За този очерк



Дата10.02.2018
Размер69.45 Kb.
За този очерк:
По-младите членове на форума сигурно трудно могат да си представят научната атмосфера в институтите на БАН и катедрите на Университета от преди 20 години, когато за всяко писмо до чужбина трябваше да се вземе подписа на партийния секретар, решението за всяка командировка в чужбина, за откриването на всяка процедура трябваше да бъде предшествано от решение на партийното бюро. През 1947-1970 'активни борци против фашизма' с висше образование и склонност към научно познание бяха целенасочено въдворявани в системата на БАН и ВУЗ-овете за провеждането на партийната линия. Същевременно, голям брой протежета на висши политици бяха подслонени 'на сянка' в тези институции. По-късно, след като партийният контрол в научните институции бе напълно овладян, 'фасадата' се спазваше донякъде, но започна да се чувства че и КДС, разпространил пипалата си във всички области, играе съществена роля в кадруването.
Аз имах възможност да работя от 1962 до 1989 в непосредствен контакт с един типичен партиен функционер, да следя нейната кариера, нейната научна недобросъвестност, и невидимото й влияние и могъщество. Става дума за видния партиен функционер в БАН и по-късно ректор на ВХТИ-Бургас, Гергина Ангелова - активен борец против фашизма, партиен секретар в БАН, станала професор без да прочете нито една лекция, 'заслужил деятел на науката', носителка на множество ордени, включително 'Кирил и Методи I ст.', в определен период председател на ВАК. Не знам доколко тя допринасяше за провеждането на 'партийната линия', но знам че много допринасяше за сивотата, бюрократизма и примитивизирането на българската наука.
Всъщност, в научните институции такива хора по-лесно вирееха отколкото в много други области на икономиката и културата. Един 'заслужил' или 'народен' артист, 'заслужил' или 'народен' лекар, трябваше да има доста повече видими неща зад себе си. Като че ли в науката беше по-лесно. Мисля, че не напразно единственият лустрационен закон у нас след тоталитаризма (законът 'Панев') касаеше областта на науката.
Предлагам ви да прочетете един очерк, писан и публикуван във в. 'Демокрация' през 1996 г:

ЗАСЛУЖИЛ ДЕЯТЕЛ НА НАУКАТА
Една студентка по химия в Софийския университет през 1942 - бедно селско момиче - е раздвоена: дали да си учи уроците или да следи политиката, членувайки в РМС и БОНСС. През лятото на 1944 тя вече не се колебае - сега е моментът да се извлекат облаги от политиката по време на важни исторически събития. През август тя се скрива в родното си село, за да създаде необходимите контакти и да може да се появи на 10 септември като “партизанка от отряд “Народен юмрук”`. Естествено, незабавно влиза в партията, която я приема като верен кадър-висшист, който трябва да бъде използван за разгромяването и изместването на неблагонадеждните буржоазни висшисти в областта на природните науки.
Е, наистина, има една подробност - тя не си е взела дори половината изпити. Партията обаче поема задачата да обясни персонално на всеки професор, при когото трябва да се яви, колко важно е тя час по-скоро да се влее в строителството на отечественофронтовска България. Дипломата е изфабрикувана, тя е назначена в лабораторията на МВР. Но скоро партията решава, че може да я използва по-успешно.
През 1946-47 Българската академия на науките упорито отказва да приеме наложения от комунистите надзор чрез Министерския съвет и чрез закона за отстраняване от академията на “лица с фашистка и противонародна дейност”. Тя е внедрена като научен сътрудник на един от новосъздадените институти на академията със задачата да подпомага изграждането на партийния апарат в тази авторитетна организация, както и прочистването й от учени с “непрогресивни буржоазни възгледи”.
Директорът на тогавашния Химически институт на БАН, един от корифеите на българската органична химия (акад. Димитър Иванов - б.а.), е затруднен, когато от “най-високо място” го питат дали партизанката-химичка не заслужавала по-високо научно звание. Той решава да я прати да прави дисертация в родината на комунизма - Съветския съюз. “Отчитайки възможностите й, избрах за нея тема, свързана с химията на въглищата - област, която не изисква особени теоретични познания” - споделя по-късно старият академик.
Но четири години минават бързо и тя се връща с високото самочувствие на кандидат на науките. Вдига такава пушилка в института, че още на втория месец след завръщането й е направена старши научен сътрудник и шеф на самостоятелна лаборатория. Ръководителят на секцията, от която се отделя нейната лаборатория, дава специална почерпка на близки приятели, доволен че се е освободил от “жена, която не се спира пред нищо”. Стари професори от това време по-късно ще си спомнят: “За нея редът и дисциплината на научното мислене не съществуваха. Като всички, които знаят малко, тя подценяваше работата на другите - отделно че поставяше “класовия подход” във всичко и над всичко.”
Бил съм свидетел на нейни изказвания по научни съвети, когато тя си загубваше мисълта и започваше да реди термини и фрази-клишета от научната й област без логична връзка. Но тя трябваше да се изкаже и да припомни “какво партията и правителството изискват от нас, учените, на този етап”. В комунистическите си схващания тя напълно възприемаше уравниловката и не можеше да допусне, че някой от подчинените й по-млади сътрудници може да бъде по-талантлив и по-добър от друг. За нея те се различаваха само доколкото бяха в различна степен “благонадеждни” от класова гледна точка.
Тя обаче можеше да бъде и снизходителна към “класово обременените”. Можеше да бъде чута да казва например следното: “Вие знаете произхода на другаря Х, но отчитайки неговите знания и трудолюбие, партийният комитет реши да му гласува доверие и да го предложи за краткосрочна специализация в капиталистическа страна.” Следваха думи, с които се намекваше колко много другарят Х трябва да бъде задължен и благодарен на нейната комунистическа добросъвестност. Разбира се, тя не се срамуваше да бъде съавтор на произведения, написани от др. Х. А можеше да има и друг подход: В поверителен разговор с директора тя споделяше, че др. Х наистина има знания и трудолюбие, но че “въобще не може да работи с хора, че при неговия произход щяло да бъде много рисковано да му се гласува доверие”. Настъпва година на затворени врати пред др. Х. Обаче в един нов поверителен разговор с директора тя вече счита, че все пак би могло да му се гласува известно доверие. Тогава др. Х е съгласен да напише не само статия, но и цяла книга с нейно съавторство.
Като институтски партиен секретар или пък член на общоакадемичния партиен комитет тя, естествено, играе роля в раздаването на научни степени и звания. Тя самата скоро става професор, без да е прочела нито една лекция, без да е изнесла нито един сериозен научен доклад. Следват ордени, званието “Заслужил деятел на науката”... Общите приказки лесно аргументират получаването им. Но все пак БАН е твърде консервативна организация за неудържимия й възход.
И ето че през 70-те години се създава нов химико-технологически институт в провинцията. Тя е готова да поеме партийното доверие и партийното поръчение и да оглави това ново висше учебно заведение. Е, отначало не е твърде отракана да ръководи големи заседания, да докладва на министри и на окръжния партиен секретар. Много бързо обаче тя преодолява затрудненията, въвеждайки (дали инстинктивно или вслушвайки се в съвет?) два принципа на своето поведение: 1. “Преразказвай това, което казват онези, които са над теб” и 2. “Не предлагай решения - изчаквай те да бъдат взети от тези, които са под теб!”
Просто и ефективно: хем нямаш отговорности, хем си “личност с големи отговорности”. Използваш самолетите София-Бургас-София почти ежедневно, като трамвай; пиеш си уискито с Дража Вълчева по дамски (министър на науката и образованието по това време)... Понякога започва да ти се струва, че наистина си важна личност. Не забравяш и че си професор - желаещи да ти предлагат съавторство на научни изследвания колкото искаш. Е, наистина, времето все не стига с тези задължения... но в края на краищата, при този опит можеш да бъдеш полезен и с едно бегло прочитане на общата работа. Пък и съвет можеш да дадеш - да се цитират повече съветски другари, ето например, защо не са цитирани работите на Джумбаев и Сюняев (добри приятели от Баку)?
Годините минават, авторитетът расте. Вярно, че за тези от “горе” е необходимо от време на време нещо освежаващо - например идея за някакво мащабно мероприятие със силно стопанско значение. Най-добре идея за някакво производство, за нов завод например. Колко дейци са успели с този номер! Дори да вземат накрая наистина да построят завода - няма нищо страшно. Нашата система цени идеите, а не издребнява с неблагополучията. И тя започва усилено да убеждава Николай Жижев, окръжния партиен секретар, че от въглищата на мина “Черно море” може да се прави бензин. Икономическата сметка е съвсем приблизителна.
Неусетно се изнизват два последователни ректорски мандата. Оказва се, че законът не позволявал един и същи човек да бъде повече от два пъти ректор. Просто не й се вярва, че е възможно да изостави своите “отговорности”. Та хората толкова я искат! Такава несправедливост не може да произтича от някакъв си закон. За възникващия проблем е сезирано “най-високото място”.
Но събитията като че ли напук ускоряват хода си. 1989 г. съвпада с навършването на нейната пенсионна възраст…
***
Героят на този очерк сега си кара старините в родното село край Бургас. С добри пенсии (мъжът й беше генерал, свързан с КДС), апартамент в София, вила в Драгалевци, децата устроени - сега тя сади домати в двора си…
Спомням си пак последните години от неудържимата й кариера. През 1986, под влияние на Тодор Живковата инициатива за предоставяне на самоуправление на промишлените предприятия, в БАН научните сътрудници на институтите започнаха да избират институтските директори. В института по органична химия имахме чувството че е повял някакъв демократичен вятър. Трябваше да избираме измежду 4 кандидати за нов директор, от които - двама безпартийни. Всички, несвързани с партийните среди, имахме особени симпатии и надежди към един от безпартийните кандидати. Това беше Иван Юхновски, сегашният дългогодишен председател на БАН. Знаехме го като добър учен, често онеправдан заради някакво белогвардейско потекло. Не го пущаха да ходи до никаква капиталистическа страна, а сега изведнаж - кандидат за директор… Срещнах Гергина Ангелова малко преди избора. Предизвикателно и казах: 'Аз смятам да гласувам за Юхновски'. За моя изненада, тя усмихнато отвърна: 'Много добре. Партийният комитет официално не подкрепя никого, но ние считаме че другарят Юхновски би бил един добър директор...' Юхновски стана 'демократично' избрания директор на нашия институт.
Почти никой вече не споменава името на Гергина Ангелова в Института по органична химия. Тя си сади доматите на преклонна въздраст в Бургаското село. Но незнам защо съм убеден, че ако реши да вдигне телефона си и завърти на Председателя на БАН Юхновски, той ще се надигне от стола си и любезно ще каже: ”С какво мога да Ви услужа професор Ангелова…”


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница