„тайната история на човешката цивилизация”
Част I АНОМАЛНИТЕ НАХОДКИ
Изтегляне 3.2 Mb.
|
| Част I
АНОМАЛНИТЕ НАХОДКИ 1. Песента на Червения лъв: Дарвин и човешката еволюция Това се случило една вечер през 1871 г. Известното дружество, в което членувало образовани английски джентълмени - Червените лъвове - направило поредната си сбирка в Единбург, Шотландия. Идеята била да похапнат добре и да се повеселят с песни и забавни разкази. В един момент пред събралите се Лъвове се изправил лорд Нийвс, добре известен с духовитите си стихове. Той изпълнил дванадесет строфи, посветени на „Произход на видовете а ла Дарвин". Сред тях били и следните редове: Маймуната с гъвкав палец и мозък голям, добрала се веднъж до дара слово, веднага за Венеца на мирозданието се обявила, което никой веч' не ще отрича! Слушателите отговорили по обичайния за Червените лъвове начин - с доволно ръмжене и въртене на пешовете на рединготите си. Били минали малко повече от десет години от Отпечатването на „Произход на видовете" (1859) на Чарлс Дарвин. Все още много учени и образовани хора обаче смятали, че е невъзможно — и дори смехотворно — да се предполага, че човекът е не нещо друго, а по-развит наследник на родословието на човекоподобните маймуни. В самата книга Дарвин се спира съвсем накратко върху въпроса за човешкия род, като в последните страници отбелязва, че „ще бъде хвърлена нова светлина върху произхода на човека и неговата история". Но въпреки демонстрираната предпазливост било ясно, че авторът не гледа на хората като на изключение от теорията, че видовете произлизат един от друг. Теорията на Дарвин Новата книга на Дарвин — „Произход на човека", - в която той подробно излага възгледите си за човешката еволюция, излязла едва през 1871 г. Обяснявайки това закъснение, авторът пише следното: „Събирах бележки върху произхода и развитието на човека в продължение на много години. Идеята ми беше не да ги публикувам, а напротив — да не ги публикувам, - тъй като това само щеше да засили съпротивата срещу теорията ми. Струваше ми се, че е достатъчно да отбележа - в първото издание на „Произход на видовете", - че тази книга „ще хвърли светлина върху произхода на човека и неговата история"; това предполага, че - що се отнася до появата му на този свят - човекът трябва да бъде поставен редом с всички останали живи организми като генерален извод." В „Произход на човека" Дарвин категорично отказал на човешкия род какъвто и да било специален статус. „Така ние стигаме до извода, че човекът е произлязъл от космато и опашато четириного, което най-вероятно е живеело по дърветата и е обитавало Стария свят". Това е смело твърдение, и все пак не му достигали най-убедителните доказателства - фосили от видовете, илюстриращи прехода между древните човекоподобни маймуни и хората. Нямало изкопаеми човешки останки, като се изключат два неандерталски черепа - един от Германия и един от Гибралтар, - които били с несъвсем ясна датировка, и още няколко малко известни находки с модерни морфологични характеристики. Този факт скоро се превърнал в оръжие в ръцете на тези, които се противопоставяли на Дарвиновата идея, че хората са имали маймунообразни предци. Къде - питали те - са фосилните останки, които да я докажат? И все пак, почти без изключения, днес съвременните палеоант-рополози смятат, че успешно са оправдали очакванията на Дарвин, откривайки безспорни останки от човешките прародители в Африка, Азия и на още много места. Появата на хоминидите В тази книга сме приели a priori съвременната система за периодизация на геологичната история на Земята, която се дели на четири геоложки ери, те - на периоди, а периодите - на епохи (табл. 1.1). При изследването на древните хора и полухора, тя ще ни служи като стабилна рамка. Правим това само с оглед удобството. Иначе смятаме, че откритията ни може би ще предизвикат сериозни промени в геологичната хронология. Според съвременните представи първите подобни на човекоподобни маймуни създания са се появявили през олигоцена, който започва преди около 38 млн. години. Смята се, че през миоцена са живели и първите човекоподобни маймуни, които са част от родословието на човека. Този период обхваща времето от преди 5 до преди 25 млн. години. Сред тези видове е wDryopithecus. След това настъпил плиоценът. Тогава сред фосилните останки се появяват първите следи от хоминиди - човекоподобни примати с изправен вървеж. Най-ранният известен хоминид е.Australopithecus - „южната човекоподобна маймуна", - чиято датировка може да се изтегли до 4 млн. години назад във времето. Учените смятат, че този получовек е бил висок между 1,20 и 1,50 шие имал черепен обем от 300 до 500 cm3. Твърди се, че - от врата надолу - австралопитекът е бил много подобен на съвременните хора, макар да е съчетавал маймунски и човешки черти. Предполага се, че един от клоновете Australopithecus дал началото - преди около 2 млн. години - Номо habilis. Това станало в началото на плейстоцена. На външен виц, Homo habilis имал много сходни черти с австралопитека, но е притежавал по-голям черепен обем - някъде между 600 и 750 cm3. Преди около 1,5 млн. години, Homo habilis еволюирал в Homo erectus (към този вид принадлежат човекът от Ява и Пекинският човек). Учените твърдят, че Homo erectus е бил висок между 1,50 и 1,80 т и че черепният му обем е варирал в границите на 700-1300 cm3. Сега повечето палеоантрополози смятат, че - също като Australopithecus и Homo habilis - и Homo erectus от врата надолу е изглеждал почти като съвременен човек. Обаче челото му, започващо от масивни надочни дъги, имало силен наклон назад; челюстите и зъбите му били големи, а долната челюст - лишена от брадичка. Твърди се, че този вид е обитавал Африка, Азия и Европа допреди 200 000 години. Според палеоантрополозите съвременните от анатомична гледна точка хора са се развили постепенно от Homo erectus. Твърди се, че първият ранен, т. нар. „архаичен", Homo sapiens се е появил преди 300 000-400 000 години. Ако се вярва на описанията, той е имал черепен обем почти колкото съвременните хора, но е притежавал - в по-малка степен - и редица от характеристиките на Homo erectus. Някои от тези черти са масивният череп, наклоненото назад чело и дебелите надочни дъги. Примери за тази категория са находките от Суонскомб в Англия, Щайнхайм в Германия и Фон-тешвад и Араго във Франция. Тъй като в черепите мога да бъдат забелязани и някои неандерталски черти, те са класифицирани също така като преднеандерталски тип. Повечето авторитети застъпват мнението, че от тези преднеандерталци са се развили както съвременните хора, така и класическите западноевропейски неандерталци. В началото на XX в. някои учени твърдят, че именно неандертал-ците от времето на последния ледников период - известни като „класически западноевропейски неандерталци" - са преките предшественици на съвременния човек. Те имали по-голям черепен обем от Homo sapiens sapiens. Лицата и челюстите им били много по-масивни и имали наклонено назад ниско чело, започващо от големи надочни дъги. Останки от неандерталци са открити в пластове от епохата на плейстоцена, които са на възраст от 30 000 до 150 000 години. Обаче находките на ранни Homo sapiens в наслаги, по-стари от 150 000 години,~довели до отстраняването на класическите западноевропейски неандерталци от директната линия, свързваща Homo erectus със съвременните хора. Видът хора, който е известен като „кроманьонци" и който отговаря напълно на анатомията на днешния човек, се появява в Европа преди около 30 000 години. Доскоро учените твърдяха, че физически съвременният Homo sapiens sapiens е най-много на около 40 000 години. Сега обаче много авторитети смятат, че появата му трябва да бъде датирана преди 100 000 години или дори повече. В основата на тези теории стоят находки от Южна Африка и други райони. Черепният обем на днешните хора варира между 1000 и 2000 cm3, като средната стойност е някъде около 1350 cm3 Както може лесно да се забележи, при съвременните хора няма пряка връзка между размера на мозъка и интелигентността. Както има високо интелигентни хора с мозъчен обем от 1000 cm3, така съществуват и слабоумни с такъв от 2000 cm3. Модерните теории за произхода на човека не са в състояние да обяснят точно кога, къде и как Homo habilis е възникнал от Australopithecus, или Homo erectus от Homo habilis или пък съвременният човек от Homo erectus. И все пак, повечето антрополози приемат, че когато Новият свят е бил заселен, това е сторено от вече физически модерни хора. Ранните етапи на еволюцията — от Australopithecus нататък - са протекли в Стария свят. Общата представа е, че първите човешки същества в Новия свят са се появили преди около 12 000 години, макар някои учени да са склонни да датират това събитие към късния плейстоцен - преди 25 000 години. Дори днес в предполагаемата последователна периодичност на произхода на човека има многобройни дупки. Ето един пример: може да се отбележи почти пълната липса на фосили, които да свържат човекоподобните маймуни от миоцена - като например Dryopithecus - с плиоценските предци на съвременните човекоподобни маймуни и хората; тази липса е много явна в периода от преди 8 млн. до преди 4 млн. години. Може би има основание да се вярва, че някой ден ще се появят находки, които ще запълнят тези празнини. Но - нещо, което е изключително важно - няма причина да се предполага, че фосилите, които ще се появят, ще потвърдят еволюционната теория. Какво ще стане, например, ако се открият кости от съвременни хора в пластове, които са по-ранни от тези, които съдържат останките на Dryopithecus? Дори по-късни материали - например човешки кости отпреди 4 млн. години — след изчезването па Dryopithecus през късния миоцен - биха били достатъчни, за да се отхвърлят напълно настоящите представи за произхода на човека. Всъщност такива доказателства съществуват, но от момента на откриването си те са били потулвани или просто „забравяни". Много от тези данни са се появили в десетилетията непосредствено след отпечатването на Дарвиновия „Произход на видовете", когато единствените забележителни находки били тези на човека от Неандертал. През първите години на „дарвинизма" нямало общо призната теория за произхода на човека, която да бъде защитавана, и мнозина учени направили и съобщили редица открития, които сега едва ли биха се добрали до издание, по-академично от „Нашънъл Енкуаиър". Повечето от тези фосили и артефакти се появили на бял свят още преди Йожен Дюбоа да открие Явайския човек - първият проточовешки хоминид между Dryopithecus и съвременния човек. „Човекът от Ява" е намерен в пластове от средния плейстоцен, чиято възраст обикновено се определя на 800 000 години. Тази находка се превръща в ориентир. От този момент нататък, учените вече не очаквали да открият фосили или артефакти от модерни хора в пластове с подобна или по-голяма възраст. И, ако все пак това се случвало, те (или някой по-мъдър от тях) заключавали, че това е невъзможно, и намирали някакъв начин да компрометират находката като грешка, заблуда или фалшификация. Преди появата на Явайския човек обаче мнозина авторитетни учени от XIX в. открили значителен брой скелетни останки от съвременни от анатомична гледна точка хора, които лежали в много древни пластове. Те също така намерили и голямо количество различни каменни сечива и животински кости със следи от човешка дейност по тях. Някои принципи в епистемологията (гносеологията) Преди да започнем с прегледа на отхвърлените и приетите палеоантропологични данни, ще изложим накратко някои от епистемологичните правила, които сме се старали да следваме. В „Уебстърс Ню Уърлд Дикшънъри" епистемологията е дефинирана като „изучаване или теория за произхода, природата, методите и границите на познанието". Когато човек се заеме с изследването на научна информация, важно е да има предвид природата, методите и границите на познанието; в противен случай, той би рискувал да изпадне в заблуди. Трябва да се подчертае, че палеоантропологичната информация предполага някои ограничения. На първо място - свързаните с тази научна област наблюдения обикновено включват редки открития, които не могат да бъдат съзнателно повторени. Като пример за това ще изтъкнем факта, че някои учени са си изградили репутация въз основа на добили световна популярност открития, докато други - всъщност огромното мнозинство - са направили научна кариера, без да се натъкнат и на една значителна находка. На второ място - при самото откриване на находката се унищожават ключови части от цялата информация и познанието ни за тези части зависи само от свидетелствата на самия откривател. Например една от най-важните характеристики на един фосил е стратиграфското му положение. И все пак, самото изваждане на находката унищожава преките сведения за нейния контекст. След това оставаме зависими от информацията, която съответният изследовател ще ни даде. Някой, разбира се, може да изтъкне, че някои от свойствата на фосила - било то химични или други — биха могли да свидетелстват за неговия произход. Това е валидно за някои случаи, но не за всички. А освен това, дори и в този случай оставаме зависими от сведенията, които ще ни бъдат дадени относно химичните или физическите свойства на въпросните пластове. Съществуват случаи, при които хора, направили важни открития, не могат да намерят обратния път към мястото. Находищата подлежат на неизбежна разруха - в рамките на няколко години, -която се дължи на ерозия, цялостни палеоантропологични разкопки или някакви индустриални причини (сред които добив на камък, строителна дейност и т. н.). Дори съвременните методи за правене на разкопки, които са съпътствани от щателно описание на всички детайли, разрушават самия обект на изследване. Това обстоятелство ни принуждава да се задоволим единствено с описанията, които би трябвало да подкрепят основните твърдения. А дори и днес, много важни открития са съпроводени само с бегли бележки върху основните елементи. Следователно за всеки, който би искал да провери отчетите на палеоантрополозите, ще бъде много трудно да се добере до истинските факти, дори да е във възможностите му да отиде до мястото на откритието. Като, разбира се, ограниченията в парите и времето позволяват личното изследване на много малък процент от важните палеоантропологични обекти. Третият проблем се състои в това, че обикновено (ако въобще това се случва) фактите в палеоантропологията не са лесни за анализиране. Даден учен може да съобщи, че фосилите явно са излезли на повърхността вследствие изветрянето на пласт, който със сигурност принадлежи към ранния плейстоцен. Това очевидно просто твърдение обаче зависи от многобройни наблюдения, които трябва да отчитат геологичния разсед, възможното пропадане на пласта, наличието или отсъствието на отложен впоследствие пласт, съществуването на запълнена негативна (вдлъбната) форма и т. н. Ако се направи справка с наблюденията на някой друг - също присъствал на обекта, - ще се окаже, че в тях фигурират много важни моменти, които не са споменати от първия източник. Различните наблюдатели понякога си противоречат и техните впечатления и спомени не са надеждни. И - следователно - възможно е някой да види определени неща и да пропусне да види други, които са по-важни. Някои от тези - по-важните неща - биха могли да бъдат видени от друг наблюдател, което пък да се окаже невъзможно, поради недостъпността на находището. Не трябва да пропускаме и проблема с измамите. Те могат да се проявят под формата на систематична фалшификация - такъв например е случаят с находката от Пилтдаун. Както ще видим по-късно, разкриването на този тип измами изисква свръхшерлокхолмовски способности, плюс всички възможности, които може да предложи една лаборатория по съдебна медицина. За нещастие зад съзнателните и несъзнателните измами винаги стоят силни мотиви, тъй като откриването на предшественик на човека носи голяма слава. Фалшификацията може да се ограничи просто със съзнателното пропускане на наблюдения, които противоречат на търсените заключения. Както ще видим по-нататък в книгата, понякога изследователите са отбелязвали наличието на определен тип артефакти в пласта, но не са ги съобщавали, тъй като просто не са вярвали, че е възможно те да са на такава възраст. Това е много опасно, тъй като нашите сетивата са несъвършени. По тази причина, когато видим нещо, което ни се струва невъзможно, е съвсем естествено да предположим, че грешим. И наистина, това може да е точно така. Измамата, която е свързана с пропускането на важни наблюдения, се дължи просто на ограничеността на човешката природа. За нещастие то може да се окаже вредно за емпиричния процес. Недостатъците на палеоантропологичните факти не се ограничават само до изкопаването на различни предмети. Грешки могат да бъдат получени и при модерните химични и радиометрични методи за датиране. Например вие може би си мислите, че методът „въглерод-14" се свежда до проста процедура, която дава като резултат надеждно число, което пък отговаря на възрастта на даден предмет. Истината обаче е, че действителните датировъчни изследвания включват многобройни сложни тестове, отнасящи се до характера на пробите, тяхната история и възможните замърсявания. Процесът може да премине през отхвърлянето на някои предварително изчислени дати и приемането на други. Сложните аргументи, които стоят зад този избор, рядко се публикуват пълно. В този случай фактите също могат да бъдат комплексни, непълни и - като общо -недостъпни. Тези недостатъци на палеоантропологичните факти налагат следното заключение: в тази изследователска област сме принудени да се ограничим основно в рамките на сравнителния анализ на различни научни съобщения. Макар да има материални доказателства -под формата на съхранявани в музеите фосили и артефакти - по-голямата част от ключовите сведения, които придават значение на находките, съществуват само в писмена форма. Като се има предвид, че информацията, която се съдържа в палеоантропологичните публикации, по принцип е непълна, и че дори и най-простите факти в тази област обикновено пораждат сложни и нерешими проблеми, трябва да отчетем, че в нея е трудно да се достигне до някакви безспорни заключения. При това положение, какво всъщност можем да направим? Смятаме, че най-важното е да се сравни качеството на различните научни съобщения. Макар да нямаме достъп до истинските факти, можем пряко да изследваме отделните съобщения и обективно да ги съпоставим. Можем да преценим определено количество публикации, разглеждащи някакви открития, като вземем предвид дълбочината на въпросното изследване и логичността и последователността на приведените аргументи. Също така, трябва да отчетем и дали са възникнали някакви скептични контрааргументи и - респективно -дали те са били оборени. Понеже при разглеждането на чужди наблюдения винаги има елемент на приемане „на доверие", би следвало да се заинтересуваме и от квалификацията на наблюдателя. Ако изглежда, че два различни набора от сведения са еднакво достоверни — при така поставените критерии - трябва да ги разглеждаме равностойно. И двата могат да бъдат приети, отхвърлени или определени като ненадеждни. Би било погрешно да приемем само едната информация, а да отхвърлим втората. Още по-некоректно би било, ако приведем едните данни като доказателство за някаква теория, а напълно да пренебрегнем другите и да лишим - по този начин - бъдещите изследователи от достъп до тях. Това е подходът, който сме използвали при разглеждането на два конкретни набора от сведения. Първият се състои от съобщения за аномално древни артефакти и човешки останки, повечето от които са открити през втората половина на XIX и началото на XX в. На тях е посветена първата част на тази книга. Вторият набор се състои от данни за артефакти и костни останки, които - понастоящем - се приемат като доказателства в полза на съвременните теории за човешката еволюция. Като хронология те обхващат периода от края на XIX в. до 80-те години на XX в. и са разгледани във втората част на книгата. Тъй като между двете групи сведения има естествени взаимовръзки, в тази част са засегнати и някои аномални открития. Тезата, която поддържаме, е, че - независимо от напредъка на палеоантропологията през XX в. — двата набора информация по същество са равностойни. На това се основава и мнението ни, че не е коректно да приемаме единия и да отхвърляме другия, тъй като едно подобно отношение би имало сериозни последствия за теорията за човешката еволюция. Ако пък отхвърлим първия набор сведения (аномалиите) и - за да бъдем последователни - направим същото и с втория, тогава теорията за възникването на човека ще се окаже лишена от огромна част от емпиричните си основания. Вторият вариант е да приемем първия набор от сведения. Тогава обаче ще трябва да допуснем, че в далечни геологични периоди като миоцена (и дори еоцена) са съществували интелигентни същества, способни да изработват сечива. Ако повярваме в достоверността на цитираните в тези съобщения скелетни останки, ще трябва да отидем още по-далеч и да приемем съществуването в тези праисторически епохи на модерни от физическа гледна точка хора. Това не само противоречи на съвременната теория за антропогенезата, но хвърля сянка на съмнение върху цялата представа за еволюцията на бозайниците през неозойската ера. 2.
Една значителна част от свидетелствата за човешката праистория са под формата на целенасочено срязани или счупени животински кости. Подобни находки попадат в полезрението на сериозните изследвания в средата на XIX в. и в наши дни продължават да бъдат обект на пространни проучвания и анализи. В десетилетията непосредствено след публикуването на Дарвино-вата книга „Произход на видовете" мнозина изследователи откриват кости със счупвания и нарези, които свидетелстват за човешко присъствие през плиоцена, миоцена и дори по-ранни периоди. Веднага се намират критици, които обясняват тези следи като резултат от действието на хищници, акули или пък от престоя им в земята. Въпреки това поддръжниците на откритията предоставят впечатляващи контрааргументи. Например в някои случаи до костите с нарези са открити каменни оръдия. Проведените с тези сечива експерименти показват, че те оставят върху кости следи, които са идентични с тези, открити по фосилите. С цел да различат подобни нарези от други, които биха могли да са резултат от животински зъби, учените също така използват и микроскопи. Освен това, в много случаи белезите са открити на специфични места по костите, които са свързани с определени техники на обработване. Въпреки това съобщенията за срязани и счупени кости, които свидетелстват за съществуването на човека през плиоцена, липсват от комплекса на общоприетите факти. Това съзнателно изключване обаче не може да бъде оправдано. От непълните сведения, които се намират във фокуса на вниманието на учените, може да се заключи, че съвременният човек се е появил като вид сравнително скоро. Ако вземем предвид фактите, на които е посветена тази глава, налага се мисълта, че те се заблуждават. Сен Прест, Франция През април 1863 г. Жюл Десноайе, работещ към Френския национален музей, пристигнал в Сен Прест (Северозападна Франция), за да събира фосили. В пласт от чакъл и пясък той открил кост от подбедрицата на носорог и отбелязал, че на нея има редица тесни жлебове. Според Десноайе, някои от тях били направени с остър нож или кремъчно острие. Той също така забелязал и няколко малки кръгли следи, за които сметнал, че могат да са резултат от остър инструмент. По-късно, Десноайе изследвал колекциите от фосили от Сен Прест, които се съхранявали в музея в Шартр и в Минното училище в Париж. Там той открил същите белези. Десноайе докладвал откритието си пред Френската академия на науките. Според някои съвременни учени находището при Сен Прест може да се отнесе към късния плиоцен. Ако заключенията на Десноайе са верни и следите по костите наистина са причинени от кремъчни сечива, то тогава ще се окаже, че на територията на Франция през този период са съществували хора. Някой би попитал: „Добре, и какъв е проблемът?" В светлината на съвременното разбиране за възникването на човека, проблемът е доста сериозен. Почти невъзможно е да си представим присъствието - в Европа от това време -на същества, способни да използват сложни каменни сечива. Това е така, тъй като - поне според общоприетото виждане - в края на плиоцена, преди 2 млн. години, модерният човек все още не се е появил като вид. В този период примитивни хоминиди са съществували само в Африка: изборът ни е ограничен до Australopithecus и Homo habilis, от които последният се смята за първия създател на сечива. По мнението на други специалисти, находището при Сен Прест може да се окаже и от по-късна епоха - след плиоцена - и да е само на 1,2-1,6 млн. години. Дори при това положение, нарезите по костите биха изглеждали не на място. Откритите от Десноайе кости предизвикали спорове още през XIX в. Критиците излезли с тезата, че следите могат да са причинени от инструментите на работниците, които са ги изкопали. Десноайе обаче ясно показал, че нарезите са покрити със същия слой от минерални отлагания, който може да се види и по другите части на костите. Един известен британски геолог - сър Чарлс Лайъл — предположил, че следите могат да са оставени от зъбите на гризачи, на което пък се противопоставил френският праисторик Габриел дьо Мортийе, според когото не било възможно това да са белези от животински зъби. Той предложил друго обяснение - нарезите били направени от остри камъни в резултат от разместването на геологичните пластове. На тази идея Десноайе отговорил по следния начин: „По много от нарезите има следи от захабяване, причинено от движението им в пластове от пясък и чакъл. Тези следи имат съвсем различен характер от първоначалните белези и набраздявания." При това положение, кой е прав - Десноайе или Дьо Мортийе? Според редица специалисти проблемът би могъл да се реши, ако се докаже, че наслагите в Сен Прест съдържат и кремъчни сечива, които да са с безспорен антропогенен характер. Един духовник -Луи Буржоа, който освен това имал и репутацията на виден палео-антрополог, внимателно изследвал въпросните пластове в търсене на такива находки. В резултат на търпеливото си проучване, той намерил известно количество кремъци, които - според него - били истински сечива. През януари 1867 г. Буржоа съобщил за откритието си пред Академията. Известният френски антрополог Арман дьо Катрефаж заключил, че сред находките имало стъргала, пробивачи и върхове за копия. Дори това не задоволило Дьо Мортийе, който казал, че намерените от Буржоа кремъци се били получили от натиска на земните пластове. Изглежда, че в търсенето на отговора на един проблем -характера на нарезите по костите - се сблъскваме с втори: как да разпознаем дейността на човешка ръка по кремъци и други каменни предмети. На този въпрос ще се спрем подробно в следващата глава. За момента просто ще отбележим, че преценката по отношение на това - какво именно представлява едно каменно сечиво -дори днес е предмет на големи спорове. И следователно е съвсем възможно да си намерим причини да се усъмним в опита на Дьо Мортийе да отрече находките на Буржоа. През 1910 г. известният американски палеонтолог Хенри Феърфийлд Осбърн прави следните интересни забележки по отношение на присъствието на каменни сечива в Сен Прест: „Най-ранните следи от човешка дейност в пластове с подобна възраст са костите с нарези, намерени през 1863 г. от Десноайе в Сен Прест, близо до Шартр. И последните съмнения в неестествения характер на тези нарези бяха премахнати от скорошните разкопки на Лавил и Рюто; при тях бяха открити еолитни кремъци, които напълно потвърдиха откритията, които направил абат Буржоа в тези наслаги през 1867 г." Трябва да е станало вече ясно - поне що се отнася до находките от Сен Прест, - че се занимаваме с палеоанропологични проблеми, чието разрешаване не може да бъде нито бързо, нито лесно. При всички положения, нямаме сериозна причина да отхвърлим тези кости в качеството им на свидетелство за съществуването на човека през плиоцена. Възможно е това да предизвика учудване от факта, че фосилите от Сен Прест, наред с други подобни, почти никога не се споменават в учебниците, обясняващи човешката еволюция. Когато все пак се споменават, обикновено става дума за кратки подигравателни бележки под линия, където те са отхвърлени. Дали това наистина се дължи на факта, че сведенията са очевидно неприемливи? А, може би, това премълчаване или общо отрицание трябва да се обясни по друг начин - вероятната принадлежност на тези предмети към късния плиоцен е несъвместима със стандартните представи за произхода на човека. В смисъла на тези редове е и един пасаж от книгата на Арман дьо Катрефаж, член на Френската академия на науките и професор към Музея по естествена история в Париж, озаглавена „Изкопаеми хора и диви хора" (1884): „Изглежда, че в повечето случаи критиките, които се отправят към съществуването на човека през плиоцена и миоцена, се основават на теоретични постановки, а не на директни наблюдения." Един съвременен пример: р. Олд Кроу, Канада Преди да преминем към други примери за открития от XIX в., които поставят под въпрос съвременните представи за появата на човека, нека се спрем на един по-скорошен случай, при който са изследвани целенасочено обработени кости. Един от най-спорните въпроси, с които се е сблъсквала палеоантропологията на Новия свят, е определянето на епохата, през която първите хора са преминали в Северна Америка. Според общоприетото мнение, първите групи ловци и събиратели преминават от Азия - по Беринговия проток -преди около 12 000 години. Някои авторитети са склонни да изтеглят това събитие докъм преди около 30 000 години, докато малцина (макар и умножаващи се) изследователи съобщават за находки, свидетелстващи за човешко присъствие в Америките по-рано през плейс-тоцена. В следващите глави ще се спрем по-подробно на този въпрос. За момента ще се ограничим само с разглеждането на изкопаемите кости, открити при р. Олд Кроу на територията на Северен Юкон. Идеята ни е да представим един съвременен пример за типа сведения, които са предмет на тази глава. През 70-те години на XX в. Ричард Е. Морлан от Археологическата служба на Канада и Канадския национален музей на човека извършвал проучване на деформирани кости, произхождащи от обекти по р. Олд Кроу. Според заключенията на Морлан много от костите и еленовите рога носели ясни следи от целенасочена човешка дейност, която трябвало да се отнесе към времето преди тяхното фоси-лизиране. Костите, преотложени от течението на реката, били открити в ледникова заливна равнина от периода Ранен Уисконсин, чиято дата е около 80 000 г. пр. нает. (преди настоящето). Това повдигнало сериозни съмнения по отношение на модерните идеи за заселването на Новия свят. През 1984 г. обаче Р. М. Торсън и Р. Д. Гътри публикували изследване, в което показали, че въздействието на речния лед би могло да предизвика измененията, които - според Морлан - свидетелствали за човешка дейност. Веднага след това последният се отказал от първоначалните си твърдения, че всички събрани от него кости са били обработени от човешка ръка. Морлан признал, че е възможно - в 30 от 34 случая - следите да са резултат от въздействието на речния лед или от някакви други естествени причини. Но - дори при това положение - той продължавал да вярва, че по останалите четири екземпляра имало несъмнени следи от човешка дейност. В публикувания отчет, Морлан пише следното: „Нарезите и драскотините... са неразличими от тези, които биха оставили каменни сечива при коленето и обезкостяването на животински труп." Морлан изпратил две от костите на д-р Пат Шипман от Университета „Джон Хопкинс" - експерт по срязани кости. Шипман изследвала следите с помощта на сканиращ електронен микроскоп и ги сравнила с повече от 1000 документирани следи по кости. В крайна сметка тя заключила, че белезите по едната от костите не можели да се определят със сигурност. Следите по другата обаче със сигурност били оставени от някакво оръдие. Морлан отбелязал, че в района на р. Олд Кроу, както и по близките възвишения, били открити каменни сечива, макар и не в пряка връзка с костите. Това би трябвало да покаже, че костите от СенЛрест, както и подобните на тях, не могат просто да бъдат отхвърлени като доказателство. В наши дни, този тип информация все още се смята за важен и методите за анализ са почти идентични с тези, използвани през XIX в. Тогавашните учени може и да не са разполагали с електронни микроскопи, но обикновените микроскопи са били (а и все още са) достатъчно добри за подобна цел. Пустинята Анза-Борего, Калифорния Още един скорошен пример за кости с нарези, подобни на тези от Сен Прест, е откритието, направено от Джордж Милър - уредник към музея на Импириъл Вали Колидж в Ел Сентро, щата Калифорния. Милър, който починал през 1989 г., съобщил за шест мамутс-ки кости със следи, наподобяващи нарезите от каменни сечива, открити в пустинята Анза-Борего. Датирането с радиоактивни (уранови) изотопи, направено във Федералния геоложки институт, показало, че костите са най-малко на 300 000 години, а палеомагнитният метод на датиране и пробите от вулканична пепел дали възраст от около 750 000 години. Един уважаван учен казал, че твърденията на Милър са „точно толкова смислени, колкото и тези за чудовището от Лох Нес и за живия мамут в Сибир", на което пък Милър отговорил, че „тези хора не искат да видят човека в този случай, тъй като с кариерите им би било свършено". Така се случи, че споменахме за костите от мамут от пустинята Анза-Борего в един разговор с Томас Демере -палеонтолог от Музея по естествена история в Сан Диего (31 май 1990 г.). Демере призна, че по принцип е скептичен към твърдения, подобни на изказаните от Милър. Той постави под въпрос професионализма, с който са били откопани костите, и освен това изтъкна, че в съседство не са намерени никакви каменни сечива. Де-мере също така предположи, че би било малко вероятно нещо, свързано с тази находка, да се появи в научно списание, тъй като редакторите не биха го пуснали. По-късно научихме от Джули Паркс -уредничката, отговаряща за находките на Джордж Милър, - че Де-мере никога не е изследвал фосилите, нито пък е посещавал находището, макар да е бил поканен да го стори. Паркс ни каза, че едният нарез явно продължава от една кост на друга, която е била разположена до първата, докато скелетът на мамута е бил все още цял. Това предполага белег от разфасоване. Случайните следи, които могат да се получат при местенето на костите в земята - след разпадането на скелета, - вероятно не биха продължавали по този начин от една кост на друга. Кости с нарези от италиански обекти Ж. Десноайе проучвал и колекция фосили, събрани в долината на р. Арно (Вал д'Арно) в Италия. Сред тях той открил екземпляри, по които имало следи, подобни на тези от находките от Сен Прест. Въпросните кости били и от същите животински видове, включително Elephas meridionalis и Rhinoceros etruscus. От хронологична гледна точка те били отнесени към Астейския етап на плиоцена. Това би дало възраст от 3-4 млн. години. Възможно е костите да са едва отпреди 1,3 млн. години, когато Elephas meridionalis изчезнал от Европа. Кости с нарези са открити и в други части на Италия. На сбирка на Италианското общество за естествени науки, състояла се на 20 септември 1865 г. в Специя, проф. Раморино представил кости от изчезнали видове благороден елен и носорози, по които - според него - имало следи от човешка дейност. Находките произхождали от Сан Джовани, близо до Сиена, и - подобно на материалите от Вал д'Арно - били определени като принадлежащи към Астейския етап на плиоцена. Дьо Мортийе, верен на обичайната си негативна позиция, предположил, че следите най-вероятно са причинени от инструментите на работниците, изкопали костите. Носорозите от Били, Франция На 13 април 1868 г. А. Лоседа информирал Френската академия на науките, че П. Бертран му изпратил два фрагмента от долна челюст на носорог. Те били открити в яма, близо до Били. На единия от фрагментите имало четири много дълбоки прореза. Тези къси врязвания, разположени по долната част на костта, били приблизително успоредни. Според Лоседа по сечението си белезите напомняли на такива, направени със сатър върху парче твърдо дърво. По тази причина той сметнал, че те би трябвало да са направени по същия начин - по още прясната кост - т. е. с ръчно сечащо каменно оръдие. Това навело Лоседа на мисълта, че в една отдавна отминала геологична епоха хората са били съвременници на изкопаемия носорог. За колко отдалечена епоха става дума, може да се заключи от факта, че челюстта произхождала от пласт от средния миоцен - с възраст около 15 млн. години. Дали тези следи наистина са резултат от човешка дейност? Според Дьо Мортийе - не. След като изключил варианта с хищниците, . той написал следното: „Това са просто геологични отпечатъци." Макар да не е изключено Дьо Мортийе да е прав, предложените от него доказателства не са достатъчно убедителни. Луис Р. Бинфорд - антрополог от Университета на Ню Мексико в Албъкърки - е всепризнат съвременен авторитет по обработени кости. Ето какво пише той в книгата си „Кости: древни хора и съвременни митове": „Следите от каменни сечива обикновено са къси и се явяват в групи от успоредни белези." Следите, описани от Лоседа, съответстват на това описание. Хълмът Сансан, Франция На заседанието на Френската академия на науките през април 1868 г. бил представен доклад от Ф. Гаригу и X. Филхол, в който се твърдяло следното: „Вече разполагаме с достатъчно доказателства, които ни позволяват да предположим една определена синхронност на съществуването на човека и бозайниците от миоцена." Доказателствата, за които става дума, се състояли от колекция от кости на бозайници, явно целенасочено счупени, които произхождали от Сан-сан, Франция. Особено забележителни били костите от един вид дребен елен - Dicrocerus elegans. Според съвременните учени пластовете, в които били открити костите в Сансан, трябва да се отнесат към средния миоцен. Бихте могли да се замислите за унищожителния ефект, който би имало съществуването на хора от преди около 15 млн. години върху общоприетите тези за еволюцията. Верен на себе си, Дьо Мортийе веднага излязъл с тезата, че някои от костите от Сансан са били счупени от естествени сили, още по време на фосилизацията им, може би вследствие от изсъхването, а други - от разместването на земните пластове по-късно. Независимо от това, Гаригу не се отказал от убеждението си, че костите от Сансан са били счупени от хора, с цел да бъде изваден костният мозък. Той представил тезата си на Международния конгрес по праисторическа антропология и археология, състоял се през 1871 г. в Болоня, Италия. В началото на презантацията си, Гаригу показал съвременни кости, по които имало безспорни следи от обработка и нарочни счупвания. След това - за сравнение - той показал костите от малкия елен (Dicrocerus elegans), намерени в Сансан. Белезите съответствали напълно. Освен това Гаригу показал, че по много от парчетата има фини следи от остъргване, каквито могат да се видят по счупени кухи кости от късния плейстоцен. Според Бинфорд първият етап от обработката на костите се състоял в отстраняването на повърхностния пласт тъкан, което е извършено чрез остъргване с каменно сечиво. Пикерми, Гърция В Гърция, близо до Маратонската равнина, се намира богат на фосили пласт, датиращ от късния миоцен (Тортонския етап). Това находище било проучено и описано от известния френски учен Ал-бер Годри. На Международния конгрес по праисторическа антропология и археология, състоял се през 1872 г. в Брюксел, барон Фон Дюкер представил доклад, в който се казвало, че костите от Пикерми доказват съществуването на хора в пиоцена. Според съвременните специалисти находището трябва да се отнесе към късния миоцен, което означава, че възрастта на костите е около 5 млн. години. Фон Дюкер изследвал много от костите от Пикерми в музея в Атина. Той открил 34 фрагмента от челюсти шШррапоп (изчезнал вид трипръст кон) и от антилопи, както и 19 фрагмента от ти-бии (пищялни кости) и още 22 фрагмента от други кости на големи бозайници, например носорози. Всички те носели следи от методично разчупване с цел извличане на костния мозък. Според Фон Дюкер по всички кости имало „повече или по-малко различими белези от удари с твърд предмет". Освен това той отбелязал наличието и на неколкостотин по-дребни фрагмента, които били счупени по същия начин. Фон Дюкер проучил и голям брой черепи от Hi'pparion и от антилопи, при които очевидно методично била отстранена горната челюст, за да може да бъде изваден мозъкът. Ръбовете на счупванията били много остри, което обикновено се приема за резултат от човешка дейност, а не от глозгащи хищници или от тежестта на земните пластове. По-късно Фон Дюкер заминал лично за находището Пикерми, за да продължи на място проучванията си. При първите си разкопки той открил десетки кости от Hipparion и от антилопи и съобщил, че около една четвърт от тях носят ясни следи от целенасочено счупване. Във връзка с това, би било добре да си припомним заключението на Бинфорд, че в целия набор от кости, счупени от хора - с цел извличане на костния мозък, - белези от удари могат да се наблюдават по около 14 до 17 %. „Сред костите също така открих - съобщил Фон Дюкер - и камък, чиито размери позволяват удобно да бъде държан в ръка. Той е заострен от единия си край и е напълно годен да остави белези, подобни на наблюдаваните по костите." Пробити зъби от акула от Ред Краг, Англия На среща на Кралския антропологически институт на Великобритания, състояла се на 8 април 1872 г., Едуард Чарлзуърт — член на Геоложкото общество - показал много екземпляри на зъби от акула (Carcharodon), в средата на всеки от които имало пробит отвор, точно както правят островитяните от Южните морета, с цел да ги използват за оръжия или огърлици. Зъбите били открити в геологичната формация Ред Краг, в Източна Англия, което предполага, че възрастта им е приблизително 2-2,5 млн. години. Чарлзуърт изтъкнал убедителни аргументи срещу възможността дупките да са направени от морски животни, като например от някои видове „забиващи се" мекотели. По време на дискусиите един от учените предположил, че отворите биха могли да са резултат от разяждане на зъбите, но - доколкото е известно - акулите нямат подобни проблеми. Друг от участниците предложил като обяснение дейността на някакви паразити, но след това признал, че не са известни такива, които да обитават зъбите на риби. В този момент д-р Колие се изказал в полза на антропогенни причини. Ето какво гласи стенограмата от заседанието: „Той внимателно бил проучил пробитите зъби от акула с помощта на силно увели-чително стъкло... Според него отворите били дело на човешка ръка." Сред аргументите били „скосените ръбове на отворите", „централното разположение на отворите в зъбите" и „следите от изкуствени средства, използвани при пробиването на отворите". Гравирани кости от Дарданелите, Турция През 1874 г. Франк Калвърт открил - в миоценски формации в Турция (на брега на Дарданелите) - кост от Deinotherium, на която имало гравирани изображения на животни. Ето какво отбелязал Калвърт: „В различни участъци на една и съща скала, недалеч от местонахожданието на гравираната кост, открих кремъчна пластина и животински кости, разцепени по дължина - явно с цел изваждането на костния мозък, какъвто е обичаят на всички примитивни раси." Съвременните учени смятат, че подобният на слон Deinotherium е обитавал Европа от ранния миоцен до късния плиоцен. Следователно е напълно възможно Калвърт да е бил прав, отнасяйки находището при Дарданелите към миоцена. Понастоящем се смята, че миоценът обхваща периода от преди 5 до преди 25 млн. години. Според общоприетите представи по това време са съществували само най-вече маймунообразни хоминиди. Дори отнасянето на находките към късния плиоцен - отпреди2-3 млн. години - би било една твърде ранна дата за този тип артефакти. Смята се, че гравирани изображения, подобни на тези от костта от Deinotherium, се появяват едва преди около 40 000 години и са дело на съвременния човек. В своята книга „Праисторията" Дьо Мортийе не оспорва възрастта на пластовете от Дарданелите. Вместо това той отбелязва, че едновременното присъствие на гравирана кост, на целенасочено счупени кости и на кремъчна пластина е толкова изумително, че предизвиква съмнения в автентичността на находките. Това е особено забележително. В случая с костите от Сен Прест, Дьо Мортийе се позовава именно на липсата на каменни сечива или на някакви други следи от съществуването на хора. В този случай обаче, когато заедно с гравираните кости са открити и необходимите артефакти, Мортийе твърди, че комплексът е „твърде съвършен", намеквайки за някаква измама от страна на Калвърт. Ето какво казва за откривателя Дейвид А. Трейл, професор по класическа филология от Калифорнийския университет в Дейвис: „Калвърт е бил най-видният представител на семейство английски емигранти, радващи се на добро име в района на Дарданелите... Той е бил добър познавач на геологията и палеонтологията." Калвърт ръководил няколко важни проучвания в района на Дарданелите и изиграл важна роля за откриването на Троя. Трейл отбелязва следното: „Доколкото мога да заключа от кореспонденцията на Калвърт, с която съм се занимавал пространно, той е бил изключително честен." Balaenotus от Монте Аперто, Италия През втората половина на XIX в. в Италия били открити кости от кит, по които имало нарези. На 25 ноември 1875 г. Дж. Капелини -професор по геология от университета в Болоня - съобщил, че белезите били направени по още пресните кости, като за целта очевидно били използвани кремъчни сечива. Мнозина европейски учени се съгласили с интерпретацията на Капелини. Въпросните кости били от изчезнал вид кит от рода Balaenotus, живял през плиоцена. Някои от находките били в различни музейни колекции, докато други били открити - лично от Капелини - в находища с пластове от плиоцена, в района на Сиена, като например Поджароне. Нарезите по костите били разположени на места, подходящи за транжиране на трупа, като например по външната повърхност на ребрата. Капелини разкопал един почти цял скелет от кит, където всички белези били открити само от едната страна на животното. Ето какво пише изследователят: „Убеден съм, че животното е заседнало в пясъка и е лежало на лявата си страна, като по този начин дясната му страна е била достъпна за директна атака от страна на хората; това ясно може да се види от местата, по които са разположени следите." Фактът, че в случая нарези е имало само по костите от едната страна на кита, автоматично изключва чисто геологичните обяснения, както например и нападения на акули в дълбоки води. Освен това белезите по изкопаемите китови кости напълно съответстват на белезите по костите на съвременни китове. На Международния конгрес по праисторическа антропология и археология Капелини съобщил следното; „В съседство с останките на Balaenotus при Поджароне открих също така и няколко кре-мъчни остриета, преотложени в плажния пясък." След това той добавил: „С помощта на същите тези кремъчни оръдия успях да възпроизведа - по пресни кости от китообразни - същите следи, каквито могат да се видят по изкопаемите кости." Освен това Капелини отбелязал, че в същата област - при Савона - били открити и човешки останки (вж. Глава 7). След доклада на Капелини участниците в конгреса се впуснали в дискусия. Някои от тях, например сър Джон Еванс, излезли с възражения. Други, сред които и Пол Брока, - главен секретар на Ан-тропологическото дружество в Париж - се съгласили с Капелини, че следите по китовите кости са оставени от хора. В частност той отхвърлил напълно хипотезата, според която белезите били оставени от акули, и отбелязал, че те имали всички характерни черти на следи от остър инструмент. По това време Брока е бил един от най-големите авторитети по физиология на костите. Сред учените, които се съгласили, че по костите от Balaenotus от Монте Аперто има следи от остри кремъчни оръдия, оставени от човешка ръка, бил и Арман дьо Катрефаж. През 1884 г. той написал следното: „Всички опити да се възпроизведат тези следи - с различни методи или с оръдия от други материали - са осъдени на неуспех. Това е възможно да се постигне единствено с помощта на остър кремъчен инструмент, движен под ъгъл и с голяма сила." Проблематиката е обобщена на английски език от С. Лейнг. През 1893 г. той написал следното: „Нарезите демонстрират правилни извивки, които понякога са почти полукръгли, което може да бъде предизвикано единствено от движението на човешка ръка. Във всички случаи без изключение външната изпъкнала страна на белезите е с гладко изсечена повърхност - именно там е приложено действието на острието. Повърхността от вътрешната страна е груба. Мик-роскопските изследвания потвърждават тези заключения и не оставят място за съмнение в това, че нарезите са направени с кремъчен нож или подобно оръдие, което било държано косо и притискано с голяма сила към все още прясната кост. Точно по този начин някой дивак би си отрязал късове месо от изхвърлен на брега кит. Възможно е да бъдат направени аналогични нарези с кремъчен нож по пресни кости; това всъщност е единственият начин. Изглежда, че отричането на съществуването на човека през терциера - ако се основава единствено на този случай - се дължи не на научен скептицизъм, а на упорити предубеждения." Един съвременен авторитет - Бинфорд - твърди следното: „Малки са шансовете някой да сбърка следите, оставени от човешка ръка — при разчленяване или разрязване - с такива, които са резултат от действието на животни." Обаче зъбите от акула (фиг. 2.1) са по-остри от тези на сухоземните хищни бозайници — например вълци - и могат да оставят белези по костите, които да приличат на следи от режещ инструмент. След като изследвахме фосилни китови кости от палеонтологичната колекция на Музея за естествена история в Сан Диего, заключихме, че всъщност е възможно зъбите от акула да оставят белези, твърде подобни на такива от оръдия. К остите, които проучихме, бяха от един малък вид кит от плиоцена. Изследвахме нарезите с помощта на увеличително стъкло. Това, което видяхме, бяха разположени на равни разстояния, успоредни надлъжни набраздявания и по двете повърхности на костта. Точно такива следи могат да се очакват от назъбения ръб на акуловия зъб. Също така отбелязахме и следи от престъргване по костите (фиг. 2.2). Те биха могли да са резултат от кос удар, при който зъбите са одраскали повърхността на костта, вместо да се врежат в нея. Разполагайки с тези знания, би трябвало да е възможно да се изследват наново костите от плиоценския кит от Италия и да се достигне до сравнително достоверно заключение по отношение на това, дали следите по тях са оставени от зъбите на акула. Успоредните ръбове и нарезите по повърхността на фосилите биха били почти напълно сигурен знак за това. А ако внимателното изследване на V-образните врязвалия също покаже равномерни, успоредни надлъжни набраздявания, това също трябва да се разглежда като доказателство за действието на челюстите на акула. Не може да се очаква, че повърхността на белезите, оставени от кремъчни острия, биха имали подобни равномерни набраздявания. Halitherium от Пуансе, Франция През 1867 г. на Международния конгрес по праисторическа антропология и археология в Париж, Л. Буржоа предизвикал сензация, като представил кост от Halitherium, no която имало следи, наподобяващи нарези, направени от човешка ръка. Halitherium е един вид изчезнала морска крава - воден, морски бозайник от разред Sirenia (фиг. 2.3). , Фосилизираните кости били открити от абат Дело-ней в пластове с раковини при Бариер, близо до Пуансе в Северозападна Франция. Делоней бил много изненадан, когато забелязал - на един фрагмент от раменна кост — серия нарези. Повърхността на тези нарези била идентична с тази на останалата кост и те били ясно различими от пресните драскотини; това показвало, че белезите били много стари. Самата вкаменена кост била открита в ненарушен пласт, което пък свидетелствало за това, че следите по нея са от същата геологична епоха. Освен това дълбочината и острите ръбове на норезите показвали, че са направени преди фосилизирането на костта. Изглеждало, че някои от белезите са оставени от два отделни, пресичащи се удара. Дори Дьо Мортийе признал, че не изглеждало нарезите да са били резултат от движение на земните пластове или от външен натиск. Все пак той отказал да ги приеме като оставени от човешка ръка, основно поради миоценската възраст на пласта, в който били открити. През 1883 г. той написал следното: „Те са твърде стари за съществуването на човека." Още веднъж се сблъскваме с явен случай на теоретични предразсъдъци, които диктуват как да бъде интерпретиран определен набор от данни. сал „серия минерализирани примитивни оръдия от кост, открити под основата на Ред Краг и Коралин Краг, графство Съфък". Сега се смята, че горната част на Ред Краг - в Източна Англия - маркира границата между плиоцена и плейстоцена, и следователно е на възраст между 2 и 2,5 млн. години. Коралин Краг е по-стара и се отнася към късния плиоцен, което дава от 2,5 до 3 млн. години. Пластовете, които се намират под тези формации и се състоят от детрити, съдържат материали, принадлежащи към периода от еоцена и ерата на плиоцена. Следователно откритите в тях предмети могат да са на възраст между 2 и 55 млн. години. Една от групите находки се състои от екземпляри с триъгълна форма (фиг. 2.4). В доклада си Моар пише следното: „Всички те са направени от широки, плоски и тънки парчета кост - може би части от големи ребра - от които е била получена, чрез отчупване, точно определена форма. При всички положения, триъгълната форма е получена чрез фрактури, които са перпендикулярни на естествените „жилки" на костта." Моар провел различни експерименти с кости и стигнал до заключението, че находките му са „несъмнено дело на човешка ръка". Според него триъгълните парчета от вкаменени китови кости, открити в пластовете под Коралин Краг, може да са били използвани като върхове за копия. Той също така открил и ребра от кит, оформени като заострени оръдия. Заедно с други изследователи Моар открил костни сечива и кости с нарези в различни пластове на находището Кромър Форест, от най-ранните до най-късните. Най-младите наслаги от това находище са на възраст от 0,4 млн. години, а най-старите - минимум на 0,8 млн. години. Според някои учени те биха могли да бъдат и на 1,75 млн. години. Като допълнение към собствените си находки, Моар споменава и за една кост, открита от господин Уинкоп от Удбридж, графство Съфък. Последният имал в частната си колекция „фрагмент от ребро, частично прерязано и в двата си края". Предметът произхождал от детритен пласт под Ред Краг и - според Моар - бил „разглеждан, както от откривателя си, така и от покойният преподобен Озмънд Фишър, като допустимо доказателство за човешка дейност". Никой не би очаквал да открие следи от разрязване по толкова древен фосил. С. А. Ноткът открил парче дърво, отрязано с трион, в находището Кромър Форест, близо до Мъндесли. Повечето от пластовете на това място са с възраст между 0,4 и 0,5 млн. години. В коментарите си по отношение на тази находка Моар прави следните наблюдения: „Изглежда, че равният край на парчето се е получил вследствие разрязва- нето с остър кремък, като ми се струва, че на едно място линията на рязане е била коригирана (фиг. 2.5), което често се случва и сега, при работа с стоманен трион." Малко след това Моар отбелязва: „Заостреният край сякаш е почерней, може би от действието на огън; възможно е находката да е примитивна пръчка за откопаване на корени." Съществува някаква възможност в Англия от времето на пластовете в находището Кромър Форест да са съществували същества от вида Homo erectus. Въпреки това нивото на технологично развитие, което трябва да се предположи от това дървено сечиво със следи от трион, говори по-скоро за способностите па Homo sapiens. Всъщност, трудно е да си представим как този тип разрязване би могло да бъде получено с помощта на каменни оръдия. Дори малки кремъчни пластини, захванати за дървена дръжка, не биха могли да постигнат толкова равна повърхност, каквато има находката, тъй като дървената част би била по-широка от кремъчните зъби. Поради това, с подобен инструмент не би могъл да бъде направен тесен разрез. Едно изцяло кремъчно острие на трион от друга страна би било изключително чупливо и не би издържало цялата операция. Освен това направата на такова острие би било огромно постижение. Следователно изглежда, че подобен разрез може да бъде резултат само от работата на метален трион. Разбира се, метален трион на възраст 0,4-0,5 млн. години би представлявал сериозна аномалия. Необходимо е да се отбележи, че гравираните кости, костените сечива и другите артефакти от находищата Ред Краг и Кромър Форест почти не се споменават в съвременните учебници и справочници. Това е особено забележително в случая с материалите от Кромър Форест, които - от хронологична гледна точка - се доближават до общоприетата от съвременната палеоантропология картина. Капан за слонове от Дюлиш, Англия Откриването на един странен елемент от пейзажа на Дорсетшър - „слонския ров" при Дюлиш - е дело на Озмънд Фишър, член на Геоложкото общество. Ето какво казва той в един материал за „Дъ Джиолоджикъл магазин" (1912 г.): „Ровът е изкопан във варовиков пласт и има дълбочина 12 фута (3,7 т); ширината му е точно колкото човек да може да мине през него. По продължение на оста му не може да се проследи никакво естествено нарушаване на терена, а разположените от двете му страни кремъчни пластове си съответстват. Дъното на рова е от варовик, а страните и единият му край са вертикални. Другият край се отваря диагонално към стръмния склон на една долина. В пълнежа на рова е открито значително количество останки oт Elephas meridionalis, но никакви други фосили... Според мен той е бил създаден от хора, някъде към края на плиоцена, и предназначението му е било да служи като капан за слонове." Elephas meridionalis - „южният слон" - е съществувал в Европа от преди 3,5 до преди 1,2 млн. години. Следователно, макар да е възможно костите от рова в Дюлиш да се отнесат към ранния плейсто-цен, също така е възможно да са и от късния плиоцен. На снимките може да се види, че вертикалните стени на траншеята са одялани много внимателно, сякаш е било използвано огромно длето. Освен това Фишър се позовава на съобщения за подобни ровове, които още се използват от примитивни ловци, дори в съвременната епоха. По-късните разкопки на това място, извършени от Полевия клуб в Дорсет, за които се споменава в кратка бележка в списание „Ней-чър" (16 октомври 1914 г.), разкрили, че „ровът не завършва с оформено дъно, а продължава надолу в серия от тесни, разклоняващи се кухини във варовика". Все пак не може да се изключи възможността древните хора да са се възползвали от наличните малки цепнатини в скалите, за да създадат по-голяма дупка във варовика. Би си струвало да се изследват слонските кости от пълнежа на рова, за да се провери за евентуалното наличие на следи от сечива. Фишър е автор на още едно интересно откритие. В отчета си за 1912 г. той пише следното: „Докато търсех фосили в еоценските пластове при Бартън Клиф, попаднах на парче от подобен на гагат (черен кехлибар) материал с квадратна форма - с дължина на страната 9,5 инча (24,7cm) - и с дебелина 2,25 инча (5,85 cm)... Най-малко на една от страните му имаше белези, които приличаха на следи от обработката, с която му е била придадена правилната квадратна форма. Сега находката се намира в Музея Седжуик в Кеймбридж." Гагатът представлява плътен кадифеночерен въглищен материал, който е подходящ за полиране и често се използва в бижутерията. Еоценът обхваща периода от преди 55 до преди 38 млн. години. Заключителни думи по въпроса за костите със следи от човешка дейност Много е интересно наистина, че толкова много сериозни учени и изследователи от края на XIX и началото на XX в. - независимо един от друг и нееднократно - са съобщавали за белези по кости и раковини, произхождащи от миоценски, плиоценски и ранноплейс-тоценски пластове. Те разглеждали тези белези като следи от човешка дейност. Сред изследователите, които са излизали с подобни твърдения, са Десноайе, Дьо Катрефаж, Раморино, Буржоа, Дело-ней, Бертран, Лоседа, Гаригу, Филхол, Фон Дюкер, Оуен, Колие, Калвърт, Капелини, Брока, Ферети, Белучи, Стоупс, Моар, Фишър и Кейт. Дали всички те са се заблуждавали? Може и да е така. И все пак нарезите по изкопаеми кости не са нещо, около което е вероятно да се развият заблуди — те едва ли могат да се разглеждат като романтични или особено вдъхновяващи. Дали изброените по-горе учени не са били жертва на някакво отклонение на мисълта, характерно за XIX и началото на XX в.? Или наистина е възможно животинските кости от плиоцена и по-ранните периоди да предоставят изобилни следи за съществуването на примитивни ловци? Ако приемем, че такива доказателства действително съществуват, бихме могли да се запитаме - защо тогава не ги откриваме и в наши дни? Една от основателните причини за това е, че никой не ги търси. Ако даден палеоантрополог е убеден, че в средния плиоцен не са съществували човешки същества, които да са способни да изработват сечива, то той едва ли ще се замисли върху природата на следите по животинските кости от този период. 3.
През XIX в. изследователите откривали многобройни каменни сечива и оръжия в пластове от ранния плейстоцен, плиоцена, мио-цена и по-ранни периоди. Съобщенията за тези находки се появявали в стандартните научни списания и - съответно - били обсъждани на научни конгреси. Днес обаче почти никой не е чувал за тях. Цели категории факти просто се изпарили. Успяхме да се доберем до голямо количество от тези „погребани" свидетелства и прегледът, който сме подготвили, ще ни отведе от хълмовете на Кент в Англия до долината на Ирауади, Бирма. Съществуват случаи, при които изследователи са откривали аномално древни каменни производства дори в края на XX в. Аномалните каменни сечива, които ще разгледаме, попадат в три основни категории: (1) еолити; (2) примитивни палеолити и (3) развити палеолити и неолити. Според някои специалисти еолитите (или „камъни на зората") представляват парчета с естествено оформени ръбове, които обаче могат да се употребяват за различни неща. Твърди се, че подобни отломъци били подбирани от хората и използвани като сечива с минимална или без допълнителна обработка. За нетренираното око еолитните каменни сечива често наподобяват най-обикновени скални парчета, но специалистите са разработили система от критерии за идентифицирането на следи от обработка и употреба. Най-малкото, за да бъде определена дадена находка като еолит, е тя да демонстрира несъмнени следи от употреба. В случая с по-развитите каменни сечива, обозначени като „примитивни палеолити" следите от обработка са по-явни и обикновено може да се забележи стремеж целият камък да се оформи като разпознаваемо оръдие. Въпросите, които подобни находки пораждат, обикновено се концентрират върху определянето на точната им възраст. Третата категория паметници - развитите палеолити и неолитите - обхваща аномално древни каменни сечива, които приличат на фино обработените и полирани каменни оръдия, принадлежащи към късния палеолит или неолита. Повечето изследователи разглеждат еолитите като най-древния вид сечива, следвани от палеолитите и неолитите. Ние ще използваме термините основно в друг смисъл - като описателни за качеството на изработка на съответните находки. Невъзможно е да се определи възрастта на дадено сечиво, като се изхожда единствено от формата му. Еолити от платото Кент, Англия Малкият град Айтйм, графство Кент, се намира на около 27 мили (44 km) югоизточно от Лондон. През Викторианската епоха Бендж-амин Харисън държал зарзаватчийница в града, а в свободното си време обикалял по околните хълмове и долини и събирал кремъчни сечива. Макар сега те отдавна да са забравени, в продължение на десетилетия са били повод за нескончаеми спорове сред научната общност. В много от случаите Харисън се консултирал със сър Джон Престуич - известния английски геолог - който живеел наблизо. Освен това Харисън поддържал редовна кореспонденция с други учени, които се занимавали с палеоантропологични изследвания и грижливо описвал и нанасял на картата своите находки. В това отношение, той спазвал всички стандартни процедури. Първите находки на Харисън били полирани каменни артефакти от неолитен тип. Според съвременните представи неолитните култури се появяват най-рано преди около 10 000 години и обикновено се свързват със земеделие и керамика. Неолитите, които Харисън намерил, били пръснати по земната повърхност около Айтам. По-късно, той започнал да открива палеолити в чакълестите пластове на древни речни легла. Макар да били по-груби от неолитните сечива, те също можели без никакво съмнение да бъдат определени като творение на човешка ръка. К аква била възрастта на тези палеолитни оръдия? Според Престуич и Харисън някои от откритите около Айтам артефакти можели да се отнесат още към шгиоцена. Някои от геолозите от XX в. като например Франсис Едмъндс от Геологическия институт на Великобритания, също смятали, че речните пластове, в които били намерени много от сечивата, били с плиоценска възраст. Хуго Обер-майер — водещо име в палеоантропологията от началото на XX в. — твърдял, че кремъчните сечива, събрани от Харисън по платото Кент, трябва да бъдат отнесени към средния плиоцен. Датировка в средния или късния плиоцен би означавала, че тези артефакти са на възраст от 2 до 4 млн. години. Според съвременните антрополози, откритите в областта Сом във Франция палеолити могат да се припишат я&Ното erectus, което определя възрастта им на около 0,5 - 0,7 млн. години. Смята се, че най-древното всепризнато каменно сечиво, намерено на територията на Англия, е на около 0,4 млн. години. С ред палеолитните оръдия, които Бенджамин Харисън събрал от платото Кент, имало няколко, които сякаш трябвало да се отнесат към някаква още по-примитивна култура. Това били еолити - „камъни на зората" (фиг. 3.1). Палеолитите, открити от Харисън, макар и груби на вид, носели следите от продължителна обработка, която да им придаде необходимата форма - на сечиво или оръжие (фиг. 3.2). Еолитните оръдия обаче били всъщност естествено отцепени кремъци, по чиито ръбове единствено можело да се забележи ретуширане. Подобни оръдия все още се използват от примитивните племена в различни части на света, които вземат един кремъчен отломък, отцепват единия край и след това го използват като стъргалка или режещ ръб. Според критиците, еолитите на Харисън били само плод на неговото въображение - най-обикновени кремъчни късове. Но Лилънд У. Патерсън - съвременен авторитет в областта на каменните сечива — смята, че е възможно да се направи разлика и между най-грубата целенасочена обработка и естественото действие. „Би било трудно да си представим — казва Патерсън - как произволно прилагани сили биха могли да създадат еднороден и еднопосочен ретуш по голяма част от ръба на някой отломък." Голяма част от находките на Харисън били еднолицеви оръдия, при които на систематична обработка е била подложена само едната повърхност. Ако следваме критериите на Патерсън, би трябвало да ги определим като дело на човешка ръка. На 18 септември 1889 г., А. М. Бел — член на Геоложкото общество - написал на Харисън следното: „В еднородните, макар и груби следи има нещо повече, отколкото би могло да бъде причинено от случайно триене... След като достигнах до това заключение, аз ще го поддържам безусловно." На 2 ноември 1891 г. Алфред Ръсел Уолъс - един от най-известните учени на своето време - инцидентно посетил Бенджамин Харисън в неговата зарзаватчийница в Айтам. Харисън показал на Уолъс колекцията си от каменни сечива и го завел на някои от находищата. Уолъс признал достоверността на артефактите и помолил Харисън да напише пространен доклад. Сър Джон Престуич, който бил един от най-авторитетните специалисти по каменни сечива, също признал автентичността на находките на Харисън. В отговор на поредните нападки, че еолитите били „натурафакти", а не артефакти, през 1895 г. Престуич заявил следното: „Макар авторите на подобни твърдения да бяха приканени да покажат такива естествени примери и да минаха три години от отправянето на това предизвикателство, те все още не са открили дори един подобен... Доколкото течащата вода има някаква конструктивна сила, тя обикновено заглажда всички ръбове и превръща кремъка в повече или по-малко закръглено камъче." В друга своя статия, публикувана през 1892 г., Престуич прави следното важно наблюдение: „Ако извадим творенията на съвременните диваци - например каменните сечива на австралийските аборигени — от ръкохватките им, ще забележим, че те не демонстрират нито повече, нито по-фина обработка, отколкото тези ранни па-леолитни образци". Следователно не е необходимо да приписваме еолитите от платото Кент на някакъв примитивен вид маймонообразни хора. Като се има предвид, че на практика еолитите са идентични с каменните сечива, създавани от Homo sapiens sapiens, трябва да приемем, че е напълно възможно те (а и палеолитите) да са създадени от напълно съвременни хора, които да са обитавали Англия през средния и късния плиоцен. Както ще видим в Глава 7, през XIX в. учените на няколко пъти откривали кости от съвременни от анатомична гледна точка хора в пластове с плиоценска възраст. Интересно е да се отбележи, че днешните специалисти приемат за несъмнени човешки творения каменни сечива, абсолютно идентични с откритите от Харисън еолити. Като пример можем да дадем валчестобразното оръдие и пластините от долните нива на дефилето Олдувай, които са изключително груби (фиг. 3.3). Въпреки това учените не са поставили под съмнение статуса им на изкуствено създадени предмети. Някои критици застъпвали мнението, че дори и сечивата на Харисън да са направени от хора, те може би не трябвало да се отнесат към плиоцена. Възможно било, те да са попаднали в шшоценските пластове много по-късно. С цел да бъде разрешен спорът, засягащ възрастта на еолитите, Британската асоциация - престижно научно общество - финансирала разкопки в горните пластове на речните наслаги по платото, както и на други места в околностите на Айтам. Идеята била да се докаже, че еолитите се намират не само по повърхността, но иш situ, дълбоко в предледниковите плиоценски чакълени пластове. Харисън вече бил открил няколко еолита in situ (някои например били намерени в ями за поставяне на стълбове), но разкопките, финансирани от авторитетната Британска асоциация, щели да бъдат по-убедителни. Британската асоциация натоварила самия Харисън с ръководството на проучванията под надзора на комитет от учени. Харисън записал в дневника си, че открил много примери за еолити in situ, включително „тридесет убедителни". През 1895 г. Харисън получил покана да изложи еолитите си на срещата на Кралското общество. Някои от учените останали скептични, но други били силно впечатлени. Сред тях бил и Е. Т. Ню-тон, сътрудник на Кралското общество и член на Геологическия институт на Великобритания. На 24 декември 1895 г. той изпратил на Харисън писмо, в което казвал следното по отношение на каменните сечива: „Някои от тях, и това е най-малкото, което може да се каже, носят ясни следи от човешка обработка... Те са създадени преднамерено и следователно от единственото интелигентно същество, което ни е известно - Човека." Престуич починал през 1894 г., но Харисън продължил с разкопките на платото и с отговорите към скептиците; дори в отсъствието на видния си наставник. Той спечелил за каузата на еолитите от платото Кент Рей Е. Ланкастър, който по това време бил директор на Британския музей (Естествена история). Някой би могъл да се запита, защо обръщаме толкова голямо внимание на еолитите на Харисън. Една от причините е да покажем, че не всички доказателства от този вид са от маргинално и чудато естество. Силно аномални находки често са били предмет на сериозни, продължителни спорове, водени в елитните научни кръгове. В редица случаи техните защитници са заемали също толкова престижни постове, колкото и опонентите им. Надяваме се, че с представянето на детайлно описание на това взаимодействие на противоречащи си мнения ще дадем на читателя възможност сам да си отговори на следния въпрос - дали наистина доказателствата са били отхвърлени по чисто обективни причини, или са били потулени и забравени, просто защото не са отговаряли на изискванията на някои определени теории? Харисън починал през 1921 г. и тялото му било положено в гробището на енорийската църква „Св. Петър", в Айтам. На възпоменателната плоча, поставена на 10 юли 1926 г. на северната стена на църквата, пише следното: „IN MEMORIAM. - Бенджамин Харисън от Айтам, 1837-1921 г., местен зарзаватчия и археолог, чиито открития на еолитни кремъчни сечива от района на Айтам сложиха начало на плодотворни научни изследвания в областта на най-далечната човешка древност." Но тези „плодотворни научни изследвания в областта на най-далечната човешка древност", чието начало било положено от еолитите от платото Кент, били погребани заедно с Харисън. Ето какво се случило. През 90-те години на XIX в. Йожен Дюбоа открил и обнародвал известния, макар и все още съмнителен, „маймуночовек" от о. Ява (Глава 8). Мнозина учени приели, че Явайският човек, който не бил съпроводен от каменни сечива, е истински предшественик на човека. Обаче, тъй като той бил открит в пластове от средния плейстоцен, многобройните свидетелства за хоминиди, способни да създават оръдия на труда, но съществували през миоцена и ранния плиоцен, просто били лишени от каквото и да било внимание. Как било възможно подобни хоминиди да са се появили далеч преди техния предполагаем човекоподобен предшественик? Подобно нещо било невъзможно; поради това, по-удобно било да се пренебрегнат или забравят всички открития, които не са вписвани в границите на теоретичните очаквания. Откритията на Дж. Рейд Моар в Източна Англия Изследователското ни пътешествие ще ни отведе към Югоизточното крайбрежие на Англия и откритията на Дж. Рейд Моар - член на Кралския антропологически институт и председател на Праисторическото общество на Източна Англия. В хода на своите проучвания, започнали през 1909 г., Моар открил кремъчни сечива в и под пластовете на Ред Краг и Коралин Краг. Формацията Ред Краг, в която Моар направил някои от най-значителните си открития, е съставена от черуп-честите пясъци на морето, което някога миело брегове-ге на Източна Англия. На някои места, под Ред Краг, може да бъде открита друга подобна формация, наречена ЕСоралин Краг. Изучаването на съвременните геологически съчинения показа, че Ред Краг е тй-малко на2-2,5 млн. годишни. Следователно Коралин Краг би трябвало да е по-стара. В Източна Англия - под Ред Краг и Коралин Краг -има детритни пластове, които понякога са наричани „костните" пластове. Те са съставени от всевъзможни материали - пясъци, чакъл, раковини и кости, които произхождат от различни по-стари формации, включително еоценските лондонски глини. Дж. Ред Моар открил в детритните пластове, намиращи се под Ред Краг и Ка-ролин Краг, каменни сечива, по които можело да се видят следи от различна степен на преднамерена обработка (фиг. 3.4). Като заключил, че по-грубите сечива трябва да са чак от еоцена, Моар излязъл с твърдението, че е „необходимо да се признае една много по-голяма древност на човешката раса, отколкото се предполагаше досега". Сечивата на Моар могат да са най-късно от късния плиоцен. Според общоприетата еволюционна теория обаче не може да се очакват следи от способни да обработват камък хора, които да са обитавали Англия преди 2-3 млн. години. М оар сметнал, че създателите на най-старите и най-грубите от намерените от него сечива „представят един ранен и примитивен етап от човешката еволюция". Но дори и в наши дни са известни племена, които създават много примитивни каменни сечива. Следователно е възможно, дори и най-грубите сечива, открити от Моар под пластовете на Ред Краг, да са изработени от същества, които са били много подобни на Номо sapiens sapiens. Самите находки станали предмет на ожесточени спорове. Много учени ги определили като резултат от действието на естествени сили, а не от антропогенна обработка. Въпреки това Моар намерил мнозина влиятелни поддръжници. Сред тях бил и Анри Брьой, който лично проучил обектите. В колекцията на Моар той открил несъмнени камъни за прашка, които били открити в пластове под Ред Краг. Моар бил подкрепен също така и от Арчибалд Гейки - уважаван геолог и президент на Кралското общество - и от сър Рей Ланкастър - директор на Британския музей. Ланкастър идентифицирал сред материалите на Моар един представителен тип сечиво, на който дал името „рострокаринат". Тези две думи насочват вниманието към две от основните характеристики на артефактите. „Ростро" се отнася към работния край на сечивото, който наподобява човка, а „каринат" — към острия киловиден ръб, който минава по дорсална-та (гръбната) им повърхност. Ланкастър представил детайлен анализ на това, което нарекъл „опитен екземпляр от Норуич" (фиг. 3.5). Тази находка - особено добър пример за „ростро-каринатния" тип сечива - била открита под Ред Краг при Уитлингам, близо до Норуич. Ако артефактът наистина произлиза от пластовете под Ред Краг, то той трябва да е на повече от 2,5 млн. години. „Опитният екземпляр от Норуич" съчетава две характеристики - явни следи от преднамерена обработка и ясна стратиграфска позиция. През 1914 г. в доклада си за Кралския антропологически институт Ланкастър пише следното: „Не е възможно някой, който е запознат едновременно и с обработката на кремък, и с естествените отцепвания на кремъка, да твърди, че има и най-малката възможност за това, оформянето на опитния кремък от Норуич да е резултат от нещо друго, а не от човешка дейност." Ланкастър смятал, че подобни сечива могат да бъдат отнесени към миоцена. Важен комплекс материали бил открит от Моар при Фоксхол, където той намерил, насред късноплиоценските пластове на Ред Краг, каменни сечива (фиг. 3.6). Те би трябвало да са на повече от 2 млн. години. През 1927 г. Моар пише следното: „Находките се състоят от останките от работилница за изработка на кремъчни оръдия и обхващат каменни чукала, ядра, от които са били отцепвани пластини, завършени оръдия, многобройни отломки и няколко обгорели камъка, които показват, че на това място са палени огньове... Ако знаменитата човешка челюст от Фоксхол, чиято форма явно не е особено примитивна, наистина произхожда от древната повърхност, която сега е покрита от наслагите на Ред Краг и от дебел ледников чакълен пласт, то можем да заключим, че анатомичните характеристики на тези хора не са били особено различни от нашите." Челюстта, за която споменава Моар, има интересна история (вж. Глава 7). Някои от учените, които се занимавали с нея, сметнали, че тя прилича на такава на съвременен човек. За съжаление челюстта от Фоксхол не е достъпна за по-нататъшни изследвания. Тя би могла да добави аргументи в полза на тезата, че кремъчните оръдия от Фоксхол са дело на човешка ръка. Но дори и без челюстта, самите сечива са достатъчно доказателство за съществуването на хора в Англия през късния плиоцен - може би преди2-2,5 млн. години. През 1921 г., американският палеоантрополог Хенри Феърфийлд Осбърн се обявил в подкрепа на оръдията и предложил отнасянето им към плиоцена. Според думите му, доказателствата за съществуването на хора през плиоцена „вече почиват на солидната основа, предоставена от кремъците от Фоксхол, при които следите от човешка дейност е несъмнена". Сред оръдията Осбърн определил про-бивачи, островърхи артефакти, подобни на върхове за стрели, стъргалки и странични стъргалки. Осбърн подкрепил не само кремъците от Фоксхол, но и цялата останала работа на Моар: „Откритията на Дж. Рейд Моар, които свидетелстват за съществуването на шшоценски хора в Източна Англия, отварят нова епоха в археологията... Те дават неоспорими доказателства за това, че в Югоизточна Британия са живели хора, които са били достатъчно интелигентни, за да могат да обработват кремък и да палят огън; това е било преди края на плиоцена и преди началото на първия ледников период." Един друг учен, който бил спечелен за каузата на находките от Фоксхол, бил Хуго Обермайер, по-рано твърд и явен противник на еолитните открития. Обермайер бил сред тези изследователи, които смятали, че еолитите били резултат от естествени сили, подобни на тези, които могат да се наблюдават в мелниците за цимент и варовик. През 1924 г. обаче той пише следното: „Откритията във Фоксхол са първото доказателство за съществуването на хора през терциера, с което разполагаме." Терциерът обхваща периодите от еоцена до плиоцена. Моар прави няколко открития и в по-късното находище Кромър Форест в Норфък. Намерените там оръдия би трябвало да са на възраст между 0,8 и 0,4 млн. години. Съществува и друго мнение, според което датата на долните пластове от формацията Кромър Форест може да се изтегли назад до преди 1,75 млн. години. Голям брой учени обаче продължавали да не приемат находките на Моар като автентични оръдия. С. Хейзълдийн Уорън например твърдял, че те се били получили в резултат на действието на геологичното налягане, което притискало кремъчните парчета към твърдите варовикови пластове. Като доказателство за това той се позовава на няколко каменни отломки от еоценското находище Булхед в Англия. Ето какво казва Уорън за един от тези предмети (фиг. 3.7) в доклада си пред Геоложкото общество в Лондон, изнесен през 1920 г.: „Този предмет, който е добър пример за заострена пластина, е най-забележителният екземпляр от цялата група. Ако го разгледаме самостоятелно - в рамките на собствените му характеристики и независимо от съпътстващите материали и обстоятелствата на откриване, то едва ли бихме се усъмнили в близостта му с мустиерски находки." Терминът „мустиерски" описва едно общоприето кремъчно производство от втората половина на плейстоцена, наречена така по името на находището от Мустие, Франция. Според Уорън, невъзможно било да се откриват оръдия в пластове от еоцена. Тези изследователи обаче, които не са обременени с предразсъдъци, биха могли да се запитат дали в еоценските пластове в Есекс Уорън всъщност не е намерил автентично сечиво. По време на дискусията, която последвала доклада на Уорън, един от присъстващите учени изтъкнал, че в някои случаи оръдията на Моар били намерени в средата на наслагите от терциера, а не директно върху твърдия варовик. Този довод би трябвало да опровергае обяснението на Уорън, основаващо се на земния натиск. В един определен момент споровете около находките на Моар били предоставени за разрешаване на международна научна комисия. Тя била сформирана по молба на Международния институт по антропология и в нея били включени осем видни европейски и американски антрополози, геолози и археолози. Групата се обявила в подкрепа на изводите на Моар. Те заключили, че кремъците от основата на Ред Краг при Ипсуич произхождат от ненарушени пластове, които са датирани най-късно от плиоцена. Също така обработката на кремъците определено била дело на човешка ръка. Членовете на комисията освен това направили и четири сондажа в детритните пластове под Ред Краг и открили със собствените си ръце пет типични образци. Тези оръдия би трябвало да са на поне 2,5 млн. години. И тъй като същите детритни пластове съдържали материали и с по-древен, еоценски характер, то възрастта на оръдията би могла да бъде и 55 млн. години. Луи Капитен, един от членовете на комисията, заявил следното: „В основата на Ред Краг съществуват ненарушени пластове, които съдържат обработени кремъци (самите ние се запознахме с тях). Те не може да са резултат от нищо друго, освен от дейността на хора или хоминиди, които са съществували през терциера. Според нас -праисториците - този факт е абсолютно доказан." Колкото и да е изненадващо това, дори и след доклада на комисията, опонентите на Моар - сред които бил и Уорън - продължили да упорстват в опитите си да докажат, че кремъчните сечива са резултат от естествени сили. Уорън излязъл с хипотезата, че кремъците били разтрошени от движението на айсберги върху океанското дъно, близо до брега. Доколкото ни е известно обаче, все още никой не е доказал, че айсбергите са в състояние да направят нещо, което да прилича на многобройните следи от удари и на внимателния ретуш, които се наблюдават по оръдията на Моар. Нещо повече, много от образците от Ред Краг лежат посред седиментите, а не на твърда скала, върху която айсбергите да могат да ги разтрошат. Можем да добавим също така и бележката на един английски археолог - Дж. М. Коулс, - според когото оръдията от Фоксхол произхождат от пластове, които представляват земни повърхности, а не плажни наслаги. Това наблюдение също оборва айсберговата хипотеза. Малко след като Уорън представил теорията си за айсбергите, споровете заглъхнали. Ето какво пише Коулс през 1968 г.: „Фактът, че научният свят все още не е съумял да приеме без сериозни колебания едно от двете становища, най-вероятно се дължи на забележителната липса на внимание към този проблем на Източна Англия, която се наблюдава след големите спорове." Това може и да е вярно отчасти, но има още едно възможно обяснение - може би някои елементи в научните среди са решили, че мълчанието ще погребе находките на Моар по-добре, отколкото едно явно публично несъгласие. Още от 50-те години на XX в., научната общественост застава твърдо зад теорията за ранноплейстоценския африкански еволюционен център. И следователно едва ли би имало някакъв смисъл непрекъснато да се правят опити да се опровергаят доказателствата за съществуването на хора в Англия през епохата на плиоцена, което -от теоретична гледна точка - е невъзможно. Напротив, това би донесло само неудобства и вреди. Освен това, подобни спорове биха поддържали активността и на двете страни. Политиката на мълчание - целенасочена или не - се оказала изключително успешен начин за потулване на находките на Моар. Не е необходимо да се оборва нещо, което дори не си струва да бъде споменато, а и едва ли може да се извлече много полза от поддържането му. Коулс е единственото изключение от.обичайното инстинктивно отричане на откритията на Моар (или от пълното мълчание). Той сметнал, че е „нечестно да се пренебрегне целия този материал, просто без да му се обърне внимание", и в една публикация от 1968 г. колебливо допуска, че някои от оръдията може и да са автентични. Макар че повечето днешни авторитети дори не споменават за откритията на Моар, една от редките отрицателни бележки може да се открие в книгата на Б. У. Спаркс и Р. Дж. Уест „Ледниковият период в Британия": „В началото на този век се появили публикации, които описват като артефакти много кремъци,tоткрити в пластове от ранния плейстоцен. Сред тях са кремъците, някои от които са бифаси (с две лица), намерени в Ред Краг, близо до Ипсуич, и т. нар. „ростро-каринати" от основата на Норуич Краг, близо до Но-руич. В наши дни всички те са определени като естествени продукти, тъй като не удовлетворяват изискванията, които са необходими, за да бъдат признати за оръдия. Тези изисквания са следните: предметът да принадлежи към серия с постоянни характеристики, да е намерен във възможно от геологична гледна точка място на обитаване, като е желателно да са открити и други следи от човешка дейност (например отломки, кости или погребения), и да носи следи от ретуширане под прав ъгъл от две или три страни." Спаркс и Уест работят в университета в Кеймбридж и са специалисти по плейстоцена в Британия. Без да се впускаме в дълъг коментар, можем да отбележим, че Моар и други авторитети - например Осбърн и Капитен - успели да определят образците от Ред Краг като различни видове оръдия (брадви, пробивачи, стъргалки и т. н.), сравними с тези от общоприети палеолитни каменни производства, като например Мустиерското. Находището при Фоксхол, заедно с челюстта от Фоксхол, било прието от много учени като геологически възможно място на обитаване. Моар го интерпретирал като работилница и отбелязал наличието на следи от огън. А що се отнася до ретуширането от няколко страни, това не е единственият критерий, който може да бъде приложен при търсенето на следи от човешка дейност върху каменни предмети. А дори и да би било така, М. С. Бъркит от Кеймбридж открил по някои от оръдията от колекцията на Моар ретуш от няколко различни страни и под прав ъгъл. Бъркит бил включен в международната комисия, която,през 20-те години на XX в. инспектирала находките на Моар. В публикуваната през 1956 г. книга „Старата каменна епоха", той дава положителни отзиви за тях. Авторът бил особено впечатлен от находището при Торингтън Хол, на две мили (3,2 km) южно от Ипсуич, където, в пластовете на Ред Краг, били открити кремъчни сечива. „При Торингтън Хол, точно над артефактите, бяха намерени миди, с по две неразделени черупки... не е възможно да е имало някакво по-късно разместване на чакълестите пластове, което да е предизвикало фрагментирането на кремъците, тъй като то би довело до скъсването на крехките връзки между черупките." След това Бъркит прави едно смайващо заключение, засягащо оръдията, намерени в и под Ред Краг: „Повечето от самите еолити са много по-стари от късноплиоценските пластове, в които са открити. Някои от тях дори могат да бъдат отнесени към предшшоценс-ки епохи." С други думи той бил готов да приеме съществуването на интелигентни хоминиди, способни да създават оръдия, в Англия от преди повече от 5 млн. години. А тъй като съществуват многобройни доказателства, сред които и кости, за съществуването на напълно съвременни хора преди началото на плиоцена, то няма никаква причина да отхвърляме възможността, находките на Моар от формацията Ред Краг да са били създадени от Homo sapiens преди повече от 5 млн. години. Сред поддръжниците на намерените от Моар материали бил и Луис Лики, който през 1960 г. пише следното: „Повече от възможно е в Европа през ранния плейстоцен да са съществували примитивни хора, както са съществували и в Африка. При всички положения изглежда, че част от образците, открити в пластовете под Ред Краг, са обработени от човешка ръка и не могат да бъдат разглеждани като резултат от действието на природни сили. Възможно е оръдията от пластовете под Ред Краг да не се отнасят към ранния плейстоцен, а към късния плиоцен." Д ве прочути опровержения на еолитите Разглеждайки посветената на палеоантропологията литература, понякога можем да се натъкнем на някоя категорично критична публикация, която в общия случай се използва отново и отново, за да се обезсилят дадени твърдения. В случая с европейските еолити съществуват два такива примера. Това са статията на А. Брьой, в която се твърди, че псевдоеолитите са създадени от геологичния натиск в еоценските формации при Клермон (Оаз), Франция, и текстът на А. С. Барнс, с който авторът се опитва да докаже чрез статистически анализ на ъглите на въздействие върху кремъчното ядро, че еолитните кремъчни производства са с естествен произход. През 1910 г. Анри Брьой провел проучвания, които според него трябвало да сложат край на еолитните спорове. В публикацията си, често цитирана по-късно, той съобщава, че открил наподобяващи сечива кремъци; находището било в Танетийска формация при Бел-Асиз, близо до Клермон. Формацията се отнасяла към ранния еоцен, което предполага, че находките са на възраст около 50-55 млн. години. Брьой обаче не можел да си представи, че е възможно да е имало човешки същества през еоцена. Как тогава се били появили тези кремъчни предмети? По време на разкопките, Брьой открил няколко кремъчни отломъка, близо до които лежали отцепени от тях люспи. По някои от тези люспи имало „пета", образувана при удара. По други парчета имало отлюспвания, които приличали на ретуш. Според Брьой, всичко това се дължало единствено на натиска на земните пластове. Дали наистина е възможно този натиск да даде резултатите, наблюдавани от Брьой? Лиланд У. Патерсън - един от съвременните специалисти по каменни сечива - твърди, че в такива условия много рядко се получават ясно оформени „пети" от удар. За това обикновено е необходим целенасочен удар. Вероятно Брьой е подбрал илюстрации на най-добрите примери за кремъчна люспа, намерена в съседство с парчето, от което е отцепена (фиг. 3.8). Обаче следите от отцепвания и ретуш по тях са много по-груби, отколкото по ядрата и пластините, подбрани от автора като илюстрация за псевдоеолити (фиг. 3.9). Според твърденията на Брьой, всички те били резултат от естествено отцепване, причинено от геологичния натиск. Това становище обаче би било оправдано, единствено ако той беше намерил люспите от по-добре изглеждащите еолити, също в съседство с отломъка родител. Такива случаи нямало. Незадоволителното естество на хипотезата на Брьой за геологичния натиск би станало още по-явно, ако разгледаме това, което самият той нарича „два наистина изключителни предмета, чието местонахождение - във вътрешността на пластовете - е абсолютно сигурно." Брьой твърди, че първият предмет (фиг. 3.10) е буквално неразличим от някоя Азило-Тарденоазка ^гсШогг, т.е. челна стъргалка. По принцип, учените приписват оръдията от Азило-Тарденоазки тип на Homo sapiens sapiens, обитавал Европа през късния плейстоцен. В описанието, което дава на втория изключителен предмет (фиг. 3.11), Брьой го сравнява със сечивата, открити на един френски обект от късния плейстоцен - Лез Ейзи. Натискът на земните пластове не изглежда като адекватно обяснение за тези две сечива, чиято възраст е над 50 млн. години. И все пак статията на Брьой още се цитира като доказателство за това, че еолитите са по-скоро естествен, отколкото изкуствен продукт. Този тип цитиране е много ефективна пропагандна техника. В крайна сметка колко човека биха си дали труда да изкопаят оригиналния текст на Брьой и сами да проверят дали в твърденията му наистина има смисъл? Категоричната публикация на Брьой се появява през 1910 г. и предшества повечето от откритията на Моар в Източна Англия. Когато находките на последния започнали да привличат внимание, Брьой отишъл в Англия, за да се запознае на място с тях. Колкото и да е изненадващо, той подкрепил Моар и приел, че откритите в пли-оценските пластове на формацията Ред Краг при Фоксхол оръдия са автентични. Освен това Брьой заявил, че някои от тези, които били открити в пластовете под Ред Краг, били „абсолютно неразличими от класическите кремъчни сечива". Възрастта на наслагите, които лежат под Ред Краг, се колебае някъде между 2 и 55 млн. години. По-късно Брьой отново заел уклончива позиция. В едно късно издание на неговата книга „Хората през Старата каменна ера", излязло през 1965 г. - след неговата смърт - се споменава само, че „известен брой от пластините биха могли да бъдат приети като дело на човешка ръка, макар ъгълът им на отцепване да говори срещу това". Някой би могъл с право да се учуди от факта, че Брьой не споменава за предметите, които били - по неговите собствени думи - „не просто еолити, но и напълно неразличими от класическите кремъчни сечива". Още един от важните елементи в еолитните спорове е и тестува-нето на ъгъла на платформата, предложен от Алфред С. Барнс. Макар през 20-те години на XX в. той да бил на страната на Моар, по-късно Барнс се обявил срещу него. През 1939 г. той станал автор на труд, който според редица съвременни специалисти се оказал смъртоносен удар срещу английските еолити на Моар. Барнс не се ограничил само с Моар. Неговото изследване, озаглавено „Разликите между естествените и човешките следи по праисторическите кремъчни оръдия", разглежда също така каменни призводства от Франция, Португалия, Белгия и Аржентина. Една от основните тези на поддръжниците на еолитите била, че природните сили не са в състояние да причинят отлюспванията, които се наблюдавали върху въпросните предмети. Барнс посветил търсенето си на някакъв метричен начин, с който да може да се докаже, дали това е така, или не. За тази цел той избрал един елемент, който нарекъл „ъгъл платформа-белег". Барнс обяснява следното: „Ъгълът платформа-белег е ъгълът, сключен между платформата или повърхността, върху която е нанесен удар или е приложена сила - с цел да се отцепи пластина - и белега от сечивото, останал на мястото на удара." При автентичните човешки творения този ъгъл трябва да е остър. Ъгълът, който се наблюдава при естествени продукти, би следвало да е тъп. Не можем да не признаем, че от описанието на Барнс не става ясно какъв точно ъгъл трябва да бъде измерен. Говорихме със специалисти по каменни сечива от Областния музей в Сан Бернардино, Калифорния, включително и с капацитета в тази област Рут Д. Симпсън, но те също не можаха да определят, какъв ъгъл е измервал Барнс. При всички положения, той е вярвал. Ма-белег е открил обективно измерима характеристика, с чиято помощ да може да различи естествените следи от човешката дейност. За да бъде ефективно, това измерване би трябвало да се приложи не към един екземпляр, а към обширна извадка от образци от въпросното производство. Според Барнс една подобна извадка „може да се приеме за създадена от хора, ако при по-малко от 25 % от образците ъгълът платформа-белег е тъп (повече от 90°). След като задава това условие, Барнс достига до унищожителни заключения: нито един от еолитите, които изследвал, включително тези на Моар, не бил дело на човешка ръка. Интересно е да се отбележи, че самият Моар е бил наясно с критерия на Барнс и е смятал, че неговите находки попадат в необходимите стойности. За Барнс обаче, а и за почти цялата научна общност, с това бил поставен край на спора. Н е трябва да пропускаме и че по това време споровете, засягащи еолитите и другите каменни производства от терциера, отдавна вече не били най-горещият проблем във водещите кръгове в науката. Откритията, свързани с Явайския човек и с човека от Пекин, допринесли за все по-силното убеждение на учените, че ключовият преход от майнуподобни предшественици към способни да създават оръдия хора (или протохора) се е състоял някъде в ранния или средния плейстоцен. Тази тенденция превърнала предполагаемите каменни сечива на хора от плиоцена в страничен проблем, без особено значение. Все пак Барнс изпълнил важната (макар и мръсна) задача - да премахне ненужните останки от неуместни факти. Всеки път когато се случело така, че се повдигала темата за много стари кремъчни производства, а това все още се случва, учените можели спокойно да се позоват на публикацията на Барнс. Дори и в наши дни, занимаващите се с каменни оръдия изследователи прилагат метода на Барнс. При едно по-внимателно вглеждане обаче ще се окаже, че категоричното опровержение на Барнс може да се нуждае от опровергаване. Ето какво пише през 1986 г. канадският антрополог Алан Лайъл Брайън: „Все още сме много далеч от разрешаването на проблема с това, как да различим „натурафактите" от артефактите. За тази цел са необходими още проучвания. Начинът, по който този въпрос е разрешен в Англия - чрез прилагането на метода на Барнс за статистически анализ на ъгъла платформа-белег, не е универсално приложим към всички случаи, в които е необходимо да се различат естествени от изкуствени продукти." По време на един телефонен разговор от 28 май 1987 г., проведен с един от двама ни, Брайън също така изрази едно предпазливо предположение, че в опита си да елиминира всички аномални европейски кремъчни производства Барнс е отишъл твърде далеч. С оглед последните изследвания Брайън спомена, че някои от австралийските късноплейстоценски сечива не съответстват на изискванията на Барнс. Олдованското производство, отнасящо се към по-долните нива на дефилето Олдувай, е още един пример за комплекс, който не отговаря на критериите на Барнс. Ако вземем предвид изключително примитивното естество на находките, които според Луис Лики - са сравними с материалите на Моар, би трябвало да ни направи впечатление, че тяхната автентичност никога не е била оспорвана от научната общност. Това може би се дължи на факта, че Олдованското производство поддържа приетата като догма хипотеза за произхода на човека в рамките на африканската еволюция. Като имаме предвид възгледите, защитавани от Брайън и от други изследователи, би трябвало да ни е ясно, че не можем да оправдаем едно пълно отричане на еолитите и другите ранни кремъчни производства, което се основава само на метода на Барнс. Нови примери за еолитни оръдия от Америка Въпреки огромните усилия на Брьой и Барнс, еолитният въпрос продължава да преследва археолозите. Наскоро в двете Америки бяха открити няколко аномално стари, примитивни каменни производства, подобни на еолитната. Повечето археолози поддържат теорията, според която ловци от Сибир са преминали в Аляска, като използвали сухоземната връзка, получила се в резултат от спадането на морското ниво; то било причинено от последния ледников период. По време на този период Канадският леден щит възпирал миграциите на Юг. Едва преди около 12 000 години се появил свободен коридор, който позволил на първите американски имигранти да проникнат на територията на днешните Съединени щати. Това били т. нар. „ловци от Кловис", известни с характерните си върхове за копия. Те съответстват на развитите каменни сечива от края на палеолита в Европа. В разрез с тази теория, на много - разкопани със съвременни археологически методи - обекти в Америка са открити следи от хора, които са на възраст от около 30 000 години. Сред тях са Ел Седрал в Мексико, о. Санта Барбара край бреговете на Калифорния и пещерното обиталище Бокиерайо до Ситио да Педра Фурада в Бразилия. Други спорни находища са много по-стари. Джордж Картър и находището Тексас Стрийт Един от добрите примери за оспорвано ранноамериканско кре-мъчно производство, подобно на европейските еолити, е откритото от Джордж Картър. През 50-те години на XX в. той ръководил проучванията на Тексас Стрийт в Сан Диего. На този обект, в нивата, съответстващи на последния междуледников период, т. е. отпреди 80 000-90 000 г., Картър открил пещи и груби каменни оръдия. Веднага се намерили критици, които да се подиграят с откритието, определяйки предполагаемите сечива като естествен продукт или „кар-тифакти". По-късно, Картър бил публично опозорен в един курс лекции в Харвард, наречен „Фантастична археология". И все пак Картър предложил ясни критерии за разграничаване на тези сечива от фрагментирани по естествен път камъни, като твърденията му били подкрепени от специалисти в областта - например от Джон Уитхофт. През 1973 г. Картър провел по-мащабни разкопки на Тексас Стрийт и поканил мнозина археолози, да дойдат и да се запознаят с обекта от първа ръка. Почти никой не се отзовал на поканата. Ето какво казал Картър по случая: „Щатският университет в Сан Диего остана непреклонен в отказа си да погледне какво се прави в собствения му заден двор." През 1960 г. един от редакторите на „Сайънс" - списанието на Американската академия за научен напредък - помолил Картър да напише статия, посветена на ранните хора в Америка. Картър изпълнил искането, но когато редакторът изпратил текста на двама учени за рецензия, те я отхвърлили. Когато списанието уведомило Картър за случилото се, той отговорил с писмо (датата е 2 февруари 1960 г.): „Би трябвало да предположа, че не сте имали представа за силата на чувствата, които владеят тази област от науката. Опитите да се прокара някаква идея, свързана с ранните хора в Америка, са почти безнадеждни. Има нещо, което бих искал да споделя с вас, само за идеята: кореспондирам си с един специалист, чието име не мога да използвам, тъй като -макар да смята, че съм прав - това признание ще му струва работата. Имам контакти с още един такъв анонимен учен, който, малко след като завършил университета, открил материали, които доказват моята теза. Той и неговите колеги, обаче, потулили находките. Те просто били сигурни, че ако привлекат вниманието върху тях, това ще им струва шансовете за докторат. На една среща, към мен се приближи млад специалист и ми каза следното: „Искрено се надявам да надделеете. Аз също бих ви подкрепил, ако смеех, но това ще ми коства работата." На друга среща, друг младеж приседна до мен, за да ми каже: „При еди-кои си разкопки намериха същите оръдия като вашите, но просто не ги публикуваха." Потискащият ефект, който имала тази негативна пропаганда по отношение на находките на Картър, е описан от археолога Брайън Рийвс, който - през 1986 г. - пише следното на своите съавтори: „Дали на Тексас Стрийт наистина са намерени артефакти и дали находището наистина датира от последния междуледников период?... Като се има предвид обемът на критичните „доказателства", представени от утвърдени археолози, авторът [Рийвс] прие безкритично скептичната позиция, определяйки обектите и находките като природни явления." Но когато си дал труд сам да погледне материалите, Рийвс променил становището си. Той заключил, че предметите наистина са изработени от човешка ръка и че находището на Тексас Стрийт е наистина толкова древно, колкото твърдял Картър. Луис Лики и находището Калико В един ранен момент от кариерата си Луис Лики, който по-късно си спечелил слава с откритията в дефилето Олдувай в Африка, внезапно се впуснал в радикални идеи по отношение на праистория-та на хората в Америка. По това време, учените смятали, че проникването на първите хора на континента не може да е станало преди повече от 5000 години. Ето какво се спомня Лики: „През 1929-30 г., когато водех упражнения на студенти в университета в Кеймбридж... започнах да твърдя пред тях, че в Новия свят би трябвало да има хора поне от 15 000 години. Никога няма да забравя един случай: така беше станало, че Алес Хръдлика - този голям учен от Института Смитсони-ън - беше дошъл в Кеймбридж и моят професор (аз бях още асистент) му казал, че д-р Лики обяснява на студентите, че в Америка трябва да има хора поне отпреди 15 000 години. Той влетя в стаята ми и дори не изчака да си стиснем ръцете." Хръдлика запитал: „Лики, какви са тия работи, които чувам? Нима преподаваш ерес?" „Съвсем не!", отговорил Лики. ' „Напротив! - казал Хръдлика. - Разправяш на студентите, че в Америка има хора от 15 000 години. Какви са ти доказателствата?" Л ики отговорил: „Нищо сигурно, просто съпътстващи данни. Но като вземем предвид, че хора живеят от Аляска до нос Хорн, говорят огромно количество различни езици и са имали най-малко две цивилизации, то не е възможно те да са били по тези места само няколкото хиляди години, които им позволявате." Лики продължил да таи неортодоксални идеи по този въпрос и през 1964 г., на находището Калико в пустинята Мохаве, щата Калифорния, се опитал да събере някакъв веществен материал. Обектът бил разположен на брега на пресъхналото плейс-тоценско езеро Маникс. При разкопките - ръководени в продължение на осемнадесет години от Рут Д. Симпсън — там били открити 11 400 подобни на еолити артефакти, принадлежащи към най-различни нива. Датирането с радиоактивни изотопи показало - за най-ранното от тези нива - възраст от около 200 000 години. Както се случило с Тексас Стрийт обаче, по-голямата част от археолозите отхвърлили артефактите от Калико като естествен продукт, и сега находището Калико се подминава с мълчание в популярните археологически трудове. Биографката на Лики - Соня Коул - казва следното: „За мнозина от колегите, които питаели към Луис и семейството му възхищение и приятелски чувства, годините на Калико били период на тъга и объркване." И все пак артефактите от Калико също намерили своите защитници, които предлагали сериозни аргументи в полза на това, че става дума за създадени от хора предмети, а не за „геофакти", получили се при естествени процеси. Ето какво казва — през 1979 г. -Филип Тобайъс, известният сътрудник на Реймънд Дарт, откривателя на австралопитека: „Когато д-р Лики ми показа една малка колекция от находки от Калико... веднага се убедих, че някои -макар и не всички - образци демонстрират несъмнени следи от човешка дейност." През 1986 г. Рут Д. Симпсън заявява следното: „Природата би се затруднила да създаде многобройни образци, които да приличат на направени от хора, с абсолютно еднопосочен ретуш, изработен по еднообразен, целенасочен начин. Находището при Калико даде голямо количество напълно едностранни оръдия, с еднообразен ретуш по ръба. Сред тях има челни стъргалки, странични стъргалки и резци." Пластинчати сечива с едностранни и еднопосочни отцепи, каквито били намерени в Калико, са характерни за европейските еолити. Такива образци могат да се намерят и сред Олдованските производства в Източна Африка. Сред най-добрите оръдия, открити при Калико, е един клюнест резец (фиг. 3.12). Също така се споменава и за боласи (ласа с топузи). Като общо, обаче, редиците на традиционната палеоантропология посрещнали откритията при Калико с мълчание, присмех или отрицание. Въпреки това, Рут Симпсън заявява следното: „Данните за много древни хора на територията на Новия свят се увеличават бързо и скоро няма да е възможно да бъдат пренебрегвани, просто защото не пасват на настоящите модели за праисторията на Америка... За да се направят равностойни и безпристрастни преоценки, е необходимо гъвкаво мислене." Тока да Есперанца, Бразилия Автентичността на оръдията от Калико е потвърдена от една находка от Бразилия. През 1982 г., Мария Белтрао открива - в щата Бахиа - серия пещери със стенописи. През 1985 г. в Тока да Есперанца („Пещерата на надеждата") бил направен сондаж, а разкопките, проведени през 1986-7 г., открили комплекс от груби сечива и кости на плейстоценски бозайници. Когато костите били тестува-ни по метода на радиоактивните изотопи, били получени стойности, надвишаващи 200 000 години. Най-голямата засвидетелствана възраст била 295 000 години. Откритието било оповестено пред научната общественост от Анри дьо Люмли — известен френски археолог. Оръдията били изработени от кварцови отломки и приличали на намерените в дефилето Олдувай. Най-близкото находище на кварц се намирало на около 10 km от пещерата. Ето какво казват Дьо Люмли и неговите сътрудници в отчета си: „Изглежда, тези данни показват, че ранните хора са проникнали на територията на Америка много по-рано, отколкото се смяташе." По-нататък те продължават: „В светлината на откритията при Тока да Есперанца е много по-лесно да се интерпретира каменното производство от обекта Калико в пустинята Мохаве, намиращ се близо до Йермо, окръг Сан Бернардино, щата Карифорния. Нейната възраст е някъде в рамките на 150-200 000 години." Според Дьо Люмли и неговия екип хора и хоминиди са преминавали от Северна Азия в Америка на няколко пъти през плейстоцена. Ранните преселници, които са създатели на сечивата от бразилската пещера, са според тях представители на.Homo erectus. Макар този възглед да съответства на общоприетата картина на човешката еволюция, няма причина, която да изключва възможността, сечивата да са били изработени от физически модерни хора. Както вече на няколко пъти споменахме, подобни предмети още се изработват от хора в различни части на света. Монте Верде, Чили Друг археологически обект, който има значение за преценката на примитивните каменни сечива, е находището Монте Верде, в южната част на Централно Чили. Според съобщението в „Мамот Тръм-пит" (1984 г.) обектът е проучван за първи път от археолога Том Дилихей през 1976 г. Макар възрастта му - между 12 500 и 13 500 години - да не е твърде аномална, откритите там материали поставят под въпрос стандартната теория за „ловците от Кловис". Културата на хората от Монте Верде няма нищо общо с тази на „ловците от Кловис". Макар те също да са изработвали различни развити двули-цеви оръдия, основната част от находките се състои от минимално модифицирани каменни сечива. Всъщност до голяма степен те просто подбирали намиращи се в района естествени отломки. По някои от тях могат да се забележат единствено следи от употреба; по други ясно личат следите от ретуширане по работния ръб. Тези характеристики силно напомнят по описание на европейските еолити. В този случай станало така, че вълнуващият въпрос артефакти срещу „натурафакти" бил разрешен от едно щастливо обстоятелство: обектът е разположен в блатист район, който създава условия за запазването на нетрайните материали от растителен и животински произход. Вследствие на това две от оръдията били открити заедно с дървените им дръжки. Били открити и основите на дванадесет постройки, направени от дъски и колове, намерени на място. Имало големи общи пещи и малки печки за дървени въглища, измазани с глина. На една от буците глина, складирани наблизо, личал отпечатък от крак на дете на 8-10 години. Били намерени и три груби дървени хавана, придържани от колове. Сред находките имало и хромелни камъни („метатес"), заедно с останки от диви картофи, билки и растения от морското крайбрежие, които били с голямо съдържание на сол. Обектът при Монте Верде дава интересни сведения за създанията, които може би са изработвали и използвали грубите каменни сечива, разпространени в Европа през плиоцена и миоцена и в Африка и датирани на границата между плиоцена и плейстоцена. В този случай културата им била снабдена с домашни приспособления от нетрайни материали. Културното ниво е много далеч от субчовешко и е такова, каквото бихме могли да очакваме от физически модерни хора в примитивна селска среда дори и днес. Нови открития в Пакистан В други части на света, извън Северна и Южна Америка, също продължават да бъдат откривани подобни на еолити оръдия, които не съответстват на стандартните идеи за човешката еволюция. Като пример могат да се изтъкнат някои относително скорошни открития, направени от британски археолози в Пакистан. Тези груби режещи сечива са на около 2 млн. години. Ако се вярва обаче на доминиращата идея за „африканската люлка", то човешкият предшественик от този период -Homo habilis - би трябвало да е обитавал само Африка. Някои учени се опитали да дискредитират пакистанските находки. Антроположката Сали Макбриърти се оплаква в едно съобщение в „Ню Йорк Таймс", че откривателите „не са предоставили достатъчно доказателства за това, че образците са толкова древни и че са дело на човешка ръка". Прегледът, който направихме на аномалните каменни оръдия, ни кара да бъдем подозрителни към подобни обвинения. Обикновено учените изискват повече доказателства за аномалните находки, отколкото за тези, които пасват на утвърдените представи за човешката еволюция. В един материал, публикуван през 1987 г. от британското списание „Ню Сайънтист", се твърди, че Макбриърти е прекалено скептична. По отношение на съмненията, касаещи стратиграфския контекст и възрастта на каменните оръдия, в списанието пише следното: „Робин Денел, полеви ръководител на Палеолитния проект на Британската археологическа мисия и на Университета в Шефилд, твърди, че подобни съмнения не са валидни в случая с каменните оръдия от долината Соан, намираща се югоизточно от Равалпинди. Двамата с неговата колежка Хелън Рендъл - геолог от университета в Съсекс - съобщават, че въпросните образци, всичките от кварцит, били така здраво вградени в пласт от конгломерати и едрозърнест пясъчник, обозначаван като серия „Горен Сивалик", че трябвало да ги освобождават с помощта на длето." Според „Ню Сайънтист" дати-ровката е направена с комбинация от палеомагнитни и стратиграфски изследвания. Как стои въпросът със съмненията на Макбриърти, че каменните предмети не били изработени от човешка ръка? „Ню Сайънтист" дава по-умерено становище: „Денел смята, че поне осем от откритите образци са „несъмнени артефакти". По мнението на Денел най-малко съмнителният образец представлява кварцитен отломък, за който се предполага, че е бил ударен от три страни с каменен чук, най-вероятно от някакъв хоминид. В резултат от това били отцепени седем люспи (фиг. 3.13). Фасетъчната обработка и свежият вид на следите по „ядрото" го правят „много убедителен" пример за човешка намеса." Каква е съдбата на пакистанските находки? Учените, поддържащи тезата, че първият представител на рода Homo, който е напуснал Африка преди около 1 млн. години, бил Homo erectus, очевидно са останали твърди в намерението си да дискредитират оръдията от Пакистан - на възраст от 2 млн. години, - вместо да преосмислят възгледите си. Бихме могли да си представим как биха реагирали тези хора на каменни оръдия, открити в миоценски контекст. Сибир и Индия На други азиатски обекти, в Сибир и Северозападна Индия, също са открити многобройни каменни сечива с възраст около 2 млн. години. През 1961 г. в Горноалтайск, разположен на р. Улалинка в Сибир, били намерени стотици примитивни речнокаменни оръдия. Според публикацията на руските учени - А. П. Окладинов и Л. А. Рагозин - оръдията били намерени в пластове с възраст между 1,5 и 2,5 млн. години. Друг руски изследовател - Юри Монахов - открил, каменни оръдия, подобни на европейските еолити, в находище на брега на р. Лена - при Диринг Юрлах в Сибир. Датирането на формациите, откъдето произхождали находките, било направено по калиево-аргонов и магнитен метод и показало възраст от около 1,8 млн. години. Някои скорошни открития в Индия също ни връщат 2 млн. години назад. В района на хълмовете Сивалик в Северозападна Индия били открити многобройни каменни оръдия. Възвишенията са наречени на името на полубожествения Шива (Siva на санскрит), повелител на силите на космическото разрушение. През 1981 г. Анек Рам Санхиян от Антропологическия институт на Индия открил при селището Хариталиангар каменно сечиво; то било извадено от пли-оценската формация Татрот, чиято възраст е над 2 млн. години. В същите пластове били намерени и други оръдия. Споменатите сибирски и индийски находки, които са на възраст 1,5-2,5 млн. години, противоречат на традиционната представа, която се заключава в следното: първият представител яаНото, който се разпространил извън Африка, бил Homo erectus, и това станало преди около 1 млн. години. Ето един по-скорошен пример. През 1982 г. К. Н. Прасад от Геологическия институт на Индия съобщил за откриването - в миоценската формация Нагри, близо до селището Хариталиангар - на „примитивно едно-лицево речно каменно оръдие, приличащо на брадва". Селището се намира в Северозападна Индия, в подножието на Хималаите. Ето какво заявява Прасад в доклада си: „Оръдието е открито in situ, no време на измерванията на геологичните наслаги, извършени с цел да се определи дебелината на пластовете. Бяха взети мерки да се уточни местонахождението на материала, за да се провери възмож-. ността дали той не произхожда от древни епохи." С поред Прасад оръдието било изработено от много примитивно създание, известно като Ramapithecus. Намирането на речно каменни сечива в толкова древни седименти - казва той - е свидетелство за това, че ранните хоминиди - като например Ramapithecus - също са създавали оръдия, ходели са изправени на два крака и може би са използвали тези оръдия за лов." В наши дни, обаче, повечето учени разглеждат рамапитека не като предшественик на човека, а като прародител на съвременните орангутани. Определеният по този начин Ramapithecus със сигурност не е бил създател на каменни оръдия. При това положение, кой е направил миоценското сечиво, описано от Прасад? Напълно е възможно това да са били модерни от анатомична гледна точка хора, които да са живели през миоцена. Дори да предположим, че то е дело на някакво по-примитивно създание -например Homo habilis - това също би породило много въпроси. Според общоприетите представи първите създатели на сечива са се появили в Африка преди около 2 млн. години. Кой е изработил еолитните оръдия? Възможно е някой, дори и след като е изслушал всички аргументи в полза на това, че еолитите са създадени от хора (а тези аргументи за мнозина са напълно убедителни), да продължи да изпитва съвсем оправдани съмнения. Възниква въпросът: можем ли да простим на този човек факта, че не приема еолитите? Отговорът е „да", но с една уговорка. Уговорката е следната: същият този човек трябва да отрече и другите подобни каменни производства. Това означава, да отхвърли много общоприети производства, като например Ол-дованската от Източна Африка, открито от Луис и Мери Лики. Ако сравним рисунка на еолити от платото Кент от Източна Англия и такава на оръдия от дефилето Олдувай (фиг. 3.3, с. 51), едва ли ще забележим голяма разлика в изработката. Най-смисленото заключение е, че и европейските еолити, и Ол-дованските оръдия от Източна Африка са били създадени целенасочено. Но от кого? Учените приемат, на практика без възражения, че Олдованските оръдия са били изработени от Homo habilis, един от примитивните хоминиди. Следователно не би трябвало да е абсолютно недопустимо - за същите тези учени - да приемат възможността еолитите от Източна Англия и платото Кент, някои от които са сравними като възраст с Олдованските оръдия, да са създадени от някакво същество, подобно на Homo habilis. Съществува, обаче, и друга възможност. В книгата си, посветена на Олдванските каменни оръдия, Мери Лики пише следното: „Наскоро в Югозападна Африка бе открит един интересен съвременен пример за употребата, в качеството им на режещи сечива, на неретуширани пластини. Бихме могли да му обърнем малко внимание. Експедиция от Държавния музей в Уиндхоек открила две групи от племето ова тжимба, които все още употребяват каменни сечива. Те не само че изработвали секачи, с които да разтрошават костите и да вършат друга тежка работа, но също така си служели - при рязане и дране - с неретуширани и неприкрепени към дръжки прости пластини." При това положение, нищо не ни спира да приемем възможността, физически модерни хора да стоят дори и зад най-грубите каменни оръдия, открити в дефилето Олдувай и по европейските еолитни находища. Стандартният отговор е, че не съществуват фосили, които да показват присъствието на хора от модерния вид по това време — през ранния плейстоцен или късния плиоцен, преди 1 до 2 млн. години. За сметка на това, съществуват фосили от Homo habilis. Останките от Homo sapiens обаче са много редки дори на късноплейстоценс-ки обекти, където се откриват много каменни сечива и всякакви други следи от човешко обитаване. Освен това, както ще стане ясно от седма и дванадесета глава, учените са открили скелетни останки от хора с напълно съвременна анатомия в пластове, които съответстват на долните нива на дефилето Олдувай в Танзания. От тях може да споменем изкопаемия човешки скелет, открит през 1913 г. от д-р Ханс Рек - в пласт II на дефилето Олдувай, - и някои от човешките бедрени кости, открити от Ричард Лики при езерото Туркана в Кения - във формация, която е малко по-стара от пласт I в Олдувай. Не е коректно следователно да се твърди, че не съществуват каквито и да било доказателства, които да свидетелстват за присъствието на съвременни хора в долните нива на Олдувай. Освен с фосил-ните доказателства, разполагаме и със съобщението на Мери Лики за някаква необяснима кръгла каменна структура от находището DK от долната част на пласт I. Тя предполага, че „те може да са били поставени така, за да поддържат забити в земята клони или пръти, които са оформяли някакъв заслон или примитивна колиба". „Като общо впечатление - пише тя - кръгът напомня на съвременни конструкции, каквито често правят днешните номадски племена. Те издигат около жилищата си ниски каменни стени, които да служат като опора срещу вятъра, или за да поддържат клоните, които са извити в горния си край и са покрити с кожи или трева." За илюстрация Мери Лики прилага снимка на една подобна временна колиба, дело на племето окомбамби от Югозападна Африка (сега Намибия). Интерпретацията на Лики не била посрещната с всеобщо съгласие. Но ако приемем нейната версия, ще възникне един очевиден въпрос: ако тя е убедена, че структурата прилича на създаваните от съвременни номадски племена, като окомбамби например, защо да не приеме, че Олдувайският кръг4 е бил направен преди 1,75 млн. години от хора с модерна анатомия? Интересно е да се отбележи, че съществуват данни за това, че някои от оръдията от дефилето Олдувай са били много развити. Ето какво пише Дж. Дезмънд Кларк през 1971 г. в предговора към изследването на Мери Лики: „Открити са и артефакти, които традиционно би трябвало да се свържат - от типологична гледна точка - с много по-късни епохи (с късния палеолит или дори със следващите периоди) - миниатюрни стъргалки, шила, длета... и едно валчесто-образно оръдие, по което има жлебове и отвори." Трябва да отбележим обаче, че подобни оръдия, които се отнасят към „късния палеолит или следващи периоди", учените приписват на дейността на Homo sapiens, а не ж&Ното habilis или Homo erectus. Каменни сечива с усъвършенствана форма са открити и в европейските ео-литни комплекси. И следователно бихме могли да приемем възможността, че хора със съвременна анатомия са отговорни за някои, ако не за всички, Олдовански и еолитни оръдия. Освен това, Луис и Мери Лики открили - също в пласт I на дефилето Олдувай - камъни за боласи и сечиво, очевидно предназначено за обработката на кожа, с което може да са били правени ремъците за боласите. Струва ни се, че употребата на боласи за хващането на дивеч изисква интелигентност и сръчност, каквито са били извън възможностите на Номо habilis. Това впечатление се затвърждава от скорошното откритие на почти цял скелет на Номо habilis, който показа, че този хоминид е бил доста по-човекоподобен, отколкото се предполагаше. Къде ни води това? Откриваме, че днес хората продължават да изработват каменни сечива от най-различни видове — от примитивни до развити. И както става ясно от тази и от следващите две глави, същото разнообразие се открива и в плейстоцена, плиоцена, миоцена, дори и в еоцена. Най-простото обяснение се състои в това, че хората със съвременна анатомия, които създават целия този набор от оръдия днес, са ги създавали и в миналото. Бихме могли също така да си представим, че тези хора са съществували паралелно с по-примитивни човекоподобни същества, които също са изработвали каменни оръдия. 4.
В сравнение с еолитите, примитивните палеолити демонстрират напредък. Еолитите са естествено получили се скални отломки, които се използват като сечива без или с незначителни модификации. Би могло да има лек ретуш по работния ръб или пък просто да могат да се видят следи от употреба. За разлика от това палеолитите често целенасочено са отцепвани от каменно ядро и са подлагани на много по-сериозна обработка. Находките на Карлос Рибейро в Португалия Стана така, че разбрахме случайно за откритията на Карлос Рибейро. Докато прелиствахме писанията на един американски геолог от XIX в. - Дж. Д. Уитни, - срещнахме едно-две изречения, в които се споменаваше, че Рибейро открил кремъчни оръдия в миоценски формации, близо до Лисабон в Португалия. Още кратки бележки открихме в книгите на С. Лейнг - известен английски научнопопулярен автор от края на XIX в. Това събуди любопитството ни и ние се отправихме към библиотеката само за да разберем, че под името на Рибейро не се водят никакви заглавия. Оказахме се в задънена улица. Скоро отново попаднахме на името на Рибейро, този път в едно английско издание от 1957 г. на книгата на Бул и Валоа „Изкопаемите хора". В нея работата на този португалски геолог от XIX в. беше накратко отречена. Бул и Валоа, обаче, ни отведоха до едно издание от 1883 г. на „Праисторията" на Габриел дьо Мортийе, чиито отзиви за откритията на Рибейро се оказаха положителни. Като проследихме цитираните в бележките заглавия, открихме голямо количество убедителни оригинални публикации, поместени във френски археологически и антропологически списания от втората половина на XIX в. Търсенето на тези погребани сведения ни просветли по въпроса, как научните институции третират информацията, която вече не съответства на общоприетите възгледи. Имайте предвид, че за повечето днешни студенти по палеоантропология Рибейро и неговите открития просто не съществуват. За да откриете и най-кратката бележка за него, трябва да се върнете към учебници, отпечатани преди поне 30 години. През 1857 г. Карлос Рибейро бил избран да оглави Геологическия институт на Португалия и освен това бил приет за член на Португалската академия на науките. Между I860 и 1863 г. той се занимава с проучвания на каменни оръдия, открити в Португалия. Геолозите от XIX в. разделяли геологичните епохи на четири основни групи: (1) първични, които обхващат от предкамбрий до перм; (2) вторични, обхващащи от триас до креда; (3) третични (терциер), обхващащи от палеоцена до плиоцена; (4) четвъртични (кватернер), обхващащи плейстоцена и по-късните епохи. По време на работата си Рибейро научил, че кремъци със следи от човешка намеса са открити в терциерни наслаги между Канергадо и Алемкер - две селища в басейна на р. Тагус, североизточно от Лисабон. Рибейро незабавно започнал свое собствено проучване и открил -на много места - пластини обработен кремък и кварцит, произхождащи от терциерни пластове. Той обаче решил, че трябва да се съобрази с господстващата научна догма (която още е в сила), че преди кватернера хора не са съществували. През 1866 г. при съставянето на геологичните карти на Португалия, Рибейро с неохота определил като кватернерни някои от пластовете, в които били открити оръдия. Когато видял картите, френският геолог Едуар дьо Верньой се обявил срещу преценката на Рибейро и изтъкнал, че т. нар. „кватернерни" пластове без съмнение се отнасят към плиоцена и миоцена. Междувременно във Франция един друг именит изследовател - абат Луи Буржоа - съобщил за откриването на кремъчни оръдия в пластове от Терциера. Повлиян от критиките на Дьо Верньой и от находките на Буржоа, Рибейро открито започнал да твърди, че е открил човешки сечива в плиоцен-ски и миоценски формации в Португалия. През 1871 г. Рибейро представил пред Португалската академия на науките в Лисабон, колекцията си от кремъчни и кварцитни сечива, а сред тях и такива, които били открити в терциерни наслаги в долината на р. Тагус. През 1872 г., на заседание на Международния конгрес по праисторическа антропология и археология в Брюксел Рибейро показал още образци, повечето от които били островърхи пластини. Мненията на научната общност се разделили. На Парижкото изложение през 1878 г. Рибейро представил 95 кремъчни оръдия от терциера. Влиятелният френски антрополог Габриел дьо Мортийе посетил изложбата и заявил, че по 22 от експонатите има несъмнени следи от обработка. Заедно с един свой приятел - Емил Картелхак - Дьо Мортийе довел още учени, за да видят образците на Рибейро, и всички те били единодушни - голям брой от кремъците били обработени от хора. Ето какво пише Дьо Мортийе: „Целенасочената обработка е явно демонстрирана — не толкова от общата форма, която може да бъде подвеждаща - а много по-красноречиво от очевидните ударни платформи и от наличието на „пети", оставени от удара." Понякога бколо „петите" можело да се забележат драскотини - малки отце-пи, причинени от силата на удара. По някои от образците на Рибейро имало следи от отцепването на няколко дълги, успоредни вертикални пластини, което е трудно да се получи в резултат от хаотичното действие на природните сили. Един от съвременните специалисти по каменни сечива - Лиланд У. Патерсън - твърди, че образуваната от удара „пета" е най-важният признак за идентифициране на целенасочената обработка на една кремъчна пластина. Ако освен това пластината показва и следи от ударна платформа, то тогава човек може да бъде още по сигурен, че си има работа с пластина, която целенасочено е отцепена от кремъчно ядро, а не е естествен кремъчен отломък, който само прилича на сечиво или оръжие. Н а фиг. 4.1 е показано едно от миоценските сечива на Рибейро, открито в Португалия, и за сравнение каменно сечиво от Мустиерс-кия културен етап на европейския късен плейстоцен, което не под- лежи на съмнение. По тях могат да се забележат едни и същи типични белези, свидетелстващи за целенасочена обработка: ударна платформа, „пета", драскотини, успоредно отцепване на пластини. Е то как продължава Дьо Мортийе: „По много от образците от страната на „петата" има вдлъбнатини, в които се виждат следи и парчета от варовик, което потвърждава първоначалното им положение в пластовете." Някои учени обаче все още хранели съмнения. През 1880 г. на заседание на Международния конгрес по праисторическа антропология и археология, състоял се в Лисабон, Рибейро показал още образци, които били намерени в пластове от миоцена. Ето какво заявил той в доклада си: „(1) Те са открити като неотделима съставка от пласта. (2) Имат остри, добре запазени ръбове, което показва, че не са били донесени от голямо разстояние. (3) Личи патина, която на цвят е подобна на скалите от пластовете, в които са открити." Второто твърдение е особено важно. Някои геолози излезли с тезата, че това са плейстоценски кремъчни сечива, които са попаднали вследствие на наводнения или порои в пукнатини в пластовете от миоцена. Но ако кремъците са претърпели едно подобно пренасяне, то то би повредило острите им ръбове, което в случая не се наблюдава. Конгресът назначил специална комисия, която да инспектира оръдията и находищата. На 22 септември 1880 г. комисията се качила на влака и се отправила на север от Лисабон. По време на пътуването, те разглежда ли старите крепости, издигащи се по хълмовете, и си сочели един на друг юрските, кредните и терциерните терени, които можело да се видят из долината на р. Тагус. Комисията слязла от влака в Карегадо. Членовете й се отправили към намиращата се наблизо Ота, като крайната им цел бил хълмът Монте Редондо, на два километра от Ота. Тук учените се пръснали да търсят кремъци из клисурите. В своята книга „Праисторията", Габиел дьо Мортийе дава кратко описание на случилото се при Монте Редондо: „Членовете на комисията пристигнали в Ота, насред една голяма сладководна формация. В миналото това било дъно на езеро и по средата имало пясъци и глини, а по краищата - пясъци и скали. Можело да се предположи, че интелигентните същества са оставили оръдията си по бреговете на езерото и именно по тях се концентрирало търсенето. То се увенчало с успех. Г-н Белучи - един способен изследовател от Умб-рия (Италия) - открил in situ кремък, по който имало несъмнени следи от обработка. Преди да го извади, той го показал на много от колегите си. Кремъкът бил заседнал здраво в скалата и Белучи трябвало да използва чук, за да го освободи. Находката определено била на възрастта на ьаслагата. Вместо да лежи на някаква повърхност, с възможността да е попаднала там много по-късно, тя била открита от долната страна на един перваз, под който имало образувана от ерозията кухина (фиг. 4.2). Едва ли е възможно да се желае по-красноречива демонстрация за принадлежността на кремъка към пласта." Според някои съвременни специалисти конгломератите при Ота трябва да се отнесат към ранния миоцен - преди около 15-20 млн. години. Като се има предвид всичко това, не изглежда да има някаква причина, поради която откритията на Рибейро да не се радват на сериозно внимание, дори и днес. Находките на Л. Буржоа при Теней, Франция На 19 август 1867 г. Л. Буржоа представил в Париж пред Международния конгрес по праисторическа анропология и археология -доклад, посветен на кремъчните оръдия, които открил в пластове от ранния миоцен (на възраст около 15-20 млн. години) при Теней, в северната част на Централна Франция. Буржоа заявил, че те приличали на образци от кватернера {стъргалки, пробивачи, остриета и т. н.), каквито той намирал по повърхността в същия район. По почти всички миоценски образци той открил всички стандартни белези от човешка дейност: фин ретуш, симетрични отцепи и следи от употреба. На Парижкия конгрес само неколцина учени допуснали, че това са автентични артефакти. Буржоа не се притеснил от това и продължил да намира нови образци и да убеждава отделни палеонтолози и геолози, че става дума за резултат от целенасочена обработка. Габ-риел дьо Мортийе бил сред първите, привлечени за каузата. Н якои изследователи поставили под въпрос стратиграфския контекст на находките. Първите образци, които Буржоа намерил, произхождали от скални наслаги, намиращи се по двата склона на една малка долина, прорязваща платото Теней. Редица геолози, сред тях и сър Джон Престуич, заявили, че това всъщност са повърнинни находки. В отговор на тези нападки, Буржоа направил сондаж в долината и намерил кремъци, по които имало същите следи от обработка. Критиците не се задоволили с това и предположили, че откритите при сондажа кремъци са попаднали там през пукнатини от повърхността на платото, където често били откривани плейстоценски оръдия. За да отговори на това твърдение, през 1869 г. Буржоа направил сондаж на върха на платото. По време на работата, той стигнал до варовиков пласт с дебелина един фут (30,48 cm), в който нямало пукнатини, през които плейсто-ценските оръдия да попаднат в по-долни нива. По-надолу в сондажа - на около 14 фута (4,27 т) в пластовете от ранния ми-оцен - Буржоа намерил многобройни кре-мъчниоръдия. Ето какво казва Дьо Мортийе в „Праисторията": „Вече не можело да има съмнение в древността им или пък в геологичната им позиция." Въпреки тази очевидна демонстрация, мнозина учени запазили неоснователните си съмнения. Окончателният сблъсък се разразил през 1872 г. на Международния конгрес по праисторическа антропология и археология в Брюксел. Б уржоа показал много образци, чиито рисунки били включени в публикацията на разискванията по време на Конгреса. Дарайки описание на едно заострено оръдие (фиг. 4.3), Буржоа заявил следното: „В случая става дума за подобно на пробивач сечиво, което има широка основа. Централният връх е постигнат в резултат на старателен ретуш. Подобен тип сечива се срещат във всички епохи. На противоположния край има „пета", получила се като резултат от отцепващия удар." Буржоа дал описание на още едно оръдие, което определил като нож или някакъв друг режещ инструмент: „По ръбовете има целенасочен ретуш, а в единия край се забелязва „пета"." Буржоа също така отбелязал, че по много от образците може да се забележи следната характерна черта: докато ръбовете на тази част от оръдието, която най-вероятно е служела като ръкохватка, били запазени, ръбовете от работната част показвали силни следи от износване. Д руг екземпляр (фиг. 4.4) бил характеризиран от Буржоа като връх на копие или пробивач. Той отбелязал следите от ретуширане по краищата, явно с идеята да се направи остър връх. Сред събраните от него предмети имало и едно ядро, по два от краищата на което имало ретуш и което явно било използвано с някаква цел. Ето какви са наблюденията на Буржоа: „Най-издаденият край е отчупен с няколко целенасочени удара, тъй като най-вероятно е причинявал неудобство на държащия го човек. Ръбовете по другите три страни са се запазили остри, което показва, че отчупването не е резултат от действието на естествени сили." На фиг. 4.5 е показано едно сечиво от ранния миоцен от Теней, сравнено с подобен „безспорен" предмет от късния плейстоцен. За да бъдат разрешени всички спорове, Конгресът по праисторическа антропология и археология назначил комисия от петнадесет души, която да прецени откритията на Буржоа. С мнозинство от осем гласа, комисията гласувала в полза на това, че кремъците са били изработени от хора. Само петима от членовете не признали следи от обработка по находките от Теней. От останалите двама, единият се въздържал от мнение, а другият подкрепил Буржоа, макар и с известна резервираност. По ранномиоценските кремъци от Теней рядко можела да се забележи „пета", но за сметка на това по ръбовете на повечето от тях имало фин ретуш. Обикновено ретуширането било съсредоточено само по едната страна, докато другата оставала необработена; това се нарича еднолицева обработка. Подобно на съвременните специалисти, Дьо Мортийе също смятал, че еднолицевият ретуш не може да е резултат от естествени процеси, а само от целенасочена обработка. В книгата си „Праисторическият музей", той поместил рисунки на някои от кремъците от Теней, по които имало много ясни следи от еднолицев ретуш (фиг. 4.6). Неколцина от критиците на Буржоа по между другото споменали и това, че сред събраните от него ранномиоценски кремъци имало съвсем малко добри образци - някъде около тридесет. На това Дьо Мортийе отговорил по следния начин: „Дори един безспорен екземпляр би бил достатъчен, а те разполагат с цели тридесет!" Някои съвременни авторитети по каменни сечива - например Л. У. Патерсън - твърдят, че следите от успоредни отцепи, с приблизително еднакви размери, са добър признак за човешка дейност. Рисунките на кремъци от ранния миоцен от Теней показват точно такива следи. На фиг. 4.7 можете да видите еднолицево оръдие от Теней и за сравнение подобно безспорно еднолицево сечиво от дефилето Олдувай. По повърхността на много от кремъците от Теней могат да се забележат фини пукнатини, които обикновено се приемат за следи от огън. Дьо Мортийе стигнал до заключението, че хората използвали огън, за да нагреят и разчупят големите кремъчни късове. Получените по този начин пластини били оформяни като сечива. Благодарение на книгите на С. Лейнг, информацията за ранномиоценските сечива от Теней достигнала до интелигентната четяща публика в англоезичните страни. Ето какво казва той: „Човешкият произход на тези оръдия се потвърди и от откритието, че племето минкопици от островите Андаман все още изработват точила и стъргалки, които са почти идентични с тези от Теней, при това по същия начин - с използване на огън, за да се разцепят камъните и да се постигне необходимият размер и форма... Взети като цяло, доказателствата в подкрепа на тези миоценски сечива изглеждат напълно достатъчни, а критиките едва ли се основават на нещо друго, освен на нежеланието да се признае един толкова древен произход на човека." Кой е създал оръдията от Теней? По мнението на някои това са били примитивни, човекоподобни предшественици. Но през 1894 г. С. Лейнг казва следното по отношение на кремъците от Теней: „Подобни типове продължават да се срещат, почти без изменение - може би с някои леки подобрения - през плиоцена, кватернера и дори до наши дни: Стъргалките на ескимосите или на островитяните от Андаман не са нищо повече от уголемена и подобрена версия на ми-оценските." Щом хората създават подобни сечива сега, то е напълно възможно миоценските стъргалки също да са изработени от подобни същества. И както ще видим в следващите глави, учените действително са открили в терциерни пластове кости от човешки същества, които са неразличими от тези на Homo sapiens. От това би трябвало да е станало ясно защо кремъците от Теней вече не се споменават. В историята на палеоантропологията е имало един момент, когато неколцина вярващи в еволюцията учени приели миоценските оръдия от Теней, но ги приписали на предшественици на човешкия вид. Еволюционната теория ги убедила, че такива предшественици са съществували, макар и да не били открити фосили. И когато през 1891 г. очакваните фосили били открити на о. Ява, това станало във формация, която сега се определя като отнасяща се към средния плейстоцен. Това поставило поддръжниците на миоценския маймуночовек пред дилема. Човешкият предшественик — свързващото звено между изкопаемите човекоподобни маймуни и съвременните хора - бил .открит не в ранния миоцен - преди 20 млн. години, по сегашните датировки - а в средния плейстоцен, преди по-малко от 1 млн. години. И следователно кремъците от Теней и всички други доказателства за съществуването на хора през терциера (или пък на терциерни маймуночовеци, способни да изработват сечива) били тихомълком, но явно съвсем успешно отстранени от дискусиите и по-късно - забравени. Многобройните данни за съществуването на способни да правят оръдия хоминиди през терциера били de facto погребани и стабилността на цялата система на модерната палеоантропология зависи от това, те да си останат погребани. Ако се приеме доказателство за съществуването на интелигентни същества през миоцена и ранния плиоцен, то ще разруши цялата картина на човешката еволюция, така грижливо изградена през XX в. Оръдията от Орияк, Франция През 1870 г. Анатол Ружу съобщил, че геологът Шарл Тарди е открил кремъчен нож (фиг. 4.8) на откритата повърхност на късно-миоценски конгломерат при Орияк, Южна Франция. За да опише начина на откриване, Ружу използва думата arrache (минало причастие на глагола arracher - изтръгвам), което означава, че при освобождаването на находката е използвана сила. По мнението на Дьо Мортийе, кремъчното оръдие на Тарди е било вградено в повърхността на късномиоценския конгломерат едва неотдавна. Той предпочел да го отнесе към плейстоцена. От друга страна френският геолог Ж. Б. Раме се усъмнил в неестествения произход на находката на Тарди. През 1877 г. обаче самият Раме открил кремъчни оръдия в същия район при Пюи Курни, близо до Орияк. Тези сечива били извлечени от седименти, които лежали между пластове от вулканични материали, образувани в късния миоцен преди около 7 до 9 млн. години. През 1894 г. С. Лейнг дава детайлно описание на следите от обработка(от човешка ръка), които Раме забелязал по кремъците: „Сред образците имало няколко добре познати палеолитни типа -длета, върхове за стрели, стъргалки и пластини, -чиято единствена разлика със съответните предмети от по-късни епохи се състои в това, че са по-малки и по-груби. Те били открити на три места в един и същ чакълен пласт и удовлетворили всички изисквания, с които се проверява автентичността на оръдия от кватернера, като например наличие на „пета", конхоидални (подобни на мида) счупвания е най-вече - целенасочен ретуш с определена посока." Според това, което пише Лейнг, френският антрополог Арман дьо Катрефаж отбелязал фини успоредни драскотини по обработените краища на много образци, което свидетелствало за употреба. По неретушираните краища нямало такива белези. На научния конгрес в Гренобъл, Франция, кремъчните оръдия от Пюи Курни били приети като автентични. Ето какво още казва Лейнг по отношение на тези сечива: „В чакълестия пласт, в който били открити, се съдържат пет вида кремък. Всички находки, които приличали на дело на човешка ръка, били изработени от един от тези видове, който по своята" природа е най-годен за употреба. Както казва Катрефаж, нито водата, нито която и да било друга природна сила би могла да направи такова разграничаване - то може да е резултат само от дейността на интелигентни създания, които са подбирали камъни, които да са най-подходящи за изработването на сечива и оръжия." Макс Ферворн от университета в Гьотинген, Германия, първоначално се съмнявал в съобщенията за каменни сечива от плиоцена и от по-ранни епохи. През 1905 г. той отишъл до Орияк, за да направи свои собствени проучвания на откритите там каменни оръдия. Ферворн останал в Орияк шест дни и провел разкопки на мястото, наречено Пюи дьо Будийо, недалеч от Пюи Курни. В отчета си за резултатите от първия ден той написал следното: „Имах късмета да попадна на място, където намерих много кремъчни предмети, чието несъмнено изкуствено естество ме порази веднага. Не бях очаквал подобно нещо. Трябваше ми известно време, за да свикна с мисълта, че в ръцете си държах сечива на човешко същество, живяло през терциера. Повдигнах всички възражения, за които успях да се сетя. Усъмних се в геологичната възраст на находището, усъмних се в изкуствения характер на образците, но най-накрая - макар и с нежелание - признах, че дори всичките възможни критики не са достатъчни, за да опровергаят фактите." Заострените, ретуширани кремъчни предмети, очевидно сечива, били открити на малки групи, между камъни, които били силно загладени от ерозията. Това означавало, че кремъците не били претърпели някакво значително преместване след попадането си в пласта, което пък означавало, че следите по тях са оставени от хора, а не от природни сили. Фактът, че те били откривани на групи, предполагал наличието на работилници. По-нататък в текста Ферворн се спира надълго и нашироко върху различни начини, по които може да бъде идентифицирана човешката обработка по кремъците. Той разделил доказателствата на три групи: (1) следи от първоначалния удар, който е отделил пластината от кремъчното ядро; (2) следи от последвало вторично ретуширане; (3) следи от износване на работните ръбове. Като разгледал всички различни характерни черти на отцепване и употреба, Ферворн стигнал до извода, че нито една от групите не е сама по себе си решаваща. Ето какво казва той: „Единственото нещо, което ще ни позволи да стигнем до някакво решение, е критичният анализ на всяка дадена комбинация от симптоми." Същата методология е предложена и от Л. У. Патерсън — съвременен експерт по каменни оръдия. Той обаче придава по-голямо значение, отколкото допуска Ферворн, на „петата" от удара и на еднопосочния ретуш по една от страните на дадена пластина, особено когато става дума за обект, от който са намерени многобройни екземпляри. Изследванията на Патерсън показват, че природните сили не са в състояние да предизвикат подобни следи в някакви съществени количества. Ферворн предоставил и пример, който да илюстрира, как точно трябва да бъде приложен методът му на анализ: „Да предположим, че в пласт от междуледниковия период съм намерил кремъчен предмет, който има ясно изразена „пета", но не показва никакви други следи от целенасочена обработка. В този случай лично аз бих се усъмнил дали става дума за дело на човешка ръка, или не. Нека предположим нещо друго обаче: да речем, че на същото място съм намерил кремък, който от едната си страна има всички типични белези от обработка, а от другата - негативните очертания на няколко пластини, отцепени от удари, които са имали еднаква посока. Освен това, нека предположим, че по единия ръб на същия предмет могат да се забележат многобройни последователни малки отцепи, всичките с една и съща посока и всички без изключение, разположени само на едната страна на ръба. Да предположим също, че всички останали ръбове са остри и не показват следи от удари или от ерозия. В този случай бих могъл да заявя със сигурност, че имам работа с оръдие, което е било създадено от човешка ръка." След като провел многобройни разкопки около Орияк, Фервор! анализирал многобройните кремъци, които бил открил. При тов; той приложил вече описаната строго научна методология. Ето д( какви заключения достигнал: „Аз лично, със собствените си ръце открих в ненарушени пластове при Пюи дьо Будийо голям брой подобни безспорни артефакти. Това е непоклатимо доказателство зе съществуването в края на миоцена на способни да обработват кремък същества." Повечето от оръдията, открити от Ферворн в миоценските пластове при Орияк, представлявали различни видове стъргалки. „Някои от стъргалките - пише той - имат следи от употреба само по работния край, докато останалите ръбове са остри и по тях няма подобни белези. При други образци работният край демонстрира следи от многобройни отцепи, направени целенасочено в една и съща посока. Тези отцепи ясно показват всички стандартни следи от работата по оръдието. Дори и сега ръбовете на следите от удари, които се виждат по горната част на някои от сечивата, са много остри. Целта на обработката по ръбовете е ясна и без каквито и да било съмнения може да бъде определена или като премахване на варовитата кора, или като опит да се придаде на сечивото определена форма. По много образци ясно може да се различи областта на ръкохватката, оформена чрез премахване на острите ръбове и издатини, които биха могли да причинят наранявания." Ето какво казва Ферворн за един друг предмет: „Следите от ретуширането по острието на стъргалката са толкова правилно подредени една до друга, че човек се сеща за палеолитни или дори за неолитни образци." Според общоприетата хронология палеолитът и неолитът се отнасят към втората половина на плейстоцена. Сред находките на Ферворн има и много заострени стъргалки (фиг. 4.9): „Измежду всички останали кремъчни предмети, при тях целенасочената изработка на сечиво с определена форма личи най-добре, поне в областта на работните ръбове. Всъщност върховете са направени по такъв начин, че човек би могъл да говори за истинска грижа и внимание при изпълнението. Ръбовете така са оформени с многобройни еднопосочни удари, че не оставят никакво съмнение в намерението да бъде оформен връх." При Орияк също така били намерени назъбени стъргалки (фиг. 4.10), на работните краища на които имало оформени закръглени вдлъбнати отвърстия, с които да могат да се обработват цилиндрични предмети, например кости или дръжки за копия. „В повечето случаи - отбелязва Ферворн - назъбените стъргалки са оформени, като на единия ръб чрез многобройни еднопосочни удари е придадена извивка." Ферворн открил и няколко сечива, които можело да се използват като чукала, копачи или тесли. В описанието на едно такова оръдие изследователят изтъква следното: „Голямо заострено сечиво, предназначено за копаене или за сечене. Оформено е от естествена кре-мъчна плоча, като просто е бил обработен единият й край. На една от повърхностите може да се види варовитата кора на кремъчния къс; върхът е оформен чрез отцепването на многобройни пластини, повечето от които в една и съща посока." За друго подобно сечиво Ферворн казва следното: „От едната страна на оръдието точно под върха има оформена дръжка — тя е направена чрез премахването на острите ръбове. Това може би е някаква примитивна брадва-чук, предназначена за чукане и сечене." Също така Ферворн намерил сечива, които според него служели за пробождане, пробиване и гравиране. Ето до какви заключения достига той: „В края на миоцена, на това място е съществувала култура, която - доколкото можем да съдим от кремъчните й сечива - не е била в началната фаза от развитието си, а вече е била преминала дълъг период на развитие... Тази миоценс-ка популация в Кантал е знаела как да обработва кремък." По-нататък Ферворн казва следното: „Размерът на оръдията свидетелства за същество, чиято длан е била идентична -по форма и големина с нашите. Следователно то би трябвало да е имало и същото тяло. Изглежда, че наличието на големи стъргалки и заоблени оръдия, които изпълват нашите ръце, и най-вече съвършеното п риспособяване към дланта, което може д а се забележи при почти всички оръдия, потвърждава тези заключения в максимална степен. Сечива с най-разнообразни размери, които демонстрират ясни работни ръбове, следи от употреба и оформени ръкохватки, лежат в ръцете ни толкова удобно и толкова естествено, че някой би си помислил, че са правени именно за нас. При всички тях острите ръбове и издатини са премахнати точно от местата, където бихме ги хванали." Ето какво казва Ферворн за създателите на оръдията: „Макар да е възможно тези същества от терциерада са стояли по-близо до животинските предшественици на модерните хора, отколкото до самите модерни хора, кой би могъл да каже със сигурност, че те не са притежавали основните анатомични характеристики на последните, т. е. че развитието на специфичните човешки черти не трябва да се отнесе още към късния миоцен?" В седма глава ще се спрем подробно на това, че фосилни скелетни останки, неразличими от тези на съвременните хора, са откривани в пластове от плиоцена, миоцена, еоцена и дори от по-ранни епохи. Като вземем предвид и факта, че в наши дни хората продължават да изработват оръдия, които не са особено различни от намерените в миоценските находища във Франция, както и на други места, то валидността на стандартната хронология на човешката еволюция би трябвало да ни се стори съвсем несигурна. Всъщност въпросната хронология може да се защити само при положение, че се игнорира голямо количество достоверна информация. Ако се разгледат всички налични данни - скелетни останки и оръдия, - ще бъде много трудно да се построи каквато и да било еволюционна верига. Оставаме с впечатлението, че преди десетки милиони години са съществували най-различни видове човешки и човекоподобни същества, които са живели по едно и също време и са изработвали каменни оръдия с различна степен на сложност. Дори през 1924 г. Джордж Грант Маккърди - директор на Американската школа за праисторически проучвания в Европа - дал положителни отзиви в „Начъръл Хистъри" за оръдията от Орияк. Дж. Рейд Моар открил подобни сечива в Англия. Веднага се намерили критици, които излезли с твърдението, че естествени причини - например движението на земните маси - са разтрошили кремъците, като по този начин са се получили предмети, наподобяващи оръдия. Учените обаче доказали, че точно на мястото, където Моар намерил сечивата, няма никакви доказателства за действието на подобни природни сили. Ето какво пише Маккърди: „В конкретните плиоценски наслаги, където Дж. Рейд Моар е открил обработени кремъци, не съществуват условия, които да благоприятстват игрите на природните сили... Дали можем да кажем същото и за ретушираните кремъци от късномиоценските пластове при Орияк (Кантал)? Наскоро и Со-лъс, и Капитен се изказаха положително по този въпрос. Сред находките на Капитен има не само кремъчни парчета със следи от употреба, но и истински сечива, които биха могли да се приемат като характерни за палеолитно находище. Подобни предмети се появяват отново и отново: закръглени в единия си край пластини - грижливо ретуширани, с цел да се получат върхове и стъргалки от мустиерски тип, дискове с правилно оформени ръбове, разнообразни остриета и шила. Капитен достига до заключението, че има пълно съответствие между обработените кремъци от Кантал и класическите образци от най-познатите палеолитни находища." Уилям Солъс е бил ръководител на катедрата по геология в Оксфорд, а Луи Капитен -много уважаван френски антрополог, преподавател във Френския колеж. Откритията на А. Рюто в Белгия В началото на XX в. А. Рюто - консерватор към Кралския музей по естествена история в Брюксел - направил серия открития в Белгия, които отново извадили на преден план аномалните кремъчни производства. Повечето от идентифицираните от Рюто производства датирали от ранния плейстоцен. През 1907 г. обаче неговите продължаващи проучвания довели до нови, смайващи открития. Те били направени в пясъчни легла при Бонсел, в района на Ардените в Белгия. Пластовете, в които били намерени сечивата, се отнасяли към олигоцена, което означава, че тяхната възраст била някъде между 25 и 38 млн. години. В един материал за „Зейтшрифт фюр Етнолоджи" Георг Швайн-фюрт дал следното описание на сечивата: „Сред тях има секачи, каменни наковални, ножове, стъргалки, пробои и камъни за хвърляне. По всички образци личат ясни следи от целенасочена обработка, чрез която са били получени форми, които явно са приспособени за използване от човешка ръка... Щастливият откривател имал удоволствието да покаже находището на 34 белгийски геолози и студенти по праистория. Всички те се съгласили, че относно позицията на находките не може да има никакво съмнение." Пълният отчет на Рюто, посветен на находките от Бонсел, се появил в бюлетина на Белгийското общество за геология, палеонтология и хидрология. Освен това изследователят заявил, че подобни каменни сечива са били открити в олигоценски контексти при Ба-рак Мишел и в пещера при залива Боне. При Росар - на левия бряг на р. Мьоз - били открити каменни оръдия в пластове от средния плиоцен. „Понастоящем изглежда - пише Рюто, - че теорията за съществуването на човека през олигоцена... е потвърдена с такава сила и точност, че никой не би могъл да открие и най-малкото слабо място." Рюто отбелязал, че олигоценските сечива от Бонсел намирали почти абсолютни аналози сред сечивата, изработвани през последните неколкостотин години от автохтонните жители на Тасмания (фиг. 4.11 и фиг. 4.12). По-нататък Рюто прави детайлно описание на различните типове олигоценски оръдия от Бонсел, като започва cpercuteurs (т. е. секачи). Сред тях имало следните разновидности: обикновени секачи, наострени секачи, островърхи секачи и ретушьори, които били използвани за подновяването на работните ръбове на други каменни оръдия. По всички видовеpercuteurs можело да се забележат отце-пи, които да направят сечивата по-удобни за държане, както и следи от употреба по работния ръб. В находищата при Бонсел били намерени и няколко каменни наковални, които се характеризирали с големи плоски повърхности, по които имало ясни следи от удари. След това Рюто описва няколко оръдия, които той определя като couteaux, което може да бъде преведено най-близко с „резци". „Всеки би могъл да види - пише той - че couteaux са направени от сравнително дълги кремъчни пластини, които са остри от едната си страна и тъпи от другата." Друг тип сечиво била racloir - странична стъргалка. Обикновено racloir били изработвани от овални отломки, отново с един остър и един тъп ръб. Тъпият ръб бил специално ретуширан, за да осигури удобно захващане за ръката, а острият бил движен по дължината на обработвания предмет. По време на тази операция от режещия ръб на оръдието се отцепвали малки люспи, като подобни следи от употреба личали по много образци. Рюто описва и други типове racloirs: назъбена racloir, която вероятно се е използвала при обработката на дълги, заоблени предмети, и двойна racloir, която имала два остри ръба. Някои от двойните racloirs наподобявали мустиерски заострени оръдия, датиращи от късния плейстоцен. Също така Рюто описва и една специална категория сечива, наречени от него „смесени оръдия", тъй като очевидно можели да се използват по повече от един начин. Ето какво казва той: „Обикновено те имат на острия си ръб връх, образуван от пресичането на два прави ръба, или - което е по-често срещано - два зъба, получени чрез ретуш." Следващият тип оръдие, идентифицирано от Рюто, било grattoir - друг вид стъргалка. Освен това, той описва.pergoirs - нещо като пробои или шила. Рюто отбелязва наличието сред материалите от Вонсел на предмети, наподобяващи камъни за хвърляне или за прашка. И накрая той предположил, че някои кремъчни предмети, по които имало много следи от удари, били използвани от древните обитатели на Бонсел за палене на огън. Подобни камъни могат да се видят и сред оръдията от късния плейстоцен. „Оказва се - казва Рюто, - че сме изправени пред голям проблем - съществуването през олигоцена на същества, които са били достатъчно интелигентни, за да могат да изработват и използват най-различни видове оръдия." Днешните учени не обръщат никакво внимание на възможността за съществуването на човешки - или дори про- т очовешки - същества през олигоцена. Според нас за това има две причини - незапознатостта с наличните материали, сред които са и тези на Рюто, и непоколебима вяра в общоприетите възгледи за произхода и възрастта на човека. Откритията на Фройденберг при Антверпен През февруари и март 1918 г. геологът Вилхелм Фройденберг -който по това време бил прикрепен към германската армия — направил за нуждите на военните сондажни проучвания в терциерни формации при Антверпен, Белгия. В глинести отлагания при Хол, близо до Сен Жили, както и на други места, Фройденберг открил кремъчни предмети, които определил като сечива. Заедно с тях били намерени и срязани кости и раковини. Повечето от находките произлизали от седиментни пластове от Скалдизианския морски етап. Той обхваща късния миоцен и ранния плиоцен - т. е. времето от преди 4 до преди 7 млн. години. Фройденберг предположил, че откритите от него предмети могат да бъдат отнесени към времето преди Скалдизианската морска трансгресия - настъпване на морето към сушата поради понижаване на части от земната кора, което би означавало възраст от най-малко 7 млн. години. Фройденберг смятал, че някои от кремъчните сечива са служили за отварянето на миди. Много от тези предмети били открити в съседство с разсечени черупки и обгорени кремъци. Тези находки били изтълкувани от откривателя като доказателства, че през терциера в Белгия са живели интелигентни същества, които са използвали огън. А що се отнася до разрязаните черупки (фиг. 4.13), Фройденберг пише следното: „Открих многобройни нарочни нарези, повечето от които - по задната част на раковините, близо до връзката." Той твърди, че на-резите били такива, че „може да са получени само в резултат от работата с остър инструмент". По някои от черупките имало отвори. Освен разрязани мидени черупки, Фройденберг открил и кости от морски бозайници, по които - според него - също имало нарези. Той внимателно обмислил и отхвърлил алтернативните обяснения, като например химична корозия или геологично износване. Фройденберг открил и кости, по които имало дълбоки белези от удари, които можело да са резултат от каменни чукове. Друго потвърждение за съществуването на хора се появило под формата на отпечатъци по буци глина, очевидно оставени от човешки крака. На една буца от глиненото находище при Хол Фройденберг открил следи от стъпало и от четири пръста. Според него, запечатаните бръчки и пори отговаряли на човешки, а не на маймунски крака. Фройденберг бил еволюционист по убеждения и смятал, че терциерния човек трябва да е бил всъщност малък хоминид, който в допълнение на човешките си крака трябва да е демонстрирал комбинация от различни човешки и животински черти. Като общо, неговото описание на този Фламандски терциерен човек напомня на това на Australopithecus. Обаче никой не би очаквал - поне според настоящата палеоантропологическа доктрина - да открие австралопитеци в Белгия, при това през късния миоцен преди повече от 7 млн. години. Най-ранните представители на рода са открити в Африка и са едва на 4 млн. години. При това положение, кой е оставил отпечатъците, открити от Фройденберг? В наши дни съществуват - в Африка и на Филипините - пигмейски племена, при които зрелите мъже не стигат и до пет фута (около 1,50 т), а жените са дори по-ниски. Предположението, че не австралопитек, а дребно човешко същество е оставило стъпките, отговаря в по-голяма степен на целия набор данни - каменни сечива, кости с нарези, изолирани следи от огън, отворени по изкуствен начин миди. Не е известно, австралопитеците да са изработвали каменни оръдия или да са използвали огън. Централна Италия През 1871 г. проф. Дж. Понци представил на заседанието на Международния конгрес по праисторическа антропология и археология в Болоня доклад с данни за съществуването на терциерни хора в Централна Италия. Доказателствата за това били кремъчни оръдия, открити от геолози в пластове брекча от плиоценската Акватравер-санска ерозионна фаза (от преди повече от 2 млн. години). Брекчата е седиментна или седиментно-вулканична твърда скала, състояща се от дребнозърнеста матрица от вкаменен пясък или глина, с включени в нея скални парчета. Каменни оръдия от Бирма През 1894 и 1895 г. научните издания обявили откриването на обработени кремъци в миоценски формации в Бирма, която по това време била част от Британска Индия. За сечивата било съобщено от палеонтолога Фриц Нойтлинг, който ръководел мисията на Геологическия институт на Индия в района на Йенангяунг в Бирма. Докато събирал фосили, Нойтлинг забелязал правоъгълен кремъчен предмет (фиг. 4.14). Според него било „трудно да се обясни с естествени причини" наподобяващата оръдие форма на предмета. Ето какво отбелязва Нойтлинг: „Формата на този екземпляр силно ми напомня за ретуширания кремък, описан в Том I на Аналите на Геологическия институт на Индия, който бил открит в плейстоценски пласт при р. Нербуда. Изглежда, никой не се съмнява в неговия изкуствен произход." Нойтлинг продължил търсенето си и намерил още около дузина кремъчни отцепи. Колко сигурна е стратиграфската позиция на кремъците на Нойтлинг? Ето какво казва по въпроса самият откривател: „Точното място, където бяха открити кремъците... се намира на стръмния източен склон на едно дере, много над дъното му, но под ръба. Положението им беше такова, че изглежда немислимо да са попаднали тук с чужда намеса. В тази тясна клисура няма място за жилище, нито пък някога е имало; от начина, по който бяха открити кремъците, може да се заключи, че не е възможно те да са попаднали там вследствие на някакво наводнение. Като анализирах всички аргументи, абстрахирайки се от факта, че всъщност трябваше да ги от-копая от пласта, стигнах до твърдото убеждение, че те бяха открити in situ." В заключение Нойтлинг казва следното: „Ако наистина е възможно естествени сили да са създали кремъци с подобна форма, то това ще постави под съмнение огромен брой от кремъчни предмети, за които досега се смяташе, че са с безспорно изкуствен [т. е. човешки] произход." Оръдия от р. Блакс Форк, Уайоминг През 1932 г. двама археолози аматьори - Едисън Лор и Харълд Дънинг - открили голям брой каменни сечива на високите тераси на р. Блак'с Форк в щата Уайоминг, САЩ. Изглеждало, че те трябва да се отнесат към средния плейстоцен, което за Америка е аномално. Лор и Дънинг показали събраните от тях сечива на Е. Б. Рено -професор по антропология в университета в Денвър. Рено, който по това време бил ръководител на Археологическата служба на Високите западни равнини, организирал експедиция в района, където били открити оръдията. През лятото на 1933 г. екипът на Рено събрал образци от древните речни тераси, между градовете Грейнджър и Лиман. Сред екземплярите имало примитивни брадви-чукове и пластинчати сечива, каквито обикновено се приписват па. Homo erectus. Според общоприетите твърдения този вид е обитавал Европа през средния плейстоцен. Реакцията на американските антрополози била негативна. През 1938 г., Рено пише, че докладът му бил „остро разкритикувай от един от най-непримиримите противници на идеята за праисторическите хора в Америка, който не бил виждал нито находищата, нито образците." В отговор на това Рено оглавил още три експедиции и събрал още оръдия. Макар много експерти от чужбина да се съгласили с това, че оръдията представят автентично производоство, американските учени продължават да го отричат и в наши дни. Най-често срещаната реакция било твърдението, че примитивните образци представляват заготовки (необработени пластини), изоставени от някое индианско племе сравнително скоре. Обаче Хър-бърт Л. Миншал - колекционер на каменни оръдия - заявил през 1989 г., че по тези оръдия могат да се забележат следи от причинена от вода ерозия. Те обаче били намерени на пустинната повърхност на древни заливни тераси, по които не е текла вода от 150 000 години. Ако бяха намерени на находище с подобна възраст в Африка, Европа или Китай, подобни каменни сечива не биха предизвикали спорове. Тяхната поява в Уайоминг обаче - при това от преди повече от 150 000 години - е много неочаквана. Според преобладаващото сега мнение първите хора са се появили в Северна Америка най-много преди 30 000 години. В по-ранните периоди не е имало миграции на хоминиди. Някои изследователи предположили, че ерозията по сечивата е резултат от действието на носен от вятъра пясък, а не от вода. В отговор на това Миншал заявява следното: „Образците са ерозирали от всички страни - както отгоре, така и отдолу. Следите са едни и същи и по вентралната (коремната), и по дорсалната (гръбната) повърхност. Изглежда твърде невероятно, това да е причинено от въздействието на носен от вятъра прах по тежки каменни оръдия, лежащи сред чакъл. Подобни следи обаче могат да се очакват по предмети, които са били изложени на силно водно течение." Освен това Миншал отбелязал, че оръдията са покрити с дебел минерален слой от пустинна глеч. Глечта, чието натрупване.отнема много време, била по-дебела, отколкото по оръдията, намерени на по-долните, т. е. по-късните тераси в същия район. Изглежда, предположението, че откритите от Рено оръдия са заготовки, попаднали сравнително скоро на високите пустинни тераси, се опровергава от комплексните данни. Миншал отбелязва следното следното: „Интерпретацията, която Рено прави на колекцията от Блакс Форк - като свидетелства от далечно минало - предизвикала и още предизвиква сред американските учени реакция на скептицизъм и недоверие. Това продължава вече повече от половин столетие, и то при положение, че може би дори един на хиляда археолози не е посетил находището и не е видял артефактите." Според Миншал откритите от Рено сечива са дело на Homo erectus, който може да е проникнал на територията на Северна Америка през средния плейстоцен по време на едно понижаване на морското равнище. Миншал също така смята, че това предположение е валидно и за други находища с подобна възраст — например това при Калико, както и за собствените му разкопки при каньона Бю-канън. И двата обекта се намират в Южна Калифорния. Миншал изрази резерви към едно друго находище от средния плейстоцен. През януари 1990 г. той каза на един от двама ни (на Томпсън), че не можел да приеме като автентични технологично развитите каменни оръдия, открити при Хуеятлако в Мексико (Глава 5). Те били характерни за Homo sapiens sapiens и следователно не било лесно да се припишат на Homo erectus. Неговата интерпретация на находките от Хуеятлако се състоеше в следното: при положение, че не се появят допълнителни доказателства, трябва да се приеме, че стратиграфията на обекта е била изтълкувана погрешно. Т. е. животинските кости, с помощта на които е датирано находището, и усъвършенстваните каменни оръдия по начало произхождат от различни места и са били смесени по-късно. Това идва да покаже, че изследователи, които приемат някои аномални находки, отхвърлят други, като използват метода на „двойния стандарт". 5.
Развитите палеолити са по-фино обработени от примитивните. Това не означава, че производствата, които съдържат развити палеолити, не могат да включват и примитивни такива. Първо ще се спрем на откритията на Флорентино Амегино и на отправените към тях атаки, дело на Алес Хръдлика и У. X. Холмс. След това ще разгледаме находките на Карлос Амегино, които предоставили едно от най-солидните и убедителни доказателства за съществуването на хора от модерния вид през плиоцена. По-нататък ще обърнем внимание на аномални находки, направени на различни места в Северна Америка — Хуеятлако, Мексико; пещерата Сандиа, Ню Мексико; Шегуи-анда, Онтарио; Луисвил, Тексас; Тимлин, Ню Йорк. Ще завършим с неолитните находки от златоносните пясъци на известната със златната си треска Калифорния. Откритията на Флорентино Амегино в Аржентина В края на XIX в. Флорентино Амегино направил детайлно проучване на геологията и фосилите на крайбрежните райони на Аржентина, с което си спечелил международно признание. Оспорваните находки на Амегино, сред които имало каменни оръдия, гравирани кости и други следи от съществуването на хора през плиоцена, ми-оцена и по-ранни периоди, само увеличили световната му слава. През 1887 г. Флорентино Амегино направил няколко важни открития при Монте Хермозо - на 37 мили (60 km) североизточно от Бая Бланка, по крайбрежието на Аржентина. Ф. Амегино резюмира данните от Монте Хермозо по следния начин: „Съществуването на хора или по-скоро на техни предшественици на това древно място се доказва от грубо обработени кремъци, подобни на тези от Португалия, гравирани кости, обгорени кости и обгоряла земя на местата на древни огнища." Пластовете, които съдържали тези свидетелства, са част от плиоценската формация Монте Хермозо, която е на възраст от около 3,5 млн. години. Сред намерените на това място фосили бил открит атлас (първият прешлен от гръбначния стълб в основата на черепа) от хоминид. Според Аменгино по него можели да се проследят някои примитивни черти, но А. Хръдлика го определил като напълно човешки. Това било силен довод в полза на тезата, че артефактите и следите от огън, открити във формацията Монте Хермозо, трябва да се припишат на същества, подобни на съвременните хора. Откритията, които Амегино направил при Монте Хермозо, както и на други места в Аржентина - също в пластове от терциера, — привлекли вниманието на неколцина европейски учени. Алес Хръдлика - антрополог от Института Смитсониън във Вашингтон — също проявил огромен, макар и враждебен, интерес към тези находки. Хръдлика сметнал, че подкрепата, с която те се ползвали сред професионалните учени, особено сред европейските, е смайваща. Освен че не бил съгласен със съществуването на хора през терциера, Хръдлика не приемал никакви твърдения за присъствието на хора в Америка, което да е по-ранно от преди няколко хиляди години. Той си къздал отлична репутация, като дискредитирал, макар и със спорни аргументи, всички такива сведения за Северна Америка. След това Хръдлика насочил вниманието си към радващите се на широк отглас южноамерикански открития на Флорентино Амегино. През 1910 г. той посетил Аржентина, като самият Амегино го придружил до Монте Хермозо. Хръдлика възприел един любопитен подход към откритията, направени на това място. В книгата си „Ранните хора в Южна Америка" (1912 г.) той споменава накратко каменните оръдия и останалите следи от човешко обитаване, открити от Амегино във формацията Монте Хермозо. Колкото и да е странно, той не ги оспорва пряко. За сметка на това е посветил десетки страници на усилието да хвърли съмнение върху по-късните и по-малко убедителни открития, които двамата с Амегино направили в Пуелхейска-та формация, която е по-късна от Монтехермозианската. Двете лежат една над друга при Монте Хермозо. Пуелхейските пластове са на 1-2 млн. години. Явно Хръдлика решил, че обстойното му опровергаване на находките от Пуелхейската формация е достатъчно, за да дискредитира тези от много по-старите пластове от Монте Хермозо. Тази тактика често се използва, за да се събудят съмнения към аномални находки - критикуваш с всички налични средства по-слабите доказателства и се стремиш да игнорираш, доколкото е възможно, по-силните. И все пак има много данни, които предполагат, че находките и от Монтехермозианската, и от Пуелхейската формация са автентични. Повечето от оръдията, които Хръдлика и Амегино намерили при съвместната си работа, били грубо изработени от кварцитни отломъци. Хръдлика не оспорил антропогенния произход дори на най-примитивните сред тях. Вместо това поставил под въпрос възрастта им. Хръдлика предположил, че те са открити в късен пласт. За да" достигне до това заключение, той се позовал изключително на преценката на Бейли Уилис - един американски геолог, който го придружавал. Въпросният пласт се намирал на повърхността на Пуелхейската формация. Макар и с известно колебание, Уилис отнесъл цялата формация най-късно към плиоцена. По неговите думи тя се състояла от „стратифицирани, леко втвърдени сиви пясъци или пясъчници... характеризиращи се с изключително ясно кръстосано страти-фициране и хомогенен сив цвят и зърнистост." Уилис описва най-горния пласт, който Амегино определено включвал в Пуелхейската формация, като ивица с дебелина от 6 до 16 инча (15,6-41,6 cm), „съставена от сив пясък, ъгловати отломки сив пясъчник и речни камъни, някои от които били разтрошени от човешка ръка." Уилис отбелязал, че най-горният пласт от сив пясък - в който били открити оръдията - имал „еднаква структура" с по-долните пластове от Пуелхейската формация, но бил отделен от тях поради „прекъсване, предизвикано от ерозията". Това явление може да се определи като липса на континуитет между пластове, които са в контакт един с друг. То съответства на период, в който не е имало отлагане, на изветряне или на ерозия, както е в този случай. Животинските фосили са най-сигурният начин да се определи колко време е изминало между образуването на пластовете от двете страни на разделителната линия. Уилис обаче не споменава за фосили. Следователно не можем да преценим на какъв период от време съответства въпросното „прекъсване". Той може да е бил много кратък, което би дало приблизително една възраст за горните и долните наслаги -около 1-2 млн. години. В опита си да елиминира тази алтернатива Уилис пише следното: „Обработените от човешка ръка камъни, открити в този пясъчен пласт, го определят като късен." Уилис предположил, че каменните оръдия трябва да са късни и следователно, че пластът, в който са открити, също трябва да е късен. Би могло да се окаже обаче, че едрозърнестият пясък, в който били открити сечивата, всъщност принадлежи към Пуелхейската формация (каквото било мнението на Амегино) и че въпросните сечива са на възраст до 2 млн. години. Амегино намерил каменни оръдия заедно с кости с нарези и следи от огън в Сантакруцианската и Ентереанската формации в Аржентина. Първата се отнася към ранния и средния миоцен, което означава, че намерените сечива трябва да са на възраст от 15 до 25 млн. години. В съвременната литература не открихме никаква информация за Ентереанската формация, но като се има предвид, че тя е по-ранна от Монтехермозианската, то би трябвало да се отнася най-късно към късния миоцен — преди повече от 5 млн. години. На много места, Амегино открил следи от огньове, които били по-силни от обикновен лагерен огън или от степен пожар. Сред тях имало големи, дебели парчета от отухлена глина и шлака. Възможно е това да са били останките от примитивни пещи или топилни, използвани от плиоценските обитатели на Аржентина. Оръдията, открити от Карлос Амегино при Мирамар, Аржентина След критиките, които Алес Хрълика отправил към откритията на Флорентино Амегино, братът на последния - Карлос Амегино -започнал нова серия проучвания по Аржентинското крайбрежие, на Юг от Буенос Айрес. Между 1912 и 1914 г. Карлос Амегино и неговите помощници, работещи от името на музеите по естествена история в Буенос Айрес и Ла Плата, открили каменни сечива в пли-оценската формация, наречена Чападмалалан. Тя се намирала в основата на barranca - скалите, опасващи крайбрежието при Мирамар. С цел да бъде потвърдена възрастта на оръдията, Карлос Амегино поканил комисия от четирима геолози, които да дадат мнението си. В състава на комисията влизали: Сантияго Рот, директор на Службата по геология и минно дело за провинция Буенос Айрес; Луц Вите, геолог към Службата по геология и минно дело за провинция Буенос Айрес; Валтер Шилер, завеждащ секцията по минералогия към музея в Ла Плата и консултант към Националната служба по геология и минно дело; Мойзес Кантор, завеждащ секцията по геология в музея в Ла Плата. С лед като внимателно проучила находището, комисията заключила единодушно, че оръдията са открити в ненарушени седименти от формацията Чападмалалан и следователно, че би трябвало да са на възраст от 2-3 млн. години. Докато били на обекта, членовете на комисията станали свидетели на намирането в пластовете от плиоцена на каменна топка и кремъчен нож. Това им позволило да се убедят в достоверността на откритията. В близост били намерени и парчета отухлена глина и шлака. Освен това комисията докладвала и следното: „Докато копаеше с кирка на същото място, където бяха открити боласа и ножа, някой намери плоски камъни, каквито индианците и днес използват при запалването на огън. Това стана в присъствието на комисията." На същото това място били открити още каменни оръдия. Всички налични данни предполагат, че преди 2 до 3 млн. години - в късния плиоцен - в Аржентина са живеели хора, които са били способни да изработват сечива и да използват огъня. След като комисията си заминала за Буенос Айрес, Карл ос Амегино останал в Мирамар, за да продължи с разкопките. От най-горното ниво на късноплиоценските пластове на формацията Чапдмала-лан той извадил бедрена кост от токсодонт — изчезнал вид южноамерикански копитен бозайник, наподобяващ късокрак, космат и без-рог носорог. Амегино открил, че във костта на токсодонта бил забит каменен връх на стрела или на леко копие (фиг. 5.1). Това било поредното доказателство, че преди 2-3 млн. години в Аржентина са живели хора с високо културно ниво. Дали е възможно бедрената кост на токсодонта заедно с върха за стрела, да е с по-късна дата и да е попаднала случайно в долните пластове? Карлос Амегино изтъкнал, че бедрената кост била намерена все още свързана с останалите кости от задния крайник на животното. Това показва, че костта не е била единична, за да попадне случайно в плиоценската формация Чападмалалан, а че е била част от животно, което е умряло, когато пластът се е образувал. Амегино отбелязва следното: „Костите са с мръснобелия цвят, който е характерен за този пласт, а не с черен, който да е предизвикан от магнезиевите окиси във формацията Енсенадан." Той добавя, че някои от кухите части на костите са били запълнени с льос (песъчлива глинеста почва) от пластовете на Чападмалалан. И, разбира се, дори и да се е смъкнала по някакъв начин от по-горната формация Енсенадан, бедрената кост пак щеше да бъде аномално древна. Тази формация е на възраст 0,4-1,5 млн. години. Всеки, който би искал да оспори голямата възраст на бедрото на токсодонта, ще изтъкне, че този вид е изчезнал от фауната на Южна Америка едва преди няколко хиляди години. Карлос Амегино обаче съобщава, че откритият при Мирамар токсодонт - възрастен индивид - е по-малък от тези в горните, по-късни нива от Аржентинската хронология. Това свидетелства за по-стар, отделен вид. По мнението на Карлос Амегино, екземплярът от Мирамар принадлежал към характерния за Чападмалалан вид Toxodon chapalmalensis, отличаващ се с дребния си ръст. Този вид бил идентифициран за първи път от Ф. Амегино. Освен това Карлос Амегино сравнил директно бедрената кост на токсодонта от Чападмалалан с тези на екземпляри от много по-късни формации. В резултат от това прави следното наблюдение: „Бедрената кост от Мирамар като общо е по-малка и по-крехка." След това авторът се впуска в детайлно описание, в какво точно се отличава бедрената кост, открита от него в късноплиоценската формация Чападмалалан при Мирамар, от тази на Toxodon burmeisteri от по-късните Пампейски нива. По-нататък Карлос Амегино описва каменния връх, който бил забит в бедрената кост: „Става дума за кварцитен отломък, отцепен с един-единствен удар. По-късно е бил ретуширан по страничните ръбове, но само от едната страна. Най-накрая е бил заострен от двата си края и ретуширан по същия начин. Това му придало приблизително формата на лист от върба. В това отношение той прилича на Солютрейските върхове, наречени feuille de saule (от фр. лист от върба)... От всички тези характерни черти можем да заключим, че пред нас се намира връх от мустиерски тип, отнасящ се към европейския палеолит." Фактът, че този връх е открит във формация, датираща от преди 3 млн. години, предизвиква сериозни въпроси по отношение на тази версия за човешката еволюция, която се подкрепя от съвременната наука. Според нея преди 3 млн. години авангардът на човешкото родословие е бил представен от най-примитивните австралопитеци. През декември 1914 г. Карлос Амегино - придружаван от Карлос Брух, Луис Мария Торес и Сантяго Рот - посетил Мирамар, за да отбележи и фотографира точното място, където била открита бедрената кост от токсодонта. Карлос Амегино разказва следното: „Когато пристигнахме на мястото на последните находки и продължихме разкопките, започнахме да намираме все повече и повече обработени камъни, което ни убеди, че сме се натъкнали на истинска работилница от тази далечна епоха." Сред многобройните оръдия имало каменни наковални и чукала. Каменни сечива били открити и във формацията Енсенадан, която при Мирамар лежи върху Чапмалалан. Опити да се компрометира Карлос Амегино Възгледите на Карлос Амегино относно древността на хората в Аржентина били оспорени от Антонио Ромеро. В една своя статия от 1918 г. Ромеро прави многобройни заядливи бележки и когато човек ги прочете, очаква да открие някакви убедителни геологически доводи, които да ги подкрепят. Вместо това, в статията няма почти нищо друго, освен някакви чудновати идеи относно геологичната история на крайбрежния район при Мирамар. Според Ромеро всички формации, включени вЬштапса (от исп. дефиле) при Мирамар, са късни. „Ако откривате фосили от различни епохи в различни нива на barranca - пише той, - това не означава, че там е представена пълната хронология на тези епохи. Това е така, защото водата може да е разрушила на друго място някакви много древни пластове с фосили и да е преотложила по-старите фосили в основата на barranca." В случая е от значение фактът, че формациите от Мирамар на няколко пъти са били проучвани старателно от различни професионални геолози и палеонтолози, като нито един от тях не споделя вижданията на Ромеро. Некоректността на неговата интерпретация на стратиграфията на Мирамар се потвърждава и от съвременните изследователи, които идентифицират формацията в основата на скалите като Чападмалалан и я отнасят към късния плиоцен. Т. е. възрастта й е около 2-3 млн. години. Освен това, Ромеро предположил, че пластовете шЬаггапса са претърпели съществени пренареждания и размествания, които позволили на оръдия и животински кости от повърхностните пластове да се смесят в по-долни нива. Единствените факти обаче, предложени в подкрепа на тези заключения, са два случая на две изключително незначителни размествания в пластовете. Малко по-наляво от мястото, където членовете на комисията открили каменния болас, в пластовете на Чападмалалан има участък, където профилът на един пласт камъни се отклонява слабо от хоризонтала. Това разместване се наблюдава в близост до едно голямо дере, което пресича barranca. Както може да се очаква, тук част от barranca хлътва леко наляво. На самото място обаче, където бил открит бол асът, хоризонталната стратиграфия не била нарушена. В друг участък от barranca, малка част от пласта камъни се отклонява само на 16° от хоризонтала. Въз основа на тези две относително неправомерни наблюдения Ромеро стигнал до заключението, че всички пластове на barranca са били подложени на много силни размествания. Това би трябвало да е позволило на каменните сечива от сравнително късните индиански селища, съществували на скалите, да попаднат в по-долните нива. Но от снимките и от наблюденията на много други геолози (включително и на Уилис) може да се заключи, че на местата, където са направени откритията, последователността на пластовете не е била нарушена. В изданието на „Изкопаемите хора" от 1957 г. Марселин Бул пише, че след първоначалното намиране на бедрената кост на токсо-донта Карлос Амегино открил в пластовете на Чападмалалан при Мирамар непокътнат участък от гръбначния стълб на токсодонт; в него били загнездени два върха от стрели. Бул казва следното: „Тези находки били оспорени. Благонадеждни геолози потвърдили, че предметите са дошли от по-горни пластове, където нм&лоparadero - древно индианско селище. Откриването им в пластове от терциера се дължало единствено на нарушавания и пренареждания на насла-гите." В бележката под линия Бул цитира единствено статията на Ромеро от 1918 г.! Тод не споменава комисията от четирима уважавани геолози, които достигат до заключения, обратни на тези на Ромеро. Може би този пропуск се дължи на факта, че според него те не са били достатъчно благонадеждни. Обаче, след като изучихме внимателно геологичните заключения на Ромеро, особено в светлината на тези на Бейли Уилис и на съвременните учени, останахме озадачени от факта, че именно той е характеризиран като благонадежден. Бул допълва следното: „Археологическите данни потвърждават това заключение, тъй като същият терциерен пласт е дал и обработени и полирани камъни - bolas или boladeras - които били същите като тези, които индианците използват за хвърляне." Бул споменава, че тези факти били документирани от Ерик Боман — „един прекрасен етнограф". Дали е възможно в Аржентина да е имало хора още от времето на терциера, които да не са променили технологията си на производство през цялото това време? Защо не, особено ако вземем предвид заключенията на комисията, че оръдията били открити in situ в пластове от плиоцена. Самият факт, че тези оръдия са идентични с използваните от по-късните обитатели на същата област, не поставя никакви пречки пред отнасянето им към терциера. Съвременни племенни народи от различни части на света все още изработват разнообразни каменни сечива, които са неразличими от такива, чиято възраст от 2 млн. години се приема за безспорна. Освен това през 1921 г. при Мирамар била открита една напълно запазена човешка фосилна челюст (вж. Глава 7). С твърденията си относно находките от Мирамар Бул представя един класически случай на предразсъдъци и предварително поставени условия, маскирани като научна обективност. В неговата книга всички доказателства за присъствието на хора в Аржентина от времето на терциера са отхвърлени на теоретична основа. При това са пренебрегнати изключително важни наблюдения, направени от компетентни учени, които се случило да поддържат забранени възгледи. Например Бул въобще не споменава за откриването в Чапад-малалан при Мирамар на споменатата човешка челюст. Следователно би трябвало да сме изключително предпазливи, когато приемаме твърденията от популярни учебници като последна дума на палеоан-тропологията. Учените, които не приемат спорните доказателства, обикновено споделят подхода на Бул. Първо споменават някое изключително откритие, след това обясняват, че с течение на времето около него са се водели спорове, и най-накрая цитират някои авторитет (като Ро-меро), който уж решил проблема веднъж завинаги. Но често се случва така, че когато някой си даде труд да изкопае оригинална публикация, която подобно на тази на Ромеро уж е сложила точка на спора, тя се оказва далеч не толкова убедителна. Това, което беше казано за твърденията на Ромеро, важи и за тези на Боман. Както видяхме, Бул го представя като изключителен етнограф. Когато се запознахме с трудовете на Боман обаче, причините за тази положителна оценка станаха повече от ясни. В цялата си статия, посветена на критики срещу теориите на Флорентино Амегино и срещу откритията на Карлос Амегино при Мирамар, Боман - приемайки ролята на признателен ученик - непрекъснато се позовава на авторитета на Бул. Както може да се очаква, Боман честичко цитира и многословните негативни отзиви на Хръдлика, касаещи работата на Флорентино Амегино. И все пак, въпреки отрицателното си отношение, Боман успява да даде някои от най-сигурните възможни доказателства за съществуването на хора по времето на плиоцена. Той прави това напълно несъзнателно. Б оман ааподозрял измама, извършена от музейния уредник Ло-ренцо Пароди, който работел за Карлос Амегино, за което обаче няма никакви доказателства. Ето какво казва самият той: „Нямам право да питая подобни подозрения, тъй като Карлос Амегино се изказа много положително за него и заяви, че едва ли може да се намери по-честен и по-достоен за доверие човек." Но по-нататък отбелязва: „Що се отнася до въпроса, откъде е възможно да се набавят предметите, които да бъдат заровени в днешно време пластовете на Чапад-малалан, това не представлява голям проблем. На няколко мили от находището съществува изоставено индианско селище, - което се намира на повърхността и е сравнително късно датирано - едва на около 500 години. Там могат да се намерят много предмети, които са идентични с откритите в наслагите на Чападмалалан." След това Ьоман описва собственото си посещение на обекта при Мирамар, състояло се на 22 ноември 1920 г.: „Пароди беше съобщил за една каменна топка, оголена от прибоя, но все още загнездена в barranca. Карлос Амегино беше поканил различни хора, за да присъстват на изваждането й, и аз също отидох заедно с д-р Естанислао С. Зебалос - бивш Министър на външните работи. Сред присъстващите бяха и д-р X. фон Ихеринг, бивш директор на музея в Сао Пауло в Бразилия, и известният антрополог д-р Р. Леман-Нитше." Разглеждайки barranca при Мирамар, Боман се убедил, че дадената от Карлос Амегино геологична информация по същество е вярна. Това признание потвърждава нашата лична преценка, че на обратните твърдения на Ромеро не може да се има голямо доверие. Това дискредитира и Бул, който се основава само на Ромеро, за да оправдае опитите си да отрече откритите при Мирамар бедрена кост и гръбначен стълб от токсодонт, в които все още били забити върхове на стрели. „ Когато стигнахме до целта на нашето пътуване - продължава Боман, - Пароди ни показа някакъв каменен предмет, вграден във вертикалния профил на barranca. Около мястото се забелязваше леко хлътване, което очевидно беше резултат от действието на вълните. Видимата повърхност на предмета беше с диаметър само около 2 cm. Пароди се зае да махне част от околната пръст, така че да може да бъде фотографиран. Тогава се видя, че предметът всъщност е каменна топка с жлеб по най-широката си част - такива жлебове има по боласите. Бяха направени снимки на топката in situ, на barranca и на присъстващите хора. След това боласът беше изваден. Той беше загнезден толкова здраво в твърдата пръст, че трябваше да бъдат използвани голяма сила и сечива, за да бъде откопан, малко по малко." По-нататък, Боман потвърждава позицията на боласа (фиг. 5.2а), открит в стената н&Ьаггапса, на около 3 фута (92cm) над плажния пясък. Ето какво казва той: „Barranca се състои от две формации - Енсенадан отгоре и Чападмалалан отдолу. Без съмнение, границата между двете не е съвсем ясна... Но дори при това положение на мен ми се струва, че боласът беше открит в пластовете на Чападмалалан, които са компактни и хомогенни." След това Боман споменава за още едно откритие: „По късно под мое ръководство Пароди продължи да задълбава с кирката на същото място, където беше открит боласът. Тогава съвсем неочаквано на 10 cm под първата, се появи втора топка... Тя приличаше повече на точило, отколкото на болас. Това оръдие (фиг. 5.26) беше открито на дълбочина 10 cm от повърхността на скалата." Според Боман по него можело да се забележи износване, предизвикано от продължителна употреба. Малко по-късно, двамата с Пароди открили още една каменна топка (фиг. 5.2в), на около 200 т от първото място и на около половин метър по ниско. За това последно откритие при Мирамар Боман казва, че „няма никакво съмнение, че топката е оформена от човешка ръка". Взети като цяло, обстоятелствата около откриването сочат една несъмнено плиоценска дата за боласите от Мирамар. Боман съобщава следното: „Д-р Леман-Нитше изказа мнението, че откритите от нас каменни топки са намерени in situ и че следователно са съвременни на повърхността от времето на Чападмалалан, а не са попаднали в пласта по-късно. В това отношение д-р Фон Ихеринг не беше толкова категоричен. Що се отнася до мен, мога да заявя, че не забелязах никакви следи да са попаднали на това място по-късно. Боласите бяха открити на място в изключително твърдия околен терен и нямаше никакви следи, които да свидетелстват за някакво разместване." След това Боман изкусно повдига съмнения за измама. Той си представя няколко различни начина, по които Пароди е могъл да постави каменните топки. Освен това той забил връх на стрела в бедрена кост от токсодонт, за да демонстрира как Пароди е подготвил фалшификацията. Самият Боман, обаче, е принудена да признае: „Без съмнение в крайния анализ не съществува неопровержимо доказателство за измама. Напротив - много от обстоятелствата говорят в полза на автентичността на находките." Трудно е да се разбере, защо Боман таи такива съмнения спрямо Пароди. Би могло да се изтъкне, че Пароди едва ли е искал да изложи на риск - като изфабрикува фалшиви открития f- доброто място на музеен уредник, което заемал от дълго време. При всички положения музейните служители настоявали Пароди да оставя всеки създаден от хора предмет на място, така че да може да бъде фотографиран, изследван и изваден от специалистите. Тази процедура е много по-съвършена от онази, която е била използвана при много от известните открития, с които се аргументира общоприетият сценарий за човешката еволюция. Например повечето от свързаните с Homo erectus открития на о. Ява, за които съобщава Фон Кьонигс-валд, са били направени от местни работници. За разлика от Пароди те не оставяли фосилите in situ, а ги изпращали в кошове на Фон Кьонигсвалд, който често се намирал далеч от мястото на намирането. Освен това прословутата Венера от Вилендорф - една неолитна статуетка от Европа -била открита от строителен работник. От това би следвало да е ясно, че ако подходим със скептицизма на Боман към всички тези случаи, биха възникнали съмнения в автентичността на почти всяко палеоантро-пологично откритие. Колкото и да е иронично, дори скептиците приемат, че именно сведенията на Боман са най-голямото доказателство за това, че в Аржентина от преди 3 млн. години са съществували човешки същества, които са били способни да изработват оръдия. И дори ако в името на спора приемем, че първата каменна топка, открита при посещението на Боман в Мирамар, е била поставена предварително от Пароди, как ще обясним втората и третата находка? Те не били предизвикани от уредника Пароди, а от самия Боман, на самото място и без каквото и да било предупреждение. От значение е и че топките били напълно скрити от погледа, а Пароди дори не намекнал за тяхното съществуване. Нашето мнение е, че Ромеро, Бул и Боман, взети заедно, не са предложили нищо съществено, с което да дискредитират откритията на Карлос Амегино при Мирамар. Напротив - Боман дава първокласни доказателства за съществуването на плиоценски хора, които са умеели да изработват боласи. О ще боласи и подобни предмети Значението на боласите от Мирамар се състои в това, че те доказват съществуването на човешки същества с високо културно ниво през плиоцена и дори през по-ранни периоди. Освен в Южна Америка, подобни предмети са откривани също и в Африка и Европа, отново в плиоценски пластове. През 1926 г., Джон Бакстър - един от сътрудниците на Дж. Рейд Моар - намерил един особено интересен предмет (фиг. 5.3). Откритието било направено при Брамфорд в наел агите, лежащи под плио-ценската формация Ред Краг. Находището се намира в Англия, близо до Ипсуич. Моар не отделил голямо внимание на предмета, но три години по-късно находката събудила интереса на Анри Брьой. Ето какво пише той: „По време на престоя ми в Ипсуич, където бях на гости на моя приятел Дж. Рейд Моар, двамата обработвахме предмети, открити под основата на Ред Краг, при Брамфорд. Дж. Рейд Моар ми показа един яйцевиден предмет, който бил прибран заради необичайната си форма. Още от пръв поглед ми се стори, че по предмета има изкуствени набраздявания и фасети. Това ме подбуди да го разгледам с минераложка лупа (фиг. 5.4). Това проучване показа, че първоначалните ми подозрения са били напълно оправдани и че камъкът е бил оформен от човешка ръка." Брьой го уподобява на „камъните за прашка от Нова Каледония". Според Моар неколцина други археолози се съгласили с този извод. Камъните за прашка и боласите илюстрират едно ниво на технологично развитие, което обикновено се асоциира със съвременния Homo sapiens. Можем да припомним, че в детритните пластове под Ред Краг са открити фо-сили и седименти от обитаеми древни повърхности, които обхващат периодите от еоцена до плиоцена. Следователно камъкът за прашка от Брамфорд може да е на възраст между 2 и 55 млн.' години. През 1956 г. Г. X. Р. фон Кьонигсвалд описва различни човешки артефакти, открити в долните нива на обекта в дефилето Олдувай в Танзания. Сред тях имало „голям брой камъни, на които чрез обработка е била придадена грубо сферична форма". Ето какво пише Фон Кьонигсвалд: „Смята се, че това е някаква особено примитивна форма на камъни за хвърляне. Подобни каменни топки, известни по името bolas, все още се използват от туземните ловци в Южна Америка. Те са завързвани в малки кожени торбички и две или три такива са закрепвани за краищата на дълъг ремък. Ловецът държи една от топките, завърта другата над главата си и ги пуска." А ко приемем, че предметите, за които споменава Фон Кьонигсвалд, наистина са използвани като южноамериканските боласи, то това би означавало, че техните създатели са владеели не само обработката на камък, но и обработката на кожа. Това обаче става малко проблематично, като отчетем факта, че възрастта на пласт I от Олдувай, в който са намерени каменните топки, е някъде между 1,7 и 2 млн. години. Според стандартните възгледи за човешката еволюция по това време наоколо са се навъртали единствено Australopithecus и Homo habllis. На настоящия етап на проучванията, няма никакво сигурно доказателство, че авс-тралопитеците са използвали каквито и да било сечива. За Homo habilis се смята, че не са били способни да използват толкова сложна технология, колкото се предполага от каменните боласи (ако въобще въпросните предмети са били такива). Още веднъж се оказваме пред ситуация, която изисква едно очевидно, но забранено предположение - може би, в самото начало на плейстоцена в района на Олдувай са съществували създания със способностите на съвременните хора. Тези изследователи, които разглеждат подобни хипотези като невероятни, със сигурност ще изтъкнат факта, че те не са подкрепени от фосилни находки. В рамките на общоприетата понастоящем информация, това без съмнение е така. Но ако разширим малко кръгозора си, ще се натъкнем на скелета на Рек, който е напълно човешки и е открит също в дефилето Олдувай, но в по-горния пласт II. Също в близост - при Канам - Луис Лики открил една напълно запазена човешка челюст. Пластове били еквивалентни на ранноп-лейстоценския пласт I. Характерът на находката бил потвърден от научна комисия. В по-скорошни времена, също в Източна Африка, били открити бедрени кости - много подобни на човешки - отново в контекст от ранния плейстоцен. В началото тези отделни кости били приписани яаНото habilis. Последвалото откриване на почти цял скелет на индивид от вида Homo habilis показало, че някои от анатомичните му характеристики, включително и бедрените кости, го приближават повече до човекоподобните маймуни. Това открива една нова възможност, според която приписаните п&Ното habilis бедрени кости да са принадлежали на физически модерни хора, които да са обитавали Източна Африка през ранния плейстоцен. Ако разширим проучването си и из други части от света, ще можем да умножим примерите за напълно човешки фосилни останки, отнасящи се към ранния плейстоцен и дори към по-ранни епохи. В този контекст боласите от Олдувай не изглеждат не на място. Възможно е това да не са боласи. Ето какво казва Мери Лики за тази вероятност: „Макар да не разполагаме с преки доказателства за това, че тези предмети са били използвани като боласи, все още не се е появила алтернативна хипотеза, която да обясни едновременно и големия им брой, и грижливата им обработка. Ако са били използвани просто за хвърляне - с малка възможност да бъдат намерени отново - би било невероятно да е вложено толкова много време в тяхната обработка." По-нататък авторката добавя: „Л. С. Б. Лики също застана зад употребата им като боласи и тази хипотеза би могла да се окаже вярна." Луис Лики съобщил за откриването на истинско костено сечиво, в същия пласт, където били открити и каменните боласи. През 1960 г. той казва следното: „Изглежда, че става дума за нещо като „лъскачка", използвана при обработката на кожа. Това предполага, че създателите на Олдованската култура са водели много по-напреднал начин на живот, отколкото повечето от нас предполагаха." Сравнително развити находки от Северна Америка Тук ще се спрем на някои сравнително усъвършенствани аномални палеолитни сечива, открити на територията на Северна Америка. Ще започнем с тези от Шегуианда, Канада. Находището се намира на о. Манитулин в езеро Хурон на север. Много от тези северноамерикански находки не са особено древни, но тяхното значение се състои в това, че могат да ни дадат поглед към вътрешните проблеми на археологията и палеоантропологията. Вече видяхме как научната общност потулва данните, чието съпоставяне с доминиращата теория за човешката еволюция би предизвикало неудобства. В този случай ще се сблъскаме с един друг аспект на това явление - личните мъки и проблеми на тези учени, които са имали нещастието да направят подобни аномални открития. Шегуианда: археологията като вендета В периода между 1951 и 1955 г. Томас Лий - антрополог към Националния музей на Канада - провел разкопки при Шегуианда, нао. Манитулин в езерото Хурон. В горните пластове на находището, на дълбочина около 6 инча (15,6 cm) {ниво III), били открити различни върхове за копия (фиг. 5.5). Лий ги определил като късни. При по-нататъшните разкопки бил достигнат глинест ледников пласт - каменни наслаги, оставени от отдръпващите се ледници, - в който също били открити оръдия (фиг. 5.6). Това означавало, че тук са живели човешки същества, преди или по време на последното североамериканско заледяване, обозначено като Уисконсин, Влизането в дълбочина показало, че отдолу има още един глинест пласт, в който също имало оръдия (фиг. 5.7). Пластовете под тези глини също съдържали различни сечива. Каква била възрастта на тези оръдия? Трима от четиримата геолози, които проучили обекта, заключили, че те трябва да се отнесат към последния междуледников период. Това дава възраст между 75 000 и 125 000 години. Накрая в общото си становище четиримата се съгласили на компромис от „минимум" 30 000 години. Лий продължил да подкрепя междуледниковата възраст на откритите оръдия. Единият от въпросните геолози - Джон Санфорд от университета на щата Уейн - по-късно се обявил в подкрепа на Лий. Той предоставил много геологични факти и доказателства, които показвали, че находището Шегуианда датира от Сангамонския междуледников период или от междустадиалния период Сен Пиер - едно затопляне в самото начало на заледяването Уисконсин. Тази гледна точка, защитавана от Лий и Санфорд, не получила голяма подкрепа от страна на останалите учени. Ето какво си спомня Лий: „Откривателят [Лий] беше изгонен от поста си в гражданските служби и дълго време остана безработен; публикациите бяха свалени от печат; редица видни изследователи от Брамините [личности с висока култура и интелект, особено членове на семейства от Нова Англия, смятани за аристократични] представиха невярно информацията..,; тонове находки изчезнаха в хранилищата на Националния музей на Канада; директорът на Националния музей [д-р Жак Русо], който беше предложил да се издаде монография върху обекта и който отказа да уволни откривателя, сам беше уволнен и изпратен в изгнание; хора с могъщи и престижни длъжности упражниха натиск, за да овладеят шестте находки от Шегуианда, които не бяха прикрити навреме; обектът беше превърнат в курорт. Всичко това стана в продължение на четири дълги години, без хората от гилдията да си направят труда да погледнат -докато все още имаше време за това — за какво точно става дума. Шегуианда щеше да повлече след себе си неловките признания, че Брамините няма как да са знаели всичко. Резултатите от проучванията щяха да наложат пренаписването на почти всяка книга в областта. Те трябваше да бъдат задушени. Те бяха задушени." В опитите да публикува доклада си, Лий срещнал огромни трудности. Ето какво пише той, описвайки своето безсилие: „Някой нервен и боязлив редактор, чиито изострени сетива биха доловили всяка заплаха, надвиснала над поста, сигурността, репутацията или преценката му, дава копия от подозрителната статия на един-двама съветници, които да са с необходимото положение, за да могат да дадат безопасно мнение. Те прочитат материала, или по-скоро само го преглеждат, в търсене на няколко подбрани фрази, които да могат да използват срещу автора (всъщност мнението им е формирано отдавна въз основа на носещите се клюки или на дочутото в задимените коридори на научни конференции - дребнави сплетни, които да им кажат, че авторът живее в собствен свят, че е единак или недосегаем). След това, с няколко остри, неподлежащи на оспорване и абсолютно неоправдани изказвания, те просто „убиват" статията. Красотата - както и порочността - на цялата система се състои в това, че те остават анонимни завинаги." Повечето от основните съобщения относно Шегуианда се появили в „Антрополоджикал Джърнъл ъф Канада", чиито основател и главен редактор бил самият Лий. Когато той умира през 1982 г. списанието е поето за кратко от сина му - Робърт И. Лий. Не било възможно, разбира се, именитите учени просто да не споменават Шегуианда. Когато това се налагало обаче, тенденцията била, доказателствата за необичайно древната възраст на обекта да бъдат премълчавани, пренебрегвани или представяни погрешно. Ето какво пише Робърт, синът на Лий: „На студентите се предлага невярното обяснение, че Шегуианда е пример за следледниково свличане на пластове, а не за ледникови наслаги от периода Уискон-син." Първоначалните публикации дават необорими доказателства срещу тезата за пропадане на земни маси. Лий-старши пише, че мнозина геолози „заявиха, че наслагите несъмнено биха били определени като ледникови глини, ако не беше наличието на артефакти. Почти всички изследователи, които посетиха обекта, реагираха по този начин". Санфорд от своя страна казва следното: „Може би най-силното потвърждение, че тези неясни наслаги са ледникови отлагания, дойде от посещението през 1954 г. на четиридесет или петдесет геолози. Случаят за това беше една екскурзия на Геоложкото общество от басейна на Мичиган. По това време разкопките бяха в ход и глинестите пластове все още можеха да се видят. Въпросните седименти бяха представени на групата като глинести наслаги и никой не изрази съмнения в това обяснение. При всички положения, ако имаше някаква възможност за съмнения относно характера на пластовете, те щяха да бъдат изразени още тогава." Ако единият подход към проблема е да се отрича, че неясните пластове с оръдията са глини, другият се състои в това да се изискват изключително големи доказателства за съществуването на хора на това място и по това време. Джеймс Б. Грифин - антрополог към Университета на Мичиган - заявява следното: „В Северна Америка има голям брой места, за които се твърди, че са били обитавани от ранни индианци в дълбока древност. Написани са дори цели книги, посветени на тези несъществуващи обекти." Според Грифин Шегуианда също попада в числото на несъществуващите обекти. Той казва, че един истински обект трябва да притежава „ясно определим геологичен контекст... изключващ възможността за нарушения или вторични отлагания." Освен това Грифин настоява обектът да бъде проучен от няколко геолози, които да са специалисти именно по представените формации; те трябва да достигнат до съгласие. На обекта също така трябва да има „разнообразие от сечива и останки... добре запазени животински кости.,, поленови анализи... макроботанически материали... човешки кости." Изискванията на Грифин включват и датиране по радиовъглеродния и други методи. При така зададените условия на практика нито едно от местата, където са били направени големи палеоантропологични открития, не би могло да бъде определено като автентичен обект. Например повечето от африканските находки на Australopithecus, Homo habilis и Homo erectus не са направени в ясно определими геологични контексти, а на повърхността или в пещерни наслаги. Подобни ситуации е много трудно да бъдат интерпретирани от геологична гледна точка. Повечето от явайските находки наНото erectus също са от повърхността, с много неясни местонахождения. Интересно е да се отбележи фактът, че Шегуианда отговаря на почти всички от строгите изисквания на Грифин. Оръдията са открити в геологичен контекст, който е много по-ясен от тези на повечето от приетите за безспорни находища. Няколко специалисти по североамерикански ледникови наслаги очевидно са постигнали съгласие по отношение на една възраст от над 30 000 години. Няма никакви доказателства, които да показват нарушения на пласта или вторични отлагания. Открити са различни оръдия, направени са поленови анализи и радиовъглеродно датиране, има и макроботанически материали (торф). Находището при Шегуианда заслужава много повече внимание, отколкото е получило. Като се връща назад към времето, когато за първи път установил, че оръдията са открити в ледникови глини, Т. И. Лий пише следното: „В този момент, някой по-мъдър от мен би заровил сондажите и би се скрил в нощта, без дори да спомене за това... И наистина, при своето посещение един виден антрополог възкликна с недоверие: „Нали нищо не намирате там долу?" Когато ръководителят му отговори: „Да бе, нищо! Защо не слезеш и не провериш сам?", той ме посъветва да забравя за всичко, открито в лед-никовите наслаги, и да се концентрирам върху по-късните материали, намирани над тях." Луисвил и Тимлин: вендетата продължава През 1958 г. близо до Луисвил, щата Тексас, бил проучван обект, на който били открити каменни оръдия и обгорени животински кости. Находките били намерени в комплекс, който включвал и огнища. По-късно, когато разкопките били продължени, били проведени и радиовъглеродни анализи на въглени от огнищата, които показали възраст от най-малко 38 000 години. Малко след това бил открит и един връх тип Кловис. Хърбърт Александър - по това време дипломиран студент по археология - е описал какво точно се случило с тези открития. „В редица случаи - заявява той — изказваните по това време мнения бяха, че огнищата са направени от хора и че комплексът от животински останки е автентичен. Когато се появиха датировките обаче, някои хора промениха становищата си, а когато беше открит и върхът от тип Кловис, критиките и общото игнориране станаха съвсем явни. Тези изследователи, които по-рано приемаха пещите и/или животинските останки, започнаха да се съмняват в спомените си." Откриването на връх от тип Кловис в пласт на 38 000 години предизвикало объркване, тъй като ортодоксалните антрополози отнасят първите такива предмети към времето отпреди около 12 000 години, с което се отбелязва и първото проникване на хора в Северна Америка. Появили се критики, в които се твърдяло, че върхът от Луисвил е подхвърлен с цел фалшификация. Други твърдели, че получените по радиовъглеродния метод датировки са погрешни. След като споменава няколко други такива случая, при които откритията са били осмени или отхвърлени, Александър припомня една реплика, че „за да бъдат разрешени проблемите, свързани с ранните хора, скоро ще са необходими адвокати". Това може би не е толкова лоша идея в една област като археологията, в която личните мнения определят статуса на фактите, а самите факти се разтварят в системи от интерпретации. Адвокатите и съдилищата могат да помогнат на археолозите да достигнат по-лесно до научния консенсус, който минава за установена истина в тази област. Но Александър отбелязва и това, че съдебната система изисква наличието на съдебни заседатели, а първият въпрос, който съдията им поставя, е „Стигнахте ли до решение по случая?". Много малко са археолозите, които още не са стигнали до решение по въпроса за датата на първото човешко проникване в Северна Америка. Тезата за това, че върховете от тип Кловис са най-ранните оръдия в Новия свят била поставена под съмнение и от разкопките на обекта Тимлин - в планините Катскил в щата Ню Йорк. В средата на 70-те години на XX в. там били открити оръдия, много подобни на тези от Горния Ашел в Европа. В Стария свят, Ашелските оръдия обикновено се приписват на Homo erectus. Връзката не е сигурна, тъй като по тези обекти обикновено липсват скелетни останки. Въз основа на ледниковата геология възрастта на находките от Катскил била определена на около 70 000 години. Хуеятлако, Мексико През 60-те години на XX в. Хуан Армента Камачо и Синтия Ъру-ин-Уилямс открили при Хуеятлако, близо до Валсекило, усъвършенствани каменни сечива (фиг. 5.8), способни да съперничат и на най-добрите произведения на европейските кроманьонци. Находището се намира на 75 мили (120,6 km) югоизточно от Мексико Сити. В близост, при Ел Корно, били открити малко по-груби оръдия. Изглежда, че нито при Хуеятлако, нито при Ел Хорно можело да има някакви съмнения в стратиграфската позиция на оръдията. И все пак, тези артефакти имат една много проблематична характеристика: екипът от геолози, работещ за Геологическия институт на САЩ, определил възрастта им на около 250 000 години. Екипът, който работел с финансовата подкрепа на Националната научна фондация, включвал следните лица: Харолд Молд и Вирджиния Стийн-Макинтайър, и двамата от Геологическия институт на САЩ, и покойния Роалд Фриксел от Университета на Вашингтон. Според твърденията на геолозите необичайно голямата възраст на артефактите, открити при Валсекило, била потвърдена по четири независимо използвани метода за датиране: (1) датиране по радиоактивни изотопи на урана; (2) датиране по проследяване на периода на полуразпад; (3) датиране по хидрацията на тефрита (базалтова смола); (4) проучване на минералното изветряне. Както можело да се очаква, отнасянето на обекта Хуеятлако към времето от преди 250 000 години, потвърдено от екипа геолози, сложило началото на яростни спорове. Ако тази възраст бъде приета, тя би революционализирала не само антропологията на Новия свят, но и цялостната представа за произхода на човека. Смята се, че човешки същества, способни да създадат толкова съвършени сечива като намерените при Хуеятлако, се появяват за първи път в Африка преди около 100 000 години. В опитите си да осигури публикуването на резултатите на екипа, Вирджиния Стийн-Макинтайър се сблъскала с много препятствия и силен социален натиск. В бележка, адресирана до неин колега (10 юли 1976 г.), тя заявява следното: „От дочути случайно клюки разбрах, че в определени кръгове тримата с Хол и Роалд сме разглеждани като безпринципни нагаждачи, използвачи и търсачи на слава, и това заради Хуеятлако. Още не мога да се съвзема от удара." Статията на Стийн-Макинтайър и нейните колеги, посветена на откритията при Хуеятлако, била задържана без никакво обяснение в течение на години. Докладът бил представен за първи път на ант-роположкия конгрес през 1976 г. и трябвало да се появи в тома на симпозиума. Четири години по-късно Стийн-Макинтайър написала следното, в писмо до X. Дж. Фулбрайт от Научната лаборатория в Лос Аламос, един от редакторите на така и неотпечатаната книга: „Колективната ни статия за обекта при Хуеятлако е истинска бомба. Тя ще постави човека в Новия свят десет пъти по-рано, отколкото на археолозите би им се искало да вярват. Още по-лошо - повечето от тях смятат, че бифасите1, открити in situ, трябва да се припишат на Homo sapiens. Според сегашните теории по това време Homo sapiens още не се е появил като вид, та камо ли в Новия свят." По-нататък Стийн-Макинтайър обяснява следното: „Археолозите вдигат много шум около Хуеятлако - те дори отказват да вземат под внимание находките. От втора ръка разбрах, че различни представители на гилдията ме смятат за: 1) некомпетентна, 2) търсачка на сензации, 3) безпринципна използвачка, 4) непочтена, 5) луда. Очевидно е, че нито едно от тези мнения не помага на професионалната ми репутация! Единствената ми надежда, за да изчистя името си, остава отпечатването на статията за Хуеятлако. Така тези хора сами ще могат да преценят фактите." След като не получила отговор, Стийн-Макинтайър поискала да изтегли статията, но така и не получила ръкописа си. Една година по-късно (8 февруари 1980 г.) тя писала до Стив Портър - редактор на „Куотърнъри Рисърч" - с молба да отпечата статията й за Хуеятлако. „Материалите, които искам да обнародвам, дават геологични доказателства — заявила тя. - Фактите са напълно ясни и ако го нямаше обстоятелството, че ще трябва да се пренапишат огромно количество учебници по антропология — не мисля, че ще има някакъв проблем те да бъдат приети от археолозите. Но тъй като нещата са поставени по този начин, антропологическите списания бягат от тях като от чума." Стив Портър отговорил на Стийн-Макинтайър (25 февруари 1980 г.) и заявил, че ще обмисли публикуването на спорната статия. Той обаче споменал, че можел да си представи, „колко трудно ще бъде да бъдат получени обективни рецензии от някои археолози". Обичайната процедура, предхождаща всяка научна публикация, включва предоставянето й на няколко други учени, които да я рецензират, оставайки анонимни. Не е трудно да си представи човек как окопалата се научна ортодоксалност би могла да манипулира този процес и да държи нежеланата информация далеч от специализираната периодика. Н а 30 март 1981 г., Стийн-Макинтайър писала до Естела Лео-полд, младши редактор на „Куотърнъри Рисърч": „Проблемите, които съществуват, са огромни и не касаят само Хуеятлако. Става дума за манипулиране на научната мисъл чрез потискане на т. нар. „енигматична информация", т. е. фактите, които поставят под въпрос преобладаващото мнение. Хуеятлако прави именно това! Тъй като не съм антрополог, през 1973 г. не осъзнах пълното значение на данните, с които разполагахме, нито пък - колко дълбоко се е вкопала в мислите ни настоящата теория за появата на човека. Работата ни в Хуеятлако беше отхвърлена от повечето археолози, защото противоречи на тази теория. Обосновката им е един порочен кръг. Homo sapiens sapiens се е появил в Евразия преди между 30 000 и 50 000 години. Следователно, не е възможно, в Мексико да има сечива на Н. s. s. от преди 250 000 години, тъй катоЯ. s. s. се ь появил преди между 30 000 и... и т. н. Подобно мислене може да създаде самодоволни археолози, но заедно с това и достойна за презрение наука!" В крайна сметка „Ку-отърнъри Рисърч" (1981 г.) публикували един текст на Вирджиния Стийн-Макинтайър, Ро-алд Фриксел и Харолд Молд. Статията защитавала определената за обекта при Хуеятлако възраст от 250 000 години. Естествено винаги е възможно да се повдигнат възражения срещу археологическите датировки и точно това прави Синтия Ъруин-Уи-лямс в едно свое писмо до Стийн-Макинтайър, Фриксел и Молд. В отговора си, Молд и Стийн-Макинтайър отговарят на нейните критики точка по точка. Ъруин-Уилямс не се отказала. Тя, както и цялата американска археологическа общност, продължава и досега да отхвърлят датировката, предложена от Стийн-Макинтайър и нейните колеги. Аномалните находки от Хуеятлако причинили лични загуби и професионални наказания, В това число - прекратяване на финансирането, загубата на работа, средства и личната репутация на Вирджиния Стийн-Макинтайър. Нейният случай ни дава рядката възможност да надникнем в реалните социални процеси на потулване на информация в палеоантропологията, белязани с конфликти и мниго болка. Една последна бележка — опитахме се веднъж да си осигурим позволение да използваме снимки на артеф&ктите от Хуеятлако; бяха ни необходими за една публикация. Иформираха ни, че това разрешение ще ни бъде отказано, ако имаме намерение да споменем „налудничавата" възраст от 250 000 години. Пещерата Сандия, Ню Мексико През 1975 г. Вирджиния Стийн-Макинтайър научила за съществуването на още едно находище на каменни сечива с невъзможно ранна датировка. Това била пещерата Сандия, в щата Ню Мексико, където оръдия от усъвършенствани типове (върхове тип Фолсъм) били открити под сталагмитен пласт, чиято възраст била определена на 250 000 години. Едно такова оръдие е показано на фиг. 5.9. Вирджиния Стийн-Макинтайър написала писмо до канадския геолог Хенри П. Шварц, който определил датата на сталагмитите, в което се казва следното (10 юли 1976 г.): „Не мога да си спомня дали точно с вас или с някой от вашите колеги говорих през 1975 г. на конференцията в Пенроуз (Мамутските езера, Калифорния). Човекът, с когото говорих, докато се бяхме наредили на опашката за обяд, спомена за сталагмитен пласт над находище на артефакти в пещерата Сандия. Датирането било направено по радиоактивните изотопи на урана. Получената възраст го беше разстроила силно - тя беше в силно противоречие с общоприетата хипотеза за проникването на хората в Новия свят. Едва не си изпуснах таблата, когато той спомена, че тя била някъде около четвърт милион години. Бях изненадана не толкова от голямата възраст, а че тя толкова добре съвпадаше с дати-ровките, които бях получила за едно спорно находище със следи от ранно човешко обитаване в Централно Мексико... Едва ли е необходимо да споменавам, че много бих искала да науча нещо повече за вашата датировка и отношението ви към нея!" Според Стийн-Макинтайър тя така и не получила отговор на това писмо. Тя писала и до ръководителя на разкопките при Сандия и също поискала информация относно възрастта на находището. В този случай бил получен отговор (2 юли 1976 г.), който гласял следното: „Надявам се, че няма да използвате тази „червива ябълка", за да доказвате нещо, не и преди да сме имали шанса да преценим за какво става дума." Стийн-Макинтайър ни изпрати някои съобщения и снимки на артефактите от Сандия. Ето какво се казваше в придружаващата бележка: „Геохимиците са сигурни в датировките си, но археолозите са успели да ги убедят, че откриващите се под травертина (шуп-лест варовик) артефакти и въгленчета са резултат от дейността на гризачи... Как ще обяснят обаче артефактите, които са вградени във варовитата кора?" Неолитни сечива от златоносния район на Калифорния През 1849 г. в чакъла на пресъхналите речни корита по склоновете на планините Сиера Невада в Централна Калифорния било открито злато. Новината привлякла тълпи от съмнителни авантюристи, които се стекли на места като „Градът на брендито", „Последен шанс", „Загубеният лагер", „Можеш да бъдеш сигурен" и „Разкриване на картите". В началото самотни златотърсачи промивали люспи и бучки от пясъците на днешните потоци, но скоро се появили големи златодобивни компании, които вкарали в употреба далеч по-значителни средства. Някои дълбаели шахти в планинските склонове, за да проследят докъде ще ги отведат златоносните пластове. Други използвали силни водни струи, за да отмият същите тези чакъли от хълмовете. Миньорите открили стотици каменни артефакти и макар и по-рядко, човешки фосили (Глава 7). Най-значителните артефакти били публикувани от Дж. Д, Уитни, който по това време бил щатен геолог на Калифорния. Предметите, които били намирани по повърхността и в изкопаната от машините земна маса, били с неопределима възраст, но откриваните в дълбоките минни сондажи и галерии можели да бъдат датирани с по-голяма сигурност. На времето, Дж, Д. Уитни решил, че геологичните податки за златоносните пластове ги отнасят най-късно към плиоцена. Съвременните учени смятат, че някои от тях могат да са дори от еоцена. Много шахти били прокарани в Плоската планина, окръг Тюо-лумн. Те трябвало да преминат под дебели пластове от базалтов вул-каничен материал - латит - преди да достигнат до златоносните базалтовата шапка в продължение на стотици метри (фиг. 5.10). Материалите от чакълестите пластове, които били откривани непосредствено над материковата скала, можели да са на възраст между 33,2 и 55 млн. години, а тези от други нива на същите пластове - в широките граници на 9 до 55 млн. години. Уитни лично се запознал с колекцията от артефакти от Плоската планина, принадлежаща на д-р Перес Снел от Сонора, щата Калифорния. В нея имало върхове на копия и други оръдия. Снел не разполагал с много информация за откривателите и първоначалната стратиграфска позиция на сечивата. Имало само едно изключение. Ето какво пише Уитни: „Става дума за каменно чукало или някакво друго сечиво, предназначено за стриване. Д-р Снел информирал Уитни, че го извадил „със собствените си ръце от количка, натоварена с пръст от някаква шахта под Плоската планина". В колекцията имало и човешка челюст, с която Уитни също се запознал. Тя била дадена на д-р Снел от миньорите, които твърдели, че са я открили в наслагите под латитните пластове на Плоската планина в окръг Тюолумн. Едно по-добре документирано откритие в същата планина било направено от Албърт Дж. Уолтън - един от собствениците на участъка Валънтайн. В златоносните пластове, на 180 фута (55 m) под повърхността и под латитната шапка, Уолтън намерил каменен хаван с диаметър 15 инча (39 cm). От значение е и това, че хаванът бил открит в една хоризонтална галерия, водеща от главната шахта на мината към участъка Валънтайн. Това изключва възможността предметът да е паднал отгоре. Също в мината Валънтайн бил намерен и фрагмент от фосилен човешки череп. Уилям Дж. Синклер предположил, че съществуват връзки между многото хоризонтални галерии, разположени до този участък и че следователно хаванът може да е попаднал там по един от тях. Но по-късно той си признал, че когато през 1902 г. посетил мястото, дори не успял да намери шахтата Валънтайн. Това не му попречило да използва недоказаното си предположение, за да опровергае съобщението за находката на Уолтън. Ако човек действа по този начин, той би могъл да си намери основания да отхвърли което и да било палеоантропологическо откритие. През 1871 г. Джеймс Карвин съобщил за още една находка от Плоската планина в окръг Тюолумн: „Този документ трябва да удостовери, че аз, долуподписаният, през 1858 г. открих каменна брад-вичка. Това стана при разработването на няколко минни участъка, известни като компания „Станислаус", в Плоската планина в окръг Тюолумн, срещу ферибота на О'Бърн, на река Станислаус... Спомената антика беше намерена между 60 и 75 фута (18,2-23 т) под повърхността в чакълен пласт под базалта и освен това на около 300 фута (91,4 т) от началото на галерията. Приблизително на същото място и по същото време бяха открити и няколко хавана." През 1870 г. Оливър У. Стивънс представил следната нотариално заверена декларация: „През 1853 г. аз, долуподписаният, посетих галерията Сонора, която се намира в Плоската планина, на около миля (1,6 km) и половина северозападно от ферибота на Шоу. В този момент от гореспоменатата галерия Сонора тъкмо излизаше една количка, натоварена със златоносен чакъл. Аз, долуподписаният, намерих в този чакъл (който произхождаше от под базалта и от галерията, на около 200 фута (61 т) навътре и на дълбочина около 125 фута (38 т) зъб на мастодонт... Заедно с него намерих и каменна антика, която приличаше на голямо каменно мънисто и може би беше от алабастър." Това мънисто, ако наистина произхожда от чакълестите пластове, е най-малко на 7 млн. години, като е възможно да е дори на 55 млн. години. Уилям Дж. Синклер възразил, че обстоятелствата, при които е направена находката, не са достатъчно ясни. При много от общоприетите открития обаче съпътстващите обстоятелства са абсолютно идентични с този случай. Един пример - фосилите от Homo sapiens sapiens от Граничната пещера в Южна Африка били открити в купчини пръст, изхвърлени от минни сондажи години по-рано. На фосилите била приписана възраст от 100 000 години, и то главно защото били намерени сред скалните материали. Ако трябва да приложим строгите критерии на Синклер към подобни находки, то те също трябва да бъдат отхвърлени. През 1870 г. Луелин Пиърс дал следните писмени показания: „Аз, долуподписаният, на днешния ден предадох на господин С. Д. Войд, за да го съхранява в колекцията си от древни каменни антики, един каменен хаван, който очевидно е бил направен от човешки ръце. Хаванът беше откопан от мен, през 1862 г. под Плоската планина. Намерих го в чакъла на около 200 фута (61 т) под повърхността и под базалта, който беше с дебелина повече от 60 фута (18,2 т) и на около 1800 фута (549 т) от отвора на тунела. Находката беше направена в сондажа, известен като компания „Бостън Тънел"." Чакълестите пластове, в които бил открит хаванът, са на възраст между 33 и 55 млн. години. Уилям У. Синклер възразил, че хаванът е изработен от андезит -тъмна вулканичяа скала, която не се намира в дълбоките чакълести пластове на Плоската планина. Съвременните геолози съобщават обаче, че в района на север от Плоската планина има четири находища, които са със същата възраст като предвулканичните златоносни пластове и съдържат залежи от андезит. Андезитните хавани биха могли да бъдат ценна стока и биха могли да бъдат пренасяни на значителни разстояния с лодки и салове, а дори и по суша. Според Синклер Пиърс открил заедно с хавана и още един арте-факт: „На автора беше показана и малка овална плочка от шиста (скалноглинест пласт) с тъмен цвят, на която в нисък релеф бяха гравирани лист и пъпеш... По плочката не личаха следи от износване, причинено от чакъла. Всички драскотини са късни нарушения. Изображението показва ясни следи от стоманено острие и явно е било замислено и изпълнено от художник със значителни умения." Синклер не уточнява какво точно го е накарало да мисли, че изображенията по плочката са направени със стоманено острие. Следователно той може и да греши по отношение на използвания инструмент. При всички случаи шистовата плочка била открита заедно с хавана в предвулканичните чакъли, намиращи се дълбоко под латитната шапка на Плоската планина в Тюолумн. И дори по нея да има следи от гравиране със стоманено острие, това не означава, че е късна. Човек би могъл да достигне до логичното заключение, че изображението е направено от човешки същества, които вече са били достигнали сравнително високо културно равнище; това трябва да е станало преди 33-55 млн. години. Синклер казва също, че по плочката не се забелязвали следи от триенето в чакъла. Може би тя не е била влачена дълго от някой поток и следователно е останала нена-рушена. Освен това, възможно е тя да е попаднала в чакълестите наслаги на някое пресъхнало легло. На 2 август 1890 г. Дж. X. Нийли подписал следното изявление, описващо направените от него открития: „През 1877 г. господин Дж. X. Нийли бил надзирател на компанията „Монтесума Тънел", и прокарал гарлерията Монтесума в чакълестия пласт, който се намира под лавата на Плоската планина, окръг Тюолумн... На разстояние между 1400 и 1500 фута (427 и 457 m) от отвора на тунела, и на между 200 и 300 фута (61 и 91 т) от края на солидния пласт лава, господин Нийли забелязал няколко върха за копие, направени от тъмен камък, с дължина почти един фут (30 cm). Когато продължил проучването, самият той открил малък хаван с диаметър 3-4 инча (8-10 cm) и с неправилна форма. Откритието било направено на 1-2 фута (1,6-3,2т) от върховете за копия. След това той намерил голямо, добре оформено чукало, което сега е собственост на д-р Р. И. Бромлей, и в близост - голям и много правилно оформен хаван, понастоящем също собственост на д-р Бромлей." Последните две находки са показани на фиг. 5.11. Клетвената декларация на Нийли про-дълждва по следния начин: „Всички тези антики били намерени... близо до мате-риковата скала, може би на около един фут (1,6 т) над нея. Господин Нийли декларира, че е абсолютно невъзможно те да са попаднали на това място по друго време, освен при образуването на чакълестия пласт и преди образуването на вул-каничната шапка. Не се забелязвали каквито и да било следи от нарушаване на земните маси, нито пък някаква естествена пукнатина нито на това място, нито в близост." Местонахождението на арте-фактите в чакъла, близо до материковата скала на Плоската планина, издава възраст между 33 й 55 млн. години. През 1898 г. Уилям X. Холмс решил да интервюира Нийли и през 1899 г. публикувал следното резюме на казаното от него: „Един от миньорите, който излязъл за обяд, донесъл в кабинета на надзорника каменен хаван и счупено чукало, за които казал, че били намерени в най-дълбок ата част на галерията, на около 1500 фута (457 т) от входа на мината. Господин Нийли го посъветвал, когато се връща на работа, да се огледа на същото място за други сечива. Напълно според очакванията му, там били открити още два предмета - малък яйцевиден хаван, с диаметър5-6 инча (13-15,6 cm), и плосък хаван или паница, с диаметър 7-8 инча (18-21 cm). Тези две находки сега са с неизвестно местонахождение. При друг случай, един работник от мината му донесъл много обсидианови остриета или върхове на копия. Те били единадесет на брой и били със средна дължина около 10 инча (26 cm)." Двете описания се различават. Ето какво казва Холме, по отношение на Нийли: „По време на нашия разговор той не спомена да е бил в мината, когато се били направени откритията." Това може да се интерпретира по посока на заключението, че Нийли е излъгал при първоначалните си показания. Но току-що цитираният пасаж всъщност съдържа думи не на Нийли, а на Холмс, който казва следното: „Неговите (на Нийли] показания, които аз записах в бележника си по време на и непосредствено след интервюто, бяха с това съдържание." Може да се поспори дали трябва да вярваме повече на индиректното обобщение на думите на Нийли, направено от Холмс, или на нотариално заверената клетвена декларация на самия Нийли, под която той е сложил подписа си. От значение е и това, че Нийли не е потвърдил истинността на версията на Холмс за техния разговор. Е дно по-късно интервю с Нийли, направено от Уилям Дж. Синклер през 1902 г., подсказва с голяма доза сигурност, че Холмс е сгрешил. Като обобщава казаното от Нийли, Синклер пише следното: „Един от миньорите (Джо), който работел дневна смяна в галерията Монтесума, изнесъл от мината каменна паница или поднос с дебелина около два инча (5 cm). Нийли посъветвал Джо да се огледа, на същото място за още предмети... По време на нощната смяна господин Нийли отишъл там и в една яма за укрепваща греда „мер-нал" един от обсидиановите върхове за копия. С изключение на донесения от Джо, всички останали били намерени лично от господин Нийли, по едно и също време, на площ с диаметър около 6 фута (2 т), намираща се в периферията на тунела. Оръдията лежали в чакъла, близо до материковата скала, и били смесени със субстанция, която приличала на въглени." Ако претеглим внимателно всички показания, би трябвало да стигнем до заключението, че самият Нийли е слязъл в мината и сам е извадил оръдията от чакъла. Ето какво казва Холмс относно обсидиановите върхове за копия, намерени от Нийли: „Идентични обсидианови остриета са били откривани в погребални ями в този район заедно с останки от индианците дигър. От това може да се заключи, че донесените на господин Нийли върхове са били намерени от миньорите в някой от некропо-лите, които се намират в съседство." Но Холмс не е представил никакви доказателства, че миньорите наистина са намерили остриетата в гробни ями. Той просто заявява следното: „Това, как единадесет големи върха за копия са попаднали в мината и дали въобще произхождат от мината, са въпроси, на които не се наемам да отговоря." Ако използваме методите на Холмс, бихме могли да дискредитираме което и да било палеоантропологично откритие: трябва просто да откажем да повярваме на съобщените данни и да предложим всевъзможни неясни алтернативни обяснения, без да отговаряме на въпросите, които напълно закономерно ще ни бъдат поставени. Ето какво още пише Холмс по въпроса за обсидиановите остриета: „Изглежда много невероятно те да произхождат от леглото на терциерен поток; как би могло едно струпване от единадесет крехки листовидни предмета да остане неразпръснато в тези условия; как е възможно чупливите стъклени остриета да устоят на разрушителните сили, действащи в леглото на един поток; и как е възможно такъв брой крехки остриета да останат незасегнати от кирките на работниците, копаещи в тъмната галерия?" Човек би могъл да си представи многобройни обстоятелства, при които струпването от предмети може да се е запазило незасегнато в леглото на един терциерен поток. Да предположим, че в някакъв момент през тер-циера група търговци са преминавали или са плавали през потока. При това те са изпуснали известен брой обсидианови остриета, които са били опаковани здраво в парче кожа или тъкан. Възможно е пакетът с остриетата да е попаднал в дълбока дупка на дъното и да е бил покрит бързо от чакъла, като по този начин да се е запазил сравнително незасегнат в продължение на десетки милиони години. Това, как сечивата са останали цели при откриването си, също не поставя непреодолими препятствия. В момента, в който Нийли е разбрал за остриетата, той е могъл да предприеме необходимите предпазни мерки, за да ги запази. Очевидно той е направил точно това. Може дори да е счупил някои от тях." В един доклад, представен пред Американското геоложко общество през 1891 г., геологът Джордж Ф. Бекер казал следното: „За мен лично щеше да бъде по-удовлетворително, ако сам бях откопал тези оръдия, но не мога да открия нито една причина, която да обяснява, защо показанията на господин Нийли да не са достатъчни, както биха били моите. Той е също толкова компетентен, колкото съм и аз, да открие пукнатина, водеща към повърхността, или пък следи от древни сондажи. Всеки миньор ги разпознава на момента и изпитва огромен страх от тях. Някой биха могли да предположат, че работниците на Нийли са „подхвърлили" сечивата, но никой, който е запознат с минното дело, не би възприел сериозно подобна хипотеза... Златоносните чакъли изискват много копаене, в повечето случаи - дори използването на взрив - и дори и най-некомпетентният надзирател не би могъл да бъде измамен по този начин... На кратко, не можем да избягаме от заключението, че споменатите в показанията на господин Нийли сечива наистина са лежали близо до дъното на чакъла и че те са се оказали там, където са били намерени, по същото време, когато са били отложени и речните наслаги." Макар разглежданите досега оръдия да са били откривани от миньори, има и един случай, в който артефакт е бил открит на място от учен. През 1891 г., Джордж Ф. Бекер съобщава пред Американското геоложко общество, че през пролетта на 1869 г. геологът Кларънс Кинг — директор на Службата на Четиридесетия паралел -провеждал проучване при Плоската планина в Тюолумн. По това време, той открил каменно чукало, вградено дълбоко в депозит от златоносен чакъл, притиснат под шапка от базалт или латит. Този пласт е бил подложен на ерозия едва малко преди това. Ето какво казва Бекер: „Господин Кинг е абсолютно сигурен в това, че този предмет е бил открит на място и че е оригинална част от чакълестия пласт, в който е открит. Трудно е да си представим по-удовлетворително доказателство, което да потвърди откриването на сечива в златоносните, предледникови, суббазадтови чакъли." От това описание и от съвременното геологично датиране на пластовете от Плоската планина става ясно, че находката е била на възраст от над 9 млн. години. Дори Холмс бил принуден да признае, че чукалото на Кинг, което било включено в колекцията на Института Смитсониън, „не може с лека ръка да бъде подлагано на съмнения". Холмс внимателно претърсил района и отбелязал присъствието на няколко хромелни камъка на съвременни индианци, които били пръснати по повърхността. Ето какво казал той: „Опитах се да разбера дали е възможно някой от тези предмети да е попаднал в откритите туфни {шуплести варовити) пластове е скорошен или сравнително скорошен момент, тъй като това понякога се случва - при преотлагания и повторни споявания на свободни материали. Не можах да достигна до никакви сигурни заключения по този въпрос." Ако Холмс беше намерил и най-малкото сигурно доказателство за подобен процес, той щеше здраво да прегърне тази възможност да хвърли сянка на подозрение върху чукалото, открито от Кинг. Но понеже не намерил нищо друго, с което да дискредитира това съобщение, Холмс се ограничил с това, да се учуди от факта, „че господин Кинг е пропуснал да публикува находката - че е пропуснал да даде на света информацията, която може да се окаже най-важното наблюдение върху историята на човешкия род, правено някога от някой геолог, а я е оставил да се появи 25 години по-късно чрез посредничеството на д-р Бекер." В своя доклад Бекер отбелязва следното: „Аз показах на господин Кинг съобщението за неговото откритие и той потвърди, че то е правилно." Дж. Д. Уитни също съобщил за открития, направени под ненару-шени пластове с вулканичен произход на други места, а не само под латитната шапка на Плоската планина в Тюолумн. Сред тях имало каменни оръдия, намерени в златоносните пясъци при Сан Андре-ас, окръг Калаверас, при Спаниш Крийк в окръг Ел Дорадо и при Чероки в окръг Бют. Еволюционистки предубеждения В светлината на представените данни е трудно да оправдаем упоритото противопоставяне срещу находките от Калифорния, демонстрирано от Холмс и Синклер. Те не успели да открият доказателства за измама, а предположенията им, че преносимите хавани и върховете на копия са били внесени в мините от индианци, също не са много правдоподобни. Един съвременен историк - У. Търентин Джак-сън от Калифорнийския университет в Дейвис - изтъква следното: „По време на златната треска индианците са били изгонени от района на минните сондажи и рядко са влизали в контакт с подвизава-щите' се там златотърсачи." При това положение някой би могъл да се запита защо Холмс и Синклер проявили такова упорство в опитите си да дискредитират доказателствата за съществуването на хора през терциера, представени от Уитни. Един от важните ключове към разбирането на този феномен се съдържа в следното изказване на Холмс: „Може би, ако проф. Уитни би схванал същината на човешката еволюция такава, каквато си я представяме днес, той би се поколебал да обяви публично заключенията си, независимо от впечатляващия арсенал свидетелства, с които се е сблъскал." С други думи, ако фактите не съответстват на общоприетата теория, то те - независимо от това, колко са категорични - трябва да бъдат отхвърлени. Не е трудно да се разбере защо един поддръжник на човешката еволюция - какъвто е бил Холмс - би искал да направи всичко възможно, за да дискредитира всяка информация, която изтегля съществуването на съвременния вид хора твърде далеч в миналото. Защо Холмс се е чувствал толкова уверен в себе си? Една от причините за това е била появата на Явайския човек (Pithecanthropus erectus). Това откритие, направено от Йожен Дюбоа през 1891 г., е приветствано като дълго търсеното „липсващо звено", което да свърже съвременните хора с техните предполагаеми предци - някакви човекоподобни създания. Холмс заявил, че „данните на Уитни остават непотвърдени" и че „те предполагат съществуването на човешка раса, която да е поне един път и половина по древна от Pithecanthropus erectus на Дюбоа, който пък може да се разглежда единствено като някаква зачатъчна форма на човешко същество." За всички подкрепящи спорния Явайски човек (Глава 8) било необходимо да се унищожи всяка информация, която да предполага, че още преди него е имало съвременни хора. Холмс бил един от главните палачи. Ето какво казва той за находките от Калифорния: „Може да се очаква, че ако тази информация не получи по-късно потвърждение, тя постепенно ще загуби значението си и ще изчезне; науката обаче не може да чака тази досадна селективна процедура и е необходимо да се предприеме нещо, което да ускори това решение." Редица учени, сред които Холмс и Синклер, свършили своята част от работата. Тактиката им остава под въпрос. Алфред Ръсел Уолъс, който си поделя с Дарвин заслугата за формулирането на теорията за еволюция чрез естествен подбор, изразил ужаса си от това, че доказателствата за съществуване на физически развити хора през терциера са подложени на „атаки с всички възможни средства — съмнения, обвинения и присмех". В едно детайлно проучване на сведенията за голямата древност на хората в Северна Америка Уолъс придава голямо значение на описанието, което прави Уитни на откритите в Калифорния терциерни човешки фосили и каменни оръдия. В светлината на недоверието, с което находките от златоносните пясъци и други подобни места били посрещнати в определи среди, той изказал мнението си, че „правилният начин, по който трябва да се третират сведенията за древността на човека, е да се опишат и да се приемат за известно време; това трябва да е така при всички случаи, при които подобно отношение би било адекватно към което и да било животно. Не би трябвало, както се случва често сега, тези данни да бъдат разглеждани като недостойни да бъдат приети и техните откриватели да бъдат подлагани на всевъзможни обвинения, от сорта че са фалшификатори или жертви на фалшификация." Въпреки всичко, интелектуалната атмосфера в началото на XX в. подкрепила възгледите на Холмс и Синклер. Какво - терциерни каменни сечива, при това като тези на съвременните хора? Скоро тези неща станали неподходящи за съобщаване, неактуални за защитаване и удобни за забравяне. Подобни възгледи все още са валидни, при това с такава сила, че откритията, които дори съвсем малко поставят под въпрос доминиращите тези върху човешката праистория, са потулвани бързо и ефективно. 6.
Фактите, които разгледахме дотук, създават впечатлението, че дори и да е имало хора в далечното минало, те са били на доста ниско културно и технологично равнище. Някой би могъл да си зададе следния въпрос: ако хората са разполагали с толкова много време, за да усъвършенстват уменията си, защо не откриваме древни артефакти, които да илюстрират развитието на цивилизацията? През 1863 г. Чарлс Лайъл изразява едно подобно съмнение в книгата си „Миналото на човека": „Вместо най-груба керамика и кре-мъчни сечива... би трябвало да откриваме скулптирани образи, които да са по-прекрасни от тези, които са излезли изпод ръцете на Фидий и Праксител; погребани от времето железопътни линии и електрически телеграфи, от които и най-добрите съвременни инженери да могат да научат ценни неща; астрономически уреди и микроскопи, които да са по-съвършени от всеки един, който би могъл да се намери в Европа, както и всякакви други следи от високи постижения в изкуствата и науките." Историите, които следват, не стигат чак до такива висини, но някои от описаните предмети са свидетелство за неочаквани постижения. При това, не само че някои от въпросните находки са много по-напреднали от каменните сечива, но също така голяма част от тях са открити в геологични контексти, които са много по-древни от разглежданите досега. Огромната част от тези съобщения, с някои малки изключения, произхождат от ненаучна литература. Освен това често самите артефакти са загубени, тъй като не са били съхранени в музеи. Самите ние не сме сигурни в това какво значение трябва да се приписва на тези изключително аномални сведения. Включваме ги, за да бъде нашето изследване пълно и за да подбудим бъдещи проучвания. В тази глава ще представим само малка извадка от всички публикации, с които разполагаме. Ако имаме предвид непълното отразяване и редките случаи на съхраняване на тези силно аномални находки, то е много вероятно, всички съществуващи съобщения да са само една малка част от общия брой на подобни открития, правени през последните няколко века. Артефакти от Екс ан Прованс, Франция В книгата си „Минералогия" граф Бурнон е запазил описание на една интригуваща находка, направена от френски работници в края на XVIII в. В разказа си за обстоятелствата около откритието, Бурнон пише следното: „През годините 1786,1787 и 1788, работниците били заети в една каменна кариера при Екс ан Прованс във Франция. Добитият материал щял да бъде използван при възстановяването в доста грандиозни мащаби на Съдебната палата. Камъкът бил тъмносив варовик, от този вид, който - докато е още в каменолом-ната - е мек. По-късно под въздействието на въздуха се втвърдява. Пластовете били разделени от наслоявания на примесен с глина пясък, който бил повече или по-малко калциран. Първият обработван пласт не показал наличието на никакви чужди тела, но след като работниците били изчерпали първите десет нива и се били захванали с единадесетото, те с учудване забелязали, че долната му повърхност - на дълбочина 40-50 фута (12-15т)-е покрита с раковини. След като приключили и с този пласт и започнали да отстраняват глинестия пясък, отделящ единадесетия от дванадесетия, те открили барабани от колони и други недовършени каменни фрагменти. Материалът бил съвсем същият, като този от каменоломната; освен това те намерили и монети, дръжки на чукове и други дървени части от различни инструменти. Обаче това, което грабнало вниманието им, била една дъска, с дебелина около инч и дължина 7-8 фута (2-2,5 т)\ тя бил разтрошена на много парчета, но нито едно от тях не липсвало и по този начин работниците успели да ги съединят и да възстановят първоначалнатай форма. Оказало се, че става дума за същия вид дъска, която използвали по това време зидарите и каменоделците: тя била износена по същия начин - с вълнообразни заобляния по ръбовете." Г раф Бурнон продължава описанието си със следното: „Камъните, които били напълно или частично обработени, не били променили природата си, но парчетата от дъската, инструментите и дървените части на инструментите се били превърнали в ахат, който бил много фин и с приятен цвят. Следователно, тук имаме случай на следи от работата на човешка ръка, лежащи на дълбочина от 50 фута (15 т) и покрити с единадесет пласта плътен варовик: всичко показвало, че работата е извършена на самото място, където са открити следите. Следователно, присъствието на хората е предхождало образуването на скалите, като при това явно те вече са били достигнали до това равнище на цивилизацията, при което са познавали изкуствата, обработвали са камък и са правели колони от него." Тези редове се появили в „Америкън Джърнъл ъф Сайънс" през 1820 г.; в наши дни обаче би било твърде невероятно едно подобно съобщение да бъде отпечатано на страниците на някое научно списание. Учените просто не приемат насериозно подобни открития. Букви по един мраморен блок от Филаделфия През 1830 г. на един масивен мраморен блок, открит в камено-ломна, на 12 мили (19 km) северозападно от Филаделфия, били открити подобни на букви форми. Камъкът бил изваден от дълбочина 60-70 фута (18-21 т). Съобщение за откритието се появило в „Америкън Джърнъл ъф Сайънс" през 1831 г. Преди да достигнат до пласта, от който бил отсечен блока с буквите, работниците трябвало да преминат последователно през слоеве гнайс (метаморфна слоеста скала), слюдести шисти, хорнбленда, подобна на талк шиста и първични глини. Докато разрязвали блока, работниците забелязали правоъгълна вдлъбнатина, с дължина около 1,5 инча (3,9 cm) и ширина 0,625 инча (1,6 cm), в която имало две букви във висок релеф (фиг. 6.1). От намиращия се наблизо Нористаун, щата Пенсидвания,били извикани няколко уважавани господа, които да инспектират предмета на място. Образуването на знаците е трудно да се обясни с естествени физически процеси. Това от своя страна предполага, че те са били създадени от интелигентни човешки същества, живели в далечното минало. Гвоздей в девонски пясъчник в Англия През 1844 г, сър Дейвид Брустър съобщил за откриването на гвоздей, който бил здраво захванат в блок от пясъчник, добит в ка-меноломната Кингууди (Милнфийлд) в Шотландия. През 1985 г. д-р А. У. Мед от Британския геологически институт ни писа, че пясъчникът се отнася към „Долна стара червена пясъчникова епоха" (де-вон, преди 360 до 408 млн. години). Брустър бил виден шотландски физик. Той бил основател на Британската асоциация за развитие на науката и автор на важни открития в областта на оптиката. В доклада си пред Британската асоциация за развитие на науката Брустър заявил следното: „Камъкът от каменоломната Кингууди се състои от редуващи се пластове от твърд камък и мека глинеста субстанция, наречена „тил"; дебелината на отделните пластове камък варират от 6 инча (16 cm) до 6 фута (1,83 т). Този блок в частност, в който е бил открит гвоздеят, е с дебелина 9 инча (23 cm}. Върхът на предмета (силно ръждясал), който стърчал от глинестия пласт на около инч и половина (4 cm), бил забелязан, докато работниците приготвяли грубия блок за обработка. Останалата част от гвоздея, до около един инч (2,6 cm) от главата, лежала на повърхността на камъка, а самата глава се намирала в него," Фактът, че главата на гвоздея е била вградена в пясъчниковия блок, би трябвало да изключва възможността той да е бил забит след отсичането на блока от кариерата. Златна нишка в камък от Карбона в Англия На 22 юни 1844 г. в Лондонския „Таймс" се появило следното любопитно съобщение: „Преди няколко дни, когато няколко работници били наети да добиват камък при Туийд, на около четвърт миля (402 т) под Ръдърфорд-мил, на дълбочина от осем фута (2,4 т) била открита златна нишка, вградена в камъка." През 1985 г. д-р А. У. Мед от Британския геологически институт ни писа, че камъкът е от ранния карбон (преди 320-360 млн. години). Метален съд от предкамбрийски пластове при Дорчестър, Масачузетс В „Сайънтифик Америкън" (5 юни 1852 г.) се появило следното съобщение, озаглавено „Антика от отминала епоха": „Преди няколко дни в скалите на хълма на енорийската църква в Дорчестър беше произведен мощен взрив. Това стана недалеч от енорийския дом на преподобния господин Хол. Взривът изхвърли огромна маса скални парчета, като някои от късовете бяха с тегло от няколко тона. Те се пръснаха във всички посоки. Сред скалните късове беше намерен счупен на две метален съд, който също беше изхвърлен от експлозията. Когато двете части бяха съединени, се получи камбанови-ден съд, с височина 4,5 инча (12 cm), диаметър на основата 6,5 инча (17 cm), диаметър на горната част 2,5 инча (6,5 cm) и дебелина на стената около една осма от инча (0,3 cm). Тялото на съда има цвят, напомнящ на цинк или на някаква сплав, в която има голям процент сребро. По външната повърхност на съда има шест изображения на цветя, които са красиво инкрустирани с чисто сребро, а около дъното на съда има лоза или венец, също инкрустирани със сребро. Релефите, гравирането и инкрустирането са илюстрация на умението на незнаен майстор. Този любопитен и неизвестен съд е бил откъснат вследствие на взрива от солидната конгломератна скала от около 15 фута (4,6 т) дълбочина. Сега той е притежание на господин Джон Кетел. Д-р Дж. В. С. Смит, който наскоро беше извършил пътуване из Изтока, където проучил стотици забележителни домакински приспособления, заяви, че никога не е виждал подобно нещо. Той направи рисунка и взе точните размери на находката, за да може да ги представи на научните среди. Няма съмнение в това, че този забележителен предмет е бил вграден в скалата, както вече споменахме; но дали проф. Агасиз или някой друг човек на науката ще може да ни обясни как е попаднал там? Този проблем си струва проучването, тъй като в случая не може да има никаква измама." Редакторите на „Сайънтифик Америкън" са включили следната иронична бележка: „Горните редове препечатваме от Бостънския „Транскрипт". За нас остава неразбираемо защо този вестник предполага, че проф. Агасиз е по-квалифициран да обясни това от например ковача Джон Доил. Това не е въпрос, свързан със зоологията, ботаниката или геологията, а с един древен метален съд, който може би е бил изработен от Тюбал Каин, първия жител на Дорчестър." Според наскоро издадената от Геологическия институт на САЩ карта на района на Бостън и Дорчестър, конгломератът, който сега е наричан „конгломерат Роксбъри", се отнася към предкамбрийска-та ера - преди повече от 600 млн. години. Според стандартните представи по това време животът на Земята едва се е бил зародил. Съдът от Дорчестър обаче показва, че - повече от 600 млн, години преди Лейф Ериксон, древния норвежки мореплавател, смятан за откривател според исландските саги на Виланд - земите на изток в Северна Америка - там са живеели способни да обработват метал художници. Терциерна топка креда от Лаон, Франция В броя на „Дъ Джиолъджист" от април 1862 г. е включен английски превод на една интригуваща статия от Максимилиен Меле-вил - вицепрезидент на Академичното общество на Лаон, Франция. В нея Мелевил описва кръгла топка креда (фиг. 6.2), която била открита на 75 т под повърхността на земята, в лигнитни пластове при Лаон, отнасящи се към ранния терциер. Лигнитът (който понякога е наричан и „пепе-ляк") всъщност представлява меки кафяви въглища. Лигнитните находища при Монтегю, близо до Лаон, лежат в основата на един хълм и се разработват с хоризонтални галерии. Главната галерия е всечена на 600 т в лигнитните пластове. През август 1861 г, работниците, които копаели в далечния край на шахтата на 225 фута (69 м) под повърхността на хълма видели как някакъв кръгъл предмет паднал от горната част на изкопа им. Предметът бил с диаметър около 6 cm и с тегло 310g. Ето какво казва Мелевил: „Те специално погледнали къде точно в пласта било леглото му и могат да се закълнат, че той не произхожда от самия пепелив пласт, а че бил загнезден на границата между него и тавана на галерията, където можел да се види негативният му отпечатък." Работниците занесли топката на д-р Лежен, който пък информирал Мелевил. По-нататък Мелевил обяснява следното: „Много време преди тази находка работниците ми бяха казвали, че са намирали парчета вкаменено дърво... по които имало следи от човешка обработка. Сега дълбоко съжалявам, че тогава не поисках да ги видя, но до този момент просто не вярвах, че това е възможно." Според Мелевил, нямало никаква възможност топката да е фал-шификат: „В действителност повече от четири пети от нея са с черен, подобен на битум (смола) цвят, който към върха й преминава в жълт кръг. Това се дължи на контакта с лигнита, в който е била загнездена в продължение на толкова много време. Обратното - горната част, която е бил в контакт с варовиковия пласт, е запазила първоначалния мръснобял цвят на кредата... А що се отнася до скалата, в която е била намерена топката, може да се твърди, че тя е напълно девствена и по нея няма никакви следи от по-ранни вкопа-вания. Таванът на галерията също беше напълно цял и по него не могат да се видят никакви пукнатини, нито пък хлътвания, през които топката да може да е паднала." Мелевил е по-предпазлив по отношение на това, дали топката е изработена от човешка ръка. Ето какво казва той: „Само въз основа на един факт, пък било то и толкова добре установен, не мога да претендирам да извлека крайното заключение, че са съществували хора, които са били съвременни с лигнитите от Парижкия басейн... Единствената цел, която си поставих при написването на тази статия, беше само да обнародвам това любопитно и странно откритие, каквито и да са последствията от това. По никакъв начин не съм си поставял за задача да го обяснявам. Ще се задоволя с това да го предам на науката и ще изчакам да се появят още открития, които да ми помогнат да оценя значението на това от Монтегю. Едва след това ще мога да оформя мнението си по въпроса." Редакторите на списанието са добавили следната бележка: „Смятаме, че това решение - да се изчака появата на още утвърдителна информация, преди човешката епоха да се отнесе към долния тер-циер в Парижкия басейн - е мъдро." През 1883 г. Габриел дьо Мор-тийе изказал предположението, че топката креда е била търкаляна от вълните на придошлите терциерни морета и едва по-късно, след като вече е била получила кръглата си форма, е попаднала на мястото, където е била намерена. Това обяснение обаче не звучи правдоподобно. На първо място, топката има белези, които са несъвместими с действието на вълните. Ето какво казва Мелевил: „Могат да се забележат три големи отцепа с остри ъгли, които показват, че, по време на изработването си, топката е останала свързана с каменния блок, от който е била оформена. Едва по-късно, когато вече е била завършена, тя е била отчупена от него с един-единствен удар, при който са останали тези следи." Ако приемем действието на вълните като обяснение за общата окръгленост на предмета, то това действие е щяло да заглади и острите ръбове, които описва Мелевил. Освен това, ако бъде подложено на продължителното въздействие на морските вълни, едно парче креда най-вероятно ще се разтвори. Дьо Мортийе заявил, че топката е открита в пласт от ранния ео-цен. Ако наистина тя е била направена от хора, то те трябва да са обитавали Франция преди от 45 до 55 млн. години. За тези, които са привързани към стандартните еволюционни възгледи, този факт може би изглежда невероятен. И все пак той е в хармония с данните, които са предмет на тази книга. Предмети, открити при сондиране в Илинойс През 1871 г. Уилям И. Дюбоа от Института Смитсониън съобщил за няколко създадени от хора предмети, които били открити на голяма дълбочина в Илинойс. Първият предмет била един меден, подобен на монета предмет (фиг. 6.3), открит при Лон Ридж, окръг Маршал, Илинойс. В едно писмо до Института Смитсониън, Дж. У. Мофит разказал следното: през август 1870 г. той търсел място за кладенец, като за целта използвал „най-обикновена сонда". Когато извадил сондата от дълбочина 125 фута (38 т), той открил приличащия на монета предмет „на сондата". За да стигне до въпросната дълбочина, той преминал през следните пластове: 3 фута (91 cm) почва; 10 фута (3,05 т) жълта глина; 44 фута (13,4 т) синя глина; 4 фута (1,2 m) глина, пясък и чакъл; 19 фута (5,8 т) виолетова глина; 10 фута (3,05 т) твърд кафяв пласт; 8,5 фута (2,6 т) зелена глина; 2 фута (61 em) пръст с растителни останки; 2,5 фута (76 cm) жълта глина; 2 фута (61 cm) твърд жълт пласт; 20,5 фута (6,25 т) смесени глини. През 1881 г. А. Уинчъл също направил описание на монетовид-ния предмет. Той се позовава на едно писмо от У. X. Уилмът, който представил едно малко по-различно от даденото от Мофит изрежда-не на пластовете. Според Уилмот предметът бил намерен при сондирането на дълбочина 114 (35), а не 125 фута (38 т). Като използваха подреждането на пластовете, дадено от Уинчъл, учените от Геологическия институт на щата Илинойс ни дадоха изчислената възраст за нивото на дълбочина 114 фута (35 т). Те трябва да са се образували през Ярмутския междуледников период преди „някъде между 200 000 и 400 000 години". У. И. Дюбоа описал мо-нетовидния предмет като „полигояален, (многоъгълен), доближаващ се до кръг", по двете страни на който имало грубо изобразени фигури и надписи. Надписите били на език, който Дюбоа не можал да разпознае, а видът на предмета бил no-различен, от която и да било монета. Дюбоа заключил, че монетата трябва да е била изработена в механизирана работилница. Като отбелязал еднаквата й дебелина, той отбелязал, че монетата трябва да е „минала през валцова машина; ако древните индианци са разполагали с подобен механизъм, то това трябва да е било в предисторическите времена". След това Дюбоа отбелязва, че монетата трябва да е била изрязана с ножици или длето, след което острите ръбове са били загладени, Този монетовиден предмет предполага съществуването в Северна Америка на цивилизация от преди най-малко 200 000 години. Смята се обаче, че същества, достатъчно интелигентни, за да използват монети (т. е. Homo sapiens sapiens), са се появили не по-рано от преди 100 000 години. Според стандартните възгледи метални монети се появяват за първи път в Мала Азия през VIII в. пр. Хр. Мофит също така съобщил, че в намиращия се наблизо окръг Уайтсайд, Илинойс, също били открити предмети. На дълбочина 120 фута (36,6 т), работници открили „голям меден пръстен или халка, каквито в наши дни се използват по корабните рей,.. Те също така намерили и нещо като кука за лодки". Господин Мофит добавил и следното: „В много случаи антики са намирани на по-малки дълбочини. От глинест пласт на около 40 фута (12 т) от повърхността било извадено подобно на връх за копие желязно острие; на много места, на дълбочини от 10 до 50 фута (3-15 т) са откривани каменни лули и керамика." През септември 1984 г., получихме писмо от Геологическия институт на щата Илинойс, в което се казваше, че пластовете от окръг Уайтсайд, които са на дълбочина от 120 фута (37 го), са много разнообразни като датировка. На някои места човек можел да открие наслаги, които да са само на 50 000 години, а на други - материкова скала от силур, която да е на 410 млн. години. Глинено изображение от Нампа, Айдахо П рез 1889 г. при Нампа, щата Айдахо, била открита малка човешка фигурка, изкусно изработена от глина (фиг. 6.4). Тя била извадена при сондиране за вода от дълбочина 300 фута (90 т). През 1912 г. Дж. Ф. Райт написал следното: „Описанието на сондата показва, че, преди да достигнат пласта, в който е открита фигурката, работниците проникнали първо през около 50 фута (15 т) почва, след това през 15 фута (4,6 т) базалт, под който имало редуващи се пластове от глина и плаващи пясъци.,. Това се наблюдавало до около 300 фута (90 т), когато пясъчната помпа започнала да изхвърля многобройни глинени топки, някои от които били с диаметър над 2 инча (5,2 cm) и били покрити с железни окиси, В долната част на този пласт се открили следи от погребана древна повърхност, върху която имало тънък слой растителни останки. Въпросната фигурка била намерена именно на това място - на дълбочина 320 фута (98 т). Само на няколко фута по-ниско се достигнало до пясъчник." Ето какво пише Райт по отношение на самата фигурка: „Въпросното изображение е направено от същия материал, като споменатите глинени топки, и е с дължина около инч и половина (4 cm). To е забележително със съвършенството, с което са предадени човешките форми... Изображението представлява женска фигурка и завършените части имат листови дни очертания, които биха могли да бъдат приписани и на центровете на класическото изкуство." „Когато показах предмета на проф. Ф. У. Пътнъм - продължава Райт, - той веднага насочи вниманието ми към вида н а железните отлагания по повърхността, които са индикация за това, че предметът е много древен. По защитените части на фигурката имаше петна от безводен червен оксид, какъвто не би могъл да се образува върху фалшификат. Когато през 1890 г. посетих мястото, положих особени старания да сравня обезцветяването на оксида по изображението с това по глинените топчета, които още можеха да се открият сред изхвърлените при копаенето на кладенеца материали. Установих, че то е възможно най-близко. Това потвърждение, както и напълно удовлетворителната информация, която ми беше дадена от участниците в откриването, и още веднъж потвърдена от господин Дж. М. Къминг от Бостън (който по това време е бил надзорник на тази отсечка от Пряката железопътна линия на Орегон и познава всички участници, а освен това посетил мястото само един-два дена по-късно), постави извън каквото и да било обосновано съмнение автентичността на находката. Към тези сведения трябва да се добавят и сходните черти, които фигурката има с други антики, които са били откривани под напластявания от лава по Тихоокеанското крайбрежие. Когато човек търси паралели на изображението, той не може да не остане учуден от приликата и с многобройните Ори-няшки фигурки, откривани в праисторически пещери във Франция, Белгия и Моравия. Особено поразително е сходството с т. нар. „Безсрамна Венера" от Ложери-Бас." Фигурката от Нампа прилича и на Венера от Вилендорф, за която се смята, че е на около 30 000 години (фиг. 6.5). Райт проучил и кладенеца, за да провери, дали не е възможно фигурката да е пропаднала от по-високо ниво. Ето какво заявява той: „В отговор на възраженията, ще бъде добре да представя по-подробно фактите. Кладенецът е с диаметър 6 инча (15,6 cm) и в него са поставени тежки железни тръби, които, с напредването на работата, са били вкарвани през отвора и завинтвани една за друга, парче по парче. Следователно, би било невъзможно да стане така, че нещо от стените на дупката да попадне вътре. След пробиването на вулка-ничния пласт вече не бил нужен свредел; надолу били вкарвани само тръбите, като от време на време с помощта на пясъчна помпа бил отстраняван натрупалият се материал." В отговор на нашето запитване, от Геологическия институт на САЩ ни осведомиха следното: глиненият пласт, който е бил достигнат на дълбочина 300 фута (90 m), „най-вероятно принадлежи към формацията Гленс Фери от горната част на групата Айдахо, за която се смята, че като общо се отнася към плио-плейстоценския период". Базалтовият пласт, който лежи над формацията Гленс Фери, е от средния плейстоцен. От известните хоминиди само за Хомо sapiens sapiens се знае, че е изработвал произведения на изкуството, подобни на фигурката от Нампа. Следователно фактите сочат, че на границата между шга-оцена и плейстоцена, т. е. преди около 2 млн. години, в Северна Америка са живеели хора от съвременен вид. Фактът, че фигурката от Нампа поставя под сериозно съмнение сценария, приет от еволюционистите, е отбелязан и от У. X. Холмс от Института Смитсониън. Ето какво пише той през 1919 г. в своя „Наръчник за автохтонни американски древности: „Ако се вярва на Емънс, помпата е работела във формация, която трябва да се отнесе към късния терциер или ранния кватернер; очевидната невъзможност на това - в депозити с толкова голяма възраст да се появи добре оформена човешка фигура - събуди силно недоверие в нейната автентичност. Интересно е да се отбележи, че възрастта на този предмет, ако го приемем за автентичен, отговаря на тази на ранния човек, чиито кости бяха открити от Дюбоа - през 1892 г. в къснотер-циерни или раннокватернерни формации на о. Ява," Отново се сблъскваме със случай, при който откриването на Явайския човек (което само по себе си не е сигурно) е използвано като довод за отхвърляне на доказателства за съществуването на съвременни хора в много по-древни времена. Еволюционистката хипотеза определено се е радвала на такива привилегии, че всяка противоречаща й информация е била отхвърляна почти автоматично, Но въпреки съмненията на Холмс във възможността хората, създали изображението от Нампа, да са съществували по едно и също време с примитивния човек от о. Ява, днес в Африка продължават да съжителстват хора (с най-различни равнища на технологично развитие), горили и шимпанзета. По-нататък Холмс казва следното: „Случаят е подобен на този с находките от златоносните пластове на Калифорния. Ако приемем на доверие значението на това откритие, то то установява една толкова голяма възраст за неолитната култура на Америка, че ние се колебаем да я приемем, без да разполагаме с още доказателства. Макар да е възможно, наистина да е намерена при описаните обстоятелства, все пак остава и възможността, първоначалното й положение да не е било под лавата. Не е изключено един подобен предмет, който е лежал на повърхността, да е попаднал през някаква цепнатина или под действието на някакъв поток под пластовете от лава, където вече да е преминал, може би с помощта на някакви подпочвени води, през слоевете от плаващи пясъци, и да се е оказал на мястото, където го е открила сондата." Показателно е, колко далеч отива един учен като Холмс, за да обясни фактите, които не са му изгодни. Човек не трябва да забравя и това, че по този начин може да бъде отхвърлен всеки факт, включително и тези, които се използват като основа на еволюционната теория. Пречка към приемането на хипотезата, че фигурката от Нампа е била изработена от съвременните индианци едва наскоро и че по незнаен начин е намерила пътя от повърхността надолу, може да се намери в следното изказване на Холмс: „Трябва да отбележим обаче, че произведения на изкуството, които да са близки аналогии на тази фигурка, не могат да бъдат намерени в съседните райони. Моделирани изображения на човешки фигури, които да са с подобен характер или с подобна художествена стойност, няма нито на Запад по Тихоокеанското крайбрежие, нито на Юг в културата Пуебло." Златна верижка от въглищен пласт от Морисънвил, Илинойс В броя на „Дъ Морисънвил Таймс" от 11 юни 1891 г. има поместено следното съобщение: „Във вторник сутринта госпожа С. У. Кълп направила едно любопитно откритие. Докато разтрошавала буца въглища, за да я сложи в печката, тя установила, след като разцепила буцата на две, че в нея е загнездена малка златна верижка с дължина около 10 инча (26 cm). Тя била завита в пръстеновидна форма и била с древна и необикновена изработка. В началото госпожа Кълп решила, че верижката е попаднала сред въглищата случайно. Когато се опитала да я вдигне обаче, се установило, че пръстеновидното завиване на верижката придържало разцепената на две буца въглища. Когато обаче двете части били разделени, нейната средна част останала да виси свободно, а дватай края се оказали все още вградени в буцата - всеки в една от двете половини. Това веднага обезсмислило предположението, че верижката е попаднала сред въглищата едва наскоро. Ето една задача за любителите на археологията, които обичат да размишляват върху геологичния строеж на земята, от която винаги изпада по нещо интересно. Може да се предположи, че буцата въглища, в която била намерена верижката, произхожда от мините Пана или Тейлървил [Южен Илинойс]. Тази загадка спира дъха, когато човек си представи, колко много време е отнело на природата да образува пласт след пласт, които да скрият от погледа златните брънки. Верижката била изработена от осемкаратово злато и имала тегло осем двайсети от унцията." В едно свое писмо до Рон Кале госпожа Върнън У. Лауър, която доскоро беше редактор на „Дъ Морисънвил Таймс", казва следното: „През 1891 г. господин Кълп е бил издател и редактор на „Таймс". Когато той починал, госпожа Кълп, която направила откритието, се преместила в Тейлървил я се омъжила повторно. Тя починала на 3 февруари 1959 г." Кале споменал на нашия помощник (Стивън Бър-нат), че след смъртта на госпожа Кълп верижката преминала във владение на един неин роднина; той не успял да проследи историята на предмета след това. От Геологическия институт на щата Илинойс разбрахме, че възрастта на въглищата, в която е била открита верижката, е между 260 и 320 млн. години. Това показва, че е възможно, в Северна Америка от това време да са съществували хора с развита култура. Гравиран камък от мината за въглища Лихай, близо до Уебстър, щата Айова На 2 април 1897 г., в броя на „Дейли Нюс" - вестника на гр. Омаха, щата Небраска - се появила статия, озаглавена „Гравиран камък, погребан в мина". В нея се описвал един предмет, който бил открит в мина до Уебстър Сити, щата Айова. Ето какво се казва в статията: „Днес, при добивни работи аъв въглищната мина Лихай, на дълбочина 130 фута (40 т), един от работниците се натъкнал на парче скала, което го озадачило и чието присъствие на дъното на шахтата не успял да си обясни. Камъкът е с тъмносив цвят и е с дължина около 2 фута (61 cm), ширина - около 1 (31 cm), и дебелина - четири инча (10 cm). Той е изключително твърд и на повърхността му има начертани под ъгъл линии, които оформят правилни ромбове. В центъра на всеки ромб има добре нарисувано лице на възрастен човек. На челото на всички изображения, които са удивително еднакви, има специфична вдлъбнатина. С изключение на две, всички лица гледат надясно. Миньорите не могат да обяснят, как този камък е достигнал до това място - на дълбочина 130 фута (40 т) - под пластове пясъчник. Те обаче са сигурни, че там, където той е бил открит, земята никога по-рано не е била разкопавана." Запитванията, които отправихме към Историческото наследство на щата Айова и до щатската служба по археология към Университета на Айова, не откриха нищо ново. Въглищата от мината в Лихай ве-роято се отнасят към карбонските формации. Желязна чаша от мина за въглища при Оклахома На 10 януари 1949 г. Робърт Нордлинг изпратил на Франк Л. Марш от Университета „Андрюс" в Бериен Спрингс, щата Мичиган, снимка на една желязна чаша. В придружаващата бележка се казвало следното: „Посетих домашния музей на един приятел от Южно Мисури. Сред събраните от него куриози имаше и една поставена в рамка моментална снимка на желязна чаша." Във въпросният частен музей, до снимката на чашата била поставена и следната клетвена декларация, която била заверена от Франк Кенуд в Сълфър Спрингс, щата Арканзас, на 27 ноември 1948 г.: „През 1912 г,, докато работех в Общинската електроцентрала в гр. Томас, щата Оклахома, попаднах на солидна буца въглища, която беше твърде голяма и неудобна за употреба. За да я разбия, използвах тежък чук. Това желязно гърне изпадна от средата на буцата, като остави в стените и отпечатък. Джим Стол (един от служителите на компанията) присъства на разбиването и видя как съдът изпадна. Проверих източника на въглищата и открих, че те са били докарани от мините при Уилбъртън, Оклахома." Според Робърт О. Фей от Геологическия институт на Оклахома въглищата от тази мина са на около 312 млн. години. През 1966 г. Марш изпратил снимката на съда и свързаната с него кореспонденция на Уилбърт X. Ръш, професор по биология в Конкордия Колидж в Ан Арбър, щата Мичиган. Марш заявил следното: „Прилагам снимката и писмото, които ми бяха изпратени от Робърт Нордлинг преди 17 години. Когато една-две години по-късно се заинтересувах от това „гърне" (човек може да добие някаква представа за размерите му, ако го сравни с облегалката на стола, на който е поставено), открих, че „приятелят" на Нордлинг е починал и че малката му музейна сбирка е била разпръсната. Нордлинг не знаеше нищо за местонахождението на желязната чаша. Откриванетой би затруднило и най-внимателния следотърсач... Ако чашата наистина е това, за което е представена, то тя наистина е един изключително важен артефакт." За нещастие, доказателства като тази желязна чаша обикновено се загубват, докато преминават през ръцете на хора, които не са наясно с тяхното значение. Подметка от Невада На 8 октомври 1922 г. в „Америкън Уикли" - притурка на „Ню Йорк Сънди Америкън" - се появила голяма статия, озаглавена „Загадката на вкаменената „подметка" от преди 5 000 000 години" и подписана от д-р У. X. Балоу. Ето какво се казва в нея: „Преди известно време, Джон Т. Рейд - известен минен инженер и геолог -обикалял из Невада в търсене на фосили. Внезапно той се спрял и с абсолютно невярващ поглед се взрял в камъка, който лежал на земята пред него. Това било така, защото на камъка - всъщност в самия камък - имало нещо, което много приличало на човешки отпечатък (фиг. 6.6)! Внимателното проучване показало, че той не е оставен от бос крак, а че очевидно представлява вкаменила се подметка. Нейната предна част липсвала, но все пак очертаниятай били запазени, поне две трети. От вътрешната им страна имало съвсем ясни следи от обущарския конец, който явно е свързвал подметката с канта. Още по-нататък имало още една следа от шев, а в средата - където би трябвало да е било ходилото, ако наистина става дума за подметка - имало вдлъбнатина. Точно такава би се получила, ако петната кост се трие и износва материала, от който е направена подметката, По този начин била открита една вкаменелост, която би трябвало да е една от най-големите загадки на днешната наука. Това е така, защото запечаталата я скала е най-малко на 5 000 000 години." Рейд донесъл находката в Ню Йорк, където се опитал да събуди интереса на други учени. Ето какво пише той по-късно: „След пристигането си в Ню Йорк показах фосила на д-р Джеймс Ф. Кемп, геолог от Колумбийския университет, и на професорите X. Ф. Осбърн, У. Д. Матю и Е. О. Хоуви, работещи за Американския музей по естествена история. Всички те стигнаха до едно и също заключение, което гласеше, че „това е най-забележителната естествена имитация на изкуствен предмет, която те някога са виждали". Все пак тези специалисти признаха, че скалата е от триаса. Производителите на обувки от своя страна бяха единодушни, че в началото това е била ръчно зашита подметка. Д-р У. Д. Матю написа кратък доклад по въпроса, в който се казваше, че макар предметът да има всички характерни черти на обувка, включително конците, с които е бил зашит, той представлява една забележителна имитация - lusus naturae, „прищявка на природата"." Интересно е да се отбележи, че допитването ни до Американския музей по естествена история получи отговор, че докладът на Матю не е в техните архиви. Въпреки отрицанието на Матю, Рейд настоял на своето: „Следващите хора, към които се обърнах, бяха един микрофотограф и един аналитичен химик от Института Рокфелер. Те направиха снимките и анализите на предмета извън института, за да не се свързва името му с този проблем. Анализите доказаха [премахнаха] всички подозрения в това, че една подметка е била подложена на фосилизация през триаса... Бяха направени микрофотографски увеличения с мащаб двадесет пъти по-голям от този на предмета. Те показаха и най-малките детайли на усукването и извиването на конеца, което доказа, че подметката не е просто естествено подобие, а автентичен човешки продукт. Нишките могат да бъдат видени дори от невъоръжено око, както и напълно симетричните очертания на подметката. От вътрешната им страна има успоредна линия, с разположени на равни разстояния дупки - най-вероятно за шевове. Може да се добави, че поне двама геолози - които някой ден ще станат известни -допуснаха, че това наистина е подметка, която се е фосилизирала при образуването на триаските скали." В момента се смята, че въпросните скали са на много повече от 5 млн. години. Според стандартната хронология триасът обхваща времето от преди 248 до преди 213 млн. години. Зидана стена в мина в Оклахома У. У. Маккормик от Абилен, щата Тексас, е запазил разказа на дядо си, в който се описва откриването на една стена от каменни блокове, дълбоко в шахтите на една мина за въглища: „През 1928 г, аз, Атлъс Алмън Матис, работех в мина за въглища № 5, която се намира на 2 мили (3,2 km) северно от Хевънър, щата Оклахома. Разработката беше шахтова и ни бяха казали, че е дълбока 2 мили. Мината беше толкова дълбока, че ни вдигаха и спускаха с асансьор.,. Т олкова беше дълбока, че трябваше да напомпват въздух за работниците долу." Този разказ е препечатан в една книга на Брад Стайгър. Една вечер Матис разбивал ъглищните пластове в „зала 24" на мината с помощта на експлозиви. „На следващата сутрин - пише той - на пода на залата лежаха няколко бетонни блока. Това бяха кубове със страна 12 инча (31 cm) и бяха така загладени и полирани от всички страни, че можеха да се използват като огледало. И все пак, когато разбих с кирката си един от тях, се оказа, че вътре има обикновен бетон и чакъл." Матис освен това добавя следното: „Когато започнах да укрепвам тавана на залата, той поддаде и аз едва успях да се спася. Когато се върнах след струпването, установих, че то е оголило една масивна стена, изградена от същите такива полирани блокове. На около 100-150 ярда (0,91-1,37 т) по въздушната тръба друг работник ударил на същата стена или поне на някаква много подобна." Въглищата в мината вероятно принадлежат към карбонските формации, което означава, че възрастта на стената е най-малко 286 млн. години. Според Матис ръководните служители на компанията веднага изтеглили работниците от мината и им забранили да разказват какво са видели. През есента на 1928 г. мината била затворена и бригадата била преместена на разработка № 24 близо до Уилбъртън, щата Оклахома. Матис твърди, че миньорите от Уилбъртън разказвали за откриването на „масивен сребърен блок с формата на буре... по който още можели да се видят отпечатъците от дъгите". Въглищата в Уилбъртън са се образували преди между 280 и 320 млн. години. Не можем да не признаем, че и двете истории са много странни и не са съпроводени с почти никакзи доказателства. И все пак такива истории се разказват и можем да си зададем въпроса каква част от тях са верни. Наскоро се натъкнахме на още една история за стена & мина за въглища, този път в една книга на М. К. Джесъп: „Твърди се... че през 1868 г. Джеймс Парсънс и двамата му сина открили изградена от шиста стена в мина за въглища при Хамъндвил, щата Охайо. Това била голяма, гладка стена, която се разкрила, когато от лицето й се срутило голямо количество въглища. На повърхността й имало няколко реда йероглифи, изработени във висок релеф." Разбира се, бихме могли да определим подобни истории като приказки, но те също така могат да ни насочат и към интересни проучвания. Представеният дотук преглед на сведения за съществуването в много далечни епохи на сравнително развити цивилизации беше компилиран в съобщения, публикувани през XIX и в началото на XX в. Такива разкази обаче продължават да се появяват и до ден днешен и в следващите страници ще представим някои от тях. Метални тръби, намерени в кредни залежи във Франция През 1968 г. И. Дрюе и X. Салфати съобщили за откриването на полуовални метални тръби във варовикови пластове от кредния период. Те били с една и съща форма, но с различни размери (фиг. 6.7). Източникът, на който се позоваваме, е книгата на Уилям Кор-лис „Древният човек: енциклопедия на загадъчните артефакти". Смята се, че кредният пласт, който бил достигнат в каменоломната при Сен Жан дьо Ливе, във Франция, е най-малко на 65 млн. години. След като разгледали и отхвърлили няколко други хипотези, Дрюе и Салфати заключили, че преди 65 млн. години са съществували интелигентни същества. Опитахме се да получим още информация и писахме до лабораторията по геоморфология към университета в Каен, където Дрюе и Салфати според публикацията предали откритите образци. Писмото ни остана без отговор. Приканваме читателите да ни съобщят всякаква информация за този случай и за други подобни, които да бъдат включени в бъдещи издания на тази книга. Отпечатък от обувка в шиста, Юта През 1968 г, Уилям Дж. Мейстър - чертожник и колекционер-любител на трилобити (древни морски членестоноги) - съобщил за откриването на следа от обувка в шистите Уийлър, близо до Анти-лоуп Снринг, щата Юта. Подобната на обувка вдлъбнатина (фиг. 6.8) и позитивният й отпечатък били открити, когато Мейстър разцепил на две един шистов блок. В отпечатъка ясно личал останките от трилобити - изчезнали морски членестоноги. Шистите, в които била запазена следата и фосилите на трилобитите, се отнасят към Камб-рия и имат възраст между 505 и 590 млн. години. Мейстър описва древната следа от обувка в една статия, отпечатана в „Криейшън Рисърч Сосайъти Куотърли": „Отпечатъкът на тока е с около една осма от инча (0,3 cm) по-дълбок от останалата част на подметката. Съвсем ясно личи, че следата е оставена от десен крак, тъй като може да се види характерното износване от дяс-. ната страна на петата." Освен това Мейстър дава още една важна информация: „На 4 юли придружих до мястото на откритието д-р Кларънс Кумбс от Колумбия Юниън Колидж в Такома, щата Мериланд, и магистъра по геология Морис Карлайл от Университета на щата Колорадо в Боулдър. След няколко часа копаене, господин Карлайл откри глинеста скала, която според това, което каза, го убедила във възможността на това място да бъдат открити фосилни следи. Откритието показвало, че в някакъв момент тази формация се е намирала на повърхността." Някои от учените, на които Мейстър показал находката си, демонстрирали силно презрително отношение. Това много ясно личи в личната кореспонденция, която ни беше предоставена от Джордж Ф. Хоу от Баптисткия колеж в Лос Анджелес. Той изрично помоли при цитирането й да не споменаваме имена. Един геолог от университета „Бригъм Йънг", който бил добре запознат с района на Анти-лоуп Спринг, написал през 1981 г., че следата представлявала „ку-риоз на ерозията, погрешно интерпретиран от незнаещите хора като фосилно образувание." Когато на един професор по еволюционна биология от Мичиганс-кия университет бил поставен въпрос, свързан с находката на Мейстър, той заявил следното: „Не съм запознат с трилобитния случай.,, но ще бъда много изненадан, ако това не е поредния случай на фалшификация или на преднамерена погрешна интерпретация. Досега не е известен случай, при който да се наблюдава такова съпоставяне. В досегашното развитие на науката фосилните отпечатъци са се доказали като един от най-добрите тестове за съществуването на еволюцията. Аз лично поставям на едно място креационистите и тези, които вярват, че Земята е плоска. Те просто не искат да повярват във фактите и доказателствата. Не са много нещата, които могат да се направят за тези хора... В последните години не се е появило нищо ново, което да е поставило под съмнение факта, че еволюцията се е състояла и продължава да се състоява, като се изключат твърденията на са-мообявилите се „научни" креаци-онисти. Никога не съм преставал да се удивлявам на това, колко голяма е способността на някои членове на обществото да се подават на заблужденията и мозъчните промивки на медиите и политическите лидери." Биологът еволюционист сам признава, че преди да обяви присъдата си, не се е запознал с „фактите и доказателствата", отнасящи се до отпечатъка от сандал на Мейстър. Следователно той има същото прегрешение, в което обвинява креационистите. Не е необходимо да приемаме отпечатъка на Мейстър като автентичен, но смятаме, че трябва да му се обърне необходимото внимание, а не да бъде преценяван въз основа на закостенели предразсъдъци. У илям Лий Стоукс - биолог и геолог в университета в Юта -проучил отпечатъка на Мейстър малко след откриването му. Ето какво казва той: „След като разгледах находката, аз обясних на господин Мейстър защо не мога да я приема като следа от крак и защо геолозите като общо не биха я приели. Най-малкото бихме очаквали една истинска следа да е част от поредица леви и десни отпечатъци, които да са на приблизително равни разстояния един от друг и да водят в някаква посока... От голямо значение е, че не са открити други съответстващи следи. Не ми е известен случай, при който един-единствен уникален отпечатък да е бил приет и публикуван в някое научно списание като автентична човешка следа, независимо от степента му на запазеност." Тук трябва да цитираме една статия на А. дьо Люмли, публикувана в „Сайънтифик Америкън" от 1969 г., в която се описва един-единствен отпечатък, открит в обиталище от средния плейстоцен в Тера Амата, Южна Франция. По-нататък Стоукс казва следното: „Освен това един истински отпечатък би трябвало да демонстрира надигане и разместване встрани на меката материя, в която е стъпил кракът... След проучването, което направих на находката, мога да заявя, че няма следи от подобно надигане на основата." През 1984 г. един от нас (Томпсън) посети Мейстър в Юта. Внимателното разглеждане на отпечатъка не показа никаква причина, поради която той да не може да се приеме за автентичен. Що се отнася до надигането на основата, това много зависи от конкретния материал и от естеството на предмета, който прави отпечатъка. Заоблените контури на голото стъпало предизвикват повече изместване, отколкото острите ръбове на подметката. Направихме някои наблюдения, които показаха, че обувки и сандали могат да оставят много ясни отпечатъци в компактния влажен пясък на плажната ивица, като почти няма следи от изместване на основата настрани. Шистовата скала, в която е запазен отпечатъкът на Мейстър, е образувана от консолидацията на глина, кал или тиня. Би могло да се направи микроскопско изследване на структурата на шистата в областта на отпечатъка, за да се определи, дали той се е получил при натиск отгоре. Стоукс заключил, че образецът на Мейстър се е получил в резултат от естествено разтрошаване на скалата, като допълнил, че в колекцията на катедрата по геология в университета в Юта имало няколко примера, сред които и такива, които приличали на следи от стъпки. Би било добре, човек да се запознае с тези образци, за да прецени дали те напомнят на отпечатъци от обувка в толкова голяма степен, колкото и този на Мейстър. Формата на отпечатъка на Мейстър, доколкото успяхме да се запознаем с него лично и да го подложим на компютърен анализ, съответства почти напълно на следата, която би оставила една съвременна обувка. Освен това подобно разтрошаване на скалите се наблюдава обикновено по повърхността, а отпечатъкът на Мейстър е бил открит при разцепването на шистов блок. От значение е и че в областта на отпечатъка структурата на шистата е по-груба, отколкото в други части на повърхността на сцепването. Това означава, че парчето не се е разцепило така случайно, а следвайки някаква естествена слабост по границите на фрактурата. Възможно е да се направи предположението, че тази оформена като обувка кухина е била оставена именно от някаква древна обувка. Алтернативното обяснение е, че тя се е получила вследствие от някаква друга причина, в който случай обув-ковидната форма е просто резултат от съвпадение. Това би бил една забележителна прищявка на природата, тъй като отпечатъкът не се отличава дори и малко от формата на истинска обувка. Значението на отпечатъка на Мейстър като доказателство за съществуването на хора в далечното минало е все още неопределено. Някои учени са го отхвърлили само въз основа на бегло запознаване, докато други дори не са го погледнали - за тях решаващият фактор е камбрийската му възраст, която го поставя извън сферата на очакваното, поне според догмите на еволюционната теория. Ние обаче смятаме, че източниците за емпирични изследвания не са пресъхнали и че отпечатъкът на Мейстър заслужава по-сериозно проучване. Канелюрирана сфера от Южна Африка През последните няколко десетилетия южноафрикански миньори са откривали стотици метални сфери, поне една от които има по най-широката си част три успоредни канелюри (фиг. 6.9). Според една статия на Дж. Джимисън сферите са от два типа - „едните са масивни, от синкав метал с бели петънца, а другите представляват кухи сфери, пълни с белезникава гъбеста материя." Ролф Маркс -уредник на музея в Клерксдорп, Южна Африка, където се помещават няколко такива сфери - казва следното: „Сферите са абсолютна загадка. Те изглеждат като направени от човешка ръка, но в конкретния момент от историята на Земята, когато са се образували тези скали, интелигентни форми на живот просто не са съществували. Те не приличат на нищо, което да съм виждал по-рано." Писахме на Ролф Маркс с молба да ни изпрати още информация. Писмото, което получихме в отговор, беще с дата 12 септември 1984 г;: „Няма научна публикация на сферите, но фактите са следните: те са намерени в залежи от пирофилит (алуминосшшкатен материал), който се добива близо до малкото градче Отосдал в Западен Тран-сваал. Този пирофилит е много мек вторичен минерал и има стойност само 3 по скалата на Мохс. Образувал се е чрез седиментация преди около 2,8 млрд. години. От друга страна сферите, които имат влакнеста вътрешна структура и черупка около нея, са много твърди и не могат да се одраскат дори от стомана." Скалата на Мохс описва твърдостта на веществата и е кръстена на Фридрих Мохс, който подбрал десет минерала, които да служат за сравнение; от тях най-мек е талкът (стойност 1), а диамантът е най-твърд (стойност 10). В писмото си Маркс казва, че А. Бисшоф - професор по геология в университета в Потхефстроом - му казал, че сферите са лимонит-ни конкреции. Лимонитът е вид желязна руда, аконкрецията е плътна, заоблена скална маса, която се е образувала вследствие на локална циментация около ядро. Един от проблемите, свързани с тази хипотеза, засяга твърдостта на въпросните предмети, Както беше отбелязано по-горе, металните сфери не могат да бъдат одраскани дори със стоманено острие, което означава, че те са изключително твърди. Стандартните показания на лимонита по скалата на Мохс са между 4 и 5,5, което е сравнително ниска стойност. Освен това, ли-монитните конкреции обикновено се откриват на групи- подобно на сапунени мехурчета. Изглежда, че те никога не се появяват изолирано и не са абсолютно кръгли, както е в нашия случаи. По тях не се откриват и успоредни жлебове (фиг. 6.9). В рамките на това изследване, най-много ни интересува сферата с три успоредни канелюри по най-широката й част. Дори и да приемем че самата тя е лимонитна конкреция, все пак трябва да наме-рим'обяснение за тези врязвания. Тъй като не можем да открием задоволителна естествена версия, този факт си остава загадка и оставя открита възможността сферата от Южна Африка - открита в пласт с възраст 2,8 млрд. години - да е била направена от интелигентно същество. ! 7.
През XIX и в началото на XX в. учените откривали в изключително древни формации многобройни каменни оръдия и други арте-факти. Освен това в подобни геологични контексти са намирани и скелетни останки от хора с модерна анатомия. Макар в началото тези кости да са привличали значително вниманието, сега са на практика неизвестни. По голямата част от съвременните книги създават впечатлението, че между откриването на първия неандерталец, през 50-те години на XIX в., и това на Явайс-кия човек, црез 90-те години на същото столетие, не е имало никакви по-значителни находки на фосилни кости. Бедрената кост от Трентън На 1 декември 1899 г. Ърнест Волк - колекционер, работещ за Музея за американска археология и етнология Пийбоди, към университета в Харвард - намерил бедрена кост в рамките на град Трентън, Ню Джързи. Откритието било направено в пресен изкоп за полагане на железопътни релси, на юг от Хенкок Авеню, Бедрената кост лежала на малка издатина, на дълбочина 91 инча (2,4 т), Волк казва следното: „На 4 инча (10cm) над костта.., се виждаше вдлъбнатина с подобна дължина, откъдето тя явно беше изпаднала." Волк фотографирал човешката бедрена кост и заявил, че пластовете, намиращи се непосредствено над нея, както и встрани, не са били нарушавани. Според него бедрената кост била напълно фосилизирала. В същия пласт били намерени и два фрагмента от човешки череп. Рон Уити от Геологическия институт на Ню Джързи ни изпрати писмо с дата 30 юли 1987 г., в което се казваше, че въпросният пласт - в който били открити бедрената кост и парчетата от череп -се отнася към Сенгамонския междуледников период и е на около. 107 000 години. Според стандартните възгледи съвременният тип хора се е зародил в Африка преди около 100 000 години и е мигрирал към Америка най-рано преди около 30 000 години. На 7 декември 1899 г. Волк се върнал при железопътния изкоп. На около 24 фута (7 т) западно от местонахождението на фосилизи-раната бедрена кост в същия пласт той открил два фрагмента от човешки череп. Според неговите твърдения в пластовете непосредствено над мястото и от двете му страни нямало следи от нарушения. Възможно ли е човешките кости да са проникнали от по-горни пластове? Волк изтъква факта, че горните пластове са с жълт и червен цвят. Човешките кости обаче били с „тебеширено бял" цвят, което отговаряло на белия цвят на пясъка, в който били открити. Основавайки се на това, че бедрената кост е като на съвременните хора, Алес Хръдлика от Института Смитсониън решил, че датата й трябва да е късна. Според неговите очаквания една автентично древна човешка бедрена кост трябвало да демонстрира примитивни черти. Поради това, ето какво казва Хръдлика за бедрената кост от Трентън: „Възрастта на този образец трябва да се основава единствено на геологичните факти." Той обаче не успял да намери нищо, което да постави под въпрос тези факти. През XIX и началото на XX в. във формации от средния плейсто-цен в Европа са направени няколко открития на човешки скелетни останки. Сред тях са находките от Гали Хил, Мулен Киньон, Кли-ши, Ла Дениз и Ипсуич. Все още има съмнения в истинската възраст на тези кости. Въпреки това с цел да бъдем изчерпателни сме ги включили тук. Присъствието на тези скелети в пластове от средния плейстоцен може да се припише на по-късно вкопани погребения, грешки при публикуването или измама. И все пак съществуват причини да се смята, че те наистина трябва да се отнесат към средния плейстоцен. В следващите страници ще направим един кратък преглед на най-важните случаи. Скелетът от Гали Хил През 1888 г. работниците, които извършвали изкопни работи на Гали Хил, близо до Лондон, оголили един пласт варовик. Дебелината на лежащите върху него слоеве пясък, глинеста пръст и чакъл била 10-11 фута (3-3,4 т). Един от работниците - Джак Алсъп -информирал колекционера на праисторически предмети Робърт Елиът, че открил човешки скелет. Костите били запечатани в тези пластове - на около 8 фута (2,4 т) под повърхността и на около 2 фута (0,6 т) над варовика, Алсъп извадил черепа, но оставил останалата част от скелета на място. Елиът заявява, че заварил костите здраво обхванати от пласта: „Внимателно огледахме за белези, които да покажат, че скелетът е бил разместен, но не успяхме да намерим: напластяванията бяха ненарушени." Елиът събрал костите и по-късно ги дал на Е. Т. Нютън. Той от своя страна публикувал един текст, в който им приписвал голяма древност. Още преди Елиът да извади костите, един учител на име М. X. Хейс проучил скелета и очевидно ненарушените пластове. Освен това той видял и черепа непосредствено след като бил открит от работника. Ето какво казва Хейс: „Не би могло да възникне никакво съмнение към наблюденията на един нормално интелигентен човек, че полагането на скелета е станало едновременно с това на чакъла... Ненарушеното състояние на пластовете беше толкова очевидно за работника, че той заяви: „Никой не е погребвал този човек или животно"." На обекта на Гали Хил били открити и многобройни каменни оръдия. Според съвременните мнения находището трябва да се отнесе към междуледниковия период Холщайн, който се отнася към преди около 330 000 години. От анатомична гледна точка, скелетът от Гали Хил принадлежи на съвременен човек. Според мнението на повечето днешни учени физически модерният човек {Homo sapiens sapiens)' се е появил в Африка преди около 100 000 години. В Европа тези хора проникнали като кроманьонци преди около 30 000 години и изместили неандерталците. Какво точно мислят съвременните палеоантрополози за скелетът от Гали Хил? Въпреки стратиграфските наблюдения на Хейс и Елиът, през 1949 г. К. П. Оукли и М. Ф. А. Монтагю заключили, че скелетът трябва да е погребан в средноплейстоценските пластове по-късно. Те сметнали, че костите, които не били фосилизирали, са едва на няколко хиляди години. Това мнение се споделя от почти всички днешни антрополози. Костите от Гали Хил имали съдържание на азот, близко до това на други сравнително късни кости, намирани на други места в Англия. Азотът е един от съставните елементи на протеините, които обикновено се разграждат с течение на времето. Съществуват обаче много описани случаи, при които фосилизирали кости са запазили протеините си в продължение на милиони години. Степента на запазване на азота е различна на различните обекти и по тази причина не може да се прецени със сигурност дали сравнително високото азотно съдържание на костите от Гали Хил означава, че те са късни. Костите са открити в льосови наслаги, за които е известно, че съхраняват протеините. Оукли и Монтагю също така открили, че човешките кости от Гали Хил имат съдържание на флуор, близко до това на кости от късния плейстоцен и холоцена (т. е. късни), произхождащи от други места. Известно е, че костите могат да абсорбират флуор от подпочвените води. Но тъй като съдържанието на флуор в подпочвените води в различни райони варира силно, този показател също не е надежден индикатор за относителната възраст на костите. По-късно учените от Изследователската лаборатория на Британския музей тестували скелета от Гали Хил по метода въглерод-14 и получили възраст от 3310 г. Сега вече се смята, че използваните за това методи не са надеждни. Също така е възможно костите от Гали Хил, които вече били прекарали в музея 80 години, да са били замърсени е по-късни въглеродни проби, което да е предизвикало невярно малка възраст. В опитите си да опровергаят свидетелствата на Хейс и Елиът, че на Гали Хил не можело да се забележат никакви следи от погребение, Оукли и Монтагю предложили - в добавка към химичните и радиометричните тестове - още няколко аргумента. Според тях сравнително цялостният вид на скелета от Гали Хил бил свидетелство за това, че той е бил нарочно погребан. Всъщност липсвали почти всички ребра, гръбнакът, предмишниците и дланите, както и стъпалата. Дори в случая с Люси - най-известния екземпляр от Australopithecus afarensis - са открити повече кости. А все още никой не е изказал предположението, че австралопитеци-те са погребвали мъртвите си. Учените са откривали и сравнително цели скелети на индивиди Homo habilis и Homo erectus, И все пак всички палеоантрополози са съгласни, че в тези случаи също не става дума за целенасочено погребване. Това показва, че е възможно да се запазят сравнително цели скелети на хоминиди, дори и когато не са били погребани. Дори да приемем, че в случая със скелета от Гали Хил имаме погребение, това погребение не е задължително да е късно. През 1928 г. сър Артър Кейт казва следното: „След като претеглихме всички факти, бяхме принудени да заключим, че скелетът от Гали Хил принадлежи на човек... погребан, когато долният чакълест пласт е образувал земната повърхност." Както може да се забележи, древните кости повдигат въпроси, които водят отвъд самите тях. Макар и непряко, те насочват към събития, които са се случили в едно далечно и недостъпно минало. Тяхната възраст почти винаги поражда спорове, като в много случаи наличната информация не е достатъчна, за да бъдат те решени веднъж завинаги. Това е така и в случая с Гали Хил. Публикацията на Оукли и Монтагю хвърля сянка на съмнение върху свидетелствата на Елиът и Хейс. В същото време обаче последните също поставят под въпрос изводите на Оукли и Монтагю. Челюстта от Мулен Киньон През 1863 г. Ж. Буше дьо Перт открил челюст от физически модерен човек в шахтата Мулен Киньон, близо до Абевил, Франция. Той я извадил от пласт, състоящ се от черен пясък и чакъл, където се намирали и каменни оръдия от Ашелски тип. Черният пласт се намирал на 16,5 фута (5 тп) под повърхността на шахтата. Ашелски-те находища около Абевил са с възрастта на междуледниковия период Холщайн, т. е. на около 330 000 години. Когато научили за откриването на челюстта от Абевил, група видни британски геолози посетили мястото. В началото те се изказали благоприятно, но по-късно тръгнали слухове, че някои от оръдията в колекцията на Буше дьо Перт са фалшификати, подхвърлени му от работниците. Тогава британските учени започнали да се съмняват в автентичността на челюстта. Те отнесли в Англия един зъб, който бил открит заедно с челюстта, разрязали го и останали изненадани от добрата му запазеност. Това само засилило подозренията им, макар редица физически антрополози да са отбелязвали, че фосилните зъби често са прекрасно съхранени, въпреки голямата си древност. Освен това челюстта от Мулен Киньон имала оцветяване, „за което се установи, че е повърхностно" и „беше лесно да'бъде остъргано от част от костта". Според някои това било ясен белег за фалшификация. Британският антрополог сър Артър Кейт обаче по-късно заявил, че тази характеристика на челюстта „не опровергава нейната атентичност". През май 1863 г. британските геолози се срещнали с френските си колеги в Париж, като целта била да се определи статутът на челюстта от Мулен Киньон. Комисията излязла с общо становище, което подкрепяло нейната автентичност, въпреки резервите на двама от британските членове. Независимо от това английските представители продължили да оспорват находката и в крайна сметка спечелили на своя страна повечето учени. „Френските антрополози - казва Кейт — продължиха да вярват в автентичността на челюстта до 80-те години на XIX в., когато престанаха да я включват в списъка с открития, свързани с древните хора. Понастоящем се е наложило почти единодушното мнение, което разглежда челюстта от Мулен Киньон като непотребна отживелица. Можем да видим, че изпращането и в забвение е свързано с налагането на тезата, че плейстоценската фаза от развитието на съвременния човек е представена от неандерталците. Сега вече знаем, че тази теза не е защитима." С други думи учените, които вярвали, че неандерталците са били непосредствените предшественици на Homo sapiens, не можели да приемат челюстта от Мулен Киньон, тъй като това би означавало, че физически модерният тип хора е съществувал далеч преди неандерталците. Днес вече никой не поддържа идеята, че неандерталците са преките предшественици на съвременните хора. Този факт обаче не е разчистил пътя към приемането на челюстта от Абевил, която - ако е истинска - би трябвало да е на повече от 300 000 години. Трудно е да си създадем мнение относно автентичността на челюстта от Мулен Киньон, основавайки се само на информацията, с която разполагаме. Дори и да приемем, че челюстта и многобройните каменни оръдия, открити заедно с нея, са били фалшификати, какво ни казва това за естеството на палеоантропологичните факти? Освен това ще видим, че ако челюстта от Мулен Киньон и откритите с нея сечива са подправени, те не са изолиран случай. Човекът от Пилтдаун {Глава 9) е разглеждан като автентичен в продължение на 40 години, преди да бъде разкрит като ловка измама. Нови сведения за Мулен Киньон Наскоро открихме още информация, която създава по-добра представа за челюстта от Мулен Киньон. Дори и след заглъхването на дебатите, Буше дьо Перт продължил да поддържа автентичността на откритията си. За да докаже правотата си, той провел разкопки при Мулен Киньон, които били извършени под много строг контрол и в присъствието на опитни научни надзорници. По време на работата, били открити още много кости от съвременни хора, както и костни фрагменти и зъби. Находките, които не получили почти никакво внимание от страна на англоговорящия свят, са важно доказателство за съществуването на хора в Европа през средния плейстоцен преди повече от 300 000 години. Те също така потвърждават автентичността на челюстта от Мулен Киньон. Тези важни открития, които тук споменаваме бегло, ще бъдат разгледани в една бъдеща книга на Майкъл Кремо. Скелетът от Клиши През 1868 г. Южен Бертран съобщил пред Антроположкото общество в Париж, че открил части от човешки череп, бедрена кост, тибия (пищялна кост) и кости от стъпало. Това станало в камено-ломна на Авеню дьо Клиши. Костите били открити на 5,25 т под повърхността. Според сър Артър Кейт пластът с човешките кости от Клиши бил с възрастта на този със скелета от Гали Хил. От това би трябвало да заключим, че костите от Клиши са на около 330 000 години. Голямата дълбочина, на която е направено откритието, говори срещу едно по-късно погребение. Обаче Габриел дьо Мортийе заявил, че един от работниците в каменоломната му казал, че той хвърлил скелета в изкопа. Дори и след като чули разказа на Дьо Мортийе за това как работникът събрал костите от скелета от Клиши, голям брой учени продължили да вярват в достоверността на откритието на Бертран. Например, ето какво казал проф. Е. Т. Хами: „Струва ми се, че находките на господин Бертран не би трябвало да са толкова оспорвани, като се има предвид, че на Авеню дьо Клиши и по-рано са правени подобни открития. И наистина, нашият уважаван колега - господин Ребу - е открил на същото място и приблизително на същата дълбочина (4,20 т) човешки кости, които ми предаде за обработка." Кейт съобщава, че първоначално почти всички френски авторитети повярвали в това, че скелетът от Клиши е с възрастта на пласта, в който бил открит (според Бертран). По-късно обаче след прие- . мането на неандерталците като плейстоценски предшественици на съвременните хора, френските антрополози го изключили от списъка на bona fides (сериозните) открития, тъй като се оказал по-ранен от самите неандерталци. Не било възможно да е съществувал представител на съвременния човешки вид, който да е предшествал предполагаемите си предшественици. Смята се, че неандерталците са съществували в периода от преди 150 000 до преди 30 000 години. Скелетът от Клиши обаче би трябвало да е на повече от 300 000 години. В бележките си до Антроположкото общество Бертран дал и допълнителни доказателства за голямата древност на скелета от Клиши. Той заявил, че в пласта, съдържащ останалите човешки кости, открил и човешка лакътна кост. Лакътната кост е по-голямата от двете дълги кости на предмишницата. Когато Бертран се опитал да я извади, тя се разпаднала на прах. Това трябвало да послужи като доказателство за това, че човешкият скелет от Клиши е бил оригинална част от пласта, в който бил открит. Очевидно било, заключил Бертран, че кости с крехкостта на прогнилата лакътна кост не могат да са извадени от по-горен пласт на кариерата и да са нахвърляни от работниците в по-долните - там, където били открити. Подобни действия би трябвало да са ги унищожили. Този факт свидетелствал в полза на това, че лакътната кост е принадлежала изначално към пласта, в който я открил Бертран. Това, от своя страна, следвало да е валидно и за останалите човешки кости. Фрагменти от череп от Ла Дениз През 40-те години на XIX в. насред вулканичните пластове при Ла Дениз, Франция, били открити човешки кости. От особен интерес била челната кост на един човешки череп. Сър Артър Кейт заявил, че тя „не се различава съществено от челната кост на един съвременен човек". Черепният фрагмент бил намерен в седиментните отлагания, затворени между два пласта лава. Долният се отнасял към плиоцена, а горният - към късния плейстоцен. Следователно костта можела да е на възраст от няколко хиляди до 2 млн. години. Направените анализи показали, че тя има същото съдържание на азот и флуор, каквото имали и костите от късноплейстоценски обекти на други места във Франция. Тези сравнения обаче нямат особено голяма стойност, тъй като съдържанието на тези елементи в костите зависи силно от типа седименти, температурата и притока на вода, а тези фактори могат да са много различни в конкретните случаи. Истинската възраст на челната кост от Ла Дениз ще си остане неясна, но ние сме я включили тук, тъй като има причини да се смята, че тя може да е и на 2 млн. години. Скелетът от Ипсуич През 1911 г. Дж. Рейд Моар открил скелет на физически модерен човек. Той лежал под пласт от ледникови глини, примесени с речни камъни, близо до град Ипсуич, Източна Англия. Докато се ровехме из разни по-късни преразкази, открихме, че Дж. Рейд Моар в един момент променил първоначалното си мнение и обявил скелета за късен. Поради това не сметнахме за необходимо до включваме скелета от Ипсуич в тази книга. Допълнителните проучвания обаче показаха, че въпросният скелет би могъл наистина да е много древен. Той бил открит на дълбочина 1,38 т, между глини, примесени с речни камъни, отгоре и ледникови пясъци отдолу. Възрастта на тези напластявания можела да достига до 400 000 години. Моар отчитал възможността скелетът всъщност да е по-късно погребение. Поради това той внимателно инспектирал за нарушавания на пластовете, в и под които бил намерен скелетът. Що се отнася до състоянието на костите, сър Артър Кейт казва, че били подобни на животинските фосили, откривани в ледниковите пясъци. Въпреки всичко, откритието породило яростни критики. Кейт казва, че ако ставало дума за примитивен скелет, подобен на неан-дерталските, едва ли някой е щял да се усъмни в това, че той е с възрастта на глините. „Предвид презумпцията, че съвременният тип човек е със съвременен произход - заявява той, - на подобни екземпляри се отказва голяма възраст," Въпреки противопоставянето, в началото Моар останал твърдо на първоначалната си позиция и продължил да поддържа голямата древност на скелета от Ипсуич. Какво толкова се случило, което да го накара да промени мнението си? Наблизо, в същото ниво, той открил каменни сечива, които приличали на тези от Ориняшкия период, чиято възраст се определя на около 30 000 години. Поради това Моар заключил, че слоят глини над скелета се е образувал по това време. Пластът се бил получил от тинестите останки на първоначалните глинести отлагания, които се били формирали стотици хиляди години по-рано. Не открихме нищо в описанията на Моар, което да ни накара да приемем късната датировка от 30 000 години. Усъвършенствани типове каменни сечива, които наподобяват тези от Ориняшка Европа, се откриват навсякъде по света, при това от много ранни епохи. През 60-те години на XX в. такива били открити при Хуеятлако в Мексико. Датирането по радиоактивни изотопи на урана дало възраст от 200 000 години. През XIX в. сложно изработени каменни предмети били открити в Калифорнийските златни мини, в чакълести пластове, които можело да се отнесат дори към еоцена. Следователно не можем да приемем мнението на Моар, че присъствието на усъвършенствани каменни оръдия в същия пласт, в който бил открит и скелетът от Ипсуич, е достатъчна причина за преинтерп-ретиране на стратиграфията на находището по посока на синхронизирането на скелета с предполагаемата възраст на въпросните оръдия. Освен това Моар не е дал никакви геологични основания, които да подкрепят становището, че глините всъщност представляват наскоро отложени утайки. Поради това най-простата хипотеза си остава тази, според която наистина става дума за пласт от ненарушени ледникови отлагания. Това било първоначалното мнение на Моар, а освен това е записано на подробната карта на региона, съставена от Британския геологически институт. Ледниковите пясъци, в които бил открит скелетът от Ипсуич, трябва да са се образували между началото на Английското заледяване, преди около 400 000 години, и началото на Хокснийския меж-дуледников период преди около 330 000 години. От това трябва да заключим, че скелетът от Ипсуич е на между 330 000 и 400 000 години. Според някои авторитети началото на Минделовото заледяване (то е еквивалентно на Английското) трябва да се датира преди 600 000 години, което създава потенциалната възможност, такава да е и възрастта на скелета. И все пак се смята, че човешки същества от модерния тип са се появили в Западна Европа най-рано преди 30 000 години. Тера Амата Находището Тера Амата се намира на Средиземноморското крайбрежие на Южна Франция. В края на 60-те години на XX в. френският антрополог Анри дьо Люмли открил на това място овални дупки от колове и каменни кръгове. Те свидетелствали за това, че преди около 4Q0 000 години някакви хоминиди са си издигали временни жилища и са палили огньове. Били намерени и костени оръдия. Сред тях имало един предмет, който очевидно бил използван като шило, може би при шиене на кожи. Откритите на древната повърхност отпечатъци били интерпретирани като следи от това, че въпросните хоминиди са седели или лежали върху животински кожи. Освен това били намерени и каменни оръдия, включително и предмет, описан като връх за копие. Той бил изработен от вулканична скала, добита от областта Естрел, която е отдалечена на 30 мили (48 km). Колкото и да е странно, на този обект не били намерени фосили от хоминиди. Но в описанието на последните си открития, публикувано през 1969 г. в „Сайънтифик „Сайънтифик Америкън", Дьо Люмли съобщава за отпечатък от десен крак, с дължина 9,5 инча (25 cm), запазен в една пясъчна дюна. Френският антрополог не си е позволил да идентифицира типа хоминид, оставил следата. Но доколкото можем да заключим от достъпните публикации, отпечатъкът не се различавал от отпечатъците на човек с модерна анатомия. Тази следа може да се използва като потвърждение за представените скелетни находки от пластове от средния плейстоцен. Черепът от Буенос Айрес Едно много сериозно доказателство за съществуването на физически модерни хора в много ранни епохи е открито в Аржентина. През 1896 г. работниците, които копаели основа за сух док в Буенос Айрес, намерили човешки череп (фиг. 7.1). Те го извадили от първоначалното му място на дъното на изкопа, като преди това били преминали през един пласт от твърд, подобен на варовик материал, наречен tosca. Черепът бил намерен на 22 т под нивото на р. Ла Плата. Работниците, които открили черепа, го дали на своя надзирател - господин Хунор - който бил старши член на секцията за обществени строежи към пристанището на Буенос Айрес. Един от инженерите от компанията, която се била наела с изкопните работи по пристанището - Едуард Марщ Симпсън, - информирал за откритието аржентинския антрополог Флорентино Амегино. Според Амегино черепът принадлежал на плиоценски предшественик на Homo sapiens. Той го нарекъл Diprot-homo platensis. Според Алес Хръдлика от Института Смитсониън обаче черепът бил идентичен се тези на съвременните хора. Алес Хръдлика нарекъл контекста, в който била направена находката, „най-горната част на Мреденсенедейския пласт". Според съвременните геологични представи, този Мреденсенедейски пласт трябва да е най-малко на 1-1,5 млн. години. Дори да става дума само за 1 млн. години, присъствието на напълно човешки череп от това време би било неочаквано където и да е по света — да не говорим за Южна Америка. Ръководителят на работниците - господин Дж. Е. Кларк - заявил, че е „напълно сигурен в това, че черепът бил намерен на първоначалното му място и под tosca". Геологът Бейли У и лис, който придружавал Хръдлика при една негова експедиция в Аржентина, разпитал господин Хунор и съобщил следното: „Фрагментът от черепа бил изваден от шахтата [т. е. от първоначалното му място]. И макар това твърдение да се основава на казаното от бригадира, който пък се позовава на казаното от работниците, изглежда, че точно тази част от историята на откритието не подлежи на сериозни съмнения." По-нататък Уилис се впуска в неясни и необосновани спекулации по въпроса, как точно черепът се е оказал на това място. От своя страна Хръдлика разглеждал съвременната форма на черепа като достатъчна причина за това, да не може да му се припише голяма древност. През 1912 г. той включил в книгата си следния пасаж, в който много ясно личи неговата предубеденост: „Всички скелетни останки, които не демонстрират изявени разлики с тези на съвременните хора, би трябвало да са с незначителна геологична древност и най-вероятно трябва да се отнесат към модерните, все още незавършени геологични формации. До това заключение може да се достигне въз основа морфологичните им характеристики." Тук имаме случай на ясна формулировка на съмнителните морфологични принципи на датиране. Homo erectus в Южна Америка? Преди да продължим нататък, нека се спрем на още една южноамериканска находка, която може да има объркващо въздействие върху настоящите общи представи за човешката еволюция и в частност за заселването на Новия свят. През 1970 г. канадският археолог Алън Лайъл Брайън открил в един бразилски музей фосилен черепен свод, който имал много дебели стени и изключително масивни надочни дъги, силно напомнящи на Homo erectus. Фрагментът бил намерен в една пещера в Бразилия, в областта Лагоа Санта. Когато Брайън показал снимка на черепа на неколцина американски физически антрополози, те не могли да повярват, че тя произхожда от Америките. Те предположили, че или става дума за фалшификат, или за находка от Стария свят, която по някакъв начин е попаднала в бразилската колекция, проучвана от Брайън. Брайън обаче отговорил, че двамата със съпругата му, която също видяла черепния свод, имали голям опит с фосилни човешки кости. И двамата били сигурни, че костта не може да е фалшификат - това бил автентичен и напълно фосилизирал човешки черепен свод. Според Брайн той се различавал по няколко важни показателя от известните от Стария свят черепи, което можело да се разглежда като доказателство за това, че находката от Лагоа Санта не е фосил, който е попаднал в бразилската сбирка случайно. Какво е значението на черепа от Лагоа Санта? Присъствието в Бразилия на хоминиди с характеристиките на Homo erectus е силно аномално, независимо от това към коя епоха се отнася. Придържащите се към стандартните възгледи палеоантрополози смятат, че в Америките е проникнал единствено модерният тип човек. Методологията на науката позволява промяна на възгледите, но приемането на присъствието на Homo erectus в Новия свят би било революционна промяна. След като бил проучен от Брайън, черепният свод от Лагоа Санта изчезнал по мистериозен начин. Същото се случило и с един скелет, открит от Ханс Рек в дефилето Олдувай. В тези два случая поне сме имали шанса да научим нещо за находките, преди те да изчезнат. Можем да предположим обаче, че други фосили също са останали извън нашето внимание само защото са били загубени в музеите, а може би и преднамерено потулени. Челюстта от Фоксхол През 1855 г. работниците, които разработвали каменоломната при Фоксхол (Англия) открили човешка челюст (фиг. 7.2). Местният аптекар - Джон Тейлър - разменил челюстта срещу чаша бира и привлякъл вниманието на американския лекар Робърт X. Колиър, който по това време се намирал в Лондон. След като закупил челюстта, Колиър посетил каменоломната, намираща се във фермата на господин Лоу. Там той отбелязал, че челюстта била намерена в пласт, който лежал на дълбочина 16 фута (4,9 т). Състоянието на челюстта, която била напълно пропита с железен оксид, съответствало на съдържанието на въпросния пласт. Колиър заявил, че челюстта от Фоксхол е „най-древната съществуваща останка от човешко създание". По-късно в същото ниво на дълбочина 16 фута Моар открил каменни оръдия и следи от огън. Находките от този пласт трябва да са най-малко на 2,5 млн. години. Колиър разбрал, че притежава фосил с огромно значение. Поради това, той го показал на редица британски учени, сред които били и Чарлс Лайъл, Джордж Бъск, Ричард Оуен, сър Джон Престуич и Томас Хъксли. Всички те останали скептично настроени към голямата й възраст. Хъксли например направил възражението, че формата на челюстта „не предполагала тя да е принадлежала на изчезнал или анормален човешки вид". Тук отново се сблъскваме с погрешното убеждение, че една кост със съвременен вид не може да е древна. Американският палеонтолог Хенри Феърфийлд Осбърн, който през 20-те години на XX в. се занимавал с откритите от Моар каменни оръдия, също от района на Фоксхол, изразил учудване от факта, че тези учени не си дали труда да посетят находището. Тяхното недоверие, пише Осбърн, „най-вероятно се дължало на това, че формата на челюстта не била примитивна. Освен това костта не била напълно вкаменена, но това е често срещано явление при находките с такава възраст. Малко по-късно челюстта загадъчно изчезнала. Тя почти никога не се споменава от съвременните авторитети, а когато това стане, смисълът неизменно е презрителен. Например в „Изкопаемите хора" на Марселин Бул можем да намерим следното изказване: „Необходимо е човек да е напълно лишен от критично отношение, за да обърне някакво внимание на подобна информация." В редица случаи обаче именно необразовани работници са откривали кости и артефакти, които сега се разглеждат като несъмнени. Такъв е примерът с повечето открития, свързани с Ноmо erectus от о. Ява, които са направени от лишени от надзор местни надничари. По същия начин германски работници открили челюстта отНото erectus при Хайделберг. Едва по-късно техният бригадир я предал на учените. Ако изследователите се отнасят сериозно към тези находки, защо трябва да пренебрегват челюстта от Фоксхол? Някой би могъл да възрази, че фосилите от о. Ява и от Хайделберг са все още достъпни за изследване, а челюстта от Фоскхол - не. Какво да кажем обаче за фосилите на Homo erectus от Пекин, които изчезнали през Втората световна война? Това не пречи те все още да се разглеждат като свидетелства за човешката еволюция. Скелетите от Кастенедоло Преди милиони години - по времето на плиоцена - топло море миело южните склонове на Алпите. То отложило пластове от корали и молюски (мекотели). В късното лято на 1860 г. проф. Джузепе Рагацони - геолог от Техническия институт в Брешия - се отправил към разположеното на 6 мили (9,7 km) югоизточно Кастенедоло, за да събира фосилни раковини от плиоценските пластове. Те били оголени в един изкоп, намиращ се в подножието на нисък хълм, наречен Коле де Венто (фиг. 7.3). Ето какво разказва Рагацони: „Докато претърсвах една коралова тераса за раковини, в ръката ми случайно попадна горната част на череп, която беше напълно запълнена с корали и със синьо-зелената глина, която е характерна за тази формация. Озадачен, продължих търсенето и открих, освен гората част на черепа, още кости от гръден кош и крайници, които очевидно принадлежаха на индивид от човешкия вид." Р агацони занесъл костите на геолозите А. Стопани и Дж. Курио-ни. Според разказа му реакцията им била негативна: „Те не се отне- Фиг. 7.3. На тази схема, представяща Коле де Венто при Кастенедоло, Италия, е показано общото стратиграфско разположение на човешките скелетни останки, открити там. (1) Човешките фосили, открити от геолога Дж. Рагацони през 1860 г.; те били намерени в пласт от корали и раковини, който на това място бил покрит със средноплиоценски сини глини, върху които пък имало червена глина (ferretto), отмита от върха на хълма. (2) На 2 и 25 януари 1880 г., били намерени още човешки фосили, този път от три различни индивида; откритието било направено на около 15 т от находището от 1860 г. Костите лежали върху кораловата тераса и били покрити с около 2 т плиоценска синя глина, върху която имало пласт червена глина. (3) На 16 февруари 1880 г. на дълбочина 15 т в синята глина били намерени костите на жена; върху този пласт имало пласт пясък и — отгоре — пласт яркочервена глина. И в трите случая Рагацони специално потърсил следи от погребение, но не намерил. „Тогава аз изхвърлих костите - пише Рагацони, - макар и с чувство на съжаление, тъй като ги бях намерил сред корали и морски раковини. Въпреки становището на двамата учени, те изглеждаха така, все едно са били търкаляни от морето и едва по-късно са били покрити с корали, миди и глина." Това обаче не е краят на историята. Рагацони не можел да се отърве от мисълта, че откритите от него кости са принадлежали на човешко същество, живяло през плиоцена. „По тази причина - продължава той - малко по-късно се върнах на същото място, където успях да намеря още парчета от кости, които бяха в същото състояние като първите намерени от мен." През 1875 г. Карло Германи послушал съвета на Рагацони и закупил земя при Кастенедоло, за да продава на местните фермери богатата на фосфати черупчеста глина, която можела да се използва като тор. Рагацони пише следното: „Разказах на Германи за костите, които бях открил. Помолих го настойчиво да бъде нащрек, докато разкопава пластовете, и да ме уведоми, ако се появят още човешки останки." През декември 1879 г. Германи забелязал в изкопа някакви кости. Това било на около 15 т от мястото, където били намерени първите кости. На 2 януари 1880 г. той изпратил на Рагацони съобщение, в което го уведомявал за откритието. Рагацони си спомня: „На следващия ден, отидох на мястото, заедно със своя асистент — Вин-ченцо Фракаси - за да извадя костите със собствените си ръце." Сред костите имало фрагменти от череп, зъби, части от гръбначен стълб, ребра, ръце, крака и стъпала. Откритията тепърва започвали. На 25 януари Германи донесъл на Рагацони зъби и парчета от челюст. Те били намерени на 2 т от другите кости, открити по-рано през същия месец. Рагацони се върнал в Кастенедоло и открил още фрагменти от череп, челюст, гръбнак и ребра, както и няколко единични зъба. „Всички те - обяснява той - бяха покрити и просмукани от глина и малки парченца корали и раковини, което премахна всички подозрения, че костите са от погребани наблизо хора. Напротив - това само потвърди факта, че те са били изхвърлени от морските вълни." На 16 февруари Германи съобщил на Рагацони, че е открил цял скелет. Рагацони веднага пристигнал на обекта, за да ръководи разкопките. Оказало се, че скелетът, който бил изцяло заровен в сините глини, принадлежи на жена с напълно съвременна анатомия. „Целият скелет - казва Рагацони - се откри в средата на пласта синя глина... Този пласт, който беше дебел над метър, беше запазил първоначалната си стратиграфия и не показваше следи от нарушения." По-нататък той добавя: „Най-вероятно скелетът е попаднал в нещо като морска тиня, а не е бил погребан по-късно, защото в противен случай човек щеше да може да забележи следите от лежащите отгоре жълт пясък и червеникава глина, наречена ferretto." С други думи, погребението със сигурност би предизвикало смесване на различни по цвят материали, което щяло да бъде ясно забележимо в иначе ненарушения син глинест пласт. Рагацони, който е геолог, е категоричен, че следи от подобно смесване не е имало. Освен това синята глина имала своя собствена стратификация, която също не била засегната. Рагацони се сетил за още едно възможно възражение срещу заключението, че човешките кости от Кастенедоло са с възрастта на плиоценските пластове, в които били открити. Съществувала възможността, някакви потоци да са отмили по-горните пластове и да са проникнали частично в самата синя глина. В такъв случай било възможно костите да са попаднали в някакви падини и върху тях да са се отложили нови материали. Това обяснявало защо нямало следи от погребение. Рагацони обаче заявява, че изглеждало силно невероятно човешките фосили да са били довлечени едва наскоро до местата, където били открити: „Откритите на 2 и 25 януари фосилни останки лежаха на дълбочина от около 2 т. Костите се намираха на границата между терасата с коралите и раковините и покриващите я сини глини. Те бяха пръснати сред раковините все едно от действието на вълните. Характерното им разположение изключва всякакво по-късно смесване или нарушаване на пластовете." По-нататък Рагацони продължава: „Откритият на 16 февруари скелет лежеше на повече от 1 т в синята глина, която изглежда го е покрила чрез процес на бавно отлагане." Бавното натрупване на глината, която според Рагацони била стратифицирана, изключва възможността скелетът да е бил преотложен в този пласт от някой придошъл поток. Съвременните геолози отнасят сините глини при Кастенедоло към Астейския етап на средния плиоцен, което означава, че откритите при Кастенедоло материали са на възраст 3-4 млн. години. През 1883 г. проф. Джузепе Серги - анатом от университета в Рим - посетил Рагацони в Техническия институт в Брешия и лично се запознал с човешките останки. След като изследвал костите, той стигнал до извода, че са представени четири индивида - възрастен мъж, възрастна жена и две деца. Серги посетил и находището при Кастенедоло. Ето какво пише той: „Отидох там, придружаван от Рагацони, на 14 април. Изкопаната през 1880 г. траншея още си беше там и ясно можеше да се проследи последователността на пластовете." Освен това той добавя: „Ако е била изкопана яма за погребение, то тя е нямало да се запълни отново по същия начин. Щели са да се появят примеси от глината от горните повърхностни пластове, която е ясно различима по наситено червения си цвят. Дори и най-обикновен човек не би пропуснал това оцветяване и нарушаване на пласта, да не говорим за опитното око на един геолог." Серги отбелязал и факта, че всички кости, с изключение на почти целия женски скелет, били пръснати сред коралите и раковините под сините глини все едно по равна повърхност. Това наблюдение подкрепя тезата, че телата са лежали на дъното на морска плитчина. Когато телата се разложили, костите били разпръснати от действието на вълните. „Почти напълно запазеният женски скелет - казва Серги - не е бил намерен в поза, характерна за нормално погребение, а обърнат по очи." Серги бил убеден, че откритите при Кастенедоло скелети представлявали останките от хора, живели през плиоценската епоха на терциера. Ето какво казва той относно отрицателните мнения: „Смятам, че тенденцията да се отхвърлят доказателства, свидетелстващи за съществуването на хора през терциера само въз основа на теоретични презумпции не е нищо друго, освен един научен предразсъдък. Естествените науки трябва да са освободени от предразсъдъци." Въпреки това този предразсъдък не бил преодолян и все още е в сила. Серги заявява следното: „Въз основа на подобни деспотични научни предразсъдъци — наричайте ги, както пожелаете - досега са отхвърляни всички находки на човешки останки в пластове от плиоцена." Но Серги не бил единственият защитник на откритията, които Рагацони направил при Кастенедоло. Към него се присъединил и Арман дьо Катрефаж, който ни е познат от прегледа на каменните оръдия. В книгата си „Човешките раси", той казва следното за открития при Кастенедоло женски скелет: „Няма сериозни основания да се съмняваме в откритието на господин Рагацони и... ако то беше направено в кватернерни пластове, никой не би си помислил да оспорва автентичността му. Противниците му не разполагат с нищо друго, освен с приети a priori теории." През 1889 г. при Кастенедоло бил открит още един човешки скелет. Той внесъл известно объркване по отношение на находките от 1880 г. Рагацони поканил Дж. Серги и А. Исел да проучат новия скелет, открит в един древен миден пласт. Според това, което казва Серги, и двамата сметнали, че скелетът от 1889 г. е попаднал по-късно в пластовете от плиоцена, тъй като бил почти непокътнат и лежал по гръб във вдлъбнатина в мидения пласт. Това можело да се тълкува като признаци за погребение. В своята статия Исел отишъл по-далеч и заключил, че откритите през 1880 г. скелети също били по-късни погребения. В една бележка под линия той споменава, че Серги също признал, че нито един от тях не може да се отнесе към плиоцена. Изглежда, че що се отнася до научната общественост, това решило веднъж завинаги проблема. По-късно Серги написал, че Исел е сбъркал. Той заявил, че е убеден в това, че скелетът от 1889 г. е късен, но никога не се бил отказвал от мнението си, че тези от 1880 г. били плиоценски. Бедата обаче вече се била случила и Серги не бил готов да започне нова битка, за да реабилитира откритията от 1880 г. След този момент, находките от Кастенедоло или били обект на присмех, или били отминавани с мълчание. Един добър пример за непочтеното отношение към тях може да бъде открит в издадения през 1921 г. „Наръчник по европейска археология" на проф. P. A. C. Макалистър. По отношение на откритията в Кастенедоло, той заявява, че „каквото и да си мислим, трябва да се отнасяме към тях сериозно". Макалистър отбелязва това, че те са били „открити от компетентен геолог - Рагацони... и проучени от компетентен анатом - Серги". И все пак, той не приема плиоценска-та им възраст. Изправен пред неудобните факти, Макалистър заявява, че „нещо някъде не е наред". На първо място - костите демонстрирали модерна анатомия. „Ако наистина принадлежат към пласта, в който са били открити - пише Макалистър, - то това би означавало едно необикновено дълго затишие на еволюцията. Много по-вероятно е да има някаква грешка в наблюденията." Освен това Макалистър добавя и следното: „Възприемането на плиоценската възраст на скелетите от Кастенедоло би породило толкова много нерешими проблеми, че едва ли можем да се колебаем пред двете алтернативи - да ги приемем, или да ги отхвърлим." Още веднъж можем да видим, как предварително приетите представи за еволюцията карат учените да отхвърлят доказателства, които иначе биха били напълно приемливи. В опита си да дискредитира находките от Кастенедоло, Макалистър се позовава на Исел, въпреки ме публикацията на Исел се отнася само за скелета от 1889 г. Ето какво пише Макалистър по отношение на целия комплекс от материали от Кастенедоло: „Проучването на костите и техния контекст, направено от Исел от Женева, разкрило факта, че пластовете били пълни с морски отлагания и че всичко масивно в тях, с изключение на човешките кости, е покрито с морска кора." Макар Исел наистина да съобщава, че откритите през 1889 г. кости били гладки и не били покрити със слой, това не може да бъде казано за по-ранните находки. И Рагацони, и Серги казват, че те са били покрити със синя плиоценска глина и с парчета от корали и черупки. В „Изкопаемите хора" можем да открием още един случай на непочтено отношение към откритията от Кастенедоло. Авторите на книгата — Бул и Валоа - заявяват, че „изглежда сигурно, че при Кастенедоло... става дума за повече или по-малко късни погребения". Те обаче отделят на тези открития само един параграф и не споменават нито за ненарушените пластове, които покривали скелетите, нито за разпръснатото и непълно състояние на някои от тях -т. е. фактите, които опровергават тезата за вторично погребение. Бул и Валоа отбелязват следното: „През 1889 г. проф. Исел официално съобщава за откриването на нов скелет и споменава, че всички фосили от този пласт - с изключение на човешките кости -били импрегнирани със сол." Авторите приемат, че това, което е вярно за откритите през 1889 г. кости, би трябвало да е вярно и за тези от по-рано. Исел описва само скелета от 1889 г. Всъщност той дори не споменава думата „сол", а говори за „морска кора". Както вече казахме, по костите от I860 г. и 1880 г. е имало точно такава „кора". В опитите си да опровергаят плиоценската възраст на костите от Кастенедоло, някои изследователи са ги подлагали на различни химични и радиометрични тестове. Пресните кости съдържат в протеините си известно количество азот, което намалява с течение на времето. В една публикация от 1980 г. К. П. Оукли пише, че съдържанието на азот в костите от Кастенедоло е подобно на това на костите от други италиански късноплейстоценски и холоценски обекти. Въз основа на това той стига до заключението, че те са късни. Степента на запазване на азота в костите варира силно на различните обекти, което прави подобни сравнения ненадеждни за датиране. Костите от Кастенедоло били открити в глина, а е известно, че тази материя запазва съдържащите азот костни протеини. Обикновено костите абсорбират флуор от подпочвените води. Според анализите на Оукли костите от Кастенедоло имали по-високо съдържание на флуор, отколкото можело да се очаква от късни кости. Той се опитал да обясни това разминаване, като постулирал високи нива на съдържание на флуор в подпочвените води в района. Това обаче е просто налучкване. Освен това костите показали и неочаквано високо съдържание на уран, което също е свидетелство за голяма древност. Тестуването по метода въглерод-14 дало възраст от 958 г. Но, както беше и в случая с Гали Хил, използваните при това процедури вече се смятат за ненадеждни. А и освен това самите кости, които се разкапвали в музея от 90 години, вероятно вече са били замърсени с по-късен въглерод, което при теста е дало една невярно малка възраст. Случаят с Кастенедоло илюстрира несъвършенствата на методите, използвани от палеоантрополозите. Първоначалното отнасяне на находките от I860 г. и 1880 г. към плиоцена изглежда напълно коректно. Костите били открити от опитен геолог — Дж. Рагацони — който внимателно проучил стратиграфията на находището. Той специално потърсил следи от вторично погребение, но не открил нищо подобно. Рагацони съвестно съобщавал откритията си на своите колеги и на научните списания. Тъй като обаче морфологията на костите била съвременна, те били подложени на интензивни критики. Според думите на Макалистър нещо не било наред. Именно подобно отношение е създало тези представи за човешкия произход, които сега доминират в научните среди. През последните сто години, идеята за прогресивната еволюция на хората от по-близки до маймуните предшественици определя приемането или отхвърлянето на различни открития. Тези данни, които противоречат на представите за еволюцията, внимателно се филтрират. И когато някой чете учебниците, описващи човешката еволюция, той. може да си помисли следното: „Щом като всички факти подкрепят идеята за човешката еволюция, то тя трябва да е вярна." Обаче написаното в учебниците е подвеждащо. Тъй като именно безапелационната вяра в това, че човекът е имал човекоподобни предшественици, предопределя какви точно факти да се включат и как точно те да се интерпретират. Скелетът от Савона Сега ще насочим вниманието си към една друга плиоценска находка, открита при Савона - град на Италианската Ривиера, на около 30 мили (48 km) западно от Генуа. През 50-те години на XIX в. при строежа на една църква, работниците открили скелет със съвременна анатомия. Костите били открити на дъното на изкоп с дълбочина 3 т. Пластът, който съдържал скелета, бил на3-4 млн. години. През 1867 г. Артур Исел съобщил подробностите около откритието в Савона пред Международния конгрес по праисторическа антропология и археология, състоял се в Париж. Той обявил, че човекът от Савона „е бил съвременник на пласта, в който е открит". През 1883 г. обаче Дьо Мортийе пише, че плиоценските пластове при Савона, образувани в плитки крайбрежни води, съдържали единствено изолирани кости от земни бозайници, докато човешкият скелет бил почти непокътнат. „Не доказва ли това - заявява той, - че пред нас не лежат останките на човешки труп, носен от вълните на плиоценското море, а просто по-късно погребение с неопределена възраст?" На Международния конгрес по праисторическа антропология и археология, състоял се в Болоня през 1871 г., отец Део Грациас -свещеникът, който присъствал на откриването на човешкия скелет в Савона - направил изказване, в което твърдял, че не става дума за по-късно погребение. Део Грациас, който бил и студент по палеонтология, отбелязал следното: „Тялото бе открито в разпростряна поза, с протегнати напред ръце, с леко изнесена напред и надолу глава и с тяло, което беше разположено много по-високо от краката - точно като човек във вода. Можем ли да предположим, че тялото е било погребано в тази поза? Дали това по-скоро не е положението на тяло, оставено на милостта на водите? Фактът, че скелетът се откри до една скала, но в глинест пласт, предполага, че вълните са го изтласкали до това препятствие." По-нататък Део Грациас продължил: „Ако ставаше дума за погребение, можем да очакваме, че щеше има смесване на горния и долния пласт. Горните слоеве съдържат кварцитен пясък. В резултат от смесването щеше да се получи определено изсветляване на плиоценската глина - непосредствено около скелета, — което пък щеше да породи съмнения в зрителите в това, дали глината е наистина древна - нещо, което те твърдят. Кухините на скелета - от най-голямата до най-малката - са пълни с компактна плиоценска глина. Това може да се е случило само в момента, когато глината е била в състояние на кал, т. е. през плиоцена." Део Грациас изтъкнал, че по негово време вече глината била суха и твърда. Освен това скелетът бил открит на дълбочина 3 т, което е много за погребение. Комплексът от фосили при Савона може да се обясни по следния начин. В някакъв момент, мястото е било покрито от плитките крайбрежни води на плиоценско море, което се доказва от наличието на характерни раковини. Животните са умирали на сушата, а отделни техни кости са били отмивани в морето и по този начин са попаднали във формацията. Човешките кости, открити в анатомичен ред, може да са попаднали в същата морска формация в следствие на това, че някой се е удавил през плиоцена, може би след като лодката му е потънала. Това обяснява присъствието на почти цял човешки скелет сред разпръснати животински кости, без при това да се прибягва до хипотезата за вторично погребение. Не забравяйте, че позата на тялото - с лице надолу и разперени крайници - е била подобна на труп на удавник, а не на целенасочено погребан мъртвец. Прешленът от Монте Хермозо В пета глава разгледахме кремъчни сечива и следите от преднамерено палени огньове, открити при Монте Хермозо. Тук ще се спрем на намерената там човешка кост - един атлас, най-горният прешлен от гръбначния стълб. През 80-те години на XIX в. един от сътрудниците на музея в Ла Плата - Сантяго Поци - я извадил от ранноп-лиоценската формация Монте Хермозо. Находката останала незабелязана и едва години по-късно привлякла вниманието на изследователите. Дори и тогава костта все още била покрита с характерния жълтеникаво-кафяв льос на Монтехермозианската формация, която е с възраст между 3 и 5 млн. години. Това, че прешленът бил лежал с години в музея, без да бъде разпознат като такъв, не би трябвало да го лишава от стойност. Черепът от Гибралтар прекарал в музея на гарнизона много дълго време, преди да бъде определен като неандерталски екземпляр. По същия начин - няколко бедрени кости на Homo erectus от о. Ява били изпратени в Холандия в сандъци, пълни с други кости. Минали десетилетия, преди те да бъдат разпознати и каталогизирани; сега обаче те са включени в учебниците наравно с другите приети находки. Бихме могли да продължим да изреждаме подобни случаи, които да илюстрират как учените са откривали много неоспорвани фосил-ни находки по същия начин, по който се натъкнали и на атласа от Монте Хермозо. След отстраняването на плиоценския льос учените внимателно изучили костта. Флорентино Амегино приел, че тя трябва да се отнесе към плиоцена, и я приписал на човекоподобен човешки предшественик. В направеното описание, той идентифицирал черти, които определил като примитивни. Алес Хръдлика обаче убедително демонстрирал факта, че всъщност прешленът е с напълно съвременна форма. Подобно на Амегино, Хръдлика също вярвал, че - ако се връщаме назад във времето - трябва да откриваме все по-примитивни човешки форми. Според него, ако една кост имала напълно съвременна структура, нямало никакво значение, в какъв точно пласт е открита - тя трябвало да е късна. Присъствието й в древен пласт винаги можело, а и трябвало да се обясни с някакво по-късно внедряване. Но има и друго възможно обяснение: в Аржентина преди 3 млн. години са живеели човешки същества с напълно модерна анатомия. Това се поддържа и от факта, че атласът демонстрирал всички характерни белези за това, че е бил здраво вграден в седиментите на Монтехермозианската формация. В крайна сметка Хръдлика почувствал, че атласът от Монте Хермозо „трябва по необходимост да бъде забравен". Точно това и станало. В противен случай щяло да се окаже, че неговите твърдения за това, че хората са проникнали в Америка едва наскоро, почиват на много несигурна основа. И днес мнозина биха настоявали прешленът от Монте Хермозо да си остане в забвението, където необходимостта го е запратила. Тъй като общоприетата палеоантропология още не е готова да прегърне доказателствата за съществуването на истински хора преди 3 млн. години, било то в Аржентина или някъде другаде. Челюстта от Мирамар През 1921 г. М. А. Виняти съобщил за откриването - в късноп-лиоценската формация Чападмалалан при Мирамар, Аржентина -на човешка долна челюст, с два запазени кътни зъба. По-рано в същата формация били откривани каменни оръдия и кост от бозайник със забит в нея връх на стрела (Глава 5). Челюстта била намерена от Лоренцо Пароди - уредник към музея. Е. Боман съобщил, че Пароди открил челюстта и свързаните с нея зъби „загнездена в barranca, дълбоко в пластовете на Чападмалалан - близо до морското ниво". Това означава, че челюстта трябва да е била на 2-3 млн. години. Въпреки това Боман останал скептичен, Той заявил следното: „Вестниците поместиха бомбастични статии за „най-древните човешки останки в света", но всички, които се запознаха с моларите (големите кътници), установиха, че те са напълно идентични с тези на съвременните човешки същества." Боман приел a priori, че напълно човешкият характер на челюстта от Мирамар безспорно означава и късна дата. И все пак нищо казано от него не изключва възможността фосилът от Мирамар да е свидетелство за присъствието на напълно развити хора в плиоценс-ка Аржентина. Черепът от Калаверас В пета глава се спряхме на многобройните каменни оръдия, открити в златоносните пластове на планините Сиера Невада в Калифорния. В чакълестите наслаги, чиято възраст варира между 9 и 55 млн. години, били намирани и човешки кости. През февруари 1866 г. господин Матисън - основният собственик на мината при Болд Хил, близо до Ейнджълс Крийк в окръг Калаверас - извадил череп от пласт чакъл, лежащ на дълбочина 130 фута (40 т). Пластът се намирал близо до материковата скала и над него имало няколко ясно различими вулканични нива. Вулка-ничната активност в този район започнала през олигоцена, продължила през целия миоцен и затихнала през плиоцена. Като се има предвид, че черепът бил намерен на дъното на редуващите се при Болд Хил пластове от чакъл и лава, може да се предположи, че чакълестия слой с черепа се е образувал преди плиоцена. Възможно е това да е станало дори много по-рано. След като открил черепа, Матисън го занесъл на господин Скриб-нър - агент на „Уелс, Фарго и ко. Експрес" в Ейнджълс. Чиновникът на господин Скрибнър - господин Матюс - отстранил малко от наслояванията, които покривали по-голямата част от фосила. Когато установил, че става дума за човешки череп, той го изпратил на д-р Джоунс, който живеел в близкото село Мърфис и бил запален колекционер на подобни неща. От своя страна д-р Джоунс писал до клона на Геологическия институт в Сан Франциско и след като получил отговор, им изпратил черепа. Там находката била проучена от местния геолог - Дж. Д. Уитни. Той веднага се отправил към Мърфис и Ейнджъл, където лично разпитал господин Матисън. Последният потвърдил разказа на д-р Джоунс. Уитни познавал лично и Скрибнър, и Джоунс и ги намирал за достойни за доверие. На 16 юли 1866 г. Уитни представил пред Калифорнийската академия на науките доклад за черепа от Калаверас и потвърдил, че той наистина е открит в пласт от плиоцена. Находката се превърнала в сензация. Според думите на Уитни „религиозната преса в Америка раздуха въпроса... и абсолютно единодушно обяви черепа от Калаверас за фалшификация". Освен това той отбелязва, че тези „фалшифика-торски" истории се появили чак след като откритието му било раз-духано от вестниците. Зад някои подобни обвинения стояли не вестникарите, а учени -например Уилям X. Холмс от Института Смитсониън. По време на посещението си в окръг Калверас, той събирал сведения от различни хора, които познавали господин Скрибнър и д-р Джоунс. Това, което научил от тях, породило съмнения, че проученият от Уитни череп не е автентичен терциерен фосил. Един от проблемите с версията за измама се състои в това, че има твърде много версии. Някои казвали, че религиозни миньори подхвърлили черепа, за да заблудят Уитни. Други смятали, че миньорите се опитали да излъжат свой колега. Трети твърдели, че Матисън намерил истински череп, но по-късно до Уитни стигнал друг. Четвърта версия разказвала, че приятели на Матисън от съседния, град просто решили да се пошегуват с него. Всички тези противоречия правят идеята за фалшификация много съмнителна. След посещението си в Калаверас Холмс проучил и самия череп, който се намирал в Музея Пийбоди в Кеймбридж, щата Масачузетс. Там той стигнал до заключението, че „черепът никога не е бил влачен от терциерни потоци, не е бил намерен в чакълестите пластове на мината на Матисън и по никакъв начин не е свидетелство за тер-циерен човешки вид". Част от сведенията, подкрепящи това заключение, били дадени от хората, които проучили леглото от пясък и речни камъчета, в което бил открит черепът. Д-р Ф. У. Пътнам от Музея за естествена история Пийбоди към университета Харвард заявил, че по черепа няма никакви следи от чакъла в мината. Уи-лям Синклер от Калифорнийския университет също проучил лично черепа. Според него полепналите по фосила материали не отговаряли на чакълестите пластове на златната мина. Те по-скоро съответствали на напластяванията, които можели да се открият в някои пещери, където индианците понякога оставяли своите мъртви. От друга страна, Холмс съобщава следното: „Д-р Д. X. Хол твърди, че когато през 1866 г. бил в Сан Франциско, той сравнил полепналите по черепа материали с мостри от чакълите в мината и стигнал до извода, че те са идентични по всички съществени характеристики." В една статия в „Америкън Начърълист", публикувана през 1882 г., У. 0. Айрис пише следното: „Видях и проучих внимателно черепа още по времето, когато той за първи път попадна в ръцете на проф. Уитни. Той не само че беше покрит с пясък и чакъл, но и всичките му кухини бяха пълни с подобни материали; по случайност те бяха от вид, който аз познавам много добре." Според Айрис ставало дума за златоносни чакъли, каквито се намирали в мините, а не за по-късни пещерни наслаги. Що се отнася до самия череп, Айрис казва следното: „Появиха се твърдения, че става дума за съвременен череп, който се е покрил с тази кора малко след заравянето. Никой, който познава добре района, не би заявил подобно нещо. Чакълът няма подобни свойства... а кухините на черепа бяха запълнени с плътен циментиран пясък, което би могло да се получи само при условие, че е попаднал в някаква полутечна маса. Тези чакълести пластове не са били в подобно състояние от момента на образуването си." В първоначалното описание на находката Уитни отбелязва, че тя била силно фосилизирала. Това определено свидетелства за голяма древност; въпреки това, както отбелязал Холмс, истина е и другото - възможно е кости да фосилизират само за неколкостотин или няколко хиляди години. През 1891 г. геологът Джордж Бекер пише следното: „Както става ясно, много квалифицирани учени са напълно убедени в автентичността на черепа от Калаверас. Всеки един от господата Кларънс Кинг, 0. К. Марш, Ф. У. Пътнам и У. X. Дол поотделно ме увери, че той е намерен на място в чакълестия пласт, под лавата." Бекер добавя, че прави това изявление с позволението на цитираните учени. Както сме споменавали и по-рано, Кларънс Кинг е бил известен геолог, работещ за Геологическия институт на САЩ. Палеонтологът O.K. Марш бил един от първите търсачи на фосили от динозаври и от 1883 г. до 1895 г. изпълнявал длъжността председател на Националната академия на науките. Както видяхме обаче, Ф. У. Пътнам от Музея Пийбоди в Харвард по-късно променил мнението си и заявил, че материалите по черепа са от пещерни наслаги. Можем ли да достигнем до стопроцентова сигурност по въпроса дали черепът от Калаверас е автентичен, или става дума за фалшификация? Различните сведения са толкова объркани и противоречиви, че макар да е възможно черепът да произхожда от индианска погребална пещера, бихме се отнесли със съмнение към всеки, който излезе с категорично мнение. Читателят може да спре за момент и да се замисли, какви точно стъпки трябва да се предприемат, за да се определи истинската възраст на черепа от Калаверас. Не трябва да забравяме обаче, че той не е изолирана находка. В околните пластове, които са със същата възраст, са открити многобройни каменни оръдия. А както ще видим, в същия район са откривани още човешки кости. В този контекст, черепът от Каладерас не може да бъде отхвърлен, преди да бъде подложен на подробен анализ. През 1928 г. сър Артър Кейт казва следното: „Не можем просто да подминем историята за черепа от Каладерас. Това е призрак, който преследва всички, които се занимават с ранните хора... и изправя пред огромни изпитания вярата на всеки специалист." Приятели на Матисън от съседния град просто решили да се пошегуват с него. Всички тези противоречия правят идеята за фалшификация много съмнителна. След посещението си в Калаверас Холмс проучил и самия череп, който се намирал в Музея Пийбоди в Кеймбридж, щата Масачузетс. Там той стигнал до заключението, че „черепът никога не е бил влачен от терциерни потоци, не е бил намерен в чакълестите пластове на мината на Матисън и по никакъв начин не е свидетелство за тер-циерен човешки вид". Част от сведенията, подкрепящи това заключение, били дадени от хората, които проучили леглото от пясък и речни камъчета, в което бил открит черепът. Д-р Ф. У. Пътнам от Музея за естествена история Пийбоди към университета Харвард заявил, че по черепа няма никакви следи от чакъла в мината. Уи-лям Синклер от Калифорнийския университет също проучил лично черепа. Според него полепналите по фосила материали не отговаряли на чакълестите пластове на златната мина. Те по-скоро съответствали на напластяванията, които можели да се открият в някои пещери, където индианците понякога оставяли своите мъртви. От друга страна, Холмс съобщава следното: „Д-р Д. X. Хол твърди, че когато през 1866 г. бил в Сан Франциско, той сравнил полепналите по черепа материали с мостри от чакълите в мината и стигнал до извода, че те са идентични по всички съществени характеристики." В една статия в „Америкън Начърълист", публикувана през 1882 г., У. 0. Айрис пише следното: „Видях и проучих внимателно черепа още по времето, когато той за първи път попадна в ръцете на проф. Уитни. Той не само че беше покрит с пясък и чакъл, но и всичките му кухини бяха пълни с подобни материали; по случайност те бяха от вид, който аз познавам много добре." Според Айрис ставало дума за златоносни чакъли, каквито се намирали в мините, а не за по-късни пещерни наслаги. Що се отнася до самия череп, Айрис казва следното: „Появиха се твърдения, че става дума за съвременен череп, който се е покрил с тази кора малко след заравянето. Никой, който познава добре района, не би заявил подобно нещо. Чакълът няма подобни свойства... а кухините на черепа бяха запълнени с плътен циментиран пясък, което би могло да се получи само при условие, че е попаднал в някаква полутечна маса. Тези чакълести пластове не са били в подобно състояние от момента на образуването си." В първоначалното описание на находката Уитни отбелязва, че тя била силно фосилизирала. Това определено свидетелства за голяма древност; въпреки това, както отбелязал Холмс, истина е и другото - възможно е кости да фосилизират само за неколкостотин или няколко хиляди години. През 1891 г. геологът Джордж Бекер пише следното: „Както става ясно, много квалифицирани учени са напълно убедени в автентичността на черепа от Калаверас. Всеки един от господата Кларънс Кинг, 0. К. Марш, Ф. У. Пътнам и У. X. Дол поотделно ме увери, че той е намерен на място в чакълестия пласт, под лавата." Бекер добавя, че прави това изявление с'позволението на цитираните учени. Както сме споменавали и по-рано, Кларънс Кинг е бил известен геолог, работещ за Геологическия институт на САЩ. Палеонтологът 0. К. Марш бил един от първите търсачи на фосили от динозаври и от 1883 г. до 1895 г. изпълнявал длъжността председател на Националната академия на науките. Както видяхме обаче, Ф. У. Пътнам от Музея Пийбоди в Харвард по-късно променил мнението си и заявил, че материалите по черепа са от пещерни наслаги. Можем ли да достигнем до стопроцентова сигурност по въпроса дали черепът от Калаверас е автентичен, или става дума за фалшификация? Различните сведения са толкова объркани и противоречиви, че макар да е възможно черепът да произхожда от индианска погребална пещера, бихме се отнесли със съмнение към всеки, който излезе с категорично мнение. Читателят може да спре за момент и да се замисли, какви точно стъпки трябва да се предприемат, за да се определи истинската възраст на черепа от Калаверас. Не трябва да забравяме обаче, че той не е изолирана находка. В околните пластове, които са със същата възраст, са открити многобройни каменни оръдия. А както ще видим, в същия район са откривани още човешки кости. В този контекст, черепът от Каладерас не може да бъде отхвърлен, преди да бъде подложен на подробен анализ. През 1928 г. сър Артър Кейт казва следното: „Не можем просто да подминем историята за черепа от Каладерас. Това е призрак, който преследва всички, които се занимават с ранните хора... и изправя пред огромни изпитания вярата на всеки специалист." Още човешки фосили от златоносния район на Калифорния На 1 януари 1873 г. председателят на Бостънското общество за естествена история прочел извадки от едно писмо, подписано от д-р К. Ф. Уинслоу. В него ставало дума за намирането на човешки кости под Плоската планина в окръг Тюолумн. Откритието било направено през 1855 или 1856 г., като детайлите били дадени на Уинслоу от капитан Дейвид Б. Акей, който лично присъствал на мястото. Това се случило десет години преди първите съобщения на Уитни за черепа от Калаверас. Ето какво пишело в писмото на Уинслоу: „По време на посещението си в този миньорски лагер се запознах с капитан Дейвид Б. Акей, бивш командващ офицер на опълчението на щата Калифорния и приятел на мнозина издигнати хора в щата. В течение на нашия разговор научих следното. През 1855 и 1856 г., той работел заедно с други миньори по прокарването на шахти в Плоската планина в окръг Тюолумн, на около 200 фута (61 т) под повърхността на склона; целта била да се открият залежите от златоносен пясък. В един тунел, който се намирал на около 50 фута (15 m) от този, в който работел той, но на същата дълбочина, негови познати, чиито имена не можа да си спомни, намерили и извадили цял човешки скелет. Капитан Акей не видял костите на място, но успял да ги разгледа по-късно, когато били извадени от галерията и донесени в една близка хижа. Миньорите очевидно били събрали всичките кости в един сандък, като по мнението на всички присъстващи скелетът бил напълно запазен в галерията. Акей не знаеше, какво точно е станало с костите, но можеше да потвърди достоверността на откритието, както и че костите принадлежали на човешки скелет и били прекрасно запазени. Черепът имал фрактура на дясното слепоочие, където имало малка дупка и липсвало парче; в момента Акей не можеше да каже дали това било направено от миньорите, или било от по-рано... Според него откритието било направено на около 200 фута (61 т) под повърхността и на между 180 и 200 фута (55-61 т) от началото на тунела. Костите били влажни, тъй като били намерени в чакълестия пласт, много близко до материковата скала, а от галерията непрекъснато изтичала вода. Близо до скелета лежал вкаменен бор, с дължина между 60 и 80 фута (18-24 т) и диаметър в долната си част от 2 до 3 фута (61-91 cm). Акей влязъл заедно с миньорите в галерията и те му показали точното място, където били намерени костите. Там той видял дървото и парчета, отчупени от него. Акей не можа да си спомни името на тази галерия, но тя се намирала на около четвърт миля (400 т) източно от галерията срещу ферибота на Търнър - още едно добре известно място. Акей не можеше да определи пола на скелета, но той бил среден на ръст. При откриването си костите били заедно, а не пръснати." Смята се, че чакълестия пласт - непосредствено над материковата скала на Плоската планина в окръг Тюолумн, - в който бил открит скелетът, е на възраст между 33 и 55 млн. години. Такава трябва да е и възрастта на скелета, освен ако той не е попаднал в чакъла по-късно. Нямаме информация да е имало нещо, което да подсказва подобно нещо. Д-р Уинслоу не успял да открие костите от скелета, видян от Акей. В друг случай обаче той успял да събере известен брой фосили, които разпратил по музеите из Източните щати. В Музея на Бостънското общество за естествена история попаднал фрагмент от череп, който видният краниолог д-р Дж. Уайман определил като човешки. В описанието на фосила се казвало следното: „От шахта в Плоската планина, на 180 фута (55 т) под повърхността, в минна галерия, сред речни камъни и близо до останки от мастодонт. Лежащите по горе пластове са с базалтова компактност и твърдост. Открит през юли 1857 г. Предаден на преподобния К. Ф. Уинслоу от почитаемия Пол К. Хъбс, август 1857 г." Друг фрагмент от същия череп с подобно описание попаднал в Музея на Филаделфийската академия на природните науки. След като научил за откритието, Дж. Д. Уитни започнал собствено проучване. Той научил, че П. Хъбс е уважаван гражданин на Ва-йехо, Калифорния, и бивш щатски инспектор по образованието. Уитни получил от него подробно писмено описание за откритието, което било направено в шахтата Валънтайн, южно от ферибота на Шоу. Ето какво пише Уитни: „Съществените факти са, че шахтата Валънтайн е вертикална и е облицована с дъски догоре, така че не е възможно, при подземната работа, нещо да е паднало от повърхността. След прекопаването на шахтата, разработката е била съсредоточена изключително върху чакълестия пласт. Не може да има никакво съмнение в това, че находката произхожда от галериите под Плоската планина, както твърди господин Хъбс." Фрагментът от череп бил намерен в една хоризонтална галерия, отклоняваща се от вертикалната главна шахта, на 180 фута (55 т) под повърхността. Хъбс заявил, че „видял парче от черепа веднага щом то било извадено от улея за промиване". Костта била в контекста на характерните златоносни наслаги. В същата мина бил намерен и каменен хаван. Уилям Дж. Синклер предположил, че мината Валънтайн е била пресечена от други галерии. Но след това той признал, че през 1902 г. не успял да открие дори самата шахта Валънтайн. Това означава, че той не е разполагал с никакви сигурни данни за това, че е имало връзка между нея и други разработки. Възраженията му били просто слаб и абсолютно спекулативен опит да компрометира откритието, което не можел да приеме по теоретични причини. Пластовете, които съдържали фрагмента от черепа, се намирали на 180 фута (55 m) под повърхността и под вулканичната шапка на Плоската планина, която е на 9 млн. години. Най-старите чакълести пластове под тази шапка са с възраст 55 млн. години. Следователно парчето от черепа може да е на от 9 до 55 млн. години. Докато разглеждал колекцията от каменни артефакти на д-р Перес Снел, Уитни забелязал сред предметите и една човешка челюст. Всички материали били открити в златоносните пластове, лежащи под вулканичната шапка на Плоската планина при Тюолумн. Разстоянието между двата клона на челюстта било 5,5 инча (14 cm), което е в нормалните граници. Уитни също така отбелязал, че всички човешки фосили от района на златоносните сондажи, включително и тази челюст, са с напълно съвременна анатомия. Възрастта на пластовете, в които била открита тя, била някъде между 9 и 55 млн. години. Уитни съобщава и за находки от окръг Плейсър. В частност, ето какво казва той за човешките кости, открити в галерията Мисури: „В тази галерия под лавата били намерени две кости... които д-р Фагън обявил за човешки. Твърди се, че едната била от крак; никой не си спомнял каква е била другата. Тази информация била дадена на господин Гудиър от господин Самюъл Боуман, за чиято интелигентност и правдивост кат,о писател получих много благоприятни отзиви от един негов близък личен приятел. По това време д-р Фагън бил един от най-известните лекари в района." Според информацията, която получихме от Калифорнийската служба по минно дело и геология, пластовете, в които били открити костите, са с възраст 8,7 млн. години. През 1853 г. един лекар на име X. X. Бойс открил човешки кости в Клей Хил в окръг Ел Дорадо. През 1870 г. Уитни се обърнал към него за информация и получил следния отговор: „Закупих дял от един участък на този хълм, с условието, предварителните проучвания да покажат, че разработването си струва. В съответствие с това двамата със собственика се заехме да направим шахта с идеята да започнем работа. Именно по това време открихме костите, от които се интересувате. Клей Хил е част от веригата възвишения, която образува вододела между Плейсървил Крийк и Големия каньон, и на върха си има пласт от базалтова лава с дебелина 8 фута (2 т). Под него има 30 фута (9 т) пясък, чакъл и глина... Попаднахме на костите, докато копаехме глинестия пласт. Докато изпразвахме вагонетката, забелязах някакви парчета от материя, която при проверката се оказа кост; при по-нататъшното търсене открих лопатка, ключица и части от първо, второ и трето ребро от дясната страна на човешки скелет. Костите бяха здраво циментирани една за друга, но започнаха да се разпадат от съприкосновението с въздуха. Не намерихме нищо повече." Според Уитни, Бойс „заявил, че не може да има никакво съмнение относно характера на костите и че той самият специално се бил занимавал с човешка анатомия". Уилям Синклер упорито се опитвал да провокира всевъзможни подозрения към откритието. Той заявил, че не успял да намери глинестия пласт, тъй като склонът бил покрит със скални отломъци. По-нататък той казва следното: „Създава се впечатление... че д-р Бойс е открил скелета на дълбочина 38 фута (12 m), в ненарушените пластове, покрити с 8 фута (2 т) от т. нар. лава. В писмото обаче няма нищо, което да показва, че шахтата е била изкопана точно на това място." Поради неяснотите около точното местоположение на шахтата, Синклер стига до следното заключение: „Скелетът може да е открит на такова място и на такава дълбочина, че да съществува възможност той да се е оказал там в резултат от по-късно погребение." Направените от Синклер бележки са справедливи и не можем да отречем, че има основания да се съмняваме в древността на костите от Клей Хил. И все пак наличието на толкова много скални отломки, че той да не успее въобще да достигне до глинения пласт, говори срещу, а не в полза на възможността за късно погребение. И освен това, ако наистина става дума за такова погребение, как да си обясним факта, че са намерени толкова малко кости. Тук ще сложим край на прегледа на откриваните в златоносните пластове на Калифорния фосилни човешки кости. Въпреки всички недостатъци на сведенията, едно нещо не може да се отрече - човешки останки са откривани в терциерни пластове, дори от епохата на еоцена. Остава открит въпросът за това, как точно те са достигнали дотам. Съобщенията за тези открития са неясни и неубедителни и все пак предполагат нещо повече от миньорски шеги и по-късни индиански погребения. В същите пластове са откривани и многобройни каменни оръдия - без съмнение дело на човешка ръка, -което придава допълнителна тежест на находките. В обръщението си към Американската асоциация за научен напредък, прочетено през август 1879 г. 0. К. Марш - неин председател и един от най-видните палеонтолози на Америка - казва следното по въпроса за хората през терциера: „Доказателствата, с които проф. Дж. Д. Уитни осветли този въпрос в последния си труд („Златоносните пластове на Сиера Невада"), са толкова силни, а внимателните и съвестните му изследователски методи - толкова добре известни, че неговите заключения изглеждат непоклатими... В настоящия момент известните факти показват, че възрастта на американските пластове, съдържащи човешки останки и предмети, отговаря на тази на плиоценските в Европа. Можем да смятаме, че съществуването на човека през терциера е доказано." Изключително древни находки от Бвропа Европа също има какво да добави към доказателствата за съществуването на човешки същества през ранния и средния терциер. Според Габриел дьо Мортийе, М. Кикерес съобщил за намирането на скелет при Делемонт в Швейцария; откритието било направено в богати на желязо глини, за които се твърдяло, че са от късния ео-цен. Единственото, което казва Дьо Мортийе за тази находка, е че човек трябва да се отнася с подозрение към откритите в анатомичен ред човешки скелети. След това добавя, че също толкова предпазливо трябва да е отношението и към един подобен цял скелет, открит от Гаригу в миоценски пластове в Централна Франция, Възможно е обаче тези скелети да са принадлежали на хора, погребани през еоцена и миоцена. Едно погребение не е задължително да е късно. Най-неприятното нещо около тези находки е това, че не можем да получим никаква допълнителна информация. Единственото, с което разполагаме, е кратката бележка на автор, който си е поставил за цел да ги дискредитира. И понеже учените като Дьо Мортийе разглеждат подобни материали като съмнителни, те остават неописани и непроучени, след което бързо са забравяни. Колко такива открития е имало? Най-вероятно никога няма да разберем. Обратното - находките, които съответстват на общоприетите теории, са внимателно проучени, подробно публикувани и грижливо съхранявани в музеите. Крайните аномалии Както вече видяхме, имало е учени, които са вярвали в съществуването на първобитни хора още през еоцена и миоцена. Неколцина дръзки мислители дори предположили, че в тези далечни епохи са живели дори истински човешки същества. Сега обаче ще се отправим към още по-древни времена. Като се има предвид, че повечето учени имат проблеми с терциерните хора, бихме могли да си представим колко трудно ще им бъде да обърнат сериозно внимание на случаите, които сега ще представим. Самите ние се изкушихме да не споменем за тези находки, тъй като те изглеждат просто невероятни. Но резултатът от това щеше да бъде, че щяхме да представяме доказателства за неща, в които вече вярваме. Това не би било мъдро, освен ако убежденията ни не обхващат цялата истина. През декември 1862 г., в списание „Дъ Джиолъджист" се появило следното кратко, но интригуващо съобщение: „В окръг Макупин, щата Илинойс, наскоро бяха открити костите на човек, лежащи във въглищен пласт, покрит с 2 фута (61 cm) шисти и намиращ се на 90 фута (27 т) под земната повърхност... Когато костите били извадени, те били покрити със слой от твърда гладка материя, черен като околните въглища. Когато той бил остърган, отдолу се показала естествената бяла повърхност." Възрастта на въглищният пласт, в който бил открит скелетът от окръга Макупин, е най-малко 286 млн. години, като не е изключено тя да е дори 320 млн. години. Последните примери, които ще дадем за аномални предтерциер-ни сведения, не са от категорията на фосилните човешки кости, а от тази на фосилните човешки отпечатъци. През 1938 г. проф. У. Г. Бъроус - ръководител на катедрата по геология към Береа Колидж в град Береа, щата Кентъки - съобщил следното: „В началото на горния карбон, ходещи на два крака човекоподобни същества оставили следи по един пясъчен плаж в окръг Роккесъл, щата Кентъки. Това бил периодът, известен като Ерата на амфибиите, когато животните обикновено се движели на четири крака и - по-рядко -подскачали. Краката им определено не приличали на човешки. Съществували, обаче и същества, които имали необикновено човешки на вид стъпала и ходели на два крака. Това е засвидетелствано за няколко окръга на Кентъки, включително Роккесъл и Джаксън, и за още редица места от Пенсилвания до Мисури. Авторът на тези редове вече доказа съществуването на подобни създания в Кентъки. В сътрудничество с д-р К. У. Гилмор - завеждащ палеонтологичния отдел за гръбначните към Института Смитсониън - показахме, че подобни същества са обитавали и Пенсилвания, и Мисури." Горният карбон (известен още като Пенсилвански период) започнал преди около 320 млн. години. Смята се, че първите ходещи на два крака животни - псевдосухийските текодонти - са се появили преди около 210 млн. години. Тези гущеровидни създания, които можели да тичат на задните си крака, не оставяли следи с опашката си, тъй като тя била вдигната високо във въздуха. Краката им, обаче въобще на приличали на човешки; напомняли на птичи нокти. Учените твърдят, че човекоподобни същества се появяват за първи път преди около 37 млн. години. Отпечатъци, които да приличат на описаните от Бъроус следи от карбонските формации в Кентъки, би трябвало да се очакват най-рано преди 4 млн. години. Бъроус заявява следното: „При всеки отпечатък има пет пръста и ясно различим свод. Пръстите са разперени като тези на човек, който никога не е носил обувки." По-нататък Бъроус дава още детайли: „Стъпалото се извива назад като човешко стъпало и завършва с приличаща на човешка пета." Дейвид Л. Бушнел - етнолог от Института Смитсониън - предположил, че следите са издялани от индианците. Д-р Бъроус използвал микроскоп, за да отхвърли тази хипотеза, и отбелязал следното нещо: „Песъчинките в следите са по-нагъсто, отколкото тези в околната скала. Това е причинено от натиска на крака на това същество... Пясъчникът около много от следите е леко издигнат, което е резултат от това, че при отпечатването на стъпалото свободният влажен пясък се е надигнал около него." Тези наблюдения накарали Бъроус да заключи, че човекоподобните следи са били оставени в мекия мокър пясък, преди той се консолидира в скала - преди 300 млн. години. И други изследователи приемат тези изводи. Според Кент Привиът Бъроус потърсил мнението и на скулптор. Ето какво пише Привиът през 1953 г.: „Скулпторът заявил, че каквато и да било работа по подобен вид пясъчник би трябвало да остави следи. Увеличените фотомикрографии и увеличените инфрачервени снимки не показали никакви „следи от гравиране или изсичане". Дори и самият Бъроус не посмял да заяви, че следите са оставени от хора, но от описанието, което прави, човек може да си създаде впечатлението, че те наистина са човешки. Ето какво казва геологът Албърт Г. Ингълс в една статия в „Сайънтифик Америкън" от 1940 г.: „Ако през карбона са съществували хора, или дори техни човекоподобни предшественици, или дори някаква форма ранни предшественици на тези предшественици, то тогава геологията като наука е толкова сбъркана, че всички геолози трябва да си подадат оставките и да се хванат за тираджии. Поради тази причина, поне за момента, науката отхвърля атрактивното обяснение, че човешки крака са оставили тези следи в калта на карбонския период." Ингълс предположил, че отпечатъците са оставени от някакъв неизвестен вид земноводно. Съвременните учени обаче не приемат насериозно една подобна теория. Двукраки земноводни с човешки размери от карбонския период пасват на общоприетата еволюционна схема точно толкова, колкото и човешките същества от същото време. Те биха разбили напълно представите ни за ранните земноводни и биха изискали много допълнителни еволюционни линии, за които ние нищо не знаем. Ингълс казва следното: „Науката знае едно нещо със сигурност -следите не са оставени от хора, живели през карбонския период. В противен случай ще трябва да приемем, че 2 и 2 прави 7 и че шуме-рите са имали самолети и радио и че редовно са слушали шоуто на Анди и Еймъс." През 1983 г. „Московские новости" публикува едно кратко, но интригуващо съобщение, в което се споменава за отпечатък, приличащ на човешки, който бил открит в юрска скала на 150 млн. години - в съседство с гигантска трипръста следа от динозавър. Находката била направена в Туркменската Република — в югоизточните части на бившите СССР. Проф. Аманиязов - член-кореспондент на Академията на науките на Туркменската ССР - заявил, че макар отпечатъкът да приличал на човешки, нямало сигурно доказателство, че е оставен от човешко същество. На откритието не било обърнато голямо внимание, но подобно пренебрежение може да се очаква, имайки предвид настоящата нагласа на научната общественост. Известни са ни няколко подобни случая на изключително аномални открития, но можем само да предполагаме колко други са останали неизвестни. Изтегляне 3.2 Mb. Сподели с приятели:
|