НЕПАЛСКИТЕ СТУПИ* СА СЪЗДАДЕНИ ОТ ШАМБАЛА

Сергей Анатолиевич Селиверстов важно се разхождаше по къ­си гащи между разопакованите раници, броеше и обсъждаше про­дуктите, екипировката... В столицата на Непал - Катманду, къде­то бе пристигнала нашата експедиция, лятото на 1999 г. беше в разгара си. Бяхме отседнали в евтин хотел без климатик.

- Ама че жега - Селиверстов изтри потта от челото си.

- Да бе - не се стърпя и Рафаел Юсупов. - Между другото цялата апаратура, включително и лаптопите, са в добро състоя­ние след полета. Важно е обаче контактите да не се окислят. Най ме е страх за слънчевата батерия.

-А саламът - промърмори Селиверстов. - Ще се скапе в жега­та. Жалко, чак от вкъщи го мъкнем. А като напук и тези мухи.

- Защо не го намажем със зехтин - обади се Равил Мирхайда-

ров.

- Е, време е да посетим посланика. Хайде, момчета, ще взе­мем такси - изкомандвах аз.

* Ступа - основен религиозен паметник на будистка Индия, разпространен в целия източен свят.

Защо в Непал цари доброта

Посланикът на Русия в Непал - Владимир Василиевич Иванов, ни посрещна в просторния хол на посолството заедно с диплома­та Шамил Алимханович Нугаев. След като изложихме целите на експедицията, го помолихме да се обади в посолството на Китай, за да улесни издаването на визите. После разговорът премина към местните обичаи.

Стана ясно, че в Непал живеят около пет хиляди души, учили в Русия или бившия Съветски съюз. Нашата държава прода­ва на Непал най-вече оръжие. Тук са разпространени кому­нистическите идеи, затова на­времето СССР е имал голямо влияние. Сега не е така.

Посланик Иванов подчерта изрично, че е убеден материалист и атеист. После вдигна по­казалеца си и шепнешком раз­каза как една привечер със соб­ствените си очи е видял над не-палски ступа ярко светещ кръг.

- Не вярвам в Бог, но... в чудеса вярвам. А в Непал те са в изобилие - добави той.

- Какви други чудеса сте виждали?

- Тук - очите на Владимир Василиевич загадъчно про­блеснаха - никой никого не убива, дори плъх или муха. Веднъж видях мишка в ба­сейна и я убих. И бузата ми веднага се поду.

- Бузата ли? - учуди се Селиверстов.

- Да. А пък един известен наш писател, няма да споменавам името му, нарече непалския обичай допотопен примитивизъм. И когато книгата му се появи на пазара, той пропадна в тоалетната на вилата си край Москва и едва не се удави в мърсотията. Не се смейте, тази страна сякаш е омагьосана. Тук е разрешено да се вършат само добрини. Всички злини се стопират.

- Как така? - пак се учуди Селиверстов.

- Непалците и тибетците, а в Катманду има доста тибетци, твър­дят, че причината е в ступите, изградени по някакъв древен план. Казват, че засилвали добрите мисли и унищожавали лошите.

- Какъв е този древен план?

- Не зная.

На излизане от посолството попитахме охраната къде да хванем такси. Обясниха ни, че най-добре ще се ориентираме по смърдящи-те контейнери с боклук. И докато вървяхме по улицата, аз си спом­них моите закачки на тази тема с децата. Забелязал съм, че при 6-7-годишните се събужда страстното желание към всякакви чудеса. Те гледат възрастния с широко отворени очи и вярват и на най-неправ­доподобната небивалица. Напри­мер можеш да им кажеш, че се хра­ниш на боклука, където добри хо­ра носят храна за бедните. Така един път аз дълго лъготих дъще­ричката на известната актриса Тансулпан Бабичева. След няколко дни тя ми се обади:

- Какви си ги разправял, Ернст? Детето непрекъснато но­си храна при кофите за боклук. Вчера изнесе половин торта.

По онова време дори бях съ­чинил стихче за боклуджийската кофа, покрай която минавах все­ки ден, отивайки на работа. Когато стигнахме до този ори-

ентир, наистина видяхме две-три таксита, а в контейнера ровеха неколцина бедняци със сити, доволни и добри физиономии. Вече в таксито, наподобяващо ръждясала консервена кутия, продъл­жих да се питам защо децата искрено вярват в съществуването на динозаври. Обикновено измислях, че има лоши (червени) и добри (зелени) динозаври. И че само при послушно дете може да долети добър зелен динозавър, да го качи на крилете си и да го отнесе в Шамбала. „А какво е Шамбала?" - питаха те. „Страната на чуде­сата" - отговарях аз.

Таксито прохърка, затресе се и ни задави с кълба дим.

- Дано бричката не се разпадне до хотела. Съвсем се стъмни -въздъхна Селиверстов.

Все пак стигнахме невредими. Шофьорът взе парите и усмих­нат до уши, потропа по капака с умиление:

- Вери олд кар, бат вери гуд. (Много стара кола, но много ху­бава.)

Във фоайето на хотела бях забелязал кутия с надпис Tip box. На английски tip означава бакшиш. Изглежда тук не го взимаха скришом, а ни предлагаха да го пускаме в кутията. На дъното й лежеше копие на 100-доларова банкнота.

- Защо събирате бакшишите в кутия? - попитах един от адми­нистраторите.

- Ами - смути се той - понякога хората забравят. Така им на­помняме.

- И как е, върви ли?

- Слабо. В ресторанта няма нужда от напомняне, там е по-добре.

- А келнерите делят ли с вас?

- Не. Казват ни сами да се оправяме. И ние се стараем.

- Поравно ли делите помежду си?

- Не, собственикът на хотела взима по-голямата част. Той я дава на бедните.

- ...?

- Сър, собственикът също ще стане беден.

- Сега той е много богат, притежава няколко хотела. В Непал

обаче вярваме, че богатите задължително ще станат бедни в след­ващия си живот.

- Тук обичат ли богатите?

- Обичат ги, много ги обичат.

- Защо? - искрено се учудих аз, твърдо убеден, че богаташите рядко са обект на всенародна любов.

- Хората изпитват състрадание към тях, защото те ще станат бедни. Освен това... - администраторът се замисли. - Богатите отделят от парите си за религиозни храмове и ступи. Те знаят, че ако даряват, през следващия си живот може да не станат бедни, а като нас - средна класа.

- Каква ви е заплатата?

- Шест долара, понякога осем.

- На месец? -Да.

- Стигат ли ви?

- Е, как да ви кажа... не съм беден.

- А вие давате ли пари за религиозни храмове?

- Да, разбира се.

- Оризът при нас е евтин.

- А месо ядете ли? - не се отказвах аз.

- Не малко непалци гледат кокошки. Аз също. Когато колим кокошка, тогава ядем месо.

- Навремето, когато за първи път посетих Катманду, докато се разхождах в една тясна уличка, отгоре ме заляха с някаква зелена и воняща помия. Да не би това да е ...

- Да, кокоши тор - усмихна се администраторът. - Непалците го размиват с вода и го изхвърлят на улицата. Ами как иначе?

- А петлите кукуригат ли сутрин?

- И сутрин, и през деня.

- Значи и вие давате пари за храмовете, макар че не живеете особено богато - недоверчиво произнесох аз.

- И бедните даряват, когато имат.

- Според вашата религия какви ще стават бедните в следващия си живот?

- Богати.

- Сигурно ли е?

- Ами да.

- А религиозните служители не крадат ли?

- Малко.

- Така казват онези, които работят в храмовете.

- Значи все пак крадат?

- Съвсем малко. Те знаят, че ако крадат малко, в следващия си живот ще станат средна класа - като мен, а ако взимат много, ги очаква бедността.

