Така преторското право като

Съвременното правно развитие в Европа е свързано с изграждането на единно европейско право. По този проблем са възможни два подхода – чрез кодифициране на първичното законодателство и създаване на общи за всички държави нормативни актове и по пътя на правоприлагането. Втората насока на развитие е по-гъвкава и по- адаптивна с оглед запазването на националната идентичност и специфики на отделните правни системи, свързана както с правните традиции, така и с държавния суверенитет. Тук хонорарното право на Древния Рим предлага много полезни идеи³⁴.

3. Да се върнем на проблемите на правото на хонорар. Доколко съществува такова субективно право в Древния Рим е твърде спорно, като се има предвид, че терминологично то не може да се означи по идентичен начин с хонорарното право, създавано от преторите (ius honorarium). Наред с това трябва да се имат предвид особеностите на хонорара като вид плащане за оказана приятелска услуга, знак на почест и уважение към определено лице и израз на благодарност и щедрост към него не само заради извършена работа ³⁵.

В този смисъл за хонорар се говори предимно в договора за поръчка (mandatum), който по определение е безвъзмезден консенсуален договор на добросъвестността³⁶. Така Улпиан изрично посочва, че това, което може да се предяви с иск, произтичащ от договора за мандат, е с цел почетно възнаграждение за оказана услуга или извършена работа:

  Терминът „honorarium” се извежда от лексемата „honor”. В повечето речници се посочват различни значения на думата „honor”, която, на първо място, означава чест, почит, уважение; съответно „honoris causa” се превежда като „от уважение, поради оказано уважение” ³⁷. Наред с това с този термин се означава почетна длъжност (amplissimus honor – консулска длъжност ), почетно звание, достойнство; възнаграждение, хонорар (напр. – medico honorem habere), жертва, жертвоприношение, благодарствен празник, хвалебна песен, химн; а в по-абстрактен план – украшение за почест (cinctus honore caput – увенчан с венец на главата), както и красота, прелест (напр. в израза oculis laetos afflare honores – придавам весел изглед). Глаголът „honoro” означава „уважавам, почитам, удостоявам, прославям”, а прилагателното „honorarius” обозначава едно лице или действие като почетно, което се прави или се дава в чест на някого.   

Според римските представи за officium юрисконсултите не се стремят към получаване на облаги или обогатяване въз основа на упражняваното от тях занятие. Напълно в реда на общоприетото е оказването на услуги, вкл. и под формата на съвети, между римляните, а единственият начин за овъзмездяване са даренията от клиентите, които могат да си позволят това. Така стои въпросът и с преподавателите по право дори в епохата на Домината, независимо от това, че постепенно се възприема виждането за дължимия хонорар за тяхната дейност, който е недостойно да се поиска, вкл. и по съдебен ред, но не е недостойно да се уговори предварително и да се получи. Във връзка с това е особено показателен един фрагмент от съчинението на Улпиан, посветено на съдебната дейност, в което той приема, че „управителите на провинции не следва да разглеждат дела и за отношенията с преподавателите по цивилно право; защото познаването на цивилното право е най-святото дело, което не може да се оцени парично, и може да се счита за безчестно присъждането по съдебен ред на това почетно възнаграждение, което е следвало да се предложи (доброволно) още в началото на това тайнство. Защото такова възнаграждение може да се приеме с чест, но е позорно да се иска по съдебен ред” ⁴⁰.

Това възприемане на дължимия хонорар по отношение на юристите извън водовъртежа на практиката е в основата на разглеждането на въпроса за възмездността на правните услуги на практикуващите юристи. Те съставят документи и формули, защитават интересите на клиентите си в съда и изнасят блестящи речи⁴¹. Но още от зората на правния живот в Рим достъпът до правосъдие не е еднакъв за всички римски граждани. Първоначално патроните, а по-късно и специално квалифицирани оратори и адвокати подпомагат гражданите при защитата на техните права и интереси – било пред римските магистрати, било пред съдиите и съдебните колегии. И ако по силата на патронатната връзка клиентът дължи на патрона си подаръци, част от имуществото си по завещание, а също и услуги, полагане на труд и пр., то за лицата, необвързани с такава зависимост, въпросът за заплащането на адвокатските услуги се проявява само в морален план. Напълно естествено е римските граждани да се подпомагат взаимно и по тази причина е недопустимо да се правят предметни дарения и да се получават суми от адвокатите и ораторите по съдебни дела. Това разпорежда Lex Cincia от 204 г. пр. н. е., който всъщност е плебисцит, приет по предложение на плебейския трибун Цинций Алимент. Законът не е снабден със санкция. Така даренията остават валидни, но могат да се оспорят. Например самият Цицерон, пламенно защитаващ Lex Cincia, всъщност не получава пряко хонорари за защитите си, но се заплащат или опрощават негови дългове, или му се предоставят пари за закупуване на къща, което е флагрантно заобикаляне на законовата забрана.

И тъй като адвокатската услуга изисква особени знания и умения, то още в края на Републиката се споменава за огромни хонорари на някои адвокати. Един от най- богатите римляни – юристът Марк Лициний Крас, има състояние, оценявано на 300 милиона златни монети. Друга форма на възнаграждение са легатите в полза на адвокати. Цицерон получава по този начин около 20 милиона сестерции, макар да не е патрон на лицата, които е защитавал в съда, и легатите спрямо него да не са задължителни.

Август неуспешно се опитва да възроди правилото на Lex Cincia, като издава сенатусконсулт, в който се предвижда четирикратен размер на глобата при получаване на дарения за адвокатски услуги – една част от нея се връща на клиента, а другата отива в полза на императорската хазна. Но тъй като тази тежка санкция веднага се превръща в средство за злоупотреба на клиентите срещу адвокатите, които са спечелили за тях процесите или на които трябва да се отмъсти за изгубения процес, сенатусконсултът е отменен под обществения натиск.

Клавдий на свой ред се стреми да обуздае създалата се ситуация, като въвежда максимален размер на адвокатския хонорар – 10 000 сестерции. Траян, от своя страна, предвижда изплащането на хонорари да става само след окончателното влизане в сила на съдебното решение, тъй като в много случаи адвокатите изоставят клиентите си насред процеса, след като са ги изнудили да им платят предварително. Юстиниан въвежда нови ограничения, но в полза на адвокатите при нарастващата неплатежоспособност и неграмотност на населението – той определя минимален хонорар от 100 ауреи, който да гарантира защитата на лицето в съда ⁴². Константин забранява договарянето между адвокат и клиент хонорарът да представлява част от размера на исковата претенция или на получената в процеса сума или имущество – pactum de quota litis. Той издава редица разпореждания, в които набляга на честта и чистотата на професията. Упоритото припомняне на тези ценности обаче е указател за практика в противоположен смисъл.

Римското право проявява удивителна стабилност във връзка с определянето на хонорара като извъндоговорно задължение. Той не се свързва непременно с договора за мандат, при който не се споменава изрично възнаграждение. Римската юриспруденция има колебливо отношение към заплащането при свободните професии. В зависимост от характера на упражняваната дейност може да се поставя въпрос за разновидност на договора за наем – напр. наем на работа (location – conductio operis faciendi), по който се дължи наемна плата (merces) или договор за поръчка (mandatum), за който може да се уговори извъндоговорно honorarium.

С уговарянето на заплащането се създава и особено правоотношение между адвоката и клиента. Но то не се определя като поръчка (mandatum), тъй като не е свързвано с извършването на фактически действия, а с цялостна фактическа и интелектуална работа в полза на едно лице. Още по-малко това правоотношение може да се свърже с договора за наем на работа, който се сключва предимно с работници, та дори и те да са с висока квалификация. Тъй като адвокатската дейност не винаги е резултатна, т.е. не винаги може да се постигне желаното в процеса, а и той може да не е за пари или вещи, а напр. за определяне на граници, за признаване на права, за налагане на забрани и пр., не е мислимо и притеглянето на правоотношението към наема на трудов резултат ⁴³.

Още от времето на Нерон се споменава за своеобразна тарифа на адвокатските възнаграждения, които трябва да са пропорционални на тежестта на делото. Но държавно регулиране в тази насока се появява едва при императорите след началото на ІV в.

В епохата на Принципата започва масовата практика на въвеждане на извънредна съдебна процедура, наричана cognitio extra ordinem, по вземания за издръжка и хонорари⁴⁴. Именно нея има предвид Улпиан, макар че само столетие по- късно тази процедура се налага като общ съдебен процес в държавата, а съдебните претенции за хонорари стават обичайно явление. Това се обосновава със значителните усилия на адвокатите по подготовката и участието в процеса, ориентирането в лабиринта от остарели, но неотменени правни норми, становища на юристите, множество и противоречиви императорски конституции и съдебни прецеденти. Освен това през Домината отпадат елементите на съсловна принадлежност на адвокатите – те, както и клиентите им, могат да имат всякакъв произход, вкл. и да не са римски граждани в републиканския смисъл на това понятие, тъй като от 212 г. император Каракала обявява всички поданици на територията на римската империя за римски граждани.

Постепенно хонорарът се отдалечава от първичното понятие за „honor”. Множеството злоупотреби на адвокатите и на клиентите са обект на любимите на римското общество сатири. Така римският поет-сатирик в края на І – началото на ІІ в. от н. е. Martialis 2.13. пише:

Et iudex petit et petit patronus, Solvas censeo, Sexte, creditori

Съдията иска пари и адвокатът също, Съветвам те, Сексте, да платиш на кредитора (си).45

Не е ясно дали в това се съдържа намек за корупция в съдилищата или само се засвидетелства практиката на възмездност на адвокатските услуги и на съдопроизводството по времето на Домината. И наистина, съветът е удачен, ако възнагражденията и съдебните такси биха надвишили сумата на дълга.