Отвъдно няма, но все пак някаква наша версия продължава да съществува.
В началото на компютърната епоха хората умирали с пароли в главите си и никой нямал достъп до файловете им. А ако достъпът до тези файлове бил жизненоважен, можело да пострадат цели компании. Именно тогава програмистите изобретили смъртоключовете.
С такъв смъртоключ компютърът те пита каква е паролата ти веднъж седмично, за да се увери, че си жив. Ако не въведеш паролата си известно време, компютърът стига до заключение, че си мъртъв, и тя автоматично се изпраща на заместника ти. Хората започнали да използват смъртоключове, за да уведомят наследниците си за сметки в швейцарски банки, да вземат думата последни в даден спор или да признаят тайни, които било немислимо да изрекат живи.
Скоро бил оценен фактът, че смъртоключовете предоставят добра възможност да се сбогуваш по електронен път. Вместо да разпращат пароли, хората започнали да програмират компютрите си да изпращат имейли до приятелите им с вестта за смъртта. „Изглежда съм мъртва – гласяло началото на имейла. – Ще се възползвам от възможността, за да ти споделя неща, които винаги съм искала да ти кажа...“
Скоро хората осъзнали, че могат да програмират доставянето на съобщения на дати в бъдещето: „Честит 87-и рожден ден. Минаха двайсет и две години от смъртта ми. Надявам се, че животът ти върви добре.“
С времето хората започнали да разширяват употребата на смъртоключовете. Вместо да признават в имейлите, че са мъртви, те се престрували, че изобщо не са. Използвайки алгоритми за автоматичен отговор, които умело анализирали постъпващите писма, смъртоключът можел да генерира извинения, с които отклонява покани, да праща поздравления по дадени поводи и да твърди, че с нетърпение очаква сгоден случай да се види с някого скоро.
В наши дни създаването на смъртоключ се е превърнало във вид изкуство. Смъртоключовете се програмират да изпращат факсове от време на време, да правят трансфери между банкови сметки или да купуват най-новите романи онлайн. Най-сложните смъртоключове се връщат към споделени приключения, обменят спомени за приятни лудории, разменят си вътрешни шегички, хвалят се за отминали подвизи и съдържат в себе си опита на цял един живот.
По този начин смъртоклочовете са се наложили като космическа закачка с тленността. Хората са открили, че не могат да спрат Смъртта, но поне могат да плюят в чашата ѝ.
Този процес започнал като добронамерена революция срещу тишината на гробищата. Проблемът за онези от нас, които още са живи, е, че все по-трудно определяме кой е мъртъв и кой не. Компютрите работят нонстоп, уреждайки социалните отношения на мъртвите: поздравления, съболезнования, покани, флиртове, извинения, любезности, вътрешни шеги – закодирани послания между хора, които се познават добре.
И вече се вижда накъде върви това общество. Повечето хора са измрели, а ние сме сред малцината останали. Когато на свой ред умрем и се задействат нашите смъртоключове, ще ни наследи само една сложна мрежа от транзакции, които няма да има кой да чете: общество от имейли, хвърчащи напред-назад под безшумни сателити, обикалящи една притихнала планета.
Така че отвъдно не съществува за нас самите, а единствено за онова, което се случва помежду ни. Когато някоя извънземна цивилизация най-сетне се натъкне на Земята, веднага ще разбере какво са представлявали хората, защото от тях ще е останала мрежата от отношения: кой кого е обичал, кой се е съревновавал, кой е изневерявал, кои са се смели заедно на екскурзии или празнични вечери. Връзките на всеки човек с шефове, братя и любовници са увековечени в електронни комюникета. Смъртоключовете възпроизвеждат обществото така цялостно, че с тяхна помощ би могла да се реконструира цялата социална мрежа. Спомените на планетата оцеляват в нули и единици.
Ситуацията ни позволява неограничено да се връщаме към общи шеги, да поправим изпуснати шансове за някоя мила дума и да си припомняме истории за възхитителни земни преживявания, които повече не можем да изпитаме. Сега спомените живеят свой живот; никой не ги забравя, нито се изморява да ги разказва. Ние сме съвсем доволни от това положение, защото спомените за славните ни дни на съществувание навярно са всичко, което така или иначе щеше да ни се случва в отвъдното.
Сподели с приятели: |