Строеж на поведението проф д-р Никола Жабински



страница1/2
Дата19.11.2018
Размер381.76 Kb.
  1   2




line 262

СТРОЕЖ НА ПОВЕДЕНИЕТО

Проф. д-р Никола Жабински1

Всички факти2 – доколкото, разглеждани от станови­щето на правната наука, могат да бъдат схващани – образуват две групи: група на правнорелевантните и група на правноирелевантните, и то в изключителна зависимост от това, дали те (фактите) засягат, т. е. Ползват, респ. увреждат, онази човешка жизнена общност, за преценка от гле­дището на правото на която се касае и като такива имат значение за нея, или пък никак не я засягат, т. е. нито я ползват, нито увреждат и като такива нямат значение за същата.

Правната наука се занимава само с една от двете групи, а именно с групата на правнорелевантните факти. Тази група, т. е. групата на правнорелевантните факти, на свой ред, се разделя на две подгрупи: подгрупа на поведенията и подгрупа на събитията. При това, поведения се наричат само ония правнорелевантни факти, които са свободни човешки волепроявления, а събития – всички други правнорелевантни факти.

Сега изпъква въпросът за правния характер на съби­тията и на поведенията, т. е. на двата вида на правнореле­вантните факти. Място за спор няма, че събитията, които са сило – респ. воле – проявления на вещи, имат правнорелевантен характер, т. е. че са такива, които засягат, сиреч ползват, респ. увреждат човешката жизнена общност, за прилагането на правото на която се касае. Оттук обаче далеч не следва, че същите са и правомерни, респ. противоправни. Тъй като само лицата, но не и вещите са субекти на правото, събитията не могат да бъдат нито правомерни, нито противоправни. Но затова пък поведенията, като сво­бодни човешки волепроявления, са не само правнорелевантни, а още и правомерни, респ. противоправни: правнорелевантни – защото са един от двата вида на правнорелевантните факти, а правомерни, респ. противоправни, защото лицата са су­бекти на правото и, вследствие на това, техните правнореле­вантни поведения не могат да не бъдат още и правомерни, респ. противоправни, т. е. в съгласие, респ. в противоречие, с отправените до тях предписания на човешки законодател.

Поведението в правов смисъл (das Verhalten) обра­зува централния обект на правно-научното познание. То се среща в два вида, единият от които е вършенето (das Tun, committere, действието), а другият – пропускането (das Unterlassen, ommittere, бездействието). Това обаче, което характеризира поведението като родово понятие, и вършенето, респ. пропускането, като негови видови понятия, се състои в това, че 1) то е и не може да не бъде правнорелевантно, и 2) че то е външно проявление на свободна воля на определен човешки индивид3).

С оглед на същината на поведението в правов сми­съл, разглеждана в методологично осветление, съществуват две диаметрално противоположни схващания: едно – натуралистично (причинно, каузално, онтологично или естествено-научно), и друго — идеалистично (нормативно, ценностно).

Според формулировката, която Велцел (Welzel), Studien zum System des Strafrechts в Zeitschrift fur die gesamte Straf- recbtswissenschaft, Bd. 58, Heft 4—5, Berlin 1938, p. p. 491-498, дава на натуралистичното схващане, поведението не е нищо друго и нищо повече освен онтологична (фактична) „подстройка“ („Unterbau“), върху която се издига съвсем друго видният правов, ценностен свят като „надстройка“ „ Überbau“) и то така, че този ценностен свят не зависи от онзи онтологичен: насоката на волята („съдържанието на волята“) бива откъсвана (отделяна) от осъществяването на волята, така че волеосъществяването се разглежда единствено само съобразно с неговата причинна ефикасност.

Колкото пък се отнася до другото схващане, което – както вече казахме – в противоположност на първото, се нарича ценностно (нормативно, идеалистично), неговата особеност, която пак не друг, а Велцел особено сполучливо формулира, е, че, според основната мисъл, от която то изхожда, онази част от битието (des Seins), която естестве­ната наука не взима под внимание, е не по-малко реална отколкото тази част от същото битие, която същата (есте­ствена) наука взима под внимание.

Но, що се отнася до същината на самото поведение, нека приведем формулировката, която самият Велцел дава, толкова повече че тя, макар и дословна, ще бъде доста кратка.

Наистина, Велцел има предвид само вършенето (das Tun, committere), тоест само единия от двата вида на поведе­нието. Обаче, според нас, това, което той казва за върше­нето, т. е. за първия вид на поведението, важи – разбира се, cum grano salis – и за пропускането, т. е. и за втория вид на поведението. Защото, ако – както Велцел постъпва – отречем наличността на воля у пропускането, а, вслед­ствие на това, и качеството му на вид на поведението като проявление на свободна човешка воля, в такъв случай ние едва ли бихме имали възможност да обясним разликата, която правната действителност неотразимо провежда между случаите на привидно пропускане, когато субектът на про­пускането е бил под въздействие от vis absolute и поради това то не е проявление на свободна воля, и случаите на истинско пропускане, когато то е свободно волепроявление на своя субект: както е известно, само субектът на второто поведение, но не и субектът на първото „поведение“ е и може да бъде отговорен.

Прочее, Велцеловата формулировка на идеалистичното (нормативното, ценностното) схващане на поведението е както следва: (р. 491:) Деянието е реална и то смислова (sinnreiche) цялост в рамките на действителния обществен живот. (р. 493:) Деянието в наказателното право е смислов, об­ществено-етично релевантен феномен. (р. 499:) В много слу­чаи обективното деяние може да бъде разбрано единствено само чрез намиращата се в неговата основа вътрешна во­лева насока, чрез която деецът се прицелва към определен резултат. (р. 500:) Волята е субективен елемент на неправдата, доколкото тя (волята) обгръща деянието като средство към по-нататъшна цел. (р. 502:) Най-съществената особеност на човешкото деяние, чрез която то принципно се издига над всеки „чист“ причинен ход („Über jeden „blossen“ Kausalverlauf“), се заключава в употребяването на причинни фактори от външния свят като средства, които осъществяват определен резултат като прицел... А понеже причинността е безразлична към цели (Zweckindeferent), тъкмо затова тя може да бъде употребена в служба на целената дейност. (р. 503:) Цялото деяние във всички негови фази е едно смислово единство (Sinneinheit), обладавано от целепоставящата воля; то е волеосъществяване и то осъществяване на вложения от волята смисъл. (к. н.) Всяко деяние се извършва въз основа на преценка... Всяко деяние е неразкъсваема цялост от финални и емоционални елементи... (р. 528:) Всички наказателноправни понятия от състава, а именно и така наречените описателни (дескриптивни) – като напр. „умъртвяване“, „увреждане“ и др., не са каузални понятия на каузални увреждания на правни блага, а понятия, смисълът на които идва (произлиза, следва) от тяхната служба в рамките на социалната цялост... (р. 529:) В никой случай престъпният състав като типизирана неправда не може да бъде тъждествен с каузално увреждане на правни блага... „Умъртвяването“, „повреждането“ и пр. са елементи на престъпни състави, ала – nota bene! не като „чисто факти­ческа“ (медицинска) констатация, а като елементи на социално значение, които своя смисъл получават от своето отношение към някой от тях, предпоставян историческо-социален свят на реда (geschichtlich-soziale Ordnungswelt) (к. н.)... Само ако прибавим обще­ствената адекватност (die soziale Ädaquanz), т. е. само ако гледаме на „умъртвяването“ като на деяние, отнесено към обществения свят на реда (die soziale Ordnungswelt), само тогава навлизаме в областта на престъпния състав, в сфе­рата на типизираната неправда... Обществената адекватност (die soziale Ädaquanz) е иманентен принцип на съставообразуването... (р. 530:) Своя смисъл и своето значение „еле­ментите“ получават от смисъла на целостта, към която принадлежат... Елементите от състава имат отношение към социалната цялост, и то като своя смисъл на част получават от смисъла на целостта ... цялостно мислене (Ganzheitsdenken).“4)

И така, ние видяхме, в какво се заключава методоло­гичната разлика между двете схващания на поведението. А сега няма нищо по-естествено от това, ако се видим изпра­вени пред въпроса – кое от двете заслужава да бъде пред­почетено. Мислим, че ценностното (нормативното, идеалистичното) схващане е по-издържано, отколкото натуралистичното (каузалното, естествено-научното) и то затова, защото ценност­ното се отличава с методологична единност и безпротиворечивост, докато натуралистичното страда от липса на мето­дологична чистота и безупречност. И това предимство на цен­ностното пред натуралистичното схващане на поведението изпъква особено ясно и недвусмислено всеки път, когато предмет на разглеждане е било проблемът на противоправността, било проблемът на посредственото извършителство. Макар да прибягва дори и до построения, чиято изкуственост е очебийна, въпреки това натуралистичното схващане не може да се справи с много особености, които за ценност­ното схващане не създават никакви трудности.

