Велик италиански вещер и маьосник предсказва края на времената
Но обвинен ли е без да има доказателства?
Изтегляне 229.9 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Джордано Бруно-Съществуват безброй слънца, безброй земи..
- Мария ГЕНЧЕВА
Но обвинен ли е без да има доказателства?Трудно за вярване е, че той не е знаел каква ще е съдбата му, когато църквата разбере за силното му влечение към силата на спомените, астрономията и магическото познание. Джордано очевидно е бил невероятно интелигентен и широкоскроен, но дебатът относно магическите му способности и до днес е отворен. Убит е от Светата инквизиция на 17.02.1600 година в Рим, като е изгорен на клада. Все пак духът на мистика бил прекалено силен, за да изчезне. Дори сега работата му е много разпространена сред изследователите, а възгледите му печелят много последователи. Свръхбогати колекционери, фондации и могъщи тайни секти издирват всяка прашинка от работата му. Ако притежавате и къс от негова оригинална работа пуснете обява в интернет. Още преди да сте станали от компютъра ще позвънят на врата ви. Смята се, че там някъде в неговите творби е скрит ключът за царството Божие. Статуята му и до днес огрява един от най-кокетните площади в Рим – „Кампо дей Фиори“. Тя напомня на поколенията: Понякога е необходимо да изгориш, за да стигнеш до край. НП/2021 Джордано Бруно-Съществуват безброй слънца, безброй земи.. Изрязана от: https://www.culturespace.bg/bg/news-more/djordano-bruno-syshtestvuvat-bezbroi-slynca-bezbroi-zemi Мария ГЕНЧЕВА По изронения път, останал още от Империята, бърза конник към Рим. Един доминикански монах, свалил ниско качулката си, лети, сякаш триста дяволи го гонят. Годината е 1576-а. Конникът е Джордано Бруно. Биографията му дотук е кратка, но бурна. Роден е през 1548 г в Нола, Кралство Неапол. На седемнадесет години влиза в Доминиканския орден в тукашния манастир „Санта Доменико Маджоре“. Приема името Джордано, показва изключителни способности, особено в изкуството на паметта, и по този повод дори пътува до Рим, за да демонстрира своята мнемонична система пред папа Пий V и кардинал Ребиба. След седем години го ръкополагат като свещеник, но след още четири вече бяга, за да предотврати съдебен процес по обвинение в арианска ерес. Целта е Женева. Започват митарствата на Бруно по Европа. Присъединява се към група италиански калвинисти. Откриваме името му в книгата на ректора на Женевския университет през май 1579 г. През август той публикува текст против работата на Антоан де ла Фей, изтъкнат професор. Следва незабавен арест. Вместо да се извинява, Бруно защитава блестящо тезите си в публикацията. Отказано му е да приеме тайнството и той напуска Женева. Преподава философия в Тулуза, после в Париж става фаворит на Анри Трети. Впечатлява го с паметта си – „естествена или придобита с магическо изкуство”, както казва той. В Париж Бруно се радва на защитата на силните си френски покровители. През този период той публикува няколко произведения върху мнемониката, включително „De umbris idearum“ („За сенките на идеите“, 1582), „Ars Memoriae“ („Изкуството на паметта“, 1582) и „Cantus Circaeus“ („Песента на Цирцея“, 1582). Всички те се основават на неговите мнемонични модели на организирано знание и опит, за разлика от опростените, основани на логиката мнемонични техники на Петрус Рамус, които след това стават популярни. Следва Лондон, влиза в обкръжението на кралица Елизабет. Поканват го да преподава в Оксфорд. И там не намира покой. В книгата си „Пир върху пепел“ той атакува оксфордските интелектуалци, които според него „разбират повече от бира, отколкото от гръцки“. Разкрива подкрепата си на теорията на Коперник за планетите, които обикалят около слънцето, но отива по-далеч. Той говори за безкрайната вселена и за безбройните светове. Отхвърлен от обществото в Оксфорд, Бруно отново странства из Европа. Париж, Бохемия, Дворът на император Рудолф в Прага, Хелмщет и Франкфурт на Майн в Германия, Падуа в Италия... По време на пътуванията си той попада под влияние на калвинизма, лутеранството... все общности, на които Църквата гледа с подозрение и отрицание. Но свободният му дух не намира пристан. В разговори Бруно се осмелява да говори, може би на шега (в показанията си пред Папския съд той наистина казва, че не е бил сериозен или че не разбира някои постановки), еретични мнения за Христос, пророците, култа към светиите; отрича църковните догми... Но Инквизицията, като всяка тоталитарна институция (а в Папската държава, макар и през Късното средновековие, тя е била наистина такава), няма чувство за хумор. А Джордано Бруно не може да постави граници на мисълта си. Блестящ философ, с два доктората, той съгражда своя философия... Споделените възгледи за религията и Църквата, издадените книги, по чиито страници шества свободната му мисъл, пламенните проповеди (той мечтае да бъде проповедник и да проповядва собствено учение) – всичко това привлича вниманието както на обкръжението му, така и на ортодоксалните църковници, и то не за добро. Остава загадка защо, при надвисналата заплаха и неплатени сметки с Инквизицията, през 1592 г. Джордано Бруно откликва на поканата на граф Джовани Мочениго да отиде във Венеция, за да го „научи на тайните на паметта му и на другите [тайни], които той изповядва“. Имало е и „щедри икономически предложения“. Венеция става прологът на трагедия в две действия, поставена и режисирана от Светата инквизиция, а финалът е един: смърт. На първо време Бруно си живее добре във Венеция, обгрижван от графа, поглеждайки дори към преподавателско място в университета в Падуа... но до 22 май 1592 г. В двореца на графа гръмва свада. Джордано Бруно казва, че ще замине за Франкфурт, където ще публикува книга за новия папа Климент VIII, с надеждата да установи с него диалог... Но богатият венецианец Джовани Мочениго не е доволен. Той смята, че е излъган; че Бруно не му е разкрил достатъчно магическите изкуства, затваря го в къщата си и на 23 май подава първия си донос до Инквизицията за ерес. Доносите са хлябът на тоталитаризма. Така той се пази, вдъхва страх и ужас, избуява и укрепва. Следват още два доноса. Започва Венецианският процес. Доносът съдържа обвинение с 20 пункта. Интересното е, че обвиненията не се отнасят към свободомислието, философията и възгледите на Джордано Бруно за света, а се сричат някакви теологични формулировки...: Бруно бил казал, че не харесва никоя религия; че католическата вяра е богохулство против Божието величие; че е необходимо да се повдигне въпросът за доходите на братята, защото обичат светското и всички са магарета... Ясно е, че обвинения от този род, като срещнат блестящата философска защита на мислителя Джордано Бруно, ще помогнат да се оформи „основателно съмнение“ във вината му. За книгите си той казва, че са „философска материя“ и не засягат религията. Отрича практикуването на магически изкуства, съмненията си в Христос, чудесата, апостолите, католическата вяра. Бруно стига дотам, че изповядва грешките си, иска прошка и обещава да направи „забележителна реформа на живота си“. Защо? Венецианските инквизитори не са били достатъчно строги. И Бруно се е надявал, че отречението ще бъде само външен израз на християнската му същност, а философията му ще остане непокътната. И това едва не се е случило… Но при Светата (изгарям от желание да сложа кавички) инквизиция надежда няма. Копия от документите се изпращат в Римския съд, както се изисква от Светата служба, и кардинал Джулио Санторио официално иска екстрадицията на Джордано Бруно в Рим. Към десетте официални обвинения, които вече са установени, се прибавят още дванадесет... все от същия вид: еретични възгледи, отричане на църковните догми, богохулство... та чак до „подривни намерения против Доминиканския орден“. Тук процесът се точи седем години. Разпити, изповеди, срокове за покаяние, дискусии, подробни отговори на всяко обвинение. Блестящата философска мисъл на Бруно тук се разбива в невидимата стена на клерикалното високомерие. Конгрегацията е със самочувствието на Страшния съд. И това ако не е богохулство! И тук сред влажните каменни стени на затвора „Тор ди Нона“, близо до Тибър, наречен „затворът на папата“, Джордано Бруно преживява духовно преображение. Просветлението озарява мрачното подземие. Той осъзнава, че кладата ще изгори тялото му, но идеите му ще останат... Каква е алтернативата – гниене в затвора до живот, и най-важното – победа на мракобесието. В съда, на заключителното заседание, той се изправя гордо, за да посрещне присъдата: „Произнасяте присъдата ми с по-голям страх от този, с който аз я изслушвам“. 17 февруари 1600 г. Площадът „Кампо ди Фиоре“ е препълнен. Твърдото му държание в Съда на Инквизицията, смелото отричане на вина го правят по-известен от философията му, засега. И след седемте трудни години в занданите на Инквизицията Джордано върви сам, не се е огънал, не се е отчаял... Избрал е доброволно смъртта на мъченика пред преклонението пред лъжата. Хората на площада притихват респектирани от силния му дух. Започват да подозират, че Бог е на негова страна. Точно от това се е страхувал папа Климент VIII. Бруно е съблечен и вързан за стълба. Един мъж на 52 години, след осемгодишна борба за свободата да мисли, изгаря в пламъците на кладата. Но дали това е краят? Годината е 1874-та, малко след като разпокъсаните кралства се обединяват в държава – Италия. Светската власт, въпреки съпротивата на Католическата църква, подкрепя проекта, на мястото, където е била кладата на Джордано Бруно, да се издигне статуя в негова памет. Един малко мрачен доминикански монах със свалена ниско качулка е погледнал надолу, но всъщност... в бъдещето, отвъд пламъка на жертвената клада, отвъд смъртта. И като че ли чуваме малко грапавия му глас: „Съществуват безброй слънца, безброй земи, които обикалят около своите слънца, както нашите осем планети обикалят около нашето Слънце… Тези светове се обитават от живи същества…“. Един друг глас, гласът на Кристиян Хюйгенс (нидерландски механик, физик, астроном и математик, автор на вълновата теория за светлината) през 1670 г. се чува: „Колко прекрасна и удивителна е картината на величествените простори на вселената, която се разкрива пред нас! Толкова много слънца, толкова много земи…!“. Докато идва днешният космически век и забележителният космолог Карл Сейгън продължава мислите на Джордано Бруно през времето: „Струва ми се напълно вероятно през идните няколко десетилетия да получим информация поне за стотици други планетни системи, които се намират някъде близо до нас, сред обширните пространства на Млечния път. А може би ще открием и няколко малки сини свята, облагородени с океани от вода, кислородна атмосфера и недвусмислени признаци за съществуването на някакъв живот, дори и много по-различен от нашия“. Да, ненапразно на паметникът на Джордано Бруно на площад „Кампо ди Фиоре“ има надпис: „От столетието, което предвеща, от мястото на огъня”. Изтегляне 229.9 Kb. Сподели с приятели:
|