Как да общуваме с децата?

Начинът, по който общуваме с децата е изключително важен, тъй като комуникацията играе решаваща роля в изграждането на тяхната личност. Ние не комуникираме само чрез говорене, но също и чрез езика на нашето тяло и нашите погледи. Комуникацията може да бъде „топла” или „студена”, насърчаваща или обезкуражаваща и оставя голямо въздействие върху децата, било в положителна или отрицателна насока.

Позволете на детето да почувства, че безусловно го приемате и приемате неговите интереси. Уважавайте детето, говорете му така, както разговаряте със своите приятели и колеги. Това ще повиши доверието му и то ще може да взаимодейства по-добре с другите. Може да направите това с позитивни движения на тялото, одобрителен поглед и разбира се словесна мотивация.

Изслушвайте детето, нека то да знае, че проявявате интерес към него и неговите интереси. Дръжте разговора като продължавате да задавате въпроси на детето и участвате в тях. Винаги обръщайте внимание на детето, когато то иска да говори с вас. Не казвайте, че сте заети с други задачи.

Много важен ключов момент за ефективна комуникация е контактът очи в очи. Не само, когато му давате някакво нареждане, но през цялото време, дори когато то ви разказва своите преживявания, важно е да го гледате в очите и да му говорите.

Използвайте учтив език, когато се обръщате към детето. Използването на думите като „моля”, „съжалявам”, „благодаря” и т.н. не само ще направи децата по-учтиви, но ще ги накара да се почувстват значими.

Винаги използвайте мотивиращи думи. Никога не обезсърчавайте детето като му казвате, че то не е добро в нещо. Винаги му казвайте, че вярвате в неговите възможности. Ефикасното комуникиране с детето ще го накара да се представи по-добре в трудни ситуации и да постига целите си.

Внимателното изслушване при възпитанието на децата способства да се спечели доверието им. Едно от основните качества на човека, занимаващ се с деца е търпението. Едно дете изисква, както много внимание, така и  много търпение. Затова не трябва да сме пристрастни. Трябва да се държим еднакво с всички деца и да се отделя на всекиго по необходимото му внимание.

Между възпитателя и детето трябва да има доверие. Те трябва да се възприемат един друг по-скоро като партньори, които си помагат и имат една и съща цел за постигане, отколкото като хора съответно едни на работа, а други по задължение. Хубаво би било ако се създаде връзка между възпитателя и детето. Възпитателят трябва най-напред да е справедлив, необходимо е да бъде пример за подражание.

Голяма част от теориите за възпитанието са на мнение, че това поведение на детето е напълно закономерно. По време на кризата то променя старата схема на поведение за да мине на следващ етап в развитието си. Детето става все по-уверено в себе си и отстоява своята независимост. В него се борят напълно противоположни чувства – понякога иска отново да бъде малко дете, в други моменти се опитва да докаже на възрастните, че вече е самостоятелно. Всъщност това е здравословен и много важен период, в който се изгражда характерът и личностните черти на детето. Поведението на възрастните в този период има много голямо значение – истинско предизвикателство е да прецениш правилно кога да дадеш свобода на детето, да насърчиш неговата самостоятелност и кога да проявиш твърдост и да кажеш „НЕ”.

Децата (и възрастните!) се подчиняват на елементарни правила когато става въпрос за поведение и отношение. При всички правилото е едно и също - човек се държи добре когато се чувства добре.

Децата се подчиняват на четири основни „погрешни” цели, обикновено след като сте се отнесли с неуважение към тях (като тук включваме и разглезването - да разглезите детето е голямо неуважение към него). На тях се базира цялото им „непослушание”, което възрастните не си помръдва пръста да разбере, а вместо това налага най-често безсмислени и неефективни наказания, които засилват негодуванието у детето. Можем да сравним децата (и наказването им) с подпалвач, който унищожава градове, и вместо да хванете подпалвача, вие тичате след него и гасите пожарите. Досещате се, че подпалвачът не е детето, а причината за „лошото” поведение (и пожарите), нали? Непослушанието е код, който децата използват, за да ни разкрият чувствата и мислите си.

Четирите „погрешни” цели са прекомерно внимание, стремеж за налагане, отмъщение и симулирана неспособност.

Как да разпознаете „погрешната” цел, поставена от детето, и да реагирате подходящо?

Детето, което търси прекомерно внимание, вярва, че единственият начин да се чувства значимо е да принуди околните да се занимават с него. То приема с готовност укорите и забележките, защото за него те са израз на внимание. То иска да бъде забелязано. Ако обръщате на децата прекалено много внимание, има риск да допринесете за проблема. Децата, търсещи прекомерно внимание, обикновено не са лишени от внимание.

Важен момент в стремежа за налагане е, че и двамата участници са твърдо решени да „победят”. Проблемът с тези борби е, че победата на единия винаги е за сметка на другия. Ако детето ви изкрещи „Ти няма да ми казваш какво да правя!”, можете спокойно да предположите, че погрешната му цел е надмощието.

Когато детето е наранено, то не успява да се отърси от емоцията си, за да потърси разрешение на проблема. Ето защо е много важно първо да се справите с чувството на обида.

От всички погрешни цели, тази най-често остава незабелязана. Обикновено децата, които се подчиняват на тази цел са поне 5-6 годишни. Когато критикуваме детето за допуснатите грешки, то често остава с впечатление, че не го бива за нищо. Такива деца са повярвали в мита за съвършенство и са убедени, че щом не могат да направят нещо перфектно, е по-добре да не го правят изобщо.