Арт терапия при децата с аутизъм

Шуменски университет
„Епископ Константин Преславски“
Педагогически факултет
Курсова работа
По: Изобразителна дейност в детската градина
Тема: Арт терапия при децата с аутизъм
Изготвил:
Проверил:
Цветелина Воденичарова
ИПО /магистър/ курс 197
Фак.ном:1314

Изобразителното изкуство /особено рисуването/ се използва от десетилетия с успех във възпитателната и терапевтичната дейност. Причината за това може да разбере като се вникне в същността на рисуването през различните възрасти на човек; като средство за възпитателно въздействие, социализация, ресоциализация и рехабилитация. В клиничното практика рисуването се използва както за диагностични, така и за лечебни цели.
За детето рисуването е особено важно: при формирането му като личност, като израз на своята потребност да действа, да опознае света, да изрази своите чувства и преживявания. Детската рисунка е силно изразна средство­
изразява цялостната същност на дадено дете, равнището на неговото психомоторно и личностно развитие. Това е видно от самото развитие на рисунка заедно с възрастовото израстване на детето и с неговите индивидуални прояви.
Редица автори посочват, че рисуването отразява обществения опит на детето, неговите възприятия и представи. Известно е, обаче, че в своите рисунки то не отразява точно и пълно действителността, не само защото не я познава и му липсват графични умения, но и защото то я отразява така, както си я представя. Както я вижда,
както му диктуват неговите чувства и отношение към обектите в нея /хора, животни, предмети/. В рисунката детето изразява своите чувства, желания и преживявания.
Голяма роля играе и въображението, и мисленето.

Някои автори приемат, че рисуването на детето е своеобразен графичен знак. А също така, че то е нужно за развитието му, както говоренето. Това е от голяма значение и за клиничната практика, не само за установяването на психичното развитие на деца в норма,
но и на такива с интелектуален дефицит и особени образователни потребности. Един такъв подход обяснява не само различията в рисунките на децата във възрастов план, но и в индивидуален.Безспорно е въздействието на изкуството за обогатяване на естетическите възприятия, за оформянето на естетически вкус, за пораждането на интереси и идеи, за творчество, което се отразява пряко и върху самата изобразителна дейност на подрастващите.Известно е, че детето обикновено в своето произведение изразява чувства, които го вълнуват и редица преживявания. Това може да се открие в избора и използването на цвят, в големината на изобразения обект, в одухотворяването му, в пространственото разположение,
както и в композиционното съчетание. В клиничната практика определени диагностични находки в рисунката кореспондират с клиничната картина и могат успешно да подпомогнат терапевтичния процес. Затова се смята, че изразителността, условността в рисунката, са свързани с душевната нагласа на съзнанието и с вътрешния свят на рисуващия.Етапите в развитието на рисуването при децата се свързват както с цялостното им развитие, така и с индивидуалните и личностните им особености. Също и с ролята на възпитанието и обучението на семейната среда.
Има различни виждания за етапите, но със сигурност те са свързани помежду си и не могат абсолютно стриктно да се

разграничат. Това до голяма степен зависи от самото дете и неговите способности.При един сравнителен анализ на рисунки на практически здрави деца, с нормално развитие и деца с изоставане, дефицити, или нарушения в мозъчната дейност, разликите са очевидни. Също така и анализът на рисунки на деца с различна степен на олигофрения се отличават съществено помежду си. При най­тежката форма въобще не може да се говори за наличие на изобразителна дейност. Установяването на тези различия в изобразителната дейност имат не само диагностична стойност, но и служат на терапията и стимулиране развитието на такива деца. При някои деца например,
рисуването служи за овладяване на графичния знак на писмената реч.Срещат се разбира се и изключения. При някои деца с психически отклонение се наблюдават прояви на специални заложби. Познаването на особеностите на развитието на изобразителната дейност е задължително да се извършва паралелно с установяване на цялостното развитие и здравното състояние на съответното дете.Съдържанието на детските рисунки и техният анализ е богат източник на информация за самото дете за равнището на неговото развитие, опит, възможности,
интереси, личностни качества и заложби. Освен възрастови особености, детската рисунка отразява и субективното отношение към действителността. С особено желание детето изобразява човешка фигура. Това е първият обект,
към който то се насочва. Някои автори обясняват това с привързаността на детето към отделните членове на семейството.

Съдържанието на рисунките и тяхното богатство зависи в голяма степен от общата умствена активност на детето и интереса към съответните обекти. Зависи от фантазията и мисленето. В много случаи роля играе и подражанието.
Както и влияние от заобикалящите го хора. Относно избора на съдържание на рисунката и начина на изображение, роля играе и половият диморфизъм.
Установено е, че момичетата достигат по­рано до психомоторна готовност за писане, имат по­голяма сръчност и прецизност. Обикновено те отразяват обектите с повече подробности и влагат голяма фантазия. Но преди всичко във всяка детска рисунка се разкрива собствената индивидуалност, вътрешният свят на детето. А това е от значение за диагностичната и терапевтична практика.При децата и подрастващите рисуването се използва за контрол на хода на нормалното възрастово развитие. Има и своята прогностична стойност за ранно откриване на изоставане в развитието, на заболявания, а също така и на заложби. При деца с известни особени образователни нужди, с дефицити,
дефекти, увреждания и др., или при такива от т.нар.
рискови групи /недоносени, боледуващи/, то служи за уточняване на диагнозата, на степента на изоставането, или преждевременното прекомерно избързване в развитието.
Също така и за ранно откриване на симптоми на някои заболявания. Това се отнася и за изследвания в различни възрасти от човешкото развитие.Рисуването като диагностично средство се използва широко и в социалната сфера за лица с девиантно и делинквентно поведение,
безнадзорни и безпризорни, маргинализирани, зависими от дрога, алкохол и др. Съобразно целта на изследване, при

използването на рисуването се прилагат различни подходи:
генетичен, клиничен, аналитичен, проективен и др.За установяване равнището на психическото развитие на децата посредством рисуването се използват различни тестове, но най­ известен е Рисунка на човек на Флорънс
Гудинъф. Това е невербален тест за интелигентност,
предназначен за деца от 3 до 13 години и изисква рисунка на мъж /По­ късно се въвежда и фигурата на жена/. Отнема малко време /в сравнение с други подобни/, но е достатъчно надежден.
Получените резултати от различни изследвания с този тест са убедителни. Но това не означава, че рисуването може да се приема за единствен диагностичен метод. Резултатите в много случаи насочват към други изследвания и дават ориентация за степента на развитие. За окончателно заключение или диагноза, е необходимо да се използват едновременно или паралелно и други методи, съобразено с целите на изследването и особеностите на изследваните
/отделно лице, група, в норма или не/.Анализът на рисунките разкрива не само степента на психомоторното развитие, но и някои страни от собствения вътрешен свят на личността. В много случаи различни особености не са осъзнати, или лицето не е в състояние да ги изрази. В други случаи, в по­горна възраст, или при възрастни, може и съзнателно да се скриват от изследваното лице. Затова рисуването се използва и като проективна методика за изучаване на подсъзнателните аспекти на личността.
Изучават се скрити, неудовлетворени потребности,
влечения, преживявания, травми, конфликти и т.н. Тези

методи се използват не само в клиничната практика, но и в превантивната и в ресоциализиращата дейност с различни лица с девиации в поведението. Рисуването е от особено голямо значение за душевното здраве на подрастващите.
По­ известни методики са: мастилените петна на Роршах,
методиката на Вартег, на Винклер, Омагьосаното семейство, Автопортрет на Бърнс и др.
При анализа на рисунките се има предвид освен цялостното изображение на фигурата, но и елементите в нея, тяхното съчетание, приоритетно застъпване или липса. Например мъничката глава, по­малка от 1/10 от площта на тялото, показва ниска оценка на собствените интелектуални възможности, неувереност и безпомощност.
Разбира се трябва да се знае какво символизира съответният елемент. В случая главата е символ на интелектуалната сфера. Лицето е свързано с общуването:
ако то е изрисувано прецизно, с всички необходими подробности, това показва добра комуникативност,
интерес към себе си и околните.
Когато се анализират рисунките на лица с различни заболявания, могат да се открият важни симптоми за състоянието на лицето, за неговия фантазен свят, за наличие на халюцинации, за отношения и връзки с отделни персонажи /действителни или въображаеми/, за различни конфликти, страхове и др. Художествената стойност на картините и рисунките на психично болните се определя от техния талант, творчески опит и изразеността на психичното разстройство. Много художници с шизофрения
/напр. Ван Гог/ са оставили трайни следи в изкуството,

независимо от психичното си заболяване. Психичното разстройство само по себе си не ражда нови таланти, но поради особеното виждане на света заболелите нерядко сътворяват нещо оригинално. За това спомага и несъобразяването със съществуващите традиции и школи.
Наблюдава се особено подчертана индивидуалност и самобитност. Шизофренно болните например използват в своите творби стилизацията, която стига до сематичност,
декоративност и орнаменталност.
Арт­терапия е терапевтичната употреба на творческия процес в рамките на една професионална връзка при хора,
преживяващи заболяване, травма или житейски несполуки,
както и такива, търсещи личностно развитие.
Творейки и рефлектирайки върху изкуството, което правят и процеса, през който преминават, хората получават възможност да обогатят своето познание за себе си и другите, да се справят със симптомите, стреса и травматичните преживявания, да повишат своите познавателни способности и да преживеят пълноценно жизнеутвърждаващото удоволствие от творчеството.
Използването на арт­терапията като метод за работа с деца с генерализирано разстройство на развитието доскоро бе сравнително рядко. Навлизането на нови подходи при планирането на терапевтична работа идва да отговори на предизвикателствата, които състоянието генерализирано разстройство на развитието поставя пред специалистите.
През последните години за аутизъм все по­често се говори и изглежда, че всеки от нас познава поне един човек, чийто

живот е докоснат от това състояние. Какво е аутизъм и какви са терапевтичните методи, които се използват при интервенция? Аутизмът е неврологично състояние, чиято точна причина все още не е неизвестена. Симптомите включват повтарящи се действия или натрапливо поведение, нарушение в социалната преценка, проблеми с комуникацията и трудности при обработка на сензорна информация (например свръхчувствителност към някои звуци). Най­популярната форма на терапия се основава на бихевиористичните науки и цели промяна на поведението чрез система от награди и наказания. През последните години специалистите търсят алтернативни или допълващи методи, които да разширят спектъра от наличните терапевтични възможности. Един такъв метод се оказва арт терапията.
Арт терапията съдейства за когнитивното и емоционално развитие чрез използване на средства на изкуството. За разлика от изобразителното изкуство, където има ясни правила на рисуване, арт­терапията цели изграждане на житейски умения, преодоляване на дефицити и насърчава към себеизразяване по един здравословен начин.
Участниците са насърчавани да изследват и да изразят себе си с арт материали, като целта не е създаване на произведение на изкуството (въпреки че тази възможност не се изключва).
Арт терапията по естествен начин отговаря на потребностите на децата и възрастните с генерализирано разстройство на развитието. Един от отличителните белези на аутизма е нарушена комуникация или по­конкретно

затруднения с вербалното изразяване и развитие на езиковите умения.
Г. Т. разказва следното: „Просто не можех да се изразя с думи. Прилича на заекване … Крещенето беше единственият начин да общувам“. Арт­терапията предлага начин на хората, които не умеят да общуват, невербални са или имат забавяне в езиковото развитие, да се изразят без думи. Децата с генерализирано разстройство на развитието често имат силно развит визуален канал, често за тях се казва, че „мислят в картини“. Изразяване на чувства и идеи чрез визуални средства е естествено за тях и може да облекчи ежедневната им борба при използването на вербални средства.
Децата с генерализирано разстройство на развитието се затрудняват при разчитане на социални знаци, като например интерпретирането на тона на гласа или изражението на лицето, което може да ги накара да се чувстват неудобно при социални контакти. Директните контакти като разговор с друг човек, често са изключително плашещи и стресиращи събития. За децата с генерализирано разстройство на развитието арт­терапията може да се окаже много удобно средство, защото при нея фокус върху клиента се измества върху неговото творчесто. По този начин арт­терапията съдейства за изграждане на силна връзка между детето и терапевта и се преудолява първоначалния стресиращ ефект от прекия контакт.
Изкуството може да се разглежда и като форма на посредничесто при формирането връзки с връстници.

Сътрудничество, редуване, зачитане на различието и други социални умения могат да се практикуват в приятна и естествена среда. Децата с генерализирано разстройство на развитието често се затрудняват да разберат гледните точки на други хора. Осъществявайки съвместни арт­
задачи с други участници на детето с генерализирано разстройство на развитието се предлага конкретен начин да „види“ чуждата гледна точка. Изпълнението на съвместни проекти насърчава сътрудничеството, работата в екип и влияе на чувството за приемане.
Арт­терапията е напълно подходящ метод за решаване на сензорни проблеми, които са свързани с по­голяма част от емоционалните и поведенчески затруднения и които все още са твърде пренебрегвани. Привидно безвредни усещания, като текстурата на килима, луминесцентно осветление, хрупкавите храни, бръмченето на хладилника и др. могат да са дразнещи или дори мъчителни за децата с генерализирано разстройство на развитието. Възприемайки тези усещания като свръхстимулиращи, децата с генерализирано разстройство на развитието стават прекалено развълнувани, „затворени“ или безразлични с цел избягване на неприятен стимул.
Една от най­значимите цели при планирането на терапевтични интервенции е да се увеличи толерантността на децата с генерализирано разстройство на развитието към неприятни стимули чрез насочване на поведението към автостимулиране на творческа дейност. Изкуството е дейност, която е приятна за почти всички деца без значение, дали страдат от генерализирано разстройство на

