятствия. Не се спираше и пред тройните 150-сантиметрови дървени прегради. Той просто обичаше да скача. И понеже вярваше, че ще го насоча правилно, с желание изпълняваше моята воля.

За нас, хората, бъдещето често изглежда като объркващ лабиринт от трудни, понякога болезнени прегради, които трябва да прескачаме. Колкото по-заплетен става този лабиринт и колкото по-трудна -- самата дисциплина, толкова повече се изкушаваме да се усъмним в мъдростта на Ездача си. Отказваме да се покорим, като се стряскаме пред преградите или се отклоняваме от курса.

Когато пише първото си послание, апостол Петър вече е осъзнал това. Читателите му са живели по време на царуването на лудия Нерон и са знаели какво е да посрещаш всеки ден със заплахата от смърт чрез мъчения. Петър, разбира се, ги насърчава, че в небесата ги чака огромна награда. Но какво да правят дотогава? Как сега да устоят в заплетения и пълен с опасности живот пред тях? Петър им дава следния съвет: "Тия, които страдат по Божията воля, нека предават душите си на верния Създател, като вършат добро" (I Петрово 4:19).

Да предаваме себе си на верния Създател -- това означава да се доверяваме на Бога. Да продължаваме да вършим добро -- това означава да Му се покоряваме.

Ако сте израснали в църква, сигурно много, много пъти сте пели стария химн "Вярвай и се покорявай". Според Петър именно това очаква от нас Бог, когато е трудно да скачаме, и когато начинът, по който са подредени препятствията, е неразбираем.

Ако помислите, ще разберете, че начинът, по който Оги реагираше на моите действия, не зависеше от това дали той одобрява пътя пред себе си. Всъщност той дори не го познаваше. Беше необходимо само да е сигурен в мен. От години го бях хранила, четкала, извеждала на разходка, а когато станеше студено, го бях водила под заслона. Познавахме се отлично и аз бях доказвала многократно, че съм достойна за доверието му. Бях спечелила верността на Оги и той правеше всичко, което исках от него.

Това доверие се оказа решаващо, когато преди няколко години трябваше да спасяваме живота на конете. По време на инцидента когато някой запали плевнята на баща ми, първата ни мисъл беше за конете. Тъй като огънят може да накара едно иначе кротко животно да подивее от страх, преди да ги отведем на безопасно място покрай ревящите пламъци, ние трябваше да покрием очите им с одеала. Такова изпитание често е непоносимо за един кон. Около него има толкова силен шум, врява и странна миризма на изгоряло, която изпълва ноздрите му, че е нормално в такъв момент той да се нуждае от всичките си сетива и способности. А ето сега някакви хора му покриват очите с одеало, което обикновено слагат на гърба му, и искат от него да ги последва в посока, която дори не вижда. Както казва К. С. Луис, "...(ако конят беше богослов) цялата тази процедура изглежда би хвърлила мрачни съмнения относно "добротата" на човека"⁸. За щастие, нашите коне не са богослови -- те са си просто коне. В този напрегнат момент, когато не можеха да разберат нищо, те ни се довериха, че ще се погрижим за тях, както винаги сме правили. От тяхна страна нямаше бунт, нямаше предизвикателство към нашата мъдрост и власт. Именно затова успяхме да им спасим живота.

Колко сме различни ние от тези прости животни! Те хранят огромно доверие в господарите си -- обикновени човеци, докато великият Бог, който е решил да ни спаси и изкупи на такава скъпа цена, няма нашето доверие. "Волът познава стопанина си и оселът яслите на господаря си; но Израел не знае, людете Ми не разсъждават" -- чуди се Господ в Исая 1:3.

Коя е причината за тази неразумна липса на вяра? Това е неспособността ни да разберем колко много е направил Бог, за да ни докаже, че е достоен за доверието ни. Ние наистина не знаем Кой и какъв е нашият Бог. Мъжете и жените от Библията гледат на характера и природата на Бога като на каменната основа, на която почива вярата им. "Обаче това си наумявам, поради което имам и надежда -- напомня си Еремия сред ужаса и бъркотията по време на вавилонското нашествие в Израил, -- че по милост Господна ние не се довършихме, понеже не чезнат щедростите Му. Те се подновяват всяка заран; голяма е Твоята вярност... затова ще се надявам на Него. Благ е Господ към ония, които Го чакат" (Плачът на Еремия 3:21-25). Еремия е решил да уповава на това, което знае от Писанията и от историята, че е вярно за Бога. Той не разчита на собствената си преценка.