- Разбирам, че за вас храмовете и ступите са изключително важни. Защо?

- Те правят хората добри, особено ступите - уверено отговори служителят. - Когато се доближиш до ступа, ставаш по-добър. Аз водя там децата си, за да пораснат добри хора.

- По какъв начин влияят?

- Чрез необикновените очи, изрисувани върху тях. Те така те гледат, сякаш те упрекват за всичко лошо, което си сторил. Не можеш да се скриеш от очите. Всеки непалец трябва да погледне в тях.

- Чии са очите, изрисувани върху храмовете? На човек? -Не.

- На звяр?

-Не.

- На Бог? -Не.

- Казват, че са очите на Шангри-ла.

- Шангри-ла не е ли Тибет?

- Казват, че там има страна, където живеят боговете.

- Шамбала?

- Вие, европейците, я нарича­те така.

- Не са ли очите на Буда?

- Буда също е дошъл от Шам­бала. Пратили са го, за да научи хората как да строят ступи.

- Според вас какво е Шамба­ла?

- Ами не знам... Сигурно е градът, където живеят боговете.

Извадих всички непалски банкноти от джобовете си и ги пуснах в кутията за бакшиши.

Администраторът сведе глава.

- Тенк ю - каза той и се пок­лони.

Излязох на улицата, пораз­ходих се и едва не се загубих. На връщане видях как един де­бел бъдещ бедняк важно под­кара мерцедеса си.

В хотела с нетърпение ме очакваха момчетата.

- Знаеш ли, шефе, оказа се, че Рафаел Гаязович е живял в едно общежитие с краля на Не­пал - рапортува Селиверстов.

- В общежитието на Московския университет? - не повярвах аз.

- Да. Докато завършвах аспирантурата си по биофизика, бях в една стая с непалец, който твърдеше, че е наследник на краля на Непал. Той също стана аспирант и разправяше, че е вторият или третият принц и животът му е в опасност, понеже принцовете се избивали един друг, за да премахнат претендентите за престола -разказа Рафаел Юсупов.

- В крайна сметка убили ли са го? - попита Равил.

- Не знам. Гледам сега снимката на краля и не мога да разбера дали с него съм живял в общежитието - каза Рафаел, отдаден на спомените си. - Колко години минаха от тогава! А и непалците ужасно си приличат..

Заради визите-изгубихме още няколко дни. Отговорът от Пе­кин се бавеше. Мисис Персис - собственичка на туристическата фирма, която организираше пътуването ни до Тибет, ни покани на вечеря в дома си, за да разнообрази престоя ни. Според непалски-те стандарти тя беше сравнително заможен човек. Надзърнах в

кухнята и и видях една огромна купа. Тъй като Селиверстов се отличаваше с добър апетит (изяжда по сто пелмени навед­нъж), предложих да му я напъл­нят с ориз. Цялото семейство, особено децата, изпаднаха в див възторг.

Сергей Анатолиевич без про­блеми се справи с предизвика­телството.

- Вкусно ли беше? - попита го мисис Персис.

- Много - усмихна се дово­лен той.

Като усети, че престижът на Русия явно е тръгнал нагоре, Сер­гей учуди присъстващите с още нещо - изпи на един дъх пълна чаша отвратително непалско уиски.

Излязохме на балкона да из­пушим по цигара и Рафаел Юсупов попита домакинята:

- Непалците много ли ядат?

- Макар че са по-дребни от него - мисис Персис посочи гра­мадния Селиверстов, - поняко­га изяждат и повече ориз. Осо­бено планинските носачи. И къ­де ли го побират?! А пък йогите и отшелниците минават почти без храна - по една-две лъжици ориз или по един картоф между многодневните медитации. Вие, лекарите, как обяснявате този феномен?

- Прбкалено малко знаем за

възможностите на човешкия ор-

ганизъм - въздъхна ерудитът Рафа­ел Юсупов.

- Според наше древно поверие -лицето на мисис Персис стана сери­озно - човек може да съществува са­мо с духовна храна. Божествената енергия заменя храната.

Помолих я да разкаже по-подроб­но.

- Зная, че Шамбала дава тази спо­собност на хората...

- Шамбала ли?

- Да. Тя сама избира кого да дари с нея. Смята се, че за да я получиш, дълго трябва да съзерцаваш очите,

изрисувани върху непалските ступи. Те гледат към Тибет и Шам­бала.

- Кажете, мисис Персис, вярвате ли, че необикновените очи са причина хората у вас да са толкова добри? Вярно ли е, че само като ги погледнеш и ставаш по-добър?

- Е, не всички у нас са добри. Та нали... не всички поглеждат към ступите.

Като се върнахме в хотела, дълго размишлявах. Нямах търпе­ние по-скоро да пристъпя към изследването на очите. Време имах­ме - все още чакахме китайските визи.

Очите върху Сваямбанат гледат към Кайлас

В Катманду има две огромни ступи - Сваямбанат и Будханат.

Сваямбанат е разположен на висок хълм и около него постоян­но се навъртат десетки маймуни, поради което са го кръстили Монки Темпъл (храмът на маймуните).

И сега, изкачвайки се по стълбите, видяхме стадо маймуни.

Рафаел Юсупов протегна ръка към тях и извика:

-Тю, тю, тю...

Една едра маймуна, може би водачът, веднага настръхна, на­вири глава и изръмжа:

- У-а-у!

Рафаел повтори същия звук, като му придаде призивна ин­тонация. Маймуната приседна, погледна го внимателно и с не­годувание изрева:

-У-а-у, у-а-у, у-а-у!

В отговор Рафаел подхвър­ли два пъти:

- Тю, тю.

Козината на водача отново настръхна.

- Казвам ти - тю! - не на шега го предупреди Рафаел Юсупов.

- Хр-р, хр-р, хр-р - неприятно изкрещя маймуната и с няколко скока се присъедини към стадото. В същия миг маймуните една през друга зареваха:

- Хр-р, у-а-у, у-а-у, хр-р!

- Не те харесват - заключи Селиверстов.

Независимо че го ремонтираха, Сваямбанат беше прекрасен. От центъра на огромния бял купол се извисяваше четиристен с необикновените очи. Над него се издигаше стъпаловиден конус, чийто връх завършваше с нещо подобно на камбана.

Ясно беше, че очите гледат към четирите посоки на света. Най-вероятно - на север, юг, запад и изток. А дали точно на север гле­дат „северните" очи? Извадих компаса и установих, че посоката им е със западно отклонение от 60 градуса, т.е. ориентирани са според древната магнитна мрежа, когато планината Кайлас е би­ла Северен полюс.

Отлично си спомнях, че точно с 60 градуса (6666 км) се е отк­лонила оста на Земята по време на последния Всемирен потоп.

Нима Сваямбанат е бил пост­роен преди потопа - преди по­вече от 850 000 години? Изг­леждаше съмнително, защото личеше, че при строежа са из­ползвани съвременни матери­али. Какво обаче символизира­ше Сваямбанат? Многократно се питах, обикаляйки около ос­новния храм, като непрекъсно-то се натъквах на множество малки ступи, както и на без­целно мотаещи се туристи, ко­ито се снимаха на фона на изу­мителното творение на непал-ската архитектура.

Отговорът не идваше. Съз­навах, че целият комплекс символизира нещо много важ­но, нещо значимо, възникнало преди потопа или веднага след него и оказало огромно влия­ние върху по-нататъшното развитие на човечеството. Но какво е то?

