От огромната армия болести, хроничните заболявания може би са сред най-неприятните и могат да достигнат до ужасяващи размери. Заселят ли се веднъж в тялото, те просто не помръдват вече оттам, колкото и лекарства да пиете, колкото и лекари (или психиатри) да посещавате, колкото и пари да пръскате. Те са като доживотна присъда, без право на обжалване и намаляване на времетраенето й за добро поведение.
За много от тези болести мисля като за състояние „или-или"; или ги лекувате, или поне ги облекчавате чрез моята диета, или засега не можете да разчитате на друго лечение. Нали разбирате, буквално всяко заболяване - в това число и много от хроничните - може да бъде разглеждано по този начин: тялото просто произвежда прекалено много лоши и прекалено малко - добри айказаноиди. Ако това е вярно, тогава следването на моята диета би трябвало да помогне да се излекуваме от тези болести.
Съзнавам, че това са дръзки твърдения, но те могат да бъдат подкрепени с предостатъчно научни доказателства. Първо, клинични изследвания показват, че много хронични заболявания реагират на определени добавки към храната с активирани незаменими мастни киселини (АПК и ГЛК) - същите незаменими мастни киселини, които използвах в по-ранните си опити да достигна Зоната и които са от изключително значение за регулиране на равновесието между айказаноидите. Същевременно в научната литература не липсват доказателства, че някои хронични заболявания се повлияват благоприятно от директното инжектиране на добри айказаноиди като PGE1.
Най-сетне, многобройни изследвания потвърждават ефективността на аспирина, нестероидните противовъзпалителни лекарства и кортикостероидите - медикаменти, които потискат свръхпроизводството на лоши айказаноиди. Всички тези доказателства поддържат моето твърдение, че на хроничните болести трябва да се гледа като на състояние на нарушено равновесие между айказаноидите и следователно ще се повлияят положително от моята диета.
Ето някои от хроничните заболявания, които могат да бъдат атакувани посредством храненето в Зоната. Списъкът е дълъг и някои от тях ще ви изненадат.
СПИН
Ние губим войната с рака, а битката срещу СПИН е един абсолютен и позорен разгром. Засега разполагаме само с едно лекарство против СПИН - AZT - а проведената през 1994 година в Токио Международна конференция по проблемите на СПИН-а потвърди с тъга, че AZT съвсем не винаги удължава живота на неговите жертви. Още по-тъжно, бъдещето не изглежда никак оптимистично. Следващата Международна конференция по проблемите на СПИН-а ще се проведе през 1996, вместо през 1995 година, с надеждата, че през този двугодишен период ще бъде изнамерено друго лекарство или ваксина.
Истинският проблем е там, че милиардите долари се инвестират в третирането на СПИН-а като чисто вирусно заболяване, но този подход все още не е довел до никакви резултати. Възможно ли е СПИН да не е просто вирусно заболяване?
В началния етап от неговата поява специалистите (много от които бяха ветерани в борбата срещу рака) започнаха да дирят трескаво какво може да го е причинило и да се мъчат да открият „подходящото" лечение. В крайна сметка експертите стигнаха до съгласие, че причинителят е един вирус, тъй като това им се струваше най-вероятното обяснение. Робърт Рут-Бернщайн, преподавател в Мичигънския държавен университет и водещ критик на налагащото се мнение за СПИН-а, твърди в своята книга „Преосмисляне на СПИН-а", че това схващане е довело изследователите до задънена улица. В своя труд той поставя един централен и изключително важен въпрос: „Възможно ли е други подходи, които евентуално биха ни осигурили ефективен начин за лечението на СПИН да са били загърбени в първоначалния трескав стремеж да се стигне до научен консенсус?"
Още през 1984 година се убедих, че СПИН може да се разглежда като болест, резултат от нарушеното равновесие между айказаноидите. Уликите съществуват още от 50-те години.
Клиничната дефиниция на СПИН е появата на опортюнистични инфекции - паразитни, гъбични или вирусни, които се ликвидират лесно, когато имунната система функционира нормално. Много от тези инфекции се появиха за първи път през 50-те години заедно с най-новото лекарство-чудо - кортикостероидите. Не съществува буквално нито едно болестно състояние, което първоначално да не се подобрява значително с употребата на кортикостероидите, като кортизон и преднисон. Но ако пациентите продължат да вземат тези лекарства повече от трийсет дни, имунната им система престава да функционира.
Какво се е случило? Пациентите са развили опортюнистични инфекции, подобни на онези, които наблюдаваме сега у болните от СПИН - същите инфекции, с които една що-годе активна имунна система се справя с лекота. (Впрочем това са същите инфекции, които повалят масово и болните от рак, подложени на химиотерапия; тя също потиска имунната система.)
През 70-те години търсенията на Антъни Фоси (сега директор на Изследванията върху СПИН-а към Националния здравен институт) ни дадоха друга улика. Фоси показа, че едно-единствено инжектиране на нормални доброволци с кортикостероиди значително намалява броя на техните Т-клетки, същия вид клетки, които омадрмощават СПИН. Следователно кортикостероидите предизвикват (поне временно) състояние, напомнящо в голяма степен СПИН.
Как вършат това в тялото? Те са като супераспирин - изкарват от строя цялата айказаноидна система, и то за дълъг период от време. (Аспиринът обезсилва само една подгрупа айказаноиди, простагландините, и само за кратък период от време.) Възможно ли е вирусът HIV да действа като кортикостероидите - като потиска масово целия синтез на айказаноиди? Аз поне мисля така.
Съществуват други вируси, които потискат ензим делта 6 дезатураза и следователно ограничават производството на незаменими мастни киселини и айказаноиди. Струва ми се, че HIV има същия ефект, но с много по-голяма сила. Този ефект върху метаболизма на незаменимите мастни киселини би довел до същите последствия, като дългата употреба на кортикостероиди - ще затормози значително синтеза на всички айказаноиди и ще обезсили имунната система.
Всичко това ми се струваше като една добра хипотеза; следователно то трябваше да бъде изпробвано. За щастие през 1988 година се запознах с двама лекари от Питсбърг, Пол Кал и Сам Гобдън, които имаха Доста заразени от HIV пациенти. Като клинични специалисти, Пол и Сам си даваха сметка, че лекарствата, препоръчвани от изследователските учреждения, не оказваха нужния ефект там, където трябва - у хората, заразени с HIV.
За щастие Пол беше специализирал в Нюйоркския университет, който се бе превърнал в център на ранните изследвания върху айказаноидите. Подобно на много лекари с известни познания върху айказаноидите, Пол знаеше всичко за лошите, но дори не беше чувал за съществуването на добри айказаноиди. Заинтригувани от вероятността една чисто хранителна програма да помогне на носители на вируса на HIV страдащи от постоянна умора - причинена или от самата инфекция, или от високите дози AZT - ние организирахме изследване върху пациенти с ARC (близък до СПИН комплекс)
В това изследване използвахме или комбинации от активирани незаменими мастни киселини, съдържащи АПК или ГЛК, или плацебо (зехтин) за две различни групи пациенти на Пол и Сам: едната група, заразена с HIV и страдаща от хронична умора, която не вземаше AZT и друга група - пак от заразени с HIV пациенти, които приемаха високи дози AZT (1,5 мг дневно). Назначихме, съвсем непреднамерено, на част от болните да приемат активирани незаменими мастни киселини, а на останалите - плацебо.
Тъй като все още не бях разбрал колко е важно да се контролира съотношението глюкагон-инсулин, при това изследване подходът ни бе далеч по-опростен -ние се опитвахме да отведем пациентите в Зоната единствено покрай употребата на активирани незаменими мастни киселини.
След шест месеца болните, приемали допълнително активирани незаменими мастни киселини страдаха далеч по-малко от хронична умора от пациентите, пили само плацебо. Тези резултати са онагледени във Фигура 15-1 и Таблица 15-1. Подобреното ниво на енергия бе оценявано от лекарите по петстепенна таблица, от -2 (значително увеличена уморяемост) до +2 (значително намалена уморяемост), а нулата означаваше липса на промяна в уморяемостта.
Различията между групите пациенти, които не приемаха AZX бяха статистически значими, с р-фактор по-малък от 0,005. А това означаваше, че ако 1 000 заразени с вируса на HIV пациенти, страдащи от хронична умора, допълнят диетата си със същата комбинация от активирани незаменими мастни киселини, можем да очакваме 995 от тях да получат облекчение от състоянието на вечна умора. Сред болните, вземащи високи дози AZT (1,5 мг дневно), наблюдавахме същите резултати, но с по-малък р-фактор от 0,025. С други думи, 97 от всеки 100 пациенти, приемащи високи дози AZT и добавка от активирани незаменими мастни киселини, вече няма да се чувстват така уморени.
Сподели с приятели: |