Там възниква научното държавознание. Сократ, Платон и най-вече Аристотел след поражението в Пелопенеската война последователно формират една рационална концепция за държавата, основана върху анализ на социалната практика. Аристотел е бащата на държавознанието като теоретична наука. Той въвежда и термина “политика”. За да създаде своята концепция за държавата той е проучил над 150 полиса и е използувал нашироко трудовете на Сократ и Платон. За него държавата е част от моралния ред на обществото, а политиката е практическа етика.
3. Познанието за държавата през Средновековието.
През началото (V – ХІІ в.) на Средновековието самостоятелна наука за държавата не се развива. Причините за това са от една страна духовния климат на християнския свят (всичко е предопределено от бога и вечно и неизменно) и от друга страна незавидното фактическото положение на държавата (раздробеността след разпадането на Римската империя, “варварските” (племенните) кралства, напъните на Християнската църква да елиминира държавата и освен духовно, да добие и светско върховенство).
Борбата между духовната и светските институции възобновява интереса към теоретичното осмисляне на държавата. Появяват се и първите средновековни светски учения за държавата на Д. Алигери, М. Падуански и др.
4. Познанието за държавата през Възраждането.
Няколко тенденции се очертават тогава в държавознанието:
а) тогава се разграничава политиката от етиката. Решаващ е приноса на Н. Макиавели. Той отграничава “полезното” от “доброто”. Той превръща политиката в наука за полезното практическо поведение, в наука за “изкуството” да се управлява държавата;
б) преоткрива се връзката между държавата и правото. Заслугата това е на първите университети (Болонския – 1175 г., Париж – 1200 г. и т. н.), на първото специализирано юридическо обучение в тези университети и на първите правни школи – напр. тази на глосаторите. Възражда се през ХХІІ век интереса към римското частно право, към римските паметници на правото – Дигестите, Юстиниановия кодекс и пр. Появяват се първите юридически научни съчинения.
в) съществена роля изиграват и опитите за правна интерпретация на корпоративните общности (религиозни общности, общини, градове, съсловия, занаятчийски и търговски гилдии и пр.), които по това време играят водеща роля в светския и в духовния живот. Очертават се романистично и каноническо учение (тенденции) за корпорациите. Това подготвя изучаването на държавата като цялостна социална общност. Тези корпорации се разглеждат като правни образувания, като правен субект със свои юридически права и задължения, различен от съставляващите го граждани. Ражда се идеята за юридическото лице. По-късно и самата държава се интерпретира като такова. Средновековните легисти поставят правото като консолидиращ фактор за общността на мястото на търсения в Древността или наложен през Християнското Средновековие обществен идеал. На тази основа науката за държавата започва да се отграничава от политиката и да се разглежда част от науката за правото.
г) развива се схващането за публичното право, като сферата на неговото действие започва да се разглежда самостоятелно и отделно от политиката.
5. Възникване на съвременното теоретично държавознание.
То става благодарение на школата на “естественото право”. Според нейните представители (Гроций, Хобс, Лок, Пуфендорф, Спиноза, Монтескьо, Русо и др.) в центъра на обществения живот са естествените права на човека. За целта се обособяват два етапа в развитието на обществото – естествено състояние и гражданско състояние. Така държавата се интерпретира не като вечна божествена конструкция, а като самостоятелно естественоисторическо и конкретноисторическо социално явление, възникнало на определен етап от развитието на обществото и е свързана с т. нар. гражданско общество и т. нар. политическо общество. Като такова явление тя се нуждае от теоретично осмисляне чрез самостоятелна наука.
Първоначално държавата се обяснява като правен институт, чрез юридически основания. В основата на държавата според естествено-правната концепция е договора между гражданите. Тогава възниква договорната теория за произхода на държавата, според която нейната същност е да бъде обществен договор между индивидите за управление на общите дела с оглед зачитането на техните естествени и неотменими права. Но какъв е този договор, какво е неговото съдържание, какъв е неговия обхват и пр. са въпроси, търсенето на чиито отговори води до появата на държавознанието.
Постепенно се налага схващането, че науката за държавата следва да е самостоятелна наука, която да обясни битието на правото и извън правото, и извън политиката.
Първите систематизирани научни знания, които имат за самостоятелен предмет битието на държавата се появяват в Германия в края на ХVІІІ век и в началото на ХІХ век под наименованието “Общо учение за държавата” (Algmeine Staatslehre) от Роберт фон Мол и Макс Зайдел, като към държавата се упражнява социологически подход. По същото време същата проблематика в Австрия се излага в курсове, озаглавени “Общо държавно право” (Algemeine Staatsrecht) от Шлцер, Блунчи, Гербер, като към държавата се упражнява юридическия подход. Едва в началото на ХХ век, когато Г. Йелинек издава капиталния си труд “Правото на съвременната държава” двата подхода се обединяват и се утвърждава наименованието на новата наука – “ОУД”.
През края на ХІХ в. и началото на ХХ в. руската школа става водеща, като този процес спира по време на социалистическия строй..
6. Развитие на ОУД в България.
Още с основаването на ЮФ на СУ “Св. Кл. Охридски” през 1892 год. у нас по германски модел започва изучаването на “Общо държавно право” като отделна научна дисциплина. Първи учебен курс по тази дисциплина е издаден от проф. Ст. Киров в началото на ХХ век, който го разделя на две части: “Теория на държавата” и “Организация на модерната държава”. Проф. К. Соколов (той е и първи преподавател по новата дисциплина в ЮФ) издава курс “Общо учение за държавата” като първа част от по-обхватно съчинение “Държавно право”. Проф. Ст. Баламезов продължава същата линия. Своя курс по “Общо държавно право” той дели на “Общо учение за държавата или философия на държавата” и “Организация на модерната държава”. След него проф. Л. Владикин обособява научната дисциплина “Общо държавно право” на две части – “Общо учение за държавата” и “Организация на модерната държава”. За ОУД пишат и проф. Ефрангеров, акад. В. Ганев, проф. П. Стайнов и мн. др.
У нас по време на социализма ОУД не се развива. Нейната проблематика се изземва от други юридически науки. Съществува под съветско влияние т. нар. “теория на държавата и правото”. За държавата пишат проф. Я. Янев, проф. В. Цонев, проф. В. Захариев, проф. Н. Неновски, проф. Г. Бойчев, проф. М. Михайлова, доц. Л. Дачев и пр.
От началото на 90-те години на ХХ век у нас отново се възражда ОУД.
ІІ. РАЗВИТИЕ НА ПОНЯТИЕТО ЗА “ДЪРЖАВА”
1. Понятията са общи абстрактни представи за обектите в съзнанието. Те са форма на отразяване на света в мисленето, “Стъпала” на познанието в обективната реалност. В понятията се отразява степента на опознаване на обекта, като се разкрива неговата същност чрез определящите я признаци. Теоретичното познание означава понятията чрез определени думи – термини.
Понятията се развиват едновременно с разширяването на познанието за обекта.
2. Първите възникнали държави са наложили изграждане на първите понятия за тях и съответните думи за тяхното отразяване. Преходният характер на древните култури не позволява езикова приемственост и изключва от научен оборот тогавашните термини. Затова днес при обяснение на древните държави се използуват по-късно въведени термини.
3. Древногръцката политическа мисъл формира първите трайно възприети понятия и съответните им термини, които означават държавата като качествено нова организация на социалната общност.
Родовото понятие за държавата гърците обозначават с термина “полис”. Това е човешка общност, различна от общината и племето по начина на своето управление. В зависимост от това кой управлява, кой властва в полиса, гърците извеждат и различни понятия за формите на държавата – демокрация, аристокрация, плутокрация, охлокрация, тимокрация, монархия, олигархия, тирания, деспотия, политея и др.
4. Рим, който възниква като град-държава, обозначава себе си като civitas, което съответства на древногръцкото полис. С разширяването на римската държава се налага използуването на друг термин – република (res publicae), тъй като управлението на всички дела в новосъздадената общност се осъществява от свободните граждани на Рим, наричани publica.
Терминът “република” съответства на понятието за демократичното управление на Рим. От времето на Гай Юлий Цезар (втората половина на І в. пр. н. е.) демократичната форма на управление се замества с автократична. Управлението на обществените дела постепенно (особено след управлението на Октавиан Август) се изземва от едно лице. Консулът, който прави това, се нарича princeps (пръв сенатор), а държавата започва да се обозначава като principat. Постепенно принципсът присвоява абсолютната военновременна власт и започва да я налага и в мирно време, като става пълновластен господар. Новото състояние се обозначава като imperium, а консулът се нарича вече “император”, а държавата – империя.
5. През Средновековието за обозначаване на държавата се използуват различни термини, установени в Древна Гърция и в Древен Рим. Напр. през V век Авр. Августин обозначава държавата с цивитас и с регнум. През 809 год. Карл Велики определя себе си като император, а държавата си като империя. През ХІІІ в. Д. Алигери наричана държавата “монархия”. През 1575 г. Ж. Боден нарича държавата “република”, макар че възхвалява кралския абсолютизъм.
Основоположникът на модерната политическа наука Н. Макиавели слага ред в тази бъркотевица. Той пръв разграничава родовото понятие държава от отделните нейни видове – република или принципат. За определяне на родовото понятие той въвежда термина Stato, който извежда от латинската дума Status – състояние. Този термин отразява точно понятието за държавата, което той изгражда, а именно – политическо състояние, което почива върху отношенията между властващи и подвластни.
Този термин бързо добива популярност и се утвърждава като родово понятие за държавата. Всички основни европейски езици го възприемат.
6. В България първоначално за обозначаване на българската държава са се използували термини като “земя”, “хора”, “краище”. После държавата се схваща като територия, подвластна на владетеля, и започва да се обозначава с неговата титла – ханство, канство, княжество, царство и пр. Държавата била като патримониум на владетеля. Нямало разграничение между държавната хазна и личното царско съкровище.
Първите български владетели (хан Тервел) са получили от Византия титлата “кесар”. В българския език думата “кесар” постепенно преминава в “цар” и държавата започва да се обозначава като “Царство”.
След цар Симеон българските владетели (цар Иван Асен ІІ) започват да се наричат и “самодържец”, а цар Калоян дори обозначава себе си като император.
На базата на думата “самодържец” възниква и термина “държава” (от “държа”). Понастоящем с него изразяваме родовото понятие за държава.
