Висш адвокатски съвет

факс 987-65-14, e-mail:VASarch@bitex.com

Изх. №..................

Дата....................2010 г.

ДО

НА ГРАЖДАНСКАТА

И ТЪРГОВСКАТА КОЛЕГИИ

НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД

по тълкувателно дело № 1/02.03.2010 г.,

насрочено за 9.04.2010 г.

УВАЖАЕМИ ГОСПОДА ВЪРХОВНИ СЪДИИ,

Значимостта на разглеждания проблем се предпоставя от интензивността, с която институтът на обезпечаване на искове въздейства върху правната сфера на страните. Макар че актовете, произнесени в неговите рамки, не дават окончателно разрешение на съществуващите граждански спорове, те интервенират в правната сфера на страните по начин, който при недобросъвестно и незаконосъобразно приложение на правилата му, могат да доведат до непоправими вреди.

Представеното Ви становище се основава на относимите разпоредби на Гражданския процесуален кодекс (ГПК), на достъпната съдебна практика, която съдържа произнасяне по него, на все още оскъдните теоретични разработки, в които този проблем се обсъжда, на сравнителното тълкуване на съпоставимите разпоредби на отменения и действащия понастоящем ГПК.

На тази основа Висшият адвокатски съвет застава на становище за допустимост на касационното обжалване на въззивните определения, с които се дава разрешение по същество на молби за допускане на обезпечителни мерки, при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Аргументите на Висшия адвокатски съвет за това са следните.

В каузалните определения по обсъждания въпрос, постановени от Върховния касационен съд, се застъпват противоположни разрешения.

В първата група от тях се приема за допустимо при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК касационното обжалване на определенията, с които се дава разрешение по същество на молби за допускане на обезпечения на искове. Анализът на достъпните ни определения от тази група води до констатация за принципно отсъствие на обстойна аргументация на допустимостта. Най-често срещано е лаконичното позоваване на разпоредбата на чл. 274, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 2 или директно на нормата на ал. 3 на чл. 274 ГПК. Сравнително по-изчерпателно е произнасянето в определение № 79/2009 г. с докладчик съдията Камелия Ефремова, с което се дава квалификация на определенията от обсъжданата категория – „доколкото определението, с което съдът се произнася по искане за допускане на обезпечение има характер на акт, с който се дава разрешение по същество на друго производство, същото подлежи на обжалване пред ВКС”. Внимание заслужава и приетото в мотивите на определение № 9/16.01.2009 г. (докладчик съдията Мими Фурнаджиева), според което „обжалването на определението по чл. 321, ал. 1 от ГПК (отм.) е допустимо при действието на ГПК от 2007 година, предвид посоченото в чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК – на обжалване пред ВКС подлежат определенията, с които се дава разрешение по същество на други производства, поради което т. 6 на ТР № 1 от 17.07.2001 година по гр. д. №1/2001 година на ОСГК е загубила значение”.

Аргументацията на втората група определения, с които правото на касационно обжалване се отказва, се свързва с квалификацията на обсъжданите определения като несамостоятелни, с привременен характер, подлежащи на отмяна от органа, който ги е постановил, поради което им се отрича качеството на актове по същество (определение №418/25.06.2009 г., докладчик съдията Лидия Иванова, №14/09.01.2009 г., докладчик съдията Елеонора Чаначева).

Разрешенията, които доктрината предлага, са оскъдни. В труда на проф. Любен Корнезов „Гражданско съдопроизводство” („Софи-Р”, 2009) в раздела, посветен на касационното обжалване, темата за определенията като самостоятелни съдебни актове не е застъпена. Различен е подходът в „Коментар на новия Граждански процесуален кодекс” (ИК „Труд и право”, 2008, §4, Глава Трета). Авторът Благовест Пунев, след съпоставка в съдържанието на разпоредбите на ГПК, отнасящи се до определенията и тяхното обжалване, подчертава въведеното изрично разграничение на задължително и факултативно обжалваеми пред ВКС определения, подчертава същността на нормата на ал. 3 на чл. 274 ГПК и същественото й практическо значение, сочи изчерпателно определенията, подлежащи на задължително обжалване пред ВКС, обсъжда и тези, чието обжалване е факултативно, но сред актовете, визирани в т. 2 на ал. 3 на 274 ГПК не сочи определенията в обезпечителното производство. Подчертава само, че и при действието на новата процесуална уредба т. 2, т. 5 и т. 6 на ТР №1/2001 (има се предвид това от 17.07.2001 г.) запазват значението си.

Фундаменталният труд на проф. Живко Сталев „Българско гражданско право” отделя изрично внимание на обезпечителното производство и на обжалването на определенията, постановени в него. (Българско гражданско процесуално право, проф. Ж. Сталев, ИК „Сиела”, 2000 г., част Пета и Глава ХІІ на дял ІІІ). Авторът изрично приема необжалваемост на определенията за допускане на обезпечение на искове пред касационна инстанция, позовавайки се на определение на Върховния съд №189/1999 година на ІV-то „Б” г. о. Коментар на това разрешение не се предлага.

При формиране на становището на Висшия адвокатски съвет по обсъждания въпрос са взети предвид и текстовете на т. 6 и 7 на ТР №1/17.07.2001 г. на ВКС.

На основата на проучените източници на информация по казуса Висшият адвокатски съвет приема за правилно, съобразено с актуалните разпоредби на ГПК, първото становище по темата.

Гражданският процесуален кодекс, приет през 2007 година, урежда въпросите за обжалваемостта на определенията в глава ХХІ, чл. 274-279. Водещо за разрешаването на обсъждания въпрос е значението на чл. 274 ГПК. Алинея първа на този текст от кодекса следва съдържанието на чл. 218а, ал. 1, б. „В” на отменения ГПК. „Чл. 274. (1) Срещу определенията на съда могат да бъдат подавани частни жалби: 1. когато определението прегражда по-нататъшното развитие на делото, и 2. в случаите, изрично посочени в закона.

Тази разпоредба поставя първия общ критерии за обжалваемост, който безусловно предпоставя и допустимостта на касационно обжалване. Преценени на негова основа, определенията, които обсъждаме, се включват във втората хипотеза – изрична разпоредба на закона (чл. 396, ал. 1 ГПК) допуска обжалването им с частна жалба.

Нормата на ал. 2 също е относима към обсъждания случай, доколкото с нея за първи път в гражданския процес се регулира задължителна обжалваемост на една категория определения. В първата хипотеза на ал. 2 се регулират определенията, постановени за първи път от въззивната инстанция. Според нормата на чл. 389 ГПК съдът може във всяко положение на делото до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция да се произнесе по искане за допускане на обезпечение. В този случай ал. 2 на чл. 274 ГПК сочи като следваща съдебна инстанция Върховния касационен съд. Доколкото обаче, това определение на въззивния съд по естеството си се явява първоинстанционно, ВКС ще действа спрямо него като въззивна инстанция. Така и за тези определения ще възникне въпрос за допустимост на касационното обжалване.

Във връзка с разпоредбата на изречение второ от ал. 2 на чл. 274 от ГПК възниква въпрос – запазва ли действието си и при уредбата на новия ГПК възприетата от ВКС в т. 7 на ТР №1/17.07.2001 г. недопустимост на сезирането на ВКС с молба за обезпечаване на искове. Без да навлизаме в детайлна обосновка, сме склонни да приемем отсъствие на основание за промяна в позицията, застъпена в това тълкувателно решение.

С най-съществено за спорния въпрос значение е разпоредбата на ал. 3 на чл. 274 ГПК, която е без аналог в отменената процесуална уредба. С него законодателят въвежда института на факултативното обжалване на определения от посочените в нея видове. Извън темата на това обсъждане е разпоредбата на т. 1 от ал. 3. Съществена за нас е нормата на т. 2, която допуска касационно обжалване при наличие на критериите по чл. 280, ал.1 ГПК на определения, с „.. които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие”.

Отговорът на обсъждания проблем налага изследване на въпроса – отговарят ли определенията, постановени по молби за допускане на обезпечение на искове, на качествените критерии по т. 2 на ал. 2 на чл. 274 ГПК, а именно:

1. „производство” по смисъла на тази норма ли е обезпечителното производство, уредено в ГПК;

2. разрешение по същество ли дава сезираният съд с определението си, уважаващо или отхвърлящо молбата за допускане на обезпечение и на обезпечителни мерки.

По първия въпрос съмнения в положителния отговор не могат да съществуват. Фактът, че в ГПК е отредена специална, самостоятелна част на уредбата на института на обезпечаването на искове, в която се сдържа система от взаимно свързани норми, посветени изцяло и само на него, е първият аргумент в защита на тази теза. Доктринерните виждания за обезпечителния процес като самостоятелно производство в рамките на гражданския процес също са единодушни. Сред тях достатъчно убедителни мотиви дават проф. Силяновски и проф. Сталев в съвместния си труд Граждански процес (ДИ „Наука и изкуство”, 1957, с. 263). Според авторите „обезпечителното производство е отделно, самостоятелно производство, подобно на исковото и изпълнителното, които в своята съвкупност образуват гражданския процес като институция.” Аналогично е становището на проф. Ж. Сталев в цитирания по-горе негов труд (с. 799) – той определя обезпечението на исковете като

с а м о с т о я т е л н а форма на защита на граждански права.

Така на първия въпрос, относим към формирането на становището по поставения проблем, следва да се отговори, че процедурните правила, посветени на обезпечаването на искове, които се съдържат в част Четвърта на ГПК, уреждат с а м о с т о я т е л н о гражданско производство по смисъла на т. 2, ал. 3 на чл. 274 ГПК.

Съдържанието на дължимия от съда акт в провеждано пред него производство се определя от въведения от молителя предмет на произнасяне. Предмет на обезпечителното производство е искането за допускане на обезпечение чрез налагане на една или няколко допустими по закон обезпечителни мерки. За постигане на адекватност на произнасянето с въведения предмет на производството съдът дължи акт, с който проверява наличието на предпоставките за уважаване на молбата, допуска или отхвърля искането, заявено с нея, и съответно определя обезпечителни мерки. Предметът на обезпечителното производство се определя от нормите на чл. 389 ГПК, чл. 390 ГПК, чл. 391 ГПК, както и от нормите на чл. 393 ГПК, чл. 394 ГПК, чл. 398 ГПК, чл. 402 ГПК. По всяка от тях правоприлагащият орган дължи самостоятелно определение. С него се дава разрешение по същество на производството, съобразно специфичния му предмет.

Противопоставящият се на тезата ни довод за несамостоятелност и подчиненост на обезпечителното производство спрямо исковото намира опровержение в ролята на обезпечаването, което, освен че е средство за гарантиране на реализацията на признатите с влязлото в сила решение права, има и превантивна роля спрямо исковото производство, като нерядко след допускане на обезпечението страните намират извънсъдебно разрешение за възникналия спор, а също и дисциплиниращ, и ускоряващ процеса ефект.

Най-убедителен сред доводите на поддържаното от нас становище е въвеждането чрез т. 2 на ал. 3 на чл. 274 ТПК на напълно нова, отделна категория подлежащи на обжалване определения, чиито нормативно определени признаци се покриват изцяло с процесуалните характеристики на определенията, постановявани по същество в рамките на обезпечителното производство.

Опонентите на застъпваното от нас разбиране се позовават на предвидената в закона възможност определенията, обсъждани тук, да бъдат отменяни от органа, който ги е издал. Становището им не кореспондира с релевантните норми на ГПК. Кодексът не съдържа разпоредба, която да предоставя на произнеслия се по молбата за обезпечаване съд да отмени без спазването на допълнителни условия своя акт. Затова аналогията с определенията, които съдът постановява в хода на процеса, не е уместна. Преди всичко застъпваната порочна теза не кореспондира с нормата на чл. 396 ГПК, която изрично предвижда обжалваемост на определенията по чл. 389 ГПК и чл. 390 ГПК. На следващо място – доколкото в рамките на обезпечителното производство по ГПК са уредени хипотези на замяна (чл. 398 ГПК) и на отмяна на обезпечението (чл. 402), задължително е да се изтъкнат условията на допустимостта им. В първия случай изобщо не се стига до отмяна, а до изменение на вида наложени обезпечителни мерки, а във втория – актът на съда се предпоставя от едно изключително за естеството на обезпечителното производство условие – отпадане на причината за допускане или отсъствие на условията по чл. 398, ал. 2 ГПК. И в двата обсъждани случая се констатира различие в предмета на постановяване на първоначалното и на следващото определение. При липсата на тъждество във фактическите и правни предпоставки за постановяване на определенията по чл. 389 ГПК и чл. 390 ГПК, от една страна, с тези по чл. 398 ГПК и чл. 402 ГПК, не може обосновано и законосъобразно да се поддържа становище за процесуална несамостоятелност и допустимост на отмяна от органа, който ги е постановил, на определенията, с които се дава разрешение по същество на производството по обезпечаване на искове.

