Чужденецът

1
АЛБЕР КАМЮ
ЧУЖДЕНЕЦЪТ
Превод от френски: Георги Панов, 1979
chitanka.info

2
ПЪРВА ЧАСТ

3
I
Мама умряла днес. Или може би вчера, не знам. Получих телеграма от приюта: „Майка почина. Утре погребението. С най-добри чувства.“ Това нищо не говори. Може да е било вчера.
Приютът за старци е в Маренго, на осемдесет километра от
Алжир. Ще взема автобуса в два часа и ще пристигна следобед. Така ще мога да участвувам в бдението и да се върна утре вечер. Поисках два дни отпуск от работодателя си и той не можеше да ми откаже при такава извинителна причина. Но не беше доволен. Аз дори му казах:
„Не е по моя вина.“ Той не отговори. Тогава си помислих, че не трябваше да му казвам това. Всъщност нямаше за какво да се извинявам. По-скоро той трябваше да ми изрази съболезнованията си.
Но сигурно ще го стори вдругиден, когато ме види в траур. В момента като че ли мама не е умряла. Напротив, след погребението нещата ще бъдат приключени и всичко ще придобие по-официален вид.
Взех автобуса в два часа. Беше много горещо. Ядох в ресторанта на Селест както обикновено. Всички много ми съчувствуваха и Селест ми рече: „Човек си има само една майка.“ Когато си тръгнах, изпратиха ме до вратата. Бях малко объркан, защото трябваше да се изкача до
Еманюел и да заема от него черна вратовръзка и траурна лента. Той загуби чичо си преди няколко месеца.
Тичах, за да не изпусна автобуса. Бързането, тичането,
прибавени към друсането, миризмата на бензин, отраженията по шосето и небето — всичко това без съмнение стана причина да заспя.
Спах почти през целия път. И когато се събудих, видях, че се бях облегнал на един военен, който ми се усмихна и ме попита дали идвам отдалече. Казах „да“, за да не говоря повече.
Приютът е на два километра от селото. Извървях пътя пешком.
Исках веднага да видя мама. Но портиерът ми каза, че трябва да се срещна с директора. Тъй като той беше зает, почаках малко. През цялото време портиерът приказваше нещо, а после видях директора:
прие ме в кабинета си. Той е дребно старче с лентата на Почетния легион. Погледна ме със светлите си очи. Стисна ми ръката и я държа

4
толкова дълго, че вече не знаех как да я измъкна. Прегледа едно досие и ми каза: „Госпожа Мьорсо постъпи тук преди три години. Вие бяхте единствената й опора.“ Помислих, че ме укорява за нещо, и започнах да му обяснявам. Но той ме прекъсна: „Няма за какво да се оправдавате, млади човече. Прочетох досието на вашата майка. Вие не сте можели да посрещате нейните нужди. Необходима й е била гледачка. А заплатата ви е скромна. И в крайна сметка тук тя беше по- щастлива.“ Казах: „Да, господин директоре.“ Той добави: „Знаете ли,
тя имаше тук приятели, хора на нейната възраст. С тях можеше да споделя неща, които са от друго време. Вие сте млад и тя сигурно се е отегчавала с вас.“
Беше истина. Когато си беше вкъщи, мама прекарваше дните си да ме следи мълчаливо с поглед. В началото, когато постъпи в приюта,
тя често плачеше. Но това се дължеше просто на навика. Няколко месеца по-късно би плакала, ако човек я прибереше от приюта. Пак поради навика. Отчасти и затова през последната година почти не ходех там. А също и защото ми отнемаше неделята — без да смятаме усилието да отидеш до автобуса, да вземеш билети, да пътуваш два часа.
Директорът ми говори още, но аз вече почти не го слушах. После той ми каза: „Предполагам, че искате да видите майка си.“ Станах, без да продумам, и той тръгна пред мен към вратата. На стълбището ми обясни: „Отнесохме я в нашата малка морга. За да не разстройва другите. Всеки път, когато някой пансионер умре, останалите са нервни в продължение на два-три дни. Това утежнява работата.“
Пресякохме някакъв двор, в който имаше много старци, разговарящи на групички. Когато минавахме край тях, те се умълчаваха. А зад нас разговорите пак се подхващаха. Човек би казал — приглушено бърборене на папагали. Пред входа на една малка постройка директорът се раздели с мен: „Оставям ви, господин Мьорсо. На ваше разположение съм в кабинета си. По принцип погребението е определено за десет часа сутринта. Мислехме, че по този начин ще можете да прекарате нощта в бдение край покойната. Една последна дума: майка ви, изглежда, често е изразявала пред приятелите си желанието да й се устрои религиозно погребение. Аз поех задължението да сторя необходимото. Но исках да ви осведомя.“

5
Поблагодарих му. Без да бъде атеистка, мама, докато беше жива,
никога не бе мислила за религията.
Влязох. Залата беше много светла, варосана и със стъклен покрив. Беше мебелирана със столове и стойки във формата на X. В
средата върху две от тях беше поставен ковчег, покрит с капака си.
Само едва завинтените лъскави бурми се открояваха върху минатите с орехов байц дъски на ковчега. До него седеше арабка болногледачка в бяла престилка и с яркоцветна кърпа на главата.
В този момент портиерът влезе зад мен. Сигурно бе тичал.
Позаекна: „Покрихме я, но ще отвинтя капака, за да можете да я видите.“ Приближи се до ковчега, но аз го спрях. Рече: „Не искате ли?“
Отговорих: „Не.“ Той се спря и аз се смутих, защото почувствувах, че не е трябвало да казвам това. Погледна ме за миг и ме попита:
„Защо?“, но без укор, като че ли се осведомяваше. Отвърнах: „Не знам.“ Тогава, като сучеше белия си мустак, той заяви, без да ме погледне: „Разбирам.“ Имаше хубави, ясносини очи и червеникав цвят на лицето. Даде ми стол, а самият той седна малко зад мен. Сестрата стана и се отправи към изхода. В този миг портиерът се обади: „Тя има сифилис.“ Тъй като не разбрах, погледнах сестрата и видях, че под очите си има бинт, който обвива главата й. На мястото на носа бинтът беше плосък. Само белотата на превръзката се открояваше на лицето й.
Когато тя излезе, портиерът каза: „Ще ви оставя сам.“ Не знам какъв жест съм направил, но той застина прав зад мен. Това присъствие зад гърба ми ме смущаваше. Помещението беше изпълнено с хубавата светлина на късния следобед. Два стършела жужаха, удряха се в стъклата. И аз усещах, че ме наляга сън. Запитах портиера, без да се обръщам към него: „Отдавна ли сте тук?“ Той ми отговори веднага: „От пет години“ — като че ли от самото начало бе очаквал моя въпрос.
После той взе да дърдори. Щял много да се учуди, ако навремето му кажели, че ще свърши дните си като портиер на приюта в Маренго.
Навършил шестдесет и четири години и бил парижанин. В този миг го прекъснах: „А, не сте ли тукашен?“ После си спомних, че преди да ме заведе при директора, той ми беше говорил за мама. Беше ми споменал, че се налага бързо да я погребем, защото в равнината е горещо, особено в тази област. Тогава именно ми беше казал, че е живял в Париж и че не можел да го забрави. В Париж понякога човек

6
остава с мъртвеца три-четири дни. Тук човек няма време, още несвикнал с мисълта, и трябва да тича след катафалката. Тогава жена му го прекъсна: „Млъкни, такива неща не бива да се говорят на господина.“ Старецът се изчерви и се извини. Аз се намесих: „Няма нищо. Няма нищо.“ Смятах това, което казва, за вярно и интересно.
В малката морга той ме осведоми, че е постъпил в приюта по бедност. Тъй като се чувствувал годен да работи, поискал службата на портиер. Рекох му, че всъщност той е питомец. Отвърна ми, че не е.
Бях вече учуден от начина, по който казваше: „те“, „другите“ и по- рядко „старците“, когато говореше за питомците, някои от които не бяха по-възрастни от него. Естествено той не беше като тях. Той беше портиер и в известна степен имаше права над тях.
В този момент влезе болногледачката. Нощта беше настъпила изведнъж. Над стъкления покрив мракът се бе сгъстил много бързо.
Портиерът завъртя електрическия ключ и плисналата внезапно светлина ме заслепи. Покани ме да отида в трапезарията да вечерям.
Но не бях гладен. Тогава ми предложи да ми донесе чаша кафе с мляко.
Тъй като много обичам кафе с мляко, приех и след малко той се върна с поднос. Тогава ми се допуши. Но се въздържах, защото не знаех дали е допустимо да правя такова нещо пред мама. После реших, че това няма никакво значение. Предложих цигара на портиера и ние запушихме.
По едно време той ми каза: „Знаете ли, приятелите на госпожа майка ви ще дойдат също да бдят. Такъв е обичаят. Трябва да отида да донеса столове и кафе.“ Попитах го дали не може да се загаси една от лампите. Блясъкът на светлината върху белите стени ме уморяваше.
Обясни ми, че е невъзможно. Така била направена инсталацията:
светели или всички лампи, или нито една. Взех да не му обръщам много внимание. Той излезе, върна се, нареди столове. Върху един от тях постави няколко чаши около кана с кафе. После седна срещу мен,
от другата страна на мама. Болногледачката беше също в дъното,
гърбом към мен. Не виждах какво прави. Но по движението на ръцете й можех да предположа, че плете. Беше тихо, кафето ме беше стоплило и през отворената врата влизаше дъх на нощ и на цветя. Струва ми се,
че позадрямах.
Събуди ме леко шумолене. Тъй като бяха затворил очи, сега помещението ми се стори още по-ослепително бяло. Пред мен нямаше

