Задачи на психология на девиантното поведен

2.Задачи на психология на девиантното поведение, разрешава като научна област няколко основни задачи:
- изследване на актуалните форми на поведение, които определят отклоняването от социално - устойчивите форми на поведение и дейности.
- Психология на девиантното поведение, разкрива взаимовръзката между различните форми на девиантност, които си взаимовлиаят. Агресивното поведение води до конфликти; зависимото поведение е следствие от субективно преживяване на конфликти; суицидите могат да бъдат в следствие от непреодолени вътрешно-личностни конфликти и зависимости, формиращи суицидни мисли; суицидните мисли могат да пораждат отчуждение, бягство от реалността или агресивност в поведението и т.н.
- Като практико-приложен клон от психологията, психология на девиантното поведение разглежда отклоняващите се форми на поведение от гледна точка на възрастовите особености и характеристики на хората.
Лицата на 14г. възраст, които са носители на девиантно поведение се определят като малолетни правонаруители, а лицата от 14 до 18 г. възраст като непълнолетни правонарушители. Техните действия се оценяват като асоциални, противообществени и отклоняващи се. Най-характерни за периода на подрастващите са такива конкретни форми на девиантност като скитничество, бягство оттам дома, отчуждение, бягство от учебна дейсност и др. Все още в съвременните разбирания на девиантността съществува тезата, че девиантното поведение се свързва с отклоняващите се поведенчески действия на децата и подрастващите (отклоняващото се поведение на децата и подрастващите по смисъла на НК - наказателен кодекс). Правонарушенията се свързват с неприемане или отхвърляне на правовите норми всички действия на възрастните, свързани с това се определят като престъпление. Понятието детска престъпност се свързва с тежки престъпления (убийство и кражби при деца), които се санкционират, поради високата си обществена опасност. Науките за човека (философия, биология, химия, педагогика, медицина, психология), разграничават степента на обществено-опасното поведение. Това е една от причините през 70-те години на миналия век, девиантните постъпки с подобна стойсност при децата да бъдат обект на разглеждане на криминалната психология. Това е така нареченото деликвентно поведение (престъпно поведение). То не се различава от психология на девиантното поведение, но се включва в общия контекст на форми на девиантност, свързани с отклоняващото се поведение.

- Изучава личностовите характеристики на извътршителите на девиантното действие от гледна точка на социално-праговия и маргинализиран
(двойствен) статус на хората. Установено е още през 40-те г. на миналия век (амер. психолог Р. Мерлон), че социалните общности, които имат маргинализиран социален статус формират в своите членове девиантни нагласи.
3. Теории за девиантното поведение
В основата на социологическите теории за девиантно поведение стои въпросът за интеракцията на индивида със социалната среда. В този смисъл девиацията не следва да се разглежда като вътрешна характеристика на определено поведение, а като нарушение на груповите норми, независимо дали те са кодифицирани или не. Когато се говори за девиация, трябва да се има предвид и въпросът за социалния контрол.
Факторната теория за изследване на девиантността поставя акцент върху множеството фактори, оказващи влияние върху определен тип поведение.
Според възгледа за „множественост на причините“ (“multiple causation”) престъпността е резултат от каузалната връзка между голям брой фактори, а не следствие само от един (Станков, Б., 2008, 150).
Важно място във функционалисткото направление, интерпретиращо причините за отклоняващото се от социалните норми поведение, има теорията за аномията на френския социолог Емил Дюркем. В съвременната си конотация понятието „аномия“ има отношение към социеталната неустановеност и нестабилност, като резултат от разпад и непризнаване на общоустановени ценности и норми. Процесът засяга не само липсата на интернализация на обединяващ за едно общество морално-етичен кодекс, но също така и чувството за неустановеност, несигурност и отчужденост на индивидуално ниво. В книгата си „Разделение на обществения труд”
Дюркем твърди, че девиантното поведение може да бъде разбрано единствено в контекста на специфичния морален код, който то нарушава.
По-късно теорията на Емил Дюркем е доразвита от Робърт Мертън. Според него общества, които поставят силен акцент върху важността на икономическото и финансово преуспяване, но същевременно не указват легитимните средства за постигането на този успех, подтикват индивидите към девиантност. Мертън теоретизира аномията и някои форми на девиантно поведение като противопоставяне на „социално установените стремления” на обществото и „социално структурираните пътища за реализация на тeзи стремления” (Merton, R., 1968, 188).
Теорията на Р. Клауърд и П. Олин, отнасяща се за причините за девиантните поведенчески прояви, също може да бъде отнесена към функционалистката парадигма. Клауърд и Олин изграждат теория си върху концепцията за

