Тема №1 Понятие за съвременно международно право. Определение, характерни особености

Арбитражът може да бъде доброволен и задължителен.Доброволният се нарича още изолиран,се създав за даден конкретен случай със специално арбитржно споразумение.Задължителният арбитрж се сключва за разрешаване на бъдещи спорове.Споразумението може да бъде част м/унар договор или да бъде предмет на отделен договор.То мойе да се склщчи по повод на определен вид спорове,както и за решаване на всички възникнали спорове,неуредени по друг път.От голямо значение за развитието на МА са Хагските конференции от 1899г. и 1907г..Съгласно чл.37 на същата :МА има за предмет урейдането на спорове м/у д-ви от съдии по техен избор и въз основа на зачитане на правото.Пибягването до арбитраж включва задължение за добросъвестно подчинение на решението.От пържата Хагска конференция се създава Постоянен арбитражен съд със седалище в Хага.Съдът разполага с м/унар бюро,което служи за секретарят на съда,а също така пази архивите и изпълнява всички административни фухкции.М/унар бюро се ръководи от Постоянен административен съвет.Той се състои от акредитираните в Хага дипломатически представители на страните.Функциите на председател изпълнява михистърът на бъхшните работи на Холандия.Съветът решава всички административни въпроси,изработва првилник за вътрешния ред ,назначава и уволнява служещи в бюрото.Арбитрите,които са на разположение на страните за избор се вписват в нарочен списък.Съветът работи при квором от 9 члена.Решенията се вземат с мнозинство.Всяка д-ва посо4ва най-малко 4 лица с призната компетентност по въпросите на МП,които се ползват с наи-висок морален престиж и са разположени да приемат длъжността арбитер.Арбитрите се назначават за срок от 6г. като мандатът им мойе д бъде подновяван.Когато д-вите решат да се отнесът до съда ,те избират арбитрите,образуващи съда ,въз основа на общия списък..Ако не се постигне споразумение всяка д-ва определя двама арбитри като само едон може да бъде неин поданик.Тези арбитри избират сжръх арбитър.Ако не се избере такъв се прибягва до 3та д-ва аколи не до жребий.Така се конституира състажът на АС,на които се поверява отсъждането на спора.

2.Арбиттражно съдопроизжводство

Прибягваното до арбитраж се уговаря в спецулно споразумение,наречено компромис.В него се определят предметът на спора,сроковете,евентуалните особени правила на съда,езикът и др.Компромисът може д се изготжи и от Постоянния съд,ако тожа му бъде възложено.Произжодстжото по пражило се състои по правило от две части:писменно и устно.Писменното производство е подготвително.То се състои в изготвянето на изложения и контраизложения,които се връчват на противната страна и на съда.Към тях се прилагат и всички писмени доказателства.Устната част се стстои от изложение на доказтелстват и доводите.Съдът мойе да ангажира и трети лица.Тои винаги може винаги да използва посредничеството на държавата,на чието територя е седалището му.Устната част се обявява за приклиучена от прецедателя на седа и се престъпва към заседания.Решенията са мотивирани и се подписват от преседателя и секретаря на съда.|Решението на АС се про4ита на открито заседание пред надлежно призовани представители и съветници на страните.Решението взето взето и произнесено при спозване на ъстановения ред е окончателно и не подлежи на обжалване.Ако възникне спор във връзка с тълкуването или или изпълнението на решението спорът се отнася до седа постановил същото.Но страните могат в компромис да си запазят правото да искат преглед на решението.Това може да стане само с откриването на нов факт или обстоятелство,които са били неизвестни на седа и на страната,която иска преглед.В компромиса се определя срокът,в които може да бъде подаадена молбата за преглед.Арбитражното решение,постановено при спазване на законовата процедура, е задължително само за спорещите страни.

Категорията вина има значение за установяване размера на отговорността. При деликтите, където отговорността е репарационна, като правило вината няма съществено значение, защото отговорността се свежда до възстановяване на причинената щета. НО държавите могат да се позовават на отсъствие на вина в своите действия. При международните престъпления, където освен репарационен характер се добавя и превантивен и наказателен елемент, е ясно, че степента на вината има значение за определяне на размера и формата на отговорността. Вината в този случай е необходим елемент от състава на международното престъпление, защото деянията, определяни като престъпления са твърде сериозни и е невъзможно да бъдат извършени със случайни или несанкционирани действия. Различаваме два вида международни правонарушения: обикновено правонарушение (наричан още деликт) и международни престъпления.

При материалната отговорност са известни две основни форми – реституция и репарация. Репарацията е най-често използваната форма на материална отговорност. Щетата се възмездява в пари. След 2-рата световна война се използват репарации и в натура и в услуги. Реституцията е възстановяването на имущество в натура. На такава подлежат и материалните ценности оказали се под контрола на трета страна. При невъзможно връщане на точно иззетите предмети е възможно осъществяването на субституция. Тя се изразява във връщането на предмети с приблизително еднакви качества на неправомерно иззети.

При нематериалната отговорност различаваме следните форми – сатисфакция и санкция. При сатисфакцията държавата нарушител предоставя удовлетворение на потърпевшата страна. Известни са следните видове сатисфакция: поднасяне на извинения, изразяване на съжаление, оказване на особени почести на символи на потърпевшата държава. Възможно е прилагането и на други видове. Освен това сатисфакцията включва и декларация че държавата правонарушител официално признава своето нарушение. Санкциите са принудителни мерки, осъществявани против държавата нарушител. Понятието санкция се използва в няколко значения – като структурен елемент на правната норма, като една от формите на нематериална отговорност, като мерки предприемани от международна организация, а когато се използва термина санкции предприети от една държава индивидуално или колективно с други държави в отговор на нарушение на международното право, говорим за репресалии.

За обстоятелства изключващи отговорността става дума, когато са налице действащи международни норми и протичащи от тях задължения и несъответстващо на тези задължения поведение на държавата. При наличието на тези обстоятелства поведението на държава в случая няма да се квалифицира като противоправно деяние.

Обстоятелствата изключващи отговорността на държавата могат да се разделят на две групи. Първата обхваща случаите, когато обективни обстоятелства не позлволяват на държавата да изпълни задълженията си. Втората се отнася до случаите, когато действията на държавата нарушаващи международноправното задължение не се квалифицират като противоправни, тъй като са предприето в отговор на противоправни действия на друга държава.

Тези обстоятелства са съгласувани в списък на комисията по Международно право. Такива са съгласие на потърпевшата държава; ответни мерки; форс-мажор и непредвидим случай; бедствие; крайна необходимост и самоотбрана.

Под съгласие на потърпевшата държава се има предвид съгласия за действие, които биха били международни правонарушения при липсата на такова от потърпевшата страна. За да отпадне отговорността е необходимо съгласието да бъде правомерно, допустимо по международното право; да бъде ясно и изрично изразено; да бъде предварително дадено.

Ако една държава е предприела противоправни действия то съответните ответни мерки на потърпевшата държава вече не са противоправни и са основание за исключване на отговорността. Такива мерки се основават на принципа на взаимността, който предполага съгласие да се спазват нормите на международното право само при условие, че и останалите участници в споразумението сторят същото. Ответните мерки трябва да са съразмерни на действието на държавата нарушител и да се разрешени от международното право. В случай на форс-мажорни причини или непредвидими случаи е налице противоправно поведение на държавата, но то е защото непреодолима сила или неподаваща се на контрол или случайни събития пречат да се изпълни международното задължение. В този случай противоправният и вредоносен резултат настъпва независимо от волята на държавата. Държавата не може да избира собственото си поведение затова и отговорността не настъпва. При бедствия се има предвид възникването на ситуация, при която за да спаси своя живот и живота на поверените му лица, длъжностното лице нарушава международно задължение на държавата. Длъжностното лице е ограничено в свободата да избира своето поведение, но все пак има реалната възможност да влияе на събитията. За изключване на отговорността се имат предвид две важни условия – с действията си субектът да не е способствал за възникване на бедствието; да се спазва правилото за съизмеримост на щетите.

Крайната необходимост като обстоятелство изключващо отговорността на държавата е сред най-оспорваните. Проблемът е в това, че държавата сама определя дадена ситуация като крайна необходимост. Съществуват няколко условия, на които трябва да отговаря една фактическа ситуация, за да бъде тя призната като обстоятелство изключващо отговорността поради крайна необходимост.

• 
  Ситуацията трябва да бъде изключителна, необикновена и да застрашава важни интереси на държавата.
  
• 
  Опасността трябва да бъде неизбежна, невъзможна да се отстрани.
  
• 
  Тя трябва да бъде временна.
  
• 
  Държавата позоваваща се на крайна необходимост не бива да способства за нейното възникване.
  
• 
  С договор не бива да се изключва състоянието на крайна необходимост като обстоятелсво изключващо отговорността.
  

В МП са известни конвенции, които предвиждат абсолютна отговорност. Примери се откриват в Конвенцията за МО за вреди причинени от космически обекти и в конвенцията по морско право.

Отговорността на международните организации (МО), които са признати субекти на МП е относително ново явление. Тя се налага поради все по-голямото проникване на МО в уреждането на международните отношения.

МО са вторични производни субекти на МП. Възможността да носят международна отговорност е в зависимост от предоставената им правосубектност. Отговорността при МО настъпва освен за нарушение на межд. задължение, което са извършили нейните органи или длъжностни лица, и за нарушение на разпоредби на учредителния акт на организацията и на норми на вътрешното й право. Ако органи или длъжностни лица на МО нарушават норми на учредителния акт, организацията може да понесе двойна отговорност. От една страна пред държавите членки на организацията тя ще отговара за нарушаване на учредителния акт, а от друга ако нарушението засяга и норми от общото МП организацията ще носи отговорност и съгласно него. МО носят както материална, така и нематериална отговорност. МО могат да бъдат и субекти на претенции за претърпени щети в резултат на нарушение на международноправно задължение от държави или други МО. МО може да носи солидарна отговорност заедно със страните членки и това е често срещана практика, но тя може да носи и самостоятелна материална отговорност.

Международнонаказателната отговорност на физическите лица (индивида) за международни престъпления е общопризнат институт на съвременното международно право, който съдейства за осигуряване на съществени международни проблеми: за забрана на агресивните войни и за наказване не военни престъпници, за борба с престъпленията от международен характер и за наказване на виновните за тези престъпления. Физическите лица които са извършили международни престъпления, се привличат към наказателна отговорност съобразно с действащите международни договори, предвиждащи наказание за такива престъпления. Отговорност на физическите лица за международни престъпления настъпва при условие, че престъпните деяния на отделните лица са свързани с неправомерна дейност на държавите. Има разработен проект за кодекс за престъпления против мира и човечеството.

Право и задължение да наказват физически лица, които са извършили престъпления от международен характер,се признава на държавата, на чиято територия са извършени престъпленията. Но в редица международни договори е предвидено наказване на лица, които са извършили престъпления от международен характер, от която и да е държава съобразно вътрешното й право. Такива са случаите с отвличане на самолети, пиратството, подправка на парични знаци и др. Предаването на физическите лица за привличането им към наказателна отговорност се извършва м/у заинтересованите държави в рамките на договорите за правна помощ или по нарочни споразумения.

В Конституцията на РБългария е предвидено, че Министерския съвет сключва международни договори в случаите, предвидени в закона. Президента на РБългария има право да сключва международни договори в случаите, определени със закон.

Предвидена е възможност по решение на МС министерствата и други ведомства да сключват международни договори в кръга на тяхната компетентност със съответните органи на други държави. Като за тях също важи установения ред за подготовка на проектите, съгласуването им с други ведомства, одобряването им от МС, редът за утвърждаване, уведомяване от МВР(на външните) на другата договаряща страна или депозитаря за утвърждаването, регистрирането му от МВР(външните) в международни организации.

Пълномощието е документ, изхождащ от компетентния орган на държавата с който едно или няколко лица се определят да представляват тази държава за воденето на преговори, приемането на текста на международен договор и установяване на неговата автентичност, за изразяване на съгласието на тази държава да бъде обвързана с международен договор или за извършване на всяко друго действие, отнасящо се до договора.

При сключване на двустранни договори участниците разменят пълномощните си, а при многостранните договори, приемани на международна конференция или в рамките на м/народна организация, пълномощните се предават на секретариата или в комитет за проверката им. Те се издават от компетентен орган на държавата в съответствие с националното й право. В РБългария пълномощните за водене на преговори и за подписване на м/народни договори се издават: при договори, сключени от името на държавата-от президента; при договори сключени от името на правителството-министър прецедателя; междуведомствени договори-министъра на външните работи, въз основа на писмо от ръководителя на съответното министерство или друго ведомство. Пълномощните от името на държавата и Министерски съвет се подготвят от Министерството на външните работи и се приподписват от министъра на външните работи.

Държавните глави, ръководителите на правителствата и министрите на външните работи, без да е необходимо да представят пълномощно се считат за представляващи своята държава за осъществяването на всички действия във връзка със сключването на международен договор. Шефовете на дипломатическите представителства не се нуждаят от пълномощно само за приемането на текста на м/народния договор м/у акредитиращата държава и държавата в която са акредитирани.

Издаването на пълномощни от м/народни организации на техни длъжностни лица се урежда от вътрешното право на всяка организация.

Един от основните стадии в разработването на м/народнияя договор са преговорите за съгласуване на текста на договора. Формата се определя в процеса на преговорите, а ако се приема на м/народна конференция-по правилата на процедурата. Приемането на текста най-често се осъществява с гласуване. Текстовете на двустранните договори се приемат с единодушие. Текста на многостранния договор се приема на м/народна конференция с мнозинство 2/3 на държавите, които присъстват и участват в гласуването. При приемането на м/народни конференции се прилага и консенсус, т.е общо съгласие на участниците без провеждане на гласуване, ако против проекта не се изкаже нито един от участниците в конференцията.

След завършване на преговорите настъпва факта, че подготвения текст е окончателен и не подлежи на по-нататъчно изменение. Това се нарича установяване автентичността на договора. Автентичността на текста на двустранен договор се удостоверява чрез парафиране, т.е чрез поставяне от пълномощниците за водене на преговорите инициалите им. При многостранните договори автентичността на текста може да бъде удостоверена чрез прилагането му към заключителния акт на м/народната конференция или към резолюцията на м/народната организация, например за откриването на м/народния договор за подписване.

В България ратификацията е от компетентността на НС. Съгласно Конституцията то ратифицира със закон договори, които: имат политически ли военен характер; отнасят се до участието на България в м/народни организации; предвиждат коригиране на границата; съдържат финансови задължения за държавата; предвиждат участие в арбитражно или съдебно уреждане на м/народни спорове; отнасят се до основните права на човека; отнасят се до действието на закона или изискват мерки от законодателен характер за тяхното изпълнение; изрично предвиждат ратификация. Ратификацията се въплъщава в 2 различни акта. Единият е вътрешнодържавен( закон приет от НС), а другият е м/народен документ, който се нарича ратификационна грамота. Тя се подписва от прецедателя на НС и се приподписва от министъра на външните работи. Участниците в двустранен договор си разменят ратификационните грамоти-обикновенно това става на територията на държавата, в която не е извършено подписването на договора. Ратификационните грамоти при многостранен договор се предават на депозитаря(държавна или м/народна организация), определен от участниците в договора.

За подписване без последваща ратификация или утвърждване, чрез което м/народен договор предвижда да стане обвързването на държавата, съгласие дава органа, който е компетентен да извърши ратификацията, съответно утвърждаването. У нас това са НС и МС.

Първи стадий – съгласуване на волята на субектите на МП относно изработването на текста на договора – преговори, конференция за разработването на многостранен международен договор. Съгласуваният текст се парафира и подписва.

Втори стадий – съгласие на договарящата се страна относно обвързването й с юридическите задължения, произтичащи от разпоредбите на договора.

Опростена процедура при сключване на многостранни договори с участието на международни институции

В някои международни институции се прилага ускорена процедура за разработването и приемането на текста на многостранни договори. В рамките на международните организации все повече се разработват и сключват многостранни опростени форми и ускорени процедури за тяхното приемане. В това отношение се отличават специализираните организации при ООН и нормотворческата практика на МОТ. Съгласно утвърдената в Устава на МОТ оригинална техника за разработване и приемане на актове, максималният срок е две години (процедура за двойна дискусия), но съществува и процедура за ускорена дискусия за една година.