Догонването като двойственост на грижа и исторически път

Като грижа, загриженост за съдбата догонването е отговорност. Етическият смисъл на "отговорност" произтича от фундаментално-историческия: на изборът-начало като въпрос съответства изборът-край като отговор; осъзнаването двойствеността на избора води до осъзнаване двойствеността на философията като въпросност (философия-начало, изумление, схващане на света като чудо, невероятна възможност, онагледимо в детския "мироглед") и философията като отговорност (философията-край, познание, схващане на света като завършен, като факт, реализирала се възможност, онагледимо в "естествения мироглед" на възрастния). Въпросността оправдава свободата, отговорността – познанието: догонването като отговорност – познанието на съдбата.

"Битие и време" започва с цитат от Платон (Софист 244а), че "съществуващото" е изглеждало разбираемо, но при по-внимателно вглеждане се достига до объркване. Веднага след това Хайдегер поставя два въпроса и дава два техни кратки отрицателни отговора: "по никакъв начин":

"Имаме ли днес отговор на въпроса за това, което собствено имаме предвид под думата "съществуващо"? По никакъв начин. И това значи да се постави отново въпросът за смисъла на битието. Не сме ли тогава днес най-малкото в смущение от това, че не разбираме израза "битие"? По никакъв начин. И това значи преди всичко най-вече отново да се събуди разбирането за смисъла на този въпрос" (Heidegger 1993: 1).

Така догонването е опънатост между въпроса и отговора, между въпросността и отговорността, между началото и края, между началността и крайността. Смисълът на битието е във времевостта, или иначе казано, и тъкмо в тази междинност. Такъв е обаче само екзистенциалният (или екзистенциално-историческият) смисъл на битието.

Историческият (или историко-екзистенциалният) смисъл на битието следва да се изведе от отговора – който е и обратен въпрос към въпроса за смисъла на битието – за смисъла на времето.

Поради своята тоталност въпросът за битието на битието, както се преосмисли въпросът за смисъла на битието, следва да утвърждава като позитивен тъкмо смисъла на метафоричността: е/ не е. Смисълът на метафоричността е абсолютен, т.е. метафората на метафоричността е пак метафоричността. Това е и абсолютността на времето, която ако бъде неправилно разбрана, отново може да стане основа на една метафизика (metav само в смисъла на "отвъд", но не и на "сред") – такава на времето: опасност, която в най-висша степен заплашва Хайдегеровата философия.

Това щеше да бъде така, ако не съществуваше едно особено съществуващо, Dasein, онтичен еквивалент на което е човекът, чието съществувание е битийно (поетично). Dasein e сред съществуващото като едно съществуващо сред съществуващите. Това е и фундираността на самия екзистенциално-исторически подход във фактичността, чийто фундаментален смисъл е: metav значи сред, метафизичното значи сред физичното.

Обратното, да се твърди, че metav е след, отвъд, т.е. да се придаде (позитивен) смисъл на твърдението, че metav не е сред, но така че този смисъл изначално да не може да е сред отговорите, проигравани в историята на европейската метафизика, значи да се намери позитивен отговор на двата въпроса-ехо, с които завършва "Битие и време":

"Води ли път от изначалното време към смисъла на битието? Открива ли се самото време като хоризонт на битието?" (Heidegger 1993: 437).

Историческият (историко-екзистенциалният) смисъл на битието е тъкмо такъв отговор на тези два заключителни въпроса, който не метафизика (в тесен и собствен смисъл) и в т.ч. не е и една възможна обобщаваща метафизика на времето (за наличието на каквато опасност непрекъснато предупреждава Хайдегер). Следователно, историческият смисъл на битието е пътят, който води от изначалното време към смисъла на битието, при чието прохождане самото време се открива като хоризонт на битието.

В един най-дълбок смисъл догонването е опънатостта, изачалното присъствие на историческото в екзистенциалното, съпровождането на екзистенциалното от историческото. "Всяко питане е търсене. Всяко търсене има своя предходно съпровождане от търсеното. Питането е познаващо търсене на съществуващото в неговото че- и така-битие" (Heidegger 1993: 5). Изначалното присъствие, историчността на въпроса и отговора откриваме в избора, която съпровожда избора-начало в качеството на определен избор-край, т.е. все едно на божествен корелат на човешкия избор. Този някакъв избор-край може да се одействителности като някакъв възможен свят:

"Не "кръг в доказателството" лежи във въпроса за смисъла на битието, ами тъкмо особена "назад- или напред-опънатост" ["Rück– oder Forbezogenheit"] на запитаното (битието) от питането като битиен модус на съществуващото. Същностното изумление на питането от неговото питано принадлежи към най-собствения смисъл на битийния въпрос" (Heidegger 1993: 8). Доколкото питането именно догонва питаното, то догонването е и изумление.

Въпросът за смисъла на битието, или въпросът за битието на битието, е в основата си една тройна тавтологичност (Пенчев 1996: 94), т.е. въпросът и смисълът (отговорът) са ипостаси на битието. След като го съпоставим с Хайдегеровото обсъждане в "Тезисът на Кант за битието", всъщност това ни казва изречението:

"Въпросът за смисъла на битието трябва да бъде поставен" (Heidegger 1993: 5). Неговата отличèност трябва да се мисли и като фундаменталност (тоталност), и като тавтологичност:

"Ако той е един [фундаментален] или дори фундаменталният въпрос, то такова питане се нуждае от съответна прозрачност. Затова трябва накратко да се обсъди, какво изобщо принадлежи на всеки въпрос, за да се направи оттук видим битийният въпрос като отличèн" (Heidegger 1993: 5).

Това, че:

– (1) смисълът на времето е-в съществуващото;

– (2) историческият смисъл на битието е отговорът на смисъла на времето;

– (3) "Доколкото запитаното представлява битието, а битието означава битието на съществуващото, запитаното на битийния въпрос се оказва самото съществуващо. То сякаш се изпитва за неговото битие" (Heidegger 1993: 6);

– взети заедно, означават в крайна сметка само една разгърната тавтология. Ние не догонваме, ние сме.

От тази пределна и навярно безсмислена гледна точка, съдбата (историческият път), дадена като грижа в догонването, е просто последната, крайната тавтология, аналогична на въпроса за смисъла на битието. Нейната същност обаче е да съзре съответната за случая винаги придружаваща опасност на не-спасението на метафизиката (в тесен смисъл) като не-физика и да ни предпази от одействителностяване на всевъзможността. Одействителностената всевъзможност е пределна пустота, представима като безсъдържателността на една пределна тавтология (все-тавтология).

По същата причина съдба (исторически път), грижа, догонване не могат да бъдат понятия, освен в качеството на безполезни и безсъдържателни тавтологии: по силата на своята всеобхватност те могат да бъдат само екзистенциали: възможности, изискващи за своето тълкуване (избор) на Dasein.

"За историка времето е начало и край на всичко, времето е едновременно математическо и творческо, макар за някои това да звучи странно. По отношение на човечеството то е "екзогенно", както биха казали икономистите. То ни тласка напред, ръководи ни и отнася със себе си нашето собствено приватно време с неговите различни оттенъци Такова е нетърпеливото световно време" (Бродель 1977: 135).

ЛИТЕРАТУРА:

Богомилова, Н. 2004. Догонващото развитие като човешка драма: мястото на религията. – В: Догонващото развитие. В. Търново: "Фабер", 178-193.

Бродель, Ф. 1977. История и общественные науки. Историческая длительност. – В: Философия и методология истории. Москва: "Прогресс", 115-142.

Бъргър, П. 2004. Десекуларизацията на света: глобален преглед. – В: Десекуларизацията на света. С.: Критика и хуманизъм.

Вейсман, А. 1991. Греческо-русский словарь. Москва: Греко-латинский кабинет Ю. А. Шичалина.

Владова, А. 2004. Философия на догонването: някои предварителни въпроси. – В: Догонващото развитие. В. Търново: "Фабер", 73-84

Гайтанджиев, С. 2004. Изоставане, догонване, изпреварване в регионалното развитие. – В: Догонващото развитие. В. Търново: "Фабер", 147-155.

Градинаров, Б. 2004. България – оптимистичните сценарии. – В: Догонващото развитие. В. Търново: "Фабер", 285-295

Градинаров, Б. 2004а. Динамичният баланс – ключ към успешната догонваща политика в постиндустриалния свят. – В: Догонващото развитие. В. Търново: "Фабер", 296-308.

Данова, Д. 2004. Догонващото развитие: методологически уточнения. – В: Догонващото развитие. В. Търново: "Фабер", 85-91.

Димитрова, И. 2004. "Полезна" ли е теорията за догонващото развитие? – В: Догонващото развитие. В. Търново: "Фабер", 65-72.

Димитрова, И. 2004а. Социална комплексност и догонващо развитие. – В: Догонващото развитие. В. Търново: "Фабер", 58-64.

Елиас, Н. 1999. Относно процеса на цивилизация. Социогенетични и психогенетични изследвания. Т.1. С.: "АТИКА".

Игнатов, А. 1999. Антропологическа философия на историята. За една философия на историята в постмодерната епоха. С.: ФАКЕЛ.

Капица, С. 1999. Общая теория роста челочества. Москва: “Наука”, 1999.

С. Капица. Модель роста населения земли и экономического развития человества. – Вопросы экономики, 2000, 12, 85-106, особ. 103-104.

Каприев, Г. 1993. Механика срещу символика. С.: Университетско издателство: "Св. Климент Охридски".

Кацарски, И. 2004. Етапи на модернизация и развитие на образованието в България. – В: Догонващото развитие. В. Търново: "Фабер", 156-177.

Козелек, Р. 2002. Пластовете на времето. С.: Дом на науките за човека и обществото.

Кънева, С. 2004. Младежката субкултура в контекста на догонващото развитие. – В: Догонващото развитие. В. Търново: "Фабер", 214-224.

Личев, В. 2004. Времето и ускореното (догонващото) развитие. – В: Догонващото развитие. В. Търново: "Фабер", 95-110.

Личев, В., М. Момов. 2004. Личностни профили и стратегии на успеха. – В: Догонващото развитие. В. Търново: "Фабер", 123-133.

Минков, Ю. 2004. Критериална оправданост на догонващата ориентация. – В: Догонващото развитие. В. Търново: "Фабер", 45-57.

Минков, Ю. 2004а. Човешкото качество като критерий, цел и фактор на развитието. – В: Догонващото развитие. В. Търново: "Фабер", 111-122.

Николова, Р. 2004. Антиномиите на информационното общество. – В: Догонващото развитие. В. Търново: "Фабер", 309-326.

Николова, Р. 2004a. Проблемът за стойността като теоретичен конструкт, идеология и реалност при държавния социализъм. – В: Догонващото развитие. В. Търново: "Фабер", 227-243.

Петрова, Е. 2004. Благополучие и догонване. – В: Догонващото развитие. В. Търново: "Фабер", 134-140.

Петрова, Е. 2004а. Европеизацията като изживяване. – В: Догонващото развитие. В. Търново: "Фабер", 279–284.

Проданов, В. 2004. Догонващото развитие (философия на историята на неисторическите народи). [Планова работа 2002-2004].

Проданов, В. 2004а. Как е възможна оптимистична теория на българската история? – В: Догонващото развитие. В. Търново: "Фабер", 327-347.

Проданов, В. 2004б. Философията на историята на неисторическите народи. – В: Догонващото развитие. В. Търново: "Фабер", 13-44.

Тиллих, П. 1995. Избранное. Теология культуры. Москва: Юрист.

Тиллих, П. 2000. Систематическая теология. Т. 3. Москва-Санкт Петербург: Университетская книга.

Уилсън, Б. 2001. Религията в социологическа перспектива. Велико Търново: "Праксис".

Хайдегер, М. 1998. За същността и понятието за fuvsi". Аристотел, Физика, В, 1. – Философски форум, 4, 23-64.

Христова, С. 2004. Морал и догонваща модернизация. – В: Догонващото развитие. В. Търново: "Фабер", 194-213.

Kosellek, R. 1985. Futures past. On the Semantics of Historical Time. Cambridge, Massachusetts, and London, England. MIT Press.