Съдба, историчност и исторически път на българския народ

Глава 1

(Текстът е публикуван в: “Ще оцелее ли българският народ през XXI век? С.: И-во “Захарий Стоянов”, УИ “Климент Охридски”, 2006, 111-125)

Историята се разгръща във времето под формата на съдба в действителността на човека и неговите решения. Според Бердяев "темата на историята" е "съдбата на човека" и тя "се осъществява в историята на народите" (Бердяев 1994: 31-32). Единството на съдбата като форма и възможност и на човешките решения като своеобразна материя и действителност образува историческата необходимост, напълно различна по своята същност от природната. Времето на историята не е равномерното и еднообразно време на физиката [1]: то се състои от малко на брой точки, в които обаче се вземат съдбоносни решения.

Шпенглер изтъква, че "всяка култура трябва задължително да притежава своя собствена идея за съдбата", тъй като "всяка голяма култура е не друго, а осъществяване и образ на една единствена, единствена по рода си душа" (Spengler 1963: 169).

Понятието за съдба в европейската култура, произхождайки от древногръцкото, се определя от християнството. Според Боеций "провидението е неподвижната и проста форма на нещата, които трябва да станат, а пък съдбата е подвижната свързаност и времевият ред на нещата, които божията простота е разположила, за да станат" (Боеций 1993: 108). Ако си позволим да изтълкуваме предопределението като историческата необходимост, то тя се съотнася със съдбата по следния начин: "всичко, което е подчинено на съдбата се подчинява също и на провидението, на което е подчинена и самата съдба, а пък което е подчинено непосредствено на провидението, надмогва нишката на съдбата" (Боеций 1993: 108). В приведения цитат особено любопитна е идеята, че съдбата и историческата необходимост, или провидението, могат да бъдат в конфликт, при какъвто съдбата се подчинява на историческата необходимост. Според Бердяев: "Човешката съдба е не само земна, но и небесна, не само историческа, но и метафизическа, не само човешка, но и Божествена, не само човешка драма, но и Божествена драма" (Бердяев 1994: 47-48).

Съотнасянето на съдбата и предопределението същевременно може да се обсъжда в духа на платонизма и като съотнасяне на времевото и вечното, или идеята. Те взаимодействуват в отговорната човешка постъпка, която бидейки продиктувана от някаква идея или принцип като ценностна ориентация, се въплъщава в историчността на решението. "Съдбата е не просто отношение на временното и вечното, тя цялата се съсредоточава в отговорната постъпка, която е момент на единство (unitas) на временното и вечното, фиксиране на мигновеното превключване на вечното във времевото с не по-малко действие на обратната сила" (Неретина 1994: 11).

Паул Тилих говори за кайроса, специфичното време в историята. "Моето време още не е настанало" – е било казано от Исус (Йоан, 7,6) и след това то идва: това е кайрос, моментът на пълнота на времето" (Тиллих 1995: 217). Кайрос това е тъкмо времето като (момент на) взаимодействие между времевото и вечното, божественото, което, въплъщавайки се във времето, определя бъдещето и историята.

Най-сетне, но не на последно място, съдбата е откритост към бъдещето, непредсказуемост на бъдещето. "И това до голяма степен е свойство на бъдещето, а не ограниченост на човешките способности по отношение на познанието на бъдещето. Ако не беше бъдещето непредсказуемо, нямаше да има нужда и от свобода на волята: само тази негова непредсказуемост придава смисъл и цена на свободния избор" (Топоров 1994: 49).

Говорейки за съдбата и историческия път на българския народ, се имат предвид във фактически план съвкупността от решаващите избори след Освобождението, както и тяхното единство в качеството на емпирична характеристика за историчността му.

Определящи в концепцията на Хегел за "световноисторическите народи" са три момента:

1. В основната цел на световноисторическия народ е положен всеобщ принцип, който представлява нравствена и политическа организация (Hegel 1955: 176) [2].

2. Духът в историята се въплъщава в народния дух, при което последният може да се различава по степента на осъзнаване за начина, по който в него присъствува духът в историята (Hegel 1955: 59) [3].

3. Всеобщият дух, доколкото е дух на народа, принадлежащ към световната история, достига до познанието на това, което е негово дело и до мисленето за себе си. Чрез това дело и мислене той създава своето творение или произведение, което е нравствена и политическа организация (Хегел 1995: 106-107) [4].

Следователно един конкретен народ е дотолкова световноисторически, доколкото може да сътвори и да предложи образец тъкмо на нравствена и политическа организация. Ако обаче един народ е догонващ, то той може да предложи единствено мобилизираща нравствена и политическа организация, която да способствува и да осъществи догонването. И това се потвърждава от историческите факти: догонващите народи в редица случаи създават мобилизиращи и дори тоталитарни форми на нравствена (или безнравствена) и политическа организация. Обаче мобилизиращите и особено тоталитарните форми на духовно и обществено устройство влизат в ясно противоречие с концепцията на Хегел, понеже той пише: "От това, което духът знае за себе си, зависи съзнанието на народа; и последното съзнание, към което се свежда всичко, е, че човекът е свободен" (Hegel 1955: 59; курсивът мой – В.П.).

Оттук възниква обратният въпрос: доколко съвременният български народ, принадлежащ към православната култура и притежаващ демократично обществено устройство, е в състояние да догонва и да догони? Дали условието за възможност за успешност на догонването няма да се окаже разтварянето в една хипотетична бъдеща европейска нация, която да въплъщава изискваният от Хегел всеобщ принцип?

1.3. Хайдегер за съдбата, историчността и историческия път

В параграф 74 на "Битие и време", наречен "Основното устройство на историчността", се определят "съдба", "историчност" и "исторически път" (Geschick) [5].

С думата "съдба" "ние означаваме лежащото в собствената решителност изначално събитие [Geschehen] на Dasein, в което то, свободно за смърт, се предава на самото себе си в наследена, но все пак избрана възможност" (Heidegger 1993: 384). Следователно лозунгът на нашето освободителното движение "Свобода или смърт!" означава тъкмо осъзнаването на националната съдба и с това придобиване на историчност или пребиваване в историчността. "Собственото битие към смъртта, което ще рече крайността на времевостта, е скритата основа на историчността на Dasein" (Heidegger 1993: 386). Тъкмо отнасянето към смъртта, или решимостта [6], определена от Хайдегер в духа на християнското мислене като битие на виновността (греховността), дава възможността за свобода, за избор, за съдба и за историчност, и в крайна сметка и най-важно – за бъдеще. "Ако обаче съдбата конституира изначалната историчност на Dasein, то историята има своята същностна тежест не в миналото, не в настоящето и неговата "взаимовръзка" с миналото, а в собственото събитие на екзистенцията, което възниква от бъдещето на Dasein" (Heidegger 1993: 386). Следователно с осъзнаването "свобода или смърт" се е случило събитието на екзистенцията на българския народ, което е възникнало от неговото бъдеще във философски смисъл и което бъдеще е придобито тъкмо чрез това събитие. С това е приет жребият както на успехите, или "щастливите обстоятелства", така и на катастрофите, или "ударите на съдбата". "Dasein само затова може да срещне ударите на съдбата, защото в основата на своето битие то е в характеризирания смисъл съдба. Съдбоносно екзистирайки в предаването си на решителността, Dasein като битие-в-света е разкрито за "облагодетелствуване" от "щастливи" обстоятелства и за жестокостта на случайностите" (Heidegger 1993: 384).

Хайдегер определя "историческия път" (Geschick) като онова събитие (Geschehen), което е общо събитие, заедно с други – събитие-заедно (Mitgeschehen) [7]. Той е основан в съдбата, която е "решителността за изпреварващо себепредоставяне на наличността (das Da) на мига" (Heidegger 1993: 386). С "исторически път" "ние означаваме събитието на общността, на народа" (Heidegger 1993: 384). Той не е съставен от съдбите на отделните хора, а е свързан с "примордиалното" [8]. Напротив те предварително са зададени в битието-един-с-друг (Miteinandersein) и в решителността за определени възможности, т.е. в крайна сметка в историческия път.

Възниква въпросът: доколко историческият път на един отделен народ, в случая – българският, се определя като битие-заедно с другите народи, например, турския, сръбския, гръцкия, румънския и другите балкански и европейски народи?

Фактически Хегел не толкова разграничава исторически и неисторически народи, колкото говори единствено за световноисторическите народи като субект на историята, в чието съзнание се проявява самосъзнанието на световния дух. В. Проданов изявява това разграничение, тъкмо за да пренесе ударението от всеобщото проявление на духа при световноисторическите народи върху особеното (Проданов 2004а: 22-29) при догонващите. Тъкмо воден от такъв мотив, той първоначално и реторично определя неисторическите народи като нетворящи – "не създават нови и оригинални неща, които да имат значение за по-нататъшния исторически прогрес" (Проданов 2004а: 13), – а само повтарящи: "Неисторически са народите, които просто повтарят това, което вече е станало някъде другаде или демонстрират особености, които ги поставят извън историческия прогрес" (пак там).

Използвайки тъкмо идеята на Хегел за всеобщо, особено и единично се обосновава "идеята за догонване", която е "невъзможна именно като просто повторение, а само чрез проявяване на своеобразие, чрез историческо творчество, което да ускори развитието, чрез свой "пряк път в историята"..." (Проданов 2004а: 29).

Диалектиката на единично, особено и всеобщо открива пътя от единичното през особеното към всеобщото в качеството на превръщането – в субективен и обективен смисъл – на догонващите народи в световноисторически: "Истинското догонване е възможно само чрез историческо творчество, само в степента, в която съответният "неисторически народ" успее да се превърне в исторически" (Проданов 2004а: 29).

Следвайки концепцията на В. Проданов, трябва да се запитаме, какво е особеното в българския исторически път след Освобождението? България принадлежи към групата на закъснелите във формирането на национална държава. Румъния, Сърбия, Гърция (да не говорим за Османската империя) вече съществуват и нейното възникване и развитие се определя от геополитическия баланс на Балканите, зад който пък стоят интересите на Великите сили. Изолацията при Втората балканска (Междусъюзническата) война през 1913 г. следва след предупреждението с икономическите санкции при отхвърляне на васалната зависимост през 1908 г. Тази принадлежност към групата на закъснелите предопределя и избора на страна през Първата и Втората световна война. Въпреки че е твърде спорно дали изборът е на народа, България се оказва на страната на догонващите и "надминаващите" и с принадлежността си към "лагера на социализма". След 1989 г. преходът отново се окачествява като закъсняващ: догонваме "отличниците" в преобразуването на икономиката в пазарна и в присъединяването към НАТО и ЕС.

Може да се изкаже предположението, че особеното за българския исторически път е тъкмо постоянното състояние на закъсняване, стремежът и неуспехът или частичният успех в догонването. В този аспект е подходяща алюзията към апорията на Зенон за Ахил и костенурката (Димитрова 2004: 58-59; Проданов 2004а: 17), която може да се перифразира като "апория на особеното (догонващото) и всеобщото (догонваното)".

При това положение е естествен въпросът, поставен от В. Проданов: "И все пак възможна ли е днес една оптимистична философия на историята на България като страна с догонващо развитие?" (Проданов 2004а: 328). Отговорът на автора е: "Светът става все по-сложен, динамичен, многообразен и историята на отделните страни и региони е с все по-малко гарантирани резултати. Тук са и шансовете на страни като България, които да заложат именно на различното, своеобразното, да уловят конкретни възможности в един свят на неочаквано възникващи случайности и на непрекъснати иновации. Важното е подготовката на социум, който е готов да създава иновации, да търси непрекъснато нови и нови ниши в един все по-ускоряващ и променящ особеностите си свят" (Проданов 2004а: 330).

Но шансовете винаги крият рискове. Изброените по-горе неудачни избори на българския народ през ХХ в., които са го обричали на изоставане и непрекъснато догонване, са произтичали тъкмо от стремежа за бързо осъществяване, настигане и надминаване и са се представяли именно като шансове [9].

Затова обръщайки се към шансовете, трябва да имаме предвид и съответните рискове. Например Юл. Минков посочва като заключение за "българската перспектива": "Самото евентуално изгубване на българската държавност (след примерно няколко десетилетия) би следвало да остава един от неизключваните варианти на бъдещия исторически ход" (Минков 2004: 57).

1.5. Историчност и исторически път на българския народ след Освобождението

С последователността от Санстефанския и Берлинския договор все едно "духът в историята" задава насоката за национално обединение [10]. Българската нация се осъзнава като ощетена, заради това че е закъсняла, и се опитва да догонва. Първоначалните успехи – Съединението [11], победата в Сръбско-българската война, обявяването на независимостта [12], победата над Османската империя в Първата балканска война – водят до все по-голямо противопоставяне на балканските държави, зад които стоят големите европейски. В резултат идва поражението във Втората балканска (Междусъюзническата) война [13]. Закономерно и в Първата [14], и във Втората световна война избира страната на закъснелите, ощетените и догонващите и търпи поражение.

Може да се приеме, че след Втората световна война се установяват окончателните граници на България. Територията й се оказва значително по-голяма от отредената в Берлинския договор и значително по-малка от предвидената в Санстефанския.

И след 9 септември 1944 г., и след 10 ноември 1989 г. България догонва Запада, първият път в качеството му на съперник, т. нар. развити капиталистически страни, вторият път – като критерии за интегриране в Европейския съюз. Винаги очакванията са много по-големи от реалностите, но макар и в много по-скромни размери от желаното, догонването е факт.

Много често ентусиазмът и оптимизмът и помага, и скрива или омаловажава опасностите и рисковете. Може би почти 137-годишната история на България след Освобождението вече предполага един по-мъдър и далновиден оптимизъм, който да вдъхновява, обаче без желаното да се приема за реално. А всяка възможност да се оценява със своя риск. Тъй като няма възможност без риск, няма догонване без опасност от катастрофа и изоставане. Доколкото обаче българската нация вече е приела и дълбоко изпитала съдбата си като свободен избор [15], а не като натрапена участ, тя вече е исторична и има своя исторически път. Иван Хаджийски гради своята оптимистична теория тъкмо на основата на отхвърлянето на "някаква вечна национална субстанция", на някаква "вечна участ на българския народ" (Хаджийски 1974: 27). "Временните исторически предимства на един народ над други се дължат на неравномерното развитие на отделните народи" (Хаджийски 1974: 38).

Историческият път на България след Освобождението е да догонва, и то при това винаги много по-бавно и по-неуспешно, отколкото би желала, но все пак резултатите са налице. Така една философия на догонването има своите шансове (и разбира се, съответните опасности) да се окаже българската национална философия. Същевременно догонването е очевидно световно и при това глобализиращо явление (и водещ фактор на глобализацията), или в термините на Хегел всеобщ момент на духа, въплътен в особеното самосъзнание, духа на българския народ, бидейки при това рефлектирано и като една философия на догонването.

ЛИТЕРАТУРА:

Бердяев, Н. 1994. Смисълът на историята. Опит за философия на човешката съдба. С.: "Христо Ботев".

Боеций. 1993. Утешението на философията. С.: "Любомъдрие".

Горанов, П. 1986. Извоюване на независимостта на България. Велико Търново.

Григорьева, Т. 1994. Идея судьбы на востоке. – В: Понятие судьбы в контексте разных культур. Москва: "Наука", 98-109.

Димитров, И. 1995. Епоха 1885. София: Тилиа.

Димитрова, И. 2004. Социална комплексност и догонващо развитие. – В: Догонващото развитие. С., Фабер, 58-64.

Косев, К. 1993. Има ли бъдеще нацията ни? С., "Св. Георги Победоносец".

Косев, К. Дойнов, С. 1999. Възкресението на България през 1878 г. С.: Университетско издателство "Св. Климент Охридски".

Марков, Г. 1991. Българското крушение 1913 г. София: Издателство на БАН.

Марков, Г. 1995. Голямата война и българският ключ за европейския погреб. С.: "Марин Дринов".

Минков, Юл. 2004. Критериална оправданост на догонващата ориентация. – В: Догонващото развитие. С., Фабер, 45-57.

Неретина, С. 1994. Понятие судьбы в пространстве высшего блага. – В: Понятие судьбы в контексте разных культур. Москва: "Наука", 5-14.

Проданов, В. 2004. Как е възможна оптимистична философия на българската история? – В: Догонващото развитие. С., Фабер, 327-347.

Проданов, В. 2004а. Философията на историята на неисторическите народи. – В: Догонващото развитие. С.: Фабер, 13-44.

Тиллих, П. 1995. Кайрос. – (същ. авт.) Избранное. Теология культуры. Москва: Юрист.

Топоров, В. Судьба и случай. – В: Понятие судьбы в контексте разных культур. Москва: "Наука", 1994, 38-75.

Хаджийски, И. 1974. Съчинения в два тома. Т. 1. Оптимистична теория за нашия народ. С.: Български писател.

Хайдеггер, М. 1997. Бытие и время (прев. на В. Бибихин). Москва: "Ad Marginem".

Хегел, Г.-Ф. 1995. Философията на историята. Т.1. Духът на изтока. С., Евразия.

Hegel, G.W.F. 1955. Vorlesungen über die Philosophie der Weltgeschichte. Bd. I. Die Vernunft in der Geschichte. Hamburg: Felix Meiner.

Spengler, O. 1963. Der Untergang des Abendlandes. München: C.H.Beck.

Heidegger, M. 1993. Sein und Zeit. Tübingen: Max Niemeyer.

Schiffman, H. 1999. Language, Primordialism and Sentiment. – In: Languages of Sеntiments (eds. G. Palmer, D. Occhi). Amsterdam/Philadelphia: John Benjamins Publishing Company, 25-38.

[*] Д-р, ст.н.с. II ст. в Института за философски изследвания на Българската кадемия на науките, секция “Философия на историята”, e-mail: vasildinev@gmail.com, http://four.fsphost.com/vasil7penchev .

[**] Плановата работа е част от колективната планова работа на секция “Философия на историята”, 2005-2007 г., “Догонващото развитие в глобализиращото се информационно общество”.

[1] "Тънкият езиков усет е принудил гърците да означат хроноса, "формалното време", с дума, различна от кайроса, "истинното време" – момент, изпълнен със съдържание и смисъл. И не е случайно, че думата "кайрос" придобива дълбина на смисъла и става толкова често употребима, когато гръцкият език става съсъд, който вмества динамичния дух на юдаизма и на ранното християнство в Новия завет. "Моето време още не е настанало" – е било казано от Исус (Йоан, 7,6) и след това то идва: това е кайрос, моментът на пълнота на времето. Само за абстрактното, отстранено съзерцание времето е празна форма, способна да вмести всякакво съдържание; но за онзи, който осъзнава динамичния, творчески характер на живота, времето е наситено с напрежения, пълно с възможности, то притежава качествен характер и е преизпълнено със смисъл. Не всичко е възможно във всяко време, не всичко е истинно във всяко време и не всичко се изисква във всяко време. В различните времена светът се намира във властта на различни космически сили, но Господ владее над всички в изпълненото с драматизъм време между Възкресението и Второто пришествие – в "настоящето време", което по своята същност е различно от всяко друго време в миналото. В това драматично съзнание за история се корени идеята за кайроса и от това начало, тя ще бъде преобразувана в понятие, което ще се използва във философията на историята" (Тиллих 1995: 217).

[2] "Един народ е изобщо световноисторически само доколкото в неговия основен елемент, в неговата основна цел е положен един всеобщ принцип; само дотолкова делото [Werk], което един такъв дух създава, е нравствена, политическа организация" (Hegel 1955: 176).

[3] "Духът в историята е индивид, който е с всеобща природа, но при това определен, т.е. един народ изобщо, и духът, с който трябва да боравим, е народният дух. Народните духове обаче, пак се различават според представата, която си създават за самите себе си, според повърхността или дълбочината, в която те са схванали, добрали са се до това, какво е духът. Правото на нравственото у народите е съзнанието на духа за себе си; те са понятието, което духът има за себе си. Следователно, представата на духа е това, което се реализира в историята. От това, което духът знае за себе си, зависи съзнанието на народа; и последното съзнание, към което се свежда всичко, е, че човекът е свободен" (Hegel 1955: 59).

[4] "Всеобщият дух изобщо не умира просто от естествена смърт, той не само привиква към своя живот, но, доколкото е дух на народа, принадлежащ към световната история, той достига до познанието на това, което е негово дело и до мисленето за себе си. Изобщо той се оказва световноисторически само доколкото в неговия основен елемент, в неговата основна цел се намира всеобщият принцип; само дотолкова творението, което създава такъв дух, се оказва нравствена, политическа организация" (Хегел 1995: 106-107).

[5] В превода на Geschick като "исторически път" се следва руският превод на В. Бибихин (Хайдеггер 1997: 384).

[6] "Решимостта беше определена като мълчаливо, готово за ужас себезахвърляне на собственото битие на виновност. Тя достига своята собственост като изпреварваща решимост. В нея Dasein се разбира от своята способност на битие по такъв начин, че гледа смъртта в очите, така че съществуващото, което е то самото, напълно да приеме своята захвърленост" (Heidegger 1993: 382).

[7] "Когато обаче съдбовният Dasein като битие-в-света същностно екзистира като битие-заедно с другите [Mitsein mit Anderen] неговото събитие е събитие-заедно [Mitgeschehen] и се определя като исторически път" (Heidegger 1993: 384).

[8] "Терминът "примордиализъм" е бил използван от известен брой социални учени и други, боравещи с явлението на "първични чувства" или понятия, присъстващи (поне за някои наблюдатели) в някои общества, които се възприемат от носителите на култура и аналитиците да са същностни за тяхното самоопределение. Без тези примордиални ("първи по важност" или първоначални, или фундаментални) елементи, в списъка на които обикновено се включват език, религия, кръвна линия (каста, раса, наследственост и др.) територия и може би някои други, въпросната група не би могла да си представи себе си съществуваща" (Schiffman 1999: 25).

[9] "В отличие от гръцкото "тюхе" (букв. "попадение", късмет, случайност), в което вярват елините, и онова, което римляните наричат "фортуна", китайците смятат, че ако и се случи късмет, то е необходимо още да се помисли, следва ли да се възползваш от него, няма ли да принесе това по-голяма беда, ако се възползуваш от онова, което не е предназначено за тебе" (Григорьева 1994: 100-101).

[10] "Българският национален въпрос възниква още през XIV в., когато българите загубват своята държавна самостоятелност. Оттогава до ден-днешен те са принудени постоянно да защитават и доказват правото на съществуване като отделна етническа общност" (Косев 1993: 20). Косев и Дойнов (1999) озаглавяват параграф 1 и 3 на глава 6 съответно "Триумфът на илюзиите в Сан Стефано" и "Краят на илюзиите в Берлин". "... в голямата политика ... важат единствено законите на джунглата и правото на силните. Моралните норми тук нямат място. Понятието хуманизъм и справедливост служат само за камуфлаж и маскировка или в най-добрия случай като подходяща аргументация за нещо с оглед на преследваните цели в името на точно определени интереси. При тези нрави в международните отношения буди удивление не толкова това, че българският въпрос е решен несправедливо, а по-скоро фактът, че все пак получава някакво решение, макар и много далеч от очакванията" (Косев, Дойнов 1999: 390).

[11] И. Димитров (1995: 315-316) характеризира Съединението като "тази дързост на българския народ: да се опълчи срещу всички, силен с вярата, че правото е на негова страна".

[12] "... обявяването на независимостта по начин, който предизвиква враждебна международна изолация на България и изостря до крайност българо-турските отношения се отразява отрицателно върху стопанското положение на страната през 1908 и 1909 г." (Горанов 1986: 192).

[13] "Малко народи са преживели такива съдбоносни превратности, както българският народ през фаталното за него лято на 1913 г. Само два месеца и единадесет дни след подписването на Лондонския договор за мир, увенчал пълната победа над Османската империя, в Букурещ бе диктуван на България мир, отнемащ й плодовете от тази победа" (Марков 1991: 226).

[14] България се намеси в Първата световна война, за да осъществи своето заветно и свещено национално обединение, съкрушено във Втората балканска война" (Марков 1995: 274).

[15] Така например по повод на Съединението и Сръбско-българската война Стателова и Пантев отбелязват, че в българите укрепва убеждението, че "вече могат да бъдат творци на своята съдба" (Стателова, Пантев 1985: 176).