Допълнителен аргумент в подкрепа на застъпваното разбиране се черпи от нормата на чл. 23, ал. 3 на Закона за отнемане в полза на държавата на имущества, придобити чрез престъпна дейност (ЗОПДИППД). Според тази разпоредба определението на съда, с което се допуска или отказва налагането на обезпечителна мярка по реда на този закон, подлежи на въззивно и касационно обжалване. Този нормативен текст съществува от влизането на закона в сила на закона – 01.03.2005 г., т.е. предхожда приемането на новия ГПК. Фактът, че последният въвежда нови разпоредби относно касационното обжалване на определенията чрез ал. 3 на чл. 274 ГПК е пряко проявление на волята на законодателя да коригира недостатъците на отменения ГПК в тази сфера. По-широката формулировка, която ал. 3 на чл. 274 ГПК дава, не е основание за извод, че ЗОПДИППД съдържа изключение спрямо общия случай на прилагане на института на обезпечаването на исковете по отношение на касационното обжалване на определенията. Съществуването на разпоредбата на чл. 23, ал. 2 ЗОПДИППД дори задължително следва да се разглежда като достатъчно самостоятелно основание на извод за безсъмнено демонстрирана в ал. 3 на чл. 274 ГПК воля на нормотвореца да се допусне касационно обжалване на определенията, с които се дава разрешение по същество в обезпечителното производство.

Да се приеме, че чл. 23, ал. 2 ЗОПДИППД урежда изключение от правилото на ГПК, значи да се допусне нарушение на основни принципи на правовата държава – за законност и равнопоставеност на гражданскоправните субекти пред закона. Неприемливостта на аргумента, че специалният закон касае случаи, засягащи по правило по-високи материални интереси, не издържа критика, както и аргументът, че специалният закон (ЗОПДИППД) е предназначен да охранява особен обществен интерес. Интензитетът на въздействието им върху имуществената и правна сфера на правните субекти не се определя от абстрактни критерии за значителност на въздействието, а от конкретните обстоятелства, преценявани във всеки случай индивидуално.

Застъпваното мнение не намира опровержение и в съдържанието на цитираното нееднократно по-горе ТР №1/17.07.2001 г. на ВКС. Възприетата в т. 6 недопустимост на касационен контрол на определенията, чиято обжалваемост е изрично предвидена в закон, не кореспондира с разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК. Ако волята на законодателя е била да се запази статуквото, установено в отменения кодекс, въвеждането й в новия кодекс не се оправдава. Необходимо е да се подчертае на следващо място, че сред изчерпателно изброените неподлежащи на касационен контрол определения според ТР №1/17.07.2010 г. определения не се визират тези, постановявани в обезпечителното производство. Споменават се обаче изрично определенията, свързани с допускане на обезпечаване на доказателства (чл. 116 ГПК – отм.). Затова застъпеното от настоящия конституционен съдия Благовест Пунев в т. 4. 4. 10 на с. 480 от Коментара на новия ГПК, че при новата нормативна уредба постановката на т. 6 от ТР №1/17.07.2001 г. не е изгубила действието си, не трябва да се тълкува като аргумент в полза на касационната необжалваемост на определенията в обезпечителното производство. В задълбоченото изследване на същия автор по темата „Определения, които подлежат на факултативно обжалване пред ВКС”, определенията от обсъждания вид изобщо не се обсъждат, за да може да се установи позицията на автора по проблема.

Анализът на относимите норми на ГПК от 2007 г., съпоставката им с разрешенията на аналогичния въпрос в отменения кодекс, теоретичните и тълкувателни подходи, обсъдени до тук, и изложените доводи, дават основание за извода, че касационното обжалване на въззивните определения, с които се дава разрешение по същество на молба за допускане на обезпечителни мерки, е допустимо при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 на ГПК, защото се касае за определения на въззивни съдилища, с които са дава разрешение по същество на предмета на самостоятелно производство по ГПК, каквото е обезпечителното, и чиято принципна обжалваемост е предвидена изрично.

АДВОКАТСКИ СЪВЕТ: