Тема първа: Методологичен увод в История на педагогиката
Българската педагогическа наука и педагогическа книжнина в периода на новата история
Изтегляне 439.5 Kb.
|
| Българската педагогическа наука и педагогическа книжнина в периода на новата история.
Развитието на българската педагогическа мисъл и наука трябва да се разглежда заедно с развитието на педагогическата книжнина и печат. Периодът от последните десетилетия на ХІХ век в освободена България има сред приоритетите си и образованието. Българска педагогическа наука в този период не съществува в съвременния смисъл. Има отделни представители на педагогическата практика, които публикуват отделни материали за възпитанието и обучението, в повечето случаи с характера на авторизирани преводи от чужди автори. Избират се съчинения подходящи за по-широка читателска аудитория, надхвърляща рамките на учителството. Това е времето, в което се полагат основите. С откриването на Висшето ни училище през 1888 г. и неговата насоченост да подготвя и учители за класните училища, настъпва времето и на Педагогиката като предмет за изучаване. Началото поставя курсът по История на всемирната педагогика, четен от Йосиф Ковачев. Непосредствено с потребностите се появяват и първите преводни истории на педагогията и възпитанието – „Всеобща история на педагогията” от Юлий Пароц (1883), „История на педагогията” от Аристид Спатаки (1883), „История на педагогията” от Стефан Басаричек (1894), „История на възпитанието и обучението” от Фридрих Дитес (1892). Едва в първите години на ХХ век, с назначаването на първият доцент по педагогика във Висшето училище „Братя Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово” – доц.д-р Петър Нойков, става възможно да се мисли за развитие на педагогическата наука у нас в истинския смисъл на това понятие. Преди началото на ХХ век у нас се появяват няколко заглавия с педагогически характер: преводите от Христо Нонов на „Дидактика – пособие за учебни заведения” и „Курс на дидактиката”; „Лекции по педагогиката” от Димитър Коцов, четени в учителските курсове във Видин 1879-1881 г.; „Ръководство по нагледното обучение” преведено от Димитър Душанов. Години наред преведената „Педагогия” в четири части на хърватския педагог Стефан Басаричек задоволява потребностите на българското учителство от специализирана педагогическа литература. Особено значима роля изиграва българският педагогически печат в края на ХІХ век – списанията „Училищен дневник”, „Педагогиум”, „Учител”, „Основно училище, „Училищен преглед” – официозът на просветното министерство (от 1896) и други. В началото на ХХ век в Университета постъпват още двама бъдещи педагогически автори и изявени дейци на педагогическата наука – доц. Никола Алексиев и асистента му Димитър Кацаров. Българската университетска наука прави първите си стъпки, а добре образованите в чуждите университети педагози извън нашата Алма матер правят първите си заявки в родната педагогическа книжнина. Тодор Бенев написва през 1903 г.първото Ръководство по педагогика от наш автор. В 1905 – излиза „Ръководство по Дидактика” на д-р Константин Свраков и Петър Минев, а през 1907 и 1908 – подписаните от Д-р Васил Николчов и Д-р Васил Манов „Теоретическа педагогика – част първа – Телеология и ходегетика” и „Теоретическа педагогика - част втора – Дидактика”. Началото на ХХ век е белязано и с първите български издания по история на педагогиката и българското образование. Никола Ив. Ванков написва още през 1903 г. своя „очерк” „История на учебното дело в България открай време до Освобождението”, която през 1906 допълва с материал за времето до края на ХІХ век и първите просветни закони и „Всеобща история на педагогиката” от Петър Минев и д-р Константин Свраков (1906). Това е времето на множеството сборници с разработени уроци за началното училище, които учителството търси и ползва, за да компенсира липсата на знания и умения. Тяхното качество е различно и немалко от тях са обект на заслужена критика. Другояче стои излязлата през 1907 година „Практиката ни през първата училищна година” от д-р Васил Манов и Иван Кръстев, последвана на другата година от „Практиката ни през втората училищна година”. „Занаятчийският” подход в тях е изоставен и те предлагат възможности и указания, почерпани от водещия немски опит, от които добрият учител може да се възползва без да копира буквално предложеното. През 1912 г. Никола Алексиев публикува своя труд озаглавен „Нашата училищна политика”, в който прави преглед на просветните закони у нас от Освобождението до войните. Периодът се характеризира с немалък брой преводни заглавия на утвърдени европейски педагогически автори, чрез които новите, а и не съвсем нови идеи за възпитанието и обучението стават достояние на българското учителство. На български език за първи път се появяват и класиците Коменски „Велика дидактика”, Песталоци „Как Гертруда учи децата си” и „Лебедова песен”, Русо „Емил или за възпитанието”, Джон Лок „Мисли за възпитанието”. Времето между двете световни войни е периодът, в който университетската наука набира скорост и се утвърждава. Сполучливите кадрови попълнения, личните качества и професионалната амбиция са мощен фактор, довел до успехите на българската педагогическа наука от този период. Началото е поставено от – доц.д-р Петър Нойков (1868-1921) с публикуването на неговата студия „”Активно образование” в първия годишник на университета от учебната 1904/1905 година. През 1906 г. в „Учителска библиотека” излиза „Учение за активното образование” – отново отзвук от докторската му дисертация от Германия на тема: „Активният принцип в педагогията на Жан жак Русо”, защитена в 1898 г.. През 1909 г. П.