" деонтологични подходи в клиничната практика при шизофрениите"
Изтегляне 35.54 Kb.
|
1 2
Етични и деонтологични проблеми на клиничната практика- Навигация на страницата:
- РЕФЕРАТ ВЪРХУ СЕМИНАР „ЕТИЧНИ И ДЕОНТОЛОГИЧНИ ПРОБЛЕМИ НА КЛИНИЧНАТА ПРАКТИКА” НА ТЕМА: " ДЕОНТОЛОГИЧНИ ПОДХОДИ В КЛИНИЧНАТА ПРАКТИКА ПРИ ШИЗОФРЕНИИТЕ”
- Изготвил: Стела Кънчева Серафимова Факултетен № 10618 Деонтологията
- Медицинската етика
- Основните принципи на взаимоотношенията между здравните специалисти
- Психотични разстройства
|
СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“ ФИЛОСОФСКИ ФАКУЛТЕТ СПЕЦИАЛНОСТ „КЛИНИЧНА ПСИХОЛОГИЯ“ МАГИСТЪР ВТОРИ КУРС РЕФЕРАТ ВЪРХУ СЕМИНАР „ЕТИЧНИ И ДЕОНТОЛОГИЧНИ ПРОБЛЕМИ НА КЛИНИЧНАТА ПРАКТИКА” НА ТЕМА: " ДЕОНТОЛОГИЧНИ ПОДХОДИ В КЛИНИЧНАТА ПРАКТИКА ПРИ ШИЗОФРЕНИИТЕ” Изготвил: Стела Кънчева Серафимова Факултетен № 10618 Деонтологията (от гръцки: деонтос = дължимото, необходимото и логос = учение, наука) е наука за дълга и отговорността на човека за неговото поведение. В професионално отношение, деонтологията е наука за професионалния дълг и как трябва да се упражнява. Деонтологията се разкрива в твърдението „Постъпи правилно“. Според нея моралният дълг на човека трябва да му подсказва кое е правилно. Нравствен дълг е осъзнато нравствено изискване и целенасочено реализирано зъдължение, в основата на което е „доброто”, схаванато като ценостна система. Категорията дълг е свързана и с други понятия като „отговорност”, „самосъзнание”, „дисциплина”, „съвест”, „мотив”. Нравстевена норма – състатавлява повелителното съдържание на нравствения дълг. Норми са тези принципи и правила, с които обществото регулира поведението на хората. Нравствената норма определя типа на социалното поведение в ежедневната жизнена ситуация. Медицинската етика ( от гръцки. етиница - проучване на морал, морал), или медицинска дентонтиология (от гръцките думи "deon" - дълг, дълг и "logos" - преподаване) е науката за професионалния дълг на медицинските работници, за това как те трябва да се държат помежду си (лекар - медицинска сестра) по отношение на пациента, на негови роднини, приятели и колеги. Включва система от етични професионални принципи и правила (законова база), както и произтичащите от тях права и отговорности на медицинските работници. Някои от основните аспекти на медицинската деонтология са: -научни аспекти- секция на медицинската наука, изучаваща етичните и морални аспекти на медицинските работници; -практически- областта на медицинската практика, задачите на които са формирането и прилагането на етични норми и правила в професионалните медицински дейности. Медицински етика и определя решаването на различни проблеми на междуличностните отношения в три основни области: · медицински работник - пациент, · медицински работник - роднини на пациента, · медицински работник - медицински работник. Четири универсални етични принципа включват: милост, автономия, справедливост и пълнота на медицинските грижи. Някои от основни деонтологични принципи гласят: "Не наранявай"; „Всичко, което се прилага, трябва да бъде полезно.“ Лични качества, изисквани от здравния специалист, когато се грижи за пациент: - висок професионализъм;- грижи и внимание към пациентите;- търпение;- учтивост и такт; -високо чувство за отговорност за съдбата на пациентите;- овладявайки чувствата си. Основните принципи на взаимоотношенията между здравните специалисти: - субординация (система за субординация на младши на старши). Сестрата трябва стриктно да спазва медицинските назначения, да спазва дозировката на лекарствените вещества, времето и последователността на тяхното приложение. Небрежността и грешките могат да бъдат животозастрашаващи и непоправими. Неприемливо е медицинска сестра сама да отменя назначенията на лекаря, за да ги прави по свое усмотрение. Тя не трябва да поема отговорността за диагностициране и лечение на пациент без лекарско предписание. Ако има промени в състоянието на пациента, които налагат премахването на лекарствата или назначаването на нови лекарства, лекарят трябва да бъде информиран за това, който ще даде подходящи заповеди. В извънредни ситуации, при отсъствие на лекар, заповеди се дават от медицинската сестра на съответното звено. Средният и младши медицински персонал от други отдели на отделението трябва да ги извърши незабавно и без съмнение; - такт, учтивост. Неприемливо е да критикувате колегите си в присъствието на пациенти и посетители. Това подкопава авторитета на критикуваното лице, лишава пациентите от допълнително доверие, които могат да преувеличават значимостта на допуснатата грешка. - доброжелателност, взаимопомощ и взаимопомощност. Ако лекарят или медицинската сестра се чувстват недостатъчно подготвени за извършване на някои терапевтични или диагностични процедури, те трябва да потърсят помощ и съвет от по-опитни колеги. В същото време по-обучените медицински работници трябва да помагат на по-малко опитни колеги да овладеят техниките на различни манипулации. Арогантността и арогантността в отношенията между здравните специалисти не се толерират. Патерналистичен модел на отношението лекар - пациент Патернализмът като модел на взаимоотношенията между лекаря и пациента има огромно въздействие върху цялата история на медицината, върху начина на мислене и подхода към лечението и здравните грижи. Патернализмът се основава на идеята, че лекарят в сравнение с пациента притежава по-добрата проницателност по отношение на интересите на пациента и това се свързва със спецификата на неговите знания, както и с ограниченията, породени от болестните преживявания на пациента. Освен това професионалните отговорности на лекаря предполагат той да осъществявя всичко полезно за здравето дори и тогава, когато то не се преценява като добро от самия пациент. Терминът патернализъм представя отношения от типа баща -дете, в които детето е в подчинена позиция. Авторитетната фигура на бащата действа да облагодетелства детето дори и тогава, когато действието е срещу неговите желания и избор. На основата на принципа за благодеянието патернализмът надделява над принципа за уважение на автономността. Това виждане идва от дълбока древност и остава водещ принцип в отношенията между лекаря и пациента без особени предизвикателства към него от времето на Хипократ (V в.пр.н.е.) до 60-те години на двадесети век. За целия период е характерно, че лекарите сами решават проблемите, свързани с техните пациенти, задоволяват потребностите им от лечение, информация и консултация. А потребностите на пациентите се свеждат до “потребности от медицинска помощ". Работата на клиничния психолог включва оценка, диагноза, консултиране и терапия, както и развитие на програми за изследване и въздействие, прилагани към групи от индивиди. Методите на работа и специализираните интервенции на клиничния психолог се основават предимно на емпирични данни по отношение възможността за компенсиране и възстановяване на психичния живот и поведение след психично и телесно боледуване. Клиничният психолог носи оптимистичния възглед за способност и наличен потенциал за позитивна промяна при всички варианти на боледуване и постигане на по – добра прогноза при всеки. Със своето присъствие до болния му помага да се адаптира към болестта и така намалява неговата инвалидност. Затова всеки клиничен психолог трябва да има терапевтични умения, те са важни и при съобщаване на лоши новини, защото иначе се проявява поведение. Клиничният психолог се основава на ценностите на човешкото благополучие и на професионалното поведение в съответствие с тях клиничният психолог съблюдава дейността си, принципите на уважение към личността и изявата на човека и отговорно интегрира своята професионална дейност с представителите на другите помагащи професии / лекари, социални работници, юристи, педагози и др./. Клиничният психолог работи с хора от различни възрасти, с традиционни и смесени семейства, с групи и организации и хора в неравностойно положение - маргинали. Той осъществява дейността си във всички системи на националната здравна система. Етиката на клиничния психолог е в съответствие с утвърдените етични стандарти и законодателни разпоредби на медицинската практика в страната и в европейската здравна система. Спазването на етичните стандарти е основен акцент в поведението на клиничния психолог. Психотични разстройства Терминът психотични описва специфични симптоми, разстройства и индивиди. Той има множество нюанси. Психотичните симптоми показват "липса на връзка с реалността", като например, когато някой вярва в нещо, което няма основания в реалността (налудности) или чува гласове без някой да е говорил (халюцинации). Такива симптоми, обаче, могат да се появят и при здрави хора. Например, някои хора чуват името си при заспиване. Това се нарича хипнагогна халюцинация. По дефиниция тези хора халюцинират, но при отсъствие на други симптоми не може да се приеме, че те са психотични. Психотичните разстройства включват психотични симптоми плюс значително нарушение на годността за функциониране във всекидневието. Възможно е да има психично разстройство с психотичен симптом, но без намалена годност за всекидневно функциониране. Така, възможно е да има психотичен симптом, без да има напълно разгърнато психотично разстройство. Шизофренията е сериозно психично разстройство, което засяга 1 % от населението. С връх на началото си във възрастта 18-25 години, шизофренията води до загуба на продуктивност и големи разходи за медицински и социални услуги. Обикновено страданието на пациентите с шизофрения и на техните семейства е голямо. Шизофренията се диагностицира (на място) при присъствието на халюцинации, налудности, разстройства във формата на мисленето. Това е същото като да се диагностицира сърдечно заболяване само по време на инфаркт на миокарда. Новата концепция за шизофрения я разделя в 4 фази: 1) Фаза на риска - тя основно включва генетични, интраутеринни (инфекция) и фактори при раждането, въпреки че някои рискови фактори могат да се проявяват по-късно в живота, например злоупотребата с канабис. 2) Продормална фаза - която може да включва социална изолация, спад в справянето с учебните задължения или с работата и осoбено или странно (но не психотично) мислене. 3) Психотична фаза. 4) Фаза на хронична инвалидизация – тя може да включва някои психотични симптоми, но на преден план са негативните симптоми (загуба на подтици и емоции, например). Халюцинациите и налудностите се появят, когато промените в мозъка са вече налице; ранното установяване и превенция са област на интерес за изследователите (Insel, 2010). Шизофренията е архетипова психоза. Симптомите на това разстройство включват халюцинации, налудности, намалена годност да се разсъждава логично (изплъзване на мисълта), поведенчески признаци като заемане на странни пози, загуба на способност да се преживяват емоции и спонтанност, социално отдръпване и занемаряване. През острите епизоди халюцинациите, налудностите и изплъзването на мисълта са най-силно изразените симптоми. С лечение или при спонтанна ремисия тези симптоми намаляват или отзвучават и загубата на спонтанност, социалното отдръпване и занемаряването са по-забележими. За разлика от това налудното разстройство се проявява само с (една или повече) налудности. Обичайно налудността е от параноиден тип и пациентът вярва, че той или тя е наблюдаван или е застрашен от шпиони, организирани престъпници и др. Пациентът ходи на работа и изглежда нормален в очите на другите. Поради факта, че има само един симптом пациентът може да функционира задоволително извън дома. Обаче, в повечето случаи, животът е силно увреден от разстройството. Подозрителността или откровените налудности водят до конфликти в работата и пациентът, в края на краищата, стига до някаква форма на пенсиониране. Социалният живот също е силно разстроен, пациентът се скрива в жилище с добре укрепени врати, с много ключалки, в състояние на постоянно напрегнато очакване. Групи симптоми Двете фази - на психозата и фазата на хронична инвалидизация - се проявяват чрез различна гама от симптоми и различните автори ги разделят в различни групи. По-ранна категоризация разделя симптомите в две групи: „позитивни” и „негативни”(Andreasen et al.,1982). Позитивните симптоми (явления, които се явяват допълнителни към нормалните преживявания), са отличителни черти на острата/психотична фаза. Те включват халюцинации, налудности и нарушения на формата на мисловния процес (РФМ). Те могат, също така, да присъстват по време на хроничната фаза, като с течение на времето обикновено отслабват или поне оказват помалко влияние върху живота на пациента. Негативните симптоми (загуба на личностови черти и способности) са най-обезпокоителните симптоми на хроничната фаза на шизофрения. Тук ще бъде използвана суб-класификацията на ДСН-5 1) Нарушения в настроението (изравняване или притъпяване на емоциите) - намален израз на емоциите, с бедна мимика и жестове, намалена емоционална експресия в речта, 2) Анхедония - намалена способност да се изпитва удоволствие, ограничени междуличностови умения, 3) Асоциалност - очевидна липса на интерес при социална интеракция, 4) Аволиция (апатия) - редукция на самостоятелно инициираните целенасочени дейности, 5) Алогия - намалена речева продукция (това е друг поглед върху обедняването на речта). Докато негативните симптоми са преобладаваща черта на хроничната фаза, те могат да са налице още при първия психотичен епизод. Афект
От тези външни прояви се предполага, че и вътрешните чувства не варират по обичайния начин. Това е обосновано предположение, особено от гледна точка на факта, че и много от хора с изравнен афект се оплакват от липса на способност да изпитват емоции. По-рядък симптом е „несъответстващият” афект. Той се наблюдава, когато даден индивид мисли/говори на определена тема, но демонстрира неподхождащи на съдържанието чувства. Например пациент, който говори за смъртта на много обичан свой близък, може да се смее неконтролируемо. Анхедония Анхедония е неспособността да се изпитва удоволствие. Наблюдава се при различните видове депресивно разстройство и при шизофрения. Липсата на удоволствено преживяване и тъгата (пониженото настроение) трябва клинично да се различат. Анхедонията при депресивно разстройство обикновено дава отговор на лечение с антидепресанти. При шизофрения анхедонията не се повлиява от лечение с антидепресанти (освен ако не е в рамките на съпътстващо депресивно разстройство). Хората имат близка емоционална връзка с членовете на семейството си. Родителите, бабите и дядовците, например, обикновено се „разведряват” при споменаването на своите деца и внуци. Хората с анхедония може да не се „разведрят” до обичайната степен. Въпреки това обикновено се запазва някаква степен на заучен, автоматичен отговор. Някои прозорливи хора с шизофрения може да разбират, че не изпитват такава топлина или любов към семейството си и се оплакват от тази загуба. Тук виждаме, че афектът и анхедонията са свързани помежду си. Аволиция Аволиция е липсата на подтици или мотивация, чести явления при шизофрения. Може да засегне всички аспекти на живота - от учене и работа до поддържане на домакинството и личната хигиена.Тези, които са загубили своите умения, социални контакти и способността за извършване на значими дейности могат да бъдат подпомогнати, за да възстановят тези функции. При все това, успехът на рехабилитацията е правопропорционален на участието в нея и при наличие на ниска мотивация, успехът ѝ е ограничен. Асоциалност (социално оттегляне и изолация) Възможно е хората с шизофрения да избягват социални контакти и да живеят изолирано. Отново е трудно да се разграничи дали това е просто начин на изразяване и загуба на афект, дали е анхедония или липса на подтици. Взаимодействие на негативните симптоми Трудно е да се очертаят границите на различните негативни симптоми. Липсата на способността да се изпитват емоции (изразена чрез изравнения афект) може да намали чувството за „награждаване“. Намаленото чувство на награждаване директно може да намали мотивацията и подтиците. Намалената мотивация и подтици, вероятно, води до занемаряване на външността и до социална изолация. Ако някой не се ангажира емоционално, когато е в компанията на други хора (изравнен афект) и му липсва добра хигиена, останалите няма да го търсят и всяка вече налична склонност към социално оттегляне и изолация допълнително ще се задълбочи. Ниският доход (дължащ се на липса на подтици или на бедния мисловен процес) ще насърчи бездомността и т.н. Шизофренията влиза в групата с кодове F20-9: ШИЗОФРЕНИЯ, ШИЗОТИПНИ И НАЛУДНИ РАЗСТРОЙСТВА. Кодира се с :F20.0-9 F20 Шизофрения F20.0 Параноидна шизофрения F20.1 Хебефренна шизофрения F20.2 Кататонна шизофрения F20.3 Недиференцирана шизофрения F20.4 Постшизофренна депресия F20.5 Резидуална шизофрения F20.6 Проста шизофрения F20.8 Друга F20.9 Неуточнена Лечение
Лечението по спешност намалява рисковете от самонараняване и може да се окаже необходимо поради защита на други индивиди. То облекчава страданията на пациента. Средата в отделението следва да бъде спокойна и хуманна. Изисква се висок стандарт на сестринската грижа, за да се получат най-добрите възможни резултати от лечението. На пациента и на неговото семейство се дава подробна информация за разстройството,целите и методите на лечението и за вариантите за продължаване на лечението в общността- но това само по себе си не е въпрос засягащ хоспитализацията. Задължителна е фармакологичната интервенция, като се използват (поне в началото), атипичен антипсихотик (блокери на допаминовите и серотониновите рецептори), като рисперидон, оланзапин, кветиапин и арипипразол. Разговорът насаме с пациента е от съществена важност. Той може да е под формата на когнитивно поведенческа терапия (КПТ). Психоаналитичните терапия и подходи, които се отнасят до подсъзнателната динамика не се препоръчват. Какъвто и да е междуличностовият подход, пациентът има нужда да се чувства сигурен и да му бъде предоставено рационално обяснение, за да може да разбере и да се изправи пред симптомите. След изписването от острото отделение пациентът може да бъде насочен към рехабилитационен център или към дома. Рехабилитацията може да включва развиване на социалните умения, стратегии за справяне със стреса, дейности, разнообразяващи живота и помощ в посока намиране на доходно работно място. Работата със семейството цели да създаде ситуации, при които пациентът се окуражава да е активен, с минимално ниво на стрес и междуличностови конфликти. След изписването от болницата пациентът трябва да бъде проследяван редовно. Добре е да има редовен контакт със специалист по психично здраве от общността, който може да го преглежда и да реагира при инциденти. Редовното лечение следва да продължи поне 6 месеца след първия остър епизод. То помага за превенция срещу релапс. При работа с такива пациенти, психолога следва да се ръководи от общовалидните за професията му етични принципи, а именно: Изтегляне 35.54 Kb. Сподели с приятели:
|
1 2