аномията и разглеждат девиантните прояви на подрастващите като резултат от натрупването на структурни несъответствия в обществото (пак там, 34).
Според тях при младежката престъпност се наблюдават няколко способа за адаптация: 1.Криминалната младежка субкултура; 2. Конфликтната младежка субкултура; 3.Ритритистката младежка субкултура (Тепавичаров,
И., 1997, 34).
А. Коен смята, че младежката субкултура възниква тогава, когато група лица, която изпитва затруднения при адаптацията си към социалните институции, се събере и започне да сътрудничи помежду си ефективно.
Коен разглежда младежката субкултура като реакция на представителите на ниските социални класи, които не могат да се адаптират към социалните институции, почиващи върху ценностите на средната класа. Ниският социален статус създава чувство на неудовлетвореност и потиснатост у тези младежи, така че те се ориентират към общности, характеризиращи се с ценности, различни от тези на групата, към която не могат да се адаптират(пак там).
Според теорията за лейбализацията (теория за етикетирането) поведенческата девиация се разглежда не като конкретен акт на отклонение, а като културна норма на множеството, отклонението от която определя индивида за девиантен. Теорията поставя фокуса върху начина по който по- големите социални групи дефинират и етикетизират малцинствата. Идеята за лейбализацията е близо до теорията за социалния конструктивизъм, където истината не е обективно понятие, а формирано от индивида и неговата среда .
Теорията за културната трансмисия, изхождайки от позициите на интеракционизма, търси основанията за девиантността като следствие от процеса, при който индивида усвоява определени идеи и практики, които репликират поведението, наблюдавано в социокултурната среда. В
„Принципи на криминологията” Е. Съдърланд разглежда човешкото поведение – социално положително или негативно – като основаващо се на едни и същи закономерности, а именно научаването, което се усвоява в процеса на обучение. Концепцията за „научаването” е заимствана от
Габриел Тард, който още през XIX век стига до заключението, че човешкото поведение се учи/научава/.
Теорията за конфликта поставя акцент върху макросоциалните процеси в обществото и върху ценностите на привилегированите социални групи, като социално-правен механизъм, койторегулира отношенията между социалните класи. Според тази концепция всяка социална група притежава своя ценностно-нормативна система, която влиза в противоречие с ценностната система на господстващата класа в обществото. Ценностите на

тази класа трансформират икономическите интереси на групата в правни норми, които я защитават. Основна критика към тази теория е че поставя акцент върху макросоциалните процеси, без да дава обяснение на причините за младежката девиантност (пак там, 37).
Акцент в психологическите теории за девиантно поведение се поставя върху личностните фактори, които влияят на поведението на индивида. Макар че протичащите вътрешнопсихични процеси са динамични, в голяма степен определяни от социалния опит, психологията изследва и такива вътрешни състояния, при които личността повтаря дезадаптивни поведенчески модели, като търси отговор на въпроса кои са факторите, влияещи на съзнателното и несъзнателно отклонение от социалните норми, в какви случаи личността избира да се държи по определен начин и кои са ефективните механизми за трансформиране поведенческите модели. От индивидуалните личностови особености зависи уникалният набор от реакции на стимулите на социалната среда, характер на междуличностната интеракция и отношения, нагласи и т.н., а познаването на тези индивидуални специфики би помогнало на специалистите да разберат по- добре индивида, така че да бъдат открити и осъзнати мотивите за определен тип поведение в процеса терапевтична работа.
Х. Айзенк твърди например, че криминалното поведение е резултат едновременно от условията на средата и уникалния набор от личностните черти. Той смята, че индивиди, които са генетично предразположени към извършването на криминални деяния и се намират в неблагоприятна социална среда и лоши условия – бедност, липса на добро образование и безработица – са много по-склонни да се ангажират с такова поведение
(Clinard, M., 1989, 46-47).
В бихевиористичната концепция същността на поведението се определя в отношението на зависимост между индивида и средата. Смята се, че поведението на индивида е съвкупност от реакции следствие стимулите от средата. В реализацията на „поведение-отговор” участват предварително действащи мотиви, подбуди и нагласи на индивида (Гърбачева, А., 1996, 13).
Поведението се интерпретира като детерминирано от условията на средата.
За разлика от представителите на бихевиоризма, редица етолози (К. Лоренц,
Н. Тинберген) и фройдисти аргументират присъствието на филогенетично унаследени характеристики на поведението, които участват в процесите на приспособяване на човека към външните условия на живот (пак там, 15).
Представителите на психодинамичното направление също правят опит да анализират човешкото поведение, което според З. Фройд се определя от несъзнателната насочеността на индивида и неговите нагони. Според З.
Фройд човешкото поведение в значителна степен е подчинено на влиянието

на подсъзнателните сили, които той назовава влечения. Определяйки инстинктите, желанията и стремежа към удовлетворяване на желанията като движещи сили на поведението, Фройд открива тяхното място на действие в областта на подсъзнанието (пак там, 18-19).
Представителите на хуманистичната психология дават предимство на индивидуалната значимост и рационалност на човека, а свободният избор се разглежда като основна част от тенденцията към самоактуализация.
Възможна причина за проява на девиантното поведение е неспособността на личността живее в социалната среда, която го прави невротичен и нещастен.
Според Маслоу злобата, разрушителността и жестокостта не са вродени качества, а се появяват по-скоро като „яростни реакции”, насочени против фрустрацията на потребностите, емоциите и способностите.
Като своеобразно обобщение от направения преглед на теориите за девиантното поведение могат да бъдат изведени и следните основни фактори, за които се приема, че имат особена роля и специфично влияние именно в младежка възраст:
• Незрялост на ценностите
• Неравновесие между желания и възможности
• Неравновесие между потребности и законни средства за тяхното удовлетворение
• Ниска самоувереност
• Изкривена социална перцепция
• Остро отхвърляне на доминиращите ценности и норми на обществото
• Социална изолация и отчуждение
• Липса на желание за развитие
• Продължителни негативни емоционални състояния
• „Проблемна“ социална среда
Познаването и разбирането на посочените фактори имат приложно методическо значение в социалната работа с младежи с девиантно поведение, доколкото позволява например ориентиране на оценките и най- вече на превантивната работа към рисковите влияния и възможностите, потенциала и уменията на индивида да се справи с тях и да им противодейства със съдействието на помагащите специалисти.
2. Теории за мотивацията
Във втора точка е направен обзор на някои от най-известните съдържателни и процесуални мотивационни теории. Целта бе да се проследи влиянието на потребностите върху мотивите за действие, както и на динамиката на процеса на мотивиране.

Съдържателните теории за мотивацията изхождат от предположението, че незадоволените потребности са тези които, които мотивират човека. Към разгледаните теории спадат теорията за йерархията на потребностите на
Маслоу, ЕRG - теорията на Алдерфер, теорията на МакЛиланд и двуфакторната теория на Херцберг.
За разлика от съдържателните теории, при които акцент се поставя върху потребностите като фактор за мотивацията на индивида, процесуалните теории разглеждат психичните процеси, протичащи по време на мотивацията. Това включва очакванията, желанието за постигане на цели, поведенческия избор, личната способност за успех и възприятието за равенство. Теориите разглеждат мотивацията като процес, който има своето начало и развитие, като отговарят на въпроса „как“ се заражда мотивацията и в последствие как се трансформира по време на трудовия процес.
Процесуалните теории правят опит да обяснят мотивацията преди всичко като процес, който насочва индивидите да постъпват по определен начин.
Разгледани в настоящето теоретично изследване са теорията за очакванията на Виктор Вруум, циркулационния модел на Е. Портър и Е. Лоурър, теория за целеполагането и теория за справедливостта на Адамс.
Всички разгледани в теоретичното изследване теории за мотивацията търсят отговор на въпроса кои са движещите сили на човешката дейност. Според тези теории движещите сили на човешкото поведение са незадоволените потребности и усилията чрез целенасочена дейност тези потребности да бъдат задоволявани в по-голяма степен. Т.е. процесът на мотивиране има за своя главна насоченост идентифицирането на индивидуалните потребности на индивидите и тяхното удовлетворяване. Специфичните проявления на поведението на индивидите имат своето обяснение, т.е. предполага се, че всяка личност има различни мотивационни нагласи, които предполагат различен кръг от персонални мотиватори от страна на тези, които подкрепят и засилват мотивацията. Предполага се, че колкото по-ясно са осъзнавани водещите за личността ценности, толкова по-лесно може да бъде прогнозирана посоката на действие и подбран подходящият механизъм за мотивиране (Илиев, Й., 2009, 64-65).
3. Теории за поведенческата промяна
В тази част от теоретичното изследване са разгледани някои теории за поведенческата промяна. Промяната на поведението се интерпретира като стадиален процес, който дава възможност на специалистите да идентифицират „знаците“, характерни за прехода на клиента от един стадий в друг, да се анализира вътрешната динамика и да се използват наличните ресурси на индивида в процеса на социална работа.

Разгледана е социално-когнитивната теория на А. Бандура и в частност концепцията му за социалното заучаване и Аз-ефективността.Теорията на
А. Бандура представя интеракционен, тривалентен, реципрочен модел между среда, личност и поведение. Според него индивидите се влияят от три фактора, които на свой ред реципрочно се променят един друг. На първо място в тази реципрочна триада стои личността (Bandura, A., 1998, 23–24).
В нея се включват всички биологични, генетични и социални особености, които не могат да бъдат разглеждани отделно от общото цяло. Личността е съвкупност както от социалните специфики, така и когнитивните особености. Вторият фактор, който оказва съществено влияние върху всеки един от нас, е средата (Bandura, A., 1986, 3–5). Средата, в която ние живеем и функционираме като социални индивиди, включва всички стимули, които ние получаваме и които подкрепят даден поведенчески и социален модел, всички санкциониращи фактори, както и всички модели на нашата социална среда, които оказват влияние върху нас. На трето място в тази триада се намира поведението, което се влияе от личността и средата, но и поведението само по себе си оказва влияние върху другите два фактора
(Fishbein, M., 1975, 171; Bandura, A., 1998, 20–21).
Според теорията за планираното поведение хората са рационални и техните нагласи, субективни норми и възприетият поведенчески контрол са основните определящи фактори за появата на конкретни поведенческите намерения.
Теорията за планираното поведение изхожда от предположението, че поведението ни се определя от съществуващото намерение да се постъпи по определен начин. Три са основните фактора, от които се определя дали определено намерение ще се породи в нас или не.
На първо място намерението ни да постъпваме по определен начин зависи от нагласите ни за това (Fishbein, M., 1975, 70–77). Нашите нагласи са ценностно-оцветен продукт на миналия социален опит. Функционирайки в определен социален и културен контекст, всеки предходен житейски опит бива ценностно обусловен. Когато постъпваме по определен начин, това означава, че ние имаме вярвания и нагласи какви ще са последствията от нашите действия, защото вече веднъж сме получили отговор на този въпрос или защото разчитаме тези културни кодове, които разчитат и хората около нас. Субективните норми са вторият фактор, който определя нашите нагласи, а след това и поведението ни (Abraham, C., 2008, 472).
Субективните норми представляват натискът, идващ от социалната ни среда, така че поведението да бъде регулирано. На трето място, нашите нагласи зависят от вярването доколко сме способни да се справим с различни трудности (Conner, M., 2005, 1430; Cervone, D., 2001, 9). Ако сме сигурни в собствените си способности и сме преодолявали трудности в

миналото си, на базата на този минал опит ние сме изградили увереност в собствените си сили. В теорията за планираното поведение самочувствието ни, че имаме умения, знания и опит да се справяме с всякакви ситуации, се нарича възприет поведенчески контрол. Този контрол се нарича възприет, защото е заучен от средата и от предходния опит, регулира поведението и предотвратява нежеланите социални санкции.
Според Транстеоретичния модел на Дж. Прохаска поведенческата промяна е процес, който се случва постепенно. Преодоляването на едно рисково поведение е стадиален процес, случва се поетапно и е мотивирано от осъзнатата потребност на човека за промяна (Parker, J., 2003,1102–1103).
Освен стадиите на промяна, теорията разглежда процеса на вземане на решение като една динамична, случваща се във времето преоценка на поведението (осъзнаване на плюсовете и минусите на промяната и изготвяне на баланс на решението). Теорията разглежда също така ситуативните нагласи, които подпомагат ангажирането с определено поведение, както и видове поведение, които са свързани със специфични ситуации или проблемни области (Prochaska, J., 1992, 39–41). Мотивацията на личността преминава през няколко стадия, които обикновено се разгръщат постепенно във времето и включват различни нагласи и вярвания – това са стадиите на предразмисъл, размисъл, подготовка, действие и поддържане.