развитието или не. Децата са по­склонни да експериментират с нови текстури и миризми, които иначе избягват, когато новите усещания са част от един забавен процес. Например едно дете може да откриете, че може да се справи с неприятното усещане на гланцовата хартия,
когато получава усещането за нея в проект за изработка на папиемаше. Децата с генерализирано разстройство на развитието имат нужда от помощ при работа с различни усещания в ежедневието си, като целта е да ги направи по­
разпознаваеми и по­поносими. Дете, което може да изработи папиемаше, например може след това да не е толкова чувствително при докосването на по­размекнат сапун.
Сензорните фиксации са друга характерна черта на аутизма. Някои деца могат да гледат с изострено внимание пръстите си, да усукват по пръстите си хартиени ленти, да извиват пръстите си и да махат с ръце напред­назад.
Многократно извършване на подобни действия или автостимулирането (stimming на английски език) пречи на децата с генерализирано разстройство на развитието да общуват, правейки ги различни в очите на околните и ги отвлича от други дейности като участието в училищни занимания или игри с връстници. Тези сензорни фиксации са успокояващи, когато детето е превъзбудено. Арт­
терапията може да помогне на детето да преформулира тази потребност от сигурност и да канализира социално неприемливите автостимулации в социално приемливи творчески действия.

Например дете с генерализирано разстройство на развитието, което в училище е санкционирано заради навика си да реже хартия, чрез арт­терапията може да бъде подкрепено да използва нуждата си от рязане в изработването на колажи и да усвои нова поведенческа стратегия. Гранд Мениър печели награди за своите поразителни, реалистични колажи, изработени от хиляди накъсани ленти от хартия и нарязани на парчета вестници.
Друг успешен художник, обсебен от усукани хартийки,
работи с квилинг техника. Подобно виждане за изкуството,
разглеждащо социално неприемливото поведение като ресурс и предоставящо възможност за себеизразяване и удоволствие, подкрепя децата с генерализирано разстройство на развитието да извършат промяна.
Освен за подобряване на сензорното, социално и емоционално функциониране арт­терапия доставя на децата удоволствие, намалява се преживяванията им на стрес и се повишава самочувствието им, чрез захващане с различни творчески проекти или просто чрез изучаване на различни художествени материали. По този начин децата придобиват житейски умения по един естествен начин.
Арт терапия е уникален терапевтичен метод за деца с генерализирано разстройство на развитието, тъй като редуцира характерните симптоми на състоянието и същевременно насочва дисфункционалното поведение в социално приемлива форма. Арт­терапията насърчава комуникацията, емоционално израстване и сензорната интеграция, а също така подкрепя децата да взаимодействат в естествена и забавна среда.

Децата с аутизъм представляват особена група, с неадекватно социално поведение, трудности в емоционалните контакти и нарушена социална адаптация.
Лео Канер, който в средата на XX пръв описва класическия аутизъм, отбелязва задължителното присъствие на триада от симптоми:
Аутистично поведение;
Специфични двигателни нарушения;
Специфични нарушения на речта.
Сред най­характерните черти в клиничната картина на "инфантилния аутизъм", както той го нарича, се отбелязват:
аутистична изолация и нарушено социално развитие;
неспособност за разбиране и съпреживяване на емоции;
предпочитание към общуване с неодушевени предмети;
забавено или непълноценно развитие на самостоятелна реч с прояви на ехолалия, неправилна употреба на лични местоимения, монотонно повторение на шумове или думи;
отлича механична памет;
ограничена спонтанна активност;
стереотипно поведение и страх от промени, водещ до изработване на ритуали и увлечения;
Динамиката на научните изследвания през последните години доведе до съществена промяна в обяснението на аутизма: от тълкуването му като проява на шизофрения,

до изключването му от групата на психичните заболявания и отнасяне към нарушенията в развитието.
Неврологични и невропсихологични изследвания сочат, че разнообразието от симптоми при аутизъм се дължи на нарушения в подкоровите образувания и в структурите на кората. Подкорието отговаря за тоническата палеорегулация, от която зависи нивото на бодърстване и психическа активност. При нарушения в тонуса се наблюдават снижение в концентрацията на внимание, в паметта, в темпа на интелектуална дейност, а също нарушена регулация на емоционалното състояние и слабост на моторния тонус.
Голямо значение за прогнозата и терапията на аутизма има характерът на нарушение на психичния тонус и активността на детето. Във връзка с това се отделят две групи деца ­ 1) превъзбудени или хиперактивни(свръхповишен тонус);
2)
пасивни (свръхпонижен тонус). Известно е, че макар превъзбудените деца да правят впечатление на по­
тежки случаи, работата с тях е по­резултатна, тъй като активността може да бъде канализирана чрез различни методи и даже социално използвана.
При децата с много нисък психичен тонус проблемите са по­сериозни, тъй като е наложително както изкуствено създаване на активността, така и нейното организиране.

Една от основните слабости на детето с аутизъм е неумението му да играе, което особено притеснява родителите ­ то разхвърля играчките из цялата къща, удря ги, чупи ги. Лечението само на симптомите има краткосрочен ефект, защото причините остават и продължават да действат.
Трябва да се има предвид, че аутизмът не е болест, поради което пай­ценната помощ за детето е във вид на обучение.
За да помогнат па детето с аутизъм, педагозите използват различни методи от системата на специалното образование, основен сред които е опростяването на материала. Опростявянето действително е най ­ важната стратегия при работа с деца с проблеми в развитието, но в случаи на аутизъм тя несработва, тъй като тук се наблюдава не просто изоставане в развитието,
а различно развитие. Затова детето с аутизъм се нуждае както от опростяване, така и от допълнително обяснение на материала, подкрепено с голяма доза визуализация. Основната цел е детето да разбере смисъла и нуждата от новото знание или навик, които усвоява
Традиционното специално образование не е достатъчно "специално" за децата с аутизъм. Особено важно е специалистите да знаят с какво тази патология се отличава от другите нарушения, защото в противен случай оказваната помощ ще доведе до нови проблеми в поведението на детето.
Крайна цел на обучението не е получаване на високи оценки, а изработване на навици за комуникация и взаимодействие с другите. Генерализираният характер на

нарушението изисква комплексен подход на терапия,
който предполага съвместна и координирана работа на различни специалисти (психолог, логопед, специален педагог, музикоте­рапевт), чиято цел е качествена промяна на функциите и постигане на по­добър резултат.
Следователно, планирането на терапията следва да се подчинява на следнитепринципи, валидни за всички случаи на нарушено развитие:
системност ­ всички форми на въздействие се провеждат в система;
комплексност ­ методите позволяват въздействие както върху физическото, така и върху психичното развитие на детето (интелектуална и емоционална сфера, комуникация и поведение);
индивидуален подход ­ съобразяване на начините и формите на обучение с индивидуалните възможности и нужди на детето;
единство на медицинските и психолого­педагогически мероприятия;
връзка със социалната среда ­ включване в терапевтичния процес на представител от средата, в която се възпитава детето;
сътрудничество със семейството ­ комфортна атмосфера вкъщи, правилно отношение към проблема на детето и единство в изискванията към него;
Метод на съвместно рисуване

Определя се като особен вид игрови метод. Използването му е възможно само след установяване на емоционален контакт с детето. Рисуването не се явява продуктивна дейност с конкретен резултат, а особена форма на обучение. То стимулира активността на аутичното дете,
разширява представите му за околния свят,
улеснява развитието на речта и жестовете. Е. А. Янушко го разглежда и като модел за психотерапия, който позволява на педагога да включва в рисунките страшни за дететообекти, с които се измислят и разказват сюжети,
винаги с добър край.
Отделят се следните етапи в процеса на развитие на съвместното рисуване:
установяване на емоционален контакт и привличане на интереса на детето към новия вид дейност (рисуваме само това, което е значимо за него);
рисуване "по поръчка" на детето, като то само казва какво иска да види в рисунката;
включване на нови материали за рисуване и нови детайли в рисунката (освен молив, използваме флумастер, боички,
цветна хартия; променяме някои цветове, форми и размери в рисунката);
включване на детето в процеса на рисуване и стимулиране към действие ("забравяме" да нарисуваме някоя част от рисунката и предлагаме то да я довърши);
въвеждане на сюжет ­ познатите от предишните занятия отделни рисунки се обединяват в сюжет, като по този начин предметната рисунка се превръща в сюжетна;

усложняване и развитие на сюжета ­ след като един сюжет е добре усвоен от детето, преминаваме към неговото разширяване с нови линии;
пренос на получените знания в други ситуации разиграване на сюжета от рисунката в игри с играчки и предмети, с пластилин и др.
В заключение следва да се отбележи, че въпреки задълбочените изследвания и теоретични анализи по проблемите на детския аутизъм, много въпроси, свързани с неговия генезис и механизми все още очакват своето решение. На този етап основна заслуга на специалистите е осъвременяване на по­старите и разработване на нови терапевтични стратегии, позволяващи на малкия аутист и неговото семейство да сечувстват по­спокойни за своето бъдеще.
Използваните цветове и значението им в контекста на аксиологията
Синьото създава предпоставка за дълбок размисъл над живота и истината. Синият цвят символизира постоянство,
упоритост, настойчивост, преданост, сериозност, строгост.

Хората, които го предпочитат, се стремят към ред и систематизация, те винаги имат своя гледна точка, предани са на делото си. Доста характерно за аутистите е, че обичат реда и организираността. Например ако дадено нещо не е на мястото си /според техните разбирания/ те го прибират, където сметнат за нужно.
В митовете синият цвят е божествена проява и цвят на загадъчността. Синият цвят е загуба на реалността, мечта,
фанатизъм. В този цвят са облечени маговете и вълшебниците. Облечените в синьо през средновековието знаели истината.
В древен Египет вътрешността на пирамидите се боядисвали в синьо, скарабеят също е син, Буда и Кришна са сини. Синият цвят на знамената означава свобода,
обединение.
Червеният цвят олицетворява могъществото, силата,
волята за победа. Хората, които харезват, червеното,
винаги постигат онова, което искат, винаги са в движение,
винаги са извор на енергия.
Червеният цвят символизира страстта, възбудеността.
Изразява и склонност към импулсивни постъпки,
необмислени предварително, този цвят го кара да бъде активен във всичко, вдъхновява и насочва силите за продължаване на започнатото, олицетворява победата и способността точно да се нанесе удар.
В митологията червеният цвят се използва много. Богът на войната се облича в червено, в Африка червеното означава „безкрайно те обичам”, в хералдиката на

кръстоносците червеното означава любов към Бога,
ближния, но също ярост и жестокост. В християнството е символ на великолепието и пролятата кръв.
Жълтият символизира интуицията, съобразителността,
оригиналността, радостта, надеждата, жизнеността,
просветлението,
общителността,
разширението,
оптимизмът, философията, егоизмът, нечестността,
предателството, страхът
В митологията жълтото се олицетворява със Слънцето,
топлината, пролетта и цветята. символизира.
В зеленото е заложена потенциална енергия – този цвят не отразява спокойствие, а вътрешно напрегнато състояние. Зеленото отразява отношението на човека към самия себе си.
Зеленият неутрализира действието на останалите цветове, помага да се разсеят негативните емоции, носи спокойствие и умиротворителност, помага на концентрацията и на вземането на решения, помага при шок и има сънотворно действие.
Оранжевото принадлежи на свръхемоционалните хора, те са блестящи, но неравномерно надарени ,изумяват околните с гъвкавостта си и многостранността на психиката си, често имат художествен талант, доброта,
отзивчивост. Но в същото време са повърхностни, имат неустойчиви интереси, постоянна потребност от нови занимания.
Оранжевият цвят е цветът на топлината, блаженството, на мекия блясък и залязващото слънце. Той радва и носи

добро настроение, на практика винаги има благотворно влияние и показва радостните страни от живота.
Черният цвят винаги скрива в себи си онова, което носи,
той е загадъчен. Предизвикващ любопитство, привличащ и плашещ, той винаги призовава човека да освободи своята същност, т.е. човек трябва да мине през черното, за да познае бялото.
Черното в дълбинната психология на сънищата е цветът на “пълната безсъзнателност, на потъването в тъмнината, в тъгата, в мрака”. Като цвят, който влияе върху човешката психика, черното създава усещане за непрозрачност,
сгъстяване, тежест.
В Африка принасянето на черно животно в жертва означава молба за дъжд. Черните белези на тялото означават болест.
Черните дрехи означават недостиг или липса на нещо в живота, от черното трябва да се излиза бавно, като се разрежда с други цветове.
Черният и белият цвят помежду се гасят, вече не носят първоначалната си информация и не потискат психиката.
По принцип, черно облекло се избира при депресия и когато се отхвърлят околните.