Тема 1 Основни концепции за девиантното поведение. Понятие за девиантно поведение. Обща характеристика

норми на дадено общество. Това са социални норми, притежаващи своя културно етническа, религиозна и управленческа валидност и приети като
“рамки”, в които варира просоциалния тип поведение на гражданите на това общество.
В психологията всяко едно поведение се разглежда чрез 3 съставляващи го функции, определящи тази му насоченост: 1. Адаптационна функция, чрез която индивидуалното поведение се приобщава към обществено приемливо поведение; 2. Активна функция, чрез която всяко отделно поведение се обяснява чрез действията, постъпките на отделния човек или хората; 3.
Регулативна функция, чрез която всяко поведение се разглежда като съзнателно, носещо в себе си възможността човек да го контролира, направлява и насочва. Тези 3 основни функции присъстват и в девиантното поведение. От гледна точка на тяхното функциониране, се определя не само насочеността, но и влагането на личностен елемент в нея. Дълго време разглеждането на отклоняващото се поведение е свързвано с наличието на психически отклонения в отделния човек, т.е. смятало се е, че невъзможността за осмисляне на социалните норми вследствие на различни дефицити са причина човек да проявява девиантност. Тези психопатологични промени са определяли всеки човек, който има интелектуални дефицити като девиантна личност. Съвременните интерпретации на понятието представят девиантността в по-широк аспект.
Като отклоняваща се форма на поведение тя е ориентирана не само към психически неустойчивата личност, но и към тази, която си поставя за цел да използва девиантните действия с цел активно приспособяване и адаптиране към социалните отношения, както и съзнателно противопоставяне на всички оценени като догматични социални нагласи и виждания на хората.
ПДП като научна област започва да функционира самостоятелно с предметна област „изследване на девиациите” през 70-те години на миналото столетие. Това се поражда от факта, че социални групи активно се противопоставят на съществуващите социални норми като определят последните като нефункционални. Това е следствие на променените социални нагласи след края на Втората световна война, когато основни потребности на социалното общуване на хората стават стремежа им за постигане на равенство между половете, свобода на избора, както и справедливо оценяване на индивидуалния потенциал. До този момент всички отклоняващи се форми на поведение са били подлагани на наказание чрез изолация и санкциониращо поведение. 50-те, 60-те години са историческият етап, в който се поставя въпроса за оценка на индивидуалното поведение от гл. т. на социалните и общочовешките

ценности. ПДП като научна дисциплина поставя необходимостта от изучаване на причините за това едно поведение да бъде оценено като социално приемливо и като социално неприемливо. За първи път през този период социалната норма изпълнява регулативната си функция за оценяване на толерантността относно индивидуалното поведение. ПДП като приложен клон на психологическото знание изучава: 1. Причината за проява на девиантно поведение, която се търси в индивидуалните психологически характеристики и влиянието на социалните фактори върху възможността те да се проявят; 2. Разкриване съдържанието на различните форми на девиантно поведение, включващи агресивно поведение, конфликтно поведение, отчуждение, ранно полово общуване; 3. Търсене на връзка между различните форми на девиантност; 4. Разкриване съдържателната страна на девиантното действие, неговото отделяне от престъпното; 5.
Разкриване на психологическите аспекти в обяснението на ДП, включващо разглеждането на когнитивните схеми, социалните перцепции, мотивационните структури, саморегулативните механизми на психиката, както и значимостта на темпераментовите, характеровите особености. Тези основни предметни области предполагат избора на непосредствените обекти на анализ от науката. Те включват: 1. Лица с противообществени прояви; 2. Лица, извършители на девиантни действия или носители на ДП;
3. Социални общности и техни членове, които са рисков фактор за проявата на девиантност. В 80-те години на 20-и век ражда и четирите основни подхода за обяснение на причините за възникване на девиантното поведение:
Девиантното поведение се разглежда като функция на индивидуалните различия. Смята се, че носителят на ДП притежава такива личностни характеристики, които се явяват подпомагащи за проява на една или друга форма на девиантност. Напр. ниската самооценка, високото ниво на невротизъм, екстерналната локализация на контрол и др. са предпоставки за проява на агресивно поведение.
ДП се ракрива чрез социално-структурните различия между хората.
Предполага се, че именно тези различия са предпоставка за девиантността.
Установено е, че хората от полузакритите социални общности, както и тези с ниски социо-културни умения, формират в себе си негативно отношение към общността като цяло. Според тях достъпът им до реализиране на социално приемливо поведение е ограничен, поради което враждебността и негативността спрямо другите хора са в основата на извършваните от тях девиантни действия. До голяма степен всички асоциални прояви са резултат от внушение от страна на родители/околните

Третият подход свързва ДП с процеса на отхвърляне на по-различния. В живота си всеки човек се съобразява с т.нар. обществено мнение и много често мнението на външни фактори, значими за отделния човек, стереотипизират неговите нагласи. Във всяка социо-културна общност такива нагласи са плод на социалните перцепции. Човек предпочита различното да го клишира и оцени негативно, отколкото да се постарае да разбере неговото съдържание. Стереотипните нагласи формират позитивните и/или негативните очаквания и оценки.
Четвъртият подход включва разглеждането на ДП като моделирано, т.е. девиантността може да бъде плод на целенасоченото и организирано учене от страна на възрастните хора спрямо децата или придобиването на девиантни „умения” /скитничество, джебчийство/, които са плод на обучение.
Девиантна личност е тази, която е носител на девиантно поведение.
Девиантността е явление в социалните отношения, което предполага наличие на девиантни форми на поведение.
Девиантността като отклонение от съществуващите норми се разглежда в две направления:
1. конструктивна девиантност - конструктивно поведение, което свързано с противопоставяне на съществуващи ограничаващи социалното развитие норми и борба за тяхната промяна. В този смисъл отклоняващите форми на поведение придобиват позитивна значимост, тъй като те се противопоставят на старото, остарялото, консервативното и се стремят да наложат позитивното и актуалното в социалните отношения.
2. деструктивна девиация - включва характеристики на поведение, които имат разрушителен и саморазрушителен характер, както за отделния човек, така и за обществото като цяло. Личностните характеристики на носителите на деструктивните форми на поведение са предмет на изучаване от психологията на девиантното поведение.
В широкия си смисъл девиантността включва и онези личностни носители, които по силата на своите психофизиологични особености, реализират девиантни действия, които следствие от тези особености. Психологията на девиантното поведение се ангажира с анализа на девиантните форми само при психически и физически здравите хора.
2. Основни форми на девиантно поведение:
- агресивно поведение
- зависимо поведение (токсична, алкохолна, хазартна, хранителна, адиктивно поведение, интернет зависимост и т.н.).
- суицидно поведение

- престъпно поведение (деликвентно поведение).

Изтегляне 176.89 Kb.

Сподели с приятели: