Взаимовръзки

Затова тези мъдреци от старите християнски мистерии сформираха един вид учение, което беше дадено в онази епична драма, в драматичния епос, за който говорих. Там беше изобразен един ученик на християнските мистерии, който жертва интелекта, който е трябвало да развие в определена младежка възраст, за да бъде въведен в истинското християнство, достигайки до съзерцанието, че Христос е слънчево същество, което живя в Исус от Назарет от тридесетата година на неговия живот нататък. И по разтърсващ начин беше изобразено в тази драма, как един човек, стремящ се към истинската същност на християнството, в младежките си години принася в жертва интелекта, което означава, че той дава клетва пред висшите мирови сили, да не развива интелектуалността, а да се задълбочи в своята собствена душевност; не само за да познае християнството като историческа традиция, но и да го опознае като нещо космическо, да погледне към Исус Христос като към онзи, който носи слънчевата същност като духовност в себе си. Това беше една величествена драматична сцена с дълбоко съдържание, която изобразяваше преобразяването на едно човешко същество чрез жертвата на интелекта. И от един човек, който възприемаше християнството само според думите от евангелията - както беше привично по-късно, - стана човек, който се научи да поглежда към космическото, който съзерцаваше живата връзка на Христос с Космоса. Постигането на ясновидството, което да види християнството като нещо космическо, беше представено в лицето на героя от онази стара епическа драма. Католическата църква се погрижи да се изтрие всяка следа от тази драма. Нищо не е останало; католическата църква имаше достатъчно силна власт за това. По една случайност се е запазило едно копие от това произведение, за което иначе нямаше нищо да се знае, направено от една личност от двора на Карл Плешивия - от Скот Еригена.

Който вижда такива неща, той няма да намери за парадоксално, когато е принуден чрез духовното изследване да посочи тази епическа драма, този драматичен епос, който обрисува преобразуването на един човек, даващ обет да жертва интелекта, чрез което за него се отваря небето. Но в традицията са се запазили откъси от онзи стар драматичен епос, преобразен и вече неразбираем в неговите общи взаимовръзки, като преди всичко вече не се разбира старата картинна образност; защото това, което изобразява съдържанието на това художествено произведение, многократно е станало предмет на живописта. Също и тази живопис е била унищожена, само традицията се е запазила. И от тази традиция още се е осъществявало нещо в един кръг, към който е принадлежал учителят на Данте, Брунето Латини. Данте узнал от този учител някои традиционни, но вече не съвсем точни неща и в Дантевата «Божествена комедия» още живее нещо от онзи драматичен епос. Това произведение наистина някога е съществувало, както съществува и самата «Божествена комедия».

Вие виждате, че историята не се покрива с реалността и чрез чисто духовното изследване ще трябва да се почерпят някои неща, които иначе са унищожени от противниците им. Защото от една известна страна има дълбок интерес с огън и жупел да се унищожи това, което насочва вниманието към факта, че Христос произхожда от Космоса. Раждането на Христос се премести тридесет години назад до физическото раждане на Исус. Всичко това, което по-късно беше станало християнско учение, нямаше да може да се създаде, ако не беше се унищожила онази драма, за която ви разказах днес. Духовното изследване някога ще трябва да играе важна роля, ако човечеството иска да върви напред в неговата цивилизация. Вие вече познавате ужасно вредното на онези заболявания, които се появяват, както при един добър мой познат, който имаше доста уважаван пост. Един ден той излиза от къщи, напуска семейството си, отива на гарата, купува си билет за една далечна гара и изведнъж забравя всичко, каквото е изживял досега. Неговият интелект бил в ред, но паметта му напълно се замъглила и когато пристига на онази гара, той си взима друг билет и по този начин пресича Германия, Австрия, Унгария, Галиция и накрая, когато паметта му се връща, той се вижда в един приют за бездомници в Берлин.

Когато някой забрави, какво е преживял, това действително е разрушаване на аза. Така ще представлява и разрушаването на цивилизационния аз, на аза на европейското човечество, ако напълно се забрави това, което се е преживяло исторически, което е било унищожено. Единствено духовната наука може да го възстанови.

Дори и за хора, които общо взето са добре настроени, това, което има да каже духовната наука днес изглежда доста необичайно. Човек не би могъл без известна ирония да чете това, което един иначе благонадежден дух като Мавриций Метерлинк казва за мен, като основател на антропософията, под заглавието «Голямата загадка». Мавриций Метерлинк изглежда, че не може да отрече, че в първите уводи на моите книги стои нещо съвсем разумно. Това той забелязва. Но после той навлиза в нещо, което невероятно го обърква, където не може нищо да разбере. Е, човек би могъл да варира един израз от Лихтенберг: - Когато се сблъскват човек и книга и прозвучава кухо, не е нужно за това да е виновна книгата. - Помислете си, при него дословно се среща изречението: - В уводите на своите книги, в първите глави Щайнер показва един уравновесен, логически, обширен дух; след това в следващите глави той като че ли полудява. - Е, мои мили приятели, що за консеквенции има това? Казва се: първите глави - уравновесен, логичен, обширен дух, последната глава - луд. Книгата е завършена, следва друга. Отново първоначално: - уравновесен, логичен, обширен дух, накрая - луд. Аз съм написал поредица от книги, така че тази процедура съм я изпълнявал с известна виртуозност: първите глави - уравновесен, логичен, обширен дух, след това - упорит, заблуден. И според Мавриций Метерлинк така се жонглира в моите книги. Но още не са открили в лудниците този начин, така своеволно да се разглеждат нещата.

Виждате ли как се достига до едно още по голямо объркване, когато се отворят книгите на онези хора, които считат някого за твърдоглав и луд. И така от иронията, с която трябва да се приемат някои такива неща, виждаме, колко трудно е за хората на съвремието да се примирят с истинското духовно изследване. Но това трябва да стане. И за да не сме ние причината, мои мили приятели, че не се прилага необходимата сила, за да се достигне до духовното задълбочаване, се проведе Коледното събрание, което трябва да съдържа един маркиращ знак за по-нататъшното развитие на антропософското общество по този начин, както вече разисквахме, като преди всичко се навлезе в една епоха от антропософското движение, в която без стеснение ще се говори за конкретните факти от духовния живот, както днес и в предишните лекции отново направихме. Наистина е необходим един по-силен импулс, отколкото съществуваше по-рано, за да се внесе духа, от който се нуждае човечеството.

Затова, мои мили приятели, наистина съм дълбоко удовлетворен, че в тези единадесет лекции, които ми беше позволено да изнеса публично в по-широк или в по-тесен кръг, можах малко да ви поведа в дълбините на духовния живот. И оставете ме от това вътрешно задоволство да произнеса моята сърдечна благодарност за топлите задушевни думи, които днес в началото на тази лекция произнесе г-н професор Хауфен. Сърдечно благодаря за вашия прием, сърдечно благодаря за всичко, което вашите души поднесоха насреща ми при това мое гостуване. И вие можете да бъдете сигурни, че ще нося в душата си хубавите слова, които г-н професор Хауфен произнесе, че от тях ще се породят мислите, които винаги ще ви изпращам и те ще бъдат сред вас, когато постигате вашата цел, когато работите тук. Като антропософи когато сме отделени пространствено един от друг, в душата си сме въпреки това заедно и нека запомним това и знаем, че ние сме заедно. Доста години ми беше дадено да говоря тук в Прага, изхождайки от най разнообразните констелации на духовния живот и това доведе до дълбоко удовлетворение. А този път особено, понеже пред вашите сърца и души бяха поставени изисквания, които общо взето са нови, защото вие трябваше да откликнете с още по-голяма липса на предразсъдъци на онова, което този път - бих искал да кажа по духовна поръчка - говорих пред вас. Когато кажа по духовна поръчка, нека изтълкуваме думите така, че да си кажем: - В духа оставаме един до друг. Ръководството, което беше сформирано в Дорнах е малко, в него са само онези хора, които могат да бъдат тясно свързани с мен, за да могат да извършат това, което трябва да се извърши. Но това, което трябва да се направи, ще се направи, когато всички мили приятели работят заедно от цялото си сърце, преди всичко в духовно антропософско взаимно мислене, взаимно чувстване, взаимна воля.

Вземете това редом с моята благодарност като едно сърдечно сбогом, което обаче не иска да бъде раздяла, а начало на взаимна духовна дейност. Нека това взаимодействие да остане в основата си онова, което произлиза от всяка наша дума. Всички думи, които бъдат разменени между нас, винаги да ни довеждат все по-близко един до друг. В този смисъл оставете ме, мои мили приятели, с развълнувано сърце да ви обещая, че ще бъда заедно с вас, че мислите ми ще са между вас, че при вас те ще търсят убежището, в което по правилния начин ще действа антропософският стремеж, антропософското духовно течение. Да се разделим в този смисъл само в пространството, но да останем дълбоко свързани сърдечно-духовно!

Антропософията като основа на познанието

на духовното в света и в човека и като душевен импулс

за морален и религиозен живот

ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Париж, 23. Май 1924 г.
Последният път, когато можах да говоря поне пред някои от вас, беше, когато още съществуваше нашият Гьотеанум в Дорнах. За мен представляваше голямо удоволствие, че тогава можех да говоря пред някои френски приятели. Това удоволствие се повтаря, понеже по покана на нашите френски приятели мога да говоря също и тук за въпросите на нашата антропософия. Благодаря на тези приятели за тяхната мила покана, особено на Милле Зауервайн и изказвам моето задоволство, също и затова, че доктор Зауервайн, който така любезно преведе лекциите в Дорнах, се съгласи да поеме работата по превеждането също и тук в Париж.

Някои неща се промениха в антропософското движение поради това, че в едно относително кратко време, след като над нас се изсипа нещастието с пожара, с ангажираното участие на антропософските приятели, успяхме да проведем Коледното събрание, което вярвам, че наистина внесе нов импулс и по-точно един нов импулс по отношение съдържанието на самата антропософска дейност. Новото в антропософското движение се състои също и в това, че самият аз трябваше да поема ръководството, докато дотогава то се изпълняваше от друг, а аз се считах само като учител. Е, мои мили приятели, това, което тогава трябваше да взема, беше едно важно решение също и по отношение на духовния свят. Защото това беше един риск. Риск затова, защото с поемането на външното ръководство, би могло да се случи откровенията от страна на духовните същества, от които ние безспорно сме зависими, когато се отнася за разпространяването на антропософията, - тези откровения на духовните същества да намалеят, поради това, че аз се поставих на разположение на външната администрация на обществото. Днес с радост мога да погледна изключително важния факт, че това не стана, а дори напротив, от Коледното събрание насам духовният импулс, който трябва да слезе от духовните светове, ако антропософското движение би трябвало да поеме неговия правилен по-нататъшен път, се е засилил. Така че нашето антропософско движение от Коледното събрание насам можа да става и по-нататък ще става все по-езотерично. С това е свързан фактът, че всъщност срещу антропософското движение - също и от духовна страна - се надигат враждебни демонични сили. Но безспорно ние следва да се надяваме, че силите на съюза, който чрез Коледното събрание ние биваше да сключим с добрите духовни сили, в бъдеще ще бъдат в състояние да премахнат въздействията на всичките тези враждебни сили от духовните области, които си служат с хората на Земята, за да постигнат своите цели.

В тези три лекции, мои мили приятели, ще си позволя да говоря, как от една страна антропософията като познание за духовното може да живее в света и в човека, и то като едно такова познание за света и човека, при което е възможно да се почерпят истински душевни импулси за моралния и религиозния живот. Поради това, че изобщо ще стане възможно да се получат познания, които същевременно дават религиозни и морални импулси, чрез това антропософията ще може да даде на човечеството нещо по-различно, отколкото цивилизацията на последните столетия. Последната особено силно боледуваше, защото великите познания, които вече съществуваха - естественонаучни, икономически, философски познания, - ангажираха само главата на хората. Моралните и религиозните импулси трябва да дойдат от сърцата, трябва да покълнат от душевността. Те бяха там като религиозни, като морални идеали. Но дали в тези морални идеали също има една така мощна сила, че моралното и религиозно чувстване да може да създаде светове, които имат значение за бъдещето, когато физическият свят на съвремието пропадне, затова новата наука не можеше да направи изявления. Но точно оттам произлезе голямото съмнение в изминалата и в съвременната епоха.

Днес искам да разгледам същността на човека от три аспекта. Ние виждаме тази същност на човека, ние сами стоим в нея с нашата съдба между раждането и смъртта. Това, което проследяваме от една страна е ограничено от раждането, казано по-точно от зачеването, а от друга страна от смъртта. Раждане и смърт не са живота, те обкръжават живота. Въпросът е: - Можем ли да разглеждаме самото раждане и самата смърт по същия начин, по който разглеждаме нашия собствен живот и живота на другите хора, когато живеем между раждането и смъртта, или също и начинът на разглеждане трябва да бъде друг, когато достигнем до границите на раждането и смъртта? - Според това аспектът на смъртта, който по такъв категоричен начин ограничава човешкия живот е първото, което днес ще искаме духовно да обхванем с поглед.

В земния живот смъртта отнема от човека физическото, което стои пред нас. Как тя отнема това физическо? Земята, с нейните елементи, било с нейния собствен земен елемент при погребението, било чрез елемента на огъня при кремирането, ни отнема физическия човек. Какво може да направи тя с това от човека, което ние възприемаме с нашите физически сетива? Тя може само да го разруши. Нека разгледаме силите, които се намират около нас. Те нищо не изграждат в човешкото тяло, когато им се предостави човешкият труп, а го разрушават. Ние можем да кажем: - Това, което като природна сила е около нас, не е пригодно за изграждане; защото, когато човешкото тяло се предостави на природните сили, то се разпада. Значи трябва да има нещо друго, което го изгражда, нещо различно от земното, щом чрез земното то се разпада.

Но другояче изглежда всичко това, когато се разглежда смъртта на човека със силите на познанието, които се пораждат в душата чрез душевни упражнения. Обикновените сили на познанието не виждат трупа по друг начин. Но ако чрез душевните упражнения достигнем до една друга степен на познанието, която в моите книги описах като имагинация, тогава смъртта напълно се променя за нас. Чрез смъртта, човекът се изтръгва от Земята. И когато изградим степента на познание, наречена имагинация, ние в живи картини ще видим в непосредствено съзерцание, че човекът не умира в смъртта, а възкръсва от своя труп. За познавателната степен на имагинацията физическата смърт се превръща в духовно раждане. Преди смъртта човекът застава пред нас като земен човек. Той може да каже: - Аз съм тук на това място, навън е светът. - В този момент, когато настъпи смъртта, човекът не е само там, където се намира неговият труп. Той започва своето битие в ширините на световното пространство, той става едно със света, който по-рано само е наблюдавал. Светът извън неговото тяло става негово изживяване и така това, което досега е било вътрешен свят става външен свят; това, което досега е било външен свят става вътрешен свят. От личното съществуване ние преминаваме в едно световно съществуване. Земята - така се показва на имагинативното познание - ни дава възможността да преминем през смъртта. Пред това имагинативно познание Земята се разкрива като смъртта в Космоса. Никъде другаде по местата, които човекът прекрачва във физическия или в духовния живот, ние не намираме смъртта, освен на Земята. Защото в мига, в който човекът премине през вратата на смъртта и стане едно със света, ни се разкрива вторият аспект, - не вече аспектът на смъртта, а онзи аспект, под който се проявяват ширините на пространството, като навсякъде изпълнени с мирови мисли. За съзерцанието и за самия човек, който е минал през вратата на смъртта, целият свят, целият Космос е пълен с мирови мисли, които живеят и творят в ширините на пространството. Пространственият аспект става откровение, така че когато преминем през смъртта, ние навлизаме в един свят на мировите мисли. Всичко действа и твори в мирови мисли. Това е вторият аспект.

Когато през земния живот застанем пред един човек, най-напред пред нас стои личността на човека; той трябва да говори, когато ние искаме да узнаем неговите мисли. Тогава ние казваме, че мислите са в него, те идват към нас чрез неговия говор. Но никъде в земния живот ние не откриваме да съществуват мисли сами по себе си. Те съществуват само в човека и излизат навън от него. Пристъпим ли от земната сфера на смъртта в пространствената сфера на мислите, първоначално там няма същества, първоначално в пространствените ширини ние не срещаме същества - нито богове, нито хора, - но ние навсякъде срещаме мирови мисли. Така е, когато преминем през портата на смъртта и пристъпим в световните ширини, както би било ако тук във физическия свят ние първо не бихме видели човека, а когато срещнем един човек, най-напред бихме възприели неговите мисли, без да виждаме самия човек. Ние бихме видели един облак от мисли. И след това един друг облак. Ние не срещаме същества, а ние срещаме мировите мисли, всеобщата мирова интелигентност.

В тази сфера на космическа интелигентност човекът живее няколко дни след смъртта си. И в световните мисли, които се носят там, се появява като нещо отделно, - бих казал, като особен облак, към който поглеждаме, - собственият земен живот, който вече сме изживели. Той е записан в световната интелигентност. За няколко дни човек вижда наведнъж в една голяма панорама своя собствен живот. С всеки ден - те са само няколко дни - това, което се е записало в световната интелигентност става все по-неясно и по-неясно. То се разпростира в мировото пространство и изчезва. Докато на края на земния живот застава аспектът на смъртта, в края на няколкодневното изживяване стои разтварянето в мировото пространство. Така след първия аспект, който можем да наречем аспект на смъртта, ние имаме вторият аспект, който можем да наречем аспект на изчезването на земния живот. След смъртта за всеки човек действително настъпва един момент, когато се появява огромна загриженост, ужас, страх, че с целия си земен живот той се изгубва в мировите пространства.

Искаме ли да се ориентираме по-нататък в изживяванията на човека след смъртта, то познанията на имагинацията не са достатъчни. Трябва да пристъпи втората степен на познанието - инспирацията. Пред познавателната степен на имагинацията се представят картинни образи; те всъщност са като образите на сънищата. Само че при сънищните образи никога не можем да бъдем убедени, дали зад тях стои някаква реалност. При картинните образи на имагинацията винаги е така, че чрез тяхната собствена същност те отразяват една реалност. С имагинацията човек живее в един картинен, образен свят, който обаче е реалност. Този образен свят трябва да бъде преодолян, ако човек иска да види онова, което умрелият човек узнава след смъртта си, след като няколко дни е съзерцавал панорамата на своя живот.

Тази инспирация, която трябва да се постигне след имагинацията или по време на имагинацията, няма картинни образи пред себе си. Това е едно не образно познание, а познание на духовно слушане. Инспирираното познание така възприема мировата интелигентност, мировите мисли, че тя духовно ги чува. От всички страни се говори, мировото слово прозвучава много ясно; човек знае, че има нещо зад това. Най-напред човек узнава оповестяването, известието, и след това, когато човек се отдаде на тази инспирация, тогава е така, че зад мировите мисли, чрез интуицията той започва да възприема мировите същества. Имагинацията възприема картинните образи на духовността, инспирацията чува духовността духовно да говори. Интуицията възприема самите същества. Аз казах: - Светът е изпълнен с мирови мисли. - Те още не насочват към някои същества, но зад мислите ние започваме да възприемаме думи и с интуицията виждаме мировите същества.

Първият аспект е аспектът на смъртта - земният аспект; вторият аспект, който ни извежда в ширините на пространството, към които иначе като земен човек поглеждаме без разбиране, е аспектът на изчезването на човека. А третият аспект ни показва това, което също ограничава пространствените ширини за физическия поглед, - третият аспект е аспектът на звездите. Но звездите не са такива, както изглеждат за физическия поглед. За физическия поглед звездите са светещи точки на границата на пространството, към които ние поглеждаме. Достигнем ли интуитивното познание, звездите ни разкриват мировата същност, духовната мирова същност. И вместо да виждаме физическите звезди, с интуицията ние виждаме духовни колонии в духовния Космос, които се намират на отделните места, където ние предполагаме физически звезди.

Третият аспект е аспектът на звездите. След като сме опознали смъртта, след като сме опознали мировата интелигентност, третият аспект ни довежда през пространствените ширини в сферата на мировата същност, на духовната мирова същност, той пристъпва като човешки аспект в сферата на мировата същност и с това в сферата на звездите. И така, както между раждането и смъртта човекът е приет от Земята, така след като човекът е преминал през пропастта, след като няколко дни след смъртта си е пребивавал в мировата интелигентност, човекът е приет от звездния свят. На Земята човекът беше земен човек между земни същества; след смъртта си той става небесно същество между небесни същества.

Първата сфера, в която човекът пристъпва е лунната сфера. По-късно той пристъпва в другите мирови сфери. За да подкрепя малко това, което искам да изложа, бих желал да начертая на дъската една схема. В момента на смъртта, човекът още принадлежи на земната сфера. Всичко онова, което може да обхваща земното знание няма значение за човека в този момент. На Земята ние имаме различни вещества, метали и други вещества. В момента на смъртта всичкото това диференциране престава. Всички външни твърди вещества са земни, а в момента на смъртта човекът живее в елементите земя, вода въздух и топлина. Няколкото дни след смъртта си той се намира в синята сфера, сферата на мировата интелигенция. Човекът вижда своя собствен живот, той се намира между земната област и небесната област. Няколко дни след смъртта, той пристъпва в небесната сфера, най-напред в сферата на Луната. В тази сфера на Луната като човек ние най-напред срещаме истински мирови същества. Те са още много подобни на човека; защото по-рано ние вече сме били на Земята заедно със съществата, които няколко дни след нашата смърт срещаме тук в лунната сфера. В моите книги, мили мои приятели, вие ще можете да прочетете, как Луната като физическо тяло някога се е отделила от Земята. Тя беше свързана с нея и след това стана самостоятелно световно тяло. Но не само физическата Луна се е отделила от Земята. Между хората на Земята някога живяха великите учители на човечеството, великите пра учители на човечеството, които донесоха първата мъдрост на хората от Земята. Тези пра учители нямаха физическо човешко тяло, те присъстваха на Земята само в едно етерно тяло. Когато човекът беше обучаван от тях, той възприемаше това вътрешно. След като тези велики учители известно време пребиваваха на Земята, заедно с Луната те се отделиха от Земята и сега образуват една колония на Луната, една колония от лунни същества. Тези пра учители на хората на Земята, които от дълго време са се отделили от Земята, срещаме като първите мирови същества няколко дни след смъртта.