След направения методологичен екскурс да пристъпим към разглеждане на строежа на поведението в правов смисъл. Най-напред заслужава да изтъкнем, че всяко едно поведение (безразлично, дали е правомерно или противо­правно) и неговият субект взаимно се обуславят и образуват една индивидуална и правно-логически неразкъсваема цялост, така че не само целостта, но и нейните съставни части, каквито са поведението и неговият субект, се разрушават: както ако влизащото в цялостния състав поведе­ние бъде отстранено, респ. заместено с друго поведение (без­различно дали на същия или на друг субект), така и ако субектът, влизащ в същия състав, бъде откъснат, респ. заменен с друг субект. При това същината на целостта, която поведението и неговият субект образуват, едва ли се различава от същината на целостта, която съставят било рожбата и нейният родител, било произведението и не­говият производител. Но, макар и по-късно, все пак не по-малко заслужава да изтъкнем и, че онова, което интере­сува правната наука, е точно изразено – не толкова целостта, която обгръща поведението и неговия субект като двойка, колкото друга една цялост, а именно целостта, каквато е самото поведение, разглеждано като такова.

Самото поведение в правов смисъл е цялост и то такава, която се състои от две еднакво необходими съставни части, а именно: от една външна съставна част и от дру­га вътрешна съставна част. При това, вътрешната съставна част означава смисъла, който се съдържа във волята на су­бекта на поведението, а външната съставна част – сред­ството, което дава външен израз на този смисъл. Но ако целостта на поведението в правов смисъл е съединение, съчетание, комбинация на външната и на вътрешните части, тогава от само себе се разбира, че поведение в правов смисъл нито има, нито може да има: както в случая, когато налице е единствено само външната съставна част, така и когато налице е само вътрешната съставна част.

Характерното на външната съставна част на поведението се състои в туй, че тя може да бъде: не само – както вътрешната съставна част – разбирана, тълкувана, но ви­наги още и възприемана, т. е. напр. виждана, чувана, мири­сана и пр.

Прочее, какво е значението на външната съставна част, това изпъква особено ярко, ако сравним предпоставките на моралната и на правната отговорност.

Както е известно, отговорността според морала, чиято мотивационна норма, напр., гласи: „Не пожелавай жената на своя ближен!“, почва още от онзи момент, когато в ду­шата на адресата на моралната мотивационна норма има офор­мено желание, па макар това желание да не е до­било външен израз и, вследствие на това, да е останало неизвестно за околния свят, докато отговорността според правото начева по-късно, а именно: не от момента, когато в душата на адресата на правната мотивационна норма има офор­мено желание („Cogitationis poenam nemo patitur „респ. „Furs Denken tut man Niemanden henken“), а най-рано от мо­мента, когато това желание (респ. решение) е напуснало вътрешния мир на адресата и е добило външен (поне мисловно-предавателен, ако не и делови) израз. И много естествено. Защото всяка правна отговорност предпоставя (като condition sjne qua non) поведение в правов смисъл, а поведение в правов смисъл е налице само тогава, когато има външно проявление на вътрешното „аз“ (die Tat totet den Mann“!).

Тук е мястото, където трябва да изтъкнем, че съще­ствува грамадна разлика между външната съставна част на престъпното поведение, разглеждана като законоочертано из­разно средство на вътрешното „аз“, и онова друговидно средство, което, поставено в ход от вътрешното „аз“, до­карва (произвежда, причинява) самото законоочертано изразно средство на вътрешното “аз“. И тази разлика се състои в това, че докато законоочертаното изразно средство на вътреш­ното „аз“ влиза като външна съставна част в целостта на състава на дадено престъпно поведение, то онова друго видно средство, което произвежда (докарва, причинява) зако­ноочертаното изразно средство на вътрешното „аз“, е и остава вън от законоочертания цялостен състав на поведението. Така, ако за илюстрация на разликата между двата вида сред­ства се излезе от случая на очертаното в чл. 247 от На­казателния Закон престъпно поведение, в такъв случай външно (видимо, възприемаемо) като законоочертано изразно средство на тоже законоочертаното вътрешно „аз“ ще бъде умъртвяването, т. е. самото причиняване на смърт на човек, докато средствата, които докарват (произвеждат, причиняват) това законоочертано изразно средство на вътрешното „аз“ сир. самата външна (законоочертана) съставна част на престъпното поведение, могат напр. да бъдат било ръцете на субекта на престъпното поведение, било устата на пуснат на свобода звяр, било, най-сетне, колелета на идващ влак.

Но като говорим за средства, които, турени в движе­ние от субекта на едно поведение, произвеждат (докарват, причиняват) външната съставна част на поведението, заслу­жава да споменем, че те са най-разнообразни и че най-ти­пичните са: 1) тялото (като цялост или като част) на са­мия субект на поведението; 2) неодушевена вещ; 3) тялото, принадлежащо на човек, но различен от субекта на пове­дението, и то движено по волята не на неговия носител, а на субекта на поведението; и 4) одушевена (жива) вещ.