Вярата на апостол Павел по време на изпитанията му не се основава на собствено предположение от рода на: "Знам защо ми се случва това." Напротив, тя почива на факта, който той заявява твърдо: "Зная в Кого съм повярвал" (II Тимотей 1:12). Богът, в Който той вярва е Този, Който с мощта Си е пуснал в ход слънцето, луната и звездите. Той е Този, който с неизмеримата Си премъдрост е издълбал морето, измислил е пространството и времето, направил е планините, извил е коритата на реките, разпръснал е дъжда и градушката и е заченал в ума Си нашето съществуване. Но за Павел върховната изява на прекрасния характер и природа на този велик Бог е, че Той изоставя Божественото Си величие, приема образ на слуга и умира от мъченическа смърт за нас. "Оня, Който не пожали Своя Син, но Го предаде за всички ни, как не ще ни подари заедно с Него и всичко?" (Римляни 8:32)

Ако Бог е направил това, не означава ли, че Той има добри намерения? Когато покрива очите ни с одеялото на ограниченото прозрение на нещата, не иска ли да ни покаже собственото ни недоверие? Той заслужава нашето упование.
Ръцете, които създадоха всички
летящи, пламтящи, блестящи слънца
далече, далече от нас,
оставяйки слава и чест, и величие,
смалени, смирени в ръце на човек,
живяха и бяха сред нас.

Ръцете, които със мъдрост и обич

Ръцете, които не се затрудняват,

Марион Доналдсън

Когато говоря за това, да имаме вяра в Бога по време на страдание и кризи, нямам предвид някакво чувство. Доверието в Бога не винаги включва доверчиви чувства. То е проява на волята ни. Защото същността на доверието в Бога е да решиш за себе си да действаш според това, което с ума си знаеш, че е вярно, дори и да не чувстваш, че е вярно.

През първите месеци след злополуката ми Божиите обещания изглеждаха всичко друго, но не и реални. Според мен Бог беше полудял. Как можеше тази нелепа парализа изобщо да се вмести в плана за доброто на моя живот? Чувствах, че отчаянието в душата ми е мрачно като сивите каменни стени на болницата, които ме обграждаха. Дори след като се върнах в къщи, изглеждаше невъзможно да се доверявам на Бога. Как можеха да очакват от мен да вярвам, когато всичко вътре и извън мен крещеше точно обратното?

Отговорът дойде по време на една от дългите приятни вечери, когато със Стив и Дайана седяхме край камината в гостната на родителите ми и обсъждахме духовни теми. С Библия в ръка Стив обясняваше един пасаж, който беше изучавал през седмицата. Като отвори на 20 глава от Евангелието от Йоан, той започна да чете как няколко дни след погребението на Исус учениците Му се крият от евреите зад заключени врати. Изведнъж Исус се появява насред стаята и потвърждава пред изумените мъже, че действително е възкръснал.

По някаква причина Тома не е в стаята по това време и когато по-късно се връща, изобщо не вярва на вълнуващите неща, които приятелите му разказват.

-- Докато не видя белезите по ръцете и тялото Му, няма да повярвам -- протестира той.

Седмица по-късно в същата къща, когато вратите са заключени, Исус отново се явява на скупчилите се от страх ученици. Този път обаче Тома е там. Господ се обръща към Него:

-- Ела тук, Тома. Виж сам ръцете Ми, докосни тялото Ми. Спри да се съмняваш и повярвай.

Изправен пред очевидното доказателство, единствените думи, които изрича смаяният ученик, са изповед на поклонение:

-- Господ Мой и Бог Мой!

Стив се наведе малко напред, за да придаде сила на думите си и после зачете бавно 29 стих, като отправяше думите право към мен: "Исус му казва: Понеже Ме видя, Томо, ти повярва, блажени ония, които без да видят са повярвали" (курсивът мой).

Този стих ми въздейства много силно. Исус иска да повярвам на думите Му, без да имам веществено или очевидно доказателство. Той действително може да се появи видимо в стаята ми и тогава бих повярвала съвсем лесно. Но Той иска аз да повярвам на Словото Му. Аз не искам ли хората да вярват на това, което казвам? Не ми ли е ставало приятно, когато продавачът от близкия магазин ме е пускал да мина, без да ми достигат някакви дребни пари, като е казвал: "Ще ми доплатиш следващия път. Знам, че няма да ме излъжеш"? Исус не иска ли да се отнасяме с Него по същия начин?

