Информационни технологии

на ректора на

при откриването на академичната

2016-2017

учебна година

на тема:

„МОДЕРНИЯТ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ – СИГУРНОСТ ЗА БЪДЕЩЕТО НА БЪЛГАРИЯ“

Скъпи първокурсници !

Драги студенти и докторанти!

Уважаеми преподаватели и служители !

Почитаеми гости !
За 66-ти пореден път нашата Алма Матер отваря своите двери за младите хора на България, които искат да се обучават, да придобият нови знания, да увеличат нивото на своята специфична и обща култура в областите на книгознанието, библиотекознанието и библиографията, на културно-историческото наследство, на комуникациите, на науката за сигурността, като наука за анализ на информация и на съвременните информационни технологии.

По този начин, тези млади наши сънародници, вие скъпи колеги, правите своя цивилизационен избор да посветите живота си за изграждането на нашата страна като съвременна, модерна държава

Какво означава да бъдеш „модерен“ в днешно време? Изобщо съществува ли подобна хипотеза засягаща интелектуалното развитие на обикновения човек?! Разсъждавайки върху тези въпроси, се замислям „Съществува ли мода в образованието и науката?

С епохалното развитие на технологиите това, което определя модерния и знаещия човек днес е познаването и боравенето с различните форми и проявления на информацията. Съвкупността от формалните дейности по събиране, съхраняване, преработка и разпространение на информация, която по своята същност представлява информационен процес, дава в ръцете на всеки член на обществото мощен технологичен инструментариум за активно участие в споделените обществени дейности.

Равносметката от извървяния път до момента категорично потвърждава тезата, че информацията е власт, а с развитието на съвременните информационни технологии се появяват и проблемите с нейната сигурност. Свидетели сме на ниската информираност и занижените нива на грамотност на населението, които в съчетание с лошите демографски показатели, са едни от основните проблеми пред държавата и нейните ръководни органи и институции. Тези проблеми са сред актуалните теми, които се разискват на национални и международни форуми в областта на образованието, науката, културата, икономиката и националната сигурност. Появиха се въпроси и нужди, свързани с потребността от добре обучени специалисти, които в условията на неясна информационна среда, да могат да се справят с ежедневните изпитания и трудности.

Типичната и същевременно най-разпространена класификация на университетските структури се базира на поредицата от изследователски доклади на фондацията КАРНЕГИ, известни под името CARNEGIE CLASSIFCATION OF INSTITUTIONS OF HIGHER EDUCATION, започнали да се публикуват от 2009 год.

Една кратка ретроспекция на проблема от древността до наши дни ни дава основание да опишем следните видове университетски структури:

1. 
   Академията на Платон – център за диалог и критично проучване;
   
2. 
   Средновековните университети – открити, самостоятелно регулиращи се общности от учени и студенти;
   
3. 
   Либерален университет на кардинал Джак Нюман – институция за независимо интелектуално самоовластяване;
   
4. 
   Университет на Вилхелм фон Хумболт в Берлин – насочен към предотвратяване на търсенето на знания, опорочени от социални сили;
   
5. 
   До 18 век Европейския университет – институция отразяваща Европейските ценности на интелектуалната свобода и липсата на каквито и да са граници в академичната общност;
   
6. 
   След 18 век и до средата на 20 век университетите са средища за получаване на приложими в практиката знания на основата на АКРЕДИТИРАНА КЛАСИФИКАЦИЯ;
   
7. 
   От втората половина на 20 век и до наши дни университетските структури се базират не само на идеята за придобиване на знания, но и на СЕРТИФИЦИРАНИ УМЕНИЯ. Във връзка с това, от тук нататък съвременната класификация на университетските структури придобива следния вид:
   
   1. 
      Изследователски университет (Boyer Commission - 1998),
      
   2. 
      Предприемачески университет (Clark – 1998),
      
   3. 
      Електронен (Digital) университет: eCampus (Bode, Borgest, Pongratz, Nikolov – 2007),
      
   4. 
      Отворен университет,
      
   5. 
      Корпоративен университет,
      
   6. 
      Глобален университет,
      
   7. 
      Иновативен университет,
      
   8. 
      Университет 2.0,
      
   9. 
      Франчайзинг университет,
      
   10. 
       Университет за приложни науки ,
       
   11. 
       Smart университет,
       
8. 
   Глобални образователни алианси – мега-университетски структури, създадени на основата на няколко самостоятелни, но обособени по специфичен начин висши училища (университети, академии и колежи).
   