Правило е, че външната съставна част на поведенията може да бъде произведена (докарана, причинена) чрез всяко от изброените типични средства: свободният избор на съответния субект на поведение определя това средство. Но това правило има изключения. Съществуват и такива по­ведения, външната съставна част на които може да бъде произведена не чрез всяко едно, а единствено само чрез едно от посочените типични средства. И това средство е тялото (като цялост или като част от цялостната цялост) на самия субект на поведение. Разбира се, че думата е за тъй наречените собственоръчни (eigen-handige) или — както ние предпочитаме да говорим – собственотелесни поведения, каквито са, напр., дезертьорството, лъжезаклеването и слу­жебното престъпление: външната съставна част на това по­ведение не може да бъде произведена другояче освен един­ствено само чрез собственото тяло на съответния субект на поведение, т. е. собственотелесно.

Като оставим настрана тъй наречените собственоръчни или собственотелесни поведения, т. е. ония поведения, които не могат да бъдат усвоявани другояче освен собствено телесно, и като вземем под внимание останалите поведения, т. е. онези поведения, външната съставна част на които и несобственоръчно може да бъде произведена (причинена, до­карана), ние не можем да не констатираме, че външната съ­ставна част на всяко едно от последните (и несобствено­ръчно усвоими) поведения е заместима, т. е. такава, която може да бъде вменена (приписана, отдадена) на даден су­бект дори и тогава, когато не тялото (било като цялост, било като част) на този субект, а друго човешко тяло, респ. одушевена, респ. неодушевена вещ, е факторът, който при­чинява (докарва, произвежда) тази външна съставна част, раз­бира се, всеки път при неизбежната предпоставка, че субектът на поведението, за външната съставна част на което се касае, употребява този причинен фактор като средство за изразяване на преследваната от него цел, която осмисля поведението му.

Субектът на всяко едно от тези поведения, външната съставна част на които бива произведена (докарана, причи­нена) било чрез тялото на самия субект на поведението, било чрез друго човешко тяло, движено по волята не на не­говия носител, а на субекта на поведението, било, най-сетне, чрез неодушевена, респ. одушевена вещ, се нарича непосредствен извършител и то само поради това, защото произвеждането на външната съставна част на иманото предвид поведе­ние се дължи пряко и непосредствено на волята на самия субект на поведението, или – другояче и по-точно изразено – защото външната съставна част на иманото предвид поведение се произвежда без посредството на другочовешка воля, т. е. на воля на човек, различен от субекта на по­ведението: субектът на поведението произвежда външната съставна част на последното, без за тази цел да впряга волята на друг човек.

Но ако – както видяхме – съществува непосредствен извършител, то от само себе се разбира, че не може да няма и посредствен извършител. Прочее, в какво се за­ключава особеността на посредствения извършител, не е трудно да се разбере. Самото определение, дадено на непо­средствения извършител, подсказва, какво: посредствен из­вършител е онзи субект на престъпно поведение, който, наистина, произвежда външната съставна част на поведението, но като за целта впряга другочовешка воля, така че про­извеждането на външната съставна част се дължи: пряко и непосредствено на другочовешка воля, т. е. на воля на човека, различен от субекта на иманото предвид поведение, а само посредствено и косвено – на волята на самия субект на поведението.

От казаното се вижда, че разликата между двата вида на извършителството, а именно между непосредственото и по­средственото, е строго погледнато несъществена. Извършителството е непосредствено или посредствено в из­ключителна зависимост от туй, на чия човешка воля и то пряко и непосредствено се дължи самото произвеждане на външната съставна част на иманото предвид поведение, а именно, дали на волята на самия субект на поведението (в какъвто случай извършителството е непосредствено) или пък на волята на друг човек, различен от субекта на поведението (в какъвто случай извършителството е посред­ствено).

По-нататък. Като турим настрана онези случаи на не­посредствено извършителство, когато субектът на дадено поведение собственотелесно произвежда външната съставна част на поведението, можем да кажем, какво всички оста­нали случаи на непосредствено извършителство, както и абсолютно всички случаи на посредствено извършителство, се характеризират с това, че външната съставна част на по­ведението е заместена, т. е. и другояче освен собственотелесно от самия субект на поведението, производима и че специално, колкото се отнася до заместимостта на външната съставна част на посредствено усвоимите поведения, тя ви­наги кореспондира на заместителността на външната съставна част на другочовешко поведение, или – другояче казано – че заместимостта на външната съставна част на усвоеното от посредствения извършител поведение и заместителността на външната съставна част на усвоеното от посред­ника на посредствения извършител поведение взаимно се обуславят.

Заключението, до което водят направените разсъждения, са, че външната съставна част от поведението на индиви­дуално определен субект може да служи за формирането и на друго поведение в правов смисъл, стига и друг су­бект, т. е. и субектът на другото поведение, да я употреби като външно изразно средство на своето вътрешно (духовно) „аз“.

Добре, но тази възможност поражда въпроса, дали съществува достатъчно основание за това, щото външната съ­ставна част от целостта на дадено поведение в правов смисъл, която като външна съставна част едновременно влиза и в целостта на друго поведение в правов смисъл, да се вменява (приписва, присмета, отдава): както на субекта на едното поведение, така и на субекта на другото поведение, или – същата мисъл, изразена другояче – дали едно и също външно (възприемаемо, видимо) може да бъде свое, т. е. собствено на всеки един от двата субекта, сир. неразделна съставна част от собственото лично поведение на всеки един от тях? Според нас, отговорът на този въпрос не може да бъде друг освен решително положителен, стига само да се вземе под внимание: от една стра­на, подчинената и зависима природа на всички средства, а именно, че едно и също средство може да обслужва неопре­делено много и различни цели, и, от друга страна, непокла­тимото правило на логиката, че, който иска дадена цел, не може да не иска и необходимото за постигането й средство, и че, вследствие на това, външното, когато като средство, бъде обхванато от определено вътрешно „аз“, става и не може да не стане негово собствено — разбира се, доколкото става съставна част от целостта на неговото поведение в правов смисъл.

Тези разсъждения имат голямо значение на правилното разрешение на проблема за противоправността. Но тяхното значение е особено голямо с оглед на проблема за посредственото извършителство: улеснявайки правилното разрешение на този проблем, същевременно, макар и косвено, те правят възможно както вникването в проблема на противопра­вността, така и неговото безупречно разрешение.

Казахме, че за формирането на външната законоочертана съставна част на усвоеното от посредствения извършител престъпно поведение служи усвоеното от посредника на самия посредствен извършител поведение. Сега, за да изключим всевъзможни недоумения, заслужава да прецизираме тази си мисъл, а именно като изтъкнем, че в цялостния състав на установеното от самия посредствен извършител поведение влиза: не цялата цялост на усвоеното от посредника поведение, а единствено само външната му съставна част. И много естествено и нищо по-понятно от това. Защото онова, от което посредственият извършител се нуждае, което той може да употреби, и от което той в действителност се възползва, е: не целостта на усвоеното от посредника поведение, нито вътрешната съставна част на това поведение, а единствено само неговата външна съставна част.

А това значи: външната съставна част, чрез която въ­трешното „аз“ на субект на дадено поведение излиза на показ, може да служи за изразяване не само на вътрешното „аз“ на самия субект на поведение, но на вътрешното „аз“ на друг субект на поведение, различен от субекта на по­ведението, за което се касае. С други думи: външната съ­ставна част на поведението, усвоено от даден субект, може да влиза в съединение с вътрешното „аз“ на друг субект на поведение и по такъв начин да образува и съ­ставна (разбира се: външна) част от целостта на усвоеното от другия субект поведение.

И така, не посредственият извършител, а неговият посредник (оръдие) е, който непосредствено произвежда вън­шната законоочертана съставна част на неговото престъпно поведение. Тази констатация не бива обаче да се разбира в смисъл, че посредственият извършител собственотелесно и непосредствено не върши абсолютно нищо, което има външен характер. Такова едно заключение би било много прибързано и погрешно. Защото, освен онова законоочертано външно, от собственотелесното произвеждане на което посредственият извършител се отказва и което, вследствие на това, посредникът на посредствения извършител произвежда, има и друго едно външно, от „собственоръчното“ произвеждане на което посредственият извършител не може да се откаже и което, поради това, той „собственоръчно“ върши. Думата е за онова поведение на посредствения извършител, което наистина пред­хожда, но затова пък и обуславя чуждоръчното произве­ждане на външната законоочертана съставна част на иманото предвид престъпно поведение, и то – а това е съществено и затуй подчертаваме – дотолкова обуславя, доколкото чрез това свое поведение той, посредственият извършител прави известно (манифестира, оповестява) своето вътрешно „аз“, т. е. вътрешната законоочертана съставна част на престъпното поведение и по такъв начин склонява (мобилизира) своя посредник към произвеждане на външната законоочертана съ­ставна част на същото престъпно поведение: Такова едно външно поведение на посредствения извършител, което остава извън рамките на външната законоочертана съставна част на престъпното поведение, може, напр., да се състои: било в изговаряне, било в написване на думи, било в жест или, най-сетне, в даване на условен знак.

Държейки сметка за всичко това, ние идваме до заклю­чение, че престъпното поведение на посредствения усвоител има не една, а две и то еднакво необходими външни съставни части, а именно една законоочертана, която посредникът на посредствения извършител произвежда, и друга неочертана от закона, която предхожда и обуславя първата, т. е. законоочертаната, и която по необходимост посредственият из­вършител сам „собственоръчно“ произвежда.

Тук може да възникне съмнение, дали това заключение, до което идваме, е необходимо. Но фактът, че ако верността на тегленото заключение бъде отречена, тогава отговорността на посредствения извършител остава необоснована и, следователно, произволна, този факт е достатъчно доказател­ство, че не сме на погрешен път.

