Карнавал и популярна музика

По-rope прочетохте сън за карнавал - „огромен и безу­мен". Разгул от музика, танци и песни... Защото оргията включва както „духовното пречистване" чрез музиката, лееща се от големите органи на катедралите, така и праз­ниците на популярната музика. Всички карнавали, мал­ки или големи, са вид оргии. Освен танците, освен нео­граничената свобода, и маските са неосъзнат стремеж към „единение" (те осигуряват анонимност и премахват индивидуалността). Дори при пошлите оргии (секс и алкохол) участниците се устремяват към нещо извън себе си - всъщност към самоубийството на личността си и смъртта на своя Аз. Това са преобърнати оргии, едине­ние наопаки.

Сън с популярна музика (на младеж)

- Отвсякъде се лееше музика, виждах певците, тълпата на голямата площадка за поп-концерти, аз бях на естрадата, ръководех всичко, му­зиката ме заливаше, бях щастлив като никога дотогава, имаше цветя, вода във фонтаните, момичета, бях господарят на всичко, беше бе­зумно, истински цирк на радостта...

Струва си да се поговори за тези поп-концерти...

Защо подобни музикални сборища пораждат понякога такава екзалтация, че сякаш" разумът загубва контрол над себе си? Защо всяка индивидуалност изглежда заличена?

Най-поразителното е, че под напора на някаква първич­на емоция тълпата се споява; превръща се в неразчленима маса, образува емоционално „цяло" и реагира, както биха реагирали марионетки.

И тук задействаните огромни инстинктни сили напом­нят за церемониите у примитивните племена. Атмосфе­рата е като на „богослужение", но наопаки, ако мога така да се изразя. Нещо като чудовищно колективно дихание. Индивидът се превръща в тълпа. Хората се гърчат, обръ­щат очи, крещят, изпадат в „екстаз". Всичко това удаве­но в развилнялата се „звучност" на усилвателните уред­би.

Искаме или не, й тук имаме работа с „религиозни" про­яви. Тези музикални „оргии" (силно обагрени със сексу­алност) потискат индивида в полза на общност, обзета от едно и също рвение.

Така че въпросните музикални оргии са само една от хилядите възможни форми на явления като „връщане към изворите" и „сливане", които винаги са съществували.

Сънищата със Свръхаз

Свръхазът съдържа собствената си дефиниция - всичко, което „стои над" Аза и ограничава свободата му.

Съществуват нормални и патологични видове Свръхаз.

Нормалните видове изобилстват - от пътните знаци до законите, през всички възможни правилници и забра­ни! Разрешенията също са вид Свръхаз, понеже отменят някаква забрана. Принадлежността на човека към една или друга националност е Свръхаз, тъй като го принуж­дава да спазва определени норми и закони. Всяко възпи­тание (дори съвършеното) е Свръхаз, защото налага на възпитавания Аз външни повели. Очевидно е, че по сво­ята същност никое дете не съответства на възпитанието, което получава. Обществените норми са Свръхаз, както и модата, разпространените мнения и начини на мисле­не, идеологиите, организираните религии, моралът, дори началото на работното време.

Различните видове Свръхаз (главно онези, които са про­дукт на възпитанието) могат лесно да бъдат изживени по патологичен начин. Достатъчно е чувството за вина или за малоценност да пропълзи в психологическата машина, за да се превърне Свръхазът във вътрешен враг. В такива слу­чаи той се преобразява в истински наказателен отряд, вся­ващ страх й тревожност. Вътрешната свобода се пропуква. Обикновеният червен светофар по пътищата става символ на задължение, което трябва да се спазва под страх от чув­ство за вина и тревожност. Нормалният Свръхаз - карам колата в дясното платно, става анормален - карам в дясно­то платно, за да видят „другите" колко съм дисциплини­ран, или защото винаги имам чувството, че „преча" няко­му, че не съм на мястото си. Това само като пример.

Ясно е, че именно възпитанието формира най-важни­те видове патологичен Свръхаз. Тогава се появяват из­вестните чувства за малоценност и за вина, тревожност­та, усещането, че не съществуваш, че нямал: право да съществуваш, различните страхове като страха от каст­рация и някои други.

Тук се намесват сънищата със Свръхаз. Било за да очер­таят вътрешна ситуация, неосъзната от сънуващия, било за да го предупредят за възможно негово бъдещо поведе­ние (все с помощта на скрития в несъзнаваното компютър, който е безкрайно по-информиран от съзнанието).

Сънищата със Свръхаз обикновено са въртят около ня­каква авторитетна фигура. В тях виждаме полицаи, мит­ничари; принудени сме да показваме „пропуск"; изрядни сме или не сме; във всички случаи се налага да даваме обяснения. Появяват се представители на закона, адво­кати, съдии. Или учители, надзиратели.

Сред предметите наблюдаваме бариери, пътни откло­нения, забранителни табели; накратко, всичко, което спъва, възпрепятства, блокира, наказва, обвинява, под­лагана съмнение, отклонява от пътя и пр. Иначе каза­но, всяка преграда пред свободата.

„Класически" сън за Свръхаз (на трийсетгодишен мъж)

В този сън присъства една от цитираните no-горе фигури.

- Карах колата си доста бързо, но имаше нещо ненормално. Отвсякъде излизаше пушек. Уста­нових, че не мога да отпусна спирачката и мо­торът загрява. Спрях и забелязах в далечината пътен полицай. Разхождаше се напред-назад, но така и не се приближи към мен.

Дейността на този човек е „застопорена" - спирачка­та е вътрешна, разбира се; личността „прегрява", тъй като се разкъсва между свободата си и повелите на Свръхаза.

От друга страна, полицаят в далечината е и символ на Майката, от която се очаква помощ, но която в съня не откликва на зова.

Като се имат предвид безбройните нормални видове Свръхаз, забелязваме, че човешката личност е същност, „опакована" в социални условности. Дали в такъв слу­чай „индивидуалностите" не са чисто и просто „измис­лени"? И ако можехме да освободим всеки Аз от него­вия Свръхаз, нямаше ли всички Азове на земята да бъдат еднакви, недиференцирани?
ЕЗИКЪТ НА НОЩТА

Защо и как нощното ни мислене не прилича на дневния ни „разум"? Защо не използваме един и същ език и в двата случая? И защо нощният език ни изглежда съвър­шено нормален, докато сънуваме?

Дали пък езикът на сънищата не е нашият най-истин­ски език, нашето основно изразно средство, след като де­цата и диваците се изразяват главно чрез символи?

Що е символ?

Да си представим един фотограф. Той ни показва образ. Обяснява ни, че е искал да предаде определено усещане, определено душевно състояние. За него образът прите­жава собствен смисъл и всеки път, при всеки поглед по­ражда в,душата му една и съща емоция. Това може да е спомен за атмосферата в детството му, за изживяно щас­тие или тъга; образът може да „символизира" - за него -самотата, живота или смъртта, отминаващото време или друга някоя лична ситуация.

А за нас? Ще изпитаме ли същите чувства със същото качество? Слабо вероятно е, след като образът илюстри­ра лична емоция. Но очевидно би било различно, ако пре­дизвикваше същия вид емоция със същата въздейства­ща сила у сто хиляди души.

Това показва, че истинските символи не се срещат чес­то. А терминът се използва под път и над път. Някоя рекламна марка става „символ", а киноартистка се пре­връща дори в архетип!

Но да се върнем на фотографа. За него образът ще е истински символ. За нас ще е само „знак" или алегория.

Излиза, че символът е заредена с емоция представа; без емоцията той се превръща в знак или алегория.

За да разберем символа на фотографа, трябва добре да познаваме самия човек.

Но това вече го знаем. Такъв е основният принцип при тълкуването на сънищата - всеки символ трябва да бъде анализиран в съответствие с личността на сънуващия.