В отбивката на пътя

Изпратих ги и само абсурдното разбиране за възпитание и приличие на хората ме накараха да тръсна глава и да разместя огромната буца в гърлото си, която в други ситуации щеше да се превърне в циврене. Неутешимо, безсмислено и на пресекулки. Но това нямаше да помогне. Никога не помагаше. Животът е обидно кратък за губене. Дори когато животът ти сам по себе си не струва, а е купчина вмирисани на илюзии дни. Повтарящи се, вибриращи в очакване и разбиващи се в невъзможност някого изобщо да дочакаш.

Изпратих ги и тръгнах сама от мръсното летище, вонящо на раздели и задушно от прошепнати думи и сподавени стонове. Ах, как презирам всичките сюжети, които всекидневно се разиграват там. Презирам ги, защото показват глупавата човешка слабост... която споделям и аз. Но когато си част от нея, си мислиш, че целият ти свят или поне частичка от него корабокрушира... и ревеш, а то за рев няма. Такъв си е човек обаче. От мухата прави слон, от него кит и накрая измисленият кит му отхапва главата.

Изпратих ги. Двете ми най- добри приятелки заминаха за Америка, за да търсят там по- добър живот. Приготвиха тежките си куфари, взеха си вещите и понесоха телата си в кръпчици към онзи далечен континент блян, тайнствен и непознат. А кръпките им бяха останали за спомен от годините несправедливост, в които хитростта и наглостта бяха по- важни от интелекта и знанията. Този закон им тръсна и диагнозата „безработни” , а безработните често са и гладни. Приятелките ми се смяха на куция си късмет да се родят съвестни в една безсъвестна държава, но накрая смехът им звучеше като музика от пробит акордеон и излизаше на болнави въздишки. Когато разбрах, че работата отива на циврене, ме полазиха ледени тръпки по гърба и ето защо искрено се зарадвах, щом ми съобщиха, че ще заминават. Зарадвах се, макар че сега моята работа отиваше на рев. Но на летището дори не пророних сълза. Гласът ми дори не потрепера, когато се сбогувах и им желаех късмет. Само преглътнах и примигнах. После вече ги нямаше, загубени в търбуха на самолета, който щеше да ги отведе да пълнят търбуха на една нация с нискозаплатения си труд. Амин.

След като ги изпратих, отседнах в един самотен, крайпътен мотел извън града. Казаха ми да изчакам камериерката да изчисти стаята ми. Не ми се стоеше във фоайето със стари комунистически дивани и прозорци, наплюти от мухи. Застанах пред вратата на стаята си и седнах на мръсния мокет, уморена до смърт. От чантата си извадих малкия си любим, оръфан тефтер и взех да драскам и рисувам измислени, несъществуващи орнаменти. Не ми се препрочитаха отново мои и чужди цитати, номера, изцепки и всичко, с което пълнех горките му страници. Но съм си такава, и дипломиран журналист при това. От цели три месеца, а оттогава съм и безработен такъв. Все още си търся работа и засега съм просто професия „ непрокопсала дъщеря”.

Седях си опряла гръб на стената, на която белият тапет бе всичко друго, но не и бял. Дори аз не знам как се досетих, че той някога е бил такъв, но може би просто беше твърде странно мръсотията по него да е толкова неравномерна. Изведнъж едно тихо жужене от моята стая привлече вниманието ми. Бях твърде уморена, но и достатъчно умна да не изпусна нито една възможност да вкарам интрига в без това скучната вечер. Напрегнах слуха си и чух един хриплив глас да нарежда без отговор от стаята ми. Ето какво бе то в скромно резюме:

Камериерка чисти сама. Тя работи в мръсен, крайпътен мотел. Оплаква се от него. Оплаква се от живота. Всъщност май се оплаква от всичко. Май и от себе си. Толкова е страшно да си сърдит на себе си. На времето не се оженила за един „ глупав, но богат фермер”. Сега си „беряла гайлето“... в моята стая в мръсния крайпътен мотел. Де да била учила за ветеринар. Тя искала, не е като да не е искала, но станала икономист, а после, досетих се и сама, икономиката я довела до тази отбивка на пътя.

Слушах аз и ми стана мъчно за жената в стаята, кояго индиректно ми слугуваше. Да, това си й е работата, но дали сама си я е избрала или просто е нямала онзи пуст късмет, който винаги съм смятала за досадно, клиширано желание, но и което може би е най- значимото такова.

Какво ме прихвана, не знам. Бутнах, без това леко открехнатата врата, и застанах глупаво на прага. Жената, около 50, остана закована за миг и май най- вече, защото прекъснах нейния отрепетиран до съвършенство монолог. От състоянието й ала „получила плесник”, до което я докарах, я изкарах отново аз. Обясних й набързо, че стаята ми трябва спешно, затова идвам да й помогна да свършим работата по- бързо. Тя се посвести и взе да отказва категорично. Аз обаче бях подготвена за реакцията й и я изпреварих, като вече слагах калъфката на едната възглавница. Тя запремигва на парцали, но после се примири. Чух монолога й още веднъж като на сцената на камерно представление.

Очакваше ме самотна вечер. В мотела нямаше телевизор, а аз бях достатъчно разсеяна, за да забравя книгата, която си бях подготвила, вкъщи. Пльосната върху вече застелената спалня, гледах тавана на бледата светлина от нощна лампа и малката стая започна изведнъж да ми изглежда ужасяващо голяма, непреодолимо изпълнена с нищо. Поех си въздух и се примолих на самата себе си да не изпадам в обичайните си, клаустрофобични кризи. Приятелките ми бяха тези, които имаха право на такива, но макар и затворени в самолетен търбух, те едва ли се чувстваха като мен. Може би се смееха. Може би се надяваха на вятъра. Може би се страхуваха. Кой не се страхува? И кой не премълчава често страха си от страх... от самия страх?!

Станах и се облякох. Чух, че в мотела имало бар. Слязох долу и не очаквах, че в мизерната дупка, която от немай- къде се наричаше заведение, ще открия някого. Но хора имаше. Един мъж с гръб, разговарящ с младия барман, една двойка и едно малко момченце, което си рисуваше само на една от масите. Учудих се да видя десетгодишно дете тук и то по това време, но после разбрах, че то бе син на бармана и изглежда обстоятелствата бяха го докарали в тази дупка на пътя за дома. Аз седнах на бара и не пропуснах да забележа погледа на бармана. Не съм грозна и като всяка жена се радвам, когато намирам потвърждение на това в мъжките очи. Това обаче не ми е цел. Бързо ми омръзва, защото не съм безмозъчна, и тук се появява основният, грамаден проблем.

Започвам да искам да оценят по достойнство не само краката или лицето ми, а и ума и неспирните ми философски брътвежи, а това, за 25 години разбрах, е непосилно за повечето мъже.

Ако сте следили внимателно моя разказ, трябва вече сами да се досещате, че до мен седеше един мъж, който при моето влизане говореше с бармана. Той бе минал 40- те и имаше прошарена коса. Това обаче не променяше факта, че някогашната му красота не беше изчезнала напълно и още можеше да подкоси женски крак. Тя, примесена с мъжествеността, която дава времето, му създаваше една почти неустоима харизма. Ясно е, че се заговорихме. Разведен баща, изпратил сина си на летището да учи в Англия. Бих се трогнала, но както дотук поне десет пъти споменах- не вярвам, че в живота има нещо грандиозно трагично. Цялото съществуване е една трагедия. Приемаш го и продължаваш.

С мъжа се заговорихме, но в един миг разговорът ни секна, прекъснат от една шумна плесница. Двамата извърнахме глави и видяхме двойката на една от масите. Момчето държеше ръцете на момичето, което от своя страна издаваше звуци, подобни на ръмжене. Едвам се сдържах да не прихна, но и тук възпитанието ми излезе по- силно. Смехът си замря така в гърлото ми, но общата развеселеност , която ме обзе, отключи чара ми и аз започнах да говоря, да се шегувам, да се смея и да се опивам от ефекта ми над мъжа до мен. Чувствах се толкова специална, че за миг повярвах, че мога да го накарам да хлътне. Пихме и се смяхме. Той сподели, че изневерил на жена си и тя го оставила преди седем години. Оттогава го застигнал куцият късмет и така и не се оженил повторно. Знаех, че и много не бе търсил. Пред мен стоеше един застаряващ плейбой и аз се вдъхнових. Реших, че трябва да го накарам в онзи момент, в онзи крайпътен мотел да се разкайва, че е останал сам.

Стана почти два. Говорехме си вече повече от четири часа и аз все по- осезателно чувах крещящата самота на мъжа до мен. Съжалих го. Доста бе грешил или поне предполагах, че е, но това не ми пречеше да си представям как го прегръщам, за да го утеша или за да утеша по- скоро себе си. И възможността да го направя не закъсня. Заклатушкахме се към моята стая и като понечих да отключа, изпуснах ключовете. Преди да се наведа да ги взема, в коридора влетя момчето от бара. Ръката му кървеше, но той почти не откърти вратата срещу моята от почукването си с харакртер на блъскане. Вратата след около минута плахо се отвори и заговори с езика на две разплакани очи. Момчето, дотогава свирепо, остана сякаш ударено за втори път пред тях. Момичето видя ръката му и повторно се разплака, после пристъпи и се сгуши в момчето, шепнейки глухо между риданията си несвързани думи. Преди това да добие характер на плиткоумен латиноамерикански сериал, те потънаха в стаята си, забравили кръвта, сълзите и болката в ръката, а вратата се затръшна шумно, оставяйки в коридора двама неизвестни, безименни, маловажни чужди и едно нищо.

Аз стоях смълчана и гледах тъпо, забравила напълно ключовете. Мъжът до мен беше също безмълвен като статуя. Осъзнала абсурда в ситуацията между нас, ми се прииска пак да се изхиля, но да, пак беше неуместно. Сякаш да водя непознат застаряващ плейбой в стаята си беше уместно. Взех най- накрая ключовете си, изправих се, отключих си и напук на жалния му поглед като на бездомно кученце, блъснах вратата в лицето му. Защо да му обеснявам, че нямам време и нерви да се притискам в него цяла вечер, представяйки се, че ме обича... А дори и да имах, не ми се занимаваше или от части се страхувах да призная, че не понасям да ми се напомня, че не съм специална и мога да бъда анонимното успокоителна на някого за една нощ. Та кой е специален, мамка му?! Всички сме хора и само по себе си това изключва да сме константно незаменими. Толкова сме много! Ние се срещаме, привличаме и раздалечаваме, следвайки своя собствен път. Безкрайно сами на моменти... Ей това ме потиска. Понякога дори смазва. Мисълта, че няма за какво да се хвана; че старанието невинаги те прави изключителен в някоя област, че и да даваш много за приятелите си, това не гарантира тяхната вярност, че и да прегръщаш някого, без той да се отдръпва, това не доказва неговата обич. Куртоазия към чувства, които не го вълнуват истински. Стига! Исках мозъкът ми поне веднъж да ми направи услуга и да спре да функционира. Но не. Не само, че не спря, но и очите взеха да му подражават в опитите да подкопаят до основи логиката, която ме крепеше жива. Докато се усетих, лежах на грамадната спалня и хълцах с глас. Плачех така, сякаш съм изгубила всичко на света, а дори не бях. Може би в това беше проблемът. Нито губех, нито печелех, просто съществувах с празните си, несподелени мисли... някога и някъде.

На вратата ми глухо се почука. Неуверено и срамежливо. Навън, мъничък и крехък като Малкия принц, стоеше момченцето на бармана. Изчервено, то мушна един лист в ръката ми и избяга.

Очите ми вече отдавна изсъхнаха. Скоро ще се съмне. Аз още поглеждам към рисунката на момченцето, макар че съм заета да пиша това тук. На картината се мъдря аз, грейнала с една огромна червена усмивка, а под мен с печатни букви пише „Усмихнатата принцеса” и само аз съм цветна. Мъжът до мен е едноцветен и скучен. Поне е бил в детските очи.

Не съм красива. Нито съм усмихната. Нито съм принцеса. А може и да съм. Чувала съм, че от всички други децата винаги са най- искрени. След малко тръгвам. Вън слънцето още не се е показало от мъглата. Сама, но не самотна, ще отпраша нанякъде... да изненадам закъсняващото бъдеще. Тръгна ли по някой път, все ще стигна някъде, нали?! А по пътя ще си задавам куп въпроси и ще прощавам на онези, които няма да го оценят. Но аз просто съм такава.

И ще мине, знам, всичко. Малко и голямо, значимо или не. Животът завърта се между нашите гуми, докато се търсим един друг. А накрая се откриваме на една рисунка в очите на дете, напомняйки си, че в мръсните, кални отбивки на пътя може да открием красиви светлини. А кой не е попадал там- да си почине малко, да смени дестинацията, да открие отново пътя за дома... да открие себе си... да се утеши сам.