30
КАМБАНАТАЗаедно с „нашия“ як заслизахме по пътеката.
— Хайде, миличък! — повтаряше Селиверстов и приятелски го потупваше.
Когато слязохме в низината, изведнъж отдясно зърнах нещо познато. Да не би да ми се е сторило? Якът също спря като закован.
Отстъпих няколко крачки назад и се загледах в пролуката между него и Селиверстов.
— Мръдни, Сергей, не си прозрачен!
Все гледах натам, но виждах само облаци. Мобилизирах подсъзнанието си, защото разбирах, че то е отреагирало по-бързо от съзнанието. Дори, струва ми се, се надух като пуяк. Постепенно някъде отвътре възникнаха образи, започнаха да се конкретизират и в крайна сметка въображението ми нарисува средновековен замък с крепостни стени и камбани. Лъхна на нещо православно.
—
Приятели, не видяхте ли там средновековен замък?
— Какво ти става, шефе!?
Стоях и продължавах да се вглеждам в пролуката между тибетските хълмове. След няколко минути Селиверстов деликатно подхвърли:
— Предлагам да тръгваме. Якът се изнерви,
няма и трева, само пясък и камъни.
— Сега, сега…
Удължавах времето, сякаш очаквах… неизвестно какво. „Виж ти,
вярата ми в силата на подсъзнанието не е угаснала. Обратно — тук сякаш се е изострила“, отбелязах си наум.
Сподели с приятели: 