И така ние видяхме, че външната съставна част на да­дено поведение като такава може да обслужва и друго поведение. А сега трябва да разчитаме с въпроса за правния характер на самата външна съставна част на поведенията в правов смисъл.

Прочее, отговорът на този въпрос не съставлява някаква трудност. От досегашните разсъждения може да се разбере, че външната съставна част от поведението в пра­вов смисъл, откъсната от нейното съединение с вътреш­ното „аз“ и разглеждана изолирано и самостойно, не пред­ставлява нищо друго и нищо повече освен един правнорелевантен факт.

Наистина, този правнорелевантен факт може да получи и правомерен респ. противоправен характер. Но това е немислимо другояче освен като и доколкото същият (правнорелевантен) факт влезе в съединение с право­мерно, респ. противоправно ориентирано вътрешно „аз“: той става правомерен, когато ориентировката на вътрешното „аз“, с което се свързва, е правомерна, а – противоправен, ко­гато ориентировката на вътрешното „аз“, с което влиза в съединение, е противоправна.

Но това означава: от една страна, че външната съставна част на дадено поведение, разглеждана самостойно и незави­симо от вътрешната съставна част на същото поведение, няма абсолютно никакво влияние върху правния характер на поведението, в целостта на което влиза като външна съ­ставка, а от друга страна, че вътрешната съставна част на поведението, в състава на което влиза външната съставна част, е, която определя (заема, дава) правния характер на последната.

И ето защо, когато външната съставна част на усвое­ното от даден субект поведение служи за формиране на две различни поведения, тогава правният характер на съ­щата външна (видима, възприемана) съставна част се мени и то в изключителна зависимост от ориентировката на онази индивидуална воля, в комбинация с която и доколкото тя влиза във всеки един случай, разбира се, спрямо законодателената воля.

И поради това, следвайки своята природа на средство за целите на две различни вътрешни „аз“, външната съставна част от дадено поведение едновременно може да бъде и правомерна и противоправна: правомерна, доколкото обслужва едно правомерно ориентирано вътрешно „аз“, а противо­правна – доколкото обслужва друго и то противоправно ори­ентирано вътрешно „аз“. А нищо не пречи, щото външ­ната съставна част от дадено поведение да споделя прав­ния характер и на повече, въобще на толкова вътрешни „аз“, с колкото влиза в комбинация, като ги обслужва.

Разбира се, всичко това не може да бъде обяснено дру­гояче освен с мисълта, че външната съставна част на ус­военото от даден субект поведение сваля (снема) от себе си наличния свой особен, а именно правомерен, респ. противоправен характер, като запазва само основния свой харак­тер на правнорелевантен факт и чак тогава като такава, т. е. като правнорелевантна външна съставна част, влиза в състава на усвоеното от друг субект поведение и същевременно получава, респ. споделя неговия правен характер, т. е. правния характер на ориентировката на волята на него­вия субект.

Ала правният характер на вътрешната съставна част на това поведение определя не само правния характер на външната съставна част на това поведение, но така също и правния характер на самото поведение, разглеждано като цялост.

И много естествено. Защото правният характер на всяко едно поведение в правов смисъл зависи единствено само от манифестирания чрез него начин на ориентировка на волята на неговия субект спрямо волята на законодателя като върховна и задължителна ориентировъчна точка на чо­вешките поведения: едно поведение, разглеждано като цялост, е правомерно или противоправно в изключителна зависимост от това, дали изявената чрез него воля е в съ­гласие или в противоречие с надлежно формираната и изра­зена воля на законодателя.

Прочее, тясната и неразривна свръзка, която съществува между противоправността като качество на едно поведение и субекта на това поведение, изпъква особено ярко и недвусмислено, когато възникне въпрос, дали правомерно или противоправно е поведението, усвоено от едно лице, което, поставено в условия, които пораждат право било на нужна отбрана, било на крайно нужно поведение, предприема съответно посегателство върху правни блага, макар че не съзнава обстановката като правопораждаща и като така няма намерение нито да отблъсква непосредствено нападение, което нападнатият не е длъжен да търпи и понася, нито да постигне възможната минимална измежду злините, една от които и може да не настъпи, ако се бездейства.

С оглед на така поставения въпрос не може да не се отговори, че описаното поведение, което – както се каза – се усвоява от неговия субект без намерение за нужна отбрана, респ. без намерение за крайно нужно поведение, противоправно, докато същото поведение, усвоено от същото лице, поставено в същите условия, но движено от намерение за нужна отбрана, респ. за крайно нужно поведение правомерно.

Прочее, по същия начин не можем да не постъпим и когато се касае за определяне на правния характер в поведението, усвоено от орган на полицията, който арестува заварено на местопрестъплението съвършено невинно лице. Това поведение е: правомерно, ако неговият субект не съзнава невинността на арестуваното лице и като така, чисто и просто иска да се съобрази с конкретната воля на законодателя, а противоправно, ако неговият субект съзнава невинността на арестуваното лице и излишността на арестуването и, въпреки това, се противопоставя на волята на законодателя.

И така, ориентировката на вътрешното (волево) „аз“, т. е. на волята на субекта на дадено поведение спрямо волята на законодателя, има решително значение с оглед на правния характер на поведението му и игнорирането на този факт, неизбежно води до невъзможност за разграничаване между правомерността и противоправността, т. е. между това, което е в съгласие, и онова, което е в разногласие с действащото право като цялост.

Следователно, правният характер (в смисъл на правомерност респ. противоправност) на всяко едно поведение е немислим другояче освен най-тясно и неразривно свързан с индивидуално определения субект на това поведение, така че ако субектът на противоправното поведение отпадне, противоправността на последното не може да не престане. Такова е нашето схващане5).

Но това наше схващане не може да се нарече господстващо; изхождайки от предпоставката, че характеристиката на едно поведение може да бъде отделена и независима от личността на неговия усвоител, повечето теоретици приемат, че унищожа­ването на правни блага означава абсолютна и безусловна противоправност, т. е. такава, която съществува самостойно и независимо от човешкия субект на унищожаващото, респ. застрашаващото поведение. Ала, както предпоставката, от която изхождат, така и заключенията, които теглят въп­росните теоретици, са погрешни и несъстоятелни: самата оче­видна неприемливост на неизбежните изводи от господстващото схващане свидетелства, че неговите поддръжници са на погрешен път.

Така, игнорирайки тясната и неразривна свръзка, която съществува между противоправността на едно поведение и субекта на това поведение, привържениците на господстващото схващане не могат да обяснят неопровержимия факт, че едно и също лишение от живот на един и същи човек едновременно може да бъде и противоправно, и право­мерно, а именно: противоправно, доколкото е поведение на един човек, а правомерно, доколкото е поведение на друг човек.

Но нека за илюстрация на тази мисъл вземем следния пример. Да приемем, че невменяем човек, злоумишлено подстрекаван от вменяем, противоправно напада трети и че противоправно нападнатият, неможейки другояче да се спаси, умъртвява своя нападател. В такъв случай няма място за съмнение, че лишението от живот на невменяемия човек едновременно е и противоправно, и правомерно: като волепроявяващо поведение на злоумишления подстрекател, то е противоправно (даже нещо повече, а именно виновно и нака­зуемо), а като волепроявяващо поведение (нужна отбрана) на нападнатия субект — par excellence правомерно.

Ала, като игнорират, от една страна, тясната и нераз­ривна свръзка, която съществува между противоправността на едно поведение и субекта на това поведение, и от друга страна, че поведения в правов смисъл са единствено само свободните човешки волепроявления (тъй като хората са единствените възможни субекти на правото), привържениците на господстващото схващане се увличат още повече и стигат дори до там, че говорят за правомерност, респ. противоправност, било на резултати (респ. състояния), било на вещни сило-респ. воле-проявления, и, вследствие на това отъждествяват противоправността и държавовредността, респ. правомерността и държавополезността, макар че се касае за разнородни понятия.

Но, като тръгнали из пътя на отрицанието на тясната и не­разривна свръзка между противоправността като качество на да­дено поведение и субекта на това поведение като носител на човешка воля, и, поради това, като приели, че правомерността, респ. противоправността могат да бъдат качества както на резултати (респ. състояния), така и на вещни сило-респ. воле-проявления, привържениците на мнението, според което правомерността, респ. противоправността, е качество, независимо от някакъв субект като носител на човешка воля, стигат до краен резултат, очевидната неприемливост на който е достатъчно доказателство за погрешността на изходното им положение. Така, като говорят (но не само за краткотрайно и изрично уговорено удобство) за правомерност, респ. противоправност на резултата (респ. състояние), същите автори не само увеличават, а напротив, дори намаляват разбираемостта на своето изложение. И много понятно. Защото, когато един резултат (безразлично, дали е държавополезен или държавовреден) се дължи на две поведения, едното от които е правомерно, а другото – противоправно, тогава привържениците на визираното мнение са логически принудени да признаят, че резултатът едновременно заслужава три наименования, а именно: 1) че той е правомерен, разбира се, доколкото се дължи на правомерното поведение, 2) че той е противоправен, доколкото се дължи на противоправното поведение и 3) че той е и правомерен, и противоправен, доколкото се дължи както на правомерното поведение, така и на другото поведе­ние, което е противоправно. Добре, но всичко това не означава ли логически недопустимо допускане, че един и същ обект може да обединява в себе си качества, които логически взаимно се изключват.

