Свръхсетивhото

Смята се, че кундалини се намира в основата на гръбнака, навита като змия, докато съзнателно не бъде издигната посредством различните чакри с цел да се разпростре от върха на главата надолу. Чакрите (друга санскритска дума) са седемте центъра на психическата енергия. Смята се, че са разположени по дължината на гръбнака и в главата и са предназначени, според йогите, да служат за точки на възприемане на „граничните сили" (жизнената енергия), които подтикват индивида към действия. Тяхната природа е психичес­ка, а не физическа. Започвайки от основата на гръбнака нагоре към главата са разположени съответстващите им жлези — които, естествено, са от физическо същество – 1. надбъбречните, 2. половите, 3. панкреасът, 4. тимусът, 5. щитовидната жлеза, 6. хипофизната и 7. епифизната.

В едно тълкуване, създадено през септември 1928 г., Кейси твърди: „Основата или седалището на душата е лидната (лидих) жлеза." Това е смущаващо твърдение - „лидна жлеза" като понятие не фигурира в нито един речник или списък на ендокрините, който съм проверявала, а аз съм проучила много. Клетките лидих са открити, разбира се, и възприетите научни схващания очевидно потвърждават това, което казва Кейси по този въпрос. Дали Едгар Кейси е допуснал езикова грешка в огромното число случаи, когато говори за лидната жлеза, или е имал достъп до някаква много специална информация - информация, чакаща да бъде открита или пре-открита?

В едно тълкуване Кейси казва: „Лиден, означаващо затворено, е тази жлеза, от която настъпва бременността, когато е създадено едно тяло, разположено във и над половите жлези." На същото място той продължава: „Основата или седалището на душата е в лиден (клетките лидих)."

Така в тълкуванията се посочва, че душата влиза в тялото през клетките на лидих или лидната жлеза. Те също така твърдят, че душата функционира посредством мрежа, свързваща жлезните тъкани в различните части на тялото. Едно тълкуване обяснява това по следния начин: „Духовният контакт е чрез жлезните сили на творческите енергии; не е затворен само в лидната жлеза на възпроизвеждането, защото той е винаги — толкова дълго, колкото съществува животът - в контакт с мозъчните клетки, чрез които съществува постоянна реакция чрез епифизата".

В началото на XVII век френският математик и философ Рене Декарт нарекъл епифизната жлеза „седалище на душата". Той основавал теорията си на вярването, че епифизата се среща само у хората. Когато било открито, че тя съществува и при други гръбначни — понякога пропорционално по-дълга, отколкото при човека, - теорията на Декарт била забравена бързо. При всички случаи, в много от тълкуванията на Кейси горецитираните думи се употребяват по отношение на епифизната жлеза, а в едно тълкуване за нея се казва, че е „канал, през който могат да преминават психическите и духовните сили".

Ако въобще има жлеза, която е пренебрегвана, то това е именно епифизата. Миниатюрният орган, който е прикрепен точно като хипофизата към основата на мозъка и е загубил статута на жлеза, след спешните интензивни търсения на епифизния хормон е наречен от учените „епифизно тяло". Тази логика довела до извода, че епифизата не е от голямо значение за човешкото тяло.

След това през 1958 г, от хипофизата беше извлечен хормонът мелатонин. Учените, работещи в тази област, бяха принудени да заявят, че е „възможно епифизната жлеза да изпълнява функция, която още не е открита". След откритието на мелатонина думата „жлеза" отново беше свързана с епифизата.