Тема: Парижката мирна конференция и подписване на мирните договори с балканските страни. Териториално-политическо статукво на Балканите в резултат на мирните договори и отражението му върху взаимоотношенията между балканските страни след

Промените от Първата световна война и непосредствено след нея пряко засягат балканските страни. Версайската система от мирни договори (Версайски с Германия,Сенжерменски с Австрия, Ньойски с България, Трианонски с Унгария и Севърски с Турция – заменен впоследствие с Лозански мирен договор) прекрояват териториално-политическата карта на Балканите, като узаконяват подялбата на османското и австро-унгарското наследство там. Но установеният във Версай ред на Балканите поставя основите на бъдещ еврпейски срив. Ужасното непознаване на географските и етнографски дадености води до погрешни решения, които не премахват националните противоречия и конфликти, а ги развиват на нова плоскост. Последиците от подялбата се крият и в перманентната криза в структурите, значително ограничила вътрешната и външна свобода на малките държави, от което положение те не могат да намерят изход с ограничените си сили във времето между двете воини. Две тенденции се очертават пред балканските страни в този период: за укрепване на създаденото положение и за ревизия на мирните договри. Но и тези тенденции водят до трудно преодолими противоречия и спорове между тях: в отношенията между България и Турция, България и Гърция, Гърция и Турция, България и Югославия. Проваля се и опитът за създаване на Балканско Локарно. Но един от основните въпроси разгонващи духовете на Балканския полуостров години наред е национално-малцинственият, тъй като творците на Версайската система от мирни договори съзнателно облагодетелстват едни държави (Гърция, Румъния, Югославия) за сметка на други (България, Албания). Голямата грешка е , че държавно-териториалното статукво не решава националния въпрос според принципа на съвпадение между нация, територия и държава.

Първата световна война изцяло променя съществуващия световен ред: последните три големи автокрации-Русия, Австро-Унгария и Османската империя, управляващи Балканите по почти непроменени средновековни форми от кралски династии, загиват;Англия и Франция остават да се разпореждат на европейския континент, като расте и ролята на САЩ в света. Промените от края на Голямата война и непосредствено след нея засягат пряко и Балканите. Осъществява се окончателната подялба на османското и австро-унгарско наследство. Изграждат се национални държави на мястото на големите чужди империи, с което настъпват промени в държавната организация и политическия живот на всички балкански страни. За тях националните противоречия и конфликти вече не са продиктувани от чуждите потисници. Но един от най-важните фактори в развитието на балканските народи след войната става Версайското държавно териториално и национално-политическо статукво след Парижката мирна конференция (начало-18.01.1919г.). Установеният във Версай ред на Балканите представлява всъщност компромис между национализмите на приятелите на победилите и политическите или икономически интереси на самите Велики сили победителки, и то напълно в духа на установените през 19в. традиции. Този ред лежи в основата на развиващите се национални противоречия и конфликти, влияе активно върху политическия живот, дава насока на дейонстта на политически партии, политици и праламенти и т.н.

Международната конференция в Париж има за цел да изготви мирните договори с победените държави. В работата и вземат участие делегати от 27 страни победителки, като Германия, Автсрия, Унгария и България не се допускат до участие, а такова не взема и Съветска Русия. На практика обаче и малки държави победителки не участват в изработването на мирните договори, които в най-голяма степен се оказват дело на Франция и Англия. Идейна и програмна основа на Парижката мирна конференция стават принципите, формулирани от американския президент У.Уилсън(1856г.-1924г.) в 14 точки (8.01.1918г.): отказ от тайна дипломация, равноправие, самоопределение и право на народите да създават собствени национални държави, премахване на националното потисничество, създаване на Обществото на народите (1919г.-1920г.) и т.н. Но мирната конференция в Париж не следва тези принципи, а допуска значителни отстъпки в прокарването на границите в полза на великодържавните идеи на страните победителки, с което се обтягат външнополитическите отношения между балканските държави и възникват вътрешнодържавни трудности по консолидирането през следващите десетилетия.

След дълги преговори и спорове Парижката мирна конференция изработва Версайски мирен договор с Германия (28 юни 1919г.), следват Сенжерменски договор с Австрия (10.09.1919г.), Ньойски с България (Neuilly-sur-Seine:27.11.1919г.), Трианонски договор с Унгария (4 юни 1920г.) и Севърски с Турция (10.08.1920г.) заменен последствие с Лозански мирен договор (24 юли 1923г.). С тези мирни договори е даден завършек на последната фаза на държавните новообразувания в Югоизточна Европа, т.е. почти цялото османско и австро-унграско наследство на Балканите бива разделено между балканските държави.

В резултат от сключените мирни договори на Парижката мирна конференция за първи път от петстотин години насам на народите в Югоизточна Европа се предоставя възможността да вземат съдбините си в ръце, след като от новата балканска история са изключени Русия, чрез Октомврийската революция от 1917г. и Турция като загубила войната. Тези договори поделят османското и австро-унгарското наследство на Балканите между балканските държави. Османското наследство е разпределено между Сърбия, Черна гора, Гърция, България и Албания както следва:

Сърбия получава част от Новопазарския санджак, Косово и Метохия с Прищина и Призрен, цяла Западна и Централна Македония със Скопие, Охрид и Битоля (общо 38 000кв.км.). В резултат на това Сърбия почти се удвоява, а населението и нараства на 4,4 млн. души. Черна гора дели със Сърбия Новопазарския санджак и от получените придобивки също почти удвоява територията и населението си.

Значителни придобивки от Балканските войни (1912г. и 1913г.) има и Гърция: Южен Епир с гр. Янина, Южна Македония със Солун, Серес, Драма, Кавала и редица острови в Средиземно море. Между Сърбия и Гърция се установява обща граница, като се постига и споразумение за сръбска свободна търговия през Солунското пристанище за срок от 50год.

Част от османското наследство получава и България: Разложко, Петричко, Горноджумайско, Струмишко и Западна Тракия от устието на р. Места до устието на р. Марица, но губи Южна Добруджа в полза на Румъния.

Провъзгласената на 28 ноември 1912г. във Валона за независима държава Албания има територия от около 28 000 кв.км., но почти половината от албанското население остава вън от пределите на Албания. Държавата обаче няма утвърдени и международно признати граници, нито държавен апарат, администрация, войска и т.н., а от друга страна за съседите си тя е апетитна плячка. Така първостепеннен въпрос за Албания става защитата и от посегателствата на външни сили – Италия, Югославия и Гърция.

В резултат от Голямата война се извършва подялбата и на австро-унгарското наследство на Балканите. Съгласно мирните договори в Сенжермен и Трианон Австро-Унгария, някогашна средноевропейска и балканска сила, престава да съществува. Повече от половината от своите владения тя губи в полза на съседни държави, другата по-малка половина се разделя между Австрия, Унгария и новосъздадената държава Чехословакия, която получава Словашко и Карпатска Украйна (Рутения) с важните градове Пресбург, Кашау,Мункач.

Балканското наследство на Австро-Унгария се разпределя между Кралството на сърби, хървати и словенци (създадено на 1 декември 1918г., в което съществува пълно равнопоставяне на католическата, православната и мохамеданската религия, както и на кирилицата и латиницата), Румъния и Италия. Най-голямата част от това наследство получава Югославия: Босна и Херцеговина, Войводина, Хърватско, Словения и Далмация. Освен това по Ньойския договор към Югославия са присъединени и Западните покрайнини (Враня, Цариброд,Неготин) и Струмишко, принадлежащи дотогава на България. Така като краен резултат се създава една югославска държава върху цялата централна и западна половина на Балканския полуостров с около 248 000 кв.км. площ.

Политическата карта на Румъния също значително се изменя. По време на Междусъюзническата война (1913г.) тя заграбва Южна Добруджа и влиза в Първата световна война с 138 000 кв.км.територия, а съгласно Трианонския мирен договор получава цяла Буковина, Трансилвания и източната половина от Банат(Темишварски Банат). През 1918г. Румъния присъединява и Бесарабия, като в крайна сметка тя става държава с 295 000 кв.км. територия, в която се включват освен румънци също така и сърби, унгарци, българи, украинци и др.народи. Благодарение на ловката и целенасочена политика на Йонел Братиану Румъния се доближава най-много до осъществяване на националната мечта за велика държава-наистина за сметка на вътрешното консолидиране, обременено от проблемите на малцинствата.

След Първата световна война възниква спор между Югославия и Италия относно подялбата на автсро-унгарските владения в Далматинското крайбрежие: Италия настоява да получи обещаните и по Лондонския договор от 1915г. територии (Трентино, Тирол, Горица-Градишка, п-ов Истрия, Триест, Северна Далмация със Задар и Шибеник, Вльора и Сазено в Албания и т.н.), а Югославия иска пълно господство на балканския бряг на Адриатика. Побеждава принципът на подялба на спорните територии. На 12 ноември 1920г. е сключен Рапалският договор между Италия и Югославия, който определя границите между двете държави: гр. Задар и островите Црес, Лошинь, Ластово, Палагруж са отстъпени на Италия, а гр. Риека с малка околност се обявява за свободна независима държава. Освен това в състава на Италия остават още п-ов Истрия с Триест и Пула, както и част от Юлийска крайна с Горица и Градишка плюс Тирол- в крайна сметка Италия получава наистина голям дял от австро-унагрското наследство, за който претендира Югославия.

Резултатите от Първата световна война водят до известни изменения и в югоизточната част на Балканския полуостров, който засягат преди всичко Турция, България и Гърция. След войните Османска Турция вече не съществува. Севърският договор предвижда присъединяване на Одринска Тракия и Смирненската област към Гърция, но Кемалистката революция прави този догвор неприложим. През 1923г. бива сключен нов Лозански мирен договор, който утвърждава границите на републиканска Турция. Според него Турция си запзава и Одрин, и Смирна.

Съгласно Ньойския договор с България Западна Тракия от съставна част на българската държава става гръцко владение. Победена България остава със 103 146 кв.км. територия и около 4,4 млн. население. Единствената придобивка за нея се явява чл. 48 от мирния договор за осигуряване на икономически излаз на Егейско море. Гърция от своя страна не осъществява своите желания към Цариград и Мала Азия, но удвоена в сравнение с предвоенните години се задоволява с постигнатото.

Освен териториални загуби победените държави са обременени и с тежки репарационни плащания. Според Ньойския договор България е задължена с 2 млрд. 250 млн. златни франка репарации за срок от 38 год. при 5% лихва, също така тя е задължена в определен срок да предаде на Югославия, Румъния и Гърция определено количество добитък и каменни въглища.

Според Севърския договор Турция е призната за неплатежоспособна и така се освобождава от репарации, а Лозанският мирен договор премахва режима на капитулациите, в резултат на което републиканска Турция става равноправна държава.

Предвоенните дългове на Османска Турция и Австро-Унгария са наследени съответно от Турция,Югославия,България,Гърция, Албания и някои държави от Изтока, и от държавите-наследници на Хабсбургската монархия.

Съгласно Лозанския мирен договор корабоплаването през Босфора и Дарданелите, а също и авиацията над тях се обявява за напълно свободно при едно ограничение: никоя държава не може да вкарва в Черно море повече военни кораби, отколкото там има най-силната черноморска държава. Освен това този договор запазва постановленията на Севърския договор за демилитаризация на Проливите: установява се демилитаризирана зона -15-20км., втова число и островите Имброс и Тенедос, в коятоТурция няма право да строи укрепеления и да държи гарнизони. Управлението на Проливите се предава на международна комисия от представители на Франция,Англия, Япония и др.

Ньойският мирен договор съдържа и разпоредби по разоръжаването на България: забранява се задължителната военна служба, България има право само на наемна армия, не по-голяма от 20 хил.души и жандармерия, не мо голяма от 10 хил. души. При това държавата е лишена от тежка артилерия, военна авиация и военен флот. Другите балкански държави се ползват с т.нар. “равноправие”.

Държавниците на Парижката мирна конференция се оказват напълно неподготвени да намерят приемливи държавни граници за народите на Балканите. Непознаването на географските и етнографските дадености води до погрешни решения, при което неточните становища не могат да бъдат избегнати. На групите от експерти, които сътрудничат на политиците при въпросите за границите, не се оказват чужди националните симпатии и антипатии. Последиците от това са перманентна криза в структурите, значително ограничила вътрешната и външна свобода на малките държави, от което положение те не могат да намерят никакъв изход с ограничените си сили във времето между двете воини.

Един от най-важните фактори в международните отношения на Балканите след Първата световна война е установеното държавно-териториално и национално-политическо статукво в Средна и Югоизточна Европа, санкционирано с Версайската система от мирни договори. Според К.Манчев в този период “в международната политика се очертават две тенденции: за укрепване и увековечаване на създаденото положение и за ревизия на мирните договори. От балканските държави към първата тенденция се придържат Югославия и Румъния.” Стабилизирането на това следвоенно държавнотериториално статукво е вдъхновено от Франция, искаща стриктно приложение на мирните договори. Полша и Чехословакия също стават нейни последователи.

След Голямата война Гърция е победител, но желанията и относно Одринска Тракия и Смирненската област в Мала Азия остават неизпълнени. Ето защо по отношение на България и Ньойския договор тя има предпочитания към запазване на статуквото, но по отношение на Южна Албания, Додеканезите, Турция и Лозанския договор желае изменения. Чак през 30-те години Гърция се отказва от “мегали идеята”(възстановяване на Византийската империя) и възприема статуквото като основен принцип на своята политика.

Турската външна политика от друга страна се придържа към принципа на статуквото, когато той касае Балканите, но иска да установи свои контрол в Проливите, присъединяване на Мосул и изменение на статута на санджака Александрета. Кемалисткото ръководство на Турция, разчитащо на опората на Съветския съюз при реализиране на плановете си, следва линия на приятелски отношения със СССР. Въпреки гръцко-турските противоречия и тежкото наследство от войната двете държави следват една и съща политика спрямо България и договора от Ньой – отстояване на национално-политическото и държавнотериториално статукво.

България от своя страна не може да се примири с Ньойския мирен договор – след като български земи остават в пределите на съседни на България държави, хиляди бежанци търсят подслон в страната, а българската общественост иска премахване на наложената несправедливост по отношение на държавата. Така българската външнополитическа линия е насочена към ревизия на договора. Но тази линия противопоставя държавата на повечето от съседтите и. Не само балканските държави са против каквито и да било промени в полза на България – Великите сили също отстояват тази теза. Поради това за България насилственото изменение на статуквото в нейна полза е невъзможно, единствен изход е да се потърсят пътища за едни или други придобивки с подкрепата на Италия, насърчаваща усилено ревизионистичните настроения на отделни страни. Но всяко сближение с Италия засилва недоверието на другите европейски държави, затова българската външна политика възприема “мирния ревизионизъм”, основа на който се явява чл.19 от Пакта на ОН.

В края на Първата световна война възниква своеобразен “вакуум” в Средна Европа, който очертава възможността за съюз между руската революция и евентуална революция в Германия, а това е неприемлива ситуация за Англия и Франция. Затова в западните държави възниква идеята за блок от средноевропейски държави, който да запълнят “вакуума”. Идеята за създаването на такъв блок преминава през различни препятствия, като противоречията между държавите от Средна и Изтчона Европа възпират създаването му в неговия най-широк мащаб. В крайна сметка се създава т.нар. Малка антанта между Чехословакия, Югославия и Румъния с договори между Чехословакия и Югославия (14.08.1920г.), Чехословакия и Румъния (23.04.1921г.) и между Румъния и Югославия (7.07.1921г.). Взаимните задължения между тях са насочени главно срещу унгарския (и отчасти българския) ревизионизъм, както и към укрепване на личните позиции на всяка от тях.

