Тема четвърта: Българското образование през епохата на турската феодална власт – ХV-ХVІІІ Манастирите – главни културни и просветни средища в периода ХV – ХVІІІ век.
През един много дълъг период н робството, в продължение на около 4 столетия, възпитанието в български дух е дело главно на два фактора – църквата и семейството.
Отдалечени от пътищата и населените места, манастирите стават главни пазители на културните ценности, останали от миналото. В тях се правят преписи на стари църковни книги, водят се летописни книги, пишат се жития на българи, проявили героизъм при отстояване на вярата. Особено значение имат Рилския, Зографския,Охридския манастири, манастирът „Св.Яким” край Крива паланка, Черепишкия манастир, Троянския манастир. Една от заслугите на манастирската дейност е създаването на просветни школи. Често те обхващали дейността на няколко манастира, намиращи се наблизо. До края на 18 век просветна дейност се извършва в 118 манастира. От просветните школи през 15-18 век излизат редица талантливи средновековни книжовници – поп Пейо, Матей Граматик, Йосиф Брадати и др.
Възпитателната роля на семейството.
За този период е характерно голямото патриархално семейство, в което съжителстват 3-4 поколения. В него се крепят наследените от предците обичаи, вярвания, взаимоотношения, начини на мислене и поведение. Централната фигура в дома е най-възрастният. Той регулира живота в семейството и пази равновесието. Неговата съпруга – стопанката е втората по важност. Тя е подчинена на мъжа си в морално отношение, но е и негова помощница в уреждането на семейните дела. Тя въздейства върху децата и по-младите от името на мъжа си. Децата се възпитават както векове наред в духа на традициите. Възпитанието в семейството е проникнато от нравствения дух на християнството, но и с по-специално отношение към примирението при накърняване на личното достойнство. Израз на отказа от примирението е хайдутството.