Във връзка с горното, тук бих искал да разтворя една скоба, чието съдържание обаче има много важно значение за нашата образователна среда. Както на всички е известно преди няколко месеца(струва ми се, че това беше през април) Народното събрание на Р България прие едни чисто лобистки поправки на Закона за висшето образование, (в това число и тези институциализиращи т.н. изследователски университети – виж т.7а от горната класификация) свързани единствено и само със желанието на един единствен колега, който се оказа много силен в лобирането. Факт е обаче, че ръководството на МОН както се казва навреме „се усети“ и това желание на колегата не можа да се реализира.

И така, по същество: От току-що показаната класификация се вижда, че т.н. изследователски университети са само едно от прагматично обособените наименования на съвременните университетски структури.

Това, че няколко български университета са се нарекли изследователски е добре, но този факт на формално етикиране не внася нова, качествена промяна в структурата на самата институция. С пълно основание и други наши университети биха могли да се нарекат не само изследователски, но и отворени, корпоративни, дигитални, глобални, предприемачески, иновативни или smart. И какво от това? Нима всеки следващ път ще трябва да допълваме съответната законова база? И в крайна сметка какво търсим? Повече от половината от съществуващите български държавни и частни университети биха си „закичили“ не само един етикет, а цялата палитра от изброените по-горе модерни и престижни определения и това формално ще отговаря на техните претенции.

Показаната по-горе обективно съществуваща от древността и постоянно развиваща се класификация на университетските структури в световен мащаб, дава основание да се търси мястото и да се анализира съвременния вид на българската образователна система в областта на висшето образование.

Според данни от Стратегията за развитие на висшето образование в Република България 2014-2020 год. „системата на висшето образование в България обхваща 51 висши училища (37 държавни и 14 частни), в т. ч. 44 университета и специализирани висши училища и 7 самостоятелни колежа. Тази мрежа надвишава значително средните показатели на редица съпоставими като население и територия страни от Европейския съюз.“ Множество обективни фактори влияят на системата за висше образование и те се заключават в следните слаби страни, обобщени от експерти в областта на висшето образование:

• 
  фрагментарност на системата;
  
• 
  липса на цялостна, научно обоснована визия за развитие на висшето образование;
  
• 
  липса на баланс между автономията на висшите училища и степента на контрол, упражняван от държавата;
  
• 
  липса на законови предпоставки за упражняване на ефективен контрол и санкции при неефективно управление и незаконосъобразна дейност на висшите училища;
  
• 
  липса на съответствие на предлаганото образование и потребностите на пазара на труда;
  
• 
  липса на баланс между планирането на приема на студенти с нуждите на обществото от тяхната ефективна реализация. Държавата, бизнеса, културната индустрия в страната и пр. трябва да регулират приема на студенти до толкова, до колкото те трябва да знаят от какви специалисти има нужда. Трябва да се избегне възможността България да се превърне само и единствено в донор на чужди университети, тъй като ние имаме традиции в много образователни направления. Тези традиции би трябвало да се запазят и да се развият. От друга страна погледнато, няма лошо в това, децата на България да се обучават в чужбина. Това обаче не трябва да се превръща в процес, който се нарича “brain - drain” (изтичане на мозъци), а в „brain – investment”. Обучавайки се там, младите след това трябва да се връщат у нас. Държавата, а и общините, би трябвало да имат политика в тази насока.
  

• 
  усложнени процедури за акредитация и наличие на силно субективни критерии;
  
• 
  обвързване на финансирането с оценките от Рейтинговата система. В никакъв случай не трябва да се „избутва“ напред тезата, че висшите училища трябва да се финансират изцяло на основата на така нареченото качествено обучение. Какво означава качество? То е свързано с уменията на преподавателите, с програмите на висшите училища, с технологиите на преподаване и така нататък. Ако даден университет се „оценява“ само на базата на рейтинговата система, то тази оценка е фрагментарна и много условна. Ако според тази система едно висше училище е оценено високо, то следва да се очаква, че за него ще има наплив от студенти. Ако липсва желание у децата да бъдат студенти в дадено висше училище, то това означава единствено и само, че образователния пазар не го признава като качествено. (абсурд е използването на т.н. Рейтингова система като база за финансиране на висшите училища);
  
• 
  липса на достатъчно стимули за подобряване на качеството на образованието; (в момента в България се правят опити за изкривяване на критериите за оценка на ПРЕПОДАВАТЕЛСКИЯ състав. Без да се отчита основната дейност на преподавателите – ОБУЧЕНИЕТО и извън аудиторната им заетост със студентите, се акцентира върху формални наукометрични количествени, а не качествени показатели)
  
• 
  остаряла нормативна уредба (Законът за висшето образование е допълван и „подобряван“ повече от 40 пъти) Незабавно е необходимо разработването и приемането на нов Закон за висшето образование;
  
• 
  съществуват видими с “просто око“ проблеми при прилагането на ЗРАСРБ и свързания с него Правилник за приложение;
  
• 
  налице са трудности при привличане на преподаватели и при стимулиране на развитието им;
  
• 
  липса на интерес към академична кариера;
  
• 
  застаряващ академичен състав;
  
• 
  липса на мотивация и недостатъчно висок социален статус на академичния състав;
  
• 
  липса на разнообразни източници и механизми за финансиране на висшето образование;
  
• 
  неефективна система за финансиране и разпределение на държавната субсидия;
  
• 
  недостатъчно силна връзка между висшите училища и науката,
  
• 
  слабо включване на студентите и докторантите в научноизследователска дейност;
  
• 
  липса на иновации.
  

В този смисъл разработването на задълбочена Концепция за преструктуриране на българската система на висшите училища, изисква проучване на демографските, икономическите, финансовите и социални условия и потребности в Р България. Самоцелното извършване на реформи обаче, обикновено предизвиква още по-голям стрес в системата и демотивира работещите в нея.

Конкретно, ако се приеме идеята за окрупняване на висшите училища в Р България ще бъдат необходими политическа воля, обществена подкрепа и дейно участие на самите университетски структури, както и на всички отговорни органи за управлението им.

Този процес, в неговата цялост, ще изисква време, усилия, финансова подкрепа и вероятно законодателни промени.

Преструктурирането може да се осъществи като на първо време броят на държавните висши училища в България се „редуцира, чрез окрупняване, като се запази тяхната автономност“ Тази констатация е в съзвучие с т.н. ГЛОБАЛНИ ОБРАЗОВАТЕЛНИ АЛИАНСИ – мега-университетски структури, традиционно съществуващи и новосъздадени на основата на няколко самостоятелни, но обособени по специфичен начин висши училища (университети, академии и колежи).

Като пилотен проект може да се реализира този, свързан със създаването на НАЦИОНАЛЕН УНИВЕРСИТЕТ ПО КУЛТУРАТА. В рамките на тази окрупнена университетска структура може да се включи Университетът по библиотекознание и информационни технологии, както и още 5 български висши училища.

Структурните и функционалните характеристики на този Модел за окрупняване на български образователни структури могат да се реализират в рамките на съществуващото законодателство (?). Необходимо е обаче, държавата да поощри този процес, като отпусне допълнително НАЧАЛНО финансиране на всяко едно от АВТОНОМНИТЕ висши училища в рамките на НОВИЯ Национален университет по културата. В тази връзка трябва да се намери и предостави подходяща представителна сграда за най-високото ниво на единното управление на Университета, както и на базата на проект, финансиран по Европейските фондове, да се построи втора, НОВА българска национална библиотека.

Ако моделът за създаването на Национален университет по културата е успешен, тогава може да се премине поетапно и към създаването на другите окрупнени национални висши образователни структури.

След задълбочен анализ на представеното фрагментарно изследване на видовете университетски структури и възможностите за промяна на българското висше образование, чрез създаване на окрупнени образователни алианси, не само хората, които се занимават професионално с управление на образованието и науката, но и българското общество като цяло трябва да приеме новата, спомената по-напред образователна парадигма. И още веднъж да повторим: когато един млад човек излезе от университета не е толкова важно по какви специалности той е акредитиран, а какви трайни умения е придобил в процеса на своето образование, за да навлезе директно в практиката и да работи това, за което е учил.

Положителни примери, свързани с горните предложения могат да бъдат открити както в Европа, така и извън нея. Нима обществото в САЩ и английското общество са загубили от съществуването на Калифорнийския университет (нека вземем за пример Бъркли) и на Университетите в Оксфорд или Кеймбридж ? Съществуването на автономните образователни структури в рамките и под шапката на тези мощни университети, създават условия за успешна образователна и научна дейност в авангарда на световното образование и наука.

На добър час млади колеги !!

Здраве и професионални успехи на всички преподаватели и служители на нашия университет – УНИВЕРСИТЕТЪТ ПО БИБЛИОТЕКОЗНАНИЕ И ИНФОРМАЦИОННИ ТЕХНОЛОГИИ – УНИВЕРСИТЕТЪТ НА БЪДЕЩЕТО, КОЙТО ЦЕНИ МИНАЛОТО!!!!

Проф. д.ик.н. Стоян Денчев,