Записки по общо учение за държавата

13.2. След победата на буржоазните революции на мястото на вертикалната (съсловна) политическа организация се установява хоризонтална (равнопоставена) организация, основаваща се на политическите партии.

От друга страна установяването на един титуляр на властта (народа, нацията) води и до единство на властта, което изключва разделянето й и поделянето й на различни власти по политически признак.

Затова идеите на Монтескьо се модернизират. Съчетава се разделянето на властта с нейното единство и с единството на нейния титуляр.

Разделението на властта става организационно като разделение на управлението, разделение между институциите, осъществяващи държавната власт.

14.1. Разделението на властите не е еднопластово. Първо, има разделение между суверена и субекта. Второ, това е класическото разделение на властите между различните държавни органи.

Суверенът участвува по два начина в осъществяването на властта – чрез избори и референдум.

Първия аспект на разделението на властите е всъщност разделение на участието в управлението между суверена и държавния апарат.

Вторият аспект на разделението на властите допълва първия. При него държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна. Освен това държавните органи се разделят на представителни и на органи, които управляват без делегация. Това последно деление е от значение за формите на държавно управление.

14.2. Съществува спор дали разделението на властите е всъщност разделение на функциите. Някои автори считат, че функциите са повече от т. нар. власти. Конституционният съд и президентът в България, да речем, не попадат в класическите власти, но имат държавни функции.

Други считат, че всяка власт е функция, но не всяка функция е власт. Властите се обособяват само според битиетата на закона, доколкото съвременната държавна власт е юридическа власт.

Всъщност функция и власт се дефинират, извеждат по различен начин. Функциите са насоки в дейността. Формите на дейност на държавния апарат са съдържание на функциите. Функциите са рамки на управленската дейност. Властите показват какво извършва държавния орган, каква е неговата основна дейност. Затова всяка власт е и част от функция на държавно управление.

Властите трябва да се разглеждат не като дейности на държавни органи, а като правомощия. Държавният апарат като субект на властта действа като представител на суверена. Има държавни органи, които осъществяват властта на суверена пряко по негова делегация. Те са представителни органи. Има и държавни органи, които действат по служба. Те не са представителни. Първите осъществяват власт, те са власти. Вторите не са. Те осъществяват само функции.

14.3. Учението за разделение на властите се развива непрекъснато.

Всъщност разделение на законодателната от изпълнителната власт е налице само в президентските републики и донякъде при силни полупрезидентски режими.

При парламентарните републики има друг разделение. Парламентът е “власт”, а “изпълнителната власт” – осъществява само дейност. В този смисъл у нас в България има само две “власти” – на парламента и на президента. Всички останали държавни органи осъществяват ex officio определени дейности.

Но суверенът по този начин губи контрола си върху изпълнителната и съдебната “власти”. Това е недопустимо.

14.4. Спорен е и въпроса за характера на мандата на народния представител. Диспозитивният мандат изключва контрола върху дейностите. Той е приложим само там, където суверенът може да упражнява контрол върху изпълнителната и съдебната “власти”. Ако такъв контрол не може да се упражнява от суверена, то мандатът трябва да бъде императивен. Императивният мандат поддържа жива връзката между суверена (избирателите от съответния район) и представителното тяло, докато свободният мандат по начало я прекъсва.

Различието между власти и дейности предпоставя и неравенството между тях. Те не са равнопоставени нито по основание (упълномощаване), нито по предмет на дейност. Върховенството на закона означава и върховенство на законодателния орган.

Властите трябва да се възпират, да се балансират. Но парламентаризмът в много случаи обезсмисля разделението на властите, тъй като парламентарното мнозинство приема законите, избира правителството и участвува във формирането на държавната власт. Когато парламентарното мнозинство е еднопартийно, институционалното разделение на властите се събира в партийното управление.

Правовият ред на буржоазната държава. Концепцията за правовата държава. Разграничаване на законовата от правовата държава.

ПРАВОВАТА ДЪРЖАВА

Явлението “правова държава” се обозначава на различните езици и правни култури по различен начин. Така например в Германия се говори за “Rechtsstaat”, във Франция - за “Le priciple de Legalite et La Suprematie de la Regle de Droit”, а също и за “L'Etat de Droit”, в САЩ - за “Government under Law” или пък за “Rule of Law”, в Англия - също за “Rule of Law”, както и “Supremacy of Law”, в Италия - “Stato di diritto”, в ОНД (Русия) - за “правовое государство” и т. н.i

Когато става дума за “правова държава” (Rechtsstaat) най-често се набляга на различни страни на общо взето едно и също явление - правовата форма (начин) на осъществяване на политическата власт в политическото обществоii; форма, която изключва произвола и субективизма в упражняването на властта и която изисква действията на политическите субекти да бъдат съобразени с правото. Така например, типично за немската доктрина в това отношение е определението на К. Щерн: "правова държавност означава осъществяване на държавната власт въз основа на издадени по конституционен ред закони за целите на обезпечаването на свободата, справедливостта и гарантираността на правото"iii.

Зараждането на доктрината за правовата държава датира от края на ХVII и началото на ХIХ в., и е свързано с имената на К. Велкер, К. фон Ротек, Р. фон Мол, В. фон Хумболд, Л. фон Щайн, И. Кант, Г. Хегел и др.iv Те превръщат идващите от древността идеи за правова държавностv в стройна теоретична конструкция, изразяваща интереса на новата буржоазна класа да създаде такъв начин на действие на държавната власт, който да отговаря на условията на пазарното общество. Нейният първоначален вариант, наред с другото, според повечето от посочените учени предполагало държавната дейност да се подчинява на конституцията и законите, приети от парламента, а изпълнителната власт да е изцяло подчинена и отговорна пред него. Съдебната власт не трябвало да твори правото, а само точно да прилага установеното от парламента. Самото право, обаче, се схващало етатистки, като творение на държавата. Чрез него държавата сама и доброволно се самоограничавала. Правовата държава се схващала повече като позитивноправова, а не толкова като естественоправова държава.vi

В последващите свои френски, испански и италиански варианти (явяващи се основни нейни днешни варианти въобще), доктрината за правовата държава, за разлика от първоначалния свой немски вариант, предполага не толкова самоволно самоограничаване на държавата отвътре, колкото ограничаването на държавната власт отвън, а именно - от естествените и неотменими права и свободи на човека и на неговите общностиvii. Това схващане безспорно представлява значителен принос в развитието на теорията за правовата държава, прерастване на разбиранията за нея от позитивноправни във естественоправни (или с други думи продължаване на линията, заложена в доктрината за правовата държава от Кант).

Идеята за правовата държава от самото си създаване досега и особено след Втората световна война се ползува със значителен авторитетviii. Много държави дори са се самоквалифицирали в своите конституции като правови (Германия, Испания, Бразилия, България и др.). Дори Чили и Германия по времето на фашистките диктатури в тях в конституциите си се нарекоха правови - факт, който в значителна степен пред сравнително широки обществени кръгове компрометира и обезцени това понятие.ix

Интересно е това, че през началото на 20-те години на нашия век в СССР също е имало опити младата тогава съветска държава да бъде наречена правова държаваx. Но небезизвестният съветски политически лидер Л. М. Каганович в 1930 год. окончателно пресякъл тези опити, като заявил, че "правовата държава е буржоазна измислица и заблуда за народа, и поради това социалистическата държава не можела да бъде правова"xi. В последвалите дълги десетилетия съветската правна наука, както точно отбелязва В. Ступишин, "за правовата държава се сещала само за да я обругае"xii. Едва с настъпването на т. нар. преустройство в СССР се заговори отново в позитивен смисъл за превръщането на съветската държава в правова. Нещо повече, идеята за правовата държава застана във фокуса на тогавашното съветско теоретико-юридическо мислене,xiii а под негово влияние - и в правните доктрини на бившите социалистически страни, включително и България.
Впоследствие възприемането на идеята за примат на правото в рамките на една държава, се свърза с не по-малко важната и развиваща се отделно, макар и не самостоятелно, идея за примат на правото в международните отношения; заговори са дори за т. нар. “общо европейско правно пространство” върху основата на общността на европейските правови държави, в което пространство да господстват утвърдените принципи на международното право.xiv