Трябваха ми доста усилия да науча това, но и досега, когато ме налегнат съмнения, започвам сама за себе си да разсъждавам върху нещата, които знам от Словото за Божията вярност. Все още ми се налага от време на време да правя това. Независимо какво чувствам, аз се хващам за думите на Исус, че на небето ще бъда възнаградена, не защото съм видяла и повярвала, а защото, без да сме видели или почувствали нещо, вие и аз все пак сме повярвали. Като се доверим на Бога според Словото Му, без да виждаме с очите си, ние имаме привилегията да Му отдадем почит, като за това ще бъдем похвалени така, както няма да бъдат похвалени дори и дванайсетте ученици.
Да се покоряваме на Бога

Когато Бог ни позволява да страдаме, ние понякога използваме собствените си страдания като извинение за греховете си. Чувстваме, че след като сме понесли такива трудности и по този начин сме оказали допълнителна почит на Бога, Той ни дължи "почивен ден", в който да можем да правим каквото си искаме. Самата аз постоянно се боря с това. Понякога, докато седя на верандата през някой хубав пролетен ден, реалността на затворничеството ми изпъква пред мен внезапно и безмилостно. Тогава се изкушавам да допусна малко порочно фантазиране или пък няколко минути горчивина или самосъжаление. Оправданието е толкова лесно. Не съм ли се отказала вече от много повече неща, отколкото другите християни само защото съм парализирана? -- казвам си аз. Инвалидната ми количка не ми ли дава право на малко бягство от действителността от време на време?

Ако седнем да изследваме нищожните си протести в светлината на Библията, ще видим как те един по един изчезват. В Библията съм открила най-малко три достатъчни причини, поради които страданието не ми дава извинение за греха.

Първо, Бог е обещал на мен и на всеки друг християнин да ни даде желанието и силата да вършим това, което е правилно -- независимо от обстоятелствата! По-рано мислех, че моите изпитания са изключение и Бог не може да очаква от мен това, което очаква от другите, защото моят случай е "особен". Но I Коринтяни 10:13 казва: "Никакво изпитание не ви е постигнало освен това, което може да носи човек."

Докато лежах в болницата, винаги ми се е струвало, че Бог ме прекарва през повече изпитания, отколкото мога да понеса. Но I Коринтяни 10:13 казва: "Бог е верен... няма да ви остави да бъдете изпитани повече, отколкото ви е силата."

Понякога когато се изкушавам от силни желания или горчивина, си мисля: "Този път вече не мога да кажа "не" на горчивината и не мога да се освободя от оковите на греха." Но отново I Коринтяни 10:13 ми казва: "Заедно с изпитанието ще ви даде и изходен път, така щото да можете да го издържите."

Е, или аз съм права, или Бог. Винаги, когато се изправя пред подобен избор, знам, че не мога просто така да нарека Бога лъжец. Затова, когато съгрешавам в изпитанията си, то не е защото нямам избор, а защото го искам. Бог ми дава такава благодат да живея в инвалидна количка, каквато не дава на вас, които можете да ходите. Но на вас Той дава благодат да можете да понесете смъртта на съпруга си, загубата на слуха си, трудностите на бедността или нещо друго, което не е дал на мен. Всеки от нас трябва да използва благодатта, която е получил, и с вярност да понася своите страдания.

Сега, когато знам, че мога да се покоря, въпросът е дали ще го направя. Тук вече стигаме до господството на Христос -- втората причина, поради която нямам извинение за греха. Преди всеки от нас да се "запише" да следва Христос, Христос ни дава да разберем, че ще бъде Господарят, и, че докато Го следваме, ще минем през немалко истински трудности. В договора няма вратички. Нашата роля е записана просто в Словото Му от самото начало: "Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си и така нека ме следва -- казва Той. Никой, който е турил ръката си на ралото и гледа назад, не е годен за Божието царство" (Марк 8:34; Лука 9:62).

Освен това е абсурдно да използваме страданието като причина да съгрешаваме, когато целта на самото страдание е да ни обърне от греховете ни и да ни направи подобни на Христос. Петър казва, че "пострадалият по плът се е оставил от греха, за да живее през останалото в тялото време, не вече по човешки страсти, а по Божията воля" (I Петрово 4:1-2). По време на престоя си в болницата опознах много хора, които, ако бяха здрави, нямаше да отделят от времето си за Бога. Но един хубав леден душ от страдание ги е събудил от духовния им сън. Колко е глупаво да използваме това, което е било предназначено да ни събуди от сън, като повод за духовна дрямка.

Но опровергаването на извиненията за непокорството ми към Бога не е единственото, с което Библията ми помага. Тя ми дава и различни привлекателни подбуди да се покорявам. Радостта например. Има ли по-пълна радост от това, да си с чиста съвест и да знаеш, че не си причинил сам страданията си? И дори когато тези страдания са дошли по твоя вина, като започнеш да се покоряваш отново, знаеш, че си направил първата стъпка извън обсега на наказателната пръчка. На всичко отгоре знаем, че е "блажен онзи човек, който издържа изпитня; защото, като биде одобрен, ще приеме за венец живота" (Яков 1:12).

И последно, да се покоряваме на Божията заповед да обичаме ближните си е едно от най-трудните ни задължения, докато страдаме. Собствените ни крещящи нужди, болки и скърби искат да погълнат изцяло вниманието ни. И все пак, ако им се поддадем, едва бихме се наранили, защото често изцелението идва само когато спрем да мислим за себе си и покажем загриженост за другите и техните проблеми и интереси.

На сватбата на приятелката ми Шерил се чувствах ужасно. Гърбът ме болеше, корсетът ми беше прекалено стегнат и от това главата ми започна да пулсира от болка. Трябва да призная, че и съвестта ми не се отнасяше особено добре с мен. Напомняше ми за някои неща, които бях казала сутринта на един член от семейството ми, въпреки че ги бях изповядала пред Бога. Не се разведрявах особено от всички тези усмихнати лица наоколо. Днес трябва да бъда щастлива. Все пак Шерил е една от най-добрите ми приятелки, а това е нейният специален ден! Но можех само да си сложа на лицето любезна усмивка и да се надявам, че никой няма да ме притисне в ъгъла за разговори.

Гледайки с празен поглед пред себе си, аз виждах, но не забелязвах Поп Бонд -- бъдещият свекър на Шерил, единственият мъж наоколо. Пренебрегвайки момичешкия кикот около себе си, г-н Бонд си проправяше път сред кутии и подаръци, като правеше неочаквани снимки от различни ъгли. Но когато започна да нагласява апарата си, за да ме снима, изведнъж забелязах присъствието му.

-- О, не -- запротестирах. -- Моля те, не мен.

-- Защо? -- усмихна се той и тръгна към мен. -- Изглеждаш много красива днес.

Сведох очи.

-- Поп, не се чувствам красива.

-- Няма проблеми. Този фотоапарат може да направи така, че да изглеждаш красива дори и в лош ден -- пошегува се той, като седна в шезлонга до мен. -- Чакай, нека ти покажа новите лещи, които купих наскоро.

Той отвори кожения калъф и започна гордо да ми показва една по една всички принадлежности на фотоапарата си, като обясняваше:

-- Погледни само тези нови 200-милиметрови лещи. Можеш да сменяш фокуса само с една ръка.

Трябва да призная, че не се интересувах особено от чарковете на фотоапарата, но слушах, докато белокосият господин с блестящи сини очи продължаваше да говори. Каза ми колко е щастлив от затъмнената фотолаборатория в мазето си. Докато разказваше за областните награди, които беше получил за някои от снимките си, в очите му блесна гордост.

-- А-ха -- кимах от време на време, все още не особено впечатлена. Но вниманието ми се изостри, когато той започна да разказва как скоро ходил до конефермата в Сагамор, за да снима някои от техните обори и летни вили. После обясни как след няколко седмици отишъл пак във фермата, за да даде на управителя някои от готовите снимки.

Поп наистина обича хобито си, помислих си аз. Възхищавам му се за това.

Той продължаваше:

-- Управителят толкова хареса снимките, че ме помоли да отида пак, за да снимам жребците им -- възкликна той.

-- Сериозно? -- оживих се малко аз. -- Как накара такива буйни породисти коне да седят мирно, за да ги снимаш?

-- Е, не беше лесно -- засмя се той, като се съгласяваше с мен -- Но ние се сприятелихме и...

Не след дълго започнах да усещам, че ми е интересно това, което Поп разказва. Вече го слушах.

-- Е, Поп -- усмихнах се аз, -- скоро трябва да дойдеш и в нашата ферма. Вземи си фотоапаратите и ще прекараме славно.

Когато празненството свърши, вече знаех колко много всъщност се интересувам от този мил възрастен господин и неговото хоби. Нещо повече -- бях изцяло забравила за болките и виновната си съвест. Интересът, който бях показала към Поп, беше лекарство, което извърши чудеса за мен!

Когато Бог ни призовава да Му се покоряваме в изпитанията си, като поставяме другите преди себе си, Той знае какво прави. Знае, че няма да съжаляваме.
Давайте и ще ви се дава; добра мярка,
натъпкана, стърсена, препълнена ще
ви дават в пазухата, защото
с каквато мярка мерите,
с такава ще ви се отмерва
(Лука 6:38).