Колкото пък се отнася до авторите, които говорят за правомерност, респ. противоправността, на вещни сило-, респ. воле-проявления (напр. поройни дъждове улесняват едни, а затрудняват други военни операции или пък лъв изяжда своя укротител, респ. куче спасява своя нападнат господар), има да наведем, че те изпадат и в друго правно-логическо неудобство, а именно, че като приемат, че правомерни, респ. противоправни, могат да бъдат и вещните сило-, респ. воле-проявления, те биват принудени от правно-логическата необходимост или да се откажат от изходното си положение, или пък да признаят, че и вещите могат да бъдат су­бекти на правото, макар че в действителност само лицата са субекти на правото и, поради това, единствено само лич­ните волепроявления (т. е. поведенията в правов смисъл) могат да бъдат в съгласие или противоречие с волята на законодателя (т. е. правомерни, респ. противоправни).

Най-сетне, с оглед на въпроса за правния характер на поведенията, усвоени от лица, които, поставени в усло­вия, пораждащи правото било на нужна отбрана, било на край­но нужно поведение, било на полицейско задържане, има да споменем, че господстващо е противното мнение, според което току-що изброените поведения са правомерни и то не само когато техните субекти искат, но – а това е особе­ното, което подчертаваме – дори и когато не искат да обезвреждат непосредствената опасност, с оглед на каквато са учредени правото на нужна отбрана, правото на крайно нужно поведение, правото на полицията да за­държа и пр., всеки път, разбира се, стига да са налице обе­ктивните условия за пораждането на тия права. Но това про­тивно мнение, което напълно игнорира волевия момент, не издържа критика. Неговата несъстоятелност се вижда не само от туй, че широко разтваря вратите на безнаказаността, дори – и на планомерния произвол, но и от красноречивия положителноправен факт, че съответните законоположения, до­колкото такива съществуват, изрично изискват от субекта на съответното поведение да има намерение за обезвреждане на непосредствената опасност. Така, напр., чл. 45 от Нака­зателния Закон, който урежда института на нужната отбрана, обуславя последната като правомерно поведение в зависимост от туй, дали разглежданото поведение е усвоено, „за да се отблъсне противозаконното и непосредствено нападе­ние“; а чл. 46 от същия Наказателен Закон, който урежда института на крайно нужното поведение, обуславя последното било като правомерно, било като наказуемо поведение в зависимост от туй, дали разглежданото поведение е усвоено от неговия субект, „за да спаси своя живот или живота на своите ближни“, респ. „за да спаси своето здраве, целомъдрие или други лични или имотни блага“.6)

И така, от досегашното изложение се вижда, че съществуват две основно различни схващания за същината на правомерността, респ. противоправността, като необходимо правно качество на всяко едно поведение в правов смисъл, както и че, методологично разглеждани, тези схващания заслужават да се наричат: едното, т. е. Господстващото – натуралистично (причинно, каузално, онтологично или естествено-научно), а другото, т. е. тук провежданото – идеалистично (нормативно, ценностно или функционално).

По-рано, разглеждайки поведението като цялост, ние изтъкнахме, че целостта, каквото е всяко едно поведение в правов смисъл, се състои от две еднакво важни и необхо­дими съставни части, а именно: от една външна съставна част, която може да бъде не само тълкувана, разбирана, схва­щана, но още и възприемана, т. е. виждана, чувана, усещана и от друга вътрешна съставна част, която – в различие от първата – може да бъде единствено само схващана, разбирана, тълкувана, но не и възприемана, т. е. виждана, чувана, усещана. Също така дадохме да се разбере какво противоправността, респ. правомерността като правно качество на всяко едно поведение в правов смисъл на думата, се дължи не на външната, а на вътрешната съставна част на поведението в правов смисъл. Сега остава да прибавим, че от духовното естество на вътрешната съставна част на поведението следва че тя е: 1) безусловно незаместима и 2) незаместителноспособна. А това означава: вътрешната съставна част не може да бъде произведена от никого освен единствено само от самия субект на иманото предвид поведение, т. е. единствено само строго лично, „собственоръчно“. И много понятно. Защото приемане на противното би означавало да се изпадне в очевиден абсурд, а именно, че е възможно, напр., щото поведението, усвоено от един вменяем, да прави провинен не него лично, а съвършено друг човек, и то макар че повод за такова крушение на основния принцип на мо­дерното наказателно право за личната и непрехвърляема отговорност, липсва.

Най-сетне, вгледаме ли се в духовната същина на вът­решната съставна част на поведението и особено на престъп­ното поведение, не можем да не констатираме и това, че тя е съчетание от правни признаци, каквито са напр. противо­правността, вината, съставомерността.

  1   2


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница