„тайната история на човешката цивилизация”


Част II ПРИЕТИТЕ НАХОДКИ



Изтегляне 3.2 Mb.
страница4/4
Дата22.07.2023
Размер3.2 Mb.
#118329
ТипКнига
1   2   3   4
Тайната история
Част II
ПРИЕТИТЕ НАХОДКИ
8.
Явайският човек
В края на XIX в. в някои влиятелни кръгове на научните среди бил започнал да се оформя консенсус около теорията, че човешки същества от модерен вид са съществували още през плиоцена и ми-оцена, а може би и по-рано.
Ето какво пише през 1984 г. антропологът Франк Спенсър: „От трупащите се находки на кости изглеждало, че модерната човешка скелетна конструкция се била появила много отдавна. Този очеви­ден факт принудил много учени или да изоставят, или да модифи­цират възгледите си за човешката еволюция. Един от тези отстъп­ници бил Алфред Ръсел Уолъс (1823-1913 г.)." Уолъс си поделя с Дарвин заслугата за формулирането на теорията за еволюция чрез естествения подбор.
Дарвин сметнал, че Уолъс се е отдал на ерес от най-лошия вид. Спенсър обаче отбелязва, че предизвикателството, което Уолъс отп­равил към еволюционната доктрина, „загубило част от силата си, както и някои от последователите си, едва когато започнали да се разпространяват новините за един забележителен фосилен хоминид, открит на о. Ява". Находките, свързани с Явайския човек, били използвани по един безпрецедентен начин за дискредитирането на убедителните доказателства за съществуването на много по-древни хора с модерна анатомия. Този факт изисква повторното разглежда­не на тяхната история.
Йожен Дюбоа и питекантропът
Край явайското село Тринил минава път, който свършва на висо­кия бряг на р. Соло. На това място се намира малък каменен памет­ник, на който има стрелка, сочеща към пясъчна яма на отсрещния бряг. Освен стрелката на плочата е гравиран и един загадъчен немс­ки надпис: „Р.е. 175 m ONO 1891/93". В превод това означава, че през годините 1891-1893, на 175 m изток-североизток на това място, бил открит Pithecanthropus erectus.
Откривател на Pithecanthropus erectus бил Йожен Дюбоа, ро­ден в Айсден, Холандия, през 1858 г. - една година преди излиза­нето на Дарвиновия „Произход на видовете". Макар и да бил израс­нал в семейството на вярващи холандски католици, той бил запле-нен от идеята за еволюцията и особено от приложението й към про­изхода на човека.
Дюбоа следвал медицина и естествена история в университета в Амстердам, след което през 1886 г. станал преподавател в Кралско­то нормално училище. При все това истинската му любов си остана­ла еволюцията. Дюбоа бил наясно с това, че противниците на Дар-вин непрекъснато изтъкват почти пълната липса на фосилни дока­зателства, които да подкрепят идеята за еволюцията на човека. Той внимателно изучил достъпните по това време материали - костите от Неандерталския човек. Повечето авторитети (сред които и Томас Хъксли) смятали, че той е твърде близък до съвременния човек, за да представлява същинското свързващо звено между него и човеко-подобните маймуни. Германският учен Ернст Хекел бил предска­зал, че някой ден костите на истинското „липсващо звено" ще бъдат открити. Той дори направил рисунка на съществото, което нарекъл Pithecanthropus (на гръцки pit heko означава маймуна, aanthropos - човек). Повлиян от представите на Хекел, Дюбоа решил, че някой ден ще открие костите на маймуночовека.
Имайки предвид Дарвиновото предположение, че човешките пред­шественици са обитавали някоя „топла, гориста страна", Дюбоа стиг­нал до убеждението, че останките на питекантропа трябва да бъдат търсени в Африка или в Източните Индий. За него било по-лесно да стигне до Източните Индий, които по това време били под Холандско владичество, и той ре­шил да започне търсене­то си оттам. В началото се обърнал с молба да финан­сират научна експедиция към частни меценати и към правителството. Нав­сякъде срещнал отказ. Тогава Дюбоа приел пос­та на военен хирург на о. Суматра. Въпреки съмненията на приятелите си - те просто решили, че си е загубил ума -той напуснал хубавата си работа като преподавател. През 1887 г. двамата с жена му отплавали към Източните Индий на борда на „Принцеса Амалия".
През 1888 г. Дюбоа се оказал разпределен в малка военна болни­ца, намираща се в сърцето на о. Суматра. В свободното си време и със собствени средства той обикалял пещерите на острова. Сред на­ходките му имало фосили от носорози и слонове, както и зъби от орангутан. Дюбоа не намерил кости от хоминиди.
През 1890 г. след като прекарал тежък пристъп на малария, Дюбоа бил прехвърлен на неактивна служба и преместен на о. Ява, където климатът бил малко по-сух и по-здравословен. Семейството се заселило в Тулунгагунг - на югоизточното крайбрежие на остро­ва.
П

о време на сухия сезон през 1891 г. Дюбоа провеждал разкопки във вътрешността на острова - при с. Тринил на брега на р. Соло. Работниците открили много животински кости. През септември, те намерили особено интересна находка - зъб от примат, очевидно тре­ти горен десен молар (кътник) или мъдрец. Дюбоа решил, че е по­паднал на останките на изчезнало гигантско шимпанзе и наредил на хората си да се съсредоточат около мястото, където бил открит зъ­бът. През октомври те открили нещо, което им заприличало на ко­руба от костенурка. Но когато Дюбоа го разгледал, установил, че става дума за горна част от череп (фиг. 8.1), който бил силно фоси-лизирал и имал цвета на околната вулканична почва. Най-характер­ната черта на фрагмента били масивните, издадени напред надочни дъги. Те накарали Дюбоа да предположи, че черепът е принадлежал на човекоподобна майму­на. Началото на дъждов­ния сезон прекратило раз­копките за годината. В доклада, публикуван в правителствения бюлетин за минно дело, Дюбоа не споменал нищо за фосили от предшестващи човека същества.
През август 1892 г. Дюбоа се върнал в Тринил, където намерил сред кости от елени, носорози, хиени, крокодили, прасета, тигри и изчезнал вид слон силно фосилизирала човекоподобна бедрена кост (фиг. 8.2). Тя била открита на около 45 фута (14 т) от мястото, където били изровени зъбът и фрагментът от череп. На 10 фута (3 т) от черепа бил открит още един молар (кътник). Дюбоа решил, че зъбите, черепът и бедрената кост са останки от животно, което все още смятал за изчезнал вид гигантско шимпанзе.
През 1963 г. Ричард Карингтън заявява следното в книгата си „Милиони години човешка история": „В началото, Дюбоа разглеж­дал черепния свод и зъбите като принадлежащи на шимпанзе, въп­реки че нямало никакви сведения, които да показват, че тези чове-коподобни маймуни или някакви техни предшественици са обита­вали Източна Азия. След известен размисъл обаче и след кореспон­денция с великия Ернст Хекел - професор по зоология в универси­тета в Йена - той ги обявил за останки от същество, което изглеж­дало абсолютно подходящо за ролята на „липсващото звено". „Не от­крихме следи от никаква кореспонденция, която Дюбоа да е разме­нял с Хекел. Ако такава все пак се намери при по-нататъшни проуч­вания, тя ще допринесе много за изясняването на обстоятелствата около появата на Pithecanthropus erectus. Очевидно и двамата са имали огромни емоционален и интелектуален интерес от открива­нето на екземпляр от маймуночовека. Когато Хекел научил от Дю­боа за откритието, той веднага му изпратил следната телеграма: „От изобретателя на питекантропа до щастливия му откривател!"
Дюбоа публикувал пълен отчет за откритията си едва през 1894 г. В него той написал следното: „Питекантропът е преходната фор­ма, която според еволюционната доктрина трябва да е съществувала между човека и антропоидите." Трябва внимателно да подчертаем, че самият Pithecanthropus erectus претърпял значителна еволю­ция в съзнанието на Дюбоа от изчезнало шимпанзе до преходен антропоид.
Какви са били факторите освен влиянието на Хекел които нака­рали Дюбоа да реши, че е намерил създанието, илюстриращо прехо­да от изкопаемите човекоподобни маймуни към съвременните хора? Той открил, че черепният обем на питекантропа бил в границите на 800-1000 cm3. При съвременните човекоподобни маймуни средната стойност е около 500стп3, а при хората - около 1400 cm3. Черепът от Тринил очевидно се намира някъде по средата. За Дюбоа, това по­казвало еволюционна връзка. Погледнато логично обаче възможно е да съществуват същества с различни по обем мозъци, които да не са задължително част от развитие, протекло в посока от по-малко към по-голямо. Освен това през плейстоцена много от днешните бозайни­ци са били представени с по-големи форми. Т. е. питекантропът наистина може да не е бил преходен антропоид, а изключително едър гибон, живял през средния плейстоцен, чиито череп да е бил по-голям от този на съвременните гибони.
В наши дни антрополозите продължават по традиция да описват еволюционното развитие на черепите на хоминидите, чиито обем се увеличавал с течение на времето - от ранноплейстоценския Australopithecus (открит за първи път през 1924 г.), през средноп-лейстоценския Явайски човек (известен сега като Homo erectus), до късноплейстоценския Homo sapiens sapiens. Тази линия е за­пазена с цената на елиминирането на черепите, които не се вписват в нея. Например представеният в седма глава череп от Кастенедоло е по-древен от този на Явайския човек, но има по-голям мозъчен обем. Всъщност морфологията и размерите му са напълно човешки. Дори едно такова изключение е достатъчно, за да обезсмисли цялото ево­люционно развитие.
Дюбоа отбелязал, че макар черепът от Тринил да имал някои доста човекоподобни черти, като например масивния надочен вал, бедрената кост била почти напълно човешка. Това означавало, че питекантропът е ходел изправен - оттам и определението erectus. Не трябва да забравяме обаче, че бедрената кост била открита на 45 фута (14 т) от местонахождението на черепа в един пласт заедно със стотици животински кости. Това обстоятелство повдига съмнения срещу твърденията, че черепът и бедрената кост са принадлежали на един и същ индивид, или дори на един и същ вид.
Когато съобщенията на Дюбоа достигнали Европа, те били пос­рещнати с голямо внимание. Естествено Хекел бил сред тези, които приветствали питекантропа като най-силното доказателство за ево­люцията на човека: „Сега вече, откриването на фосилния Pithecanthropus erectus от Йожен Дюбоа промени радикално ста­туквото в голямата война за истината." Хекел триумфирал: „Той ни предостави костите на първобитния човек, чието съществуване аз вече бях постулирал. Тези находки са по-важни за антропологията, отколкото прехвалените рентгенови лъчи - за физиката." В бележ­ките на Хекел има едно почти религиозно усещане за пророчество и сбъдване. В миналото му обаче има и други истории на преувелича­ване на физиологични доказателства, които да подкрепят еволюци­онната доктрина. В един такъв случай академичният съд на уни­верситета в Йена го изобличил във фалшифициране на рисунки на ембриони на различни животни, с цел да докаже собственото си мне­ние за произхода на видовете.
През 1895 г. Дюбоа решил да се върне в Европа и да изложи своя Pithecanthropus erectus. Той бил сигурен, че ще срещне само въз­хищението и подкрепата на научните среди. Малко след пристига­нето си той направил експозиция от находките си и представил док­лад пред Третия международен конгрес по зоология в Лайден, Хо­ландия. Някои от присъстващите учени били, подобно на Хекел, нетърпеливи да застанат зад намирането на фосилния маймуночо-век. Други обаче го определили като човекоподобна маймуна, а тре­ти дори изразили съмнения в това, че костите принадлежат на един и същ индивид.
Дюбоа показал скъпоценните кости в Париж, Лондон и Берлин. През декември 1895 г. специалисти от цял свят се събрали в Бер­линското общество за антропология, етнология и праистория, за да стигнат до окончателна присъда над образците на питекантропа на Дюбоа. Председателят на Берлинското общество - д-р Вирхов - от­казал да ръководи заседанието. В разгорещената дискусия, която последвала, швейцарският анатом Колман заявил, че създанието е маймуна. Самият Вирхов казал, че бедрената кост е напълно човеш­ка, след което добавил: „Между долния край на свода и горния ръб на очните орбити на черепа има дълбок шев. Такъв шев има само при човекоподобните маймуни и при човека не се среща. Следова­телно черепът би трябвало да е от маймуна. Моето мнение е, че това създание е било животно - всъщност гигантски гибон. Бедрената кост няма никаква връзка с черепа." Това изказване било в пълен контраст с тези на Хекел и на други участници, които останали убедени в това, че Явайският човек на Дюбоа е бил истински пред­шественик на човека.
Експедицията на Селенка
С цел да бъдат решени някои от проблемите около фосилите на питекантропа и тяхното откриване, започнала подготовка за мащаб­ни разкопки на о. Ява. Организатор на експедицията бил Емил Се­ленка - професор по зоология в университета в Мюнхен, - но той починал преди заминаването. Усилията му били продължени от не­говата съпруга - проф. Леноре Селенка - която поела ръководството на разкопките, състояли се през 1907-1908 г. В търсенето на още фосили от питекантропа били ангажирани 75 работника. Екипът от геолози и палеонтолози изпратил в Европа всичко 43 сандъка с фо­сили, сред които, обаче, нямало нито една кост на Pithecanthropus. Нещо повече - експедицията намерила в пластовете при Тринил сле­ди от човешко обитаване - разтрошени животински кости, въглени и огнища. Тези находки довели Леноре Селенка до заключението, че човекът и Pithecanthropus erectus са съществували по едно и също време. Материалите не донесли нищо, което да подкрепи ево-люционисткото тълкуване на находките на Дюбоа.
Освен това през 1924 г. Джордж Грант Маккърди - професор по антропология в Йейл - написал, в книгата си „Произходът на чове­ка", следното: „Експедицията на Селенка от 1907-1908 г... открила зъб, за който Валкоф твърди, че е напълно човешки. Зъбът - трети молар (кътник) — бил открит в леглото на съседен поток в пластове, които били по-древни (от плиоцена) от тези, в които бил открит Pithecantropus erectus."
Дюбоа напуска битката
Междувременно статусът на първобитния човек на Дюбоа си ос­тавал спорен. В прегледа на възгледите за питекантропа, направен от берлинския зоолог Вилхелм Дамес, са събрани мненията на ня­колко учени: трима го смятали за човекоподобна маймуна, петима - за човек, шестима - за примитивен човек, също шестима - за „липсващото звено", двама - за връзка между „липсващото звено" и човека.
Докато мнозина учени продължавали да хранят съмнения, други следвали Хекел и продължавали да прославят Явайския човека като последното доказателство за теорията на Дарвин. Неколцина го из­ползвали като довод за дискредитиране на данните за съществува­нето на хора през терциера. Както видяхме в пета глава, У. X. Холмс отхвърлил каменните сечива, открити в златоносните пластове на Калифорния, тъй като „те предполагат съществуването на човешка раса, която да е поне един път и половина по древна от Pithecanthropus erectus на Дюбоа, който пък може да се разглеж­да единствено като някаква зачатъчна форма на човешко същест­во".
В един момент Дюбоа напълно се разочаровал от смесените отзи­ви на научната общност. Той престанал да показва находките си. Според някои известно време той ги крил в къщата си - под дъски­те на пода. При всички случаи те изчезнали за един период от 25 години - до 1932 г.
Споровете продължили и по време на, и след периода на отдръп­ване на Дюбоа. Марселин Бул — директор на Института по човешка палеонтология в Париж - съобщил, подобно на други учени, че плас­тът, в който били открити черепният свод и бедрената кост от пите­кантропа, съдържал многобройни останки от риби, влечуги и бо­зайници. При това положение защо въобще трябвало да се вярва на това, че фрагментът от череп и бедрена кост са принадлежали на един индивид, или дори на един вид? Подобно на Вирхов, Бул зая­вил, че бедрената кост е идентична с тази на съвременен човек, до­като черепът приличал на маймунски - може би от голям гибон. През 1941 г. д-р Ф. Вайденрайх - директор на Неозойската изследователска лаборатория към Обединения медицински колеж в Пе­кин — също подкрепил мнението, че няма причина двете кости да се приписват на един и същ индивид. Бедрената кост, заключил Вай­денрайх, била много подобна на напълно човешка, а първоначалното й място в пластовете не било установено със сигурност. В наши дни изследователите са прилагали към черепа от питекантропа и към бедрената кост модерни химични техники за датиране, които да покажат дали костите са съвременни на средноплейстоценската фа­уна от Тринил. Няма получени категорични резултати.
Още бедрени кости
Закъснялото съобщение, че на о. Ява са били открити още бедре­ни кости, още повече усложнило нещата. През 1932 г., д-р Бернсен и Йожен Дюбоа открили сред животинските кости в един сандък в музея в Лайден, Холандия, още три бедрени кости. Твърдяло се, че в сандъка има материали, събрани от помощника на Дюбоа — госпо­дин Криеле - от същите пластове в Тринил на левия бряг на р. Соло, в които били намерени и първите останки от Явайския човек. Мал­ко по-късно, д-р Бернсен починал, без да даде допълнителни сведе­ния относно детайлите на откритието в музея.
Дюбоа заявил, че не е присъствал на обекта, когато Криеле е от­крил бедрените кости. Поради това, той не знаел и точното им мес­тонахождение в изкопа, който бил с дължина 75 т и ширина меж­ду 6 и 14 т. Според стандартните палеоантропологически процеду­ри тази несигурност силно намалява значението на костите като доказателство за каквото и да било. Въпреки това по-късно автори­тетни учени ги приписали на точно определен пласт, без дори да споменат за съмнителните обстоятелства около откриването им в сандък с фосили - повече от 30 години след първоначалното им на­миране. Освен трите бедрени кости от находките на Криела, в музея в Лайден се намерили и още два подобни фрагмента.
Наличието на тези допълнителни материали има голямо значе­ние за интерпретирането на черепа и първата бедрена кост от Pithecanthropus, намерени от Дюбоа през 90-те години на XIX в. Човекоподобният череп и човекоподобната бедрена кост били наме­рени на голямо разстояние един от друг, но това не попречило на Дюбоа да ги припише на един и същ индивид. Той предположил, че отдалечеността им се дължи на факта, че тялото е било разчленено от крокодили. Но, ако вкарате в картината още няколко бедрени кости, приличащи на човешки, това твърдение ще загуби голяма част от силата си. Къде са останалите черепи? Дали и те, подобно на единствения намерен, са приличали на маймунски? Как стои въп­росът с намерения череп? Дали той трябва да се свърже с бедрената кост, открита на разстояние 45 фута (14 т)1 Дали не трябва да се свърже с някоя от по-късно намерените? Или може би със съвсем различна на вид бедрена кост?
Дали бедрените кости от Тринил са човешки?
През 1973 г. М. X. Дей и Т. И. Молесън заключили, че „според макроанатомичните си черти и резултатите от радиологичните (с рентгенови лъчи) изследвания и микроскопските анализи бедрени­те кости от Тринил не се отличават особено от тези на съвременните хора". Освен това те заявяват, че костите от Homo erectus от Китай и Африка са подобни, но не приличат на тези от Тринил.
През 1984 г. екип от учени, сред които бил и Ричард Лики, отк­рил в Кения почти цял скелет отНото erectus. Изследванията на бедрените кости показали сериозни различия от човешките. Ето как­во заявили учените, по въпроса за находките от о. Ява: „От Тринил, Индонезия, има няколко фрагментарни и една цяла (но патологична) бедрени кости. Въпреки факта, че именно тези образци са дали името на вида [Pithecanthropus erectus], в момента съществуват съмнения относно това дали те наистина са от Homo erectus, като в последно време се формира консенсус около мнението, че не са."
Да обобщим - съвременните учени твърдят, че бедрените кости от Тринил не са като тези па. Homo erectus, a no-скоро приличат на тези na Homo sapiens. Какъв би трябвало да е резултатът от тези разкрития? По традиция, костите от о. Ява се приемат като доказа­телство за това, че през средния плейстоцен - преди около 800 000 години - е съществувал първобитен човек (Pithecanthropus erectus, сега наричан Homo erectus). Сега вече изглежда, че те трябва да се приемат като доказателство за съществуването преди 800 000 годи­ни на хора с днешната анатомия.
Според някои мнения бедрените кости са попаднали случайно от някое по-горно ниво. И естествено, ако може да се твърди, че това е така, защо подобен сценарий да не е валиден и за черепа на пите-кантропа? Това напълно ще елиминира първите находки, свързани с Явайския човек, които дълго време са представяни като солидни доказателства за човешката еволюция.
И наистина, в края на живота си дори и Йожен Дюбоа признал, че черепният свод на любимия му Pithecanthropus всъщност е от голям гибон, т. е. от човекоподобна маймуна, която не се приема от еволюционистите като особено близка с хората. Но научните среди, които до този момент били настроени скептично, не били готови да кажат сбогом на Явайския човек. По това време питекантропът вече бил здраво вграден в родословното дърво на съвременния Homo sapiens. Отричането на Дюбоа просто било прието като приумица на един своенравен старец. Академичната общественост вече не искала нищо друго, освен да премахне и последните съмнения в естеството и автентичността на Явайския човек. Надеждата била по този начин да се затвърди Дарвиновата концепция за еволюцията, от която чо­вешкото развитие било най-спорният и обсъждан аспект.
В музеите по целия свят все още могат да се видят копия на бедрената кост и черепния свод от Тринил, представени като при­надлежащи на индивид от средноплейстоценския Homo erectus. През 1984 г. в Музея по естествена история в Ню Йорк беше предс­тавена изложбата „Предци", около която се вдигна много шум. В нея бяха събрани най-важните фосилни доказателства за човешката еволюция и на видно място - отливки от черепа и бедрената кост от Тринил.
Челюстта от Хайделберг
Друга ранна находка, свързана с човешката еволюция, освен отк­ритията на Дюбоа на о. Ява, е челюстта от Хайделберг. На 21 октом­ври 1907 г. Даниел Хартман - един от работниците в кариерата за пясък при Мауер, близо до Хайделберг в Германия - открил на дъ­ното на своя изкоп голяма челюст. Находката била намерена на дъл­бочина 82 фута (25 т). Работниците били нащрек за кости и, по това време, вече били открити голям брой животински фосили и били предадени в катедрата по ге­ология на Хайделбергския университет. Хартман зане­съл челюстта (фиг. 8.3) на собственика на мината - й. Рюш, - който пък изпратил следното съобщение на д-р Ото Шойтенсак: „Вече дваде­сет години търсите следи от ранни хора в изкопите ми... Вчера ги открихме. На дъ­ното на кариерата е била намерена долна челюст от примитивен човек, която е много добре за­пазена."
Проф. Шойтенсак нарекъл създанието Homo heidelbergensis и определил възрастта му с помощта на съпътстващите животински фосили от междуледниковия период Гюнц-Миндел. През 1972 г. Дейвид Пилбийм пише, че челюстта от Хайделберг „явно се отнася към ледниковия период Миндел, като възрастта й е някъде между 250 000 и 450 000 години".
Германсикят антрополог Йоханес Ранке, който бил противник на еволюцията, през 20-те години на XX в. излязъл с тезата, че че­люстта от Хайделберг е представителна з&Ното sapiens, a не за някой негов човекоподобен предшественик. Масивността на костта и очевидната липса на брадичка са черти, които са характерни за Homo erectus. Някои от аборигените на Австралия обаче също имат челюсти, които са по-масивни от тези на европейците, както и мно­го по-слабо изразена брадичка.
Според Франк Е. Поарие (1977 г.) зъбите от Хайделбергската челюст приличат повече на тези шНото sapiens, отколкото на тези на азиатските представители па Homo erectus - Явайския чо­век и Пекинския човек. През 1972 г. Т. У. Финис от университета на щата Мичиган пише, че „зъбите удивително много приличат на тези на съвременните хора по почти всички характеристики, вклю­чително по размер и релеф на дъвкателната повърхност". Следова­телно съвременните учени са съгласни с Ранке, който още през 1922 г. заявил: „Зъбите са напълно човешки."
Друг европейски фосил, който обикновено се приписват на Номо erectus, е тилният фрагмент от Вертешсьольош - находище от сред­ния плейстоцен в Унгария. Морфологията на черепа от Вертеш­сьольош е по-странна дори и от тази на хайделбергската челюст. През 1972 г. Дейвид Пилбийм пише следното: „Тилната кост не прилича нито на такава от Homo erectus, нито дори на някакъв примитивен човек. Напротив - тя може да се припише на най-древ­ния съвременен човек. На други места възрастта на тези форми не се определя като по-голяма от 100 000 години." Според Пилбийм тилната кост от Вертешсьольош е - като общо - синхронна на че­люстта от Хайделберг и трябва да се отнесе към времето между пре­ди 250 000 и 450 000 години. Ако тя наистина има модерна форма, това потвърждава автентичността на скелетите с модерна анатомия, открити в Англия - при Ипсуич и Гали Хил, - които имат подобна възраст (Глава 7).
Нека се върнем на челюстта от Хайделберг. Не можем да не отбе­лежим, че обстоятелствата на откриването й съвсем не са безспорни. Ако работниците бяха открили на същото място човешка челюст с модерна анатомия, тя щеше да бъде подложена на безмилостна кри­тика и да бъде определена като късна. Все пак при откриването не е присъствал нито един учен. Тъй като обаче Хайделбергската челюст се вмества, макар и не напълно, в границите на еволюционистките очаквания, тя е оправдана.
Още открития на о. Ява - Фон Кьонигсвалд
През 1929 г. бил открит още един древен човешки предшестве­ник, този път в Китай. В крайна сметка, учените щели да обединят Явайския човек, Хайделбергския човек и Пекинския човек като представители па Homo erectus - прекия предшественик шНото sapiens. В началото обаче общите черти и еволюционния статус на индонезийските, германските и китайските фосили били далеч не толкова очевидни, а палеоантрополозите имали като неотложна за­дача да изяснят положението на Явайския човек.
П рез 1930 г. Геологическият институт на Холандските Източни Индий разпределил на о. Ява Густав Хайнрих Ралф фон Кьонигс­валд. В книгата си „Среща с праисторическия човек", той пише следното: „Откриването на Пекинския човек не премахва необходимостта да се намерят още останки от Pithecanthropus, които да са достатъчно цели, за да докажат човешкия характер на този оспор­ван фосил."
Фон Кьонигсвалд пристигнал на о. Ява през януари 1931 г. През август същата година един от неговите колеги открил хоминидни фосили при Нгадонг, също на р. Соло. Фон Кьонигсвалд класифи­цирал тези находки като Явайски вариант на неандерталците, поя­вил се по-късно от Pithecanthropus erectus.
Историята на човешките предшественици от о. Ява започвала постепенно да се изяснява, но била нужна още много работа. През 1934 г. Фон Кьонигсвалд се отправил към Сангиран, на р. Соло и западно от Тринил. Той взел със себе си неколцина местни работни­ци, както и един опитен търсач - Атма, - който също така изпъл­нявал функциите на негов готвач и перач.
Ето какво пише Фон Кьонигсвалд: „Пристигането ни беше повод за голяма радост в kampong-а. Мъжете донесоха всички челюсти и зъби, до които бяха успели да се докопат, и ни предлагаха да ги купим. Участваха дори жените и момичетата, които обикновено са толкова срамежливи." Като вземем предвид, че повечето от наход­ките, които по принцип се приписват на Фон Кьонигсвалд, са били направени от местните селяни, на които било плащано на парче, опи­саната сцена определено предизвиква известна тревога.
Ангажиментът на Фон Кьонигсвалд към Геологическия инсти­тут на о. Ява приключил в края на 1935 г. - в разгара на световната икономическа криза. Това не го разколебало и той запазил прис­лужника си Атма и работниците в Сангиран, като финансирал рабо­тата им с дарения от жена си и от колеги от острова.
През този период било открито нещо, което изглежда било дяс­ната половина от фосилизирала горна челюст от възрастен Pithecanthropus erectus. Прегледахме много от докладите на Фон Кьонигсвалд, но така и не намерихме описание на точните обстоя­телства на откриването й. През 1975 г. обаче британският изследо­вател К. П. Оукли и неговите сътрудници заявили, че челюстта била намерена през 1936 г. - на повърхността на оголени езерни наслаги, източно от Калижосо в централната част на о. Ява. Откритието било направено от наети от Фон Кьонигсвалд местни работници. Като се има предвид, че фосилът е бил намерен на повърхността, точната му възраст остава неясна.
Някой антрополог би могъл да каже, че фрагментът от челюст демонстрира черти, които са характерни за Homo erectus — съвре­менното название на Pithecanthropus erectus. Следователно, въп­реки че е намерен на повърхността, той би трябвало да е на някол-костотин хиляди години. Дали обаче не е възможно, в една късна геологична епоха, или дори в наши дни, да съществува рядък вид хоминиди, които да имат анатомична характеристика, подобна на тази на Homo erectus? В този случай, не би трябвало да може да се определи възрастта на дадена кост само въз основа на анатомичните й черти. В единадесета глава сме събрали наличната информация, която може да се тълкува като свидетелство за това, че в недалечни времена са съществували създания, подобни яаНото erectus; всъщ­ност те може би още не са изчезнали.
1936 г., през която била открита фосилната челюст, била труден период. Тогава безработният Фон Кьонигсвалд бил посетен от един забележителен гост - Пиер Тейлар дьо Шарден. Той бил поканен да разгледа находките на о. Ява лично от Фон Кьонигсвалд. Тейлар дьо Шарден бил йезуитски свещеник и световно известен археолог. Той работил дълго време в Пекин, където участвал в разкопките при Чукутиен (сега Чжоукоудиян), където бил открит Пекинския чо­век.
По време на посещението си в о. Ява, Тейлар дьо Шарден посъ­ветвал Фон Кьонигсвалд да пише на Джон К. Мириъм - президент на Института Карнеги. Фон Кьонигсвалд послушал съвета и инфор­мирал Мириъм, че е на прага на нови важни открития, свързани с питекантропа.
Мириъм се отнесъл благосклонно към писмото на Фон Кьонигс­валд и го поканил да отиде на Симпозиума по проблемите на ранни­те хора, спонсориран от Института Карнеги. Събитието било насро­чено за март 1937 г. Там Фон Кьонигсвалд се срещнал с мнозина от водещите световни учени, работещи в областта на човешката праис-тория.
Една от основните цели на срещата била да се организира изпъл­нителен комитет, който да контролира финансовата помощ, отпус­кана от Института Карнеги за палеоантропологически проучвания. Внезапно станало така, че обеднелият Фон Кьонигсвалд се оказал сътрудник на Института Карнеги, а заедно с това и господар на зна­чителен бюджет.
Ролята на Института Карнеги
Като вземем предвид критичната роля, която частните фондации са изиграли за финансирането на проучванията в областта на човеш­ката еволюция, би било добре тук по-подробно да се спрем на моти­вите за това. Институтът Карнеги и Джон К. Мириъм предоставят един изключителен частен случай. В десета глава ще се спрем на ролята на Фондацията Рокфелер за финансирането на разкопките на Пекинския човек.
Институтът Карнеги бил основан през януари 1902 г. във Ва­шингтон, окръг Колумбия. През 1904 г. влязъл в сила обновен ус­тав, одобрен от Конгреса. Институтът се ръководел от 24-ма попечи­тели, имал изпълнителен съвет, който да взима решения през годи­ната, и бил организиран в дванадесет департамента за научни изс­ледвания, включително експериментална еволюция. Институтът спонсорирал и обсерваторията на връх Уилсън, където се провели първите систематични проучвания върху идеята, че живеем в раз­ширяваща се вселена. По този начин Институтът Карнеги се оказал активен фактор в две области - еволюцията и Големия взрив. Те стоят в основата на научната космологична теория, която изместила по-ранните религиозни космологии.
Не можем да не отбележим факта, че Андрю Карнеги и другите като него, които по традиция насочвали благотворителността си към социални проекти, религиозни институции, болници и образование, внезапно се обърнали към научи изследвания, лаборатории и обсер­ватории. Тази промяна отразявала господстващото положение, кое­то науката и създаваната от нея представа за света започвали да до­биват в обществото. Това било особено вярно за неговите най-богати и влиятелни членове, които възприемали науката като най-добрата надежда за човешкото развитие.
Джон К. Мириъм - президентът на Института Карнеги - вярвал, че науката „е допринесла изключително много за оформянето на ос­новните философски идеи и убеждения". В този контекст трябва да бъде поставена и подкрепата, която той оказал на търсещите фоси-ли експедиции на Фон Кьонигсвалд на о. Ява. Чрез финансирането на определени проекти, подобните на института Карнеги фондации имали възможността да използват науката, за да влияят на фило­софските и светогледни теории. „Броят на проблемите, които тряб­ва да бъдат изследвани, е безкраен - пише Мириъм. - За всеки отделен период обаче трябва да се вземат предвид тези проблеми, които биха имали най-голяма полза за развитието на знанието. То от своя страна трябва да е от полза на човечеството точно в този конкре­тен момент."
Въпросите на човешката еволюция отговаряли на тези изисква­ния. „След като прекарах по-голямата част от живота си в подкрепа на изследванията, свързани с историята на живота - заявява Мири­ъм, - се пропих с идеята, че еволюцията - т. е. принципите за пос­тъпателно развитие и нарастване - са една от най-важните истини, до които е достигнало познанието."
Мириъм бил по образование палеонтолог, но също така и христи­янин. Вярата определено отстъпила първенството на науката. „Пър­вият ми допир до науката - си спомня той в една своя реч от 1931 г. - беше, когато се прибрах вкъщи от основното училище и разказах на майка ми как учителят беше отделил петнадесет минути, за да ни обяснява, че описаните в „Битие" дни на Сътворението всъщност са били дълги периоди на изграждане, а не просто дни от по 24 часа. Майка ми беше шотландска презвитерианка и след кратък разговор стигнахме до извода, че това си е чиста ерес. Въпреки това семето беше посято. В последвалите десетилетия аз постепенно се отдръпнах от тази представа. Сега вече разбирам, че принципите на науката, поне що се отнася до Сътворението, представляват неопет­нен и непроменен запис на направеното от Господ."
След като се освободил от духовните представи за Сътворението, Мириъм успял да превърне Дарвиновата еволюция в нещо като ре­лигия. Ето какво казал той през 1924 г. в обръщение към съвета на университета „Джордж Вашингтон": „Нищо друго не е така незаме­нимо за укрепването на живота ни в духовен смисъл, както това, което ни кара да се стремим към бъдещото развитие и облагородя­ване."
Мириъм смятал, че науката ще даде на човека възможността да влезе в божествената роля, да може да насочва хода на историята. „Изследванията са единственият начин, по който човек може да под­помогне своето собствено развитие", заявил той през 1925 г. в едно обръщение към Съвета н попечителите на Института Карнеги. Освен това той казал и следното: „Вярвам, че ако на него [човека] се даде правото на избор, между по-нататъшна еволюция, ръководена от някое далечно Същество, което просто ще продължи да го носи по течението, и - като алтернатива - ситуация, в която тази външна сила ще фиксира законите и ще позволи на човека да ги използва, то той ще заяви: „Предпочитам да поема част от отговорността в тази схема"."
„Според древната история - продължил Мириъм, - човекът бил изгонен от Райската градина, за да не научи твърде много; той бил изпратен в изгнание, за да стане господар сам на себе си. Над Източ­ната порта бил поставен огнен меч, а човекът бил принуден да рабо­ти и да оре земята, докато не осъзнае собствената си сила. И досега той се учи да обработва околните ниви и да подрежда живота си в съгласие с природните закони. Някъде далеч в бъдещето може би ще се появи книга, в която ще бъде описано, как човекът най-нак-рая достигнал дотам, че се върнал в Райската градина, взел огнения меч от над Източната порта и го понесъл като факла към Дървото на живота." Да вземе огнения меч и да се отправи да завладее Дървото на живота? Бихме могли да се запитаме дали в Райската градина ще има достатъчно място за Господ и за един твърде настъпателен научен тип като Мириъм.
Отново на о. Ява
Въоръжен с финансовата помощ на Карнеги, Фон Кьонигсвалд се върнал на о. Ява през юни 1937 г. С пристигането си той наел стоти­ци местни работници и ги впрегнал в намирането на още фосили. И съответно били намерени още фосили. По-голямата част от тях оба­че били фрагменти от челюсти и черепи, които произлизали от не особено ясни повърхностни находища при Сангиран. Това силно зат­руднява уточняването на истинската им възраст.
По времето, когато били направени повечето открития в Санги­ран, Фон Кьонигсвалд пребивавал в Бандунг, отдалечен на 200 мили (322 km). Само понякога, след като бил известяван за някоя наход­ка, той пристигал на мястото на откритието.
През есента на 1937 г. един от работниците на Кьонигсвалд -Атма - му изпратил слепоочна кост, която очевидно принадлежала на дебелостенен, фосилизирал череп от хоминид. Според твърдени­ята, костта била открита близо до бреговете на р. Кали Тжеморо на мястото, където тя се врязва в пясъчниците на формацията Кабух, близо до Сангиран.
Фон Кьонигсвалд взел нощния влак към Централна Ява и прис­тигнал на обекта още на следващата сутрин. „Мобилизирахме всич­ки работници, които можахме - пише той. - Бях донесъл фрагмен­та със себе си и го показах на всички, като обещах по 10 цента за всяко допълнително парче от черепа. Това бяха много пари, защото за един обикновен зъб плащах половин или един цент.1 Трябваше да поддържаме цената ниска, тъй като бяхме принудени да плащаме в брой за всяка находка; освен това, когато някой местен намираше три зъба, той просто спираше да търси, докато не успееше да ги продаде. Поради това бяхме принудени да изкупуваме огромно ко­личество счупени и непотребни останки от зъби, които след това изхвърляхме в Бандунг - ако ги оставехме в Сангиран, щяха да ни ги продават отново и отново."
Силно мотивираният екип бързо открил така желаните фрагмен­ти от черепа! По-късно Фон Кьонигсвалд ще си спомня: „Там, на брега на малката река - почти пресъхнала през този сезон - лежаха фрагментите от черепа, отмити от пясъчниците и конгломератите, които съдържаха тринилската фауна. Заедно с тълпата възбудени местни хора, запълзяхме нагоре по хълма, събирайки всеки костен фрагмент, който ни попаднеше. Бях обещал сумата от десет цента за всеки фрагмент от този човешки череп. Обаче се оказа, че съм под­ценил „търговските умения" на тъмнокожите си работници. Резул­татът беше ужасяващ! Зад гърба ми те бяха натрошили големите парчета на по-малки, за да направят повече продажби!... Събрахме около 40 фрагмента, от които около 30 бяха от същия череп... Те оформиха чуден, почти напълно запазен черепен свод от Pithecanthropus. Най-накрая го бяхме намерили!"
Откъде е знаел Фон Кьонигсвалд, че събраните от повърхността на хълма парчета наистина произхождали, както твърдял, от сред-ноплейстоценската формация Кабух? Може би местните работници са намерили черепа някъде другаде и са го натрошили, след което са изпратили едно парче на Фон Кьонигсвалд, а останалите са пръс­нали по брега на Кали Тжеморо.
От събраните 30 фрагмента Фон Кьонигсвалд реконструирал чеpen, когото нарекъл Pithecanthropus II. След това изпратил пред­варителния отчет на Дюбоа. Черепът бил много по-пълен от първия свод, който Дюбоа намерил при Тринил. Фон Кьонигсвалд през ця­лото време бил убеден, че при възстановката на Дюбоа профилът на черепа е представен като прекалено нисък; според него, откритите нови фрагменти от череп на Pithecanthropus позволявали по-чове-кообразна интерпретация. Дюбоа, който по това време вече бил дос­тигнал до заключението, че първият Pithecanthropus не е нищо повече от изкопаема човекоподобна маймуна, оспорил реконструк­цията на Фон Кьонигсвалд и публикувал статия, в която го заклей­мил във фалшификаторство. По-късно Дюбоа оттеглил това обвине­ние и казал, че допуснатите от Фон Кьонигсвалд грешки най-веро­ятно не са преднамерени.
Въпреки това твърденията на последния печелели все повече за­щитници. През 1938 г. Франц Вайденрайх - ръководител на раз­копките на Пекинския човек при Чжоукоудиян - заявил от страни­ците на престижното списание „Нейчър", че новите находки на Фон Кьонигсвалд определено доказвали Pithecanthropus като човешки предшественик, а не като гибон, както твърдял Дюбоа.
През 1941 г. един от местните събирачи на Фон Кьонигсвалд, работещ при Сангиран, му изпратил в Бандунг фрагмент от гигант­ска долна челюст. Според Фон Кьонигсвалд тя демонстрирала не­съмнени черти на челюст на човешки предшественик. Той кръстил въпросния вид Meganthropus paleojavanicus („гигантски човек от древна Ява"), тъй като челюстта била два пъти по-голяма от тази на съвременен човек.
При внимателното претърсване на оригиналните отчети, не мо­жахме да открием описание на точното местонамиране на челюстта, нито името на нейния откривател. Ако Фон Кьонигсвалд все пак е съобщил точните обстоятелства около откритието, то те са останали добре пазена тайна. Мегантропът е предмет поне на три публикации и въпреки това, в нито една от тях читателят не може да намери сведения за точното място, където фосилът е бил намерен. Единст­вената информация е, че той произхожда от формацията Путжан-ган, като с това се изчерпва всичко, което е известно. Очевидно е, че всичко, което знаем със сигурност, се заключава в това, че някакъв безименен работник е изпратил парчето от челюст на Фон Кьонигс­валд. От стриктно научна гледна точка възрастта на находката си остава загадка.
По мнението на Фон Кьонигсвалд мегантропът представлявал ги­гантска издънка от основната еволюционна линия на човека. Освен това той бил намерил и няколко големи човекоподобни фосилни зъба, които приписал на още по-голямо същество, наречено Giganto-pithecus. Според Фон Кьонигсвалд, ставало дума за голяма и срав­нително скоро съществувала маймуна. Когато обаче Вайденрайх из­следвал челюстта на мегантропа и зъбите на гигантопитека, той дос­тигнал до съвсем различни заключения. Той предположил, че двете създания са директни човешки предшественици. Според Вайден­райх Homo sapiens се развил от Gigantopithecus, като Meganthropus и Pithecanthropus били междинни етапи. Всеки следващ вид бил по-малък от предходния. Все пак повечето съвре­менни авторитети смятат гигантопитека за вид човекоподобна май­муна, съществувала през ранния и средния плейстоцен и нямаща директна връзка с човека. В момента се смята, че челюстта на ме­гантропа прилича на тази на Явайския човек (Homo erectus) много повече, отколкото си е мислел Фон Кьонигсвалд. През 1973 г. Т. Джейкъб изказва предположението, че фосилите на мегантропа тряб­ва да се класифицират като Australopithecus. Тази теория е интри­гуваща, като се има предвид, че според стандартните представи ав-стралопитеците никога не са напускали африканската си родина.
По-късни открития на о. Ява
Мегантропът бил последното голямо откритие, за което съобщил Фон Кьонигсвалд, но търсенето на кости от Явайския човек продъл­жава и до ден днешен. Тези по-късни находки - известни от публи­кациите на П. Маркс, Т. Джейкъб, С. Сартоно и др. - са приети единодушно като доказателства за съществуването на Homo erectus на о. Ява през ранния и средния плейстоцен. Тези фосили, подобно на откритията на Фон Кьонигсвалд, почти винаги са намирани на повърхността от местни събирачи и фермери.
Например Т. Джейкъб съобщил, че през август 1963 г., докато обработвал нивата си в района на Сангиран, един индонезийски фер­мер открил фрагменти от фосилизирал череп. Когато били събрани заедно, парчетата оформили череп, който приличал на типа, опреде­лян като Homo erectus. Макар Джейкъб да твърди, че черепният
свод произхожда от средноплейстоценската формация Кабух, той не уточнява конкретното местонамиране на фрагментите. Всичко, което знаем, е, че някакъв фермер намерил фосилни черепни фрагменти, които най-вероятно са се намирали на или близо до повърхността.
През 1973 г. Джейкъб прави следната интересна забележка от­носно Сангиран, където са открити всички късни находки, свърза­ни с Явайския Homo erectus: „Изглежда, че находището все още не е изчерпано, но поставя някои специфични проблеми... Те се дъл­жат най-вече на това, че там живеят хора, повечето от които са съби­рачи и са били обучени да разпознават важните фосили. Главните събирачи винаги се опитват да изкарат колкото е възможно повече от останките от примати, намирани случайно от други хора. Освен това те невинаги съобщават точното място на откритието, за да не загубят някой потенциален източник на доходи. Случва се и да не продадат всички открити фрагменти при първия удобен случай, а да си оставят няколко парчета, които да предложат на по-висока цена при някой следващ път."
Въпреки това фосилите от Сангиран се приемат за автентични. Ако в подобна ситуация се откриеха аномално древни човешки фо­сили, те щяха да бъдат подложени на безпощадни критики. Както обикновено, целта ни е да постигнем едно нещо: оценяването на па-леоантропологичната информация да не става по двоен стандарт -невъзможно стриктен за аномалните находки и изключително ли­берален за приемливите находки.
Тъй като искахме да изчистим всички неясноти, през 1985 г. изпратихме писма до С. Сартоно и Т. Джейкъб, с молба да ни пре­доставят повече информация за публикуваните от тях находки от о. Ява. Така и не получихме отговор.
Химично и радиометрично датиране на находките от о. Ява
Тук ще се. спрем на проблемите, свързани с калиево-аргоновото датиране на геологичните формации, съдържащи фосилите на о. Ява. Освен това ще разгледаме и опитите да се определи възрастта на самите фосили с помощта на различни химични и радиометрич-ни методи.
Дюбоа направил първите си открития в намиращата се при Три-нил формация Кабух, за която калиево-аргоновото датиране дало стойност 800 000 години. Други находки, свързани с Явайския чо­век, произхождат от пластовете на формацията Путжанган при Дже-тис. Според Т. Джейкъб, намиращите се близо до Моджокерто плас­тове от тази формация са дали дата от ранния плейстоцен - около 1,9 млн. години. Тази възраст е много важна, по няколко причини. Както вече видяхме, много фосили от Homo erectus (по-рано описа­ни като Pithecanthropus и Meganthropus) са приписвани на плас­товете при Джетис. Ако те наистина са на 1,9 млн. години, това ги прави по-стари и от най-старите африкански находки кг. Homo erectus, които са на около 1,6 млн. години. Според стандартните представи обаче, Homo erectus се появява в Африка и не напуска пределите й до преди най-малко 1 млн. години.
Освен това съществуват предположения, че мегантропът на Фон Кьонигсвалд трябва да се класифицира като Australopithecus. Ако това мнение бъде прието, това би означавало, че Явайските предста­вители на австралопитеците са пристигнали от Африка преди пове­че от 1,9 млн. години и че тук Australopithecus се е развил самос­тоятелно. И двете хипотези не съответстват на общоприетите предс­тави за човешката еволюция.
Не трябва да се забравя обаче, че калиево-аргоновия метод, който е дал възраст 1,9 млн. години, не може да се разглежда като абсо­лютно доказателство. Двамата учени, на които принадлежат опити­те да се датират повечето находища на о. Ява - Т. Джейкъб и Г. Къртис - открили, че от повечето проби не могат да се получат смис­лени резултати. С други думи - били получени някакви резултати, но те дотолкова се отклонявали от очакваното, че Джейкъб и Кър­тис се видели принудени да припишат незадоволителните стойнос­ти на замърсявания на пробите. През 1978 г. Г. Дж. Бартстра съоб­щил, че за пластовете при Джетис е получил калиево-аргонова дата от под 1 млн. години.
Видяхме, че бедрените кости от Тринил са неразличими от тези на съвременните хора и не приличат на тези на Homo erectus. Този факт стои в основата на предположенията, че те не си съответстват с черепа от питекантропа и че вероятно са попаднали случайно в сред-ноплейстоценските пластове при Тринил, произхождайки от по-гор­ни нива. Една друга възможност се състои в това, по време на средния плейстоцен на о. Ява да е имало хора с модерна анатомия, които да са съжителствали с човекоподобни създания. В светлината на всички факти, представени в тази книга, това по никакъв начин не изглежда невъзможно.
За да се провери дали костите от едно и също находище са с една и съща възраст, често се използва методът на флуорното съдържа­ние. Костите абсорбират флуор от подпочвените води и следователно -ако костите имат сходно съдържание на този елемент (което се съотна-ся със съответното съдържание на фосфат) - те би трябвало да са били погребани в земята за приблизително еднакъв период от време.
В една публикация от 1973 г. М. X. Дей и Т. И. Молесън предс­тавят резултатите от анализите на черепа и бедрената кост от Три-нил, които показали, че двете находки имат приблизително едни и също процентно съотношение на фосфат и флуор. От друга страна, костите от средноплейстоценски бозайници от Тринил също демон­стрирали подобни стойности. Според Дей и Молесън резултатите очевидно показвали, че черепният свод и бедрената кост са съвре­менни на фауната от Тринил.
Да приемем, че бедрените кости от това находище са различни от тези на Homo erectus, но са идентични с тези на Homo sapiens sapiens. При това положение, получените от Дей и Молесън резултати показват, че флуорното съдържание на бедрените кости подкрепя те­зата за това, че през средния плейстоцен - преди около 800 000 години - на о. Ява са съществували хора със съвременна анатомия. Дей и Молесън обаче предположили, че холоценските (т. е. къс­ните) кости от находището при Тринил могат да имат, подобно на фосилите от Явайския човек, съотношение фосфат-флуор, което да е сходно с това на животинските кости от средния плейстоцен. В случая това би обезсмислило теста за флуор. К. П. Оукли - изобре­тателят на метода на флуорното съдържание - изтъква обстоятелст­вото, че степента на абсорбиране на флуор във вулканични райони, какъвто е и о. Ява, обикновено е с много непостоянни стойности. При това положение, може да се получи така, че кости с много раз­лична възраст да имат сходно съдържание на флуор. Това не може да се види много ясно на находището при Тринил, където фосили има само в пластовете от средния плейстоцен.
Дей и Молесън показали, че костите, намирани на холоценски и късноплейстоценски пластове на други места на о. Ява, имат съотношение между фосфат и флуор, което е близко до това на находки­те от Тринил. Те допускат, обаче, че въпросното съотношение от други обекти „може би не е директно сравнимо" с това от Тринил. Това е така, защото степента на абсорбиране на флуор от костите зависи от много фактори, които варират в зависимост от мястото. Ето някои от тях: съдържанието на флуор в подпочвените води; нивото на под­почвените води; естеството на седиментите; видът кост.
Следователно публикуваните от Дей и Молесън резултати от тес­та за флуорно съдържание на фосилите не противоречат на (макар да не са доказателство за) отнасянето на съвременните от анатомич­на гледна точка бедрени кости от Тринил към средния плейстоцен - преди около 800 000 години.
Находките от Тринил били подложени и на тест за съдържание на азот. Дюбоа изварил черепа и първата бедрена кост в животинско лепило, чиито протеини също съдържат азот. Дей и Молесън се опи­тали да коригират това, като обработили предварително пробите -идеята била, преди анализа да се премахне разтворимият азот. Ре­зултатите показали, че в костите от Тринил е останал изключител­но малко азот. Това би трябвало да покаже, че всичките кости тряб­ва да се отнесат към началото на средния плейстоцен. Дей и Моле­сън обаче съобщават, че костите от о. Ява толкова бързо губят азота си, че той често липсва дори в холоценски образци.
Некоректно представяне на информацията за Явайския човек
В повечето книги, посветени на човешката еволюция, се предста­вят на пръв поглед много сериозни факти, които доказват същест­вуването на Homo erectus на о. Ява за периода от преди 0,5 до пре­ди 2 млн. години. Едно подобно съчинение е „Фосилни доказателст­ва за човешката еволюция" (1978 г.), чиито автори са У. Е. Льо Гро Кларк - проф. по анатомия в университета в Оксфорд - и Г. Кемп-бъл — асоцииран проф. по антропология в Калифорнийския универ­ситет в Лос Анджелес. В книгата е представена една впечатляваща таблица, в която са систематизирани откритията, свързани сНото erectus. Тези находки (табл. 8.1) широко се използват като доказа­телство за това, че човекът се е развил от човекоподобно създание.
ТЗ е бедрената кост, намерена от Дюбоа на 45 фута (14 т) разсто­яние от първия череп - Т2. Вече показахме колко малко основания има за това, тези два фосила да се приписват на един и същ инди­вид. И все пак Льо Гро Кларк и Кемпбъл игнорират много важни факти и заявяват, че „натрупаните сведения толкова силно подкре­пят тяхната естествена връзка, че тя вече може да се разглежда като общоприета".
Т6, Т7 и Т8 са бедрените кости, намерени в сандъците с фосили в Холандия - повече от 30 години след донасянето им от о. Ява. Льо Гро Кларк и Кемпбъл очевидно пренебрегват твърдението на Дюбоа, че не той самият ги е намерил и че местонамирането им не е извес­тно. Освен това Фон Кьонигсвалд заявил, че бедрените кости при­надлежат към общата колекция на Дюбоа, която съдържала фоси­ли от „различни находища и различни епохи, които не могат да се разграничат много адекватно, тъй като някои от етикетите са се загубили". Това не попречило на Льо Гро Кларк и на Кемпбъл да приемат, че костите са от пластовете на формацията Кабух при Три-нил. Ето какво казват обаче Дей и Молесън: „Ако приложим към всички материали след черепния свод и бедрена кост I строгите критерии, които се изискват от днешните разкопки, те ще бъдат отхвърлени като материали с неясен произход и с проблематична стратиграфия."
Фосили Ml и от S1 до S6 са откритите от местните работници на Фон Кьонигсвалд. Според доклада само един от тях (Ml) е откопан от пласта, към който всъщност е отнесен; самият доклад обаче все още е предмет на спорове. Останалите находки от серия S са тези, за които съобщават Маркс, Сартоно и Джейкъб. Повечето от тях са открити на повърхността от местни фермери и селяни, които след това ги продавали на учените, понякога с участието на посредник. Когато човек е запознат с начина, по-който са намерени тези мате­риали, той може само да се учудва на интелектуалната непочтеност, която е демонстрирана в таб. 8.1 - там всички са описани като на­мерени в пластове със сигурна възраст.
Л
ьо Гро Кларк и Кемпбъл отбелязват, че местонамирането на по­вечето от находките на Фон Кьонигсвалд е несигурно. Въпреки това те заявяват, че огромната част от тях произхождат от средноплейс-тоценските пластове на формацията Кабух при Тринил (с възраст 0,7-1,3 млн. години) или ранноплейстоценскитена формацията Пут-жанган при Джетис (с възраст 1,3-2 млн. години).

Посочените от Льо Гро Кларк и Кемпбъл датировки са получени с помощта на калиево-аргоновия метод, на който се едряхме малко по-рано, и се отнасят за вулканичните почви, а не за самите кости. Калиево-аргоновото датиране има смисъл, само ако костите са наме­рени на място в пласта или под слой от вулканични материали с точно определена възраст. По-голямата част от посочените в табл. 8.1 находки обаче са от повърхността, което прави техните калиево-аргонови дати безсмислени.


А що се отнася до възрастта от 1,3-2,0 млн. години, която Льо Гро Кларк и Кемпбъл дават за пластовете на формацията Путжанган при Джетис, трябва да отбележим, че тя се основава на калиево-аргоновата дата 1,9 млн. години, която е публикувана през 1971 г. от Джейкъб и Къртис. През 1978 г. обаче Бартстра публикува ка-лиево-аргонова дата, която е под 1 млн. години. Други изследовате­ли са съобщавали, че фауната от пластовете при Джетис и Тринил е сходна и костите показват сходно съотношение на фосфат към флу­ор.
Льо Гро Кларк и Кемпбъл достигнали до заключението, че „в тази ранна епоха на о. Ява са съществували хоминиди, чиито бедре­ни кости са неразличими от тези на Homo sapiens, въпреки че откритите досега черепни материали демонстрират изключително примитивни черти - както за черепите, така и за зъбите". Взето като цяло, изложението на Льо Гро Кларк и Кемпбъл е доста под­веждащо. То оставя читателя с впечатлението, че черепните останки от о. Ява могат да бъдат асоциирани с бедрените кости, което просто не е вярно. Освен това находките от Китай и Африка са доказателс­тво за това, че бедрените кости па Homo erectus са различни от намерените на о. Ява.
Ако направим един критичен анализ на всички хоминидни фо-силни материали от о. Ява, единственото, което можем да предста­вим, са няколко наблюдения. Що се отнася до находките от повърх­ността, става дума за черепни фрагменти и зъби, чиято морфология е по-скоро маймунска, макар и да има някои човешки черти. Тъй като не ни е известна първоначалната им стратиграфска позиция, те могат само да покажат, че в някакъв неизвестен момент в мина­лото на о. Ява са съществували същества, които са имали и майму-нообразни, и човекоподобни черти.
Първият череп от Pithecanthropus (T2) и първата бедрена кост
(ТЗ) са намерени на място. При тях има някакви основания да се предполага, че трябва да се отнесат към нивата от средния плейсто-цен от формацията Кабух при Тринил. Първоначалната позиция на останалите бедрени кости не е напълно ясна, но и за тях се твърди, че са намерени в същите пластове, като Т2 и ТЗ. При всички поло­жения, първата бедрена кост (ТЗ), която е определена като напълно човешка, не е намерена заедно с примитивния череп и демонстрира характеристики, които я различават от бедрените кости па Homo erectus. По тези причини, нямаме никакви основани,я да свързваме черепа с бедрената кост ТЗ или с която и да било от другите, всички от които са определени като идентични с тези на съвременните хора. Следователно може да се каже, че черепът Т2 и бедрената кост ТЗ свидетелстват за съществуването на два вида хоминиди, които са обитавали о. Ява през средния плейстоцен - един, който е бил с маймунообразна глава, и втори, който е имал съвременни човешки крака. Ако се възползваме от типичната практика - да се дават названия на видовете само въз основа на непълни скелетни останки - бихме могли да кажем, че бедрената кост ТЗ е доказателство за това, че преди около 800 000 години на о. Ява е съществувал Но то sapiens sapiens. Поне засега не е известно друго създание, с изк­лючение на Homo sapiens sapiens, което да е имало бедрени кости като тези, които са намерени в пластовете от началото на средния плейстоцен при Тринил на о. Ява.
9.
Разкриването на аферата Пилтдаун
Откритията на Йожен Дюбоа на о. Ява през 90-те години на XIX в. дали тласък на търсенето на фосили, които да запълнят еволюци­онните празнини между древните човекоподобни хоминиди и съв­ременния Но то sapiens. И точно в тази епоха на трескаво очакване в Англия била направена сензационна находка - човекът от Пилтда­ун, създание с човешки череп и маймунска долна челюст.
Основните факти от тази история са познати както на поддръж­ниците, така и на противниците на Дарвиновата теория за човешка­та еволюция. Първите фосили били намерени от Чарлс Досън в периода от 1908 до 1911 г. През 50-те години на XX в. учени от Британския музей ги обявили за фалшификати. Този факт поз­волил на критиците на Дарвиновата еволюция да поставят под въпрос твърденията на учените, които в продължение на няколко десетилетия включвали фосилите от Пилтдаун в еволюционните ро­дословия.
Реакцията била бърза - самите учени побързали да контрират с това, че именно те разкрили измамата. Някои се опитали да я при­пишат на ексцентричния аматьор Досън или на Пиер Тейлар дьо Шарден - католически свещеник и палеонтолог, обсебен от мистич­ни идеи относно еволюцията. По този начин били оправдани всички „истински" учени, които били замесени в историята.
Общото впечатление, че фосилите дават абсолютна сигурност и убедителност, е погрешно. Напротив - сложната система от обстоя­телства, която съпровожда всяко палеоантропологично откритие, би могла да възпрепятства получаването на каквото и да било просто познание. Подобна неопределеност може да се очаква най-вече в слу­чаите, когато става дума за грижливо планирана измама, ако въоб­ще случаят Пилтдаун е такъв. Но дори и „обикновените" палеоант-ропологични открития са обвити в многобройни пластове несигур­ност. Такова е общото правило. Ако проследим в детайл историята на аферата Пилтдаун, ще установим, че границата между фактите и измамата невинаги е толкова ясна.
Досън открива череп
В някакъв момент през 1908 г. Чарлс Досън - адвокат и антропо­лог любител - отбелязал факта, че един черен път при Пилтдаун, в Съсекс, има нова настилка от кремъчни отломки. Досън бил страш­но запален по кремъчни сечива и разпитал работниците, които му казали, че добиват чакъла в кариера, която се намирала в едно близ­ко имение - Баркам Мейнър. То било собственост на господин Р. Кенуърд, с когото Досън се познавал лично. Досън отишъл до кари­ерата и помолил двама от работниците да гледат за кремъчни оръ­дия или фосили. През 1913 г. Досън пише следното: „При следва­щото ми посещение на кариерата, един от мъжете ми подаде малко парче от необикновено дебела човешка теменна кост. Веднага огле­дах мястото, но не можах да намеря нищо друго... Едва няколко години по-късно - през есента на 1911 г. - при ново посещение на мястото, открих още едно, по-голямо парче от челната област на съ­щия череп. То лежеше сред отмитите от дъжда буци от стените на ямата." Досън отбелязал, че в изкопа имало кремъчни отломки, чиито цвят бил същият, като този на фрагментите от черепа.
Досън не бил обикновен любител. Той бил избран за член на Гео­ложкото общество и - в продължение на 30 години - доставял на Британския музей находки в ролята си на хоноруван сътрудник.
Освен това, свързвало го близко приятелство със сър Артър Смит Удуърд - завеждащ Геологическия департамент на Британския му­зей и член на Кралското общество. През февруари 1912 г. Досън написал на Удуърд писмо - на адреса му в Британския музей, - в което се казвало, че е попаднал на „много ранен плейстоценски пласт... Мисля, че ще се окаже много интересен,,, тъй като в него се намери част от много дебел човешки череп... който би могъл да съ­перничи на Homo heidelbergensis". Досън намерил общо пет парче­та от черепа. В желанието си да ги заздрави, той ги накиснал в калиев дихромат.
Една събота — 2 юни 1912 г. - Удуърд и Досън, придружавани от Пиер Тейлар дьо Шарден - по това време студент в местната йезуит­ска семинария - започнали разкопки при Пилтдаун. Скоро те били възнаградени с нови находки. Още първия ден те намерили парче от череп. То било последвано и от други. По-късно Досън ще напише следното: „Очевидно работниците бяха разбили цял череп или поне една много голяма част от него. Без да забележат, те са изхвърлили парчетата. Открихме много от тях в купчините изхвърлена пръст. В ненарушените пластове на малко по-дълбока падина в чакъла, отк­рих дясната половина на човешка долна челюст. Доколкото можех да преценя, съдейки по едно дърво, което отстоеше на 3-4 ярда (3-4 т), точно на това място се работеше, когато — няколко години по-рано -беше намери първият фрагмент от черепа. На около ярд (91,4 cm) от мястото, където открих челюстта, д-р Удуърд откопа малка част от тилната кост на черепа; нивото беше съвсем същото. Явно челюстта е била счупена по симфизата (хрущялното съединение). По нея има­ше следи от износване, което най-вероятно е станало, докато се е намирала в чакълестия пласт и преди окончателното й депониране. По фрагментите от черепа почти нямаше следи от очукване или ня­какво друго износване, като се изключи една резка на задната стра­на на теменната кост, която най-вероятно е била оставена от кирката на някой работник." Били намерени общо девет фосилни черепни фрагмента - пет от Досън и още четири след включването на Уду­ърд в разкопките.
Освен човешки кости пластовете при Пилтдаун предоставили и най-различни фосили от бозайници, включително зъби от слон, мас­тодонт, кон и бобър. Били намерени и каменни оръдия, някои от които напомняли еолити, докато други имали по-качествена изработка. Някои от животинските кости и сечивата показвали повече следи от износване, отколкото други. Досън и Удуърд смятали, че по-запазените материали от Пилтдаун - сред които били и човеш­ките фосили - трябвало да се отнесат към ранния плейстоцен. Спо­ред тях останалите били част от плиоценската формация.
В последвалите десетилетия мнозина учени се съгласили с До­сън и Удуърд, че костите на човека от Пилтдаун отговарят на чакъ­лестия пласт, в който се откривали и фосили на бозайници от ран­ния плейстоцен. Други, сред които сър Артър Кейт и А. Т. Хопуд, смятали, че костите на човека от Пилтдаун трябвало да се асоции­рат с по-ранната късноплиоценска фауна. Тя била преотложена в чакълестия слой и произхождала от някакъв по-ранен пласт.
Още от самото начало морфологията на черепа от Пилтдаун била определена като човешка. Според Удуърд ранните човекоподобни човешки предшественици имали човекоподобен череп и маймунска челюст - точно като човекът от Пилтдаун. В някакъв момент - смя­тал Удуърд - еволюционната линия се разделила. Единият клон за­почнал да развива дебелостенен череп с масивни над очни дъги. Тя завършила с Явайския човек и неандерталците, които имали ма­сивни черепи и надочни валове. Другата линия запазила по-финия череп, като постепенно формата на челюстта започнала да се приб­лижава към човешката. Това развитие завършило с появата на съв­ременните хора.
По този начин, Удуърд изградил своя собствена теория за човеш­ката еволюция, която искал да подкрепи с фосилни доказателства, независимо от тяхната малобройност и фрагментарен характер. В наши дни един вариант на предложеното от Удуърд родословие се е запазил в общоприетата идея, че Homo sapiens sapiens яНото sapiens neanderthalensis имат общ предшественик, наричан „арха­ичен" или „ранен" Homo sapiens. Близка до теорията на Удуърд, но далеч не толкова популярна, е хипотезата на Луис Лики, че и Homo erectus, и неандерталците представляват отклонения от ос­новната линия на човешката еволюция. Всички тези хипотетични родословия обаче игнорират събраните в тази книга факти, според които хора със съвременна анатомия са съществували далеч преди плейстоцена.
Имало и такива учени, които смятали, че черепът и челюстта от Пилтдаун не са принадлежали на едно и също същество. Сър Рей Ланкастър от Британския музей предположил, че те трябва да се отнесат към различни индивиди от различни видове. Дейвид Уо-търсън - проф. по анатомия в Кралския колеж - също не вярвал, че челюстта се съотнася с черепа. Той заявил, че свързването и с този череп е все едно да свържеш човешки крак със стъпало от шимпан-зе. Той смятал, че става дума за череп, който изглеждал изключи­телно подобен на човешки и най-вероятно се отнасял към ранния плейстоцен.
Явно е, че още от самото начало видимото несъответствие между човекоподобния череп и маймунската челюст на човека от Пилтдаун (фиг. 9.1) притеснявало някои специалисти. Сър Графтън Елиът Смит — експерт по физиология на мозъка - се опитал да разсее съм­ненията. След като изследвал една отливка, която представяла осо­беностите на мозъчната кухина на черепа от Пилтдаун, Смит напи­сал следното: „Трябва да разглеждаме тази находка като най-при­митивния и най-човекоподобния мозък, който някога е откриван; очакванията, че един и същ индивид може да го съчетава с [човекоподобна] долна челюст, са напълно оправдани." Съвременните учени обаче смятат, че черепът от Пилтдаун е сравнително късен череп от Homo sapiens sapiens, който е бил подхвърлен от измамник. Ако приемем тази теза, това би означавало, че Смит - един известен спе­циалист - е виждал човекоподобни черти, каквито всъщност е ня­мало.
По това време съществували надежди, че бъдещите открития ще изяснят статуса на човека от Пилтдаун. Кучешките зъби, които са много по-изявени при маймуните, отколкото при хората, липсвали от челюстта. Удуърд бил убеден, че в някакъв момент ще се появи такъв зъб, и дори направил модел на предполагаем кучешки зъб от Пилтдаунския човек.
На 29 август 1913 г. Тейлар дьо Шарден наистина намерил ку­чешки зъб. Находката била открита в купчина чакъл на обекта при Пилтдаун, близо до мястото, където била открита челюстта. Вър­хът на зъба бил изхабен и заравнен като на човешки кучешки зъб. Били намерени и фрагменти от носови кости.
В този период Пилтдаун вече се бил превърнал в туристическа атракция. Приходящите изследователи било учтиво допускани до участие в продължаващите разкопки. Пристигали цели автобуси с членове на различни общества за изучаване на естествената история.
Досън дори организирал пикник за Лондонското геоложко общество. Ско­ро той се превърнал в зна­менитост. И наистина -научното име на хомини-да от Пилтдаун гласяло Eoanthropus dawsoni, което означава „ранният човек на Досън". Той не можал да се радва дълго на тази слава. През 1916 г. Досън починал.
Все още имало съмне­ния дали челюстта и че­репа на еоантропа са при­надлежали на едно и също същество. Те обаче започнали да отслабват, след като през 1915 г. Удуърд оповестил намирането на още един набор фосили. Откри­тието било направено на около 2 мили (3 km) от първото находище и включвало два фрагмента от човешки череп и човекоподобен молар (кътник). В очите на мнозина учени, материалите от Пилтдаун II се явили като доказателство за това, че първоначално намерените че­люст и череп са принадлежали на един индивид.
Откриването на новите фосили обаче допълнително засилило неси­гурността относно линията на човешкото родословие. В основата на ко­лебанията стояла човешката морфология на черепа от Пилтдаун. При Чукутиен (сега Чжоукоудиян), близо до Пекин, в началото била наме­рена примитивна челюст, която приличала на тази от Пилтдаун. Кога­то обаче бил намерен първият череп от Пекинския човек, той демонст­рирал ниско чело и масивни надочни дъги, подобно на Явайския Pithecanthropus erectus. Понастоящем находките и от двете места се отнасят към Homo erectus. В същото десетилетие Реймънд Дарт отк­рил първите образци от Australopithecus в Африка. Скоро последвали и други находки, които - подобно на Явайския човек и Пекинския човек - свидетелствали за ниско чело и масивен надочен вал. Повечето британски антрополози решили, че австралопитекът е по-скоро ня­какво човекоподобно същество, а не човешки предшественик.
След Втората световна война новите находки на Робърт Брум i Африка накарали английските учени да променят мнението си и дг приемат австралопитека като предшественик на човека. При товг положение възникнал въпросът какво да се направи с човекът oi Пилтдаун? Смятало се, че той съответства на известните до тозь момент находки на австралопитеци?
Разкритата измама?
Междувременно един английски зъболекар - Алвън Марстън -продължавал да тормози британската академична общност с твърде­нията си, че с фосилите на човека от Пилтдаун нещо не е както трябва. През 1935 г. той открил човешки череп при Суонскомби, заедно с фосилните кости на 26 животински вида от средния плейс-тоцен. В желанието си именно неговото откритие да бъде приветст-вано като „най-древния англичанин", Марстън оспорил възрастта на фосилите от Пилтдаун.
През 1949 г. той успял да убеди Кенет П. Оукли от Британския музей да подложи находките от двата обекта - Суонскомби и Пилт­даун - на току-що разработения тест за съдържание на флуор. Чере­път от Суонскомби показал същото съдържание на флуор, което имали и фосилните животински кости от обекта. Това потвърдило отнасянето му към средния плейстоцен. Резултатите за образците от Пилтдаун се оказали по-неясни.
Трябва да се отбележи, че Оукли очевидно е имал и свои собстве­ни подозрения към човека от Пилтдаун. Двамата с Хоскинс, който бил съавтор на публикацията с резултатите от теста, написали, че „анатомичните черти на Eoanthropus-a. (ако приемем, че материа­лите са от един индивид) са абсолютно противоположни на това, ко­ето — в светлината на откритията в Далечния Изток и в Африка можем да очакваме от един ранноплейстоценски хоминид".
Оукли тествал фосилите от Пилтдаун, за да определи дали чере­път и челюстта наистина трябва да се разглеждат заедно. Флуорно­то съдържание на четири от първите черепни фрагменти от Пилтда­ун било от 0,1 до 0,4 %. Челюстта показала стойност 0,2 %, което потвърждавало синхронността й с черепа. Костите от второто нахо­дище при Пилтдаун дали подобни резултати. Оукли заключил, че всички фосили от Пилтдаун трябва да се отнесат към междуледниковия период Рис-Вюрм, обхващащ периода от преди 125 000 до преди 75 000 години. Тази дата е много по-късна от първоначалното им определяне като ранноплейстоценски. И все пак тя е все още твърде аномална за напълно човешки череп от територията на Анг­лия. Според общоприетата теория Homo sapiens sapiens се е поя­вил в Африка преди около 100 000 години и е мигрирал към Европа много по-късно — преди около 30 000 години.
Публикацията на Оукли не задоволила напълно Марстън, който бил убеден в това, че черепът и челюстта от Пилтдаун принадлежат на две напълно различни създания. Основавайки са на познанията си по медицина и стоматология, той стигнал до извода, че черепът - имайки предвид неговите напълно сраснали се шевове - е принад­лежал на възрастен човек. От друга страна, моларите (кътниците) на челюстта не били напълно развити. Това го навело на мисълта, че тя е от подрастваща човекоподобна маймуна. Освен това Марстън заключил, че тъмното оцветяване на костите - което било тълкува­но като признак за голяма възраст - всъщност се дължало на това, че Досън ги накиснал в калиев дихромат, с цел да ги укрепи.
Продължаващата кампания на Марстън, насочена срещу наход­ките от Пилтдаун, най-накрая привлякла вниманието на един ант­рополог от Оксфорд - Дж. С. Уайнър. Той скоро се убедил, че нещо с тези фосили не е наред. Уайнър изложил подозренията си пред У. Е. Льо Гро Кларк, по това време ръководител на департамента по антропология към университета в Оксфорд. В началото, последният се отнесъл към тях скептично. На 5 август 1953 г. Уайнър и Оукли се срещнали с Льо Гро Кларк в Британския музей. Оукли извадил истинските находки от Пилтдаун от един сейф, за да могат спорни­те реликви да бъдат проучени. В този момент Уайнър показал на Льо Гро Кларк един зъб от шимпанзе, който бил взел от една от музейните колекции и след това изпилил и оцветил. Приликата с молара (кътника) от Пилтдаун била толкова фрапираща, че Льо Гро Кларк разпоредил да се направи пълно изследване на фосилите.
Те били подложени на втори тест за флуорно съдържание, при който бил използван нов метод. Три от черепните фрагменти пока­зали съдържание от 0,1 %. Челюстта и зъбите обаче дали много по-ниски стойности - от 0,01 до 0,04 %. Като се има предвид, че съ­държанието на флуор се увеличава с течение на времето, тези ре­зултати показали, че черепът е много по-стар от челюстта и зъбите. При това положение, не било възможно те да са от един индивид.
Ако се върнем на първия тест за флуорно съдържание, извър­шен от Оукли, ще установим, че той показал една и съща възраст за черепа и челюстта. Вторият обаче дал различни резултати. Според твърденията той бил направен с използването на нови методи и станало така, че дал исканите резултати. Подобни неща се случват често в пале-оантропологията - изследователите правят нови и нови тестове или пък усъвършенстват методите си, докато не се получат приемливи резулта­ти. С това обикновено се приключва. Струва ни се, че в тези случар! тестовете са настройвани към теоретичните изчисления.
Фосилите от Пилтдаун били тестувани и за азот. Сравнявайки резултатите, Уайнър установил, че черепните кости съдържали между 0,6 и 1,4 % от този елемент, а челюстта - 3,9 %. Освен това някои от зъбите показали съдържание между 4,2 и 5,1 %. Следова­телно резултатите показвали, че черепът и челюстта са с различна възраст и не могат да принадлежат на едно и също същество. В съвременните кости има между 4 и 5 % азот, като с течение на времето той намалява. Изглеждало, че челюстта и зъбите са доста късни, докато черепът е по-стар.
Резултатите от двата теста не изключвали възможността поне черепът наистина да е принадлежал към чакълестия пласт от Пил­тдаун. В крайна сметка обаче дори това било подложено на съмне­ние. В доклада на Британския музей се казва следното: „Д-р Г. Ф. Кларингбул подложи тези кости на рентгенов кристалографски ана­лиз, който показа, че основната им минерална съставка - хидрокси-апатит - е частично изместена от гипс. Изследванията на химични­те свойства на подпочвените води при Пилтдаун показаха, че подоб­на необичайна промяна не може да е резултат от естествените проце­си в местните чакъли. След това д-р М. X. Хей демонстрира, че подобна промяна се наблюдава, когато субфосили се потопят в наси­тен разтвор на железен сулфат, с цел да бъдат изкуствено оцветени. По този начин бе доказано със сигурност, че черепните кости са били изкуствено оцветени, за да отговарят на чакъла. Те са били подхвърлени едва след това, заедно с всички останали находки."
Въпреки доказателствата, представени в този доклад, все още може да се твърди, че черепът наистина произхожда от пластовете при Пилтдаун. Всички парчета от черепа били напълно пропити с железни соли, докато челюстта - която също била определена като фалшификат - имала само повърхностно покритие. Освен това, химичният анализ на първите открити от Досън черепни фрагменти показал, че те имали много високо съдържание на желязо - 8 %; за разлика от това челюстта имала съдържание само 2-3 %. Това пред­полага, че фрагментите от черепа са получили оцветяването си (про­никнало в целите кости и съставящо 8 % от общия им минерален състав) в резултат от дълъг престой в богатите на желязо чакълести пластове при Пилтдаун. Челюстта, която имала само повърхностно оцветяване и много по-малко съдържание на желязо, явно била от различен произход.
Да приемам, че парчетата от черепа по начало са принадлежали към чакълите при Пилтдаун, а не са били изкуствено оцветени, както предположили Уайнър и неговите сътрудници. Как при това положение да обясним наличието на гипс (калциев сулфат) в тях? Една от възможностите е, при химичната обработка на костите, це­ляща да ги заздрави, Досън да е използвал и сулфатни съединения (паралелно с калиевия дихромат). По този начин част от хидрокси-апатитът на костите би могъл да премине в гипс.
Има и друга възможност - гипсът да се е натрупал в черепа, докато той все още е бил в пластовете при Пилтдаун. Учените от Британския музей заявили, че концентрацията на сулфати в почва­та при Пилтдаун е твърде ниска за това. Но М. Боудън отбелязал, че съдържанието на сулфати в подпочвените води е 0,0063 %, а това в чакълестите пластове - 3,9 mg на 100g. Макар да признава, че тази концентрация е сравнително ниска, Боудън не изключва възмож­ността в миналото тя да е била много по-висока. Ще припомним само как Оукли се опитал да обясни ненормално голямото съдържание на флуор в скелета от Кастенедоло. Той заявил, че в миналото в под­почвените води в района концентрацията на този елемент е била много висока.
От значение е и това, че в челюстта от Пилтдаун не бил открит гипс. Фактът, че това съединение присъствало във всички парчета от черепа, но не и в челюстта, подкрепя хипотезата, че черепът по нача­ло е принадлежал към пластовете от Пилтдаун, а челюстта - не.
В петте фрагмента, които Досън бил открил преди идването на Удуърд, бил открит хром. Това може да се обясни с всеизвестния факт, че Досън накиснал костите в калиев дихромат, за да ги зазд­рави след изваждането им от земята. Фрагментите, които били отк­рити от Досън и Удуърд, не показали наличие на хром.
В челюстта също имало хром. Това най-вероятно било резултат от използването на технология, включваща някакво желязно съеди­нение и калиев дихромат.
Нека обобщим: съществува възможност, черепът наистина да е принадлежал към пластовете при Пилтдаун и да е абсорбирал же­лезни съединения в продължение на дълъг период от време. Еднов­ременно с това известна част от калциевия фосфат на костите е пре­минал в калциев сулфат (гипс); това е станало под въздействието на сулфатите, съдържащи се в подпочвените води и в околните пластове. Някои от фрагментите по-късно били накиснати от Досън в калиев дихромат. Това може да обясни наличието на хром в тях. Парчетата, които били открити след идването на Удуърд, не били подложени на такава обработка и следователно не съдържали хром. От друга страна челюстта била изкуствено обработена с железни съединения, което предизвикало само повърхностно оцветяване. Технологията включ­вала и употребата на съединение на хрома, което обяснява наличие­то на този елемент. Тя обаче не довела до образуването на гипс.
Алтернативното обяснение е да приемем, че с оцветяването на фрагментите от черепа (както и на челюстта) е търсена фалшифика­ция. При това положение, необходимо е да допуснем, че измамни­кът е използвал три различни технологии: (1) Според учените от Британския музей първичната технология е включвала употребата на разтвор на железен сулфат с добавен като окислител калиев дих­ромат; това е довело до получаването на гипс (калциев сулфат) като вторичен продукт. Този вариант може да обясни наличието на гипс и хром в първите пет парчета от черепа, намерени от Досън. (2) Че­тирите фрагмента, намерени след присъединяването на Удуърд, съдържали гипс, но не и хром. В този случай технологията явно не е включвала калиев дихромат. (3) В челюстта било установено съ­държание на хром; в нея обаче нямало гипс. При това положение оцветяването трябва да е получено по някакъв друг начин - с изпол­зване на железни и хромови съединения; той не довел до образува­нето на гипс. Трудно е да се разбере, защо предполагаемият фалши­фикатор е трябвало да използва три различни метода, като се има предвид, че и един е щял да бъде напълно достатъчен. Освен това можем да се запитаме защо въпросният фалшификатор е обработил челюстта много по-невнимателно от черепа, рискувайки по този на­чин да бъде разкрит.
Допълнителните сведения, под формата на свидетелства на оче­видци, също създават впечатлението, че черепът наистина е открит в чакълестите пластове при Пилтдаун. В случая свидетел е Мейбъл Кенуърд - дъщеря на Робърт Кенуърд, собственик на Баркъм Мей-нър. На 23 февруари 1955 г. „Телеграф" публикува нейно писмо, в което се казва следното: „Един ден, докато копаеха в недокоснат чакълен пласт, един от работниците видя нещо, което оприличи на кокосов орех. Той го счупи с кирката си, взе едно парче и изхвърли останалото." От особено значение е свидетелството за това, че чакъ­лът е бил недокоснат.
Дори самият Уайнър признава следното: „Не можем просто да игнорираме историята за работниците и техния „кокосов орех" и да я обявим за измислен разказ, който да послужи като правдоподобно обяснение за парчетата... Но дори да приемем при това положение, че работникът е намерил част от череп, остава възможността това да не е бил полуфосилният Eoanthropus, a някакво много по-късно обикнове­но погребение." Уайнър стига до предположението, че едва по-късно виновникът - който и да е бил той - е подменил парчетата от намере­ния череп с тези, които бил обработил предварително. Но ако работни­ците наистина са се натъкнали на „много по-късно обикновено погребе­ние", къде са останалите кости от скелета? В крайна сметка, заключе­нието на Уайнър е, че работниците са намерили цял фалшив череп, който е бил заровен на мястото предварително. И все пак според Мей­бъл Кенуърд — те са започнали да копаят на съвсем ново място,
Робърт Есекс - учител по естествени науки, - който поддържал лични контакти с Досън между 1912и1915г., дал интересна ин­формация за челюстта от Пилтдаун, или по-скоро - за челюстите от Пилтдаун. През 1955 г. Есекс пише следното: „Д-р Уайнър не спо­менава една друга челюст, която също беше намерена при Пилтда­ун. Тя приличаше много повече на човешка, отколкото на маймунс-ка, и следователно е много по-вероятно да е принадлежала към отк­ритите парчета от череп, за които се твърди, че са човешки. Виж­дал съм и съм държал в ръцете си тази челюст; освен това знам кой я донесе в офиса на Досън."
По-нататък Есекс дава още детайли. По това време той бил учи­тел по естествени науки в местното основно училище, намиращо се близо до офиса на Досън. Ето как продължава разказът: „Веднъж минавах покрай офиса, когато един от чиновниците, когото познавах добре, ми махна да вляза. Беше ме повикал, за да ми покаже половин фосилна челюст, която приличаше много повече на човеш­ка, отколкото на маймунска, и на която все още имаше три кътни зъба. Когато попитах, откъде се е появила, отговорът беше: „Пилт-даун". Според чиновника челюстта била донесена от един от работ­ниците, който дошъл, носейки чанта за инструменти, и попитал за господин Досън. Когато му отговорили, че господин Досън има рабо­та в съда, той оставил чантата и казал, че ще дойде по-късно. След като работникът излязъл, моят познат отворил чантата и видял че­люстта. След това ме забелязал да минавам и ме повикал. Казах му да я остави обратно и че ако господин Досън разбере, ще се ядоса. След това разбрах, че господин Досън още бил в съда, когато работ­никът се върнал, и че последният си взел чантата и си заминал." По-късно Есекс видял снимки на челюстта от Пилтдаун. Като отбе­лязал, че тя не била онази, която бил видял в офиса на Досън, той решил да информира Британския музей за случилото се.
Откриването на човешка челюст явно потвърждава хипотезата, че черепът от Пилтдаун по начало е принадлежал към чакълестия пласт. Дори и да приемем, че всички други кости са фалшификати, ако черепът е намерен in situ, това би означавало, че пред нас е поредният случай на останки от Homo sapiens sapiens, открити в пластове от края на средния или началото на късния плейстоцен.
Кой е извършителят?
В по-късните публикации безапелационно се приема, че всички фосили и оръдия от Пилтдаун са фалшификати. Поради това авто­рите концентрират вниманието си върху въпроса кой е извършите­лят на измамата. Мнозина, сред които и Уайнър и Оукли, приписа­ли вината на палеонтолога любител Досън. По този начин, те оправ­дали професионалния учен Удуърд.
Изглежда обаче, че тази фалшификация изисква изключителни технически познания и умения, които би трябвало да са отвъд въз­можностите на един антрополог аматьор, какъвто бил Досън. Не заб­равяйте, че човешките фосили от Пилтдаун били намерени заедно с много кости от изчезнали бозайници. По-вероятно е в случая да е намесен професионален учен, който да е имал достъп до редки фосили и да е знаел как да ги подбере и модифицира, за да създаде представа за автентичен животински комплекс, характерен за опре­делена епоха.
Неколцина се опитали да изградят обвинение срещу Тейлар дьо Шарден, който учел в йезуитския колеж, близо до Пилтдаун, и се познавал с Досън още от 1909 г. Уайнър и неговите колеги смятали, че намереният при Пилтдаун зъб от Stegodon произхождал от едно нахо­дище в Северна Африка, което Тейлар де Шарден може би е посетил, докато работел като лектор в Каирския университет от 1906 до 1908 г.
Следващият заподозрян е Удуърд, който откопал някои от наход­ките със собствените си ръце. Трябвало е да забележи нещо неред­но, ако са били заровени предварително. Това породило подозрения, че и той е участвал в заговора. Освен това Удуърд стриктно контролирал достъпа до оригиналните фосили, които се съхранявали под неговата опека в Британския музей. Това може да се интерпретира като опит да се скрият от останалите учени следите от фалшификацията.
Ронълд Милър - автор на „Хората от Пилтдаун" - заподозрял Граф-тън Елиът Смит. Той не харесвал Удуърд и е възможно да се е опитал да го примами в един толкова елегантен капан. Подобно на Тейлар дьо Шарден, Смит също бил прекарал известно време в Египет и също имал достъп до фосили, които да подхвърли при Пилтдаун.
Франк Спенсър - професор по антропология в колежа Куинс на Градския университет на Ню Йорк - е написал книга, в която обви­нява за измамата Пилтдаун сър Артър Кейт, пазител на Музея към Кралския хирургически колеж. Кейт вярвал, че съвременните хора са се появили по-рано, отколкото било приемливо за останалите уче­ни. Според Спенсър това била причината двамата с Досън да напра­вят заговор, който да предостави доказателства за неговата теза.
С това заподозрените не се изчерпват. Сред тях е и Уилям Солъс - професор по геология в Кеймбридж. Името му се споменава в едно записано на касета съобщение, оставено от английския геолог Джеймс Дъглъс, починал през 1979 г. на 93-годишна възраст. Солъс не ха­ресвал Удуърд, който разкритикувал изобретения от него метод за правене на гипсови отливки от фосили. Дъглъс си спомнил, че са­мият той бил изпратил на Солъс от Боливия зъби от мастодонт, как­вито били намерени при Пилтдаун. Освен това Солъс бил получил и известно количество калиев дихромат - съединението, използвано при обработката на много от находките. За капак Солъс „заел" от колекцията на музея в Оксфорд няколко зъба от човекоподобни май­муни. Според Дъглъс Солъс тайничко се радвал на това как е успял да подхлъзне Удуърд с фалшификатите от Пилтдаун.
И все пак, ако Пилтдаун наистина е фалшификация, в нея веро­ятно има нещо повече от лично отмъщение. Спенсър заявява, че „до­казателствата са подготвени да издържат на щателна научна провер­ка и следователно да предизвикат конкретна интерпретация на отк­ритите човешки фосили".
Възможно е някои от причините, които са подтикнали един про­фесионален учен към измама да се коренят в недостатъчните сведе­ния за човешката еволюция, събрани до началото на XX в. Дарвин публикувал „Произход на видовете" през 1859 г. Това поставило на­чалото на издирването на фосилни материали, които да свържат Homo sapiens c маймуните от миоцена. Като оставим настрана отк­ритията, предполагащи съществуването на напълно съвременни хора през миоцена и плиоцена, науката имала на разположение единст­вено фосилите на Явайския човек и челюстта от Хайделберг. Както видяхме в осма глава, Явайският човек определено не се радвал на единодушната подкрепа на академичната общност. Още от самото начало възникнали заплашителни съмнения, че човекоподобният че­реп не трябва да се свързва с откритата на 45 фута (14 т) човекоподобна бедрена кост. Освен това, редица английски и американски учени раз­вивали алтернативни теории за човешката еволюция, според които оформянето на човекоподобния череп с високо чело е предшествало това на човекоподобната челюст. В разрез с тези виждания Явайс­кият човек демонстрирал нискочел, подобен на маймунски череп. Като се има предвид, колко много съвременни учени са си позво­лили да правят догадки относно личността и мотивите на предпола­гаемия „Пилтдаунски фалшификатор", ние също бихме искали да предложим една хипотеза. Представете си следния сценарий. Ра­ботниците от Баркъм Мейнър наистина откриват автентичен череп от средния плейстоцен точно според разказа на Мейбъл Кенуърд. Парчетата са предадени на Досън. Той информира за това Удуърд, с когото поддържа редовни контакти. Удуърд развива собствена тео­рия за произхода на човека. Освен това той е много разтревожен от липсата на научни доказателства за човешката еволюция дори и след 50 години на търсене и поради това планира и подготвя измамата. Той не действа сам, а със съдействието на неколцина подбрани учени от Британския музей. Те му помагат да се снабди с необходими­те материали и да ги подготви така, че да не бъдат разпознати от непосветените в тайната специалисти.
Самият Оукли, който изиграл важна роля в разкриването на слу­чая Пилтдаун, пише следното: „Материалите от Тринил [Явайският човек] били предателски непълни и мнозина учени ги смятали за неподходящи като доказателство за Дарвиновата теория за човешка­та еволюция. Понякога се питам дали сред обърканите мотиви, сто­ящи зад „измамата Пилтдаун", не трябва да се търси и нечие заблу­дено нетърпение, породено от бавещото се откриване на едно по-при­емливо „липсващо звено"."
Уайнър също допуска една подобна възможност: „Възможно е всичко да се дължи на безумното желание да се подпомогне доктри­ната за човешката еволюция, катой се предостави „необходимото" „липсващо звено"... Вероятно Пилтдаун е предложил на някой фа-натизиран биолог едно неустоимо изкушение: да компенсира това, което природата била създала, но пропуснала да запази."
За нещастие на хипотетичните конспиратори, направените през следващите няколко десетилетия открития, не подкрепили точно тази еволюционна теория, която Пилтдаунският човек трябвало да илюстрира. Появата на нови находки, свързани с Явайския човек и с Пекинския човек, както и откриването на Australopithecus в Африка, накарали учените да повярват в хипотезата за нискочелия първобитен човешки предшественик. Високочелият череп от Пилт­даун трябвало да опровергае точно тази идея.
Времето минавало, а трудностите по създаването на жизнеспо­собно родословие на изкопаемите хоминиди се увеличавали. В един критичен момент оцелелите конспиратори, свързани с Британския музей, решили да действат. Като включили в плана и непосветени колеги, те подготвили систематично разкриване на измамата, из­вършена от самите тях по-рано през същото столетие. Може би, до­като траело разследването, някои от образците са били подложени на допълнителна химична и физична обработка, която да направи фалшификацията по-правдоподобна.
Целият този сценарий, включващ група конспиратори от Бри­танския музей, които първо подготвят измама само за да я разкри­ят по-късно, със сигурност ще се стори на мнозина като изсмукан от пръсти. Той обаче се основава на също толкова - много или малко - улики, колкото и другите хипотези. Под съмнение са толкова много отделни британски учени, включително и такива от Британския му­зей, че нашата хипотеза всъщност не увеличава кръга от заподозрени. Не е изключено в Британския музей да не е имало конспирато-ри. И все пак според мнозина учени някой с научна подготовка -сам или с помощта на съучастници - е успял да подготви една изк­лючително успешна фалшификация.
Гейвин дьо Биър - директор на Британския музей за естествена история - заявил, че използваните при разкриването на аферата Пилтдаун методи ще „направят невъзможно повторното извършване на подобна измама". И все пак някой, който е запознат с модерните химични и радиометрични методи на датиране, би могъл да напра­ви труден за разпознаване фалшификат. Как можем да бъдем си­гурни, че дори и сега в някой от най-големите световни музеи не се спотайва някоя подобна измама, чакаща да бъде разкрита.
Очевидно ефектът от случая Пилтдаун си остава негативен. За щастие подобни инциденти не са често явление - поне според това, което ни е известно. Има обаче един по-коварен и по-мащабен вид измама - рутинното представяне и прекласифициране на информа­ция, определяно от строги теоретични предразсъдъци.
В книгата си „Археологическите измами" (1925 г.), Вайсон дьо Праден от Антропологическата школа в Париж пише следното: „Чо­век често се сблъсква с факта, че хората на науката са обладани от предпоставени идеи. Без да извършват измама в пълния смисъл на думата, те нямат никакви колебания така да преобърнат дадена ин­формация, че да отговаря на техните теории. Например някой учен може да е убеден в това, че законите на прогреса при първобитните производства би трябвало да могат да се проследят винаги, навсякъ­де и в най-малки детайли. Ако той види в един и същ комплекс едновременното присъствие на по-съвършено изработени и на по-груби артефакти, ще реши, че в случая става дума за две нива, като грубите предмети са характерни за по-долното. Той ще класифици­ра находките си според техния тип, а не според пласта, в който са открити. Ако се случи така, че открие в основата на наслагите доб­ре изработено оръдие, ще заяви, че е имало някакво вторично раз­местване и че находката трябва да бъде върната в комплекса, от който е дошла. След това ще я постави при находките от по-горните нива. По-късно при представянето на стратиграфското положение на материалите ще стигне до истинско мошеничество, което ще бъде подчинено на една предвзета идея и ще бъде повече или по-малко несъзнателно. Иначе най-вероятно нашият учен ще е напълно чисто­сърдечен човек, когото никой не би определил като измамник. По­добни случаи са често явление и ако не споменавам имена, то не е, защото не мога да го направя."
Неща от този сорт не се случват само в Британския музей - мо­жете да ги откриете във всички музеи, университети и всевъзмож­ни центрове за палеоантропологични изследвания по целия свят. И макар всеки отделен инцидент, при който има филтриране на ин­формация, да изглежда незначителен, кумулативният ефект е по­разителен. Той радикално изопачава и замъглява представите за произхода и ранната история на човека.
Има огромно количество факти, които показват, че подобни на нас самите създания са населявали Земята много назад във времето - докъдето ни се простира погледът - в плиоцена, миоцена, олиго-цена, еоцена и дори по-рано. Едновременно с това са съществували и маймуни, и примитивни хора, чиито останки също откриваме. Най-вероятно, всички типове хоминиди са съсъществували през време­то. Ако бъде разгледана цялата налична информация, ясно ще се оформи именно тази картина. Еволюционното родословие би могло да бъде построено, само с цената на елиминирането на твърде много доказателства и със запазването на фосилите и артефактите, които отговарят на предварително приетите идеи. Учените, които се стре­мят към утвърждаването на дадена теоретична гледна точка, извър­шват точно такъв тип измама - неоправдано елиминиране на факти, които са точно толкова доказани, колкото са и общоприетите. Тази измама очевидно не е резултат от преднамерено организиран заго­вор, какъвто е случая с Пилтдаунската фалшификация (ако наис­тина става дума за фалшификация). Напротив - тя е естествен ре­зултат от съществуващите в научните среди обществени процеси на филтриране на знанието.
И макар в палеоантропологията най-вероятно да има много не­съзнателни лъжи, случаят с Пилтдаун е добър пример за това, че в тази научна област човек може да се натъкне и на напълно предна­мерени и пресметнати измами.
10.
Пекинският човек и други китайски находки
Откритията, свързани с Явайския човек и с Пилтдаунския чо­век, не допринесли кой знае колко за изясняването на идеите за човешката еволюция. Фосилите на Pithecanthropus erectus на Дю-боа така и не успели да спечелят пълното признание на академична­та общественост, а находките при Пилтдаун само засилили обърква­нето. В тази ситуация учените с нетърпение очаквали следващото голямо откритие, което - поне такива били надеждите - да осветли еволюционното развитие на хоминидите. Мнозина смятали, че така необходимите находки ще се появят в Китай.
Древните китайци наричали фосилите „драконови кости". И тъй като се смятало, че драконовите кости притежават целебни свойст­ва, китайските аптекари ги стривали на прах и ги използвали за различни лекове и мазила. Тази практика се запазила в течение на векове. От друга страна китайските магазинчета предоставяли едно необикновено поле на работа за първите западни палеонтолози.
През 1900 г. д-р К. А. Хаберер събрал от китайските аптекари фосили от бозайници и ги изпратил в университета в Мюнхен, къ­дето материалите били изучени и каталогизирани от Макс Шлосер. Сред останалите образци Шлосер открил и един зъб, произхождащ от района на Пекин. Според него ставало дума за „ляв горен трети молау (кътник) - или човешки, или от неизвестна досега човекопо-добна маймуна". Шлосер заключил, че Китай може да се окаже едно добрд място за издирване на примитивни хора.
Чжоукоудиян
Идеята на Шлосер намерила последователи. Сред тях бил Гунар Андерсон - шведски геолог на служба към Китайския геологичес­ки институт. През 1918 г. той посетил една местност, наречена Чи-кушан - „Хълмът на пилешките кости" — която се намирала при с. Чжоукоудиян, на 25 мили (40 km) югозападно от Пекин. На място­то имало стара кариера за варовик и на едно от скалните лица Ан­дерсон видял запълнена с червена глина пукнатина. В нея били отк­рити фосилни кости и очевидно ставало дума за затрупана древна пещера.
През 1921 г. Андерсон посетил отново находището при Чикушан. Този път той бил придружаван от Ото Здански — австрийски пале­онтолог, изпратен да му помага - и от Уолтър М. Грейнджър от Американския музей за естествена история. Първите им разкопки не били особено успешни и довели до откриването на няколко срав­нително късни фосила.
Тогава местни селяни казали на Здански за намиращо се наблизо място, където имало по-големи драконови кости - при малката же­лезопътна гара на Чжоукоудиян. Там Здански открил още една ка­риера за варовик, по чиито стени също имало запълнени с червена глина и натрошени кости цепнатини. Когато Андерсон отишъл на мястото, той намерил няколко кварцови отломъка, които приел за изключително примитивни оръдия. В местните скали нямало квар­цови жили и той стигнал до логичното заключение, че парчетата трябва да са донесени там от хоминиди. Здански, който и без друго не се разбирал много добре с Андерсон, не подкрепил тази интерп­ретация.
Андерсон обаче не се отказал. Гледайки варовиковите стени, той заявил следното: „Имам чувството, че там някъде лежат останките от някой наш предшественик, когото просто трябва да открием." Андерсон помолил Здански да продължи проучването на запълнена­та пещера, като му казал: „Недей да бързаш и ако трябва, изчисти пещерата до край,"
През 1921 и 1923 г. Здански провел кратки проучвания, макар и без особено желание. Той открил следи от ранен човешки предтеча
- два зъба, които с колебания отнесъл ранния плейстоцен. Зъбите -долен премолар (предкътник) и горен молар (кътник) - били опако­вани заедно с други фосили и били изпратени към Швеция за до­пълнително проучване. През 1923 г. вече в Швеция Здански публи­кувал статия върху проучванията си в Китай, в която пропуснал да сцомене за зъбите.
До 1926 г. нещата останали на това ниво. В тази година, престо­лонаследникът на Швеция, който освен това бил председател на Шведския комитет за проучване на Китай и покровител на палеон­толожките изследвания, запланирал посещение в Пекин. Проф. Уиман, от университета в Упсала, попитал бившия си студент Здан­ски, дали е намерил нещо интересно, което да може да бъде показа­но на принца. Здански му изпратил доклад и снимки на зъбите, открити при Чжоукоудиян. Докладът бил показан на Гунар Андер-сон на една среща в Пекин, на която присъствал и престолонаслед­никът. Когато видял зъбите, Андерсон заявил: „Това е човекът, чи­ето откриване предсказах."
Дейвидсън Блек
Имало още един човек, който смятал, че откритите от Здански зъби са очевидно доказателство за съществуването на изкопаем чо­век. Това бил канадският лекар Дейвидсън Блек, който временно пребивавал в Пекин.
През 1906 г. Дейвидсън Блек завършил медицинското училище към университета в Торонто. Той обаче се интересувал много повече от проблемите на човешката еволюция, отколкото от медицина. Блек бил убеден, че хората са се появили в Северна Азия и мечтаел да отиде в Китай, за да открие фосилни доказателства за теорията си. Първата световна война отложила плановете му.
През 1917 г. Блек се записал в Канадския военномедицински корпус. Междувременно един негов приятел - д-р Е. В. Коудри -бил определен за ръководител на катедрата по анатомия на Обедине­ния медицински колеж в Пекин, финансиран от Фондацията Рок-фелер. От своя страна Коудри помолил директора на фондацията -д-р Саймън Флекснър - да назначи Блек за негов помощник. Мол­бата била изпълнена и през 1919 г. след освобождаването си от армията Блек пристигнал в Пекин. Веднъж стигнал до Обединения медицински колеж, той се постарал да сведе до минимум своите медицински задължения, за да може да се концентрира върху ос­новните си интереси - палеоантропологията. През ноември 1921 г. Блек се отправил на кратка експедиция до едно находище в Северен Китай. Скоро последвали и нови пътувания, което определено на се нравело на неговите началници.
С течение на времето Блек успял да спечели на своя страна Фон­дацията Рокфелер. Заслужава си да се спрем по-подробно на пореди­цата събития, които довели до тази промяна. :
В края на 1922 г. Блек представил на д-р Хенри С. Хъфтън -директор на медицинското училище - план за експедиция в Тай­ланд. В него той успял майсторски да свърже страстта си към пале­оантропологията с мисията на медицинското училище. Ето какво написал Хъфтън на Роджър Грийн - финансов директор на учили­щето: „Не мога да бъда сигурен, доколко замисленият от Блек про­ект е практичен по своята природа, но трябва да призная, че бях много впечатлен от... ценните връзки, които той успя да установи между катедрата по анатомия и различни институции и експеди­ции, чиято работа на територията на Китай е в области, които са много близки до антропологичните проучвания. Имайки предвид тези неща, препоръчвам ви да изпълните неговата молба." Тук може да бъде забелязано значението на интелектуалния престиж - в срав­нение с почти религиозното търсене на тайната на човешкия произ­ход, обикновената медицина изглежда доста прозаична. Още от вре­мето на Дарвин това търсене разпалвало въображението на учените по целия свят и Хъфтън определено не бил безразличен. Експеди­цията се състояла по време на лятната отпуска на Блек, но за съжа­ление но донесла резултати.
През 1926 г. Блек присъствал на срещата, на която Гунар Андер­сон представил на шведския престолонаследник доклада за зъбите, открити от Здански при Чжоукоудиян през 1923 г. Блек бил страш­но развълнуван от откритието и приел предложението на Андерсон, който искал по-нататъшните проучвания на обекта да се извършват съвместно от Китайския геологически институт и катедрата на Блек в Обединеното медицинско училище в Пекин. Един от представите­лите на Китайския геологически институт - д-р Амадеус Грабау -кръстил търсения хоминид „Пекински човек". Блек поискал средства от Фондацията Рокфелер и за негово огромно удоволствие полу­чил солидна сума.
Разкопките при Чжоукоудиян започнали през пролетта на 1927 г. - в разгара на гражданската война в Китай. През първите някол­ко месеца на усърдна работа не били открити никакви останки от хоминиди. В последния момент, когато започнали студените есенни дъждове, отбелязващи края на първия работен сезон, бил намерен един-единствен зъб. Въз основа на тази находка, и на двата зъба, открити от Здански (по това време вече във владение на Блек), Блек решил да обяви откриването на нов вид фосилен хоминид. Той го кръстил Sinanthropus - „Китайски човек".
Блек бил нетърпелив да покаже откритието си на света. Докато пътувал с новонамерения зъб обаче, той открил, че не всички са толкова ентусиазирани от синантропа. Например през 1928 г. на годишната среща на Американската асоциация на анатомите някои от членовете го разкритикували за това, че предлага нов вид, осно­вавайки се на толкова оскъдни данни.
Блек продължил обиколките си, показал зъба на Алес Хръдлика в САЩ и после се отправил към Англия, където се срещнал със сър Артър Кейт и сър Артър Смит Удуърд. Докато бил в Британс­кия музей, били направени отливки на зъба, които трябвало да бъдат разпратени на други изследователи. Подобна пропаганда била необхо­дима, за да привлече вниманието на научната общественост към откри­тието. Политическите умения били важни дори и за един учен.
След като се върнал в Китай, Блек продължил да следи отблизо разкопките при Чжоукоудиян. В продължение на месеци нямало никакви резултати. На 5 декември 1928 г. обаче Блек написал на Кейт следното: „Изглежда, че в последните няколко дена на всеки сезон има някаква магия. И този път, два дена преди приключване­то на работата, Бьолин откри дясната половина от долна челюст на Sinanthropus, на която все още имаше запазени in situ три молара (кътника)."
Трансформацията на Фондация Рокфелер
В този момент се появили финансови проблеми. Отпуснатите от Фондацията Рокфелер средства, с които се извършвали разкопки­те, щели да свършат през април 1929 г. По тази причина през януари Блек писал до директорите с молба да подкрепят експедицията при Чжоукоудиян със създаването на Неозойска изследователска лаборатория (неозоят включва периодите от палеоцена до холоцена). През април Блек получил поисканото финансиране.
Само няколко години по-рано, ръководни лица на Фондацията Рокфелер се опитвали да убедят Блек, да не се замесва много в пале-оантропологични проучвания. По това време обаче те вече го подкре­пяли безусловно и дори създали институт, чиято основна задача била търсенето на останки от фосилни човешки предшественици. Какви били причините за тази кардинална промяна в отношението на Фон­дацията Рокфелер? Този въпрос си струва разглеждането, тъй като финансовата подкрепа на различни фондации щяла да се окаже жизненоважна за проучванията върху човешката еволюция, ръко­водени от учени като Блек. Освен това същата тази подкрепа щяла да се окаже от огромно значение и за разпространяването на новини­те за находките и тяхната важност, които светът очаквал.
Ето какво пише през 1967 г. Уорън Уийвър - учен и длъжностно лице във Фондацията Рокфелер: „В един идеален свят може да се появи идея, тя да бъде подхранена, развита и да постигне широка известност, след което да бъде критикувана и подобрявана, докато най-накрая се стигне дотам, че да бъде използвана за общото благо; всичко това - без въобще в процеса да се намесва грубата реалност на финансовата подкрепа. В практическия свят, в който живеем, това се случва рядко, ако въобще се случва."
За Уийвър от първостепенна важност били въпросите на биологи­ята. Според него широко рекламираните ускорители на частици и програми за космически проучвания били нещо като научни при­щевки. Ето какво допълва той: „В разбирането на природата на жи­вите същества се крият възможности, които все още не са проучени напълно. Още през 1934 г., когато Фондацията Рокфелер започнала четвъртвековната си програма, било ясно, че биологичните и меди­цинските науки са отворени за приятелското нахлуване на физичес­ките науки... Сега имаме необходимите сечива, с които да открием — до най-ниското и първично ниво на молекулярните взаимодейст­вия — как работи централната нервна система на човека, как той мисли, учи, помни и забравя... Дори като изключим очарованието на това, да придобием някакво познание за естеството на връзките съзнание-мозък-тяло, потенциалната практическа стойност на тези проучвания е огромна. Единствено по този начин можем да получим такава информация за нашето поведение, която да доведе до устано­вяването на един мъдър и благотворен контрол."
От това става ясно, че паралелно с инвестирането на средства в проучванията на еволюцията на човека в Китай Фондацията Рокфе­лер е поставяла началото на обстоен план за спонсорирането на био­логични изследвания. Основната им цел била разработването на ме­тоди за ефективен контрол на човешкото поведение. За да бъдат раз­брани правилно, свързаните с Пекинския човек проучвания на Блек, трябва да бъдат разглеждани именно в този контекст.
В течение на последните няколко десетилетия, науката е разра­ботила всеобща космология, която представя появата на човека като кулминация на процеса на химична и биологична еволюция на пла­нетата, продължил 4 млрд. години. Планетата от своя страна се об­разувала като резултат от Големия взрив - събитието, което марки­рало появата на Вселената и което се е случило преди около 16 млрд. години. Теорията за Големия взрив предполага, че живеем в разши­ряващ се Космос, и се основава на заключенията на физиката на елементарните частици и астрономията. По този начин тя се оказва неразделно свързана с теорията за биохимичната еволюция на всич­ки живи форми, включително и на хората. Големите фондации, и особено Фондацията Рокфелер, предоставили жизненоважните сред­ства за началния етап на създаването на тази материалистична кос­мология. Нейната практична насоченост от своя страна изпратила представите за Бог и душа в сферата на митологията, поне що се отнася до интелектуалните центрове на модерната цивилизация.
Всичко това е много забележително, като се има предвид, че в началото благотворителността на Джон Д. Рокфелер била насочена изключително към баптистките църкви и мисии. Един от първите . президенти на Фондацията Рокфелер - Реймънд Д. Фосдик - вед­нъж заявил, че и самият Рокфелер, и главният му финансов съвет­ник - баптисткият просветител Фредерик Т. Гейтс - били „вдъхно­вявани от дълбоки религиозни убеждения".
През 1913 г. била основана настоящата Фондация Рокфелер. Сред попечителите били: Фредерик Т. Гейтс; Джон Д. Рокфелер-млад-ши; д-р Саймън Флекснър, ръководител на Рокфелеровия институт за медицински изследвания; Хенри Прат Джъдсън - президент на Чикагския университет; Чарлс Уилям Елиът, бивш президент на Харвард; А. Бъртън Хепбърн, президент на Национална банка „Чейс". Другите благотворителни институции на Рокфелер продъл­жили работата си, паралелно с новата фондация.
В началото Фондация Рокфелер концентрирала вниманието си върху здравеопазването, медицината, земеделието и образованието, избягвайки всякакви спорни области. По този начин фондацията постепенно започнала да се дистанцира от религията, и в частност -от Баптистката църква. Трудно е да се обясни защо точно станало така. Може би Рокфелер постепенно е започнал да разбира, че богат­ството му се основава на експлоатацията на последните постижения на съвременната наука и технология. Може би значение е имал и фактът, че науката започнала да играе все по-голяма роля в тради­ционните области на благотворителността - например в медицина­та. Каквато и да е била причината, Рокфелер започнал да назначава учени във фондацията си. Политиката на отпускане на средства също отразила тези промени.
Дори и Гейтс - бивш баптистки просветител - започнал да про­меня тона си. Той искал да създаде в Китай необвързан с религиоз­ни организации университет. При това той отбелязал, че „мисио­нерските общности у нас и в чужбина са открито и несъмнено, дори заплашително враждебни към него, обявявайки го за безбожен". Освен това, китайското правителство искало контрол над институ­цията, което било неприемливо за фондацията.
Чарлс У. Елиът, който по-рано ръководел Харвардското меди­цинско училище в Шанхай, предложил решение на проблема: ме­дицински колеж, който да служи като врата за останалите западни науки. В този случай механистичната наука се проявила като тиха и все пак войнствена идеология, изкусно подпомагана от сдружени­те усилия на учени, просветители и богати индустриалци; целта била установяване на интелектуално господство върху целия свят.
Създадената от Елиът стратегия за медицински колеж прорабо­тила. Китайското правителство одобрило създаването на Обедине­ния медицински колеж в Пекин, намиращ се под покровителството на фондацията. Междувременно д-р Уолъс Бътрик - директор на новосъздадения от Рокфелер Медицински съвет за Китай - прегова­рял с вече работещите в Китай болници към протестантските ми­сии. Той се съгласил да им осигури финансова помощ, като по този начин всъщност ги подкупил.
През 1928 г. Фондацията Рокфелер и другите благотворителни организации на Рокфелер претърпели реорганизация, която отразя­вала нарастващото значение на научните изследвания. Всички прог­рами, „свързани с напредъка на човешкото познание", били прех­върлени към Фондацията Рокфелер, която от своя страна била раз­делена на пет департамента: международно здравеопазване, меди­цински науки, естествени науки, обществени науки и хуманитарни науки.
Промените стигнали до върха на йерархията и за нов президент бил определен също учен - д-р Макс Мейсън. Мейсън - по специал­ност математик физик - бил бивш президент на Чикагския универ­ситет. Според думите на Реймънд Д. Фосдик той „олицетворявал структурното единство, отразено в новата ориентация на програми­те. Всъщност идеята не била да има пет програми, всяка от които да се представя от един департамент на фондацията; по същество има­ло една програма, насочена към общия проблем за човешкото пове­дение, с основна цел - контрол чрез разбиране". Следователно про­учванията на Блек върху Пекинския човек се вмествали в тази по-голяма рамка на категорично заявената цел на Фондацията Рокфе­лер, отразяваща коствено идеята на голямата наука - контрол над човешкото поведение, осъществяван от учени.
Една историческа находка и една хладнокръвна кампания
След като осигурил финансовата подкрепа на Фондацията Рок­фелер за своята Неозойска изследователска лаборатория, Блек въ­зобновил пътуванията си, чиято цел била представянето на Пекинс­кия човек. След това той се върнал в Китай, където работата при Чжоукоудиян вървяла бавно и нямало нови важни находки, свърза­ни със синантропа. Постепенно ентусиазмът на работниците се то­пял.
На 1 декември обаче в самия край на сезона, Пей Уенджонг нап­равил историческо откритие. По-късно Пей ще напише следното: „Натъкнах се на почти цял череп n&Sinanthropus. Той беше отчас­ти в меки пясъци и отчасти в твърдата материкова скала, така че успях да го извадя сравнително лесно." След това Пей пропътувал на мотоциклета си 25-те мили (40-те km) до Неозойската изследовател­ска лаборатория, където показал черепа на Блек.
Находката направила от Блек медийна сензация. През септемв­ри 1930 г. в Пекин пристигнал сър Графтън Елиът Смит; целта му била да разгледа мястото на откритието и да проучи фосилите. По време на престоя на Смит Блек го инструктирал за едно светкавич­но пропагандно пътуване в Америка, което да представи Пекинския човек. След това Смит си заминал и очевидно добре се справил със задачата. През декември Блек написал едно изключително чисто­сърдечно писмо на Хенри Хъфтън - директора на Пекинското ме­дицинско училище, - който по това време си почивал в Америка: „Ако се изчервявах всеки път, когато се сетя за хладнокръвната рекламна кампания, която аз замислих, а Г. Е. С. изпълни, щях да съм постоянно морав."
Новозавоюваната слава на Блек му осигурила непрекъснат дос­тъп до средствата на Фондацията Рокфелер. Ето какво написал той на сър Артър Кейт: „Вчера получихме телеграма от Елиът Смит, така че той явно се е прибрал вкъщи жив и здрав от напрегнатото си пътуване. Той очевидно не е пазил силите си - нещо, което е харак­терно за него, — служейки на интересите на Института и на Неозойс­ката лаборатория. След популяризаторската му мисия по представя­нето на Sinanthropus в Америка, би трябвало задачата, която ще имам след около година, - да поискам още пари от която и да било институция, да се окаже сравнително лесна."
Пекинският човек се явил точно навреме за защитниците на чо­вешката еволюция. Няколко години по-рано се състоял един от най-прочутите съдебни процеси в световната история: един съд в Тенеси признал Джон Т. Скоупс за виновен в това, че е преподавал еволюци­ята, което било в разрез със законите на щата. Учените искали страш­на разплата. Поради това всеки нов факт в подкрепа на човешката еволюция бил добре дошъл.
След това се случил епизодът с Hesperopithecus-а. - много рек­ламиран праисторически първобитен човек, измислен от палеоант-рополозите само въз основа на един зъб от Небраска. За срам на учените, подкрепили съществуването на този човешки предшестве­ник, човекоподобния зъб се оказал всъщност от изкопаемо прасе.
Междувременно постоянните съмнения и нестихващите спорове около Pithecanthropus erectus на Дюбоа също трябвало да намерят решение. На кратко - вярващите в еволюционните идеи учени, бо­рещи се срещу външните заплахи и вътрешното разцепление, има­ли огромна нужда от едно добро откритие, което да заздрави кауза­та им.
Огън и сечива от Чжоукоудиян
Първите публикации, описващи явната употреба на огън и нали­чието на сравнително съвършени каменни и костени оръдия при Чжоукоудиян, се появили през 1931 г. Това, което е странно, в слу­чая с тези съобщения, е фактът, че компетентни учени провеждали на обекта систематични проучвания още от 1927 г., без да има све­дения нито за огън, нито за каменни сечива. Например през 1929 г. Блек пише следното: „Макар да сме проучили хиляди кубични мет­ри материал от тези пластове, досега не сме намерили нито един артефакт, нито пък сме забелязали следи от употребата на огън." Само две години по-късно, други изследователи - сред тях и Анри Брьой - вече говорели за дебели пластове пепел и намирали стоти­ци каменни оръдия на същото това място.
През 1931 г. Блек и неговите сътрудници - очевидно объркани от новите разкрития за оръдия и огън в Чжоукоудиян - се опитали да обяснят как било възможно толкова важни факти да са им убяг­вали в течение на няколко години. Те заявили, че и по-рано били забелязвали следите от огън и били намирали оръдия, но не ги спо­менавали в докладите си, тъй като не били сигурни в произхода им. Има две възможни обяснения за това защо Тейлар дьо Шарден, Блек, Пей и останалите пропуснали да съобщят за многобройните сечива и за следите от огън при Чжоукоудиян. Първото е това, кое­то те самите предложили - просто не били забелязали находките или пък имали толкова много съмнения, че не смятали за оправда­но да ги обнародват. Втората възможност е, че те много добре са знаели за оръдията и за следите от огън много преди публикацията на Брьой, но нарочно са криели информацията.
Но защо? По времето, когато били направени откритията при Чжоукоудиян, наличието на дадено находище на огън и каменни оръдия се разглеждало като белег за присъствието на Homo sapiens или на неандерталци. Според Дюбоа и Фон Кьонигсвалд, около Pithecanthropus erectus не били намерени нито каменни сечива, нито следи от огън. Експедицията на Селенка съобщила за открива­нето на огнища при Тринил, но тази информация не получила голя­ма популярност.
Може би това е причината, поради която изследователите от Чжоукоудиян се въздържали от обнародването на каменните оръ­дия и следите от огън. Те били наясно с това, че тези находки ще поставят под въпрос статута на синантропа. Скептиците можели да припишат огъня и оръдията на някакво същество, което е било съв­ременно на синантропа, но много по-развито от него -,от анатомична и културна гледна точка. Това щяло да измести Sinanthropus от мястото му на нов и важен човешки предшественик.
Както ще видим, точно това се случило веднага щом оръдията и следите от огън станали всеобщо достояние. Например през 1932 г. Брьой казва следното за връзката между синантропа от една страна и оръдията и огъня - от друга: „Неколцина видни учени изразиха независимо един от друг виждането, че едно същество, което физи­чески е толкова далеч от Човека... не е способно да направи това, което току-що описах. В този случай останките от Sinanthropus могат да се разглеждат просто като ловни трофеи, които да се при­пишат - както и следите от огън и оръдията - на истински хора, чиито останки още не са открити." Самият Брьой обаче смятал, че именно синантропът е създателят на сечивата и огъня от Чжоукоу­диян.
Съвременните изследователи са склонни да се съгласят с убеж­дението на Брьой. Обикновено синантропът е представян като изк­лючителен ловец, който убивал животни с каменните си сечива и след това ги печал на огньовете в пещерата Чжоукоудиян.
Двама антрополози от Университета на щата Ню Мексико - Луис Бинфорд и Чуан Кун Хо - създават малко по-различна представа за синантропа. Ето какво пишат те по въпроса за слоевете пепел: „Може да се предположи, че поне някои от тях са били огромни купчини гуано (птича тор), натрупали се в пещерата. Тези големи струпвания на органични материали може да са изгорели при някакви обстоя­телства... Предположението, че огънят е бил внесен и разпространен от човек, е неоправдано. Същото се отнася и за това, че горелите кости и другите материали са се появили вътре в резултат от дейс­твието на хора, които са си приготвяли храна."
Теорията на Бинфорд и Хо - че пепелявите пластове са съставе­ни основно от птичи изпражнения - не получила единодушна подк­репа. Все пак, техните твърдения заслужават сериозно внимание, въпреки че са насочени срещу традиционната представа за Пекинс­кия човек, създадена въз основа на наличието на обекта на кости, въглени и останки от хоминиди.
Според Бинфорд и Хо за Пекинския човек може да се каже най-много, че най-вероятно се е хранел с мърша; той може да е, а може и да не е използвал груби каменни оръдия, за да отрязва парчета месо от труповете, оставени от хищници в големи пещери, където понякога имало органични материали, които горели продължител­но. А може и самият той да е бил жертва на същите тези големи пещерни хищници, тъй като изглежда невероятно да е влизал доб­роволно в подобни пещери, дори и за да търси мърша.
Следи от канибализъм
На 15 март 1934 г. намерили Дейвидсън Блек на бюрото му, по­чинал от инфаркт. В ръката си стискал реконструкцията на черепа на Sinanthropus. Малко след това ръководството на Неозойската изследователска лаборатория било поето от Франц Вайденрайх, който написал изчерпателна серия от статии, посветени на фосилите на Пекинския човек. Според Вайденрайх фосилните останки от раз­личните индивиди, и най-вече черепите, показвали, че те са били жертва на канибализъм.
Повечето от откритите при Чжоукоудиян хоминидни фосили били фрагменти от черепи. Вайденрайх особено наблегнал на факта, че от всички сравнително цели черепи липсвала централната част на ос­новата. Той отбелязал, че при съвременни черепи от Меланезия „съ­щият тип наранявания е резултат от ритуален канибализъм".
Освен липсващите части от основата Вайденрайх забелязал и дру­ги следи, които можели да бъдат резултат от целенасочено прилага­не на сила. Например някои кости демонстрирали следи от удар, които „могат да се получат само ако костта е все още пластична", което доказвало, че „описаните рани трябва да са били нанесени или приживе, или малко след смъртта на индивида". По някои от ма­лобройните дълги кости от Sinanthropus, намерени при Чжоукоудиян, също имало счупвания, които за Вайденрайх били направени от хора - вероятно за извличането на мозъка.
Като обяснение на това, че са открити предимно фрагменти от черепи, Вайденрайх предложил хипотезата, че - с изключение на малобройните дълги кости - в пещерата са били донасяни само гла­ви. Ето какво заявява той: „Тази странна селекция на човешки кос­ти... е била направена от самия Sinanthropus. Той е ходел на лов за собствените си събратя по същия начин, по който е преследвал и други животни. Не е имало разлики в отношението към жертвите."
Някои съвременни авторитети са изказвали предположението, че Вайденрайх е сгрешил в интерпретацията си на човешките ос­танки от Sinanthropus. Бинфорд и Хо изтъкнали, че черепи от хо­миниди, които са били влачени от водата по чакълести речни легла, често са откривани с липсващи части от основата. Откритите в Чжо­укоудиян черепи обаче не показват никакви следи от подобни пре­мествания.
Същите двама автори предположили, че костите от хоминидите са донесени в пещерата от хищници. През 1935 г. обаче Вайденрайх пише следното: „Внасянето им...- от хищни животни е невъзмож­но... тъй като трябваше да има видими следи от захапвания и пре-дъвкване, които в случая липсват." Това било причината той да реши, че канибализмът между отделните индивиди Sinanthropus е най-вероятното обяснение.
Марселин Бул - директор на Института по човешка палеонтоло­гия във Франция - предложил друга хипотеза, - а именно, че си-нантропът е бил плячка на по-интелигентен вид хоминиди. Според Бул, малкият черепен обем на синантропа предполагал, че този хо-минид не е бил достатъчно интелигентен, за да може да бъде разг­леждан като създател на огньовете или на каменните и костените оръдия, открити в пещерата.
Ако останките от Sinanthropus са били трофеи на по-интелигент­ни ловци, кои са били те и къде са техните кости? Бул изтъкнал, че в Европа има много пещери с изобилни находки на палеолитни човешки индустрии, докато „процентът на случаите, в които са откривани ске­лети или черепи на техните създатели, е безкрайно малък".
Следователно не можем да отхвърлим хипотезата за това, че по-интелигентен вид хоминиди е ловувал синантропи само защото фо­силните им останки все още не са открити при Чжоукоудиян. Искаме само да припомним, че в предишните глави бяха представени доказателства за това, че в други части на света са били откривани напълно човешки останки, произхождащи от пластове със същата или с по-голяма възраст от тези при Чжоукоудиян. Например кос­тите от Кастенедоло в Италия, които са идентични с тези на съвре­менните хора, били открити в наслаги от плиоцена - от преди пове­че от 2 млн. години.
Фосилите изчезват
Както имахме случай да отбележим и по-рано, една от причини­те за това, да не можем да разрешим многото загадки около Пекин­ския човек, е фактът, че фосилите вече не са достъпни за проучва­не. През 1938 г. ръководените от Вайденрайх разкопки при Чжоу­коудиян били прекъснати от партизанската война, водеща се по окол­ните Западни хълмове. По-късно, когато избухнала Втората светов­на война, Вайденрайх заминал за САЩ, като отнесъл със себе си серия отливки от фосилите на Пекинския човек. Това станало през април 1941 г.
Твърди се, че през лятото на същата година оригиналните кости били опаковани в два войнишки сандъка и доставени на полковник Адхърст от охраната на' американското посолство в Пекин. Разказът продължава с това, че в началото на декември 1941 г. въпросните сандъци били натоварени на влака към пристанището Чинуангтао, където е трябвало да бъдат прехвърлени на един американски ко­раб - „Президент Харисън". Това било част от американската ева­куация от Китай. На 7 декември обаче влакът бил нападнат и оттогава никой не е виждал фосилите. След края на войната комунистическото правителство на Китай продължило разкопките при Чжоукоудиян, прибавяйки незначителен брой находки към предвоенните.
Един случай на интелектуална непочтеност
В една статия за Чжоукоудиян, отпечатана от „Сайънтифик Аме-рикън" през юни 1983 г. двама китайски учени - By Руканг и Лин Шенглонг - представили неверни данни за човешката еволюция.
Те формулират две твърдения: (1) Черепният обем на Sinanthro­pus нараснал от най-долното ниво на пластовете в Чжоукодиян (с възраст 460 000 години) до най-горното (с възраст 230 000 години), което трябва илюстрира прехода от Sinanthropus към Homo sapiens. (2) Типовете и разпространението на каменните оръдия също свидетелстват за развитието на синантропа.
В подкрепа на първата си теза By и Лин са представили анализа на шест сравнително цели черепа на Sinanthropus, открити в Чжо­укоудиян. Ето какво заявяват те: „Измереният черепен обем за най-ранния череп е 915 cm3, четирите по-късни дават средноаритмети­чен обем от 1075 стг, а най-късният - 1140 cm3." Основавайки се на тези съотношения, двамата учени стигат до следното заключение: „Изглежда, че за целия период на обитаване на пещерата, мозъчни­ят обем се е увеличил с повече от 100 cm3."
Поместената в „Сайънтифик Америкън" таблица показва место-намирането и размерите на черепите, открити в Чжоукоудиян -Находище 1 (табл. 10.1, колона А). В обясненията към таблицата обаче By и Лим са пропуснали да отбележат факта, че най-ранният череп, открит в пласт 10, всъщност е на дете. Според Франц Вайден­райх то е починало на8-9-годишна възраст, а според Дейвидсън Блек - между 11 и 13 години.
Освен това By и Лин са пропуснали да отбележат и още нещо - че един от откритите в пластове 8 и 9 черепи (череп X) е с обем 1225 cm3, което е с 85 стг повече от най-късния (череп V). Когато бъдат пред­ставени пълните данни (табл. 10.1, колона В), става ясно, че в пери­ода от преди 460 000 до преди 230 000 години няма равномерно нарастване на мозъчния обем.
Като допълнение към представянето на еволюционното развитие на черепния капацитет, By и Лин са отбелязали и тенденцията към смаляване на сечивата в наслагите на пещерата Чжоукоудиян. Ос­вен това те съобщават и това, че за откритите в по-горните нива оръ­дия са използвани по-качествени материали, отколкото за тези от по-долните. В по-късните пластове се срещал по-често висококачес­твен кварц и кремък, но по-малко пясъчник.
Промяната на технологичните умения обаче не предполага и фи­зиологично развитие на населението. Например да сравним герман­ците от 1400 г. и тези от 1990 г. Технологичните разлики са смай­ващи - реактивни самолети и автомобили срещу коне; телевизия и
телефон срещу естественото зрение и глас; танкове и ракети срещу мечове и лъкове. И все пак би било грешка да се смята, че герман­ците от 1990 г. са физиологично по-развити от тези от 1400 г. Сле­дователно, въпреки твърденията на By и Лин, разпространението на различни видове каменни не означава, че синантропът е еволюирал. Публикацията на By и Лин - особено в частта й за увеличаването на черепния обем на синантропа по време на обитаването на пещера­та Чжоукоудиян - е красноречив пример за това, че човек не трябва да вярва на всичко, което пише в научните списания за човешката еволюция. Изглежда че академичната общественост е така отдадена на еволюционистката си доктрина, че всяка статия, която има пре­тенциите да я подкрепя, минава едва ли не безкритично.
Датиране по морфология
Макар Чжоукоудиян да е най-известният палеоантропологичен обект в Китай, той далече не е единствен. Различни находища са дали фосили от ранен Homo erectus, Homo erectus, неандерталци и ранен Homo sapiens. Тези находки оформят една ясно изразена еволюционна линия. Остава отворен въпросът как точно е била изг­радена тази прогресия.
Както видяхме от представените дотук човешки фосили - неза­висимо, дали са открити в Китай, или някъде другаде, - в повечето случаи те не могат да бъдат датирани с особено голяма точност. Обик­новено находките се поставят в рамките на период, който може да бъде наречен „възможни хронологични граници". Тези граници са разтегливо понятие и зависят от използваните методи на датиране. Сред методите има химични, радиометрични и геомагнитни техно­логии, както и анализ на стратиграфията на обекта, животинските кости, типовете оръдия и морфологията на останките от хоминиди. Освен това различните учени често предлагат различни хронологич­ни граници за определени находки, независимо от използването на едни и същи методи. В този случай, ако човек не иска безкритично да приеме най-късното мнение като правилно, той е принуден да вземе предвид всички предложени датировки.
Тук обаче бихме могли да се натъкнем на известни трудности. Представете си следното: един учен чете няколко различни публи кации за две находки на кости от хоминиди, които имат различна морфология. Въз основа на стратиграфията и на животинските кос­ти те би трябвало да се отнесат - грубо казано - към един и същ период. Този период обаче обхваща неколкостотин хиляди години. Многократното тестуване, извършено от различни учени с различни палеомагнитни, химични и радиометрични методи, е дало голям брой различни дати, макар и в рамките на периода. Някои от резул­татите показват, че едната находка е по-стара, а други - че втората е по-стара. След като анализира всички публикувани данни за двете находки, нашият изследовател ще открие, че възможните датиров-ки общо взето се припокриват. С други думи, тези методи се оказ­ват неспособни да определят кой от двата индивида е по-ранен.
В такъв случай какво може да се направи? Както ще видим, по­някога учените решават, основавайки се само на предаността си към еволюцията, че костите с по-маймуноподобна морфология трябва да се отнесат към началото на възможните хронологични граници, само за да не се припокриват с възможната датировка на по-човекоподоб-ния от морфологична гледна точка хоминид. По този начин се оказ­ва, че двата индивида са разделени във времето. Не забравяйте след­ното обаче: това хронологическо подреждане е направено само въз основа на морфологията с цел да се запази еволюционното развитие. Просто не изглежда добре по едно и също време да е имало две раз­лични форми, от които едната по презумпция би трябвало да пред­шества другата.
Е
то един пример. Чанг Куангчи - антрополог от университета в Йейл - заявява следното: „Животинските находки от находищата [на хоминиди] Maпа, Чанг-янг и Лиу-чиянг не предоставят възмож­ност за по-точно датиране. Първите два фосила могат да се отнесат към който и да е момент от средния и късния плейстоцен, поне въз основа на откритата заедно с тях фауна... Ако някой би искал да определи с по-голяма точност хронологичната позиция на тези три находки, той ще трябва поне за момента да се опре единствено на техните собствени морфологични характеристики и да ги сравни с други, по-добре датирани материали от Китай." Това може да бъде определено като „датиране по морфология".
През 1981 г. Джийн С. Айгнър пише следното: „В Южен Китай очевидно е имало стабилна фауна, което затруднява подразделянето на плейстоцена. Обикновено определянето на по-ранни или по-късни периоди става по присъствието на хоминиди с по-архаична или по-развита морфология." Това е едно много ясно изложение на обос­новката за морфологично датиране. Наличието на по-развити хоми­ниди се приема като безпогрешна индикация за по-късен период.
С други думи, ако на даден обект открием маймунообразен хо­минид в комплекс от средноплейстоценска фауна, а на друг обект -по-човекоподобен хоминид в комплекс от същата средноплейстоцен­ска фауна, то би трябвало — ако следваме предложената система — да заключим следното: обектът с по-развития хоминид се датира по-късно от другия - в рамките на средния плейстоцен. Нека да припомним само, че средният плейстоцен обхваща времето от преди 1 000 000 до преди 100 000 години. Безусловно се приема, че въп­росните два обекта по никакъв начин не може да са синхронни.
След като сме извършили тези маневри, се оказва, че двата хо-минида - вече раздалечени във времето - се появяват в учебниците като пример за еволюционното развитие през средния плейстоцен! Това е една непочтена от интелектуална гледна точка процедура. Почтено би било да се признае, че сведенията не позволяват да се прецени със сигурност дали единият хоминид е предшествал дру­гия и дали не са съществували паралелно. Това би изключило двете находки от конструкцията на една хронологична еволюционна ли­ния. Единственото, което някой би могъл чистосърдечно да каже, е, че и двете са открити в пластове от средния плейстоцен. Не можем да бъдем сигурни, дали „по-развитият" човекоподобен хоминид не е предхождал „по-изостаналия" маймунообразен. Ако приемем обаче, че еволюцията е факт, бихме могли да „датираме" хоминидите по тяхната морфология и да подредим фосилните материали в съответ­ствие с това.
Нека се спрем на един специфичен пример за проблема с „въз­можните хронологични граници". През 1985 г. Куи Жонгланг съоб­щил, че през 1971 и 1972 г. в пещерата Янхуй били намерени зъби от Homo sapiens. Находището се намира близо до Тонгдзи в южно-китайската провинция Гуижу. Освен човешките останки там била намерена и фауна от тип Stegodon-Ailuropoda. Stegodon-ът е вид изчезнал слон, aAiluropodaia. - гигантска панда. Този тип фауна е типична за средния плейстоцен на Южен Китай.
В пълния списък на животинските останки от находището Тонг­дзи, направен от Хан Дефен и Key Чунхуа, са включени 24 вида бозайници. Всички те се срещат и в съставените от същите автори списъци за средния (и ранния) плейстоцен. Известно е обаче, че огромното количество от изброените видове съществуват - освен през плейстоцена - и до наши дни.
Ето какво заявява авторът на публикацията за откритията при Тонгдзи: „Пещерата Янхуй е първият обект в цялата провинция, където са открити останки от Homo sapiens... Фауната предполага хронологичен обхват в средния и късния плейстоцен, но археологи­ческите [човешките] находки отнасят находището към късния плейстоцен."
С други думи присъствието на фосили от Homo sapiens е прието като определящ фактор за датирането на обекта в късния плейстоцен. Това е очевиден случай на датиране по морфология. Но - според предс­тавените от Куи животински останки всичко, което може да бъде каза­но със сигурност, е, че датировката на фосилите от Homo sapiens може да варира в границите на средния и късния плейстоцен.
К ъм това трябва да добавим обаче стратиграфските данни, които определено насочват към дата в средния плейстоцен. Куи дава след­ната информация: „В пещерата има няколко пласта. Всички човеш­ки фосили, каменни оръдия, горели кости и останки от бозайници са открити в четвъртия пласт, състоящ се от сивожълт пясък и ча­къл." Това струпване в един-единствен пласт на човешки кости и остан­ки от разпространени през средния плейстоцен бозайници предполага тяхната едновременност. Като общо се смята, че жълтите наслаги в пе­щерите на Южен Китай се отнасят към средния плейстоцен.
Ние също направихме анализ на списъка с животински видове, при който стигнахме до извода, че има основания датировката му да се стесни само до средния плейстоцен. Смята се, че представеният при Тонгдзи Stegodon е съществувал от началото на плиоцена до края на средния плейстоцен. В един списък на животински видове, важни за датирането на находища в Южен Китай, Айгнър посочва, че Stegodon orientalis съществува само до края на средния плейс­тоцен, макар да е поставила въпросителна след това.
Датирането на обекта при Тонгдзи само в средния плейстоцен се подкрепя от присъствието и на един вид, чието изчезване в края на периода се смята за по-сигурно. В списъка си Айгнър е включила освен Stegodon orientalis, и други видове от Тонгдзи. Сред тях е и Megatapirus („гигантски тапир"), за който тя казва, че се среща само през средния плейстоцен. Китайските учени са класифицира­ли откритите при Тонгдзи екземпляри като Megatapirus augustus. Айгнър характеризира Megatapirus augustus като „голяма фосилна форма, представена в колекциите от материали от средния плейсто­цен на Южен Китай". Според нас присъствието на Megatapirus augustus ограничава най-късната възможна дата на фауната от Тон­гдзи до края на средния плейстоцен (фиг. 10.1).
Друг характерен фосил от списъка на Айгнър е Crocuta crocuta (съвременната хиена), която се появява за първи път в Китай през средния плейстоцен. Нейното присъствие в Тонгдзи ограничава най-ранната възможна дата до около средата на средния плейстоцен.
Да обобщим: като използваме в качеството им на характерни фо-сили Megatapirus augustus и Crocuta crocuta, можем да опреде­лим, че възможните хронологични граници на фауната от Тонгдзи са от средата до края на средния плейстоцен.
Оказва се, че Куи всъщност е продължил съществуването на ня­кои видове бозайници от фауната тип Stegodon-Ailuropoda (като например Megatapirus augustus) от средния плейстоцен до нача­лото на късния плейстоцен, само за да запази приемливата датиров-ка за фосилите на Homo sapiens. Тази операция е била изискана от неговите теоретични предразсъдъци. Веднъж след като това е било извършено, Homo sapiens от Тонгдзи — вече на сигурно място в къс­ния плейстоцен - преспокойно е можел да бъде включен в еволюцион­ната прогресия и да бъде цитиран като доказателство за човешката еволюция. Ако го отнесем към по-ранния период от реалните му хроно­логични граници, заложени от съпътстващата фауна — в средата на средния плейстоцен - той ще се окаже съвременен на Homo erectus от Чжоукоудиян. Това обаче няма да изглежда много добре в който и да било учебник, посветен на човешката еволюция в Китай.
Подложихме на внимателен анализ съобщенията за още няколко китайски обекта и открихме, че при тях разпределението във вре­мето на различните хоминиди е извършено въз основа на същия процес на датиране по морфология. През 1964 г. при Лантиан бил открит череп от Homo erectus, който бил по-примитивен от тези от Чжоукоудиян. Това накарало редица автори, сред които и Дж. С. Айгнър, да го поставят по-рано във времето. Нашият собствен ана­лиз на фосилната фауна обаче показа, че датите на двете находки — тази от Лантиан и тази от Чжоукоудиян - се припокриват. Същото се отнася и за една челюст or Homo erectus, открита при Лантиан.
Все пак ние не твърдим, че черепът на Лантианския Homo erectus е съвременен н&Ното erectus от Чжоукоудиян - Находи­ще 1. В съответствие със стандартната ни процедура, ние просто разширяваме „възможните хронологични граници" на примитивния Homo erectus от Лантиан, в които трябва да влезе и периодът, пред­ставен в обитаването на Чжоукоудиян.
Сега вече разполагаме с припокриващи се дати в средния плейс­тоцен за следните хоминиди: (1) Лантианският човек - примитивен Homo erectus; (2) Пекинският човек - по-развит Homo erectus; (3) човекът от Тонгдзи, описан като Homo sapiens. He твърдим, че тези създания наистина са съществували паралелно.' Може и да са, може и да не са. Това, за което настояваме, е следното - учените не би трябвало да твърдят, че хоминидите не са съществували паралел­но само защото имат различна морфология. И въпреки всичко -точно това се случва. Учените са подредили китайските фосилни хоминиди в хронологична еволюционна прогресия, опирайки се глав­но на физическите им характеристики. Тази методология гаранти­ра, че нито един фосил няма да изпадне от сферата на еволюционис-тките очаквания. Палеоантрополозите си служат с морфологичните разлики на хоминидните фосили, за да разрешат споровете по фау-нистичните, стратиграфските, химичните, радиометричните и гео-магнитните дати, така че те да отговарят на общоприетата еволюци­онна прогресия. По този начин те позволяват на теоретичните им предразсъдъци да замъглят другите възможности.
Още открития в Китай
През 1956 г., докато копаели за тор в една пещера близо до Маба - в южнокитайската провинция Гуангдонг, - селяни намерили че­реп, който очевидно принадлежал на примитивно човешко същество. Изглежда, че в научните среди има консенсус, че черепът от Маба е от Homo sapiens и демонстрира известни неандерталоидни черти.
Лесно е де се разбере, че в съответствие с еволюционистките си очаквания учените биха искали да отнесат въпросния череп към самия край на средния или към началото на късния плейстоцен -след Homo erectus. Въпреки че находката наистина може и да е от началото на късния плейстоцен, откритите в пещерата животински кости са от бозайници, които са съществували не само в късния, но и в средния и дори в ранния плейстоцен. Изглежда, че най-важното основание за датирането на пещерата Маба в края на средния или нача­лото на късния плейстоцен е морфологията на човешките кости.
Нека осъвременим списъка си - вече имаме припокриващи се хронологични граници (всичките - в средния плейстоцен) за: (1) примитивен Homo erectus (Лантиан); (2) Homo erectus (Чжоукоу-диян); (3) Homo sapiens (Тонгдзи); (4)Homo sapiens c неандерта-лоидни черти (Маба).
Оформящата се възможност -Homo erectus да е съществувал в Китай паралелно с други, по-развити хоминиДи - хвърля още масло в огъня на спора кой точно е отговорен за разбитите черепи на Пе­кинския човек и за присъствието на усъвършенствани каменни се­чива при Чжоукоудиян - Находище 1. Дали в средата на средния плейс­тоцен наистина са съществували паралелно няколко различни вида хо-. миниди, с различна степен на развитие? Не го твърдим със сигурност, но според наличната информация такава възможност съществува. До­като проучвахме научната литература, не открихме нито една ясна при­чина, която да изключва едновременното им съществуване - с изк­лючение на факта, че са различни като морфология.
Със сигурност ще се намерят хора, които да заявят, че фактите на човешката еволюция са толкова убедително доказани - отвъд вся­ко разумно съмнение, - че е напълно оправдано хоминидите да се да­тират по тяхната морфология. Според нас обаче подобни твърдения не могат да издържат на сериозна критика. Както показахме във втора-седма глави, съществува изобилна информация, която противоречи на общоприетите по настоящем представи за човешката еволюция; тези факти са били забравени или потиснати. Освен това учените система­тично са пренебрегвали слабостите в доказателствата, които би тряб­вало да подкрепят текущите еволюционистки хипотези.
Ако се случи така, че копаещ за тор китайски селянин намери един напълно човешки череп, само че заедно с ясно определима пли-оценска фауна, учените със сигурност ще протестират, че не са при­съствали компетентни наблюдатели, които да направят съответните стратиграфски проучвания. Обратното - тъй като черепът от Маба би могъл да бъде вкаран в стандартната еволюционна последовател­ност, начинът му на откриване не е от толкова голямо значение.
Дори и след като човек се научи да разпознава твърде спорната практика на морфологично датиране, той би бил много изненадан от факта, колко често тя се прилага. В рамките на изследванията на човешката еволюция в Китай тя се явява не като изключение, а по-скоро като правило. През 1956 г. работници намерили максила (горна челюст) от Homo sapiens при Лонгдонг в окръг Чангянг - в южноки-тайската провинция Хубей. За много специалисти това била една добре дошла възможност за хладнокръвно морфологично датиране.
Горната челюст - определена като Homo sapiens c известни при­митивни черти — била намерена в комбинация с типична за южно-китайския среден плейстоцен фауна, в която се срещала и Ailuropoda (панда), nStegodon (изчезнал слон). През 1962 г. Чанг Куанг-чи от университета в Йейл пише следното: „По принцип се смя­та, че откритата в тази пещера фауна се отнася към средния плеасто-цен, но изследователите са предложили дата в късния плейстоцен, тъй като морфологията на намерената горна челюст не е толкова примитив­на, колкото тази на Sinanthropus." Очевидно е, че морфологията е основната причина, която кара Чанг да постави Homo sapiens от Чан­гянг по-късно във времето от Пекинския Homo erectus.
През 1981 г. Дж. С. Айгнър също прави подобно изявление: „Ня­кои от животинските останки предполагат дата в средния плейсто­цен, като присъствието на близък до Homo sapiens хоминид сочи по-скоро към края на периода."
Особено поразително в случая е това, че учените разглеждат фау­ната в Чангянг, без въобще да се спрат на възможността в Китай Homo sapiens и Homo erectus да са съществували едновременно. В този смисъл е и написаното през 1931 г. от сър Артър Кейт: „В миналото често се е случвало, откриването на човешки останки в даден пласт да повлияе при определянето на възрастта му; тенден­цията е геологичните данни да се интерпретират така, че да не вли­зат в явен конфликт с теоретично късната поява на човека."
През 1958 г. работници открили човешки фосили в пещерата Лиуджианг, намираща се в южнокитайския автономен район Гуан-кси Жуанг. Сред тях имало череп, прешлени, ребра, тазови кости и дясна бедрена кост. От анатомична гледна точка това били останки от съвременен човек и все пак били открити с фауна от тип Stegodon-Aurilopoda, което дава хронологични граници в целия среден плейс­тоцен. Китайските учени обаче отнесли човешките кости към къс­ния плейстоцен, най-вече въз основа на развитата им морфология. Находището Дали - в провинция Шаанкси - дало човешки че­реп, определен като Homo sapiens c примитивни черти. Животинските останки съдържали видове, представени в средния плейсто-цен и дори по-рано.
Някои китайски палеоантрополози предложили датировка в края на средния плейстоцен. Това може и да обяснява присъствието на човешкия череп, но съпътстващата фауна определено не постулира такава дата. По-скоро, тя предполага разтягане на хронологичните граници па. Homo sapiens от Дали назад в средния плейстоцен, ко­ето отново ни дава припокриване с Пекинския човек от Чжоукоуди-ян — Находище 1.
По този начин можем да стигнем до заключението, че определе­но е възможно, ЧжоукоудиянскиятЯсшо erectus да е съществувал паралелно с най-различни други хоминиди - ранен Homo sapiens (с неандерталоидни черти), Homo sapiens sapiens и примитивен Homo erectus (фит.10.2).
В опитите си да се оправят в това задръстване от хоминиди в средния плейстоцен, учените многократно са си служели с морфо­логията на човешките фосили, за да изберат желаната дата - в ши­роките хронологични граници, зададени от съпътстващата фауна. По този начин те са съумели да запазят еволюционната прогресия на хоминидите. Трябва да отбележим, че тази създадена по изкуст­вен начин последователност по-късно се използва като доказателст­во за еволюционистката хипотеза.
Н апример, както вече показахме на няколко пъти, една находка на Homo sapiens, чиято възможна датировка се простира от среда­та на средния плейстоцен (времето на Пекинския човек) до късния плейстоцен, изкуствено ще бъде поставена в края на този период. Отнасянето й към средата на средния плейстоцен би била също тол­кова оправдана, макар и да влиза в противоречие с еволюционистките очаквания.
Ще завършим прегледа на фосилни хоминидни находки от Ки­тай с няколко обекта, които са разглеждани като отнасящи се към ранния плейстоцен. При Юанму, в югозападната китайска провин­ция Юнан, геолози открили два зъба (резци) от хоминид. Според китайските учени, те били по-примитивни от тези на Пекинския човек. Следователно те са приписани на някакъв негов предшестве­ник - много примитивен Ното erectus, произлязъл от азиатския Australopithecus.
По-късно при Юанму били намерени и каменни оръдия - три стъргалки, ядро, пластина и връх от кварц или кварцит. От публикуваните рисунки може да се заключи, че те са близки до евро­пейските еолити и Олдованското производство от Източна Африка. Заедно с оръдията и зъбите, били открити и пепеляви пластове, съдържащи кости от бозайници.
Находището дало вероятна палеомагнитна дата от 1,7 млн. годи­ни - в рамките на 1,6-1,8 млн. години. Тази възраст била оспорена, но водещите китайски учени все още я приемат, изтъквайки, че животинските останки съответстват на отнасянето на обекта към ранния плейстоцен.
Съществуват определени проблеми с поставянето на Номо erectus от Юанму в ранния плейстоцен. Смята се, че Homo erectus се е развил от Homo habilis в Африка - преди около 1,5 млн. години -и се е разпространил из Стария свят не по-рано от преди около 1 млн. години. Освен това се приема, че Homo habilis е съществувал само в Африка. Предложената датировка за хоминида от Юанму включва независим произход я&Ното erectus в Китай. Това би трябвало да означава също, че преди 2 млн. години в Китай е същес­твувал или Homo habilis, или Australopithecus. Съвременната тео­рия изключва подобно нещо.
Ето какво пишат по този въпрос през 1986 г. Луис Р. Бинфорд и Нанси М. Стоун: „Трябва да отбележим, че мнозина китайски учени са се обрекли на идеята, че човекът се е появил в Азия. Тази пози­ция допринася за твърдото им желание, да бъдат приети безкри­тично някои много ранни дати за китайски находища и да бъде проучена възможността за откриване на каменни оръдия в пластове от плиоцена." Също така можем да кажем, че западните учени без­критично отхвърлят много ранните дати за откриваните из целия свят на хоминидни фосили и артефакти, тъй като са се обрекли на идеята, че човекът се е появил в Африка.
Както сме споменавали и по-рано, не е необходимо да се приема, че еволюцията е протекла в Африка или Азия. Както видяхме от предишните глави, има огромно количество доказателства (от които много са били откривани от професионални учени) за това, че в продъл­жение на десетки милиони години хора от съвременен тип са обитава­ли различни континенти, включително и Южна Америка. В същия период са съществували и най-различни човекоподобни създания, някои от които са приличали повече на хора, отколкото други.
Още веднъж се сблъскваме с въпроса, който възникна при предста­вянето на аномалните културни останки (Глави2-6): защо е необходимо
да приписваме откритите при Юанму ранноплейстоценски каменни оръдия и следи от огън на някакъв примитивен Ното erectus?
Те не са намерени близо до зъбите, определени като принадлежа­щи на Homo erectus. Освен това от самия Китай, както и от други части на света, има доказателства, че Homo sapiens е съществувал през ранния плейстоцен и дори по-рано.
През 1960 г. Жиа Ланпо проучвал пясъчни и чакълести пластове от ранния плейстоцен при Ксихоуду в северната провинция Шанк-си. Той намерил три камъка със следи от удари, като по-късно през 1961 и 1962 г. били открити още оръдия. На находището била при­писана възраст от повече от 1 млн. години, тъй като сред материа­лите имало и животински останки от ранния плейстоцен. Палео-магнитното датиране дало стойност от 1,8 млн. години. При Ксихо­уду били намерени и разрязани кости и следи от огън. Според Жиа, артефактите и останалите следи трябва да се припишат на Australopithecus. Според текущите представи обаче този хоминид не е използвалогън. Смята се, че на това са били способни само Homo erectus, неандерталците и Homo sapiens.
Едва ли е учудващо, че Дж. С. Айгнър изразява силна резерви­раност към публикуваните от Жиа данни: „Въпреки силната подк­репа, която се оказва на наличието на човешка активност през ран­ния плейстоцен при Хсихоуту [Ксихоуду], на този етап аз не мога да приема безрезервно материалите... Ако тази интерпретация на Хсихо­уту се потвърди, това би означавало, че в Северен Китай - преди около 1 000 000 години - е имало хора, които са използвали огън. Това би поставило под въпрос някои от настоящите представи - както за хода на човешката еволюция, така и за адаптивните способности на ранните хоминиди." Веднъж щом човек се откъсне от тези настоящи представи обаче, пред него се откриват интересни възможности.
С това приключваме прегледа на откритията в Китай. Видяхме, че определянето на възрастта на фосилните хоминиди е било изкри­вено от „морфологичното датиране". Когато тези датировки бъдат поправени, така че да отговарят на действителните хронологични граници на съпътстващата фауна, натрупаните сведения не съумя­ват да подкрепят категорично еволюционистката хипотеза. Напро­тив — материалите са по-скоро в съответствие с идеята, че по време на плейстоцена съвременни от анатомична гледна точка хора са съ­ществували паралелно с най-различни човекоподобни създания.
11.
Съществуват ли първобитни хора?
Докато разглеждахме фосилните хоминиди в Китай, открихме податки за това, че през плейстоцена хората може да са съществува­ли паралелно с по-маймуноподобни хоминиди. Това може да е вярно дори и за настоящата епоха. През последните стотина години учени­те са натрупали значителен обем информация за това, че дори и днес дивите части на света приютяват създания, които са подобни на неандерталците, на Homo erectus или на австралопитеците.
Професионални учени са (1) наблюдавали диви хора в естествена­та им среда, (2) наблюдавали живи пленени индивиди, (3) проучва­ли мъртви екземпляри, (4) събрали физически доказателства за съществуването на диви хора, сред които има стотици отпечатъци от стъпки. Освен това те са интервюирали и ненаучни информатори и са изследвали голямото количество сведения за диви хора, съдър­жащи се в древните писмени и устни традиции.
Криптозоология
В очите на някои учени, изследването на странни създания -сред които са и дивите хора - формира истински отделен клон на съвременната наука. Той е наречен криптозоология. Терминът е създаден от френския зоолог Бернар Хьовелман и описва научното изследване на животински видове, за които има сведения, но чието съществуване не е документирано със сигурност. Гръцката дума kryptos означава „скрит", т. е. „криптозоология" може да се преведе буквално като „изучаване на скритите животни". Съществува и Международно общество за криптозоология, в чиито ръководен съ­вет влизат професионални биолози, зоолози и палеонтолози, работе­щи в музеи и университети по целия свят. Целта на това общество -така, както е формулирана в издаваното от него списание „Крипто­зоология" — е „проучването, анализа, публикуването и обсъждането на всички проблеми, свързани с животни с неочаквана форма и раз­мери, или пък с неочаквана поява във времето и пространството". Всеки типичен брой на „Криптозоология" съдържа поне една науч­на статия по тематиката за дивите хора.
Дали наистина е възможно на планетата да съществуват непозна­ти видове хоминиди? Мнозина не се склонни да повярват в това, като се основават най-вече на две неща. На първо място, те смятат, че всеки сантиметър от Земята е бил проучен старателно. Те вярват освен това, че учените разполагат с пълен опис на живите същества на планетата. Така формулираните две предположения просто не отговарят на истината.
На първо място, дори в една държава като САЩ има огромни необитаеми и рядко посещавани пространства. Например в северо­западните части на САЩ все още има големи планински райони, покрити с гъсти гори - те са картографирани от въздуха, но по суша хора проникват в тях изключително рядко.
На второ място, всяка година се откриват удивително голям брой животински видове - около 5000, дори по консервативни оценки. Как­то може да се предположи, една огромна част от тях - може би около 4000 - са насекоми. И все пак през 1983 г. Хьовелман отбелязва след­ното: „Съвсем доскоро - през 70-те години на XX в. - всяка година се откриваха средно по 112 вида риби, 18 вида влечуги, около 10 вида земноводни, същия брой бозайници и 3-4 вида птици."
Европейските диви хора
Съобщения за диви хора има от много отдавна. Изображения на получовешки създания могат да бъдат видени по много от произве­денията на художествените занаяти на гърци, римляни, картаген-ци и етруски. Например в Музея по праистория в Рим има етруска сребърна купа, на която - сред изображения на ловци на коне - има фигура на голямо човекоподобно създание. През Средните векове в европейското изкуство и архитектура продължават да се появяват диви хора. На една от страниците на съставения през XIV в. „Псал­тир на кралица Мери" има много реалистично представен космат див човек, който е нападнат от няколко кучета.
Северозападна Северна Америка
Индианците, населявали сегашните северозападни територии на САЩ и Западна Канада, са вярвали в съществуването на диви хора в продължение на векове. Тези създания са известни под много име­на, едно от които е Саскуоч. През 1792 г, испанският ботаник и натуралист Хосе Мариано Мозиньо направил описание на индианци­те от Нуутка Саунд на о. Ванкувър, в Канада. Ето какво пише в него: „Не знам какво да кажа за Матлокс - обитателя на планинска­та област, — от който всички изпитват невероятен ужас. Те си пред­ставят тялото му като особено чудовищно - цялото покрито с твърда черна четина; главата му приличала на човешка, но имал кучешки зъби, които били много по-големи, по-здрави и по-остри и от мечи; ръцете му били изключително дълги, а пръстите на ръцете и кра­ката му завършвали с дълги извити нокти."
В книгата си „Ловецът от пустошта", издадена през 1906 г., аме­риканският президент Теодор Рузвелт е включил и един много ин­тересен разказ за див човек. Инцидентът станал в планините Би-търрут, намиращи се между Айдахо и Монтана. Дори в наши дни има съобщения, че в този район все още живеят диви хора.
Според това, което пише Рузвелт, в първата половина или среда­та на XIX в. един трапер на име Боман и неговият партньор изслед­вали един особено непроходим и изолиран проход. Някакво непозна­то създание на няколко пъти опустошавало лагера им - през нощта, когато не можели да видят ясно голямото животно, и през деня, когато ги нямало. Един ден Боман намерил партньора си мъртъв в лагера, очевидно убит от същото това същество. То било оставило стъпки, които много приличали на човешки. И за разлика от меч­ките, които обикновено ходят на четири крака, то ходело на два.
Взета сама по себе си, историята на Боман не е кой знае колко впечатляващо доказателство за съществуването на диви хора в Се­верна Америка, но ако бъде разгледано в контекста на по-съществе­ни съобщения, придобива много по-голямо значение.
На 4 юли 1884 г. вестник „Колънист" - печатан във Виктория, Британска Колумбия - публикувал история за някакво странно съз­дание, което било заловено близо до град Йейл. Ето какво се казва в нея: „Джако" - така ловците кръстили съществото — е нещо като горила, с височина 4 фута и 7 инча (1,40 т) и тегло 127 фунта (58 kg). Той има дълга твърда черна коса и прилича на човешко същество. Има само една разлика - цялото му тяло, с изключение на ръцете (или лапите) и краката, е покрито с къса лъскава козина с дължина около 1 инч (2,6 cm). Предмишницата му е много по-дълга от тази на някой мъж, и освен това той притежава невероятна сила."
Че създанието не е горила, това поне е ясно — теглото му е много малко. Някой би могъл да предположи, че Джако е бил шимпанзе. Тази идея обаче явно е била разгледана и отхвърлена от запознатите с него хора. През 1961 г. зоологът Айван Сандерсън споменава „ко­ментар, направен в друг вестник, малко след публикуването на ори­гиналната история, и в който се задавал въпросът... как въобще някой можел да си помисли, че този „Джако" можел да е избягало от цир­ка шимпанзе". От същия район има и други съобщения за подобни същества. Например Александър Коулфийлд Андерсън - топограф на „Хъдсън Бей Къмпани" - разказал за това, как хуманоидни съз­дания на няколко пъти хвърляли камъни по групата му, която про­карвала търговски маршрут; това станало през 1864 г.
През 1901 г. известният търговец на дървен материал Майк Кинг разработвал изолиран район в северната част на о. Ванкувър. Когато се изкачил на един хълм, Кинг забелязал голямо човекоподобно съ­щество, покрито с червеникава козина. То стояло на брега на един поток, миело в него някакви корени и ги подреждало на два спрет­нати купа зад себе си. След това създанието си тръгнало, тичайки точно като човек. Откритите от Кинг стъпки били съвсем човешки, с изключение на „феноменално дългите и разперени пръсти."
През 1941 г. няколко членове на семейство Чапмън видели див човек при Ръби Крийк в Британска Колумбия. Един слънчев летен следобед най-големият син на госпожа Чапмън разтревожено й съоб­щил, че от близката гора слиза някакво голямо животно. В началото тя решила, че става дума за голяма мечка. След това обаче — за огромен неин ужас - видяла, че това всъщност бил огромен човек, покрит целия с жълтеникавокафява козина. Козината била с дъл­жина около 4 инча (10 cm). Създанието се насочило директно към къщата и госпожа Чапмън събрала трите си деца и побягнала надо­лу към селото.
През октомври 1955 г. господин Уилям Роу, който бил прекарал по-голямата част от живота си в лов на диви животни и изучаване на навиците им, също срещнал див човек. Това се случило близо до малкия град Тийт Джоун Кейч в Британска Колумбия. Ето какво разказал Роу под клетва. Един ден се катерел нагоре по планината Мика — към една стара изоставена мина, когато видял, от разстоя­ние около 75 ярда (56 т), нещо, което в началото взел за мечка. Когато създанието излязло от сянката, Роу разбрал, че става дума за нещо различно: „Първото ми впечатление беше, че това е някакъв огромен мъж - висок около 6 фута (1,80 т), широк около 3 фута (91 cm) и тежащ може би около 300 фунта (135 kg). Беше покрит от главата до петите с тъмнокафява козина с побелели връхчета. Кога­то се приближи, видях, че има гърди и че е жена."
През 1967 г. Роджър Патерсън и Боб Гимлин успели да заснемат на кратък цветен филм женска Саскуоч. Това станало в областта Блъф Крийк в Северна Калифорния. Освен това, те направили и от­ливки от нейните отпечатъци, които били дълги 14 инча (36 cm). Има няколко схващания по въпроса за този филм. Някои автори­тетни учени заявили веднага, че става дума за очевидна фалшифи­кация, докато други го определили като доказателство за същест­вуването на Саскуоч. Изказани били и няколко смесени мнения. Д-р Д. У. Грийв - анатом, специализирал в областта на човешката по­ходка - проучил филма и заявил следното: „Субективните ми впе­чатления се колебаят между пълното приемане на Саскуоч с оглед на това, че е трудно да се фалшифицира такъв филм, и ирационал-но отхвърляне, основаващо се на емоционалния ми отговор на самата възможност за съществуването на Саскуоч."
Антроположката Майра Шакли от университета в Лестър отбе­лязва, че явно повечето мнения се свеждали до това, че „филмът е фалшификация, но определено много добра". С подобни обяснения обаче могат да се отхвърлят почти всички видове научни доказател­ства. Единственото, което трябва да се направи, е да се постулира достатъчно добър измамник. Следователно хипотезата за измама трябва да се прилага само там, където наистина има данни - както например в случая с Пилтдаун. При идеално стечение на обстоятел­ствата, би трябвало фалшификаторът да може да бъде изобличен.
Освен това дори и един доказан случай на измама не може да бъде използван, за да се отхвърлят цели категории от сходни сведения.
Що се отнася до стъпките от Саскуоч - независими свидетели са проучили и са съобщили за стотици групи, като повече от 100 са запазени като снимки или отливки. Независимо от това критиците твърдят, че става дума за фалшификации. Без съмнение има таки­ва случаи - дори и най-пламенните поддръжници на Саскуоч ще се съгласят с това. Дали обаче това е валидно за всеки един пример?
През 1973 г. Джон Р. Нейпиър - уважаван британски анатом - зая­вил, че ако всички отпечатъци са фалшиви, „ще трябва да приемем съществуването на конспирация, подобна на мафията - с разклонения в буквално всеки голям град от Сан Франциско до Ванкувър".
Нейпиър обявил, че намира проучените от самия него отпечатъ­ци за „убедителни от биологична гледна точка". Ето какво пише той: „Доказателствата, с които се запознах, ме убедиха в това, че някои от следите са истински и че наподобяват по форма човешки­те... Убеден съм, че Саскуоч съществува."
Гроувър С. Кранц - антрополог от Щатския университет във Ва­шингтон - в началото се отнасял скептично към съобщенията за Саскуоч. За да определи, съществува ли наистина това създание, или не, Кранц детайлно проучил няколко отпечатъка, открити през 1970 г. в североизточните части на щата Вашингтон. Докато рекон­струирал скелетната структура на стъпалото - основавайки се на отпечатъка - той забелязал, че глезенът е разположен по-напред, отколкото при човешкия крак. Като взел под внимание предполага­емото тегло и височина на един възрастен Саскуоч и основавайки се на познанията си по физическа антропология, Кранц изчислил точ­но колко напред трябва да е изнесен глезенът. Като се върнал към отпечатъците, той установил, че положението на глезена при тях отговаря абсолютно точно на теоретичните му изчисления. „В този момент реших, че това нещо наистина трябва да съществува - пише той. - Няма начин предполагаемият измамник да е знаел, колко по-напред да сложи глезена. На мен ми отне няколко месеца да го пос­тигна, като при това разполагах с отпечатъците. Можете да си пред­ставите, колко по-умен трябва да е бил той."
Заедно със специалиста по диви хора Джон Грийн, Кранц е автор на няколко изчерпателни публикации по въпроса за северноамери­канските отпечатъци. В общия случай следите се дълги между 14 и 18 инча (36,5-47 cm) и широки между 5 и 9 инча (13-23 cm),
осигурявайки три до четири пъти по-голяма площ от тази на един нормален човешки крак. От това произлиза и популярното име „Го­лямата стъпка". Кранц изчислил, че за да се получи типична следа от Саскуоч, е необходимо тегло от най-малко 700 фунта (318 kg). T. е. - ако иска да направи хубав отпечатък, един тежащ 200 фунта (91 kg) човек ще трябва да носи 500 фунта (227 kg) товар.
Това е само началото. Съществуват съобщения, в които се опис­ват следи, проследени на разстояние от три четвърти миля (1,2 km) до няколко мили, в пустинни райони, отдалечени от каквито и да било пътища. Разкрачът на Саскуоч варира между 4 и 6 фута (1-2 т) (крач­ката на един нормален човек е около 3 фута (0,9 т). Ако искате, може­те да се опитате да вървите една миля (1,6 km), носейки 500 фунта (227 kg) на гърба си и правейки крачки от по 5 фута (1,5 т).
„Правени са предположения за използването на някаква машина за стъпки - нещо като механична щампа — продължава Нейпиър, -но човек трудно би могъл да си представи апарат, който хем да е в състояние да упражнява натиск от около 800 фунта (362 kg) на квад­ратен фут (30,48 cm), хем да може да бъде пренасян през неравен и планински терен". Някои от описаните следи са били оставени в пресен сняг, което позволило на наблюдателите да се убедят, че па­ралелно или върху тях няма никакви други, които да са оставени от предполагаемата машина. В някои случаи в рамките на една единс­твена серия, разстоянието между пръстите на крака се различава между отделните отпечатъци. Това означава, че освен останалите проблеми, с които би се сблъскал всеки фалшификатор, той ще тряб­ва да предвиди и подвижни части за изкуствените си крака.
На 10 юни 1982 г. Пол Фрийман - служител към Горската служба на САЩ — проследявал един лос, когато забелязал космато двукра-ко същество, високо около 8 фута (2,40 т), което стояло на око­ло 60 ярда (55 т) от него. След 30 секунди, голямото животно из­чезнало. Кранц проучил отливки от оставените от това създание от­печатъци и открил пори, кожни шарки и други характерни белези, които си били точно на мястото - като за крак на голям примат. Детайлните отпечатъци от кожа, които се били запазили по стра­ничните стени на следите, показали наличието на меки възглавнич-ки по долната част на ходилото.
Въпреки всички тези убедителни доказателства, защо почти всич­ки антрополози все още пазят мълчание по отношение на Саскуоч? Кранц отбелязва, че „те се страхуват за работата и репутацията си".
По същия начин Нейпиър заявява: „Един от проблемите - може би дори най-големият - при проучването на Саскуоч е недоверието, с което работодатели и съседи се отнасят към хората, които твърдят, че са виждали това създание. В някои области, признаването на по­добно преживяване е равносилно на рискуване на личната репута­ция, социален статус и професионална надеждност." Като пример той разказва за „случая с един високо квалифициран геолог, работещ за петролна компания, който разказа историята си, но настоя да не споменаваме името му, тъй като се боеше от уволнение". В този сми­съл, ето какво казва за Кранц Родерик Спрат - антрополог от универси­тета на щата Айдахо: „Откритото желание за изследване'на непознато­то, което Кранц демонстрира, му е коствало уважението на много от колегите, както и израстването в академичната йерархия."
По-голямата част от съобщенията за Саскуоч идват от североза­падните части на САЩ и от Британска Колумбия. „Принудени сме да заключим - казва Нейпиър, - че в наши дни в дивите области на-северозападните части на САЩ и в Британска Колумбия живее чо-векоподобно създание с гигантски размери." От източните части на САЩ и Канада също има многобройни съобщения. Нейпиър стига до следното заключение: „Фактът, че едно подобно създание същес­твува и се размотава наоколо, сериозно подкопава доверието в съвре­менната антропология." Може би трябва да добавим, че освен това подкопава доверието в биологията, зоологията и науката изобщо.
Централна и Южна Америка
От тропическите гори на Южно Мексико има сведения за някак­ви същества, наричани Сисимайт. Геологът Уендъл Скоусън съоб­щава, че племето кубулко от Баха Верапас му разказали следното: „В планините живеят много големи диви хора, които са напълно покрити с къса и гъста кафява козина и които са без вратове. Те имат малки очи, дълги ръце и огромни длани. Оставят следи, които са два пъти по-дълги от човешките." Имало няколко случая, в които отделни хора са разказвали, че са били преследвани по планинските склонове от Сисимайт. В началото Скоусън решил, че става дума за мечка. Все пак, когато разпитал подробно местните хора, се убедил, че явно не е така. От Гватемала също има съобщения за такива създания, къде­то - поне така се твърди - те отвличали жени и деца.
Жителите на Белиз (по-рано Британски Хондурас) разказват за полу-човешки същества, наречени Дуенди, които обитават джунг­лите в южните части на страната. Името Дуенди произлиза от ис­панската дума Duende, която означава „таласъм". През 1961 г. Айван Сандерсън - по това време той ръководел проучване в Белиз - пише следното: „Срещнах десетки хора, които са ги виждали. По­вечето от тях бяха хора с положение, работещи за важни организа­ции - например Министерството на горите. В редица случаи, те са получили обучението си в Европа или в САЩ. Един от тях - местен младши лесничей - описа с големи детайли две такива малки съз­дания, които внезапно забелязал да го наблюдават от края на горс­кия резерват, разположен в подножието на планините Мая... Според описанието, тези дребни същества били на ръст между 3 фута и 6 инча (1,07 т)и4 фута и 6 инча (1,38 т), с хармонични пропорции, но с масивни рамене и много дълги ръце. Те били покрити с гъста твърда кафява козина, наподобяваща на тази на късокосместо куче. Имали жълтеникави плоски лица, но косата им не била по-дълга от тази по тялото, с изключение на тази по врата и горната половина от гърба." Очевидно дуендите се различават от големите Саскуоч, живее­щи по Тихоокеанското крайбрежие на северозападните части на САЩ. Също от Южна Америка - от района на Гвиана - има съобщения за диви хора, наречени Диди. Първите изследователи са записали индиански разкази, в които тези същества са описани като високи около 5 фута (1,52 т), ходещи изправени и покрити с гъста черна козина.
През 1931 г. италианският антрополог Нело Бекари чул разказ за Диди от господин Хайнс - върховен съдия на Британска Гвиана. Резюме на това, което Хайнс разказал на Бекари, е запазено от Хьо-велман: „През 1910 г. той вървял през гората по течението на Конава-рук - приток на Есекибо, който се влива в нея точно над сливането й с Потаро, - когато внезапно се натъкнал на две странни създания. Ведна­га щом го забелязали, те се изправили на задните си крака. Имали човешки черти, но били покрити целите с червено-кафява козина... Двете създания бавно се отдръпнали и изчезнали в гората."
След като представя много подобни разкази в книгата си, Сан­дерсън заявява следното: „Най-важният самостоятелен факт относ­но тези съобщения от Гвиана е, че досега нито един местен човек — или въобще някой, който преразказва чутото от местните хора - не е предположил, че тези създания са просто „маймуни". Напротив - във всички случаи се подчертава, че те нямат опашки, ходят изпра­вени и имат човешки черти."
Жителите на източните склонове на Андите - в Еквадор - раз­казват за Ширу - малко, покрито с козина хоминидно създание, високо между 4 и 5 фута (1,21-1,52 т). В Бразилия, местното насе­ление разказва за човекоподобните Мапингуари, които оставяли ог­ромни следи и убивали добитъка.
Йети: дивите хора на Хималаите
В писанията на британските чиновници, които през XIX в. пре­бивавали в Хималайските части на Индийския субконтинент, се съдържат спорадични бележки за следи от и срещи с диви хора. Те били наричани Йети. За първи път тези същества са споменати от Б. X. Ходжсън, който изпълнявал длъжността на Британски посланик при Непалския двор от 1820 до 1843 г. Ходжсън разказва, че по време на пътуването му през Северен Непал носачите му били уплашени от появата на космато, лишено от опашка човекоподобно създание.
След като чуят един подобен разказ (а от времето на Ходжсън до наши дни те са стотици), мнозина биха предположили, че непалци­те са объркали някое обикновено животно с Йети. Обичайните кан­дидати за подобни грешки са мечки или маймуната лангур. Трудно е да си представим обаче, че исконните жители на Хималаите, кои­то прекрасно познават дивите животни, биха могли да направят по­добна грешка. Майра Шакли отбелязва, че Йети може да бъде отк­рит по непалски и тибетски религиозни картини, представящи йе­рархията на живите същества. „На тях - казва Шакли - мечките, маймуните и лангурите са представени отделно от дивите хора, ко­ето означава, че (поне в съзнанието на художниците) между тези форми няма объркване."
През XIX в. поне един европеец е съобщил за това, че лично е видял заловено животно, което приличало на Йети. Един южноаф-риканец разказал на Майра Шакли следното: „Преди много години в Индия майката на покойната ми съпруга ми разказа, как нейната майка наистина била видяла нещо, което трябва да е било едно от тези създания. Случило се при Мусори - в подножието на Химала­ите. Този получовек ходел изправен, но определено бил по-скоро животно, отколкото човек, тъй като цялото му тяло било покрито с козина. Говорело се, че са го заловили в снега... ловците го водели на верига."
През XX в. също имало случаи, при които европейци се натък­вали на Йети или на техните следи. Броят на тези срещи се увели­чил заедно с този на Хималайските алпинистки експедиции.
През ноември 1951 г., докато проучвал подходите към връх Бве-рест, Ерик Шиптън открил отпечатъци по ледника Менлунг, нами­ращ се близо до границата между Тибет и Непал, на височина 18000 фута (5500 т). Шиптън следвал следата в продължение на около миля (1609,31 т). Направената от него близка снимка на една от стъпките убедила мнозина. Отпечатъците били доста големи. Джон Р. Нейпиър подробно разглежда и отхвърля възможността, вдлъб­натина с подобна форма и размери да може да се е получила просто от топенето на снега. В крайна сметка, той стигнал до извода, че следата на Шиптън се била получила от наслагването на две човеш­ки следи - една от обувка и една от бос крак. Нейпиър, който бил напълно убеден в съществуването на северноамериканския Саскуоч, се отнесъл доста скептично към сведенията за Йети. Както ще ви­дим по-нататък в текста обаче, новите доказателства щели да го на­карат да приеме по-благосклонно Хималайските диви хора.
През 50-те и 60-те години на XX в. сър Едмънд Хилари напра­вил няколко експедиции в Хималаите, по време на които обърнал внимание и на сведенията за Йети. Сред разгледаните от него дока­зателства имало и следи в снега. Той стигнал до заключението, че във всички случаи приписваните на Йети големи стъпки са се полу­чили в резултат от наслагването на по-малки следи от познати жи­вотни. На това Нейпиър - също настроен скептично — отговорил след­ното: „Никой, който има някакъв опит, не би объркал прясна следа с разтопена. Не е възможно да обясним по този начин всички следи, за които са съобщавали — в продължение на много години достоверни из­точници. Трябва да има и други обяснения за тях, сред които, разбира се, е и това, че са оставени от непознато на науката животно."
Като допълнение на разказите на западняците, местното населе­ние също е извор на нескончаеми истории за Йети. Например в кни­гата си за дивите хора Майра Шакли разказва, че през 1958 г. селя­ните от Тхарбалех, намиращо се близо до ледника Ронгбук, открили удавен Йети. Те го описали като малък човек с остра глава, покрит с червеникавокафява козина.
Няколко будистки манастира твърдят, че разполагат с останки от Йети. Една категория подобни реликви са скалпове от Йети, но проучените от западни учени екземпляри са определени като напра­вени от кожата на познати животни. През 1960 г. сър Едмънд Хила­ри оглавил експедиция, която да събере и оцени сведения за съ­ществуването на Йети. В манастира Кхумджунг той открил скалп от Йети и го изпратил в Европа за изследване. Резултатите показа­ли, че той е направен от кожата на серао - един вид подобна на коза хималайска антилопа. Някои учени оспорили анализа, като според думите на Шакли „изтъкнали, че косата от скалпа изглежда точно като маймунска и че съдържа паразитни червеи, които са различни от тези, които са разпространени по антилопите серао".
През 50-те години на XX в. американският бизнесмен Том Слик спонсорирал изследователи, които взели проби от мумифицирана ръка от Йети, която се пазела в Пангбоче в Тибет. Лабораторните анализи не показали нищо категорично, но Шакли отбелязва, че „ръката демонстрирала някои подозрително антропоидни черти".
През май 1957 г. „Катманду Комонър" поместил история за гла­ва от Йети, която от 25 години се пазела в непалското село Чилунка, намиращо се на около 50 мили (81 km) североизточно от Катманду.
През март 1986 г. Антъни Б. Улдридж правел самостоятелно преминаване на разположените в Северна Индия части от Хималаи­те. Пътуването било организирано от името на малка организация за подпомагане на развитието на Третия свят. Докато минавал по един заснежен горист склон, близо до Хемкунд, Улдридж забеля­зал пресни следи. Той ги снимал, като близкият план на един от отпечатъците приличал на заснетия от Ерик Шиптън през 1951 г.
Улдридж продължил нататък и достигнал до скоро паднала ла­вина. На повърхносттай забелязал плитка бразда, очевидно оставена от нещо голямо, което се било плъзнало по снега. В края на браздата, той видял още следи, които водели към един отдалечен шубрак. Зад него стояла „голяма, изправена форма, с височина може би около 2 т".
Като осъзнал, че най-вероятно става дума за Йети, Улдридж се приближил на около 150 т и снимал обекта. „Стоеше с разкрачени крака - заявил той - и очевидно гледаше надолу по склона, като беше обърнат с дясното си рамо към мен. Имаше голяма ъгловата глава, а цялото му тяло изглеждаше покрито с тъмна козина." Спо­ред Улдридж създанието определено не било нито маймуна, нито мечка, нито обикновено човешко създание.
Той наблюдавал съществото в продължение на 45 минути, но сле^ това трябвало да тръгне, тъй като времето започнало да се разваля При връщането си към базата той направил още снимки на следите но по това време те вече били започнали да се топят.
Когато се върнал в Англия, Улдридж показал снимковия мате­риал на интересуващите се от диви хора учени. Сред тях бил и Джоб Нейпиър. От разстояние 150 т създанието изглеждало доста малкс на 35-милиметровия филм, но направените увеличения показали някои човекоподобни черти. Описвайки реакциите на присъства­щите, Улдридж казва следното: „Приматологът Джон Нейпиър, ав­тор на книгата „Голямата стъпка: Йети и Саскуоч между мита и реалността" (1973 г.) промени скептичната си позиция, която по-рано отстоявал, и сега сам се определи като поддръжник на Йети. Археоложката Майра Шакли, автор на „Дивите хора: Йети, Саскуоч и загадката на неандерталците" (1983 г.) видя всички снимки и заяви, че цялата случка съответства на другите разкази за срещи с Йети. Лорд Хънт - водач на успешната експедиция към Еверест от 1953 г., - който на два пъти е виждал следи от Йети, беше също толкова убеден."
Централна Азия: Алмас
Наличните описания на Йети и Саскуоч показват, че те са голе­ми и много приличат на маймуни. Съществуват обаче други дива хора — Алмас, - които, изглежда, са по-малки и по-човекоподобни. Съобщенията за тях се концентрират от Монголия на Север, на Юг през Памир и на Запад до района на Кавказ. Подобни разкази има и от Сибир и от далечните североизточни части на Русия.
В началото на XV в. Ханс Шилтенбергер бил пленен от турците и изпратен в двора на Тамерлан, който го поставил в свитата на един монголски принц на име Егиди. След като през 1427 г. Шилтенбер­гер се завърнал в Европа, той описал преживяванията си, сред кои­то имало и срещи с диви хора: „В самите планини живее див народ, който няма нищо общо с останалите човешки същества. Цялото тяло на тези създания е покрито с козина. Само лицата и ръцете им не са обраснали. Те тичат по хълмовете като животни и се хранят с листа­та на дърветата или с каквото друго намерят. Господарят на тази земя подари на Егиди двойка от тези горски хора - мъж и жена, -които били заловени в пустошта."
В един монголски наръчник от XIX в., в който са описани раз­личните лекарства, които могат да бъдат извлечени от растения и животни, има рисунка на Алмас. Майра Шакли отбелязва следното: „В книгата има хиляди илюстрации на различни класове животни (влечуги, бозайници и земноводни), но нито едно митологично съз­дание, каквито са известни от подобни средновековни европейски съчинения. Всички описани създания съществуват и до ден дне­шен. Няма никаква причина да смятаме, че Алмас също не е същес­твувал, а от илюстрациите става ясно, че е обитавал скалисти тере­ни в планините."
През 1937 г. Дорджи Мейрен - член на Монголската академия на науките — видял кожа от Алмас в един манастир в пустинята Гоби. Ламите я използвали като килимче при някои от ритуалите. През 1963 г. руският педиатър Иван Ивлов направил пътуване през планините Алтай - в южните части на Монголия. Той забеля­зал няколко човекоподобни създания, които стояли на един планин­ски склон. Сторило му се, че те са някаква семейна група, съставе­на от мъжкар, женска и дете. Ивлов ги наблюдавал с бинокъла си от около половин миля (800 т), докато те не се скрили от погледа му. Шофьорът му - монголец - също ги видял и казал, че такива често се срещали в района.
След срещата си със семейството Алмас, Ивлов разпитал много монголски деца, тъй като вярвал, че те ще са по-чистосърдечни от възрастните. Те му дали много допълнителни сведения за Алмас. Едно от тях казало, че веднъж, докато плувало с други деца в един поток, видяло един мъжки Алмас да пренася дете Алмас през него. През 1980 г. един от работниците в експериментално земеделско стопанство към Монголската академия на науките в Булган открил тялото на мъртъв див човек: „Приближих се и видях изсъхналото космато тяло на примитивно човекоподобно създание, което беше полузаровено в пясъка... Мъртвото нещо не беше нито мечка, нито маймуна, и въпреки това не беше и човек - монголец, казах, кита­ец или руснак."
Много случаи на срещи с Алмас са известни и от планините Па­мир. Те се намират в пустинен район, където се срещат границите на Таджикистан, Китай, Кашмир и Афганистан. През 1925 г., Михаил Степанович Топилски - генерал-майор от Съветската армия — повел частите си на акция срещу антисъветските партизани, които се криели в една пещера в Памир. Един от оцелелите партизани разказал, че докато били в пещерата, той и другарите му били на­паднати от няколко маймуноподобни същества. Топилски наредил да се претърси пещерата и това довело до откриването на телата на едно от създанията. Ето какво съобщил той: „Веднага разбрах, че тялото не принадлежи на маймуна. Цялото беше покрито с козина. Само че аз знаех, че в Памир няма маймуни. Освен това самото тяло много приличаше на човешко. Опитахме се да оскубем козината, за да проверим, дали не е просто някаква маскировка; оказа се, че това си е естественото окосмяване на това създание. Завъртяхме по ко­рем и по гръб тялото и го измерихме. Нашият лекар направи дълго и подробно проучване на трупа, от което стана ясно, че определено не става дума за човешко същество."
„Тялото - продължава Топилски - принадлежеше на мъжки ин­дивид с височина 165-170 cm, възрастен или дори стар, - доколкото можехме да преценим от това, че на някои места козината му беше посивяла... Цветът на лицето му беше тъмен и съществото нямаше нито брада, нито мустаци. Слепоочията му бяха плешиви, а задната част на главата - покрита с гъста сплъстена коса. Мъртвото създа­ние лежеше с отворени очи и оголени зъби. Очите му бяха тъмни, а зъбите - големи, равни и с формата на човешките. Челото му беше наклонено назад и имаше много масивни надочни дъги. Издадената челюст му придаваше монголоиден вид. Имаше плосък нос, с дълбо­ко хлътнала носна кост. Ушите му бяха голи и изглеждаха малко по-остри, отколкото са човешките; меките им части бяха по-удъл­жени. Долната челюст беше много масивна. Създанието имаше ши­рок гръден кош и добре развита мускулатура."
През 1957 г. Александър Г. Пронин - хидролог към Института за географски изследвания към Ленинградския университет - се включил в експедиция към Памир. Идеята била да се картографи-рат ледниците. На 2 август същата година, докато екипът проучвал ледникът Федченко, Пронин решил да разгледа долината на река Баляндкиик. Шакли отбелязва следното: „Било към обяд, когато Пронин забелязал фигура, стояща на скалистия бряг на около 500 ярда (46 т) от него. Първата му реакция била изненада, тъй като се смятало, че районът е необитаем. След това обаче той осъзнал, че създанието не е човек. Приличало, но било твърде приведено. Про­нин наблюдавал набитата фигура да се отдалечава през снега с много разкрачена походка; той отбелязал, че съществото имало много по-дълги от човешките ръце и че било покрито с посивяла червеникава козина." Три дена по-късно Пронин видял фигурата отново и тя пак ходела изправена. След този инцидент в Памир са регистрирани многобройни срещи с диви хора, като членовете на различни експе­диции са ги заснемали или са правели отливки от стъпки.
Сега ще се спрем на съобщенията за Алмас, идващи от района на Кавказ. Според свидетелствата на селяните от Тхина - на р. Мокви - през XIX в. в района бил заловен женски Алмас. Това станало в горите на планината Заадан. Съществото било държано затворено в продължение на три години, но след това се опитомило и било оста­вено да живее в една от къщите. Нарекли я Зана. Шакли обяснява следното: „Кожата й била сиво-черна и била покрита с червеникава козина, която била по-дълга по главата. Можела да издава нечлено­разделни викове, но така и не се научила да говори. Имала широко лице с големи скули, подобна на муцуна издадена напред челюст, масивни надочни дъги, бели зъби и „свирепо изражение"." В край­на сметка Зана влязла в сексуални отношения с един от селяните и родила деца. През 1964 г. Борис Поршнев видял някои от внуците й. В разказа за изследванията на Поршнев, Шакли отбелязва след­ното: „Въпросните внуци - Чаликуа и Тая — имали тъмна кожа и доста негроиден вид. Те имали много здрави челюсти и силно раз­вити дъвкателни мускули." Освен това Поршнев разпитал и някои селяни, които като деца присъствали на погребението на Зана. Това станало през 80-те години на XIX в.
В района на Кавказ, понякога наричат Алмас с името Байбан-гули. През 1899 г. руският зоолог К. А. Сатунин забелязал женски Байбан-гули в района на хълмовете Талиш - Южен Кавказ. Той за­явил, че съществото имало „напълно човешки движения". Фактът, че Сатунин е бил известен зоолог, прави съобщението особено важ­но.
През 1941 г. В. С. Карапетян — лейтенант-полковник от меди­цинските части на Съветската армия - провел преки физически наблюдения върху един жив див човек, който бил пленен в автоном­ната република Дагестан - непосредствено на Север от Кавказ. Кара­петян заявява следното: „Влязох в колибата заедно с двама представители на местната власт... Съществото - очевидно мъжко, голо и босо - все още е пред очите ми. Без съмнение беше човек, тъй като всички форми на тялото му бяха човешки. Гърдите, гърбът и раме­нете му обаче бяха покрити с рунтава тъмнокафява козина. Тя мно­го приличаше на мечешка и беше дълга2-3 cm. Под гърдите, кози­ната ставаше по-мека и по-къса. Китките му бяха груби и покрити с редки косми. По дланите и долната част на стъпалата нямаше окос­мяване. Косата по главата на съществото, обаче достигаше до раме­нете и покриваше част от челото му. Освен това, тя беше много гру­ба на допир. Нямаше брада или мустаци, макар цялото му лице да беше покрито с мъх. Козината около устата му също беше къса и рядка. Човекът стоеше напълно изправен, с отпуснати ръце. Висо­чината му беше нормална - около 180 cm, - но на мен ми се струва­ше като великан, тъй като имаше необикновено масивен и издаден напред гръден кош. Пръстите му бяха дебели, силни и изключи­телно големи. Като общо, съществото беше много по-едро от местни­те жители. В очите му нямаше нищо - те бяха мътни и празни -очите на животно. Възприех го като животно и нищо повече." По­добни съобщения са накарали някои учени, сред които и британс­ката антроположка Майра Шакли, да заключат, че Алмас всъщност са оцелели неандерталци или Homo erectus. Какво се случило с дивия човек от Дагестан? Според публикуваните сведения той бил застрелян от съветските войници, когато те трябвало да отстъпят пред напредващата германска армия.
Диви хора в Китай
„Китайските исторически документи, както и аналите на много малки и големи градове, съдържат изобилни сведения за диви хора, които са упоменати под най-различни имена", казва Чжоу Гуоксинг от Пекинския музей по естествена история. „Дори и в наши дни -продължава Чжоу - в окръга Фанг на провинция Хубей все още се носят легенди за „маорен" (космати хора) или „диви хора"." Твърди се, че през 1922 г. един местен милиционер заловил див човек, но по-нататъшната история на случая не е известна.
През 1940 г. Уанг Зелин - дипломирал се в Биологическия фа­култет на Северозападния университет в Чикаго - имал възможността да види отблизо див човек. Съществото току-що било застре­ляно от ловци. Уанг пътувал с колата си от Баожи, провинция Шан-кси, към Тиашуи, провинция Гансу. Внезапно той чул изстрели някъде пред себе си. Излязъл от колата, за да задоволи любопитст­вото си, и видял труп, Тялото било на женско същество, високо око­ло 6 фута и половина (2 т), и било покрито с гъста сивкаво-червена козина с дължина около инч и половина (4 cm). Козината по лицето й била по-къса. Имала издадени напред скули и обърнати навън устни. Косата по главата й била дълга около един фут (30,48 cm). Според Уанг създанието изглеждало като реконструкция на китайс­ки Homo erectus.
Десет години по-късно един друг учен - геологът Фун Джинку-ан - също видял неколцина живи диви хора. Ето какво казва Чжоу Гуоксинг: „Това станало през пролетта на 1950 г., в планинските гори на окръг Баоджи, провинция Шанкси. С помощта на местни водачи, той наблюдавал от безопасно разстояние двама от тамошни­те диви хора. Това били майка и син, като по-дребният екземпляр бил висок около 1,6 т. И двамата приличали на хора."
През 1957 г. един учител по биология от провинция Жеджианг се сдобил с дланите и стъпалата на един „човек-мечка", убит от мес­тните селяни. По-късно Чжоу Гуоксинг имал възможност да ги про­учи. Макар че според него те не били от див човек, явно „принадле­жали на някакъв неизвестен примат".
През 1961 г. работниците, които строяли път през покрития с гъсти гори район Ксишуанг Бана, в провинция Юнан, съобщили за това, че са убили човекоподобен женски примат. Съществото било високо 1,2-1,3 т и било покрито с козина. Ходело изправено и спо­ред очевидците имало човешки ръце, уши и гърди. Китайската академия на науките изпратила изследователски екип, но той не успял да се сдобие с никакви материални доказателства. Неколци­на предположили, че работниците са попаднали на гибон. Ето какво казва обаче Чжоу Гуоксинг: „Авторът на тези редове посети журна­листа, който бил включен в изпратения екип. Той заяви, че не ста­вало дума за гибон, а за някакво неизвестно животно с човешки форми."
Една нощ през 1976 г. шестима лесничеи от горското стопанство на района Шенонгджиа (провинция Хубей) карали по магистралата между окръг Фангксиан и Шенонгджиа. Близо до с. Чуншуя, те се натъкнали на „странно безопашато същество, покрито с червеника­ва козина". За щастие, то се задържало на едно място достатъчно, за да могат петима от тях да слязат от колата и да го разгледат от разстояние само няколко крачки, докато шофьорът го осветявал с фаровете. Лесничеите били сигурни, че не ставало дума нито за мечка, нито за каквото и да било друго животно, което да им е поз­нато. Те съобщили за инцидента и изпратили телеграма до Китайс­ката академия на науките в Пекин.
В течение на много години учените от Академията били получа­вали голям брой подобни съобщения от същия район на провинция Хубей. Поради това, когато научили за този случай, те решили под­робно да се занимаят с проблема. Към провинция Хубей се отправи­ла научна експедиция от повече от 100 човека. Те събрали всевъз­можни доказателства - козина, стъпки и изпражнения - и записали разказите на местните жители. По-късни изследвания добавили още сведения. В провинция Хубей били открити общо повече от хиляда отпечатъка, като някои били дълги над 19 инча (50 cm). Били съб­ран над сто косъма, като най-дългите били по 21 инча (55 cm).
Някои учени се опитали да обяснят срещите с диви хора в об­ластта Шенонгджиа на провинция Хубей като такива с рядката „злат­на маймуна", която обитава същия район. Това би могло да е вярно в случаите, когато става дума за бегъл поглед от голямо разстояние. Нека се спрем обаче на разказа на председателя на местната комуна - Панг Геншенг, - който се натъкнал на див човек в гората.
Панг прекарал лице в лице със съществото около един час на разстояние само няколко крачки. Ето какво разказва той: „Беше висок около 7 фута (2,10 т), раменете му бяха по-широки от човеш­ките. Имаше наклонено назад чело, дълбоки очни орбити и голям нос с леко обърнати нагоре ноздри. Бузите му бяха хлътнали, а ушите - подобни на човешки, но по-големи. Имаше кръгли очи, също така по-големи от човешките. Челюстта му беше издадена напред и има­ше обърнати навън устни. Предните му зъби бяха широки като на кон. Имаше черни очи. Косата му беше тъмнокафява, беше дълга повече от един фут (30,48 cm) и падаше свободно по раменете. Цяло­то му лице, с изключение на носа и ушите, беше покрито с къси косми. Ръцете му стигаха до под коленете. Имаше големи длани, пръстите му бяха дълги около 6 инча (16 cm), a палците не бяха ясно отделени от останалите пръсти. Нямаше опашка, а козината по тялото му беше къса. Бедрата му бяха дебели и по-къси от долната част на краката. Вървеше изправен, с разкрачени крака. Стъпалата му бяха по около 12 инча (31 cm) дълги и наполовина толкова широ­ки - по-широки отпред и по-тесни отзад, с разперени пръсти."
Диви хора в Малайзия и Индонезия
През 1969 г. Джон Маккинън, който бил отишъл в Борнео, за да изследва орангутаните, се натъкнал на подобни на човешки стъпки. Той попитал малайския си лодкар, какво ги е оставило. „Без ни­какво колебание, той отговори „Бататут", ще напише по-късно Мак­кинън. По-късно, на Малая, той видял отливки от отпечатъци, кои­то били още по-големи, но очевидно били направени от същото създание. Малайците го наричали Орангпендек - „дребният чо­век". Според Айван Сандерсън следите се отличават от тези на човекоподобните маймуни, които обитават индонезийските гори (гибон, сиаманг и орангутан). Те не приличат и на тези на слънчева­та мечка.
В началото на XX в., губернаторът на о. Суматра Л. К. Уестенек получил писмен доклад за среща с един вид див човек, наречен Се-дапа. Управителят на едно имение в планините Барисан, заедно с няколко работника, наблюдавал Седапа от разстояние около 15 ярда (14 т). Той заявил, че видял „голямо създание с къси крака, което тичаше като човек и се канеше да пресече пътя ми; то беше много космато, но не беше орангутан."
През 1918 г. Уестенек публикувал в едно списание статия, в ко­ято описал и разказаното му от господин Устинг, който по това вре­ме живеел на о. Суматра. Веднъж, когато се разхождал из гората, той се натъкнал на човек, който седял на един повален дънер и бил с гръб към него. Устинг заявил следното: „Внезапно осъзнах, че вратът му е странно кожест и изключително мръсен. Казах си: „Тоя тип има отвратително сбръчкан и мърляв врат"... и внезапно устано­вих, че това просто не е човек."
„Не беше и орангутан - продължил Устинг, - защото тъкмо ня­колко дена преди това бях видял една от тези големи маймуни." Какво е било създанието, щом като не е било орангутан? Устинг не можел да каже със сигурност. Както вече споменахме, има учени,
които смятат, че дивите хора може да са живи представители на неандерталците или пък я&Ното erectus.
Ако не сме сигурни в това, какви хоминиди живеят на земята понастоящем, как може да сме сигурни в това какви хоминиди са или не са съществували в далечното минало?
Емпиричните изследвания на фосилните находки може и да не са най-добрият начин да разберем. Ето какво е написал Бернар Хьо-велман в едно писмо (15 април 1986 г.) до нашия проучвател Стивън Бърнат: „Не надценявайте важността на фосилните материали. Фо-силизацията е рядък процес, изключителен феномен и следовател­но изкопаемите кости не могат да ни дадат точна представа за живо­та на Земята през минали геологични периоди. Фосилите от прима­ти са особено малко, тъй като по-интелигентните и предпазливи животни са в състояние да избягват самите условия за фосилиза-ция - например затъването в блата или торфища."
Без съмнение употребата на емпиричният метод има своите ог­раничения, а фосилните материали са непълни и несъвършени. Но когато подложим на щателен анализ всички сведения за древни хоми­ниди и съвременни човекоподобни маймуни картината, която се офор­мя, е на продължаваща еволюция и на паралелно съсъществуване.
Африка
Местни информатори от няколко държави в Западна Африка, като например Бряг на слоновата кост, са разказвали за народ от подобни на пигмеи създания, покрити с червеникава козина. Те са били сре­щани и от европейци.
Съобщения за диви хора има и от Източна Африка. Ето какво разказва, през 1937 г. капитан Уилям Хичънс: „Преди няколко го­дини бях изпратен на официален лов на лъвове в този район (горите Усуре и Симибит по западните граници на равнините Уембаре) и докато причаквах човекоядеца на една горска полянка, наблюдавах две малки, кафяви и космати създания, които излязоха от гъстала­ците от едната страна на полянката и се скриха отсреща. Те прили­чаха на малки хора, с височина около 4 фута (1,2 т). Ходеха изпра­вени, но бяха покрити с червеникава козина. Туземният ловец, кой­то ме придружаваше, гледаше със смесица от ужас и удивление.
Това били, каза той, agogwe - малките космати хора, които човек не можел да види и веднъж през живота си." Може би това са били обикновени маймуни? Изглежда невероятно и Хичънс, и придру­жаващият го местен ловец да не са могли да разпознаят някой из­вестен вид. Разказите за Агогуе са разпространени и в Танзания и Мозамбик.
В района на Конго се говори за Какундакари и Киломба. Твърди се, че те са високи около 5,5 фута (1,7 т), покрити са с козина и ходят изправени като хора. Шарл Кордие - професионален ловец на живи животни, работил за много зоологически градини и музеи по света — многократно се опитвал да проследи Какундакари в Заир. Това било в края на 50-те и началото на 60-те години на XX в. Вед­нъж - разказва Кордие - един Какундакари се оплел в примка за птици. „Падна по лице - обяснява той, - обърна се, седна, смъкна въжето от крака си и изчезна. Всичко това стана, преди стоящият наблизо африканец да е в състояние да направи каквото и да било."
От Южна Африка също има съобщения за такива същества. През 1983 г. Паскал Таси, работещ за Лабораторията по палеонтология на гръбначни и хора, пише следното: „Филип В. Тобайъс, който сега е член на Съвета на директорите на Международното общество за крип-тозоология, веднъж разказа на Хьовелман, как един негов колега зала­гал капани, за да залови жив австралопитек." Тобайс, който по произ­ход е южноафриканец, е всепризнат авторитет по австралопитеците.
Според стандартните представи последните австралопитеци трябва да са изчезнали преди около 750 000 години, &Ното erectus -преди 200 000 години. Смята се, че неандерталците са отмрели пре­ди 35 000 години и оттогава на Земята има само съвременни хора. И все пак - съобщенията за различни видове диви хора, които идват от най-различни краища на света, поставят под сериозно съмнение този традиционен възглед.
Традиционната наука и съобщенията за диви хора
Въпреки огромното количество доказателства, които сме предс­тавили тук, повечето всепризнати авторитети в областта на антропо­логията и зоологията отказват да обсъждат реалността на дивите хора. Ако те въобще се решат да ги споменат, рядко се представят наистина силните аргументи за тяхното съществуване. Вместо това учените фокусират вниманието си върху съобщенията, които са най-безсилни да оборят тяхното недоверие.
Скептично настроените изследователи твърдят, че никой никога не е намирал кости от див човек; освен това никой не е показал и един-единствен индивид - жив или мъртъв. Има случаи обаче, ко­гато са прибирани крака и ръце, или дори глава от див човек. Ком­петентни лица са съобщавали за това, че са изучавали трупове на диви хора. Има и редица разкази за залавяния на такива същества. Това, че нито един от тези образци не е стигнал до музеите и до останалите научни институции, може да се приеме за провал на про­цеса за събиране и опазване на доказателства. Функционирането на това, което сме нарекли филтър за знания, обикновено задържа т. нар. „лоша информация" извън официалните канали.
И все пак някои учени със солидна репутация като например Кранц, Нейпиър, Шакли, Поршнев и др., са откривали в наличната информация достатъчно причини да заключат, че наистина същес­твуват диви хора, или най-малкото, че въпросът за тяхното същест­вуване заслужава сериозно проучване.
Ето какво написа Майра Шакли до нашия проучвател Стив Бър-нат (4 декември 1984 г.): „Както знаете, въпросът е изключително актуален, и понастоящем има огромно количество публикации и съобщения. Мненията се различават, но предполагам, че най-разп­ространеното е това, че наистина има достатъчно доказателства, ко­ито да потвърдят поне хипотетичното съществуване на различни не-описани човекоподобни създания, макар равнището на познанията ни да не позволява да ги коментираме по-подробно. Цялата ситуа­ция допълнително се усложнява от погрешни интерпретации и из­мами, както и от съпътстващите действия на различни лунатици. Въпреки това изглежда, че изненадващо количество професионал­ни антрополози са на мнение, че проблематиката заслужава сериоз­но проучване."
Явно съществуването на диви хора има някакво научно призна­ние, но то се свежда основно до неофициално изразени становища, Тези твърдения обаче рядко получават официална подкрепа.
12.
Безкрайните африкански изненади
Споровете около Явайския и Пекинския човеци отдавна са стих­нали, да не говорим за тези около човека от Кастенедоло и европейс­ките еолити. А що се отнася до препиращите се учени - повечето от тях отдавна почиват в гробовете си, а костите им се колебаят между двете алтернативи - разложение или фосилизация. В наши дни един­ствено Африка - родината n&Australopithecus и Homo habilis -остава оспорвано бойно поле, на което учените се сражават в подкре­па на една или друга теория за човешката еволюция.
Скелетът на Рек
П

ървото значително африканско откритие се появило в началото на XX в. През 1913 г. професорът от Берлинския универси­тет Ханс Рек провеждал проучвания в дефилето Олдувай в Танзания, тога­ва част от Германска Из­точна Африка. Един от африканските му работни­ци се оглеждал за фоси-ли, когато видял края на

някаква кост да стърчи от земята. След като разчистил натрупани­те на повърхността отпадъци, работникът видял части от напълно запазен човешки скелет, който бил вграден в скалата. Той извикал Рек, който наредил да се извади целия блок от твърдата седиментна скала, в който се намирал скелетът. Отделните кости, сред които има­ло и цял череп (фиг. 12.1), трябвало да бъдат освободени с помощта на чукове и длета. След това скелетът бил транспортиран до Берлин.


Според изследванията на Рек в Олдувай имало пет различни нива. Скелетът произхождал от горната част на пласт И, за който сега се смята, че е на 1,15 млн, години. На конкретното място, където рабо­тел Рек, по-горните нива (пластове III, IV и V) били унищожени от ерозията. Пласт II обаче бил покрит с останки от яркочервения пласт III и от пласт V (фиг. 12.2). Възможно е само 50 години по-рано тези два пласта още да са били на мястото си. Към тях трябва да се прибави и твърда, подобна на варовик калцитна кора. Очевидно еро­зията е разрушила пласт IV преди отлагането на пласт V.
Осъзнавайки значението на своята находка, Рек внимателно раз­гледал възможността, човешкият скелет да е попаднал в пласт II в резултат от погребение. Ето част от неговите наблюдения: „Стената на гроба би трябвало да показва ясно различима граница - линия в профила, която да го отделя от ненарушената скала. Запълването на гроба би трябвало да демонстрира ненормалната структура и хетеро­генния характер на изкопани и наново насипани материали; сред тях би трябвало да има и парчета от калцитната кора, които да са лесно различими. Въпреки изключително внимателните проучва­ния, които направихме, не успяхме да установим нито един от тези белези. Напротив - скалата непосредствено около скелета не се раз­личаваше от тази наоколо нито по цвят, нито по твърдост, дебелина на пластовете, структура или подреждане."
Луис Лики проучил намерения от Рек скелет в Берлин, но го определил като по-късен от това, което самият Рек казал. Двамата посетили мястото, където било направено откритието. Там Лики се убедил в това, че Рек имал право да определи съвременния от анато­мична гледна точка човешки скелет като синхронен на пласт II.
През февруари 1932 г. двама зоолози - К, Фостър Купър от Кейм­бридж и Д. М. С. Уотсън от Лондонския университет - заявили, че пълната запазеност на открития от Рек скелет показвала, че става дума за късно погребение.
Лики се съгласил с Купър и Уотсън по въпроса, че скелетът е попаднал в Пласт II в резултат на погребение, но че това погребение е станало по времето, когато пластът се е формирал.
В едно писмо до списание „Нейчър", Лики заявил, че преди не повече от 50 години червеникаво-жълтата горна част на пласт II все още е щяла да бъде покрита от ненарушените яркочервени наслаги на пласт III. При това положение, ако скелетът е бил погребан след окончателното оформяне на пласт II, то в пълнежа на гроба е трябва­ло да се забелязва смесване на яркочервените и червеникаво-жълти-те седименти. „Имах късмета лично да се запозная със скелета в Мюнхен, докато той все още се намираше в оригиналния скален блок - пише Лики - и не можах да забележа никакви следи от такова смесване или някакво друго нарушение."
Въпреки това Купър и Уотсън не останали доволни. През юни 1932 г. те също изпратили до „Нейчър" писмо, в което казвали, че било възможно червените камъчета от пласт III да са загубили оцве­тяването си. Това можело да обясни защо Рек и Лики не са ги забелязали в структурата на скалата около скелета. А. Т. Хопуд обаче оспорил това твърдение. Той отбелязал, че горната част на пласт II, в която бил открит скелетът, също била червеникава, и заявил след­ното: „Червеникавият цвят на материковата скала е довод срещу теорията, че включенията от пласт III са се обезцветили."
Изглеждало, че въпреки атаките на Купър и Уотсън, Рек и Лики ще удържат на своето. През август 1932 г. обаче един геолог от Импириъл Колидж в Англия - П. Г. X. Бозуъл - публикувал на страниците на „Нейчър" един объркващ текст.
Проф. Т. Молисън бил изпратил на Бозуъл от Мюнхен проба от нещо, за което казал, че е материковата скала от около скелета на Рек. Трябва да отбележим, че Молисън не бил напълно неутрална страна. Още през 1929 г. той заявил, че скелетът е на туземец от племето масаи, погребан в не чак толкова далечното минало.
Бозуъл заявил, че в изпратената му от Молисън проба имало „(а) яркочервени зърна с размер на грахово зърно, точно като тези от пласт 3 и (б) парчета конкреционен варовик, неразличим от този в пласт 5". Бозуъл заключил, че това доказва факта, че скелетът е бил погребан след образуването на пласт V, който съдържал и слое­ве от подобни варовици.
Присъствието на яркочервени камъчета от пласт III и парчета варовик от пласт V в изпратената от Молисън проба определено изис­ква някакво обяснение. Както Рек, така и Лики внимателно били изследвали материковата скала в различни моменти в течение на период от 20 години. При това те не съобщили нито за примеси от пласт III, нито за такива от варовикови конкреции. Нещо повече -те търсели точно такива примеси. В този смисъл внезапната поява на червени камъчета и на парчета варовик е твърде забележителна. Може да се предположи, че поне един от участниците в откритието и в последвалата полемика е виновен или в изключително небрежни наблюдения, или в измама.
Споровете около възрастта на скелета на Рек допълнително се усложнили, когато Лики донесъл нови проби от скалите при Олду-вай. Бозуъл и Дж. Д. Соломон ги изследвали в Имперския колеж за науки и технологии. Резултатите били обнародвани в едно писмо до списание „Найчър" - в броя от 18 март 1933 г., - което било подпи­сано и от Лики, Рек и Хопуд.
Писмото съдържало следното изключително интригуващо заявление: „Пробите от пласт II, събрани точно на „обекта с човека" - на същата дълбочина и в непосредствено съседство до мястото, където бил открит скелетът - се състоят от съвсем типични за този пласт материали й категорично се различават от пробите от материковата скала около скелета, които бяха предоставени от проф. Молисън от Мюнхен." Това предполага, че пробите, които проф. Молисън бил изпратил на Бозуъл, може и да не са били представителни за мате­риалите от непосредственото местонахождение на скелета.
В резултат от новите наблюдения върху пробите от материковата скала обаче Рек и Лики очевидно стигнали до заключението, че пробите от скалата около скелета наистина представлявали някакъв тип пълнеж на гроб и се различавали от чистия пласт II. Доколкото можем да преценим, те не се предложили никакво задоволително обяснение за предходното си становище - че скелетът е намерен в чист, ясно различим контекст от пласт II.
Вместо това Рек и Лики се присъединили към заключението на Бозуъл, Хопуд и Соломон, че „изглежда много вероятно скелетът да е попаднал вторично в пласт II и времето, когато това е станало, да не е преди голямото разместване, което отделя пласт V от по-долните".
Не става съвсем ясно защо Рек и Лики променили мнението си относно отнасянето на скелета към времето на пласт II. Може би просто Рек се е почувствал уморен да води старата битка срещу все по-засилващите се противници. Откриването на Пекинския чо­век и допълнителните находки, свързани с Явайския питекант-роп накарало научната общност да се обедини зад идеята, че един­ственият сигурен обитател на планетата от средния плейстоцен е бил именно този преходен първобитен човек. Присъствието на скелет на съвременен от анатомична гледна точка Homo sapiens в пласт II можело да се обясни единствено като сравнително късно погребение.
Лики, който продължавал да се противопоставя на това, че Явайс-кият човек (Pithecanthropus) и Пекинският човек (Sinanthropus) трябва да се разглеждат като предшественици на съвременните хора, останал почти сам. Освен това той направил допълнителни открития в Кения - при Канам и Канжера. По мнението на Лики фосилите, които били намерени там, предоставяли неоспорими доказателства за паралелното съществуване на Homo sapiens, Pithecanthropus и Sinanthropus (към същия период се отнася и скелетът на Рек). С оглед на това може би той е изоставил битката за спорния скелет на Рек, за да си осигури подкрепа за своите собствени нови открития при Канам и Канжера.
Съществуват и съществени косвени доказателства, които подк­репят гореизложената хипотеза. Изказването на Лики, с което той се отказвал от по-ранното си становище по въпроса за възрастта на скелета на Рек, се появило в списание „Нейчър" в деня, когато засе­давала комисията, която трябвало да се произнесе за находките от Канам и Канжера. Членове на комисията били някои от най-явните противници на скелета на Рек - Бозуъл, Соломон, Купър, Уотсън и Молисън.
Въпреки че Рек и Лики се отказали от тезата, че скелетът е с възрастта на пласт II, дори и ревизираното им становище - че ске­летът е бил погребан в пласт II по време на образуването на пласт V -пак дава една твърде аномална дата за човешки скелет с развита анато­мия. Според текущите оценки основата на пласт V е на около 400 000 години. И все пак съвременните учени смятат, че хората - такива, каквито ги виждаме днес, — са се появили преди около 100 000 години. Това е илюстрирано от находките в Граничната пещера в Южна Африка.
В долните нива на пласт V били открити каменни оръдия, опре­делени като „Ориняшки". Този термин се появява за първи път във връзка с добре обработените оръдия на кроманьонците (Homo sapiens sapiens), намерени при Ориняк във Франция. Според традиционно­то становище, подобни сечива се появяват най-рано преди около 30 000 години. Тези находки потвърдили факта, че хора със съвре­менна анатомия - както можем да заключим от скелета на Рек - са съществували в тази част на Африка най-малко преди 400 000 го­дини. Алтернативата е те да бъдат приписани на Homo erectus. Това обаче би означавало яаНото erectus да се припишат много по-големи способности, отколкото се смята понастоящем.
В книгата си от 1935 г. „Обитателите на Кения от Каменната епоха", Лики още веднъж изложил мнението си, че скелетът на Рек е бил погребан в пласт II, тръгвайки се от повърхността, която е съществувала по време на образуването на пласт V. При това този път той предложил една много по-късна епоха. Лики заявил, че ске­летът на Рек приличал на тези от Пещерата на Гембъл; това находи­ще било на възраст около 10 000 години. От геологична гледна точка обаче единственото, което може да се каже със сигурност (ако приемем теорията за погребение, съответстващо на пласт V), е, че възрастта на скелета може да варира в границите от 400 000 до само няколко хиляди години.
По-късно Райнер Проч се опитал да коригира тази ситуация, като използва радиовъглеродния метод за датирането на самия скелет. През 1974 г. той съобщил, че е получил 16 920 години. Само че тази датировка поставя няколко проблема.
На първо място, не е ясно, дали пробата наистина идва от скелета на Рек. Черепът бил смятан за твърде ценен, за да бъде използван за анализи. Останалата част от скелета изчезнала от музея в Мюн­хен през Втората световна война. Директорът предоставил няколко малки фрагмента кости, за които Проч казва, че „най-вероятно" принадлежали на оригиналния скелет.
От тези фрагменти Проч успял да събере проба от само 224 g, което е около една трета от нормалното количество. И макар получе­ната от костите възраст да била 16 920 години, други материали от същото находище показали много по-различни стойности - както по-големи, така и по-малки.
Дори и пробата наистина да е била от скелета на Рек, тя може да е била замърсена с много по-късен въглерод. Това би причинило получаването на невярно по-малка възраст. През 1974 г. оцелелите парчета от скелета на Рек - ако те наистина са били от него - се били въргаляли из музея вече 60 години. През това време било въз­можно бактерии и различни други микроорганизми, които съдър­жат късен въглерод, да са проникнали дълбоко в костните фрагмен­ти. Освен това възможно било те да са замърсени още докато лежа­ли в земята. И накрая - костите били накиснати в органичен кон­сервант, който също съдържа късен въглерод.
Проч не е обяснил какви химични методи е използвал, за да ели­минира късния въглерод-14, привнесен от консерванта и другите замърсители. Следователно не можем да знаем в каква степен него­вото влияние е било неутрализирано.
Радиовъглеродният метод се прилага само към колагена - съ­държащ се в костите протеин. Той може да бъде извлечен от проба­та само чрез изключително строга пречистваща процедура. След това учените преценяват дали аминокиселините (градивните съставки на протеините) на пробата отговарят на тези, които се откриват в колагена. Ако това не е така, трябва да се приеме, че те са проник­нали в костта вторично. Тези аминокиселини, които имат различна възраст от тази на костите, могат да дадат една невярна по-малка радиовъглеродна възраст.
В идеалния случай всяка аминокиселина трябва да бъде датира­на отделно. Ако някои от тях дават различни стойности от тези на останалите, значи пробата е замърсена и не може да се използва за радиовъглеродно датиране.
Що се отнася до отчетените от Проч радиовъглеродни анализи на скелета на Рек, лабораториите, в които те били направени, нямали възможността да датират всяка една аминокиселина поотделно. Това изисква технология за датиране (ускорител за масова спектромет-рия), която в началото на 70-те години на XX в. все още не била влязла в употреба. В тези лаборатории не са били наясно и със стро­гите процедури за пречистване на протеини, които в момента се раз­глеждат като задължителни. Единственото възможно заключение е, че предоставените от Рек датировки не са достоверни. Те могат да са най-вече погрешно малки.
Има описани случаи, при които кости от дефилето Олдувай са давали невъзможно малки радиовъглеродни датировки. Например един образец от пластовете на Горно Ндуту дал стойност от 3340 години. Тези наслаги, които са част от пласт V, са на възраст между 32 000 и 60 000 години. Възраст от 3340 години е поне десет пъти по-малка.
В публикацията си Проч казва следното за скелета на Рек: „Тео­ретично погледнато, няколко неща говорят срещу ранната датировка на този хоминид. Едно от тях е морфологията му." Това идва да покаже, че съвременната морфология на скелета е една от основите причини, които са накарали Проч да се усъмни в съотнасянето му с пласт II или дори с основата на пласт V.
