Златните плочи на харати ернст Мулдашев

Моето подсъзнание ми изигра интересна шегичка по отноше­ние на втория кораб. Когато за пръв път прочетох книгата на Мел-хиседек Друнвало, бях убеден, че точно там съм открил информа­цията за неговото съхранение в тибетско подземие. Когато обаче я потърсих конкретно, не я открих дори след третия най-подробен прочит. Вглеждах се във всеки ред, но подобно сведение липсва­ше. В края на краищата в четири часа през нощта бях принуден да призная, че имам халюцинации. Но защо трябва да наричам това състояние халюциниране? Защо да не допусна, че информацията е изплувала от подсъзнанието ми? Защо да не повярвам в извест­ния израз, присъщ на всички народи - „Дадено е от Бога"? Защо?

Скъпи читатели, разбира се, разсъждавайки за Сваянбанат, аз се отклоних от темата и се страхувам, че сте изгубили нишката на повествованието. Така че нека да се върнем отново към лятото на 1999 г.

След като приключих с огледа на основния ступа, аз се насо­чих към множеството по-малки. Първо реших да ги преброя.

- Едно, две, три... - отброявах аз, когато зад гърба си чух Ра-фаел Юсупов.

- Ернст! Забелязах, че към едни ступи маймуните се прибли-

жават, а към другите - не. Има някаква странна закономерност...

- И каква е тя?

- Изглежда нашите събратя са по-чувствителни от нас към фи­ните енергии, а пирамидите, които са енергийни колектори...

- За какви пирамиди говориш?

- Ступите приличат на пирамиди. Пирамидите нямат само кла­сическата конструкция, подобна на Хеопсовата, те са най-разно­образни - четиристенни, конусовидни, стъпаловидни. Според мен пирамидалните форми оказват влияние върху маймуните - убе­дено заяви Рафаел Юсупов.

- А вие, Рафаел Гаязович, случайно ли подмамвахте животин­ките към пирамидите с

онова тю, тю, тю? - ус­михна се Сергей.

- Почакай, Серьожа! Тук наистина се крие не­що. Към коя пирамида не се приближават? - попи­тах аз.

- Ето, виждаш ли она­зи с вертикалните страни

- посочи Рафаел Юсупов,

- към нея не се приближа­ват. Дълго ги наблюдавах. От другата страна на ос­новния ступа също има подобна - и към нея не пристъпват. А наоколо, както виждаш, са разполо­жени десетки малки ступи с друга форма и маймуни­те постоянно се катерят по тях.

- Може би им е трудно

ПО вертикалните стени? -

подхвърли Селиверстов.

- Не, те заобикалят ступа отдалече. Интересно какво символи­зира той?

- Ще узнаем в Града на боговете - отвърнах аз. После извиках Равил на помощ и преброихме всички малки ступи в комплекса.

- Едно, две, три...- произнасях високо аз, като внимавах да не сгреша, - десет... трийсет... осемдесет... сто... сто и пет, сто и шест, сто и седем, сто и осем.

- Сто и осем - повтори след мен Равил.

- По-тържествено, Равил! Кажи го по-тържествено! - възклик­нах аз. - И знаеш ли защо? Знаеш ли?

- Разбрах - грейнаха очите на Равил. - Числото сто и осем, отразено във всички константни величини на астрономията, фи­зиката, биологията се появява и тук. Шефе, хайде да разчепкаме загадъчната история на числото сто и осем.

- Ще поговорим, но по-късно. Чуй сега! Струва ми се, че в нашия случай сто и осем има две страни. Първо, комплексът Сва-ямбанат е символ на нещо, което задължително е свързано с Все­лената, Земята и Човека. Мисля, че това е... Градът на боговете. Второ, в Града на боговете би трябвало да видим сто и осем пира­миди и монументи от древността, разположени около свещената планина Кайлас. Сред тях

вероятно цари същото раз­нообразие, каквото виждаме тук между малките ступи -заявих аз.

- А под тях - романтич­ният Равил направо се разт­ресе, - под тези пирамиди и монументи живеят хората на Шамбала. Нима скоро ще се озовем там?

- Ако сме чисти по душа, ще видим Града на богове­те...

-А ако не сме? - настръх­на кристално чистият Равил.

- Не се бой.

- На Шамбала!

- И аз така мисля. А с как­ва цел?

- Не зная.

- Аз също. Засега... Докато обхождахме ступи-

те, се опитахме да анализира­ме как точно са разположени, но скоро разбрахме колко без-мислен е замисълът ни. Оказа се, че част от чугунените сту­пи, както ни обясниха служи­телите в комплекса, често са размествани, за да се улесни движението на туристите.

Интересното беше, че някои имаха накрайници, а други нямаха.

- Това пък що за магия е? - учуди се Равил.

- Не зная... напълно възможно е... накратко казано - не зная! После се насочихме към по-отдалечената, сякаш изолирана част

от комплекса, разположена върху склона на хълма. Тя се състое­ше от основен бял малък ступа без връх, но с изрисувани очи и от още няколко неособено големи ступи.

Интересно, защо тази част е изолирана? Дали не съществува допълнителна част и в Града на боговете? Забележителното тук беше, че върху постамент се издигаше позлатена статуя на човек с необикновена външност, а над главата му се извисяваше нещо като конус.

Кой е той?

Уморен от необичайните впечатления, реших отново да обходя целия комплекс, за да не пропусна нещо важно. С мен тръгна Селиверстов, а дру­гите останаха да ни чакат.

- Тази пък щуротия каква е? - посочих аз монумент от бронз или месинг, изобразяващ ракообразно същество.

- Един Господ знае - зачуди се Сергей. - Може би е членес­тоного или някакъв рак?

- Съмнявам се, че точно тук ще сложат статуя на животно.

- Пък и ракът няма щипки и отпред, и отзад.

- Какво ли е тогава? Да по­питаме служителите в Сваям-банат.

Машината на древните

За час и половина разпитахме неколцина служители, те поне лесно се разпознаваха по екзотичните им облекла. Разговаряхме и с главния монах, но никой нищо не ни обясни.

- Не знаем - отговаряха те.

- Как така?

- Ами така - не знаем...

Споделих възмущението си с един монах от по-низш ранг. Той се усмихна благо и се извини, че всички знания за храма са изло­жени в тибетските текстове, които се пазят в специално помеще­ние и са недостъпни за европейците. Текстовете били на санскрит, който, за жалост, е непонятен на по-висшите служители. Те не раз­бирали нито една дума от тях.

- Защо не учат санскрит? - не се стърпя Селиверстов.

-Учат го в религиозното училище, но не запомнят нищо. Древ­ните знания никому не са нужни, никой не се интересува от тях, затова те забравят и езика. За обичайните контакти е достатъчно само онова, което е преведено на непалски и английски.

- Нима никой не се е интересувал от този паметник, приличащ на ракообразно същество?

- Никой. Ето какво мога да ви препоръчам - каза монахът. -Край основния ступа обикновено обикаля млад човек в оранжева дреха и с чаша в ръка. Той събира помощи, но притежава солидни знания. Образован е и е изключително способен. Няколко години е работил в специализирано хранилище. Затова е изучавал санскрит и е прочел част от древните текстове. Уволнили са го, защото е започнал да чете и онези от тях, с които никой няма право да се запознава. И ето сега обикаля и събира пари.

- Къде да го намерим?

- Тук някъде...

- Помогнете ни, моля ви.

- Добре, да вървим.

Намерихме младия мъж и аз се представих. И колкото и да е странно, между нас сякаш се появи взаимно доверие. Очевидно на Кирам - така се казваше младежът - му беше приятно, че някой се нуждаеше от неговите знания. Той действително беше умен и ерудиран.

Приближихме се към ракообразната „абракадабра" и аз го по­питах:

- Кирам, не съм сигурен, но ми се струва, че този монумент е изключително важен. Поставен е на видно място, върху солидна основа...

- Прав сте, господине! Наистина е важен.

- И какво представлява?

- Това е машина на древните. Строителна машина.

- Каква?

- И какво са строили с нея?

- Планини. Така е записано в тибетските текстове. Машината се е издигала във въздуха и е обработвала планините, за да придо­бият необходимата форма.

- Как така ги е обработвала? Захапвала ги е с щипките си?

- Не, не - очите на Кирам се засмяха. - Това не са щипки. Пла­нината е била оформяна от невидима енергия, която е излизала

оттам, където щипки­те се съединяват. Тя е вършела всичко, кое­то можете да си пред­ставите. Могла е да стигне до дълбините на земята, прокарвай­ки тунел. Да се изкач­ва нагоре по склон,

оформяйки бразди, И

т. н.

- С човешката мисъл.

- Тоест психичната енергия?

- Да. В текстовете пише, че мисълта се концентрира вътре в машината и я привежда в действие. Накъдето да погледне човек и накъдето поиска да я насочи, машината полита натам и из­пълнява волята му. Когато човек се умори, машината се връща при него.

- Да-а... - обърнах се аз към Селиверстов, - ненапразно Еле­на Блаватская пише, че човекът е най-мощната енергийна ма­шина.

Кирам ни гледаше с добри и умни очи. Не беше скован от ре­лигиозни забрани, затова и не споменаваше вездесъщата дума тай­на. Английският му беше учудващо богат.

- И Кайлас ли е построена с нея?

- Не зная. Все пак не съм прочел всички тибетски текстове -рече той.

- Кирам, тази машина истинска ли е, или е просто монумент, издигнат в нейна чест? - зададох аз основния си въпрос.

- Не зная. Възможно е да е истинска, донесена от Харати.

- Харати ли? .

- Да. Но не това е най-важното.

- А кое?

- За да се пусне в действие, трябва да се знае съответната ман-тра.

- Ти знаеш ли я?

- Не, разбира се. Ни­кой никога не записва мантрите. Те се предават устно.

За миг се отнесох в мислите си и си предста­вих, че ако съвременни­те хора научат мантрата, непременно ще се наме­ри някой, който да изпол­зва древната машина ка­то оръжие. И то ще бъде неуловимо, понеже чрез мисълта се пренася на­всякъде.

- Кирам, та нали тай­ната на тази мантра не бива да изчезне!

- Тя не е изчезнала. Пази се в Шамбала.

Тъкмо споменах за

интереса си към Шамбала и Кирам се разбърза - трябваше да пре­даде събраните от благотворителност пари. Разбрахме се пак да се видим.

Бяхме вече в хотела, когато Селиверстов се чукна по челото:

- Ама че сме, забравихме да пуснем пари в чашата на Кирам. Късно вечерта открих в района на хотела телефон и се обадих

в Москва на академик Анатолий Евгениевич Акимов - най-изтък­натия учен по въпросите за фините енергии. След като му обяс­них ситуацията с машината на древните, той възкликна:

- Едно към две, така ли?!

- Да, мерих ги - отвърнах аз, учуден, че Акимов се заинтригу­ва най-вече от съотношението между ширината и дължината на цилиндричния корпус на машината.

- Само цилиндрична конструкция, чието съотношение между

ширината и дължината е едно към две, е способ­на да занулява торзионните полета. Вътре в нея възниква гранично със­тояние, при което липс­ва торзионно поле. Коя­то и да е друга конструк­ция, не е способна да го занулява. Всяка друга конструкция съдържа в себе си дясно или ляво торзионно поле.

- Как човешката ми­съл задейства подобна машина?

- Такъв цилиндър е като обемен резонатор, вътре в който безпрепят­ствено може да нахлуе друг вид енергия (на­пример психичната) и да

се концентрира там, понеже липсва поле. Казано на по-строг научен език, менталното или психичното въздействие може да предизвика вътре в този обемен резонатор дясно или ляво тор­зионно поле.

-Анатолий Евгениевич, аз все пак съм лекар, а не физик, зато­ва ще ви попитам по друг начин... Доколкото разбрах, човек мо­же да вкара мисълта си в цилиндъра, а той ще я задържи вътре. Така ли?

- По принцип е така, макар да не звучи съвсем научно.

- А как се придвижва машината?

- С помощта на мисловната енергия. Според възгледите на ре­дица съвременни учени мисълта притежава огромна енергия. За­сега ние няма как да я регистрираме, не разполагаме с достатъчно прецизна апаратура, но се работи над проблема. Все пак бих мо-

гъл да ви дам редица примери, косвено доказващи енергийната мощ на мисълта. Например „феноменът Антипов".

- Кой е Антипов?

- Живее в Пенза. Преди няколко години се разболял тежко, а след като се излекувал, проявил невероятни способности. С очите си съм виждал как той взема една след друга три плочи, всяка по 40 килограма, и ги слага над гърдите си. Трите плочи с общо тег­ло 120 килограма висят във въздуха. Заснел съм видеокасета. Сам ще се убедите, ако му се обадите и отскочите до Пенза.

- Само че... сега съм в Непал - въздъхнах аз.

- Така ли? Ако се опитаме научно да обясним „феномена Анти­пов", ще стигнем до извода за възможността торзионното поле на човека да се противопостави на гравитацията. Енергийните въз­можности на човешката мисъл са достатъчни, за да противодейс­тват на гравитацията и да задържат във въздуха предмет с тегло 120 килограма - обобщи академик Акимов.

- Доколкото разбрах - вметнах аз, - за да се задейства древна­та машина, също е използван антигравитационният ефект на пси­хичната енергия. Машината се е издигала във въздуха и се е на­сочвала натам, накъдето я е тласкала енергията на човешката ми­съл, способна да се концентрира в цилиндричния й корпус. Затова древните текстове от типа „...машината летеше натам, накъдето мислено я насочваше човекът, и вършеше това, което той желае­ше..." принципно са възможни, така ли?

- По принцип - да.

-А каква според вас е функцията на четирите „щипки" от двете страни на цилиндъра?

- Без съмнение „щипките" играят ролята на проводници за на­сочеността на четирилъчевото лъчение. Психичната енергия, кон­центрирана в корпуса, се насочва чрез тях в една точка, откъдето излиза в пространството, способна вече да изпълнява механични действия. Така би трябвало да бъде, ако правилно съм схванал вашето обяснение.

- Анатолий Евгениевич, утре ще ви пратя снимка на машината по електронната поща.

- Добре, ще чакам - отвърна академик Акимов.

- Да ви питам още нещо - разбързах се аз, сещайки се за цена­та на телефонния разговор. - Споменахте за четирилъчево лъче­ние, прокарвано през четирите „щипки" до централната точка. Как­во излъчване имахте предвид?

- Може да бъде инфрачервено, ултравиолетово, рентгеново и т. н. Зависи от честотата на колебанията. Например рентгеновото излъчване е по-високочестотно от ултравиолетовото, да не гово­рим за инфрачервеното. Но съществуват и по-високочестотни, до­ри свръхчестотни излъчвания. Към тях се отнася финоматериалното, т.е. торзионното излъчване, към чийто диапазон на колеба­ния, според редица възгледи, се отнася и психичната, менталната енергия. Точно тя би трябвало да се излъчва от точката, в която се съединяват четирите проводника.

- Значи се излъчва енергията на човешката мисъл?

- Би могло и така да се каже.

- Нима енергията на човешката мисъл е толкова мощна, че е в състояние да троши камъни, да стругова планини, да прокарва тунели под земята?

- Несъмнено - отговори Акимов. - Зависи от диапазона на ко­лебанията, способни да реализират механичния ефект от въздейс­твието на излъчваната енергия.

В този момент не знаех, че скоро в Града на боговете под древ­ните пирамиди ще видим неестествени за тукашните планини ку­пища прах, подобни на онези, които се получават при обработва­не на камъни. И щях да гледам прахта като омагьосан, разбирай­ки, че тук са обработвали не камъни, а цели планини. И чак тогава напълно щях да осъзная енергийната сила на древната машина, по-скоро - енергийната мощ на човека. Освен това, скъпи читате­ли, не мога да се въздържа и да не спомена, че в Града на боговете ще открием още една машина, но с принципно различна конст­рукция и огромни размери.

- Анатолий Евгениевич, последен въпрос! Как се отнасяте към твърдението, че енергията на човешката мисъл е била вкарвана в машината с помощта на мантри? Не ви ли звучи като измислица?

- Не, не е. Мантрите се произнасят с определена психична наг­ласа, с определен тембър на гласа, които усилват диапазона на виб­рациите, необходим за работата на машината. Тя най-вероятно ня­ма да проработи без съответната мантра - отговори Акимов.

- Благодаря ви, Анатолий Евгениевич! Утре ще ви изпратя сним­ката и отново ще се обадя.

И го сторих. Академик Акимов получи снимката, после по те­лефона уточни и добави някои детайли, но те не промениха прин­ципното му становище.

Очите върху Будханат гледат към Великденските острови*

Селиверстов се обърна с укор към таксиметровия шофьор: - Не искаш ли твърде много?

Таксиджията го изгледа невинно, целият му вид говореше, че подобна такса (пет пъти по-голяма!) е нещо напълно естествено и

*В предишните две книги на Ернст Мулдашев - „ От кого сме произлезли? " и „ Трагичното послание на древните ", е използвано по-старото название -остров Пасха.

обичайно. Докато те се пазаряха, ние вече разглеждахме необикновените очи в комплекса Будханат.

- В каква ли посока гледат? - на­руши мълчанието Равил.

- Вероятно към Кайлас - предпо­ложи Рафаел Юсупов.

- Аз пък мисля - избоботи настиг­налия ни Селиверстов, - че таксиджиите би трябвало да гледат не само в джоба на клиентите, а и в очите на Шамбала, изрисувани тук.

Извадих компаса и след неколко­кратни измервания се убедих, че „северните" очи изобщо не гле­дат към Кайлас.

- Получавам 12 градуса отклонение на запад от линията север-юг - казах аз. - Равил, погледни и ти.

След няколко минути и Равил потвърди:

- Точно 12 градуса.

- Няма как, трябва да се обадим на Шамил Циганов в Уфа. Са­мо той може да изчисли посоката им по математическия модел на глобуса.

Късметът ни отново проработи - Шамил си беше у дома. По­ловин час по-късно, когато отново му звъннахме, той гордо ни съобщи:

- Ало, Непал! Чувате ли ме?

- Да, говори!

- Очите гледат към Великденските острови. Отклонението от 12 градуса сочи именно натам, може би малко по на изток, но от математическа гледна точка може да се каже, че посоката е точно към Великденските острови.

В този миг във въображението ми изплува мисълта, неизвест­но откъде появила се още преди експедицията: на Земята същест­вуват два Града на боговете - единият в района на Великденските острови, който е потънал, а вторият в Тибет, в свещената планина Кайлас.

Сега вече ясно си давах сметка, че най-вероятно ком­плексът Сваямбанат сим­волизира тибетския град, а Будханат, където се нами­рахме - града от района на Великденските острови.

Надявах се, че скоро ще видим с очите си тибетския Град на боговете. Колкото до другия, вероятно никога няма да го зърнем, защото лежи в глъбините на Тихия океан. Затова пък тук, в Не­пал, поне символично мо­жем да разберем характер­ните му особености и да го сравним с тибетския. Два­та комплекса ненапразно са

изградени точно тук, за да могат хората поне отчасти да се досе­тят кое в древни времена е било изключително важно за еволюци­ята и историята. Наистина - кое?

Тогава още не разбирах, но някъде в подсъзнанието ми се вър­теше примамливата дума матрица, дори... две матрици.

В онзи миг все още не можех да осъзная, че в Катманду се намира и загадъчният Харати. Но за него, скъпи читатели, ще про­четете във втора глава.

- Хайде, момчета, да изследваме ступа - призовах ги аз. - Той, или по-скоро целият му комплекс, очевидно символизира другия Град на боговете, потънал в района на Великденските острови. Интересно по какво ли се отличават помежду си двата комплекса? Разликата може да ни подскаже специфичните черти на градове­те. Поне така ми се струва...

На първо място сравнихме основния ступа от комплекса Буд­ханат с неговия побратим в Сваямбанат. По принцип и двата са били построени по еднакъв план: един и същ купол, един и същ четиристен със същите очи, еднаква стъпаловидна пирамидална конструкция и еднакви накрайници над нея. Но Будханат се отли­чаваше не само по посоката на очите. Неговата пирамидална кон­струкция не беше конусообразна, а четиристенна и напомняше стъпаловидна пирамида.

Всички останали характеристики съвпадаха. Куполът най-ве­роятно символизираше земното кълбо, четиристенът с очите - под­земния град, обитаван от хора на предишните цивилизации, пира­мидалната конструкция - надземната пирамида, извисяваща се над подземния град, а накрайникът на пирамидалната конструкция -древния кораб, за който споменаваше и Мелхиседек Друнвало. Кой знае, може би е точно така. А може и да греша.

Вълнуваше ме естествено въпросът за предназначението на гра­довете, но все още не можех да намеря отговора. И едва след като създадохме картата на тибетския поднебесен град, щеше да въз­никне напълно обоснованата хипотеза за ролята на монументал­ните съоръжения. И едва тогава щях да проумея как е възникнал животът на Земята.

В Будханат изброих едва 11 малки ступи, докато в Сваямбанат те бяха 108. Шест от тях бяха разположени около основния ступа и върху тях липсваха необикновените очи - с нещо те напомняха православните храмове. Другите пет бяха изнесени встрани от основния и образуваха допълнителен комплекс, както в Сваямба­нат. Върху две от тях бяха изобразени необикновените очи, върху останалите три - липсваха. Целият Будха­нат беше разгънат в четири редици. Всеки ред (освен последния) имаше специ­фична форма, напомняща мистична янтра, и предс­тавляваше фигура, състоя­ща се от 20 ъгъла. Обико­лих всеки ред, като се ста­раех да осмисля предназна­чението му, но не успях да се ориентирам. Докато бро-

ях ъглите, сядах на цимента И чертаех следващия ред,

а до мен притичваха деца и с любопитство се вглеждаха в рисун­ката.

Децата, както и аз, не разбираха нищо, но тъй като те все още не бяха изгубили душевната си чистота, може би усещаха пове­че. Очите им следяха молива ми и се стараеха да различат в мис­тичната фигура нещо познато, което до неотдавна е било близко и родно там, откъдето бяха пристигнали. Изглежда видяното им навяваше нещо, но паметта за миналото бе останала далеч зад божествената бариера SoHm, изолирала Земята от най-същест­веното.

Стана ясно, че числото 108 е застъпено и тук. На горния ред, около основата на купола, изброих 108 ниши, във всяка от които се открояваха фигурки на осморъки хора и всевъзможни зверове с фантастичен вид.

Кои бяха тези необикновени хора и зверове? Реших, че именно така са изглеждали съществата, живели на Земята в незапомнени времена, но някаква силна вътрешна съп­ротива категорично отхвърляше тази възможност. Започнах да се вслушвам в нея, но тя бе толкова неясна, че окончателно се обър­ках и като преминах към баналния вариант, си казах: „Всичко то­ва са фантазии!"

Още веднъж обиколих фигурките и преброих нишите. Съпро­тивата в мен не ме напускаше, дори се засили и аз по никакъв начин не можех да намеря обичайната лекота и свежест в душата си. Какво ми става?! После мислите ми като че ли отплуваха на­далеч и започна да ми се струва, че край нас съществува още един свят - невидим и неизвестен, че Бог съзнателно ги е изолирал един от друг и в този необичаен и невидим за нас свят живеят необикновени и незрими хора и зверове и... точно те са предста­вени в нишите на Будханат.

„Ама ми се е развихрила фантазията" - промърморих аз. Като всеки обикновен човек, не притежавах достатъчно спо­собности, за да анализирам собствените си мисли, идващи от дъл­бините на подсъзнанието. Пък и глупавата човешка гордост не ми даваше възможност да се задълбоча в тях. Упорито въртях глава, стараейки се да вместя чувствата си в рамките на общоприетите

представи. Не успявах. Опитвах отново, но напразно. Ако не бях постъпвал така, концепцията за холографската форма на земния живот щеше да се роди по-рано, а не след продължителни и мъчи­телни разсъждения над материалите от експедицията, когато при­родните факти ми подсказаха, че този невидим и неизвестен свят не само съществува на Земята, но е и много по-силен и значим. Дори бих казал, че е родоначалник на физическата форма на жи­вот.

В онзи момент обаче оглеждах нишите и нищо не разбирах. На долния ред открих въртящи се цилиндри с гравирани тибетски букви. Задвижих най-близкия до мен - той се въртя дълго и плав­но. Обиколих ступа и преброих цилиндрите - бяха 108. После забелязах, че един млад лама върви покрай тях и последователно ги завърта. Престраших се и го попитах дали това не е някакъв ритуал.