Заех се да анализирам със­тавните части на основния сту­па - купола, очите, стъполо-видния конус, подобния на камбана връх. Мислите ми препускаха бясно, но не нами­раха отговор. После усетих как те се сляха в една линия,

насочиха се в една посока... и разбрах, че Сваямбанат символизи­ра свещената планина Кайлас, а очите гледат натам, където се извисява самата тя.

Хукнах надолу по стълбите, на пазара открих телефон за меж­дународни разговори и се обадих в Уфа на математика Шамил Циганов, който за мой късмет си беше вкъщи.

- Шамил, моля те, намери върху математическия модел на гло­буса Катманду и Кайлас. Определи координатите им. Очите вър­ху ступа в Катманду гледат не точно на север, а с отклоние на запад от 60 градуса. Провери дали не са насочени към планината Кайлас. Изчисли точно! Ще ти звънна след половин час.

Едва изчаках трийсетина минути и отново набрах номера на Шамил Циганов.

- Няма грешка - каза той. - Ако очите върху ступа гледат към Кайлас, отклонението в западна посока е 61,5 градуса. Компасът ти е дал 60 градуса, но разликата е в рамките на допустимата греш­ка. А и без друго е ясно, че ако са ориентирани според древната магнитна мрежа, непременно ще гледат към Кайлас. Нали там е бил древният Северен полюс.

Сърцето ми щеше да се пръсне от вълнение.

- Благодаря ти, Шамил! - извиках в слушалката аз.

Сега вече бях уверен, че Сваямбанат символизира свещената Кайлас и следователно още преди пътуването до Тибет, изслед­вайки целия комплекс, можехме да получим представа какво би трябвало да открием в района на планината. Подсъзнанието ми нашепваше, че ако самият ступа символизира Кайлас, то остана­лите по-малки ступи отговарят на други елементи от... Града на боговете. Оттук следваше, че градът е разположен около Кайлас и че ние би трябвало да го видим, макар че едва ли щеше да е лесно. Мъгли и облаци навярно ще скриват древните светини, а кислородният глад на височина 5000-6000 метра ще притъпява въображението и ще засилва естественото желание за оцеляване, отхвърляйки любопитство на учения. Но сега, тъкмо сега усетих, че ще успеем в благородната си мисия само ако предварително разберем какво ни очаква там, благодарение на подсказаното от комплекса Сваямбанат.

Въодушевен, отново заизкачвах стълбите по хълма. Без да об­ръщам внимание на маймуните, подплашени от Рафаел Юсупов, трескаво разсъждавах за малките ступи с пирамидални форми. За

то не бях в състояние ед­новременно да анализи­рам всички ступи от ком­плекса. Охладих ентуси­азма си и започнах от ос­новния, онзи, който спо­ред мен символизираше свещената планина. Пос­ле изследвах подред ос­таналите, а те не бяха малко. В онзи миг дори не можех да си предста­вя, че съвсем скоро и пак тук ще видя „машината", с която древните са съз­дали Града на боговете. „Какво напомня купо-

какво са те? С каква цел древ­ните са построили Града на бо­говете? И... колкото и стран­но да е, някъде из лабиринта на подсъзнанието ми витаеше красивата дума - матрица.

На върха на хълма, като си поех дъх и се поразходих сред туристите, открих и момчета­та.

- Хайде, шефе, омръзна ни да те чакаме! Тъкмо си тръг­вахме. Да не се е случило не­що? - избоботи Селиверстов.

- Всичко е наред. Не ми об­ръщайте внимание, аз ще се поразходя още малко. Хрум­на ми нещо.

Озъртах се наоколо, тъй калът, върху който стои основният ступа? - мислех си аз, докато го разглеждах. - Вероятно, след като е полукълбо, символизира... Земята. А четиристенът над купола с нарисуваните очи? Той по-скоро е... Вара, където според нашата хипотеза е бил клониран човекът от съвременната пета раса и където по всяка вероятност и досега се намират великите лемурийци, чиито очи са върху четиристена.

А стъпаловидният конус над него? Изглежда е самата планина - по-скоро изкуствената пирамидална конструкция на Кайлас. На­истина на снимките свещената планина прилича на стьпаловиден конус! А накрайникът над него? Какво символизира той?"

Тогава, през 1999 година, не успях да открия отговор. Едва през 2001 година, след като прочетох книгата на Мелхиседек Друнвало „Древната тайна на цветето на живота", се появи напълно приемливо обяснение за ролята на накрайника. Ето защо ще ци­тирам пасажи от книгата. Преди това обаче бих искал да кажа няколко думи за автора.

Един ден американецът Друнвало по време на медитация усе­тил, че пред него се явил човек на име Тот. Необичайният посети­тел заявил, че живее в друго пространствено измерение и започ­нал да му разказва историята на Земята. Друнвало си водел под­робни записки. Така се родила книгата, до такава степен изобилс­тваща с факти и схеми, че не е възможно да е плод на измислица -ничия фантазия не е в състояние да ги съчини. Но дори всезнае­щият Тот признал, че не разполага с цялата истина, че тя е извес­тна само на сфинкса.

Друнвало пише следното:

„Великата пирамида (Хеопс) има на върха плоска повърхност с площ около 24 квадратни фута (приблизително 7,3 кв. м). Тя е площадка за кацане на един особен кораб, който съществува на Земята. ... Според думите на Тот на дълбочина около миля под сфинкса е разположена обширна стая с плосък под и таван. Вът­ре се намира най-древният, изкуствено създаден обект - кръ­гъл, с форма на диск, с плоска горна и долна страна. Необичаен е, понеже обвивката му е с дебелина само от 3 до 5 атома. Вър­ху горната и долната повърхност има особена шарка.

Тогава, през непалското лято на 1999 година, когато стоях и се вглеждах в ступа Сваямбанат, не разполагах с тази информация и не можех да предположа, че накрайникът може би е символ на загадъчния космически кораб, описан от Мелхиседек Друнвало. Наоколо се разхождаха туристи и ме разсейваха, някъде кряска­ше маймуна, но все пак успях да заснема подробно най-важното.

Сега, през есента на 2001 година, докато пи­ша тези редове, ме връх­литат мисли, които тряб­ваше да ми хрумнат през 1999 г. Сега картата на Града на боговете е за­вършена и аз мога уве­рено да кажа, че на вър­ха на свещената пла­нина Кайлас също има плоска квадратна пло­щадка, подобна на онази върху Хеопсовата пи­рамида, и че древният кораб (ако вярваме в книгата на Друнвало!) е

могъл да кацне и да свали Арарагат и останалите хора. По анало­гия с Хеопсовата пирамида можем да предположим, че във вът­решността на Кайлас съществува тунел, насочен към подземния град, за който вече нееднократно сме споменавали и който Елена Блаватская нарича Вара.

Според мен корабът, разположен под сфинкса, не е единствен.

Би трябвало да има още един. Възможно е неговата конструкция да е по-различна, да е предназначен за други цели, но той несъм­нено съществува - Бог никога не създава нещо в една единствена бройка, то винаги е двойно подсигурено. И вторият кораб (по съ­щата логика) би трябвало да се съхранява в специално помеще­ние под Кайлас - там, където се намират Вара и Шамбала. И най-вероятно има формата на двоен диск с изпъкналост отгоре, както е показано на ступа Сваямбанат.

Разсъждавайки за древния кораб, аз, разбира се, изпитвах из­вестно смущение, понеже като учен-хирург съм свикнал да бора­вя с конкретни и реални понятия. Все пак принуден съм да приз­ная, че и в изобретателската дейност значима роля играе подсъз­нанието. Ние, хирурзите, го наричаме усет. Никой не може да обяс­ни какво е усетът. И аз не съм в състояние, но съм убеден, че ако „Бог не разреши" (т.е. подсъзнанието не подшушне), няма как да бъде извършена сполучлива операция от нов вид.