Златните плочи на харати ернст Мулдашев

- Този вятър не е ли дяволски? - попитах за последно монаха, който вървеше зад нас.

- Не, не е. Това е добър вятър. Чак на дяволското езеро ще е зъл.

Щом се натоварихме, отново се обърнах към него:

- Как се казвате?

- Тленнурпу - извика той.

Разбирах, че непременно трябва да поговорим още веднъж за Мястото на гладния дявол.

А сега ни очакваше дяволското езеро.

Дяволското езеро

- Спри, да те вземат мътните! Не завивай! Донт търн! - зави­ках, смесвайки езиците, когато Лан-Вин-Е сви към брега на Ракшас. Предните колела на джипа забуксуваха и затънаха в пясъка.

- Тату, преведи му да спре и да не се приближава към брега. Ще отидем пеш. Остава ни не повече от половин километър.

Над дяволското езеро наистина се вихреше силна буря. Тъмно­сините вълни с грохот заливаха брега. Студеният пронизващ вя­тър упорито отмяташе нахлупените върху главите ни качулки.

-Ама че отвратителен вятър! - изхриптя Селиверстов, измък­вайки лодката от калъфа.

- Да не влизаме, а? Все пак това е дяволското езеро - дръпна ме за ръката Юсупов, опитвайки се да надвика грохота на вълните.

- Няма как, Рафаел, край брега водата е смесена с пясък зара­ди силното вълнение. Трябва да навлезем навътре и да вземем вода за пробите. Няма да е лесно, но не виждам друг начин -заявих аз, приготвяйки двайсет специални шишета и уреда за взе­мане на вода.

Селиверстов вече надуваше лодката.

Аз самият, обзет от съмнения, се питах - струваше ли си да рискуваме? И да се отдалечаваме навътре при такава буря? Ами ако се нагълтаме с тази... дяволска вода!

Научното любопитство обаче ме тласкаше напред. Зад гърба си вече имах една хималайска експедиция, когато на височина 5300 и 5600 метра, водени от легендата, намерихме два вида вода, из­ползвана от йогите - „мъртвата", за да изпаднат в сомати, и „жи­вата", за да излязат от него. Лабораторните изследвания посочиха, че „мъртвата" засилва самопроизволното загиване на клетките (апоптоз), докато „живата" е с принципно противоположно дейст­вие, т.е. усилва жизнеустойчивостта на клетките. Тези резултати бяха толкова сензационни, че тук, на дяволското езеро, не можах­ме да се въздържим от изкушението да вземем проби, за да ги срав­ним със свещената вода от езерото Манасаровар.

Изпреварвайки събитията, ще кажа, че ние наистина ги изслед-

вахме, но за разлика от „живата" и „мъртвата" вода в Хималаите тук получихме отрицателен резултат. При опити за въздействие върху апоптоза на клетките в Уфа, демоничната и свещената вода се оказаха неутрални. Легендата, разказана от монаха Тленнурпу, че водата от Ракшас проявява дяволски свойства само на езерото и ги губи извън него, сякаш се оказа вярна.

- Лодката е готова. Шефе, слагай гумените ръкавици и внима­вай много-много да не я докосваш тази... вода - изкомандва Селиверстов.

Погледнах лодчицата, изработена по наша поръчка в уфимския завод за гумено-технически изделия „АО УЗЕМИК", и специално конструирана за силна буря от младия инженер Емил Фатхутдинов, и въздъхнах:

- Е, лодчице, дръж се! Казват, че езерото гълта не само хора, а и лодки.

Селиверстов грабна веслата. С усилие избутах лодката и като се затичах по плиткото, я забих в половинметровата вълна, задъх­вайки се от липсата на кислород. Втората, по-висока вълна, ни за­ля от главите до краката и напълни устата ми.

- Греби, Сергей! - изплювайки водата, едва успях да извикам аз, без да забравям за дяволските й свойства.

- Греба, шефе, греба! Дано само не ни обърне странично към вълната, защото ще се озовем във водата.

- Трябва да се отдалечим на 150 метра от брега и там да се задържим на едно място, докато събера цели двайсет шишета вода от дълбините. Дръж, Сергей!