7
никаква сянка и всеки предмет, всеки ъгъл, всички криви се открояваха с нараняваща очите чистота. В този именно миг влязоха приятелите на мама. Бяха всичко на всичко десетина души и се плъзгаха мълчаливо в тази ослепителна светлина. Насядаха, без нито един стол да скръцне.
Гледах ги, както никога никого не съм гледал, и нито една подробност от лицата или дрехите им не ми убягваше. При това не ги чувах и трудно можех да повярвам в тяхната реалност. Почти всички жени носеха престилки и поради шнура, с който се бяха пристегнали през кръста, издутите им кореми изпъкваха още повече. Никога досега не бях забелязвал колко големи кореми могат да имат старите жени.
Кажи-речи всички мъже бяха слаби и държаха бастуни. Онова, което ми направи впечатление в техните лица, беше, че не виждах очите им,
а само слаба светлина без блясък сред гнездо от бръчки. Когато седнаха, повечето от тях ме загледаха и кимнаха стеснително, устните им бяха погълнати от беззъбите уста и не разбирах дали ме поздравяват, или това си е някакъв техен тик. Мисля си по-скоро, че ме поздравяваха. В този именно момент забелязах, че всички те седяха срещу мен, около портиера, като поклащаха глави. За миг изпитах смешното чувство, че са дошли да ме съдят.
След малко една жена започна да плаче. Беше на втория ред,
скрита зад една от приятелките си, и не я виждах добре. Плачеше и на равни интервали слабо изпискваше: струваше ми се, че никога няма да спре. Другите като че ли не я чуваха. Бяха се свили мрачни и мълчаливи. Взираха се в ковчега или в бастуните си, или в кой знае какво друго, но все в една точка. Жената все тъй плачеше. Бях много учуден, защото не я познавах. Искаше ми се да не я чувам повече. Но не смеех да й го кажа. Портиерът се наведе към нея, зашепна й, но тя поклати глава, измърмори нещо и продължи да плаче със същата равномерност. Тогава портиерът дойде откъм моята страна. Седна до мен. Мина доста време, преди да ме осведоми, без да ме гледа: „Беше много привързана към госпожа майка ви. Казва, че тя била единствената й приятелка тук и че сега си няма никого.“
Останахме доста дълго така. Въздишките и плачът на жената ставаха все по-редки. Тя подсмърчаше силно. Най-сетне притихна. Не ми се спеше вече, но бях уморен и ме болеше кръстът. Сега мълчанието на всички тези хора ми беше мъчително. Само от време на време чувах някакъв странен шум, но не можех да разбера от какво

8
беше. Постепенно отгатнах най-после, че някои от старците смучеха вътрешната страна на бузите си и така пораждаха странния шум. Бяха така вглъбени, че не забелязваха. Струваше ми се даже, че тази мъртва жена, легнала между тях, не представлява нищо в техните очи. Но сега си мисля, че това беше погрешно впечатление.
Всички пихме кафе, поднесено ни от портиера. Вече не знам какво стана после. Нощта преваляше. Спомням си как по едно време вдигнах клепачи и видях, че старците спяха, притиснати един до друг,
с изключение на един-единствен, който, опрял брада на ръцете,
стиснали бастуна, ме гледаше втренчено, като че ли очакваше само моето събуждане. Сетне пак заспах. Събудих се, защото кръстът все повече и повече ме болеше. Зората пълзеше по стъкления покрив.
Малко след това един от старците се събуди и много кашля. Храчеше в голяма носна кърпа на квадрати и всяка негова храчка беше като изтръгната. Той вдигна от сън другите и портиерът им каза, че трябва да си ходят. Станаха. Това уморително бдение беше направило лицата им пепеляви. За мое голямо учудване на излизане всички ми стиснаха ръка — сякаш тази нощ, през която не бяхме разменили и дума, ни беше сближила.
Бях уморен. Портиерът ме заведе в жилището си и аз се поизмих и оправих. Пих пак кафе с мляко, което много ми се услади. Когато излязох, вече се бе съмнало. Над хълмовете, които отделят Маренго от морето, небето се бе обагрило. И вятърът, който духаше над тях,
донасяше дъх на сол. Настъпваше хубав ден. Отдавна не бях излизал извън града и усещах с какво удоволствие бих се разходил, ако не беше мама.
Чаках в двора под един див кестен. Вдишвах аромата на прясната земя и вече не ми се спеше. Мислех си за колегите от кантората. В този час те ставаха, за да отидат на работа: за мен това беше винаги най- трудният час. Мислех си още известно време за тези неща, но един звънец, който дрънчеше вътре в постройките, ме разсея. Зад прозорците нещо се размърда, после всичко се успокои. Слънцето се беше изкачило още по-високо на небето: бе започнало да сгрява краката ми. Портиерът прекоси двора и ми каза, че директорът ме вика.
Отидох в кабинета му. Накара ме да подпиша някакви книжа. Видях,
че е облечен в черно, с раиран панталон. Той вдигна слушалката на телефона и ми рече: „Служителите от погребалното бюро са вече тук.

9
Ще им заръчам да затворят ковчега. Искате ли преди това да видите за последен път майка си?“ Отговорих, че не искам. Като сниши глас, той нареди по телефона: „Фижак, кажи на хората, че могат да започват.“
После ми заяви, че ще присъствува на погребението, и аз му благодарих. Седна зад бюрото си, кръстоса късите си крака. Уведоми ме, че ще бъдем само аз, той и дежурната болногледачка. По принцип питомците не бивало да присъствуват на погребенията. Оставял ги само да бдят. „Това е въпрос на човечност“ — забеляза той. Но в случая разрешил на един стар приятел на мама да дойде — Тома
Перез. Тук директорът се усмихна. Обясни: „Разбирате ли, чувството им бе малко детинско. Но той и вашата майка бяха неразделни. В
приюта се шегуваха с тях. Казваха на Перез: «Ето я вашата годеница.»
Той се смееше. Това им правеше удоволствие. И факт е, че смъртта на госпожа Мьорсо много го разтърси. Мисля, че не можех да не му разреша. Но по съвета на дежурния лекар вчера му забраних да идва на бдението.“
Мълчахме доста дълго. Директорът стана и погледна през прозореца на кабинета си. По едно време се обади: „Ето го и свещеника от Маренго. Подранил е.“ Предупреди ме, че за да стигнем до църквата, която е в самото село, трябва да вървим поне три четвърти час. Слязохме. Пред сградата на моргата бяха свещеникът и две деца, които трябваше да му прислужват. Едното от тях държеше кадилницата и свещеникът се наведе към него, за да оправи дължината на сребърните вериги. Когато се приближихме, свещеникът се изправи.
Нарече ме „сине мой“ и ми каза няколко думи. Той влезе; последвах го.
Видях веднага, че бурмите на ковчега са завинтени и че в помещението има четирима мъже в черно. В същото време директорът ми каза, че колата чака на пътя и чух как свещеникът започна молитвите си. От този момент нататък всичко тръгна бързо. Мъжете се приближиха до ковчега, понесли чаршаф. Свещеникът, децата, които му прислужваха, директорът и аз самият излязохме. Пред вратата имаше една жена, която не познавах. „Господин Мьорсо“ — изрече директорът. Не чух името на жената и разбрах само, че беше придружаващата ни болногледачка. Без да се усмихне, тя кимна с костеливото си и дълго лице. После се отстранихме, за да мине тялото.
Последвахме носачите и излязохме от приюта. Пред входа стоеше колата. Лъскава, дълга и блестяща, тя наподобяваше кутия за писалки.

10
До нея беше застанал мъж, който сякаш не беше на себе си. Разбрах, че това е господин Перез. Носеше мека шапка с кръгло дъно и широка периферия (свали я, когато ковчегът мина през вратата), костюм, чийто панталон се беше набрал върху обущата, и черна вратовръзка, чийто възел бе много малък за ризата с широка бяла яка. Устните му под изпъстрения с черни точки нос, трепереха. Под белите му, доста редки коси се подаваха странни клепнали и с неравен ръб уши, чийто кървавочервен цвят до това бледо лице ме удиви. Разпоредителят ни указа местата. Свещеникът беше най-отпред, след него идеше колата.
От двете й страни — четиримата мъже. Отзад — директорът и аз;
дежурната болногледачка и господин Перез завършваха шествието.
Небето беше вече цялото обляно в слънце. То започваше да тегне над земята и горещината бързо нарастваше. Не знам защо бяхме чакали толкова, преди да тръгнем. Беше ми топло в тъмните дрехи.
Дребното старче, което си беше наложило шапката, отново я свали.
Бях се поизвърнал и го гледах, докато директорът ми говореше за него.
Каза ми, че майка ми и господин Перез често се разхождали вечер до селото, придружени от някоя болногледачка. Наблюдавах полето около себе си. Редиците на кипарисите, които водеха към стигащите до небето хълмове, жълто-червената и зелена земя, редките и ясно откроени къщи ме караха да разбирам мама. В този край вечерта сигурно беше меланхоличен покой. Днес преливащото слънце, от което пейзажът трептеше, го правеше нечовешки и потискащ.
Тръгнахме. В този момент забелязах, че господин Перез понакуцва. Малко по малко колата ускори ход и старецът започна да изостава. Единият от хората, които вървяха отстрани на колата, също се забави и сега вървеше редом с мен. Бях учуден от бързината, с която слънцето се издигаше на небето. Установих, че вече от доста време полето се огласяше от жуженето на насекомите и шумоленето на тревата. Пот се стичаше по бузите ми. Тъй като нямах шапка, веех си с носната кърпа. Тогава служителят от погребалното бюро ми каза нещо,
което не чух. В същото време той взе да бърше темето си с кърпа,
която държеше в лявата ръка, а с дясната повдигаше шапката си.
Попитах го: „Какво?“ Той повтори, сочейки небето: „Припича.“
Потвърдих: „Да.“ След малко той добави: „Майка ви ли е вътре?“ Пак казах: „Да.“ — „Стара ли беше?“ Отговорих: „Горе-долу“, защото не знаех точно годините й. После той замълча. Обърнах се и видях стария