Един от важните въпроси на европейската дипломация през средата на 20-те год. и основа за свиканата през октомври 1925г. в Локарно международна конференция с участието на Англия, Франция, Белгия, Германия, Италия, Полша и Чехословакия става искането на Франция да получи гаранции за безопасността на своите граници. Под влиянието на Локарнските съглашения възникват и идеи за гаранционни договори и на Балканите. От страна на гръцките дипломати се подема инициативата в края на 1924г.-нач. на 1925г., а малко по късно през есента на 1925г. от турска страна възниква идеята за балканска конференция по въпросите за мира на Балканите. Но още с възникването на тази идея се изпрчеват разногласия както между Франция, Англия и Италия, така и между самите балканските държави – съществуват много спорни и неуредени пунктове, без чието предварително разрешение не могат да се сключат каквито и да било договори. Така идеята за Балканско Локарно остава нереализирана.

Тъй като България е във външнополитическа изолация след войната страната трябва да се съсредоточи в сближаване със съседите си. Най-благоприятни перспективи за преодоляването на тази изолация предлага сближението с Югославия. Но това е труден процес тъй като отношенията между двете държави са обременени със сериозни трудности: цел на югославската дипломация e слаба и изолирана България, като трамплин за хегемонията на Югославия. Друг проблем е въпросът с емиграцията, двувластните имоти на крайграничното население и т.н. Независимо от това Нишкото споразумение от март 1923г. е значителен опит за нормализиране на отношенията между страните, които след деветоюнския преврат в България те отново достигат своето първоначално ниво.

Българо-турските отношения не са съпътствани с териториални спорове, а през октомври 1925г. в Анкара се подписва Българо-турски договор за приятелство, но между двете страни остават проблеми, свързани с мюсюлманското население в България. Положението с българо-гръцките отношения е още по-неблагоприятно. Два са въпросите изострящи тези отношения: въпросът за излаз на България на Егейско море и малцинствените и финансови проблеми. Възникват спорове за заплащането на недвижимите имущества на изселниците по конвенцията за взаимно изселване, а от българска страна се поставя проблемът за даване малцинствени права на българското население, останало след войната върху гръцка територия. След опита да се отстрани проблемът с помощта на ОН, се стига до конфликт през 1925г.

Гръцко-турските отношения след Първата световна война също се намират под знака на проблемите с малцинствата в двете страни, като през 1926г. се стига до формално решение, но противоречията остават дълго. В крайна сметка след 4 години, на 10 юни, се сключва гръцко-турско споразумение, а в края на октомври същата година и Гръцко-турски договор за неутралитет и приятелство.

Творците на мирните договори след Парижката конференция не разрешават по никакъв начин националния въпрос в Югоизточна Европа според принципа за съвпадение между нация, територия и държава. Съзнателно са облагодетелствани едни държави (Гърция, Румъния, Югославия) за сметка на други (България, Албания). Същевременно тези творци виждат, че териториалната делба, която налагат и в Европа, и на Балканите, не свъпада с етническите граници. По тази причина като компенсация на онеправданите народи дават т.нар.договори за защита на малцинствата. Клаузите на тези договори са еднакви както за победените, така и за победителите, а техните основни принципи се свеждат до: 1. ОН е върховен наблюдател и международен гарант за защита на националните малцинства;2.Правителствата са задължени да осигурят елементарни гаранции на поданиците си. В рамките на тези гаранции се включват равноправие пред законите, право на ползване на майчиния език в частни и търговски отношения, право на заемане на служба, и др.;3. Гражданите, спадащи към етническите малцинства, имат еднакво право с другите граждани да създават, ръководят и контролират обществени и религиозни учреждения и др.;4. Гражданите от етническите малцинства имат право на образование на своя роден език. Договорите за малцинствата не се изработват на основата на принципа за самоопределение на народите. Те не засягат и въпроса за политическите интереси на малцинствата, нито предвиждат автономия или възможност за провъзгласяване независимост. Така се стига до извода, че договорите за малцинствата защитават не самите тях, а държавите, в които те се намират.

Един от основните фактори за огромните неразбирателства между България, Гърция и Турция са конвенциите за взаимно изселване на население включени в Ньойския и Лозански мирен договор. Тези конвенции стават юридическа основа за обезбългаряване на Западна Тракия и Егейска Македония и за изгонването на гръцкия етнос от Мала Азия. Българското и отчасти мюсюлманско население от Беломорието напуска родните си места и отива в пределите съответно на България и Турция, а гръцкото население от Мала Азия и отчасти от района на Цариград и от България идва в Гърция. По този начин възниква т.нар. бежански въпрос, който се решава години наред и предизвиква огромни трудности както в мждународните отношения на Балканите, така и в социалноикономическото им и политическо развитие.

З А К Л Ю Ч Е Н И Е

Годините след Първата световна война са белязани от национализма с твърде много завист, отплата, омраза, недоверие и алчност. Мирните договори след 1918г., които установяват много близки до днешните граници, осъществяват повечето от румънските и сръбските стремежи, но оставят у много албанци, българи, хървати и гърци неудовлетвореност и омраза. В периода между двете световни войни балканските правителства страдат от световната икономическа и международни кризи, както и от

На 18 януари 1919г. в пурпурната зала на Ке д’Орсе в присъствието на представителите на държави (с изключение на няколко), присъединили своите усилия към коалицията на Съглашението, се открива Парижката мирна конференция с речта на Р. Поанкаре: “Справедливостта не е инертна- първото, което тя изисква, когато е нарушена е възстановяване на накърнените права и репарации за народите и индивидите, които са били грабени и малтретирани. Формулирайки тази законна ревандикация тя не се подчинява нито на омразата, нито на безрасъдното желание за репресалии, а тя преследва двойна цел: да отдаде всекиму заслуженото и да не окуражава престъплението, оставяйки го безнаказано.” Но кои народи визира тази реч – великите победители или търпящите стотици години едно или друго робство ? Чие престъпление не трябва да бъде окуражавано – това на агресора или на победителя, разпореждащ се несправедливо със съдбата на победените? И в крайна сметка безнаказани остават единствено “чертожниците” на балканските граници, които оставят дълбока рана в отношенията между балканските страни години наред.

1. 
   Димитрова,С. ”Възстановяване…репарации…гаранции” – Франция и славянските балкански държави (IX.1918г.-I.1920г.) Университетско издание “Неофит Рилски”; Благоевград 1998г.
   
2. 
   Йовевска,М. “Документи из историята на балканските народи”;Абагар - Велико Търново 1991г.
   
3. 
   Кастелан,Ж. “История на Балканите – XIVв.-XXв.” Издателска къща Хермес 2002г.
   
4. 
   Макс,Алфонс Е. “Балканите – Огнище на нова европейска война?”; Университетско издателство “Св. Климент Охридски”; София 1997г.
   
5. 
   Манчев,К. “История на балканските народи (1918-1945)”; Парадигма-София 2000г.
   
6. 
   Хьош,Е. “История на балканските страни-от древността до наши дни”; Лик-София 1998г.
   

ИНТЕРНЕТ СТРАНИЦИ:

I. Парижката мирна конференция и подписването на мирните договори с балканските страни………………………………………………………… 4

II. Териториално- политическо статукво на Балканите в резултат на мирните договори и отражението му върху взаимоотношенията между балканските страни след войната…………………………………………… 7

Заключение………………………………………………………………….. 17

Библиография……………………………………………………………….. 18

Приложение 1……………………………………………………………….. 20

Приложение 2……………………………………………………………… 21

Приложение 3………………………………………………………………. 22