Отплувахме все по-навътре. Лодката се люлееше от яростните и студени вълни, периодично заливащи ни отгоре. Постоянно изгребвах водата с изрязана пластмасова бутилка.

- Шефе, от кръста надолу съм напълно мокър, плувам в дявол­ска вода, а пък все още не съм женен.

- И аз съм мокър точно там, а не бих искал... Ама че сме идиоти - гумени ръкавици сме сложили, а вече целите сме мокри. Нищо, Сергей! Важното е духът да е здрав!

- От брега вълните ми изглеждаха ниски, а тук сякаш китове настъпват срещу нас. Люлее ни метър надолу, метър нагоре. Ше­фе, ти страдаш ли от морска болест?

-Не.

Когато се отдалечихме от брега на 150-200 метра, свалих гуме­ните ръкавици и пристъпих към задачата си.

- Шефе, побързай с пробите. Вятърът като че ли се усилва. Ед­ва удържам лодката, вълните се опитват да я обърнат.

- Старая се, Сергей! Вече съм напълнил дванайсет шишета. На­лага се и да изгребвам водата - жалко, че нямам трета ръка.

В един миг вятърът утихна и в настъпилата тишина ясно чух гласа на Селиверстов:

- Чуваш ли, появи се някакво свистене? Да не би лодката да се е спукала?

Потупах с ръка бордовете й.

- Не, всичко е нормално и точно.

Свистенето навяваше страх, засили се и прерасна в див вой. Бях приключил с пробите и се извърнах. Огромна вълна се приближа­ваше към нас с бясна скорост.

- Сергей! Удържай носа на лодката!

- Вятърът духа от всички страни, започва да ни върти! Дръж веслото!

Промених позицията си и се хванах за едното весло. И двамата се стараехме да удържим лодката с носа срещу вълната. В този миг тя ни заля.

- Ненапразно казват, че това езеро поглъща - чух гласа на Се-ливерстов.

Лодката се измъкна изпод вълната, пълна с вода. Торбата с про­бите плуваше зад мен, Селиверстов седеше на дъното, потънал до кръста във вода.

- Не трябва да изгребваме водата от лодката! Така е по-устой­чива, бордовете й са по-мощни! Браво, Емиле, добре си я констру­ирал! - извиках аз.

- Шефе, приближава още една! Чуваш ли свистенето? - извика в отговор Селиверстов. - Няма да стигнем до брега!

Вдигнах глава и видях нова грамадна вълна. Тя набъбваше и ставаше все по-висока. Изведнъж забелязах, че... средното ниво на езерото сякаш се издигна над нас.

- Какво става? - извиках аз.

- Езерото ни... гълта! - изхриптя Селиверстов. - Шефе, когато вълната приближи, ще ни обърне вертикално и ще ни захлупи! Трябва да я пробием с лод­ката!

Едва удържайки веслото с едната си ръка, аз се обърнах към Селиверстов и като се проснах вър­ху него, подадох гла­вата си пред носа на лодката. Той се изви встрани и също про­веси глава. Грамадна­та вълна ни удари, с клокочене ни подми­на, а трясъкът й се разпадна на хиляди болезнени иглички,

които отекваха в ушите ни. Когато през затворените си клепачи усетихме светлината и отворихме очи, Селиверстов с бясна ра­дост изрева:

- Пробихме я! И тя ни изплю на повърхността! Езерото не мо­жа да ни глътне! А му се искаше, мамка му!

- Хайде към брега! - изхриптях в ухото му. - Трета вълна няма да издържим. Дяволите да ги вземат останалите осем проби! Ще ни стигнат и дванайсет.

- Шефе, дръпни се назад, че кърмата се надигна. А и нашите глави са почти под водата... А тя е дяволска все пак!

Бързо се смъкнах от Селиверстов, след което лодката зае нор­мално положение.

- Водата в лодката се разплисква, когато се движим - забеляза Селиверстов.

- Хвани двете весла и греби към брега, колкото сили имаш! А аз ще се опитам да събера в другите шишета проби от повърхност­та! Няма време да използвам уреда! Тъкмо ще имаме материал за сравнение. Иначе третата вълна ще ни настигне.

