Владимир Драгнев Член на Съюза на учените Resumo

показателни – между анафората и деиксиса

Владимир Драгнев

Resumo

Começamos por apresentar os paradigmas dos demonstrativos em ambas as línguas, algumas notas explicativas sobre as formas que os constituem nos séculos XIII e XIV, assim como as transformações que eles sofreram durante a sua evolução a partir do latim. Seguem-se os empregos dos demonstrativos num plano cronológico. Os exemplos referidos ilustram os empregos típicos dos demonstrativos no decurso dos séculos, assim como a possibilidade de aplicar algumas teorias da linguística textual francesa no que diz respeito a essas formas nas duas línguas em questão, o que permite delimitar as principais semelhanças e diferenças no emprego dos demonstrativos franceses e portugueses na expressão da anáfora e da deixis num plano diacrónico.

Преди да преминем към опита ни за анализ на тези форми, придържайки се предимно към постановките на френската текстолингвистика, нека първо очертаем границите на понятията анафора и деиксис. Не възнамеряваме да даваме дефиниции на тези две явления, които са обект на изследване на много учени, но се налага да направим някои уточнения. За целите на нашето изследване ни се струва, че най-добре ще подхожда разграничението, което Мишел Пере прави между анафора и деиксис. Авторката запазва употребата на термина анафора за случаите, когато про-формата се насища посредством референтна връзка с точно определен дискурсивен сегмент, който може да е предоставен от контекста или да бъде извлечен от този контекст¹. В този смисъл анафората е част от ендофората или вътрешнодискурсивната репрезентация. При деиксиса насищането на референтната връзка става посредством селекцията на елемент, намиращ се в зрителното поле на адресанта и адресата. Тази дефиниция изключва от списъка на деиктиките форми като аз, днес и тук, които са самонаситени и при които не е необходимо да се прибягва до ситуационен или дискурсивен контекст.

Тези уточнения са нужни, за да стесним анализа на проявите на показателните в двата езика.

Поради обема на публикацията сме си наложили и други ограничения, които правят изследването непълно, но този недостатък е компенсиран донякъде от предишно наше проучване. Целта ни е да продължим анализа на характерните употреби на френските и португалските показателни в диахронен план. За разлика от предишното изследване тук явленията ще бъдат изложени в хронологичен план, като ще наблегнем не толкова върху промените, белязали парадигмите на показателните и довели до различия, някои от които вече споменахме, а върху това как през различните епохи тези показателни са били използвани като инструменти на анафората и деиксиса.

Тук умишлено не включваме формата ce, произлязла от hoc и безразлична към всякакви опозиции (род, число, падеж), тъй като се използва само като про-форма и не се вмества в темата на настоящата работа.

И двата езика наследяват латинските парадигми на показателните iste и ille. В старофренски сериите на cist и cil образуват двоична система, която и до наши дни не е попълнена от трети елемент. В старопортугалски още в самото начало има тенденция за връщане към латинската организация. На първо време това става формално, като в системата на показателните е включена формата esse, произхождаща от ipsum. Тази еволюция заслужава внимание. Латинската форма ipsum се употребява като прилагателно или местоимение, което изразява идентичност или подсилва смисъла на дадена форма или синтагма. Ето защо и в първите текстове на португалски все още се среща с това значение, а в следния пример дори и с латинската си форма:

Е cũ ille existis de sua casa in ipso die que uola quitarũ¹

« И заедно с него излязохте от неговата къща в същия този ден, когато я напуснаха »

През XIII и XIV век обаче еsse се използва най-вече като про-форма, заместваща сегмент от предишния контекст. В следните изречения случаите на анафора са прозрачни:

… e tirou sua espada da bainha e descabeçando o menor mouro que havia em toda a Gaia, andaram todos á espada, e nom ficou em essa vila de Gaia pe­dra sobre pedra, que toudo não fosse em terra.²

« … и той извади меча от ножницата си, обезглавявайки всички маври, които се намираха в Гайя, и всички те напредваха с голи мечове и не остана в този град Гайя нищо, което да не бъде разрушено ».

Мãdo aqueles caualeiros que os castelos teen de mi e nas terras que de mi teem os meus riquos oméés: que os den a esses meus riquos oméés…³

« Нареждам на тези рицари, които са получили от мен замъци върху земите, които моите васали са получили от мен, да ги дадат на тези васали ».

През този период използването на esse за обозначаване на предмети или лица, намиращи се в обсега на адресата, е все още изключение. В своето изследване на португалските показателни П. Тесие¹ посочва един-единствен пример на такава употреба и то в текст от XIV в. Следователно системата е триелементна, но опозицията е двоична, както в старофренски. Според него останалите две показателни este и aquele и дублетните им форми aqueste и aquel се употребяват както като про-форми², така и като деиктики и преразпределят физическото и дискурсивно пространство по един нов начин, различен от установения в латинския. Еste-aqueste обозначават пространството, в което се намира адресантът или всичко онова, което е свързано с него, а aquel-aquele – всичко онова, което е извън това пространство или което е извън неговия свят. За обозначаване на предметите и лицата, намиращи се в пространството на адресата, могат да бъдат използвани както еste-aqueste, така и aquel-aquele в зависимост от това дали адресантът ги приема за близки или далечни или за присъстващи и отсъстващи³. Следователно доминираща роля при използването на показателните за локализиране на предмети и лица и за експлицитиране на референта, както при анафората, така и при деиксиса се отрежда на адресата. Теорията за употребата на показателните според признака близост/отдалеченост или принадлежност/непринадлежност към пространството на адресата е широко застъпена, за да се обясни и разпределението на френските еквиваленти на este и aquele – cist и cil. Преди да проверим верността й, първо трябва да споменем факта, че cist и cil образуват система, много сходна с тази на португалските показателни. Макар cist да се употребява по-често като прилагателно, а cil – като местоимение, това все още не е правило и двете форми са на практика взаимозаменяеми. Използването им като елементи на анафората или на деиксиса също не е подчинено на каквото и да е разграничение. За разлика от португалския обаче никаква форма не замества, дори и формално, липсващия трети елемент от системата.

Нека сега да проверим, с помощта на няколко примера на старопортугалски и старофренски, доколко гореспоменатата теория е приложима в двата езика.

1а. … Que devent lui pris orendroit/A tout lo vin que il bevoit/Cete cope que je en port.¹

« … че преди малко му измъкнах под носа ето тази чаша задно с виното, което пиеше, и че ще я отнеса. »

1б. Et li chevaliers li demande : / « Veïs tu hui en cele lande / .V. chevaliers et .III. puceles ? »²

« И рицарят го пита : « Виждал ли си днес в тази степ петима конници и три девойки? »

1в. Sire, que vos dit cil Gualois ?¹

« Сир, какво ви казва този гал? »

« Кралят му каза: « Заповядвам ти да ми отслужиш литургия. Ако не го направиш, ще ти отсека главата с ето тази сабя. »

« Тези християни са непредпазливи и смятат, че ние вече не можем да се върнем при тях. »

« … щото след моята смърт, съпругата ми и децата ми и моето кралство и моите васали и всички онези хора и неща, над които Господ ми е дал власт… »

За да обясни разликите между двете серии показателни в старофренския, Жорж Клебер¹ предлага нова теза, която според нас може да се приложи и за показателните в старопортугалския. Според Клебер, за да се експлицитира връзката на cist или cil с референта, е нужно като отправна точка да се вземе не адресантът, а самата употреба на показателното. Cist и cil, за разлика от форми като je, tu, maintenant… са непрозрачни и затова трябва да се открие техният референт. Това става с помощта на информацията, предоставена от непосредствения контекст, в който са употребени показателните. Този контекст е двоен – пространствено-времеви и дискурсивен. И така, cist се използва тогава, когато този двоен контекст предоставя цялата информация за идентифициране на неговия референт. При употребата на cil критерият за идентифициране на неговия референт с помощта на непосредствения контекст не е задължителен, но в същото време е приложим. Това означава, че cil може да се използва тогава, когато освен непосредствения контекст са предоставени и други сведения, или просто като заместител на cist. Ако се върнем отново към разгледаните примери, ще видим, че тази теза се потвърждава и в шестте случая. Всеки път, когато са употребени este-aqueste или cist, непосредствения контекст е достатъчен за насищане на референтната връзка. В примерите 1б и 1в се проявява способността на cil да замества cist, а в 2в според нас освен непосредственият контекст е предоставена и допълнителна информация. Именно в 2в проличава една особеност, която П. Тесие само споменава в едно изречение, а именно че като определяемо на подчинените определителни изречения в болшинството от случаите се използва aquele¹. Считаме, че именно подчиненото определително изречение дава допълнителна информация, тъй като непосредственият контекст е недостатъчен. И наистина todas aquelas cousas реферира с изредените преди това номинални синтагми, но референтната връзка е допълнена от подчиненото изречение. Освен това тезата дава обяснение и на факта, че cist и este се използват по-често в диалозите, където непосредственият контекст прави идентификацията на референта незабавна².

Тези разсъждения ни позволяват да предположим, че тезата на Ж. Клебер е еднакво валидна и за двата езика. Което пък идва да покаже, че в старофренски и в старопортугалски показателните имат много сходни характеристики и употребата им като инструменти за изразяване на анафората и деиксиса се подчинява на еднакви правила. Разбира се проучването ни не се базира само върху тези примери, а върху един сравнително обширен и все още неразработен докрай корпус, от който за съжаление можем да цитираме само една малка част, но който като цяло потвърждава казаното дотук.

През първия етап от развитието на парадигмите на показателните в двата романски езика те претърпяват еволюция, която ги отдалечава от латинската система. Освен формалните промени се променят и правилата, на които е подчинена употребата на показателните – както в сферата на анафората така и в тази на деиксиса. Това е периодът, през който френските и португалски показателни имат най-много общи характеристики и са най-близко едни до други: организирани са според двоична опозиция, всички форми функционират като прилагателни и като местоимения и се използват без разлика като деиктики и като про-форми в случаите на анафора, подчинявайки се на едни и същи правила.

Постепенно обаче някои разлики, които до този момент съществуват само в зародиш, се задълбочават и двете системи започват да се отдалечават една от друга, белязани от промени, дължащи се на специфичната еволюция на двата езика. Част от тази специфика са двете противоположни тенденции в развитието на двата родствени езика. « Френската » тенденция е на отдалечаване от корените, а « португалската » – на връщане към тях. Те не касаят само показателните, а цялостното развитие на езика.
*
По принцип е трудно да се посочи определена дата за граница, разделяща два етапа от еволюцията на дадено езиково явление, като показателните не правят изключение. При периодизацията на френския език такива дати са приети условно и някои от тях са по-скоро спорни, като например 1328 г., която бележи началото на династията Валоа и която мнозина приемат за начало на среднофренския. Това е дата, свързана с историческо събитие, което няма съществено влияние върху еволюцията на лингвистичните процеси. По този повод, в своя предговор към Хрониките на Фроасар, Д. Банков с основание отбелязва: « В граматическо отношение за най-характерна отлика на среднофренския спрямо старофренския се смята отмирането на падежите – първо в говоримия език, след това и в писмения. […] Явен повод за недоумение около началото на среднофренския е и датата на възцаряването на Филип дьо Валоа, за когото липсват сведения да е възненавиждал падежите. Защо тогава въпросното начало да не е избухването на Стогодишната война, например, или на някое въстание? »

В никакав случай не можем да приемем тази дата за повратен момент при развитието на показателните. В края на XIV в. Фроасар борави с показателните, така както и неговите предшественици от XII и XIII в.

Les Englois sont malescieus. Ils ont tout volentiers laissiet ces pourveances en cel estat, a la fin que nous nos i ataquons.

« Англичаните са лукави. Нарочно са оставили тези провизии в това състояние, за да се нахвърлим ние върху тях. »¹

И храната и “състоянието, в което се намира” са пред очите на французите и въпреки това eдното съществително е определено от cist, а другото от cil.

Il nous samble que chils chevaliers a bien parlé, et nous volons que sa parole soit oie et tenue.

« Струва ни се, че този рицар говори благоразумно и желаем думите му да бъдат чути и приведени в изпълнение¹. »

Пространствено-времевият контекст е общ за адресанта и рицаря, но използваната форма е cil.

От тези и други примери можем да заключим, че в края на XIV и началото на XV в. системата на френските показателни не е претърпяла съществени промени, въпреки развитието на тенденциите, които само след един век ще доведат до съвсем нови връзки и зависимости.

Организацията на португалските показателни обаче, освен някои формални промени, водещи до изчезването на aqueste и aquel, започва еволюция, след приключването на която се установяват правилата, регулиращи употребата на показателните и в наши дни. Esse продължава да се използва при различни случаи на ендофорна репрезентация, но в същото време постепенно започва да се утвърждава и като деиктик, свързан с адресата². Това на практика е възстановяване на латинската тричленна организация на показателните. От друга страна, намалява честотата на употреба на aquele – форма, която все по-рядко е използвана за изразяване на анафорни връзки и която постепенно се затваря в границите на деиксиса. Тези две еволюции могат да бъдат считани за приключени през XVI в. В произведенията на Ж. Висенте употребата на показателните в повечето от случаите се основава на принципите, установени в съвременния португалски.

…não m’embarco eu nessa barca; / est’outra tem a vantagem.¹

« … не се качвам аз в таз лодка / тази тук е за предпочитане. »

“Essa barca” е лодката на дявола, с кгото лихварят говори. “Esta barca” е лодката на ангела, в която същият този лихвар иска да се качи.

Не може да се твърди обаче, че троичната опозиция este-esse-aquele се базира на твърди правила. Ето един пример от същото произведение на Ж. Висенте, който показва, че системата на показателните не е толкова хармонична, колкото изглежда на пръв поглед. Когато Дяволът нарежда на своя спътник какво да направи, за да приготви лодката, казва:

… e despeja aquele banco / para a gente que virá.

« и разчисти тази пейка за хората, които ще дойдат. »

a малко по-късно:

Despeja todo esse leito!

« Разчисти цялата тази постеля! »

И в двата случая пространствено-времевият контекст е идентичен, а формите на показателните различни. Подобни примери изискват по-подробен анализ и мнението ни е, че не е достатъчно този анализ да е синхронен.

XVI в. е решаващ и за френските показателни. В произведенията на Франсоа Вийон има изобилстващи примери за това, че тенденцията формите от серията cist да се използват по-скоро като прилагателни, а тези от серията на cil – по-скоро като про-форми, вече се е утвърдила като правило.

Toutesfois, ceste amor se part : / Car celle qui n’en amoit qu’un / De celui se despart…¹

« При все това тази любов отминава, защото тази, която обича само един се отдалечава от него и го напуска… »

Макар и малобройни, не липсват и архаични употреби: De ce mot (поради тези думи), но celles femmes (тези жени).²