Нойков публикува своето изследване върху педагогиката на Лев Н. Толстой и неговите практически опити в Яснополянското училище. Заедно с доц. Никола Алексиев създава педагогическата лаборатория в Университета, с което двамата поставят началото на университетските психологически изследвания с педагогическа цел. Намеренията са тя да прерасне в Научен институт по експериментална педагогика с „опитно училище”, така както е в Европа. Спечелил конкурса за доцент по педагогика в 1900 г. с изследването си посветено на психологическия характер на йезуитското възпитание, с неговото присъствие започват усилията да се развива университетската педагогическа мисъл. През октомври 1910 г. за асистент по педагогика в Университета е назначен Димитър Кацаров (1881-1960). От първи май 1920 г. той е редовен доцент при катедра „Обща педагогика”, от 1923 г е извънреден професор, а от 1930г. – редовен професор и ръководител на катедрата по Обща педагогика. През 1923 г. специалността Педагогика се обособява като самостоятелна. Професор Кацаров е избиран два пъти за декан на Историко-филологическия факултет към който е специалността Педагогика и за ректор на Софийския университет през 1942-1943 година. Научната и преподавателската дейност на проф. Кацаров вървят успоредно. Лекционните му курсове са по обща педагогика (теория на образованието), експериментална педагогика и психология, детска психология, лечебна педагогика, история на педагогиката и българското образование, философия на образованието, лечебна педагогика, педология. Основни негови педагогически трудове са ”Педагогията като самостоятелна наука”, „Теория на образованието”, „Характерни черти в развитието на съвременната образователна теория и практика”, „Педагогически перспективи”, „Екпериментална педагогика”, „Нравствено развитие и нравствено образование”. Архивът на Кацаров съдържа и редица непубликувани трудове и лекционни курсове, издаващи неговата огромна ерудиция и подготовка. Като възпитаник на Женевския университет и асистент на прочутия професор Едуард Клапаред в периода от 1907 до 1910г. Димитър Кацаров отклонява поканата да остане в Швейцария и се завръща в родината. През 1920 г. започва да редактира сп.”Свободно възпитание”, в което популяризира т.н. реформаторски педагогически идеи, известни още като идеи за ново възпитание. През 1947 г. е избран за чл.кореспондент на Българската академия на науките – високо признание за неговата научна и практическа дейност. На 30 юни 1919 г. завършилият Университета в Цюрих с докторат д-р Петко Цонев (1875-1950) е избран за асистент по експериментална педагогика в Софийския университет, а от 1921 – за редовен доцент по гимназиална дидактика и методика. Двадесет години преди това той работи като учител в педагогическите училища в страната и училищен инспектор, директор, служител в просветното министерство. Урежда издаването на „Учителска библиотека”, в която помества преводи на съчинения популяризиращи главно експерименталната педагогика и изследванията в нейната област на чужди учени. Основният принос на професор Петко Цонев (такъв той е от 1931) е неговата „Теория и практика на образованието” (издадена през 1929 г.). Предишната 1928 година той превежда на български език пълното издание на „Експериментална дидактика” на проф. Вилхелм Лай. Пише „Методи на моралното образование” (1928) и някои учебници. Сътрудничи, както и останалите си колеги в педагогическия печат. От 1923 г. като асистент по експериментална педагогика в Университета постъпва и Христо Негенцов (1881-1953). Частен доцент е в катедрата по обща педагогика в годините 1923-1934 и професор в периода 1935-1946. Научните интереси на проф. Негенцов (брат на писателя Ран Босилек) са в областта на история на педагогиката и историята на българското образование, сравнително образование, училищна организация. Сътрудничи на педагогически списания, съредактира други. Автор е на монографията „Колективното въздействие в процеса на обучението” (1927), на студията „Народното възраждане и училището” (1930), на „Записки по училищното законодателство” (1937), на „Принос към въпроса за резултатите от задължителното образование у нас” (1946). След неговата смърт, през 1959 г. се публикува написаната в съавторство с Ив. Б. Ванев монография „Образованието в Източна Румелия”. От 19 юли 1923 г. съветът на Историко-филологическия факултет избира д-р Михаил Герасков (1874-1957) за частен хоноруван доцент при катедрата по дидактика и методика, а от 1924 – редовен доцент с хабилитационния си труд на тема “Умствената работа на учениците в средните училища от дидактическо гледище”. От 1927 година е избран за извънреден професор, какъвто остава до пенсионирането си поради възраст на 1 октомври 1940 г., поради липса на „свободна катедра” за редовен професор. Професор Михаил Герасков чете следните лекционни курсове в специалност Педагогика: дидактика, методика, гимназиална дидактика, история на дидактиката, спорни въпроси в дидактиката, педагогическа психология, методика на философската пропедевтика, социална психология, психология и обучение на анормалните деца, избрани педагогически въпроси. Научното дело на проф. Михаил Герасков е много голямо. То респектира не само със своя обем, но и с разнообразното си съдържание. Количествено изглежда така: 12 книги, 7 студии, 15 учебника и ръководства, 397 статии в списания и вестници, 62 рецензии, 455 прегледи, съобщения, бележки и интервюта и 2 разказа или общо 950 публикации. И това не е всичко. Има негови материали в списания, които не са запазени, както и други- които са негови, но не са подписани. Публикациите му след 1941 г. не са библиографирани. Изтегляне 439.5 Kb. Сподели с приятели:
|