Напипах торбата с празните шишета с ясното съзнание, че во-

дата можеше да я е отнесла вече. Открих я замотана около левия ми крак. Със замръзнали пръсти отвинтих капачките и напълних шишетата. Тъкмо бях напълнил шестото и Селиверстов изрева:

- Отново чувам свистенето, а до брега остават още 50 метра. Изпуснах недопълненото шише, обърнах се, впих ръце в едно

от веслата и двамата мощно загребахме.

Третата вълна ни настигна почти на бреговата ивица. Разпадай­ки се на плиткото, тя повдигна лодката и ни изхвърли на пясъка.

Равил и Рафаел притичаха към нас. И двамата ни носеха сухи дрехи.

- Приятели! Няма да се преобличаме! Изпразваме лодката, хвър­ляме я в багажника, взимаме бутилките с водата и бързо се насоч­ваме към езерото Манасаровар! - заявих гръмогласно, макар гро­хотът от вълните да беше намалял.

- Защо? Преоблечете се! Студено е!

- Не, по дяволите! Със Сергей трябва да...

- Какво?

- Да неутрализираме дяволската вода от нашите дрехи със све­щената вода на Манасаровар. Хайде по-бързо!

Като видя превъзбудените ни лица, Лан-Вин-Е запали веднага и за няколко минути пресече петкилометровата, равна като плато падина между езерата.

- Цялата задна седалка се просмука! - въздъхна Селиверстов, като отвори вратата.

Край свещеното езеро Манасаровар

- Какво безветрие! - промълви слезлият пръв от колата Равил. - Какво спокойствие! Вижте, езерото е гладко като огледало!

- Сергей! Хайде да се изкъпем! Облечени... - настоях аз. Мокри до кости, навлязохме навътре в езерото Манасаровар.

- Шефе, тук ще се наложи да вървим половин километър, дока­то стигнем до дълбокото.

- Лягай, ще се изкъ­пем тук.

И двамата цопнахме, като се изтъркаляхме по дъното, размътвайки во­дата.

- Да не забравиш да си измиеш лицето, Сер­гей! И устата! Очите съ­що - мушни си главата под водата, отвори ги и мигни няколко пъти.

- Добре де, добре!

Полежахме още мал­ко в ледената вода и съв­сем вкочанясахме. Пос­ле излязохме на брега, за

да се преоблечем в сухи дрехи.

- Преобличай се, Сергей! Какво чакаш?

- Да изтече водата.

След като се преоблякохме, ударихме по една малка водка за сгряване.

- Ама това си е чист спирт! Няма да го разреждам. Премръзнал съм - каза Селиверстов.

После отново напомпахме лодката. Равил я занесе до брега на Манасаровар и я изплакна със свещената вода. Докато приготвих шишетата за водните проби, лодката изсъхна.

Обути в сухи маратонки, със Селиверстов се качихме в лодката и се отдалечихме от брега. Духаше слаб западен вятър, но вълни нямаше. Повърхността беше абсолютно гладка като тепсия.

След 150-200 метра взехме двайсетте проби свещена вода и се върнахме.

- Момчета, хайде да се снимаме до свещеното езеро! Заедно с нашата лодка, която ги спаси! - Равил посочи мен и Селиверстов. - И с руското знаме!

Аноракът ми беше изсъхнал. Облякох го за красота. Снимахме

се в лодката с руското знаме.

Топлият спомен за далечната Родина стисна сърцата ни.

Отдалечих се от момчетата, застанах на брега и се загледах в Манасаровар. Западният вятър продължаваше да духа слабо, а све­щеното езеро беше спокойно. То наистина ме караше да се чувст­вам умиротворен и благ.

Кой знае защо обаче ми беше тъжно. Неочаквано и за мен са-

мия се отдадох на тъгата, усещайки нейната сладост. Тялото ми се разгорещи и вече не се задъхвах от разредения въздух, а тъгата ме успокояваше, сякаш ме отвеждаше в безкрайната далечина. Там господстваше непозната и грандиозна жизнеутвърждаваща сила. Пред нея различните светове, в това число и нашият, изглеждаха малки и обикновени - те се сменяха като шарени картинки. Нераз­бираемият израз „Това е свято" периодично се появяваше в глава­та ми и тутакси изчезваше, оставяйки след себе си искрящата сле­да на преклонението. Осъзнавах, че и ние, малките триизмерни хо­ра, също сме създадени от някого и че пред нас се простира безк­раен път, по който трябва да се изкачим там, където е невъзможно да се стигне и където сигурно е много-много хубаво, но и твърде отговорно.