Сходно е и развитието на идеята за правовата държава и в българската правна наука. Възприемането в нея на тази идея, започнало още през края на миналия век и утвърждаването й като идеал през цялото съществуване на буржоазната ни държавност, бе преустановено след 9. IХ. 1944 год. под влияние на съветската правна и политическа наука. Едва през последните десетина години то бе възродено с необходимата му доза внимание.xv

Трябва обаче да се отбележи, че не всички сериозни изследователи на държавността приемат идеята за правовата държава. Характерни в това отношение са възгледите на позитивистите. Така например, според най-яркия им представител Ханс Келзен изразът "правова държава" всъщност е тавталогия (плеоназъм), доколкото държавата не е нищо друго освен правов ред.xvi Това, разбира се, не означава, че позитивистите отричат същността на идеята за правовата държава като идея за съществуване на ограничения за всевластието на държавния апарат.

ХАРАКТЕРИСТИКИ НА СЪВРЕМЕННАТА ПРАВОВА ДЪРЖАВА

Днес в политико-правната литература се сочат множество съставни елементи на правовата държава. Най-често за такива се обявяват: върховенството на Конституцията (като особен закон), водещата роля на закона (схващан като акт на парламента); изискването за неприкосновеност на естествените и неотменими права на човека; разделението на държавните функции ("власти"); съдебният контрол за конституционосъобразност на законите и за законосъобразност на подзаконовите актове; обвързаността на всички държавни органи със правото и закона; съразмерността на действията на държавните органи на реалните обстоятелства; съдебната защита за правата на гражданите; многопартийната система; взаимната отговорност между гражданина и държавата; защита на правата на останалите в малцинство; обезпечаване на суверенитета, на върховенството на държавата в обществото спрямо другите политически организации; обезпечаване на върховенството на позитивното право сред другите нормативни регулатори; съответствие на позитивното право с правото (доколкото някои автори разграничават двете неща); обезпечаване на безпрепятствената реализация на правото чрез преустройство на съдебната власт; използуване на общопозволителния тип правно регулиране; усъвършенствуване на процесуалните позитивноправни норми; установяване и гарантиране чрез закона на обективно необходимата мяра на свобода; фактическа реализация на правовия закон, и др.

Степента на реализация на всички тези изисквания и критерии за това една държава да бъде наречена правова, е различна за различните държави в различните етапи на тяхното развитие. Ето защо може да се говори за степени на правовост на държавата или за стадии на правовата държава. Самата правовост на държавата е не само и не толкова моментно състояние, колкото процес. Тя не е някаква неизменна характеристика, която може да се завоюва веднъж завинаги. Всяка държава е правова само тогава и дотолкова, когато и доколкото в нея и в политическото общество, което тя обединява, се реализира обективно необходимата мяра за социална свобода на социалните субекти.

В този смисъл напълно неправова държава няма, както няма и изцяло правова държава. Във всяка държава законодателството допуска известна защита на обективно необходимата мяра на свобода. Но в никоя държава тази мяра на свобода не е напълно осигурена от държавата и не е налице в политическото общество в пълна степен. Затова стремежът към правовата държава е своебразен вечен "стремеж на Човечеството към свобода".xix Правовата държава не се провъзгласява; тя е процес на постигане на свободата на социалните субекти. Според мен никак не съответствува на реалните тенденции твърдението на З. Петери, че "историческият път на идеята за правова държава има своя линия на развитие, която може да се охарактеризира като обедняване на съдържанието на идеята за правова държава".xx Напротив, движението на националните политически общества към правовост на държавността е процес на обогатяване и разширяване на съдържанието на идеята за правовата държава, процес на нарастване на сферата на реализация на обективно необходимата мяра за социална свобода на социалните субекти. Това ясно проличава когато се разглежда историческата еволюция на идеята за правовата държавност в отделните национални правни системи, правни семейства и доктринални школи.

Така например, в английската доктрина върховенството на правото (Rule of Law) един от основополагащите принципи на английската политическа и правна система, наред с този за върховенството на парламента. Понастоящем той продължава да предизвиква оживени полемики. Те са предпоставени от това, че никога в английското право не е имало точно определение на принципа на върховенство на правото. Имало е дори период, в началото на ХIХ в., когато под влияние на изгряващия тогава юридически позитивизъм тезиса за примата на правото означавал разглеждане на установяваното от човешкия разум право като първооснова на цялото общество.xxi Най-често обаче под върховенство (господство) на правото се разбира върховенство на общото право, създавано от съдиите (common law) и по-малко на статутното право, създавано от законодателната и изпълнителната държавна власт. Най-важна гаранция за обезпечаване на това върховенство била дейността на съдилищата.

Що се отнася обаче до съдържанието и значението на принципа за върховенство на правото, то във въздигналото го англо-американска правна теория има различни мнения: от апологетични до непризнаващи го. Така например, според А. Дайси, чиято трактовка на този принцип безспорно е най-важната, но и най-дискутираната и спорната в английската правна доктрина, господството на правото означава поне три неща: а) преобладаване на правото над произвола; б) винаги да се прилага правото, всички да са равни пред него; и в) правото да се създава преди всичко от съдиите, те да могат да защитят всяко право. А. Дженингс пък схваща господството на правото преди всичко като просто съществуване на публичен ред. Но за него то означава още и демократично, съобразено с конституцията държавно управление. За Ярдли върховенството на правото е начин на ръководство за държавните органи. За Макдермот то е: а) изискване за уважение към правото, и б) ръководен принцип, философия, атмосфера, традиция на английското право. С. де Смит пък направо заявява, че доктрината за господството на правото не заслужавала анализ, като основание за това му давали както многочислените случаи на нарушение на правото в английската действителност, така и наличието на толкова много тълкувания на този израз - върховенство на правото, - че той губел всякакъв смисъл. Затова той трябвало да се възприема просто като изискване за съществуване на легитимна основа за осъществяване от политиците и от длъжностните лица на техните пълномощия. Воден от подобни мотиви и желаещ да наблегне на правовото осъществяване на държавната власт, Н. Джонсън заявява, че "овехтялото "върховенство на правото" трябва да бъде допълнено и оживено от категорията "правова държава (State under Law)".

Това схващане на Н. Джонсън трудно може безрезервно да се приеме. Категорията господство (върховенство) на правото достатъчно добре може да отрази както, първо, изискването отделните правни субекти да се подчиняват на правото, така и, второ, необходимостта държавата да действува в рамките именно на правото, а не просто в рамките на установените от нея позитивни норми.

Върховенството на правото действително предполага правова държавност, правово осъществяване на политическата власт, така както е склонно да го тълкува континенталната правна доктрина. Но, както се подчертава в англо-американската правна доктрина, върховенството на правото не се изчерпва само с правовото осъществяване на политическата власт, на политическата дейност. То предполага и правово, т. е. съобразено с обективно необходимата мяра на свобода, осъществяване на всички дейности в гражданското общество. Ето защо използуването на термина "върховенство на правото" (Rule of Law, Supremacy of Law, Le Principle de Legalite et la Suprematie de la Regle de droit) дава повече предимства и методологични възможности в сравнение с по-тясното (обвързано най-вече със правовото осъществяване на държавната или на политическата дейност) понятие "правова държава" (Rechtsstaat, Government under Law, State under Law, L'Etat de Droit). Тази особеност на смисловите оттенъци на двете понятия не случайно е довела до възприемане, превръщане и доразвитие (преди всичко от новите национални правни системи) на немската доктрина за правовата държава във по-широката и по-точна съвременна, общочовешка доктрина за господството, върховенството на правото.xxv Разбира се, за това в значителна степен е допринесло и подчертаното разграничаване в семейството на общото право на съвършеното (естествено) право и несъвършения (позитивен) закон. Същевременно протича и обратния процес. Правовата държава вече не се разглежда само като съобразеност на дейността на държавата с правото, но и като държава, чиято цел е осигуряване на върховенството на правото, на обективно необходимата мяра за свобода.