11
Перез на петдесетина метра зад нас. Той бързаше, размахвайки шапката в ръката си. Погледнах и директора. Вървеше с много достойнство, без нито един излишен жест. Няколко капки пот блестяха на челото му, но той не ги изтриваше.
Струваше ми се, че шествието напредва все по-бързо. Около мен беше все същото искрящо поле, потънало в слънце. Блясъкът на небето беше непоносим. На едно място пътят току-що беше ремонтиран.
Слънцето беше разтопило асфалта. Краката потъваха в него и оставяха следи в лъщящата маса. Над колата шапката от изкуствена кожа на кочияша изглеждаше като че ли омесена от тази черна кал. Бях някак като загубен между синьо-бялото небе и монотонността на тези багри
— лепкаво черното на разтопения асфалт, мрачно черното на дрехите,
лаково черното на колата. Всичко това — слънцето, миризмата на кожа и конски тор от колата, на лак и на тамян, умората от безсънната нощ
— замъгляваше погледа и мислите ми. Обърнах се още веднъж:
Перез ми се стори много далеч, загубен в облак от жега. После вече не го видях. Потърсих го с поглед и открих, че е свърнал от пътя и е поел направо през полето. Установих също, че пред мен шосето завива. Разбрах, че Перез, който познаваше местността, пресича, за да ни застигне. На завоя той ни догони. После пак го загубихме. Отново беше поел през полето и така прави няколкократно. Чувствувах как кръвта ми бие в слепоочията.
След това всичко мина така бързо, сигурно и естествено, че вече не си спомням каквото и да било. Само едно: при влизане в селото дежурната болногледачка ми каза нещо. Гласът й беше странен, никак не подхождаше на лицето й, беше мелодичен и трептящ. Тя ми изрече:
„Ако вървите полека, рискувате да слънчасате. Ако пък вървите много бързо, се изпотявате и в църквата ви побиват тръпки.“ Беше права.
Нямаше изход. Запазил съм в паметта си още няколко образа от този ден: например лицето на Перез, когато той за последен път ни настигна до селото. От нервност и мъка по бузите му блестяха едри сълзи. Но поради бръчките те не се стичаха. Размазваха се, сливаха се и образуваха водна глеч върху съсипаното лице. Запомних също така църквата и селяните по тротоара, червения здравец върху гробовете,
припадането на Перез (все едно беше разглобена кукла), пръстта с цвят на кръв, която се свличаше върху ковчега на мама, бялата тъкан на корените, крито се смесваха с пръстта, и хората, гласовете, селото,

12
чакането пред едно кафене, непрекъснатото бръмчене на мотора и радостта ми, когато автобусът навлезе в гнездото от светлини на
Алжир и си помислих, че ще си легна и ще спя цели дванадесет часа.

13
II
Събуждайки се, разбрах защо моят работодател изглеждаше недоволен, когато му бях поискал два дена отпуск: днес е събота. Така да се каже, бях забравил това, но ставайки от леглото, се сетих. Съвсем естествено моят работодател беше помислил, че с неделята ще ми станат четири почивни дни, което не можеше да му бъде приятно. Но,
от една страна, не по моя вина погребаха мама вчера, а не днес, и от друга — и без туй съботата и неделята ми се полагаха. Разбира се, това все пак не ми пречи да разбирам работодателя си.
Станах с мъка, защото бях уморен от вчерашния ден. Докато се бръснех, се питах какво да правя и реших да отида да се къпя. Взех трамвая, за да отида на плажа до пристанището. Там се гмурнах в пролива. Имаше много младежи. Във водата се натъкнах на Мари
Кардона, бивша машинописка в кантората, навремето я бях пожелал.
Тя мен също, мисля. Но скоро след това тя напусна и изтървахме момента. Помогнах й да се качи на една шамандура и при движението докоснах гърдите й. Аз бях още във водата, когато тя вече лежеше по корем върху шамандурата. Обърна се към мен. Косите й бяха паднали над очите, смееше се. Качих се върху шамандурата до нея. Беше хубаво и като на шега отметнах главата си и я положих на корема й. Тя не възрази и аз останах така. Цялото небе беше пред очите ми, синьо и позлатено. Под тила си чувствувах как коремът на Мари тупти полека.
Останахме върху шамандурата дълго, полузадрямали. Когато слънцето започна да припича силно, тя се плъзна във водата и аз я последвах.
Настигнах я, прегърнах я през кръста и ние заплувахме заедно. Тя продължаваше да се смее. На кея, докато се сушахме, ми рече: „Аз съм по-почерняла от вас.“ Попитах я дали иска да отидем на кино вечерта.
Тя пак се разсмя и ми каза, че искала да гледа един филм с Фернандел.
Когато се облякохме, се изненада много, виждайки ме с черна вратовръзка, и ме попита дали съм в траур. Обясних й, че мама е умряла. Тъй като искаше да знае кога, отговорих й: „Вчера.“ Тя малко се стресна, но не направи никаква забележка. Изпитах желание да й кажа, че вината не е моя, но се въздържах, защото си спомних, че вече

14
бях казал така на работодателя си. Това нищо не значеше. Във всеки случай човек е винаги малко виновен.
Вечерта Мари беше забравила всичко. Филмът беше на места смешен и всъщност твърде глупав. Тя притискаше крака си о моя. Аз галех гърдите й. Към края на прожекцията я целунах, но несръчно.
След като излязохме, тя дойде у дома.
Когато се събудих, Мари си бе отишла. Беше ми обяснила, че трябва да отиде при леля си. Спомних си, че е неделя, и ми стана неприятно: не обичам неделите. Обърнах се на другата страна в кревата, потърсих във възглавницата дъха на сол, който косите на
Мари бяха оставили, и спах до десет часа. После, все така легнал,
пуших цигари чак до пладне. Не исках да обядвам както обикновено в ресторанта на Селест, защото сигурно щяха да ме разпитват, а аз не обичам това. Изпържих си яйца и ги изядох направо от тигана, без хляб, защото се беше свършил, а не ми се слизаше да купя.
След обяда скучах и се шлях из апартамента. Той беше удобен,
когато мама беше тук. Сега е твърде голям за мен и бе се наложило да пренеса в стаята си масата от трапезарията. Вече живея само в тази стая сред поиздънените сламени столове, скрина, чието огледало е пожълтяло, тоалетката и табления креват. Останалата част от жилището е занемарена. Малко по-късно, за да правя нещо, се зачетох в един стар вестник. От него изрязах една реклама на солите за вана
„Крюшен“ и я залепих в стара тетрадка, където си подреждам нещата,
които ме забавляват във вестниците. После си измих ръцете и накрая отидох на балкона.
Стаята ми гледа към главната улица на предградието. Следобедът беше хубав. Но паважът беше влажен, минувачите — редки и при това забързани. Забелязах най-вече семейства, които отиваха на разходка,
две момченца в моряшки костюмчета с панталонки до под колената,
малко притеснени в стегнатите си дрехи, и едно момиченце с голяма розова фльонга и черни лачени обувки. Зад тях вървяха майка им, едра жена в копринена рокля с цвят на кестен, и бащата, дребен човек,
доста слаб, когото бях виждал. Беше с гарсонетка и папийонка. В ръка държеше бастун. Когато го видях с жена му, разбрах защо в квартала говореха за него, че е изискан. Малко по-късно минаха младежите от предградието, с набрилянтинени коси и червени вратовръзки, с вталени сака, бродирани джобни кърпи и обувки с квадратни носове.

15
Реших, че отиват на кино в центъра. Затова бяха тръгнали толкова рано и бързаха към трамвая, като се смееха твърде високо.
След тях улицата постепенно опустя. Казах си, че представленията навсякъде вече са започнали. На улицата бяха останали само дюкянджиите и котките. Над фикусите, които ограждаха улицата, небето беше чисто, но без блясък. На отсрещния тротоар продавачът на тютюн изнесе един стол, постави го пред вратата си, възседна го и опря двете си ръце върху облегалката.
Трамваите, които допреди миг бяха претъпкани, сега минаваха почти празни. В малкото кафене „При Пиеро“, до магазинчето за тютюн,
келнерът метеше стърготините в пустата зала. Наистина беше неделя.
Обърнах стола си и го възседнах, както бе направил търговецът на тютюн, защото реших, че така е по-удобно. Изпуших две цигари,
влязох, за да взема парче шоколад, и се върнах да го изям на прозореца. Скоро след това небето притъмня и се помислих, че иде лятна буря. Но то постепенно се проясни. Преминалите облаци обаче оставиха върху улицата нещо като обещание за дъжд, което я направи по-мрачна. Дълго стоях и гледах небето.
В пет часа трамваите се зададоха с грохот. От стадиона на предградието те докараха гроздове зрители, увиснали по стъпалата и дръжките. Следващите трамваи доведоха играчите, които разпознах по куфарчетата им. Те крещяха и пееха с цяло гърло, че техният клуб не ще загине. Мнозина ми махнаха. Един даже ми извика: „Бихме ги!“ И
аз кимнах утвърдително. От този миг нататък автомобилите започнаха да нахлуват.
Мина още малко време. Над покривите небето стана червеникаво и с раждането на нощта улиците се оживиха. Тези, които бяха излезли на разходка, започваха да се прибират. Сред минувачите познах изискания господин. Децата плачеха, а родителите ги влачеха подире си. Почти веднага след това кварталното кино изхвърли на улицата вълна от зрители. Сред тях се открояваха младежите, които имаха по- решителен вид от обикновено, и си помислих, че са гледали приключенски филм. Онези, които се връщаха от централните кина,
пристигнаха малко по-късно. Изглеждаха по-сериозни. Пак се смееха,
но от време на време имаха уморен и замечтан вид. Останаха на улицата и се заразхождаха по отсрещния тротоар. Младите момичета от квартала, гологлави, се държаха за ръце. Младежите се бяха

16
подготвили да ги посрещнат и им подхвърляха закачки, на които те се смееха, извръщайки глави. Някои от момичетата, които познавах, ми махнаха с ръка.
После изведнъж уличните лампи светнаха и от тях избледняха първите звезди, които изгряваха в нощта. Почувствувах, че очите ми са уморени да гледат тротоарите с техния товар от хора и светлини.
Лампите покриваха с блясък влажния паваж, а трамваите хвърляха на равни интервали своите отражения върху набрилянтинените коси,
върху някоя усмивка или сребърна гривна. Малко по-късно, сред пооределите трамваи и вече черната над дърветата и лампите нощ,
кварталът взе да се опразва неусетно, докато първата котка пресече бавно пустата отново улица. Тогава се сетих, че трябва да вечерям.
Вратът ме наболяваше, защото дълго бях седял облегнат на стола.
Слязох да купя хляб и юфка. Сготвих си и ядох прав. Исках да изпуша една цигара на прозореца, но беше се захладило и ми стана малко студено. Затворих прозорците и когато се обърнах, видях в огледалото част от масата, където спиртникът съседствуваше с корички хляб.
Помислих си, че е минал още един неделен ден, че сега мама е погребана, че пак ще подхвана работата си и че в крайна сметка нищо не се е променило.

17
III
Днес работих много в кантората. Работодателят беше любезен.
Попита ме дали не съм преуморен, поиска да узнае и възрастта на мама. Казах „около шестдесет“, за да не излъжа, и не знам защо като че ли му поолекна и сметна въпроса за приключен.
Куп товарителници се трупаха на масата ми и аз трябваше да прегледам всичките. Преди да напусна кантората, за да отида да се нахраня, си измих ръцете. На обед обичам този миг. Вечер това не ми прави такова удоволствие, защото кърпата, с която си служим, е вече съвсем мокра; употребявали са я през целия ден. Веднъж го казах на моя работодател. Отговори ми, че съжалява, но че всъщност е подробност без значение. Излязох малко късно, в дванадесет и половина, заедно с Еманюел, който работи в експедицията. Кантората гледа към морето и ние се позабавихме да позяпаме товарните кораби в изгарящото от слънце пристанище. В този момент, сред пукотевица и трясък на вериги, пристигна един камион. Еманюел подметна „да се качим ли“ и аз се затичах. Камионът ни задмина и ние се хукнахме да го настигнем. Шумът и прахолякът ме обгърнаха. Вече нищо не виждах, чувствувах само объркания устрем на надбягването сред скрипците и машините, мачтите, които танцуваха на хоризонтали носовете на корабите, покрай които тичахме. Хванах се пръв за каросерията и скочих в движение. После помогнах на Еманюел да седне. Едва си поемахме дъх, камионът се друсаше по неравния паваж на кея, сред праха и слънцето. Еманюел се смееше до задушаване.
Плувнали в пот, стигнахме до Селест. Той си беше все там с големия си корем, престилката и белите си мустаци. Попита ме дали
„съм добре все пак“. Казах му, че да, и че съм гладен. Ядох твърде бързо и си поръчах кафе. После си отидох вкъщи, поспах си, защото бях пил доста вино, и когато се събудих, ми се допуши. Бях закъснял,
затърчах се да стигна трамвая. После работих целия следобед. В
кантората беше много горещо и когато вечерта излязох, приятно ми беше да се прибирам бавно, пеш по кейовете. Небето беше зелено, бях

18
доволен. Но се върнах право вкъщи, защото исках да си приготвя варени картофи.
Качвайки се по тъмното стълбище, се сблъсках със стария
Саламано, съседа ми по етаж. Той беше с кучето си. Вече осем години откакто ги виждаме все заедно. Шпаньолът има кожна болест,
червенка, ако не се лъжа, от която почти цялата му козина е окапала, и е покрит с лишеи и кафяви струпеи. Поради това, че живее само с кучето (двамата са сами в една малка стая), старият Саламано е започнал да му прилича. Има червени лишеи по лицето и жълти, редки косми. Кучето пък е взело от господаря си прегърбената походка —
муцуната напред и вратът изопнат. Те като че ли са от една и съща раса и все пак се мразят. Два пъти на ден, в единадесет и в шест часа,
старият води кучето си на разходка. От осем години не са променили разписанието си. Човек може да ги види по улица Лион, кучето дърпа човека, докато старият Саламано се спъне. Тогава той започва да бие кучето си и да го ругае. Кучето се свива ужасено и се оставя да го влачат. Тогава старият започва да го дърпа. Когато кучето забрави,
отново почва да тегли господаря си, който отново го бие и ругае. После двамата се спират на тротоара и се гледат, кучето с ужас, човекът с омраза. Така е всеки ден. Когато кучето иска да уринира, старият не го изчаква и го дърпа, а шпаньолът оставя зад себе си диря от малки капки. Ако случайно кучето направи това в стаята, пак следва бой.
Тази история продължава вече осем години. Селест постоянно повтаря
„това е нещастие“, но всъщност никой не може да знае. Когато ги срещнах на стълбите, Саламано тъкмо ругаеше кучето си. Викаше му:
„Мръсник, мърша!“, а кучето скимтеше. Казах: „Добър вечер!“, но старият продължи да ругае. Тогава го попитах какво му е направило кучето. Той не ми отговори. Повтаряше само: „Мръсник, мърша!“
Забелязах, че се е навел над кучето и оправя нашийника. Заговорих по- високо. Тогава, без да се обърне, той ми отвърна като че ли със сдържан бяс: „Още е тук.“ После тръгна, дърпайки животното, което се оставяше да го влачат и скимтеше.
Точно в този момент се появи вторият ми съсед по етаж. В
квартала казват, че живее от жени. Когато обаче го попитат за професията му, той заявява, че бил „магазинер“. Общо взето, не го обичат. Но той често ме заговаря и понякога наминава при мен, защото го изслушвам. Намирам, че онова, което казва, е интересно. Пък и

19
нямам причини да не му говоря. Името му е Ремон Синтес. Доста е нисък, с широки рамене, и нос на боксьор. Винаги е облечен много елегантно. По повод на Саламано, той също ми каза: „Цяло нещастие!“
Попита ме дали не ме отвращава и аз отговорих, че не.
Изкачихме се и се канех да го оставя, когато ми рече: „Имам вкъщи кървавица и вино. Искате ли да хапнете един залък с мен?…“
Помислих си, че това ще ми спести готвенето, и приех. Той също живее само в една стая, с кухня без прозорец. Над леглото му има ангел от изкуствен розово-бял мрамор, снимки на шампиони и две-три изрезки на голи жени. Стаята беше мръсна и леглото неоправено. Най- напред той запали примуса, после извади от джоба си една съмнително чиста превръзка и обви дясната си ръка. Попитах го какво има. Каза ми, че се сбил с някакъв тип, който само търсел да се спречка с него.
„Разбирате ли, господин Мьорсо — обясни ми той, — не че съм лош, но съм малко избухлив. Оня ми вика: «Ако си мъж, слез от трамвая.» Викам му: «Хайде, седи мирен.» А той пак — не съм бил мъж. Тогава слязох и му викам: «Трай или ще те размажа.» Той ми отговори: «С какво?» Тогава му треснах един. Той падна. Щях да го вдигна. Но както лежеше на земята, той ме ритна. Тогава го ръгнах с коляно и му ударих две крошета. Лицето му се обля в кръв. Попитах го дали си е получил заслуженото. Рече ми: «Да.»“
През цялото това време Синтес си оправяше превръзката. Аз бях седнал на леглото. Каза ми: „Виждате, че не аз съм си го търсил. Той се държа неучтиво.“ Така беше и аз се съгласих. Тогава той ми заяви, че искал да се посъветва с мен именно по тази работа, че съм бил мъж, че съм познавал живота, че съм можел да му помогна и че след това щял да ми стане приятел. Замълчах си и той отново ме попита дали искам да му бъда приятел. Казах, че ми е все едно това, изглежда, го задоволи. Извади кървавица, изпържи я на примуса, сложи чаши,
чинии, прибори и две бутилки вино. Направи всичко това, без да продума. После седнахме на масата. Ядейки, започна да ми разказва историята си. Отначало малко се колебаеше. „Запознах се с една жена… тя ми беше, така да се каже, любовница.“ Човекът, с когото се сбил, бил брат на тази жена. Допълни, че я бил издържал. Нищо не отговорих, но той веднага добави, че знаел какво се говорело в квартала, но че съвестта му била чиста и че бил магазинер.

20
„Но нека се върнем на моята история — продължи, — забелязах,
че ме лъжат.“ Той й осигурявал средства, за да живее. Сам плащал наема на стаята й, давал й по двадесет франка на ден за храна. „Триста франка за стаята, шестстотин франка за храна и чифт чорапи от време на време, това прави хиляда франка. А госпожата не работеше. И ми разправяше, че не било достатъчно, че наистина не й стигали парите.
Пък аз и казвах: «Защо не работиш по половин ден? Ще ме облекчиш много за дребните неща. Този месец ти купих костюм, плащам ти двадесет франка на ден, плащам ти наема, а ти следобед си пиеш кафето с приятелки. Даваш им кафе и захар. Аз ти давам пари.
Постъпих добре с теб, а ти ми се отплащаш лошо.» Но тя не искаше да работи, все повтаряше, че нищо не й стигало и така забелязах, че тук ме лъжат.“
После ми разказа, че намерил лотариен билет в чантата й и че тя не могла да му обясни как го е купила. Малко по-късно открил у нея квитанция от заложна къща; това било доказателство, че е заложила две гривни. Дотогава не знаел за съществуването на тези гривни. Стана ми ясно, че наистина ме лъже. Тогава я напуснах. Но предварително й теглих един бой. И освен това й казах истината в очите. Казах й, че иска само да се забавлява с оная си работа. Казах й още, нали разбирате, господин Мьорсо: „Не виждаш ли, че хората ти завиждат на щастието! По-късно ще разбереше какво щастие си имала.“
Набил я до кръв. Преди това не я биел. „Потупвах я, но нежно,
така да се каже. Тя пискаше малко. Затварях капаците и после всичко приключваше както обикновено. Но сега е сериозно. И според мен не съм я наказал достатъчно.“
Тогава ми обясни, че затова имал нужда от съвет. Млъкна, за да оправи фитила на лампата, която пушеше. Продължавах да го слушам.
Бях изпил почти цял литър вино и слепоочията ми горяха. Пушех цигарите на Ремон, защото моите се бяха свършили. Минаха последните трамваи и отнесоха със себе си вече далечните шумове на предградието. Ремон продължи. Ядосвал се, че „тя все още го привличала като жена“. Но искал да я накаже. Най-напред смятал да я заведе в някой хотел и да повика „нравствената полиция“, та да предизвика скандал и да я зарегистрират. После се обърнал към приятели от „подземния свят“. Те нищо не измислили. И, отбеляза
Ремон, не си струвало да бъдеш от подземния свят. Той им го заявил и

21
тогава те му предложили да я „резнат“. Но не това искал. Щял да размисли. Първо искал да ме попита нещо. Но преди да ме попита, му се щяло да знае какво мисля за тази история. Казах му, че нищо не мисля, но че е интересна. Попита ме дали мисля, че е имало измама, и на мен ми се струваше, че наистина е имало измама. Попита дали според мен трябва оная да бъде наказана и какво бих направил на негово място, казах му, че човек никога не може да знае, но че разбирам, дето иска да я накаже. Пийнах още вино. Той запали цигара и ми разкри какво имал наум. Щял да й напише писмо „като ритник и в същото време такова, че да я накара да съжалява“. После, когато се върнела, щял да легне с нея и „точно преди края“ щял да й се изхрачи в лицето и да я изхвърли навън. Прецених, че по този начин тя наистина ще бъде наказана. Но Ремон ми каза, че не се чувствувал способен да напише писмото, както трябва, и се сетил за мен — аз да го напиша.
Тъй като си замълчах, попита ме дали ще ми бъде неприятно, ако го напиша веднага, и аз отговорих, че не.
Тогава, след като изпи чаша вино, той стана. Отмести чиниите и малкото изстинала кървавица, която беше останала. Избърса старателно мушамата на масата. Взе от чекмеджето на нощната си маса лист разграфена хартия, жълт плик, малка перодръжка от червено дърво и квадратна мастилница с виолетово мастило. Когато ми каза името на жената, разбрах, че беше мавританка. Написах писмото.
Съчиних го набързо, но се постарах да удовлетворя Ремон, защото нямах причини да не го удовлетворя. После прочетох писмото на глас.
Той ме слушаше, пушеше и кимаше, после поиска да го прочета отново. Беше напълно доволен. Рече ми: „Знаех си, че познаваш живота.“ Отначало не забелязах, че ми говори на „ти“. Чак когато ми заяви: „Сега си ми истински приятел“, ми направи впечатление. Той повтори фразата си и аз казах: „Да.“ Беше ми все едно дали съм му приятел, а той, изглежда, наистина желаеше това. Залепи плика,
доизпихме виното. После поседяхме още, като пушехме, без да говорим. Навън всичко беше спокойно, чухме свистене от гуми на отминаващ автомобил. Обадих се: „Късно е.“ И Ремон мислеше същото. Той отбеляза, че времето минава бързо и в известен смисъл беше вярно. На мен ми се спеше, но просто не ми се ставаше от стола.
Сигурно съм изглеждал уморен, защото Ремон ми каза, че не бива да се отпускам. Отначало не схванах. Тогава той ми обясни, че научил за

22
смъртта на мама, но че това било нещо, което все някой ден трябвало да се случи. Такова беше и моето мнение.
Станах. Ремон ми стисна ръката много силно и ми каза, че с мъже човек винаги се разбира. Излязох, затворих вратата и останах за миг на тъмното стълбище. Къщата беше тиха и от дълбочините й пълзеше по стълбите неясен и влажен лъх. Чувах само туптенето на кръвта в ушите си. Не се помръдвах. В стаята на стария Саламано кучето глухо изскимтя.

23
IV
Цялата седмица работих добре. Ремон се отби и ми каза, че изпратил писмото. Два пъти ходих на кино с Еманюел, който невинаги разбира какво става на екрана. Тогава трябва да му се обяснява. Вчера беше събота и Мари дойде, както се бяхме уговорили. Аз силно я пожелах, защото имаше хубава рокля на червени и бели райета и кожени сандали. Твърдите й гърди се открояваха и от слънчевия загар лицето й приличаше на цвете. Взехме автобуса и отидохме на няколко километра от Алжир на един плаж, сгушен между скалите и ограден откъм сушата с тръстика. В четири часа слънцето вече не припичаше,
но водата беше топла, с леки вълнички, дълги и лениви. Мари ме научи на една игра. Плувайки, трябваше да отпиеш от гребена на вълните, да събереш в устата си пяната, а след това да се обърнеш по гръб и да я изхвърлиш към небето. Получаваше се дантела от пяна, която изчезваше във въздуха или падаше като хладък дъжд върху лицето ми.
Но след известно време устата ми обгоря от солта. Тогава Мари ме настигна и се прилепи във водата до мен. Притисна устата си о моята.
Езикът й освежаваше устните ми и ние известно време се търкаляхме сред вълните.
Когато се облякохме на плажа, Мари ме погледна с искрящи очи.
Целунах я. От този миг нататък вече не проговорихме. Притисках я и побързахме да вземем автобуса, за да се върнем, да отидем у нас и да се хвърлим в леглото ми. Бях оставил прозореца отворен и ни беше приятно да чувствуваме как лятната нощ залива кафявите ни тела.
Мари остана до сутринта и аз й казах, че ще обядваме заедно.
Слязох да купя месо. На връщане долових по стълбите женски глас в стаята на Ремон. Малко след това старият Саламано започна да се кара на кучето си, чухме шум от подметки и дращене на нокти по дървеното стълбище, после: „Мръсник, мърша“, и двамата излязоха на улицата. Разказах на Мари историята със стареца и тя се смя. Беше облякла една от моите пижами, чиито ръкави бе навила. Докато се смееше, пак я пожелах. Малко по-късно тя ме попита дали я обичам.
Отговорих й, че това нищо не значи, но ми се струва, че не. Изглежда,

24
се натъжи. Но докато приготвяхме обяда, пак се засмя без повод така,
че я целунах. В този именно момент избухна караницата у Ремон.
Най-напред се чу писклив женски глас и след това Ремон, който казваше: „Ти ме измами, измами ме. Ще те науча аз как се лъже.“
Няколко глухи звука и жената закрещя, но по такъв ужасен начин, че стълбището веднага се изпълни с хора. Мари и аз също излязохме.
Жената продължаваше да крещи и Ремон продължаваше да я бие.
Мари ми каза, че това е ужасно, а аз не отговорих. Поиска да отида да повикам полицай, но й рекох, че не обичам полицаите. Все пак пристигна един заедно с наемателя от втория етаж, който е водопроводчик. Полицаят почука на вратата, но от стаята не се чуваше вече нищо. Почука по-силно и след миг жената проплака, а Ремон отвори. Беше захапал цигара и имаше престорено любезен вид.
Уличницата се спусна към вратата и заяви на полицая, че Ремон я биел.
„Кажи си името“ — нареди полицаят. Ремон се подчини. „Махни цигарата от устата си, когато говориш с мен“ — рече полицаят. Ремон се поколеба, погледна ме и всмукна от цигарата. В този миг полицаят замахна и му залепи силна, тежка плесница. Цигарата отхвръкна на няколко метра. Лицето на Ремон се промени, но в момента той не продума, а после попита със смирен глас дали може да прибере фаса си. Полицаят каза, че може, и добави: „Следващият път вече ще знаеш,
че полицаят не ти е чучело.“ През това време уличницата плачеше и повтаряше: „Той ме би. Той е сводник.“ — „Господин полицай —
попита тогава Ремон, — законно ли е да се нарича сводник един мъж?“
Но полицаят му заповяда да си затваря устата. Тогава Ремон се обърна към уличницата и й заяви: „Почакай, малката, пак ще се срещнем.“
Полицаят му повтори да си затваря устата и че уличницата трябва да си отиде, а той да чака в стаята си да го повикат в участъка. Допълни,
че Ремон трябва да се срамува, дето е толкова пиян, та чак трепери.
Тогава Ремон му обясни: „Аз не съм пиян, господин полицай. Треперя,
защото съм пред вас“ После затвори вратата си и всички се разотидоха.
Мари и аз приготвихме обяда. Но тя не беше гладна, аз изядох почти всичко. Тръгна си в един часа, а аз си поспах.
Към три на вратата ми се почука, влезе Ремон. Останах легнал.
Той седна на края на кревата ми. Мълча известно време и аз го попитах как е минала работата. Разправи ми, че е постъпил така, както е искал, но че тя му е ударила шамар и тогава я набил. Останалото го

25
бях видял. Казах му, че според мен сега тя е наказана и че трябва да бъде доволен. Такова беше и неговото мнение, отбеляза, че каквото и да направи полицаят, не ще изтрие ударите, които е получила. Добави,
че познавал добре полицаите и знаел как се полага да се държи човек с тях. Тогава ми зададе въпроса дали съм очаквал, че ще отвърне на плесницата на полицая. Отговорих, че нищо не съм очаквал и че освен това не обичам полицаите. Ремон изглеждаше много доволен.
Предложи ми да изляза с него. Станах и започнах да се сресвам. Заяви ми, че е нужно да му стана свидетел. За мен това нямаше значение, но не знаех какво ще трябва да кажа. Според Ремон достатъчно било да потвърдя, че уличницата му изневерявала. Приех да му бъда свидетел.
Излязохме и Ремон ме почерпи един коняк. После пожела да изиграем партия билярд и аз загубих с малка разлика. След това поиска да отидем в публичен дом, но аз отказах, защото не обичам тия неща.
Тогава бавно се върнахме и той ми разказваше колко е доволен, че успял да накаже любовницата си. Намирах, че е много любезен с мен и си помислих, че сме прекарали приятно.
Отдалеч забелязах на прага стария Саламано, който изглеждаше разтревожен. Когато се приближихме, видях, че кучето му го няма. Той се озърташе на всички страни, обръщаше се кръгом, опитваше се да различи в тъмнината на коридора, мърмореше несвързани думи и пак започваше да се взира в улицата с червените си очички. Когато Ремон го попита какво има, той не отговори веднага. Слабо дочух, че ломотеше: „Мръсник, мърша“, и продължаваше да се притеснява.
Осведомих се къде е кучето му. Отвърна ми рязко, че избягало. И
после изведнъж заговори бързо: „Както обикновено, заведох го в лунапарка. Около панаирджийските бараки имаше много хора. Спрях се да гледам «Царят на офейкването». И когато рекох да си тръгна,
него вече го нямаше. Разбира се, отдавна исках да му купя по-тесен нашийник. Но никога не съм и помислял, че тази мърша може да си отиде така.“
Тогава Ремон му обясни, че може би кучето се е загубило и че щяло да се върне. Изреди му примери на кучета, които са извървели десетки километри, за да намерят господарите си. Старият обаче изглеждаше още по-обезпокоен. „Но те ще ми го вземат, разбирате ли?
Да можеше поне някой да го приюти. Но това е невъзможно, то отвращава всички със струпеите си. Сигурно полицаите ще го

26
приберат.“ Тогава му казах, че трябва да отиде в кучкарника и че срещу заплащане на някаква такса ще му го върнат. Попита ме дали тази такса е висока. Не знаех. Тогава той се ядоса: „Да дам пари за тази мърша! Не, нека пукне!“ И почна да ругае кучето. Ремон се разсмя и влезе в къщата. Последвах го, разделихме се на площадката. Миг след това чух стъпките на стария, който почука на вратата ми. Когато отворих, за момент застана на прага и ми рече: „Извинете, извинете.“
Поканих го да влезе, но не пожела. Гледаше върховете на обущата си и покритите му със струпеи ръце трепереха. Запита ме, без да ме погледне: „Няма да ми го вземат, нали, господин Мьорсо? Ще ми го върнат, нали? Иначе какво ще стане с мен?“ Казах му, че в кучкарника пазят кучетата три дни на разположение на техните собственици и че след това правят с тях каквото намерят за добре. Взря се в мен мълчаливо. После ми каза: „Лека нощ.“ Затвори вратата си, после дълго го чувах как се разхожда напред-назад. Креватът му изскърца. И
по особения тих шум, който преминаваше през стената, разбрах, че старецът плаче. Не знам защо, помислих си за мама. Но на другия ден трябваше да ставам рано. Не бях гладен и си легнах, без да вечерям.

27
V
Ремон ми телефонира в кантората. Каза ми, че някакъв негов приятел (бил му говорил за мен) ме кани да прекарам неделния ден в малката му вила край Алжир. Отговорих, че много ми се ще, но съм обещал да бъда с една приятелка. Ремон веднага добави, че кани и нея.
Жената на приятеля му щяла да бъде доволна, че няма да е сама сред мъжете.
Исках да затворя веднага телефона, защото знам, че шефът не обича да ни се обаждат отвън. Но Ремон ме помоли да почакам и ми обясни, че можел да ми предаде поканата и довечера, но държал да ме предупреди за друго нещо. През целия ден го следяла група араби,
между които бил и братът на бившата му любовница. „Ако тази вечер,
като се прибираш, ги видиш около къщи, предупреди ме.“ Казах, че съм разбрал.
Малко по-късно шефът ме повика и отначало ми стана неприятно, защото си помислих, че ще ми нареди по-рядко да телефонирам и по-добре да работя. Но съвсем не беше така. Въпросът беше за един още твърде неокончателен проект. Искаше само да знае мнението ми. Имал намерение да открие в Париж кантора, която да води неговите работи пряко и на място с големите компании, и желаеше да знае дали съм склонен да отида там. Това щеше да ми позволи да обитавам Париж, а също и да пътувам по няколко месеца в годината. „Вие сте млад и ми се струва, че такъв живот сигурно ще ви хареса.“ Казах, че да, но че всъщност ми е все едно. Тогава ме попита дали не ме привлича една промяна на живота ми. Отвърнах, че човек никога не си променя живота, че при всички случаи всеки живот струва колкото другите и че що се отнася до моя тук, то аз си го харесвам. Изглеждаше недоволен, заяви ми, че винаги отговарям уклончиво, че нямам амбиции и че това е гибелно в търговията. Тогава се върнах на мястото си. Бих предпочел да не го разочаровам, но не виждах причини да променям живота си. Ако поразмисля, излиза, че не съм нещастен. Когато бях студент, имах много амбиции от този род.

28
Но след като се наложи да се откажа от учението, разбрах бързо, че всичко това е всъщност без значение.
Вечерта Мари дойде да ме търси и ме попита дали искам да се оженя за нея. Рекох й, че ми е все едно и че бихме могли да сторим това, ако го желае. Тогава поиска да знае дали я обичам. Повторих й,
както и преди, че това не значи нищо, но че без съмнение не я обичам.
„Защо тогава ще се ожениш за мен?“ — каза тя. Обясних й, че това няма никакво значение, но че можем да се оженим, ако желае. Впрочем въпросите задаваше тя, а пък аз се задоволявах да казвам „да“. Тогава тя изтъкна, че женитбата е сериозно нещо. Отвърнах: „Не.“ Замълча за миг и ме погледна. После заговори. Искаше просто да знае дали бих приел същото предложение от друга жена, с която бих бил свързан по същия начин. Потвърдих: „Естествено.“ Тогава тя се зачуди дали ме обича, но аз нищо не можех да зная по тази точка. След като помълча пак, промълви, че съм странен, че без съмнение сега ме обича заради това, но че навярно един ден поради същите причини ще се отврати от мен. Тъй като не се обаждах, защото нямаше какво да добавя, тя се усмихна, хвана ме за ръка и заяви, че иска да се омъжи за мен.
Отговорих й, че щом поиска, ще го направим. Тогава й разправих за предложението на шефа и Мари сподели, че би желала да види Париж.
Обясних й, че някога съм живял там и тя ме попита какво представлява. Рекох й: „Мръсно е. Има гълъби и мрачни дворове.
Хората са с бяла кожа.“
После тръгнахме и пресякохме града по големите улици. Жените бяха хубави и аз попитах Мари дали забелязва това. Каза ми „да“ и че ме разбира. Известно време мълчахме. Щеше ми се да остане с мен и й предложих да вечеряме заедно у Селест. И на нея й се оставаше, но имала работа. Бяхме близо до дома, сбогувах се с нея. Погледна ме:
„Не искаш ли да знаеш каква работа имам?“ Исках да зная, но не се бях замислил за това и изглежда, че тя ме упрекваше. Като видя как се обърках, Мари пак се засмя и се устреми с цялото си тяло към мен, за да я целуна.
Вечерях у Селест. Бях вече започнал да ям, когато влезе една странна ниска жена, която ме попита дали може да седне на моята маса. Естествено, че можеше. Имаше отсечени движения, блестящи очи и личице като ябълка. Съблече жакета си, седна и трескаво заразглежда листа. Повика Селест и веднага си поръча всички ястия

29
наведнъж с решителен й едновременно припрян глас. Докато чакаше ордьоврите, отвори чантата си, извади от нея листче хартия и молив,
направи си предварително сметката, после отброи от едно портмоне точната сума плюс бакшиша, и я постави пред себе си. В този момент й донесоха ордьоврите, които много бързо изгълта. Докато чакаше следващото ястие, измъкна от чантата си син молив и едно списание,
което помества седмичната радиопрограма. Огради много грижливо една по една почти всички емисии. Тъй като списанието беше от дванадесетина страници, жената продължи прилежно дейността си до края на храненето. Бях вече свършил, а тя все ограждаше с неизменно усърдие. После стана, облече си жакета със същите точни движения,
на автомат и излезе. Тъй като нямаше какво да правя, излязох и аз и я следвах известно време. Тръгна по бордюра на тротоара, като вървеше с невероятна бързина и сигурност, без да се отклонява и без да се обръща. Накрая я загубих от погледа си и се върнах. Помислих си, че е странна, но доста скоро я забравих.
Намерих стария Саламано пред прага на моята стая. Поканих го вътре и той ми съобщи, че кучето му е загубено, защото не било в кучкарника. Служителите му казали, че може би е прегазено. Попитал дали не може да узнае това в участъка. Отвърнали му, че тези неща не се регистрират, защото се случват всеки ден. Казах на стария
Саламано, че би могъл да си вземе друго куче, но той с основание ми изтъкна, че бил свикнал със своето.
Бях се свил на леглото, а Саламано бе заел един стол пред масата. Седеше срещу мен и ръцете му бяха на коленете. Не бе свалил старата си шапка. Под пожълтелите си мустаци предъвкваше откъслечни изречения. Малко ме отегчаваше, но нямах никаква работа и не ми се спеше. За да говоря нещо, разпитвах го за кучето. Каза ми,
че го е взел след смъртта на съпругата си. Оженил се доста късно. На младини имал желание да стане артист: в казармата играел във военните водевили. Но накрая постъпил в железниците и не съжалявал, защото сега си имал пенсийка. Не бил щастлив с жена си,
но, общо взето, свикнал с нея. Когато умряла, се почувствувал много самотен. Тогава поискал куче от един колега и му дали това, било много малко. Трябвало да го храни с биберон. Но тъй като кучето живее по-кротко от човека, в края на краищата остарели заедно.
„Имаше проклет характер — рече ми Саламано. — От време на време

30
се счепквахме. Но все пак беше добро куче.“ Казах, че е от хубава порода и Саламано, изглежда, остана доволен. „И при това — добави
— вие не го познавате, преди да се разболее. Най-хубавото нещо в него беше козината.“ Откакто кучето хванало тази кожна болест, Саламано го мажел сутрин и вечер с мехлем. Но според него истинската болест на кучето била старостта, а старостта не се лекува.
В този момент се прозях и старият ми заяви, че ще си отива.
Отвърнах му, че може да си стои и че ми е неприятно това, което се е случило с кучето му: той ми поблагодари. Каза, че мама много харесвала кучето му. Когато говореше за нея, той я наричаше „вашата бедна майка“. Изказа предположението, че сигурно съм твърде нещастен, откакто мама е починала; не отговорих. Тогава старецът ми издума бързо и стеснително как знаел, че в квартала ме осъждали,
задето съм изпратил майка си в приют, но той ме познавал и знаел, че много обичам мама. Отвърнах, и сега не знам защо, че не ми е било известно досега да са ме осъждали по този повод, но че приютът ми се бе сторил нещо естествено, защото не съм имал достатъчно пари, за да задържа мама. „Освен това — добавих — тя отдавна вече нямаше какво да ми приказва и скучаеше съвсем сама.“ — „Да — потвърди той, — в приюта поне завързваш приятелства.“ После се извини.
Спяло му се. Сега животът му се беше променил и не му беше ясно какво ще прави. За пръв път, откакто го познавах, ми подаде крадешком ръка и усетих струпеите по кожата му. Поусмихна се и преди да си тръгне, ми каза: „Надявам се, че тази нощ кучетата няма да лаят. Все си мисля, че е моето.“

31
VI
В неделя едва се събудих. Наложи се Мари да ми вика в ухото и да ме разтърсва. Не ядохме, защото искахме рано да се къпем.
Чувствувах се съвсем празен и главата ме наболяваше. Цигарата ми горчеше. Мари ми се подигра, каза, че имам вид „като на погребение“.
Беше облякла бяла рокля, разпуснала бе косите си. Рекох й, че е хубава, тя се засмя от удоволствие.
На слизане почукахме на вратата на Ремон. Той ни отговори, че идва. На улицата, поради умората ми, а пък и защото в стаята не бяхме дръпнали завесите, денят, вече изпълнен със слънце, ме удари като плесница. Мари просто скачаше от радост и непрестанно повтаряше,
че времето е хубаво. Почувствувах се по-добре и забелязах, че съм гладен. Казах го на Мари, която ми посочи мушамената си торба, в която беше сложила нашите два бански костюма и един пешкир. Не ми оставаше друго, освен да чакам, чухме, че Ремон затваря вратата си.
Беше в син панталон и бяла риза с къси ръкави. На главата си беше нахлупил сламена шапка, която развесели Мари, а ръцете му бяха съвсем бели под черните косми. Това донякъде ме отврати. Той слизаше, като си подсвиркваше, и изглеждаше много доволен. Обърна се към мен със: „Здравей, стари приятелю“ и нарече Мари
„госпожице“.
Предната вечер бяхме ходили в участъка и аз свидетелствувах, че уличницата е „изневерявала“ на Ремон. Той се отърва с предупреждение. Не провериха моите твърдения. Пред вратата поговорихме с Ремон за това, после решихме да вземем автобуса.
Плажът не беше много далеч, но така щяхме да стигнем по-бързо.
Ремон мислеше, че неговият приятел ще се зарадва, ако отидем рано.
Вече щяхме да тръгваме, когато Ремон ми направи знак да погледна насреща. Видях група араби, облегнати на витрината на тютюнопродавницата. Те ни гледаха мълчаливо, но по някакъв свой особен начин — точно така биха ни наблюдавали, ако бяхме камъни или пънове. Ремон ми каза, че вторият отляво е неговият човек и явно се разтревожи. Добави, че все пак историята е приключена. Мари не

32
разбираше твърде за какво приказваме и ни попита какво има. Обясних й, че това са араби, които имат зъб на Ремон. Тя пожела да се махнем веднага. Ремон се изпъна, засмя се и каза, че трябва да побързаме.
Запътихме се към спирката на автобуса, която беше малко по- нататък, и Ремон ме осведоми, че арабите не ни следват. Обърнах се.
Не се бяха помръднали и със същото безразличие се взираха в мястото,
което току-що бяхме напуснали. Качихме се на автобуса. Ремон, който изглеждаше съвсем успокоен, не преставаше да се шегува с Мари.
Долавях, че я харесва, но тя почти не му отговаряше. От време на време го поглеждаше и се смееше.
Слязохме в предградията на Алжир. Плажът не е далеч от автобусната спирка. Но се налагаше да прекосим едно малко плато,
което се издига над морето и после се спуска към плажа. То беше покрито с жълтеникави камъни и със съвсем бели асфодели, които се открояваха върху ярката вече синева на небето. Мари силно размахваше мушамената си чанта, правеше й удоволствие да уронва листата на цветовете. Минахме между редици малки вили със зелени или бели огради, някои с веранди, сгушени под тамариксите, други пък оголени сред скалите. Още преди да стигнем края на платото, съзряхме неподвижното море и по-нататък — в бистрата вода — масивен сякаш сънен нос. През нетрепващия въздух до нас достигна лек шум на мотор. И видяхме, много далеч, рибарско корабче, което се плъзгаше незабележимо върху блестящото море. Мари откъсна няколко скални ириса. От пътеката, която се спускаше към морето, съгледахме, че долу няколко души вече се къпеха.
Приятелят на Ремон живееше в дървена къщичка на края на плажа. Отзад къщата опираше в скалите, а пилоните, които я поддържаха отпред, се къпеха в морето. Ремон ни представи.
Приятелят му се казваше Масон. Беше едър човек, висок и плещест, а жена му, дребна, закръглена и мила, говореше с парижки акцент. Каза ни веднага да се чувствуваме като у дома си и че има пържена риба,
която уловил тази заран. Споделих колко много ми харесва къщата му.
Той ме осведоми, че прекарвал в нея съботите, неделите и всички почивни дни. „С жена ми се разбираме добре“ — добави. Точно в този момент жена му се смееше с Мари. Може би за първи път наистина си помислих, че ще се оженя.

33
Масон искаше да се къпе, но жена му и Ремон не искаха да дойдат. Слязохме тримата и Мари тутакси се хвърли във водата. Масон и аз поизчакахме. Той говореше бавно и забелязах, че има навика да допълва всичко, което казва, с „и нещо повече“ даже когато всъщност нищо не добавяше към смисъла на своята фраза. За Мари ми рече:
„Чудна е, и нещо повече, очарователна.“ Скоро престанах да обръщам внимание на този тик, защото взех да усещам, че слънцето ми действува добре. Пясъкът започваше да пари под краката. Още се въздържах да вляза във водата, но накрая казах на Масон: „Да влизаме ли?“ Гмурнах се. Той се потопи във водата полека и започна да плува чак когато загуби дъното под краката си. Плуваше бруст, и то доста лошо, така че го оставих, за да настигна Мари. Водата беше студена и ми беше приятно да плувам. Ние с Мари се отдалечихме, съгласувахме движенията си и бяхме еднакво доволни.
Навътре в морето се отпуснахме по гръб, слънцето изпиваше от лицето ми, обърнато към небето, последните капчици вода, които се стичаха към устата ми. Видяхме, че Масон се връща към плажа, за да се изтегне на слънце. Отдалеч изглеждаше огромен. Мари пожела да плуваме заедно. Минах зад нея, за да я хвана през кръста, и тя заплува с ръце, а аз й помагах с движението на краката си. В утринта слабият шум от поренето на водата ни придружаваше, докато накрая се почувствувах уморен. Тогава оставих Мари и се върнах, като плувах равномерно и дишах както трябва. На плажа се проснах по корем до
Масон и положих лицето си на пясъка. Казах му: „Хубаво беше“, той бе на същото мнение. Малко по-късно дойде Мари. Обърнах се, за да я гледам как приближава. Лъщеше цяла от солената вода и беше отметнала косите си. Легна и се прилепи до мен и двете топлини — на нейното тяло и на слънцето — ме приспаха.
Мари ме разтърси и ми каза, че Масон се е качил във вилата си и че било време да обядваме. Станах веднага, защото бях гладен, но
Мари ми рече, че от сутринта не съм я целунал. Вярно беше, а при това ми се искаше да я целуна. „Ела във водата“ — предложи тя. Изтичахме и се изтегнахме сред първите малки вълни. Поплувахме, после тя се впи в мен. Усетих краката й около своите и я пожелах.
Когато се върнахме, Масон вече ни викаше. Казах, че съм много гладен и той веднага заяви на жена си, че му харесвам. Хлябът беше хубав, излапах своята порция риба. После имаше месо и пържени

34
картофи. Всички ядяхме, без да говорим. Масон често отпиваше от виното, а и на мен сипваше непрекъснато. Когато дойде ред на кафето,
главата ми бе понатежала и пуших много. Масон, Ремон и аз направихме план да прекараме заедно месец август във вилата на плажа, на общи разноски. Изведнъж Мари ни каза: „Знаете ли колко е часът? Единадесет и половина.“ Всички се учудихме, но Масон каза,
че сме обядвали твърде рано и че било естествено, защото обед е тогава, когато човек е гладен. Не знам защо, това разсмя Мари. Мисля,
че си беше пийнала. Тогава Масон ме попита дали искам да се поразходя с него на плажа. „След обяд жена ми винаги си дремва. Аз не обичам. Трябва да се поразтъпча. Винаги й казвам, че така е по- добре за здравето. Но в края на краищата тя си решава.“ Мари заяви,
че ще остане, за да помогне на госпожа Масон да измият съдовете.
Парижанката каза, че тъкмо затова трябвало да се изгонят мъжете. И
тримата слязохме на плажа.
Слънцето грееше почти отвесно върху пясъка, а блясъкът му върху морето беше непоносим. Вече нямаше никого на плажа. Във вилите, които ограждаха платото и се извисяваха над морето, се чуваше тракане на чинии и прибори. Едва се дишаше в тежката горещина, която се издигаше от земята. В началото Ремон и Масон обсъждаха неща и хора, за които нямах представа. Разбирах, че се познават отдавна и че даже са живели заедно известно време.
Запътихме се към водата и тръгнахме покрай брега. Понякога някоя вълничка, по-силна от другите, намокряше платнените ни обувки. Не мислех за нищо, защото слънцето, което напичаше непокритата ми глава, почти ме приспиваше.
В този момент Ремон каза на Масон нещо, което не чух добре.
Но в същото време забелязах, на края на плажа и далеч от нас, двама араби в огнярски комбинезони, които се приближаваха. Погледнах
Ремон, който потвърди: „Той е.“ Продължихме да крачим. Масон попита как са успели да ни проследят дотук. Помислих си, че сигурно са ни видели да се качваме в автобуса с плажната торба, но не се обадих.
Арабите пристъпваха бавно, но бяха вече много по-близко. Ние не променихме хода си, но Ремон каза: „Ако стане сбиване, ти, Масон,
ще се заемеш с втория. Аз ще се разправям с моя човек. Ти, Мьорсо,
ако дойде друг, да знаеш, че ще е за теб.“ Отвърнах: „Да.“ Масон

35
мушна ръце в джобовете си. Сега напеченият пясък ми изглеждаше червен. Без да променяме стъпката си, ние пристъпвахме напред към арабите. Разстоянието между нас намаляваше равномерно. Когато се озовахме на няколко крачки едни от други, арабите се спряха. Масон и аз забавихме ход. Ремон отиде право към своя човек. Не чух добре какво му каза, но онзи като че ли искаше да му нанесе удар с глава.
Тогава Ремон го халоса веднъж и веднага повика Масон. Масон отиде при този, който му беше определен, и го блъсна два пъти с цялата си тежест. Арабинът падна във водата по корем, с лице към дъното, и остана така няколко секунди, на повърхността около главата му се пукаха мехури. През това време Ремон също стовари юмрука си и лицето на другия се обля в кръв. Ремон се обърна към мен и каза: „Ще видиш как ще го наредя.“ Извиках му: „Внимавай, има нож!“ Но ръката на Ремон вече беше срязана и устата му разцепена.
Масон скочи напред. Но другият арабин се беше вдигнал и застана зад този, който беше въоръжен. Не посмяхме да мръднем. Те се оттеглиха бавно, без да откъсват очи от нас и да ни заплашват с ножа.
Когато бяха вече достатъчно далеч, побягнаха светкавично, докато ние стояхме като заковани под слънцето, а Ремон стискаше ръката си, от която капеше кръв.
Масон веднага каза, че имало някакъв лекар, който прекарвал неделите си на платото. Ремон поиска да отиде незабавно при него. Но щом заговаряше, кръвта от раната забълбукваше в устата му.
Подхванахме го под мишниците и се върнахме във вилата колкото можахме по-бързо. Там Ремон каза, че раните му били повърхностни и че бил в състояние да отиде при доктора. Тръгна с Масон, а аз останах,
за да обясня на жените какво се беше случило. Госпожа Масон плачеше, а Мари беше съвсем бледа. На мен ми беше отегчително да им обяснявам. Накрая млъкнах и запуших, загледан в морето.
Към един и половина Ремон се върна с Масон. Ръката му беше превързана, а в ъгъла на устата му имаше лейкопласт. Докторът му казал, че било дребна работа, но Ремон изглеждаше много мрачен.
Масон се опита да го развесели. Но той мълчеше. Когато заяви, че иска да слезе на плажа, попитах го къде ще ходи. Масон и аз заявихме, че ще го придружим. Тогава той се ядоса и започна да ни ругае. Масон рече, че не трябва да му противоречим. Но аз все пак го последвах.

36
Дълго вървяхме по плажа. Сега слънцето беше убийствено. То се разпръскваше на късчета по пясъка и върху морето. Струваше ми се, че
Ремон знае къде отива, но без съмнение се лъжех. В самия край на плажа най-сетне стигнахме до малък извор, който изтичаше в пясъка иззад голямата скала. Там намерихме нашите двама араби. Лежаха,
облечени в своите омаслени огнярски комбинезони. Изглеждаха напълно спокойни и почти доволни. Нашата поява не промени нищо.
Този, който беше ударил Ремон, го гледаше, без да продума. Другият надуваше малка свирка от тръстика и повтаряше безкрайно, като ни наблюдаваше с крайчеца на окото си, трите ноти, които изтръгваше от своя инструмент.
През всичкото това време не съществуваше нищо друго освен слънцето и тишината, примесена с лекия шум на извора и трите ноти.
После Ремон посегна към задния си джоб, но противникът не се помръдна и двамата продължаваха да се гледат. Забелязах, че пръстите на краката на онзи, който свиреше, са много разперени. Без да изпуска от очи другия арабин, Ремон ме попита: „Да го застрелям ли?“
Помислих си, че ако кажа не, той ще се раздразни и сигурно ще стреля.
Рекох му само: „Той още не ти е проговорил. Грозно би било да стреляш така.“ Сред тишината и жегата пак се чу лекият шум на водата и на свирката. После Ремон заяви: „Тогава ще го наругая и когато ми отговори, ще го застрелям.“ Отвърнах: „Точно така. Но ако той не извади ножа си, и ти не бива да стреляш.“ Ремон се пораздразни.
Другият продължаваше да свири и двамата следяха всеки жест на
Ремон. „Не — казах аз на Ремон, — бийте се като мъже, а револвера дай на мен. Ако другият се намеси или ако той самият извади ножа си,
ще го застрелям.“
Когато Ремон ми подаде револвера си, слънцето се плъзна по него. Но ние все още стояхме неподвижни, като че ли около нас всичко се бе прихлупило. Гледахме се, без да сваляме очи, и сякаш всичко свършваше тук между морето, пясъка и слънцето, между двойната тишина на свирката и водата. В този миг си помислих, че човек може да стреля или да не стреля. Но арабите изведнъж се шмугнаха заднешком зад скалата. Тогава Ремон и аз поехме обратно. Той изглеждаше по-добре и говореше как ще се върнем с автобуса.
Придружих го до къщата и докато се изкачваше по дървената стълба, останах на първото стъпало, главата ми кънтеше от слънцето,

37
бях обезсърчен от усилието, което предстоеше да направя, за да стигна до етажа и пак да отида при жените. Но горещината беше такава, че ми беше мъчително и да стоя неподвижен под ослепителната светлина,
която падаше от небето. Да остана тук или да се махна, беше еднакво трудно. След малко се върнах на плажа и тръгнах да крача.
Отново същият червен блясък. Морето се задъхваше върху пясъка с цялото бързо и приглушено дишане на вълничките. Вървях бавно към скалите и усещах как челото ми се издува под слънцето.
Жегата ме потискаше и ми пречеше да пристъпвам. И всеки път, когато усетех нейния силен, изгарящ дъх върху лицето си, стисках зъби и свивах юмруци в джобовете на панталона си, цял се изпъвах, за да победя слънцето и тъмното опиянение, в което то ме потапяше. При всеки отблясък — слънчев меч, изскочил от пясъка, от някоя побеляла мидена черупка или от късче стъкло — челюстите ми се стягаха.
Крачих дълго.
Отдалеч виждах черните очертания на скалата, заобиколена от ослепителен ореол от светлина и морски прах. Мислех си за прохладния извор зад скалата. Исках да се върна отново при ромона на водата му, исках да избягам от слънцето, от усилието и от плача на жените, исках най-после да намеря пак сянката и нейната отмора. Но когато стигнах по-близо, видях, че човекът на Ремон се беше върнал.
Беше сам. Лежеше по гръб, с ръце под главата, челото му бе засенчено от скалата, а цялото му тяло — на слънце. Синият му огнярски комбинезон излъчваше изпарения поради горещината.
Поизненадах се. За мен историята беше приключила и бях дошъл тук без мисъл за него.
Щом ме видя, той се понадигна и мушна ръка в джоба си. Аз,
естествено, стиснах револвера на Ремон в сакото си. Тогава той пак отстъпи назад, но без да изважда ръката си от джоба. Бях доста далеч от него, на около десетина метра. На моменти улавях погледа му между присвитите клепачи. Но иначе образът му танцуваше пред очите ми в пламтящия въздух. Шумът на вълните беше още по-ленив,
по-разлят, отколкото на обяд. Слънцето, светлината върху пясъка,
който се простираше тук, бяха същите. Вече два часа, откакто денят бе застинал, откакто беше хвърлил котва сред океан от кипящ метал. На хоризонта мина малък параход и аз съзрях черното петно с крайчеца на окото си, защото не бях престанал да гледам арабина.

38
Помислих си, че стига да се обърна, и всичко ще свърши. Но отзад ме притискаше цял един плаж, трептящ от слънце. Направих няколко крачки към извора. Арабинът не се помръдна. Беше все още доста далеч. Може би поради сенките по лицето изглеждаше така,
сякаш се смее. Почаках. Слънцето пареше бузите ми, почувствувах как капки пот се събират във веждите ми. Слънцето беше същото както в деня на маминото погребение и както тогава най-много ме болеше челото и всички негови вени туптяха едновременно под кожата.
Поради това парене, което вече ми беше непоносимо, аз се придвижих напред. Знаех, че е глупаво, че няма начин да се отърва от слънцето,
ако пристъпя напред. Но направих една крачка, една-единствена крачка. И тогава, без да се надигне, арабинът извади ножа си, който блесна на слънцето. Светлината се пръсна върху стоманата и се превърна в дълго искрящо острие, което ме удари в челото. В същия миг потта, събрана във веждите ми, изведнъж потече по клепачите и ги покри с топла и плътна завеса. Зад тази завеса от сълзи и сол очите ми ослепяха. Чувствувах само цимбалите на слънцето върху челото си и
— смътно — блестящото острие, изскочило от ножа, който беше все още срещу мен. Тази пареща шпага разяждаше клепките ми и дълбаеше наранените ми очи. Тогава именно всичко се залюля. Морето разля тежко палещо дихание. Стори ми се, че небето се разтвори надлъж и нашир и заваля огън. Цялото ми същество се изпъна, стиснах конвулсивно револвера… Спусъкът поддаде, докоснах полираната извивка на скобата и точно тогава с рязък и оглушителен шум започна всичко. Отърсих потта и слънцето. Разбрах, че съм разрушил равновесието на деня, изключителната тишина на един плаж, където бях изпитал щастие. Тогава стрелях още четири пъти по едно безжизнено тяло, в което куршумите потъваха, без да личи. И те бяха като четири кратки удара, с които почуках на вратата на нещастието.

39