Извърнах се и погледнах на север към Кайлас. Но той беше за­булен в облаци. Думата матрица отново се мерна в главата ми.

Обърнах се и видях, че Равил също гледа към Кайлас с протег­нати към небето ръце.

Приближих се към брега на Манасаровар, приклекнах и поло­жих длан върху водата. Макар да беше студена, тя ми се стори топла и мека.

Излегнах се на брега и подпрян на лакът, се загледах във вода­та. Тя преливаше с всички цветове на дъгата, искреше и като пош-ляпваше камъчетата, галеше суровата тибетска земя - земята на Вечния континент на нашата прародина.

Погледът ми сякаш се гмурна под водата, мислите, които вечно играят палаво в главата ми, все по-осезаемо бяха привлечени от нея. Стараех се да разгадая понятието свещена вода. Изчаках да се появи до болка познатото ми вътрешно неудовлетворение. Вече знаех, че след него ще изплува призрачната, фина като паяжина подсказана мисъл, изпратена свише.

Нещо заклокочи в душата ми, обзе ме вълнение и подчинявай­ки се на някакъв, необясним вътрешен порив, скочих, приближих се към момчетата и заявих твърдо:

- Край! Потегляме! Отиваме отново при дяволското езеро Рак-шас.

- Шефе, какви ги измисляш?

Нима съществуват водни форми на живот

Над дяволското езеро бушуваше буря. Рафаел се провикна:

- Наистина е странно! Тук буря, а само през някакви си пет ки­лометра е тихо и спокойно. Вятърът е същият - от запад, но тук вие и клокочи като в адски казан, а над Манасаровар прилича на лек утринен бриз.

- Останете в колата, хапнете. Аз ще се разходя до самия бряг на езерото и ще се усамотя за малко - казах аз.

Побуксувах по пясъка, но стигнах до брега. Като се приведох, докоснах водата в бесния екстаз на надигащите се срещу мен въл­ни. Стори ми се бодлива и грапава. Разбира се, реших, че е от въз­действието на мехурчетата и пяната, но дълбоко в душата си раз­бирах, че не е така.

Вдигнах си качулката на анорака и легнах на пясъка, устремил поглед към дяволската вода. Студеният поривист вятър духаше пра­во в лицето ми. Усещах как побеснявам. Необоснованият яд ме стис­каше все по-осезаемо за гърлото и аз не бях в състояние да се отърва от неприятното чувство.

Внезапно разбрах - беснея не поради факта, че лежа на брега на дяволското езеро и ми е студено, а заради собствената си глупост. Вглеждах се в прииждащите вълни и с усилие се заставих да мисля за онова, което ми бе неизвестно. Опитах се да анализирам хода на обърканите си мисли и в крайна сметка разбрах, че размишлявам за водата.

Внезапно нещо проблесна във въображението ми, предизвик­вайки облекчение, помитайки пътьом всички останали мисли. Ста­на ми леко и хубаво. Изправих се автоматично и макар че бях сам, отчетливо казах:

- На Земята съществуват водни форми на живот.

Постоях така около минута, с наслада затворих очи и като по­чуках с юмрук по главата си, усмихнат промълвих:

- Благодаря ти, Боже!

После отново легнах на пясъка и потънах в мислите си, подска-

зани ми (не се страхувам от тази дума) от Бог. Добре осъзнавах, че животът е преди всичко съхраняване, самоанализ и самовъзпро-извеждане на информация. Човечеството е създало информацион­ните машини - компютрите, които пазят и анализират информа­цията, но още не е достигнало (и ще достигне ли?) етапа, при кой­то информацията ще се самовъзпроизвежда (ще ражда себе си). Разбирах, че животът на материята се базира на онези вещества, които могат да поемат голямо количество информация.

А водата (мнозина учени го знаят) поема повече информация дори от гените. Но ако тя я съхранява, може ли самостоятелно да я анализира, да я самоусъвършенства и да я самовъзпроизвежда (да я копира)?

Знаех, че с помощта на съвременните изсле­дователски методи не е възможно да си отгово­ря на тези въпроси. Езо-теричните и окултните науки обаче векове наред отчаяно твърдят, че всич­ко в света е живо - и кос­мосът, и земята, и... во­дата. И понеже не виж­дам причини да не им вярвам, напълно нормал­но допуснах, че водата също може да живее, т.е. да анализира информа­цията (да мисли), да се самоусъвършенства (да се развива) и да се само­възпроизвежда (да раж­да).

Не можех да изключа предположението, че ця­лата вода на планетата е

гигантско живо съ­щество. По-ясно си представях обаче как водната среда направо кипи от същества, със­тавени от вода. Нещо повече - отлично зная, че 70-90 процента от човешкия организъм се състои от вода, за­това водната форма на живот, облечена в те­лесна обвивка, може да съществува и в чо­века, т.е. в нас.

„Интересно какви ли са те - водните съ­щества? - мислех си аз, докато мръзнех върху студения пясък. - Нима съществуват хора, животни, расте­ния, съставени само от вода? Не, не - от-

говарях си веднага, - водните форми на живот не би трябвало да са копия на телесните. Те сигурно са изключително своеобразни по строеж и начин на живот, но имат общи принципи на съществу­ване с телесния живот - ненапразно телесният човек е съставен 70-90 на сто от вода."

Необяснимо защо ми хрумна, че и водните форми на живот, също както и телесните, са се зародили в Тибет, в района на свеще­ния Кайлас, и чрез реките, извиращи тук, са се разпространили по цялото земно кълбо. След Всемирния потоп водните форми на жи­вот изобщо не са станали доминиращи - те също са загинали, а после продължително време са се зараждали по изкуствен начин благодарение на легендарната Шамбала.

През воя на вятъра до ушите ми достигна познатото свистене, което обикновено предхожда огромната „поглъщаща" вълна. Пог­леднах към езерото. В далечината наистина се бе надигнала голя­ма вълна. Присвих очи и веднага си представих, че в това езеро живеят „водни дяволи", „водни вещици", „водни кикимори", „вод­ни духове", „водни магьосници" и други водни изчадия. Че те мо­гат да четат мислите на неканените гости, да ги анализират и да мразят хората само защото се кланят на друг Бог, а не на „родния" им дявол. Ние бяхме чужди край това езеро.

- Щефе, да тръгваме, а? Пак свири. Не е на добро - обади се зад гърба ми Селиверстов.

Станах и тръгнахме към групата. По някое време се обърнах -езерото неистово бушуваше.

Щом се качих в колата, уморено помолих:

- Момчета! Хайде пак да отидем на Манасаровар. Искам да го видя.

Отново свихме към свещеното езеро. То си беше все така спо­койно. Приближих се до брега и вперих поглед във водата. Стори ми се, че в него живеят „водни феи", „водни малечки-палечки", „водни карлсони" и други, все тъй добри приказни герои.

Тогава още не знаех, че след три години ще тръгна на експеди­ция в Египет и че там ще заговорим сериозно и научно за „водния човек". Ще разглеждаме рисунките в гробниците на фараоните, изобразяващи процеса на конвейерно сглобяване на воден човек с помощта на съдове, направени според формата на човешките ор­гани. Но ние вече нямаше да се учудваме нито на това, нито на процедурата за сглобяване на човешко тяло с глава на животно, защото мисълта за „водния човек" и другите водни форми на жи­вот ни беше хрумвала, и то не някъде другаде, а именно в Тибет.

Тогава дори не знаех, че след три години ще започнем да леку-

ваме болните с т.нар. „воден алоплант". Учудвайки се, че водата лекува толкова добре, ще си спомняме за Тибет с двете напълно различни езера - Ракшас и Манасаровар, край чиито брегове ни бе навестила тази идея.

- Шефе, насам! - чуха се гласовете на момчетата.

- Какво става?

- Кайлас се разбули!

- Къде? -Ето!

Вгледах се в необикновената стъпаловидна пирамида на Кай­лас. Сърцето ми се разтуптя. Утре възнамерявахме да поемем на­там. За последно заснех Селиверстов на фона на Кайлас. В обек­тива на фотоапарата встрани от свещената планина ясно се вижда­ше умореното лице на този добър човек.