В прегледа, който направихме на откритията в Китай, въведохме концепцията за „възможни хронологични граници", които да се разглеждат като най-сигурна индикация за възрастта на дадена спор­на находка. Според наличните данни възможната възраст на скеле­та на Рек може да е от 10 000 години (края на късния плейстоцен) до 1,15 млн. години (края на ранния плейстоцен). Има много факти, които подкрепят първоначалното мнение на Рек, който го отнесъл към пласт II. Особено важно е наблюдението му, че в тънките седиментни наслоявания от непосредствената околност на скелета не се наблюдавали нарушения. Срещу тезата за по-късно погребение гово­ри и голямата твърдост на пласт II. Изглежда, че по-късните публи­кации, които подкрепят отнасяне към времето на пласт V, се осно­вават най-вече на чисто теоретични възражения, съмнителни сведе­ния, несигурни анализи и изключително спекулативна геологична обосновка. Но, като оставим настрана съмнителните радиовъглерод­ни датировки, дори и тези данни не изключват възможността ске­летът на Рек да е и на 400 000 години.
Черепите от Канжера и челюстта от Канам
През 1932 г. Луис Лики обявил откриването на нови материали при Канам и Канжера, близо до езерото Виктория в Западна Кения. Според него челюстта от Канам и черепите от Канжера били убеди­телни доказателства за съществуването яаНото sapiens през ран­ния и средния плестоцен.
Когато през 1932 г. Лики посетил Канжера заедно с Доналд Ма-кинъс, те открили няколко каменни брадви, човешка бедрена кост и фрагменти от пет човешки черепа, които получили обозначения Канжера 1-5. Богатите на фосили пластове при Канжера са еквива­лентни на пласт IV от дефилето Олдувай, който е на възраст между 400 000 и 700 000 години. Морфологията на фрагментите от Канже­ра обаче е съвсем модерна.
При Канам Лики намерил първо зъби от Mastodon и един-един-ствен зъб от Deinotherium (вид изчезнал, подобен на слон бозай­ник), както и няколко груби каменни оръдия. На 29 март 1932 г. един от работниците на Лики - Жума Гитау - му донесъл втори зъб от Deinotherium. Лики му казал да продължава да копае на също­то място. Гитау работел само на няколко метра от Лики, когато от-цепил блок травертин (твърд, но шуплив седимент, състоящ се от калциев карбонат) и го разтрошил с кирката си. Той видял от едно от парчетата да се подава зъб и го показал на Макинъс, който го идентифицирал като човешки. Макинъс извикал Лики.
Когато започнали да освобождават находката на Гитау от травер-тина, те видели предната част на човешка долна челюст, на която все още имало два премолара (предкътници). Лики решил, че челюстта, която произхождала от ранноплейстоценската формация Канам, приличала твърде много на такава от Homo sapiens и обя­вил откритието си в писмо до „Нейчър". Пластовете при Канам са най-малко на 2 млн. години.
За Лики откритите при Канам и Канжера фосили били доказа­телство, че — паралелно с Явайския и Пекинския човеци, а може би и по-рано - е съществувал и хоминид, много подобен на съв­ременния човешки вид. Ако това наистина било така, хоминиди-те от о. Ява и Пекин (сега обединени като Homo erectus) не можели да са преки предшественици на човека; това се отнасяло и до човека от Пилтдаун с неговата маймуноподобна челюст.
През март 1933 г. секцията по човешка биология към Кралския антропологически институт се събрала, за да разгледа направените от Лики открития при Канам и Канжера. В заседанието участвали 28 учени, като то се председателствало от сър Артър Смит Удуърд. Сведенията били организирани в четири отделни категории: геоло­гични, палеонтологични, анатомични и археологически. Комисията по геологичните проблеми заключила, че човешките фосили от Ка­нам и Канжера са с възрастта на пластовете, в които били открити. Палеонтологичната комисия заявила, че пластовете при Канам се отнасят към ранния, а тези при Канжера - най-късно към средния плейстоцен. Археолозите отбелязали присъствието на каменни оръ­дия и на двете места — в същите пластове, където били открити и човешките фосили. Анатомите заявили, че черепите от Канжера не демонстрирали „никакви черти, които да не отговарят на определя­нето им като Homo sapiens". Същото се отнасяло и за бедрената кост от Канжера. Що се отнася до челюстта от Канам, специалисти­те заявили, че тя е необичайна в няколко отношения. И все пак те „не съумели да посочат нито един детайл, който да не е съвместим с отнасянето й към Homo sapiens".
Малко след конференцията от 1933 г., която подкрепила заклю­ченията на Лики, геологът Пърси Бозуъл започнал да се съмнява във възрастта на фосилите от Канам и Канжера. Лики, който вече бил имал възможността да проследи атаките на Бозуъл срещу ске­лета на Рек, решил да го заведе в Африка. Той смятал, че това ще разсее съмненията му. Събитията обаче не протекли точно според очакванията.
След като се завърнал в Англия, Бозуъл предал в „Нейчър" статия, в която отричал находките от Канам и Канжера: „За нещастие, оказа се невъзможно да открием точното място и на двете откри­тия." Бозуел преценил, че и в двата случая геологичните условия са объркани. Той заявил, че „откриващите се там глинести пластове често са нарушавани вследствие свличания". Това го накарало да заключи следното: „Несигурните обстоятелства около откриването на материалите... ме карат да оставя човешките фосили от Канам и Канжера в „положение на изчакване"."
В отговор на обвиненията на Бозуъл Лики заявил, че той лично успял да му покаже точните места, където били открити фосилите. Ето какво пише той: „При Канжера 1 му показах точното място, където се намираше остатъчната купчина депозити, в която in situ беше открит череп Канжера 3... Фактът, че показах на проф. Бозу­ъл точното място, се потвърждава и от това, че тогава [1935 г.] наме­рих парче кост, което пасна на откритите през 1932 г."
Що се отнася до местонахождението на челюстта от Канам, Лики казва следното: „Първоначално бяхме направили профил на наплас-тяванията - с помощта на нивелир тип Цайс-Ватс - на противопо­ложната страна на западната клисура при Канам. Поради това, мо­жехме да определим мястото в рамките на няколко фута, което и направихме."
Бозуъл предположил, че дори и челюстта да е намерена в ран­ноплейстоценската формация при Канам, тя е проникнала по няка­къв начин по-късно - чрез свличане на пластовете или през някаква пукнатина. На това Лики отговорил така: „Не мога да приема тази интерпретация, тъй като няма никакви доказателства, които да я подкрепят. Степента на запазеност на фосила е във всяко отношение идентична с тази на откритите паралелно фосили от ранния плейс­тоцен." Лики допълва, че Бозуъл му казал, че би бил склонен да приеме автентичността на челюстта от Канам, ако тя не притежава­ла човекоподобна брадичка.
Въпреки всичко, становището на Бозуъл надделяло. През 1968 г. обаче южноафриканският учен Филип В. Тобайъс заявил следно­то: „На пръв поглед има всички основания случаят Канжера да бъде разгледан наново." И това наистина станало. В биографията на Лики, Соня Коул пише следното: „През 1969 г. Луис присъства на спонсо­рирана от UNESCO конференция в Париж, посветена на проблемите на произхода на Homo sapiens... Делегатите, които бяха около 300,
единодушно подкрепиха тезата, че черепите от Канжера са от сред ния плейстоцен."
Ето какво казва Тобайъс по въпроса за челюстта от Канам: „Всъщ­ност, нищо от казаното от Бозуъл не опровергало и дори не постави­ло под съмнение тезата на Лики, че мандибулата (долната челюст] се отнася именно към този пласт."
Различни учени са описвали челюстта от Канам, която има на­пълно съвременна брадичка, по най-различни начини. През 1932 г. комисия от английски анатоми обявила, че няма никаква причина тя да не бъде определена като Homo sapiens. Водещият британски антрополог сър Артът Кейт я разглеждал по същия начин. През 40-те години на XX в. обаче Кейт променил мнението си и решил, че челюстта е от някакъв вид австралопитек. През 1962 г. Филип Тобайс заявил, че тя прилича най-много на челюстта от Рабат в Ма­роко (от края на средния плейстоцен) и на късноплейстоценските челюсти, като тези от Пещерата с огнищата в Южна Африка и Дире-Дава в Етиопия. Според Тобайъс те демонстрирали определено неан-дерталски черти.
През 1960 г. Луис Лики се отказал от първоначалното си мне­ние, че челюстта е sopzeTZS-овидна и заявил, че е от женски Zinjanthropus, Лики бил открил зинжантропа през 1959 г. в дефи­лето Олдувай. За кратко време, той го'представял като първото съ­щество, което е изработвало сечива - т. е. първото човешко същест­во. Малко по-късно обаче при Олдувай били открити и останки от Homo habilis. Лики бързо свалил зинжантропа от положението му на първи творец на оръдия и го причислил към робустните австра-лопитеци (Australopithecus boisei).
В началото на 70-те години на XX в. синът на Лики - Ричард, който работел при езерото Туркана в Кения, открил фосилни челюс­ти от Homo habilis, които приличали на тази от Канам. Тъй като съпътстващата фауна била същата, Лики-старши променил мнени­ето си още веднъж и заявил, че челюстта от Канам трябва да се определи като Homo habilis.
Фактът, че в течение на годините учените са приписвали челюстта от Канам на почти всички известни хоминиди (Australopithecus, Australopithecus boisei, Homo habilis, неандерталците, ранен Homo sapiens и физически съвременен Homo sapiens), доказва с какви труд­ности е свързано класифицирането на фосилни хоминидни останки.
М нението на Тобайъс - че челюстта от Канам принадлежи на ра­нен тип Homo sapiens c неандерталоидни черти — получило голяма популярност. И все пак, както може да се забележи на фиг. 12.3, която показва очертанията на мандибулата (долната челюст) от Ка­нам в сравнение с тези на други хоминиди, контурът на брадичката й (з) е подобен на този от образеца от Граничната пещера (е) - опре­делен като Homo sapiens sapiens — и тази на съвременен предста­вител на местното население на Южна Африка (ж). И трите имат двете основни отличителни черти на съвременната човешка брадич­ка — вдлъбнатина в горната част и издатина в основата.
Но дори и да приемем становището на Тобайъс, че челюстта от
Канам е неандерталоидна, не бихме очаквали появата на неандерталците през ранния плейстоцен преди повече от 1,9 млн. години. Спо­ред мнението на повечето учени неандерталоидните хоминиди са се появили преди около 400 000 години и са съществували до пре­ди 30 000-40 000 години.
С цел да бъде фиксирана точната възраст на челюстта от Канам, К. П. Оукли от Британския музей провел тестове за определяне на съдържанието на флуор, азот и уран.
Погребаните в земята кости абсорбират флуор. Челюстта от Ка­нам и черепите от Канжера имали същото съдържание на този еле­мент, което имали и останалите кости от ранно- и средноплейсто-ценските формации, в които били открити. Тези резултати подкре­пят хипотезата, че човешките кости от тези две находища са с въз­растта на откриваните заедно с тях животински останки.
А зотът е съставна част от костните протеини. В нормални усло­вия, с течение на времето костите губят азота си. Оукли установил, че в черепният фрагмент Канжера 4 азотът е на границата на изчез­ване (0,01 %), докато във фрагмента Канжера 3 отсъствал напълно. На анализ били подложени и две животински кости, нито една от които не показала наличие на азот. По мнението на Оукли, наличието на „изме­рими количества" азот в череп Канжера 4 показвало, че всички човеш­ки останки били „значително по-млади" от фауната от Канжера.
Някои седименти обаче като например глините, запазват азота -понякога в течение на милиони години. Възможно е пълното изчез­ване на азота от Канжера 4 да е било предотвратено именно от гли­ни. При всички случаи във фрагмента Канжера 3 нямало азот точно както и в животинските кости. Не е изключено следователно всич­ки останки да са с една и съща възраст.
Както може да се види от табл. 12.1, съдържанието на уран в чо­вешките фосили от Канжера (8^7 частици на 1 млн.) се припокрива с това на животинските кости от същото находище (26-216 частици на 1 млн.). Това би могло да означава, че те са с една и съща възраст.
И все пак човешките кости показват средностатистическа стой­ност от 22 частици на 1 млн., докато тази на животинските кости е 136 частици на 1 млн. Според Оукли тази съществена разлика меж­ду средностатистическите стойности означавала, че човешките кос­ти били „значително по-млади" от съпътстващата фауна. Получени­те за Канам стойности били сходни.
Самият Оукли отбелязва обаче, че съдържанието на уран в под­почвените води може да е много различно в зависимост от мястото. Например късноплейстоценските животински кости от Кугата -близо до Канам - имали по-високо съдържание на уран от ранноп-лейстоценските от Канам.
От значение е и това, че съобщените през 1974 г. от Оукли стой­ности на съдържание на уран очевидно не са били първите, които той бил получил. В една статия, отпечатана през 1958 г. - непосред­ствено след представянето на тестуването за съдържание на уран на челюстта от Канам, — Оукли отбелязва следното: „Когато приложих същите тестове към костите от Канжера, не получих никакви раз­лики между човешките останки и тези на съпътстващата фауна." Очевидно Оукли не останал удовлетворен от тези ранни анализи и по-късно извършил нови; те явно дали по-приемливи резултати.
Прегледът, който направихме на химичните анализи на фосили-те от Канам и Канжера, може да ни наведе на следните заключения. Тестовете за съдържание на флуор и азот показали, че човешките кости са точно толкова стари, колкото са и животинските останки от същите пластове. Без съмнение тази интерпретация може да бъде оспорена. Резултатите от тестовете за съдържание на уран свидете; стват за това, че човешките останки са по-млади от съпътстващат фауна. Това заключение обаче също не е категорично.
Взети като цяло, резултатите от химичните и радиометричнит анализи не са елиминирали възможността, човешките фосили о Канам и Канжера да са съвременни на съпътстващата фауна. IIpi това положение черепите от Канжера, за които се твърди, че са i модерна анатомия, биха могли да се окажат с възрастта на пласт 1\ на дефилето Олдувай, която е между 400 000 и 700 000 години Таксономичният статус на челюстта от Канам остава несигурен. Съв­ременните изследователи се колебаят да я определят като физичес­ки модерна, въпреки че една подобна класификация не е невъзмож­на. Ако челюстта е с възрастта на фауната от Канам, която е по-ранна от пласт I на дефилето Олдувай, то това би означавало, че тя е на повече от 1,9 млн. години.
Раждането на австралопитека
През 1924 г. Джоузефин Салмънс забелязала един фосилен че­реп на павиан, който украсявал камината в дома на един неин при­ятел. Салмънс, която по това време била студентка по анатомия в университета на Витватерсранд в Йоханесбург, Южна Африка, взе­ла черепа и го занесла на своя проф. - д-р Реймънд А. Дарт,
Въпросният череп от павиан произхождал от една кариера за варовик при Бъкстън, близо до малък град на име Таунг. Той се намирал на около 200 мили (322 km) югозападно от Йоханесбург. Дарт помолил един свой приятел - геологът д-р Р. Б. Йънг - да посети кариерата и да провери дали не може да се намери още нещо. Йънг събрал няколко буци, съдържащи фосили, и ги изп­ратил на Дарт.
Двете каси с фосили пристигнали в дома на Дарт точно в деня, когато там трябвало да се проведе сватбата на негов приятел. Съпру­гата на Дарт го помолила да не се занимава с фосилите, преди да е свършило празненството, но той отворил касите. Във втория сан­дък, той видял нещо, което го озадачило: „Сред останалите матери­али открих на практика цяла отливка от вътрешността на череп. Мозъчната кухина беше с размерите на тази на голяма горила." След това Дарт намерил още едно парче скала, което явно съдържало ли­цевите кости.
След като гостите си тръгнали, Дарт се заел с трудната задача да освободи костите от материковата скала. Тъй като не разполагал с подходящите инструменти, той използвал куките за плетене на жена си и с тях започнал внимателно да дълбае камъка. „Това, което за­почна да се оформя - пише той, - беше лицето на бебе-дете с пълен набор млечни зъби и с едва показали се постоянни молари (кътни-ци). Съмнявам се, че някой родител някога е бил по-горд с детето си, отколкото бях аз на тази Коледа с Таунгското си бебе."
След като освободил костите, Дарт реконструирал черепа (фиг. 12.4). Той характеризирал мозъка на бебето от Таунг като неочаква­но голям — около 500 cm3. Средния мозъчен обем на голяма възрас­тна мъжка горила е едва около 600 cm3. Дарт отбелязал и липсата на надочен вал и наличието на определени човекоподобни белези в зъбите.
О свен това Дарт забелязал и още нещо - foramen magnum (отво­рът над гръбначния стълб) бил разположен по към средата на осно­вата на черепа, както е при хората, а не по-назад, както е при чове-коподобните маймуни. Според Дарт това означавало, че създанието е ходело изправено. Това автоматично го правело човешки предшес твеник.
Той изпратил съобщение до престижното британско списанш „Нейчър". „Образецът - заявил Дарт - е от голяма важност, защо­то илюстрира съществуването на изчезнал вид човекоподобни май­муни, който е междинен между хората и сега съществуващите ант-ропоиди." По съпътстващата фауна, той определил възрастта му на около 1 млн. години. Дарт кръстил бебето от ТаунгAustralopithecus africanus - „Южната маймуна от Африка". Според него австрало-питекът бил общ предшественик на всички останали хоминиди.
В Англия сър Артър Кейт и сър Артър Смит Удуърд се отнесли към съобщението на Дарт с изключителна предпазливост. Кейт бил склонен да отнесе австралопитека към шимпанзетата и горилите.
Графтън Елиът Смит бил още по-критично настроен. През май 1925 г. той изнесъл лекция пред Юнивърсити Колидж, в която за­явил следното: „За нещастие Дарт не е имал достъп до черепи на малки шимпанзета, горили и орангутани, които да са на стадий на развитие, отговарящ на този на черепа от Таунг. Ако той е разпола­гал с такива материали, то е щял да установи, че всички характер­ни черти, които той изтъква като доказателство за близост с човека - положението и уравновесеността на главата, формата на челюстта и много детайли по носа, лицето и черепа, - се срещат при горилите и шимпанзетата в ранна детска възраст." Критиките на Графтън Елиът Смит остават валидни и до днес. Както ще видим, въпреки възвисяването на австралопитека до положението на човешки пред­теча, все още има учени, които са настроени скептично.
Дарт бил смаян от хладното посрещане от страна на представите­лите на британската наука. В продължение на много години той запазил мълчание и престанал да търси фосили. През 30-те години на XX в. британските изследователи, предвождани от сър Артър Кийт, продължили да отстояват негативната си позиция спрямо ав­стралопитека на Дарт. В сметките на Кейт влизал и човекът от Пил-тдаун, чиято възраст била близка до тази на бебето от Таунг. Него­вият череп приличал на този на Homo sapiens. Този факт явно го­ворел срещу включването на австралопитека с маймунския му че­реп в родословието на човека.
След като Дарт се оттеглил от сцената битката в защита на авст­ралопитека като човешки предшественик била подета от един негов приятел — д-р Робърт Брум. Той проявявал изключителен интерес към откритието на Дарт още от самото начало. Малко след появата на бебето от Таунг, Брум връхлетял в лабораторията на Дарт. По-късно Дарт ще напише следното: „Той се отправи към масата, на която стоеше чере­път, и падна на колене - „в благоговение пред нашия предтеча", - как­то сам се изрази." И все пак, за да коленичи в благоговение, британска­та наука изисквала находка на възрастен Australopithecus. В нача­лото на 1936 г. Брум се заклел да го открие.
На 17 август 1936 г. Г. У. Барлоу - надзирател на варовиковата кариера Щеркфонтайн - дал на Брум черепна отливка от възрастен австралопитек. По-късно, Брум отишъл на мястото, където била нап­равена находката, и открил няколко фрагмента от самия череп. От тях, той реконструирал целия череп, като нарекъл собственика му Plesianthropus transvaalensis. Смята се, че възрастта на пластовете, в които били открити фосилите, е между 2,2 и 3 млн. години.
Последвали още открития, сред които имало и долна част от бед­рена кост (ТМ 1513). През 1946 г. Брум и Г. У. X. Шепърс я описа­ли като повече или по-малко човешка. У. Е. Льо Гро Кларк, който в началото се отнесъл скептично към това описание, по-късно приз­нал, че бедрената кост „показва сходство с тази на Homo, което е толкова голямо, че е на практика е равностойно на идентичност". През 1981 г. Кристин Тардийо още веднъж потвърдила тази оцен­ка, като заявила, че основните диагностични белези на бедрената кост от Щеркфонтайн са „характерни за модерния човек". Тъй като тя била намерена отделно, не е ясно дали трябва да се отнесе към някакъв австралопитек. Не е изключено следователно тя да е при­надлежала на по-развит хоминид. Възможно е той да е приличал от анатомична гледна точка на съвременните хора.
На 8 юни 1938 г. Барлоу дал на Брум фрагмент от горна челюст и небце, на който имало един-единствен молар (кътник). Когато Брум попитал за произхода, Барлоу се измъкнал, без да даде отговор. Няколко дена по-късно, Брум отново се появил и настоял Барлоу да му разкрие източника на фосила.
Барлоу му казал, че го е получил от Гърт Тербланш - местен ученик. Брум с срещнал с Гърт, взел от него още няколко зъба и двамата се отправили към намиращата се наблизо ферма Кромдрай, където момчето ги било намерило. Когато стигнали, Брум успял да открие няколко фрагмента от череп. Когато направил частична реконструкция, той установил, че черепът се различава от този на австралопитека от Щеркфонтайн. Имал по-масивна челюст и по-го­леми зъби. Брум кръстил новооткрития представител на австрало-питеците Paranthropus robustus. Понастоящем се смята, че нахо­дището при Кромдрай е на възраст между 1 и 1,2 млн. години.
На това място Брум намерил и фрагменти от раменна кост и от лакътна кост. Макар и да ги отнесъл към робустния австралопитек, когото кръстил Paranthropus, той отбелязал следното: „Ако бяха открити изолирани, най-вероятно всеки анатом в света щеше да ги определи като несъмнено човешки." През 1972 г. X. М. Макхенри направил анализ на раменната кост ТМ 1517 и я поставил в „човеш­ките граници". В същото изследване раменната кост на робустен австралопитек от Кооби Фора в Кения попада извън тези граници. Следователно, възможно е фосилът ТМ 1517 да е принадлежал на нещо друго, а не на робустен австралопитек. Не е изключено откри­тите при Кромдрай раменна и лакътна кости - подобно на бедрената от Щеркфонтайн - да са от по-развити хоминиди, които да са при­личали като анатомия на съвременните хора.
Втората световна война прекъснала проучванията, които Брум извършвал в Южна Африка. След краяй, Робърт Брум и Дж. Т. Робинсън открили при Сварткранс фосили от робустен австралопи­тек, когото нарекли Paranthropus crassidens („голямозъб получо-век"). Това създание имало големи и здрави зъби и костен гребен на върха на черепа си. Гребенът служел за захващане на силните дъв-кателни мускули.
Също в пещерата Сварткранс, Брум и Робинсън намерили и че­люст от друг вид хоминид. Тя била по-малка и по-човекоподобна от тази на Paranthropus crassidens и двамата изследователи я приписа­ли на нов хоминид, когото нарекли Telanthropus capensis. Сега се смята, че пласт 1 при Сварткранс, където били намерени всички кости от Paranthropus, е на възраст между 1,2 и 1,4 млн. години. Пласт 2, където била намерена долната челюст от Telanthropus - с обозначение SK 15 - е на между 300 000 и 500 000 години. През 1961 г. Робинсън прекласифицирал челюстта от Сварткранс към Homo erectus.
Отново при Сварткранс, Брум и Робинсън намерили още една човекоподобна долна челюст. Фрагментарният фосил (SK 45) произ­хождал от основния пласт, където са открити костите от Paranthro­pus. През 1952 г. двамата изследователи заявяват следното: „Фор­мата й е по-близка до тази на съвременния Homo, отколкото до че­люстта от Telanthropus." По-късно, Робинсън отнесъл SK 45 към Telanthropus, a после и към Homo erectus. Имаме някои основа­ния (без да са неоспорими) обаче да вземем предвид и други въз­можни характеристики.
В следвоенните години Брум открил при Щеркфонтайн и още един череп от австралопитек (St 5) (фиг. 12.5). По-късно на същото място намерил и други останки от възрастен женски индивид, сред които имало части от таз, гръбначен стълб и крака. Според Брум тяхната морфология, както и някои характеристики на черепите от Щеркфонтайн, свидетелствали, че австралопитеците са имали изп­равен вървеж.
През 1925 г. Реймънд Дарт проучвал една пещерна галерия при Макапансгат в Южна Африка. Тъй като забелязал наличието на об­горели кости, той заключил, че това са следи от хоминиди, които са използвали огън. През 1945 г. Филип В. Тобайъс, който по това време бил докторант на Дарт в университета на Витватерсранд, открил в пе­щерните наслаги при Макапансгат череп на изчезнал вид павиан. Той привлякъл вниманието на Дарт върху находката. През 1947 г. след повече от две десетилетия пауза самият Дарт се върнал към полева работа, за да търси кости от австралопитеци при Макапансгат.
Там той открил парчета от черепи и други кости от австралопи­теци, както и още следи от огън. Поради това Дарт нарекъл живя­лото там същество Australopithecus prometheus - на титана, който откраднал огъня от боговете. Днес това създание,-заедно с екземпля­рите от Таунг и Щеркфонтайн, е класифицирано като Australop ithecus africanus, който се различава от робустната разновидност от Кромдраай и Сварткранс.
При Макапансгат, Дарт открил 42 черепа на павиани, при 27 от които челната кост била счупена. На други седем имало следи от удари по лявата част на челото. Опирайки се на тези данни, Дарт създал един доста мрачен портрет на Australopithecus prometheus - кръвожаден първобитен човек, който разбивал главите на павиа­ните с примитивни костени сечива и печал месото им на огньове в пещерата Макапансгат.
„Човешките предшественици - казва Дарт — се отличавали от човекоподобните маймуни по това, че били завършени убийци; това били хищни създания, които свирепо нападали набелязаните жерт­ви, пребивали ги до смърт, след което разкъсвали смазаните тела, откъсвайки крайниците, утолявали ненаситната си жажда с топла­та кръв и лакомо поглъщали все още потръпващата плът."
Съвременните палеоантрополози създават една по-различна кар­тина, като характеризират австралопитека като хранещо се с мър­ша създание, а не като ловец и откривател на огъня. Въпреки това, новите открития на Брум и Дарт убедили редица влиятелни учени - най-вече във Великобритания, - че австралопитекът не бил прос­то още един вид изчезнала човекоподобна маймуна, а истински чо­вешки предшественик.
Zinjanthropus
Следващото важно откритие било направено от Луис Лики и не­говата втора съпруга — Мери. На 17 юли 1959 г. тя се натъкнала на разтрошения череп на млад мъжки хоминид. Това станало на нахо­дището FKL, където се проучвал пласт I на дефилето Олдувай. Ко­гато сглобили черепа, Луис и Мери Лики застанали пред създание, което имало сагитален (стреловиден) гребен - костен ръб, който ми­навал по дължината на черепа. В това отношение то много прилича­ло на Australopithecus robustus. Това не попречило на Лики да оповести нов вид хоминид - най-вече защото зъбите на съществото били по-големи от тези на южноафриканските робустни представи­тели. Лики кръстил новата находка Zinjanthropus boisei. Zinj e едно от названията на Източна Африка, a bbisei идва от името на господин Чарлс Бойс - един от първите спонсори на Лики. Заедно с черепа били намерени и каменни оръдия, което накарало Лики да определи зинжантропа като първия създател на сечива и следова­телно като първия „истински човек".
Лики се превърнал в суперзвезда, каквато палеоантропологията отдавна не била виждала. Националното географско дружество го почело с финансиране, публикуване на богато илюстрирани статии, телевизионни предавания и световно лекционно турне.
Въпреки огромната реклама, царуването на зинжантропа било краткотрайно. В биографията на Лики, Соня Коул пише следното: „Да приемем, че Луис е трябвало да убеди Националното географс­ко дружество, че в лицето на зинжантропа има много вероятен кан­дидат за „първия човек" - това било необходимо за осигуряването на по-нататъшната му подкрепа. И все пак едва ли е било задължи­телно да вдига чак толкова шум. Дори и лаик не би могъл да бъде заблуден от черепа: Зинжантропът — с горилоподобния гребен на че­репа и с ниското си чело - приличал много повече на робустните южноафрикански австралопитеци, отколкото на съвременните хора. Всъщност - да бъдем честни - той няма нищо общо с последните."
Homo habilis
През 1960 г. близо една година след откриването на зинжантро­па, единият син на Лики - Джонатан - намерил наблизо череп на друг хоминид (ОН 7). Освен череп, към индивида ОН 7 се отнасяли и кости от ръка. През същата година били открити и кости от стъ­палото на хоминид (ОН 8). В следващите години продължили да се появяват нови и нови находки, основно зъби и фрагменти от челюсти и черепи. На отделните фосилни индивиди били давани колоритни имена: Детето на Джони, Джордж, Синди и Туиги. Някои от костите били открити в долната част на пласт II на дефилето Олдувай.
Южноафриканският анатом Филип Тобайъс определил черепния обем на ОН 7 на около 680 cm3 — много по-голям от този на зинжан­тропа, който бил само около 530 cm3, и по-голям дори и от този на най-големия череп на австралопитек - приблизително около 600 cm3. И все пак тази стойност била с около 100 стъ по-малка от тази при Homo erectus.
Луис Лики решил, че най-накрая е намерил истинския майстор на сечивата от долните нива на Олдувай - истинският първи човек. Статусът му бил потвърден от по-големия мозък. Лики нарекъл създанието Homo habilis - „сръчният човек".
След неговото откриване зинжантропът набързо бил понижен до Australopithecus boisei - една малко по-робустна разновидност на Australopithecus robustus. И двата вида се характеризират със са-гитални (стреловидни) гребени и понастоящем не се разглеждат като човешки предшественици, а като сляп еволюционен клон, който по-късно изчезнал.
Цялата работа със сагиталния (стреловидния) гребен усложнява малко нещата. Мъжките горили и някои мъжки шимпанзета също имат такива гребени. Женските обаче нямат. Поради това, ето как­во казва Мери Лики през 1971 г.: „Трябва сериозно да се прецени възможността Australopithecus robustus и Australopithecus africanus да представляват, съответно мъжките и женските инди­види от един и същ вид." Ако внезапно се установи, че така формулираното предположение всъщност отговаря на истината, ще се ока­же, че поколения специалисти са били в огромна грешка по отноше­ние на австралопитеците.
Луис Лики решил, че откриването на Homo habilis - същество, което било съвременно на ранните австралопитеци, но имало по-го­лям мозък - осигурило решаващото доказателство в полза на него­вата теза, че австралопитеците не са част от човешкото родословие (фиг. 12.6). Те трябвало да се разглеждат просто като страничен клон. И тъй като се смятало, че Homo erectus произлиза от австралопи­теците, той също трябвало да се извади от еволюционната линия, довела до появата на човека.
При това положение, къде отивали неандерталците? Според ня­кои авторитети те илюстрирали именно прехода между Homo erectus и Homo sapiens. Лики предложил друго обяснение: „Не е ли въз­можно, те да са вариации на резултата от кръстосването па Homo sapiens и Homo erectusV Някой би могъл да възрази, че подобно кръстосване би довело до неспособни да се размножават хибриди. Лики обаче изтъкнал, че при кръстосването на американския бизон и домашен добитък се получава плодовито потомство.
Приказка за две раменни кости
През 1965 г. Брайън Патерсън и У. У. Хауелс открили при Кана-пой в Кения раменна кост от хоминид, която изненадващо много приличала на човешка. През 1977 г. френски работници намерили подобна кост при Гомборе в Етиопия.
Парчето от раменна кост от Канапой - всъщност добре запазена дистална (долна крайна) част - било открито на повърхността, но явно произхождало от един пласт, чиято възраст била около 4,5 млн. години.
Патерсън и Хауелс открили, че тази раменна кост се отличавала от тези на горилите, шимпанзетата и австралопитеците, но била по­добна на човешките. Те отбелязали, че „сред включените в нашата извадка хора има такива... чиито измерени стойности повтарят поч­ти напълно точно тези на Хоминоид I от Канапой".
Д вамата изследователи не си и помислили да отнесат раменната кост от Канапой към съвременен от анатомична гледна точка човек.

И все пак, ако едно физически модерно човешко същество е умряло при Канапой преди 4-4,5 млн. години, от него (или нея) е щяла да остане раменна кост, идентична с намерената.


Двама антрополози от Калифорнийския университет - Хенри М. Макхенри и Робърт С. Коручини - също потвърдили човекоподоб-ната морфология на раменната кост от Канапой, Те стигнали до зак­лючението, че „раменната кост от Канапой е почти неразличима от тази на един съвременен Homo" и че „показва ранната поява на ла-кътна става, човекоподобна до най-малката подробност".
В едно свое изследване от 1975 г. физическият антрополог Ч. Е. Окснард също се съгласява с техния анализ. Ето какво заявява той: „Без съмнение можем да потвърдим, че фосилът от Канапой е много човекоподобен." Това накарало Окснард да предположи - точно как­то бил направил Лики, - че австралопитеците не са част от човеш­ката еволюция. Ако все пак запазим положението им в родословие­то на човека, това би довело до приемането на едно твърде невероят­но развитие - от човекоподобната раменна кост от Канапой към зна­чително по-нечовекоподобната при австралопитека и след това отно­во към по-човекоподобна.
Раменната кост от Гомборе, чиято възраст била определена на около 1,5 млн. години, била намерена заедно с груби каменни сечи­ва. През 1981 г. Бригите Сенут заявила, че по фосила от Гомборе „няма нищо, което да я отличава от една съвременна човешка кост". Изглежда, че разполагаме с още две много древни и много човешки раменни кости, които трябва да добавим към списъка с доказателс­тва, поставящи под въпрос общоприетия понастоящем сценарий за човешката еволюция. Едната е тази от Канапой в Кения, която е на 4-4,5 млн. години, а другата - тази от Гомборе в Етиопия - на пове­че от 1,5 млн. години. Те подкрепят тезата, че в течение на един дълъг период човешки същества от съвременен тип са съществува­ли паралелно с други човекоподобни и маймуноподобни създания.
Откритията на Ричард Лики
През 1972 г. синът на Луис Лики - Ричард - открил при езеро­то Туркана в Кения раздробен череп от хоминид. Съпругата на Ри­чард - Мийви - била зоолог и се заела с реконструирането на черепа, който получил обозначението ER 1470. Мозъчният му обем бил над 810 сте3 - по-голям от този на робустните австралопитеци. В началото Ричард Лики се поколебал да определи черепа ER 1470 като отделен вид, но в крайна сметка се спрял на названието Homo habilis.
Черепът бил открит в пласт, залягащ под т. нар. Туф KBS - вул-каничен слой с калиево-аргонова дата от 2,6 млн. години. Възрастта на самия череп била определена на 2,9 млн. години - колкото тази на най-древните австралопитеци. По-късно датировката на Туф KBS била оспорена, като критиците предложили възраст от под 2 млн. години.
На известно разстояние от местонахождението на череп ER 1470, но на същото ниво, били намерени и две много подобни на човешки бедрени кости. Откритието било дело на Джон Харис - палеонтолог от Кенийския национален музей. Той извикал Ричард Лики, който по-късно съобщил, че „тези бедрени кости не приличат на тези на австралопитеците, а са изненадващо подобни на съвременните чо­вешки". Други изследователи заключили, че те се различават от костите на Homo erectus.
Първата бедрена кост, към която имало и фрагменти от фибула и тибия (двете дълги кости на крака под коляното), била обозначена като ER 1481, а другата - като ER 1472. Бил намерен и още един фрагмент, описан като ER 1475. Всички били приписани наЯото habilis.
В материал за едно научно списание обаче Лики заявил, че тези кости „не могат да бъдат категорично разграничени от тези п&Ното sapiens, ако се вземат предвид вариативните граници на вида". По-късно - в една статия за „Нашънъл Джеографик" - той потвърдил това си становище, като заявил, че костите са „почти неразличими от тези на Homo sapiens". Неколцина други учени подкрепили зак­люченията на Лики. Б. А. Уд - анатом в Медицинското училище при болницата Черинг Крос в Лондон - заключил, че бедрените кос­ти „принадлежат на същество от двигателната група на „човешкия вървеж".
Макар че това едва ли е хрумвало на повечето днешни учени, бихме могли да се замислим върху отнасянето на бедрените кости от Кооби Фора към хоминиди, които са били твърде подобни на съв­ременните хора, но са живели в Африка преди около 2 млн. години.
Бедрените кости ER 1472 и ER 1481 показват, че силно аномал­ните находки не са характерни единствено за XIX в. Те продължа­ват да се появяват с учудваща честота и до наши дни. Те са, така да се каже, под носа ни, но почти никой не ги признава за това, което са всъщност^ Можем да направим доста впечатляващ списък дори само за територията на Африка: скелетът на Рек, челюстта от Ка-нам, черепите от Канжера, раменната кост от Канапой, раменната кост от Гомборе и бедрените кости от езерото Туркана. Всички те или директно са определени като останки от Homo sapiens, или са описани като много човекоподобни. Като изключим средноплейсто-ценските черепи от Канжера, всички останали произлизат от плас­тове от ранния плейстоцен или от плиоцена.
ТалусътЕ11813
През 1974 г. Б. А. Уд описал един талус (глезенна кост), открит при езерото Туркана. Той бил намерен между Туф KBS и по-горния подобен пласт - Туф „Кооби Фора". Уд направил сравнителен анализ на костта, съпоставяйки я с глезенни кости от съвременен човек, горила, шимпанзе и други дървесни примати. Заключението било, че „фосилът отговаря на талус на съвременен човек".
Човекоподобният талус ER 813 е на възраст между 1,5 и 2 млн. години, което го поставя в хронологичните граници на същества като Australopithecus robustus, Homo erectus и Homo habilis.
В една по-късна публикация, Уд съобщава, че проведените от него тестове потвърдили „сходството на KNM-ER 813 със съвременни човешки кости" и не показала „особени разлики с глезенните кости на съвременните бушмени". При това положение можем да вземем предвид и възможността, глезенната кост KNM-ER 813 да е принад­лежала на човек с модерна анатомия, живял през ранния плейсто­цен или дори през късния плиоцен.
Ако този талус наистина е от създание, което да е било много подобно на съвременните хора, то той се включва - заедно с бедре­ните кости ER 1481 и ER 1472 - в поредицата находки, които ни връщат милиони години назад. Това би елиминирало австралопите-ците, Homo habilis и Homo erectus като човешки предшествени­ци.
ОН 62: Да стане истинският Но mo habilisl
Различни художници, работещи по фосили и по публикациите на палеоантрополози, са създали една много типична представа за Homo habilis. Те го изобразяват с едно по същество човешко тяло, но с глава, приличаща на маймунска (фиг. 12.7).
Този силно спекулативен портрет на Homo habilis останал вали­ден до 1987 г., когато Тим Уайт и Дон Йохансон обявили, че са открили в дефилето Олдувай първия индивид Homo habilis (OH 62), при който костите на скелета били в явна взаимовръзка с черепа.
Според скелетните останки създа­нието е било високо само 3,5 фута (1,07 т) и имало сравнително дъл­ги ръце. Графичната реконструк­ция на новия Homo habilis (фиг. 12.7) е значително по-маймунопо-добна от по-раншните.
Йохансон и неговите сътрудни­ци заключили, че имало голяма вероятност учените неправилно да са приписали на Homo habilis много кости от крайници, откри­ти преди 1987 г.
Н аходката ОН 62 идва в подк­репа на нашето предположение, че бедрените кости от Кооби Фора -ER 1481 и ER 1472, описани като много подобни на такива от Homo sapiens - може да са принадлежа­ли на хора със съвременна анато­мия, които да са живели в Афри­ка през късния плиоцен. Някои учени ги приписали на Homo habilis, но новата представа за този хоминид изключва една подобна характеристика. Възможно ли е бедрените кости да са от Homo erectus? Г. Е. Кенеди например при­писал бедрената кост ER 1481 именно жНото erectus. Е. Тринкхаус обаче отбелязал, че основните мерки на тази кост - с едно-единствено изключение - са в обхвата на костите на съвременните хора.
Откривателите на ОН 62 трябвало да се справят с еволюционното стъпало между новия - по-маймуноподобен - Homo habilis и Homo erectus. Двата вида са разделени само от около 200 000 години. Преходът между тях обаче предполага много съществени промени в морфологията, включително и сериозно увеличаване на размерите. Ричард Лики, служейки си с модела на израстване на съвременен човек, изчислил, че един подрастващ Homo erectus, открит през 1984 г. (KNM-WT 15000), е щял да достигне през зрелостта си ръст от над 6 фута (1,80 т). Зрелият ОН 62 бил висок само около 3,25 фута (1 т). Изглежда неправдоподобно еволюционният скок — от малкия маймуноподобен ОН 62 до големия по-човекоподобен KNM-WT 15 000 - да е отнел под 200 000 години.
Защитниците на силно оспорвания пунктуационен модел на ево­люцията обаче могат да приемат подобен преход без особени пробле­ми. За разлика от традиционните градуалисти, пуктуационалисти-те твърдят, че еволюцията е протичала на къси периоди на бързи промени и дълги периоди на застой. По този начин теорията може да подслони най-различни проблемни еволюционни аномалии, като например прехода от habilis към erectus.
„Твърде малките телесни размери на индивида ОН 62 - заявяват неговите откриватели - свидетелстват за това, че представите за чо­вешката еволюция, които постулират постъпателно увеличаване на размерите, с течение на времето най-вероятно се коренят в предраз­съдъците на градуалистите, а не във фактите." Същото обаче може би е вярно и за възгледите на пунктуационалистите. Ако разгледа­ме палеоантропологичните факти в тяхната цялост, ще открием, че през целия плейстоцен, както и по-рано са съществували паралелно най-различни примитивни или човекоподобни създания, като ня­кои от тях са приличали на съвременните хора.
Общоприетата представа за Homo habilis била поставена под въп­рос не само от нови материали, като например ОН 62. И по-рано били откривани различни фосилни материали, отнасящи се към Homo habilis, които в началото били определени като много чове­коподобни, но впоследствие други учени охарактеризирали като изключително примитивни.
Както отбелязахме по-рано, в пласт I на дефилето Олдувай било открито сравнително цяло стъпало, обозначено като ОН 8. Възраст­та му била определена на 1,7 млн. години и то било приписано на Homo habilis. През 1964 г. М. X. Дей и Дж. Р. Нейпиър заявили, че стъпалото много прилича на такова от Homo sapiens, като по този начин допринесли за изграждането на човекоподобния образ на Homo habilis.
По-късно обаче О. Дж. Люис - анатом към Медицинския колеж към болницата „Сейнт Бартоломю" в Лондон - демонстрирал, че стъпалото ОН 8 прилича повече на тези на горилите и шимпанзета-та. Той го характеризирал като „дървесно" - пригодено да живот по дърветата. Това поставя проблем. Публично представеният образ на един предполагаем човешки предшественик - какъвто е Homo habilis, — който да се катери по дърветата със специално пригоде­ните му за това стъпала, определено не отговаря на пропагандните цели на еволюционистите; те по-скоро биха искали да го представят гордо крачещ из африканските савани.
Когато човек чете изследването на Люис, посветено на стъпалото ОН 8, остава с впечатлението, че Homo habilis е бил много по-маймуноподобен, отколкото на повечето учени им се иска да вярват. Откриването на ОН 62 само подкрепя това усещане. Друго възмож­но решение: стъпалото ОН 8 не е принадлежало на Homo habilis, a на някой австралопитек. Именно на него се спрял и Люис.
В течение на годините различни учени са описвали стъпалото ОН 8 като човекоподобно, маймуноподобно или преходно между май-мунско и човешко, като различаващо се и от човешките, и от май-мунските или като орангутаноподобно. Това идва да демонстрира още веднъж една от основните характеристики на палеоантрополо­гичните факти - те често са предмет на многобройни и противоре­чиви интерпретации. Обикновено пристрастията определят кое кон­кретно становище ще надделее за даден момент.
В дефилето Олдувай били намерени и кости от длан, обозначени като ОН 7; те също били определени като отнасящи се към Homo habilis. През 1962 г. Дж. Р. Нейпиър описал дланта като много човекоподобна, особено в някои отношения - върховете на пръстите, например. Както станало в случая със стъпалото ОН 8, последвалите изследвания показали, че ръката много прилича на маймунска, ко­ето поставило две алтернативи - или да се отрече отнасянето й към
Homo habilis, или да се постави под съмнение общоприетия чове-коподобен образ на Homo habilis, за чието изграждане допринесла първоначалната й интерпретация. Маймунските характеристики на дланта накарали Рандъл Л. Съсман и Джак Т. Стърн да предположат, че тя е била използвана при „катерещо-висящ начин на живот".
С други думи Homo habilis или което там създание е притежа­вало дланта ОН 7 трябва да е прекарвало много време, висейки на ръце по клоните на дърветата. Тази твърде маймунообразна предс­тава определено се различава от изключително човекоподобните пор­трети яаНото habilis и на другите човешки предшественици, ко­ито човек може да открие в илюстрованите научнопопулярни книги и в телевизионните филми на Националното географско дружество. В светлината на противоречивите данни относно Homo habilis, някои учени формулирали становището, че на първо място, въобще не е имало основания за „създаването" на този вид.
Но ако костите, които досега са били приписвани на Homo habilis, всъщност не принадлежат на този вид, то какво въобще пред­ставляват? Т. Дж. Робинсън излязъл с твърдението, че Homo habilis е грешка, кореняща се в смесването на скелетни останки от Australopithecus africanus шНото erectus. Други предположи­ли, че всички кости са от австралопитеци.
В крайна сметка се оказва, че Homo habilis има плътността на пустинен мираж - ту човекообразен, ту маймуноподобен, ту реален, ту измислен - според настроението на наблюдателя. Ако вземем пред­вид всички противоречиви възгледи, ще открием, че най-вероятно повечето от свързаните с Homo habilis материали всъщност при­надлежат на няколко различни вида. Сред тях има малък дървесен австралопитек (ОН 62 и някои от находките от дефилето Олдувай), примитивен тип Homo (черепът ER 1470) и хора със съвременна анатомия (бедрените кости ER 1481 и ER 1472).
Окснард критикува австралопитека
Homo habilis не е единственият човешки предтеча, който е бил подлаган на сериозни критики. Според повечето палеоантрополози австралопитекът трябва да се разглежда като директен човешки предшественик и е имал много човекоподобно тяло. Защитниците на този възглед твърдят, че австралопитекът е ходел изправен - на практика точно като модерен човек. Но още от самото начало се на­мерили учени, които да се противопоставят на тази престава. Влия­телни английски изследователи, сред които и сър Артър Кейт, зая­вили, че австралопитекът не е хоминид, а разновидност на човеко­подобните маймуни.
Тази негативна оценка останала валидна до началото на 50-те го­дини на XX в., когато в резултат от „кумулативния" ефект от появата на нови находки и падането на Пилтдаунския човек в традицион­ната палеоантропологична мисъл се създала ниша за човекоподоб-ния австралопитек.
Но дори и след като той си завоювал общото признание като хо-минид и директен човешки предшественик, критиките не стихнали. Луис Лики продължил да твърди, че австралопитекът е ранно и много маймуноподобно отклонение от основната линия на човешката еволю­ция. По-късно, неговият син Ричард застанал на подобна позиция.
В началото на 50-те години на XX в. сър Соли Цукерман публику­вал изчерпателните си биометрични изследвания. Те показали, че авс­тралопитекът далеч не е бил толкова човекоподобен, колкото си мисле­ли тези, които искали да го направят част от родословието на Homo sapiens. От к рая на 60-те до края на 90-те години на XX в. Чарлс Е. Окснард подновил и разширил започнатата от Цукерман атака, като за тази цел си послужил с поливариативен статистически анализ. Според него „изглежда много невероятно, който и да било от австралопите-ците... да има пряка филогенетична връзка с вядаНото".
Окснард установил, че мозъкът, зъбите и черепът на австрало-питека са много подобни на тези на съвременните човекоподобни маймуни. Раменната кост изглеждала пригодена за тяло, което да виси от клоните на дърветата. Костите на дланта имали извивка, каквато имат тези на орангутана. Тазът изглеждал приспособен за ходене на четири крака и акробатично поведение. Същото можело да се каже за бедрените кости и глезените. „Докато очакваме поява­та на още информация - пише през 1975 г. Окснард, - сме оставени с образа на животни със средни размери, които живеят по дървета­та и са способни да се катерят, да демонстрират редица акробатич-ни номера и може би да висят на ръце."
През 1973 г. Цукерман и Окснард представили общ доклад на симпозиума на Зооложкото дружество в Лондон. На заключителна­та сесия Цукерман направил някои важни забележки. Той заявил след­ното: „В течение на годините бях почти сам в борбата си срещу тради­ционната представа за австралопитеците - сам, т. е. заедно с колегите от школата, която създадох в Бирмингам. Боя се, че не успяхме да постигнем много. В проблема се намесиха много по-влиятелни гласове и това, което казаха, беше включено в учебниците по целия свят."
Това положение не се е променило особено след това изказване на Цукерман. Авторитетните гласове в палеоантропологията и в науч­ната общност като цяло са съумели да запазят човекоподобния образ на австралопитека. Многобройните, добре документирани доказател­ства, които противоречат на тази общоприета представа, остават зат­ворени по страниците на професионалните списания, откъдето ня­мат възможността да окажат влияние върху обществеността и дори върху образованите й кръгове.
Обобщавайки продължилите десетилетия спорове относно естес­твото на австралопитека, през 1984 г. Окснард пише следното: „В цялата шумотевица навремето - дали тези създания са по-близки до хората или до маймуните - спечели мнението, че те са били човекоподобни. Резултатите от това може би не са се ограничили само с поражението на обратното мнение, а вероятно са включили и погребването на тази част от фактите, на които то се е опира­ло. Ако това наистина е така, то вероятно все още има възможност да откопаем тази друга част от фактите. Те могат да се окажат по-съвместими с новата представа; може би те ще открият други възможности - точно тези австралопитеци да не са подобни нито на африканските човекоподобни маймуни, нито на хората, нито да са нещо по средата, а да са ясно отличими и от едните, и от другите."
Разбира се, точно това е тезата, която се опитва да защити тази книга. Има скрита информация. Самите ние преоткрихме значите­лен обем от такива погребани факти, отнасящи се към ранната исто­рия на съвременния човек.
В обобщението на откритията си Окснард заявява следното: „Раз­личните фосили от австралопитеци обикновено се отличават и от човешките, и от маймунските кости... Ако ги разглеждаме като отделен вид, те се оказват мозайка от белези, които са характерни само за тях, и от такива, които напомнят за орангутан." По въпроса за анатомичната уникалност на австралопитеците, Окснард добавя: „Ако тези преценки се окажат верни, то те значително намаляват възможността, въобще някой от австралопитеците да е съставна част от собствено човешкото родословие."
Подобно на Луис и Ричард Лики, Окснард защитава тезата, че развитието на вида Homo започва много по-рано, отколкото се при­ема в общоприетия еволюционистки сценарий. В тази връзка Окс­нард привлякъл вниманието към някои фосили, които вече разгле­дахме — човекоподобната глезенна кост ER 813, която е на 1,5 млн. години, и раменната кост от Канапой, която може би е на над 4 млн. години. Опирайки се на тези материали, Окснард заключил, че видът Homo е поне на 5 млн. години. „Традиционната представа за човешката еволюция - казва Окснард - трябва да бъде сериозт модифицирана или дори отречена... Необходимо е да бъдат проуч вани нови възможности."
Люси в морето от противоречия
Въпреки проучванията на Окснард, повечето учени все още под­крепят доктрината, че австралопитекът е пряк човешки предшестве­ник. Един от тях е Доналд Йохансон. Той следвал антропология в Чи­кагския университет под ръководството на Ф. Кларк Хауел. Още дока­то бил млад докторант и се изкушавал от романтиката на търсенето на фосили, Йохансон придружил Хауел на една експедиция в Африка, където участвал в проучванията на находището Омо в Етиопия.
По-късно Йохансон се върнал в Африка, но този път начело на собствена експедиция. Целта била Хадар - обект в етиопската об­ласт Афар. Един следобед той намерил горната част на тибия - една от дългите кости между коляното и глезена. Фосилът определено бил от някакъв вид примат. Наблизо Йохансон намерил дисталната част (частта към колянната става) от бедрена кост. От начина, по който бедрената кост и тибията си паснали, Йохансон заключил, че е открил цяла колянна става, при това не от някаква древна майму­на, а от хоминид - предшественик от съвременните хора. Пластове­те, в които били открити фосилите, били с възраст над 3 млн. годи­ни, Това автоматично ги превръщало в едни от най-древните остан­ки от хоминиди въобще.
В последвалите научни публикации, Йохансон съобщил, че коляно­то от Хадар (AL129) било на 4 млн. години и принадлежало на прими­тивен австралопитек, който обаче имал напълно човешки вървеж.
През следващия сезон етиопецът Алемайеху Асфав, който рабо­тел с Йохансон при Хадар, открил фрагменти от фосилна челюст. Класифицирането им се оказало трудна задача. Йохансон помолил Ричард Лики да дойде и да ги разгледа. Лики приел поканата и пристигнал заедно с майка си - Мери Лики - и със съпругата си Мийви. Четиримата с Йохансон проучили челюстта и я определили като отнасяща се към вида Homo, което означавало, че това били най-древните открити до този момент човешки фосили.
На 30 ноември 1974 г. Доналд Йохансон и Том Грей претърсвали Находище 162 при Хадар и събирали фрагменти от кости на бозайници. След известно време Грей предложил да се откажат и да се върнат в лагера, но Йохансон предложил да проверят и намиращото се наблизо дере. Не намерили почти нищо. Точно когато щели да си тръгват обаче, Йохансон забелязал фрагмент от кост на ръка, която лежала на повърхността. Когато се огледали, забелязали наоколо да се търкалят и други кости - очевидно от един-единствен хомини-ден индивид. Йохансон и Грей започнали да подскачат и крещят в жегата, тъй като разбрали, че са попаднали на находка с изключи­телно значение. Същата вечер екипът си устроил празненство, на което много пъти била въртяна песента на Бийтълс „Люси в небето с диаманти". Новонамереният женски хоминид получил името си -Люси - именно от текста на тази песен.
За да определи датировката на фосилите, Йохансон използвал комбинация от най-различни методи - калиево-аргонов, палеомагнитен и по степента на ядрен разпад. Резултатите показали възраст около 3,5 млн. години.
През 1975 г. Йохансон се върнал в Хадар, като този път довел и един фотограф от „Нашънъл Джеографик", който успял да запечата още едно важно откритие. На склона на един хълм екипът на Йо­хансон открил фосилните останки от 13 различни индивида, сред които имало мъжки, женски и деца. Групата получила името „Пър­вото семейство". Те имали същата геологична възраст, която била определена за Люси - около 3,5 млн. години.
С появата на „Първото семейство", важните открития при Хадар, които включвали и коляното от Хадар, челюстта на Алемайеху и Люси, приключили. Сега ще се спрем на начините, по които тези фосили били интерпретирани и реинтерпретирани от различни гру­пи учени.
Когато класифицирал находките си, в началото Йохансон се опи­рал основно на мнението на Ричард и Мери Лики, според които че­люстта на Алемайеху и членовете на „Първото семейство" трябвало да бъдат определени като Homo. Ако обаче Люси и бедрената кост AL 129 били австралопитеци - така поне смятал Йохансон - това означавало, че при Хадар имало два вида хоминиди.
По-късно Йохансон попаднал под друго влияние и променил от­ношението си към редица от фосилите от Хадар. Източник на това влияние бил палеонтологът Тимъти Д. Уайт, който работел с Ри­чард Лики при езерото Туркана. Освен това Уайт успял да убеди Йохансон, че Хадарските хоминиди са от непознат до този момент вид. Двамата го нарекли Australopithecus afarensis - на етиопска-та област Афар.
Според Йохансон и УайтAustralopithecus afarensis - най-древ­ният австралопитек, който въобще бил откриван някога — дал нача­лото на две различни линии на развитие. Първата отвела към робус-тните австралопитеци; Australopithecus africanus бил междинно звено в нея. Втората завършила с появата на Homo sapiens, като преминавала през Homo habilis и Homo erectus.
Australopithecus afarensis: Може би твърде очовечен?
Йохансон заявил, че Australopithecus afarensis имал „дребно, човешко по своята същност тяло". Неколцина други учени обаче рязко се разграничили от тази представа. Те създали за Люси и нейните сродници образ, който бил много по-близък до маймунс-кия. В повечето случаи тези възгледи били сходни с по-ранните изследвания, които провели върху австралопитеците Окснард, Цу-керман и други учени.
Сред фосилите от Хадар нямало цял череп or Australopithecus afarensis, но Тим Уайт успял да сглоби една частична реконструкция, като за целта използвал черепни фрагменти и парчета от горни и долни челюсти от няколко индивида от „Първото семейство". Според Йохан­сон реконструкцията „силно напомняла на малка женска горила". В това отношение между Йохансон и критиците му имало пълно съгла­сие. Всички смятали, че afarensis е имал много маймунска глава.
Що се отнася до тялото на Australopithecus afarensis, Рандъл Л. Съсман, Джак Т. Стърн, Чарлс Е. Окснард и редица други го определили като много маймуноподобно, като по този начин оспори­ли твърдението на Йохансон, че Люси е ходела изправена като чо­век. Лопатката на Люси била почти идентична с тези на съвремен­ните човекоподобни маймуни. Раменната става била обърната наго­ре, което сочело, че Люси най-вероятно е използвала ръцете си, за да се катери по дърветата и за да виси по клоните. Костите на ръце­те приличали на тези на живеещите по дърветата примати, а по гръбначния стълб можели да се забележат точки за захващането на изключително развити гръбни и раменни мускули. Костите на дланта и китката показвали пригоденост за силно сграбчване; това лича­ло и от извитите фаланги на пръстите. Костите на ханша и краката също били приспособени за катерене, а стъпалото имало извити пръс­ти, с които можело да се захващат клони.
Опитайте се да си представите ефекта, който би имала една рисун­ка на Люси, която се катери или виси по клоните на някое дърво. Това определено ще нанесе вреди на имиджа й на създание, чиито статут е близък до човешкия. Дори и да приемем, че е възможно Люси да се е развила до човешко същество, не можем да не признаем, че анатомич­ните й особености са били представени погрешно - с пропагандна цел.
Преди да приключим с проблемите около Australopithecus afarensis, само ще споменем, че редица учени, сред които и Ри­чард Лики и Кристин Тардийо, са защитавали позицията, че фо-силните материали всъщност включват кости от два или дори три различни вида.
Научната общност още не е успяла да създаде единна представа за това, как в действителност са изглеждали австралопитеците, включително и Australopithecus afarensis. Тази неяснота обхваща както морфологията им, така и еволюционната им връзка с модер­ните хора. Някои ги разглеждат като техни предшественици, а дру­ги - например Ч. Е. Окснард - не.
Следи от стъпки в Летоли
Обектът Летоли се намира в Северна Танзания, на около 30 мили (40 km) южно от дефилето Олдувай. На масайски laetoli означава „червена лилия". През 1979 г. членовете на една експедиция, ръко­водена от Мери Лики, забелязали някакви следи по земята. Оказа­ло се, че това били фосилни отпечатъци от животни. Сред тях имало някои, които явно били оставени от хоминиди. Отпечатъците били запазени в пластове вулканична пепел, която дала калиево-аргонова дата от между 3,6 и 3,8 млн. години.
В Нашънъл Джеографик била отпечатана статия от Мери Лики, озаглавена „Стъпки в пепелта на Времето". В анализа, който прави на отпечатъците, тя цитира думите на Луиза Робинс - експерт по стъпки от Университета на Северна Каролина - която заявила, че „те изглеждат твърде човешки и твърде модерни, за да са намерени в толкова древна скала".
Тези от вас, които са ни следвали дотук в това интелектуално пътешествие, едва ли ще се затруднят да разпознаят в стъпките от Летоли потенциалното доказателство за това, че преди повече от 3,6 млн. години в Африка са съществували човешки същества с модер­на анатомия. Самите ние обаче малко се учудихме от факта, че се на­тъкваме на подобна фрапантна аномалия в неочаквания контекст на сравнително скорошните анали на стандартните палеоантропологични проучвания. Това, което ни учуди най-много, е фактът, че учени със световна репутация - най-добрите в своята област - са могли да поглед­нат тези следи, да опишат човешките им характеристики и въобще да не стигнат до идеята, че съществата, които са ги оставили, могат да са били точно толкова човекоподобни, колкото сме и ние.
Мислите им са текли по обичайните, твърдо установени канали. Мери Лики пише следното: „Преди най-малко 3 600 000 години -през плиоцена - някой, когото аз бих определила за пряк предшес­твеник на човека, е ходел свободно и уверено на два крака... Форма­та на стъпалото му е била точно като нашата."
Кой е бил този предшественик? Ако приемем гледната точка на Лики, стъпките от Летоли трябва да са били оставени от създание, което е предхождало появата на Homo habilis, но не е било австра-лопитек. Ако приемем другото становище - това на Йохансон и Уайт - това трябва да са следи от Australopithecus afarensis. И в двата случая става дума за същество, което е имало маймунска глава и други примитивни черти.
Защо обаче това да не е било създание с напълно човешки стъпала и напълно човешко тяло? Нищо в самите отпечатъци не изключва тази възможност. Освен това в тази книга сме събрали доста фосилни дока-затества - някои произхождащи именно от Африка - които са в съгла­сие със съществуването, през късния плиоцен и ранния плейстоцен, на модерни от анатомична гледна точка човешки същества.
Дали не преувеличаваме човешките черти на отпечатъците от Летоли? Нека видим какво са казали по въпроса най-различни уче­ни. Луиза М. Робинс, която през 1979 г. направила за Мери Лики първичния анализ на следите от Летоли, по-късно направила една по-обстойна публикация. При Летоли били намерени няколко раз­лични групи следи, които били обозначени с различни букви. В описанието на следите „G", които са били оставени от три индивида според Мери Лики било възможно да става дума за семейство -Робинс открила, че всички следи „демонстрират редица черти, които са характерни за структурата на човешкото стъпало". Тя специ­ално отбелязала, че палецът на крака сочи право напред - като при хората, - а не настрани, както е при човекоподобните маймуни. Ро­бинс заключила, че „четирите функционални области - пета, свод, предна възглавничка и пръсти - на хоминидните стъпала са се от­печатали във вулканичната пепел по начин, който е типично човеш­ки", и че „хоминидите са преминали през пепеливата повърхност с типична човешка двунога походка".
М. X. Дей проучил следите, като използвал за целта фотограметричен метод. Фотограметрията е наука за измерване на точните раз­мери чрез фотография. Проучването му показало, че отпечатъците имат „близко сходство с анатомията на стъпалата на съвременен човек, който никога не е носил обувки; би могло да се каже, че става дума за нормално човешко състояние". Заключението на Дей е много типично: „Сега вече не може да има спорове относно това, че австралопитеци-те са имали изправен стоеж и са ходели на два крака."
Какви доказателства обаче имаме за това, че следите в Летоли са оставени от австралопитеци. Нямаме никакво основание да изклю­чим възможността, те да са дело на някакво непознато създание, което много е приличало на днешния Homo sapiens.
Физическият антрополог Р. X. Тътъл заявил следното: „Формата на отпечатъците е неразличима от тези на човек, който обикновено ходи бос."
Тътъл стига до следното заключение: „Ако разгледаме отпечатъ­ците от група G само въз основа тяхната морфология, би трябвало да ги класифицираме като следи от Homo... тъй като те са твърде близки до такива от Homo sapiens. Ранната им датировка обаче най-вероятно ще накара много палеоантрополози да се въздържат от прие­мането на една подобна атрибуция. Подозирам, че ако следите не бяха датирани или бяха получили по-късна дата, повечето експерти биха ги определили като оставени от Homo." Тътъл пише също: „Те прили­чат на отпечатъци от малки боси крака каНото sapiens."
Освен това Тътъл застанал зад тезата, че не е възможно следите да са оставени от Australopithecus afarensis. Както вече видяхме, той е имал дълги, извити пръсти, за които Тътъл казва, че му е трудно да си ги представи, „как пасват точно на отпечатъците от Летоли". Това е валидно за стъпалото на който и да било австралопитек.
Стърн и Съсман възразили срещу това. Те били убедени, че следи­те са оставени от маймуноподобния afarensis и затова предположили, че древните хоминиди са преминали през вулканичната пепел с пръсти на краката, свити под стъпалото - както понякога правят шимпанзетата. Това можело да обясни факта, че следите, оставени от Australopithecus afarensis при Летоли, при­личали на направени от човешки крак с къси пръсти.
Дали е възможно австралопитеци с подвити пръсти да са остави­ли човекоподобни следи? Според Тътъл това било крайно невероят­но. Ако хоминидите от Летоли са имали дълги пръсти на краката, обяснил той, то би трябвало да се очакват два различни вида следи от тези пръсти - от дълги разтворени пръсти и от къси подвити пръсти, при които би трябвало да има изключително дълбоки отпе­чатъци от кокалчетата. Това просто не е така, поради което следите не може да са оставени от дългопръстите стъпала на Australopithecus afarensis.
Дори и Тим Уайт, който бил убеден, че следите са оставени от Australopithecus afarensis, заявил следното: „Моделът на Стърн и Съсман (1983 г.) на пръсти, подвити „като при шимпанзетата", изис­ква значителна вариативност на страничните дължини на пръстите, която да може да се проследи при отпечатъците от Летоли. Те обаче не демонстрират такава особеност."
Тътъл директно предизвикал Йохансон, Уайт, Латимър и Лав-джой, които настоявали на тезата, че следите от Летоли са оставени от Australopithecus afarensis: „Като се имат предвид извиването и удължаването на пръстите, както и други особености на скелета, говорещи за дървесен начин на живот... е твърде невероятно, Australopithecus afarensis от Хадар в Етиопия да е можел да оста­ви следи, които да приличат на тези от Летоли." Подобни изказва­ния предизвикали дълги контраатаки от страна на Йохансон и него­вите последователи, които продължили да разпространяват идеята, че следите са оставени от Australopithecus afarensis.
През 1987 г. например Тим Уайт публикувал едно изследване върху отпечатъците от Летоли, в което оспорил твърдението на Тъ­тъл, че те са оставени от хоминид, който е бил по-развит от Australopithecus afarensis.
Ето какво пише Уайт: „Сред 26-те хоминидни индивида и сред колекцията от повече от 5000 фосила от гръбначни, намерени в Ле­толи, няма абсолютно нищо, което да подсказва съществуването на по-развит плиоценски хоминид в това находище." Но, както видях­ме при нашия преглед на африканските хоминидни фосили всъщност има разни „неща", които свидетелстват заяа/метгз-образни съ­щества през плиоцена, като някои от тях са били намерени не особе­но далеч от Летоли. Освен това е добре известно, че скелетните ос­танки от хора са много редки, дори и на местата, за които със си­гурност е доказано човешкото обитаване.
Уайт предсказал, че „в крайна сметка следите от Летоли ще се окажат малко по-различни от оставените от съвременен човек при аналогични условия." Но доколкото можем да преценим за момен­та, те са неразличими. Дори и самият Уайт веднъж заявил: „Не правете тази грешка. Те приличат на човешки. Ако вземете един отпечатък, оставен на пясъка на някой калифорнийски1 плаж, и по­питате едно четиригодишно дете „Какво е това?", то веднага ще ви каже, че някой е минал оттам. То обаче няма да може да го различи от стотиците други, нито пък вие бихте успели. Външната морфо­логия е една и съща. Има добре оформена модерна пета, със здрав свод и хубава възглавничка пред него. Палецът продължава правата и не се извива настрана, както е при маймуните."
Тътъл от своя страна отбелязва следното: „По отношение на всич­ки различими морфологични черти, стъпалата на индивидите, кои­то са оставили следите от група G, са били неразличими от тези на съвременните хора."
Черен череп, черни мисли
През 1985 г. Алън Уокър от Университета „Джон Хопкинс" отк­рил западно от езерото Туркана фосилен череп на хоминид, който бил получил тъмно оцветяване от действието на околните минерали. На­ходката била наречена „Черния череп" и събудила съмнения относно представата за човешката еволюция, предложена от Доналд Йохансон.
Според първоначалната идея на Йохансон, Australopithecus afarensis поставил началото надве еволюционни линии. Подрежда­нето може да бъде изобразено като дърво с два клона. Стволът е Australopithecus afarensis. Единият клон е развитието на вида Homo, което минава през Homo habilis и Homo erectus, за да стиг­не до Homo sapiens. Другият клон са австралопитеците, които също се развили от Australopithecus afarensis.
Според твърденията на Йохансон и Уайт, Australopithecus afarensis предхождал Australopithecus africanus, от който пък се появил Australopithecus robustus. Тенденцията била към появата на по-големи зъби и по-масивни челюсти, както и на по-големи че­репи с костен ръб - сагитален (стреловиден) гребен - отгоре. Той служел за прикрепването на мощните дъвкателни мускули на ро-бустните австралопитеци. Предполага се, че or Australopithecus robustus се е развил св^ъхфобусчкият:Australopithecus boisei, при който гореизложените особености са демонстрирани в крайни фор­ми. „Черният череп" - с обозначение KNM-WT17000 - приличал на този на Australopithecus boisei, но бил на 2,5 млн. години - по-стар и от най-ранните робустни австралопитеци.
Как отговорил Йохансон на откриването на boisei-образнш „Че­рен череп"? Той признал, че новата находка малко усложнила неща­та и изключила подреждането на Australopithecus africanus, Australopithecus robustus и Australopithecus boisei в една постъ­пателна линия, която да тръгва от Australopithecus afarensis. Йо­хансон предложил четири възможни подредби на четирите вида, като не уточнил, коя от тях трябва да е правилна. Все още нямало, заявил той, достатъчно информация, която да оправдае един подо­бен избор.
Несигурността относно броя на различните видове при Хадар и обърканите връзки между по-късните хоминиди (Australopithecus africanus, Australopithecus robustus, Australopithecus boisei и Homo habilis) създават трудности за еволюционистите. През 1986 v. Пат Шипмън заявила следното: „Най-добрият отговор, който мо­жем да дадем в момента, е че вече нямаме много ясна представа -кой от кого се развива."
В центъра на това ново объркване стои един изключително ва­жен въпрос - кой е поставил началото на линията Homo. Шипмън описва как веднъж Бил Кимбъл - един от сътрудниците на Йохан­сон — се опитал да се справи с филогенетичните проблеми, породени от „Черния череп": „В края на една лекция върху еволюцията на австралопитеците той изтри всички подредени алтернативни диаг­рами и за момент се загледа в празната черна дъска. След това се обърна към аудиторията и разпери ръце." В крайна сметка Кимбъл стигнал до извода, че в началото на линията на Homo стои Australopithecus africanus. Йохансон и Уайт продължили да твър­дят, че Homo е произлязъл директно от Australopithecus afarensis. След като разглежда няколко филогенетични алтернативи и стига до извода, че нито една от тях не е подкрепена от достатъчно доказателства, Шипмън заявява следното: „Бихме могли да твър­дим, че нямаме каквото и да било доказателство за това, къде се появява Homo; можем да отстраним всички представители на вида Australopithecus от семейството на хоминидите... Инстинктивната ми реакция към една подобна идея е толкова негативна, че се съм­нявам в това, че мога да я анализирам рационално. Отгледана съм с идеята, че австралопитекът е хоминид." Това е едно от най-чисто­сърдечните изказвания, които някога сме чували от традиционен учен, който се занимава с палеоантропологични проучвания.
В гореизложената дискусия сме включили само тези находки, които понастоящем повечето учени разглеждат като автентични. Едва ли е необходимо да споменаваме, че ако трябваше да представим и доказателствата за съществуването на физически модерни хора в много далечното минало, това само щеше да усложни допълнително нещата.
След като разгледахме историята на африканските открития, които имат някакво отношение към човешката еволюция, можем да направим няколко обобщителни бележки. (1) От Африка произ­хождат голям брой доказателства за това, че през плиоцена и ран­ния плейстоцен са съществували създания, които са приличали от анатомична гледна точка на съвременните хора. (2) Изглежда, че традиционната представа за австралопитека като много човекоподоб-но, ходещо на два крака и живеещо на земята същество е невярна. (3) Статутът на австралопитека и Homo erectus като предшествени­ци на човека може да бъде оспорен. (4) Статутът на Homo habilis като отделен вид също може да бъде оспорен. (5) Дори ако се огра­ничим с общоприетите находки, ще открием, че големият брой пред­ложени еволюционни връзки между африканските хоминиди е доста объркващ. Като прибавим тези наблюдения към представените в пред­ните глави, можем да достигнем до заключението, че съвкупността от факти - фосилни кости и артефакти - отговаря най-вече на идеята, че в продължение на десетки милиони години хора от съвременен тип са съществували паралелно с други примати.




Изтегляне 3.2 Mb.

Сподели с приятели:
1   2   3   4



©obuch.info 2024
отнасят до администрацията
    Начална страница
Автореферат
Анализ
Бизнес-план
Биография
Глава
Диплом
Доклад
Задача
Закон
Занятие
Заседание