Всъщност деспотичното използване на принципа па социалното одобрение може да бъде проследено в историята на една от най-почитаните форми на изкуството: операта. Става дума за явлението клакьорство, за което се смята, че е въведено за първи път от двама посетители на Парижката опера на име Сотон и Порше. Те обаче били обикновени любители на операта, работата им била да продават аплодисменти. Тяхното сдружение се наричало L’Assurance des Succes Dramatiques; те отдавали под наем себе си и своите подчинени на певците и импресариата, които искали да си подсигурят одобрителния отзив на публиката. Те толкова успешно стимулирали реакциите на публиката, че не след дълго клакьорите (обикновено състоящи се от водач - chef de claque - и няколко claqueurs) се утвърдили като традиция в света на операта. Както отбелязва историкът на музиката Робърт Сабин: „Към 1830 г. клакьорите като институция вече процъфтяват, денем прибират пари, вечер сипят аплодисменти, напълно открито... Но вероятно нито Сотон, нито съдружникът му Порше са имали и представа за степента, до която тяхната схема с платените аплодисменти ще бъде възприета и приложена повсеместно.“ С развитието и разпространението на клакьорството започнали да се предлагат разнообразни по вид и по сила аплодисменти. По същия начин, по който днес продуцентите наемат хора, които се отличават с умението си да се кискат, кикотят или да се смеят с цяло гърло, сред клакьорите се появили специалисти като pleureuse, избиран заради способността му да плаче по даден знак; bisseur, който екзалтирано викал „bis“