С оглед на всичко това в настоящия труд понятията правова държава и върховенство (господство) на правото се употребяват изключително като синоними, т. е. в смисъл на правово, а именно - съобразено с обективно необходимата свобода, - осъществяване на дейността на социалните субекти, като правовата държава не се схваща само в традиционния смисъл като правова държавност, а и като правово общество, като общество на свободата.

Върховенството на правото в крайна сметка означава да се постигне такова обществено състояние, в което всички социални субекти да действуват съобразно с обективно необходимата им мяра за свобода на техните действия. Върховенството на правото е необходимо за да се запази и развива обществото. То се налага от социалните закономерности, стоящи зад него. Ето защо, веднъж осъзнато, върховенството на правото става един от идеалите на човешката цивилизация. Нещо повече, не са малко авторите, които считат, че понятията "либерална демокрация", "истинска демокрация", "конституционализъм", "господство на правото" и пр. са почти синоними

Функции на съвременната държава.

ФУНКЦИИ НА ДЪРЖАВАТА

1. Характеристика на функциите на държавата.

1.1. Същност.
Функциите на държавата са предопределяни от социалната същност и задачите на държавата нейните основни направления на дейност по разрешаване на тези задачи.
Функциите на държавата изразяват нейното социално предназначение, нейното обслужване на общите интереси на обществото. Социалното предназначение на държавата се определя от множество фактори, най-важен от които е волята на народа.
Функциите се развиват заедно с развитието на държавата. Те се появяват и изчезват в зависимост от историческите задачи пред държавата. Съществува тенденция към увеличение на функциите на държавата.
В зависимост от историческия етап на развитие една или друга функция придобива приоритет.
Съществуват различни концепции за това с какъв интензитет да се осъществяват държавните функции. По важни са:
- консервативна;
- либерална;
- социалдемократична;
- комунистическа.

1.2. Характерни черти.

1.3. Съпоставка с други сходни явления.

1.3.1. Съпоставка с функциите на отделните държавни органи.
Последните представляват реализиране на компетенциите, на правата и задълженията на отделните органи в съответствие с тяхното място и предназначение в държавния механизъм. Функциите на държавните органи се определят от самата държава посредством специални юридически актове, а функциите на държавата не зависят от волята на самата държава.

1.3.2. Съпоставка със задачите на държавата.

1.3.3. Съпоставка с политиката на държавата.

2. Видове държавни функции.

Функциите на държавата са най-различни видове, тъй като дейността, която държавата осъществява е в най-различни направления.

По-важни деления на функциите са както следва:

2.1. Според значението им за правото:

Съвременната държава осъществява 4 (юридически) функции:

2.1.1. Правотворческата функция се осъществява основно в 2 форми на дейност:

Последната се осъществява с цел да се организира изпълнението на законите, да се даде първична уредба на неосновни обществени отношения или на отношения с временен характер или пък при уреждане на ведомствени отношения.

Ако приемем, че съдебната практика играе роля на източник на правото, то тълкувателната дейност на ВКС и на ВАС представлява трета форма на дейност, чрез която се осъществява правотворческата функция на държавата. Но следва да се има в предвид, че правовият ред не е спонтанен, докато съдебните решения са. Съдебните решения също така признават или не права и задължения, установени от закона. Освен това съдът дава правата, законът дава правото.

2.1.2. Изпълнително-разпоредителната функция на държавата се осъществява чрез:

Издаването на индивидуални административни актове е пряко свързано с прилагането на закона. То става в:

Макар и по изключение, правомощия да издава актове, приравнени на индивидуалните административни актове имат и органи на съдебната власт. Така конститутивните решения на съда в рамките на административното правосъдие играят роля на административен акт.