КАКВО ЗНАЕМ ЗА
АРХИЕПИСКОП СЕРАФИМ (СОБОЛЕВ)1
По повод на поместеното в официалния сайт на Българската патриаршия
интервю на господин Андрей Александрович Кострюков
„Какво не знаем за архиепископ Серафим (Соболев)”
Преди 10 години именно в деня на 120-годишнината от рождението на светител Серафим, архиепископ Богучарски, Софийски чудотворец, от името на приснопаметната игумения Серафима и сестринството на девическия манастир „Покров на Пресвета Богородица” бе отправено писмо до предстоятеля на Българската Православна Старостилна Църква с молба да бъде подготвено и извършено прославлението на архиепископ Серафим, който е духовен отец и идеен вдъхновител на нашата църковна общност. По милост Божия след по-малко от три месеца, на 25 февруари (12 февруари ст. ст.) 2002 г. – в навечерието на 52-та годишнина от праведната кончина на светителя – Негово Преосвещенство епископ Фотий извърши прославлението му в катедралния храм „Успение Богородично”, където сме се събрали сега.
Още тогава събитието предизвика различни коментари и вълнения в средите на официалната църква – реакция, породена не от наличието на противоречия в личността и дейността на светителя, а от специфичната нагласа и начин на мислене на част от съвременните църковни деятели. През този период в официоза на Българската патриаршия „Църковен вестник” дори се появи статията „Кражба на светци”2. Тя бе поредният пример за църковно-политически подход към паметта на светителя. В нея се изявяваше странната претенция светител Серафим да бъде иззет от канонизиралите го „крадци” (тоест от нас) и „присвоен” от официалната църква, но не за да бъдат усвоени и проповядвани заветите му – което би било радостно за всички нас – а за да се смесят с цели, чужди на тези завети. Наистина една трагична, разкъсвана от вътрешни противоречия претенция.
Неотдавна, на 1 декември (н. ст.), в руския храм „Св. Николай”, където се покоят мощите на светител Серафим Софийски, бе отбелязана 130-годишнината от рождението му. Във връзка с това бе представена издадената от Синодалното издателство на руски и български език книга „Жизнеописание на архиепископ Серафим Соболев”. Неин автор е сътрудникът към Научно-изследователския отдел по най-нова история на Руската Православна Църква и доцент към катедрата по история на Руската Църква при Светотихоновския хуманитарен университет Андрей Александрович Кострюков. По собствените му думи той е имал за цел да разгледа многостранно личността и трудовете на светителя, с което да помогне за цялостната оценка на приноса му за Руската и Българската Църкви. Г-н Кострюков очевидно е положил немалък труд, работейки с документи от руските държавни и църковни архиви, недостъпни до неотдавна за изследователите. В това отношение книгата му, както и други негови публикации, посветени на най-новата история на Руската Църква и конкретно на архиепископ Серафим (Соболев), изваждат на бял свят ценни архивни сведения, за което му дължим благодарност. Не бива обаче да отминаваме с мълчание една друга страна, хвърляща сянка върху тези трудове: очевидната им църковно-политическа насоченост и прозиращата на места изпод външния обективен тон манипулативност, с която те внушават на читателя определени възгледи и настроения. Заради непредубедения и добронамерен читател, който ще разгърне новоиздадената книга от желание да научи нещо ново за светител Серафим, считаме за свой дълг да посочим някои от по-съществените тенденциозни моменти в публикациите на г-н Кострюков, отнасящи се до живота и възгледите на светител Серафим. В това отношение ни помогна и публикуваното на официалния сайт на Българската патриаршия интервю на автора. В него споменатите моменти са изказани пределно синтезирано и красноречиво, което улеснява критичния им анализ.
Ще си позволя да цитирам няколко откъса от интервюто. Г-н Кострюков казва:
„… истинско свидетелство за светостта му [на архиепископ Серафим] са неговите произведения с духовен характер, които са дълбоко православни и проникнати от боговдъхновена мъдрост: неговите писания против модернизма, произведенията му против ненормалното сближаване с неправославни и др. Той винаги е бил за диалог с инославни, общувал е и дори е бил убеден в необходимостта от създаване на единен християнски фронт срещу безбожието. През 1948 г. на Всеправославното съвещание той слага подписа си под заключителните документи редом с представители на арменската общност. Нямал е нищо против общуването с инославни, разбирал е, че някакви отблясъци от истината има в техните учения и вярвания, но при все това е утвърждавал, че Истината е само в Православието, че може да се води диалог, но не и да се правят компромиси със светото Православие… Малко известен е един доклад на владика Серафим за англиканската йерархия, от който става ясно, че той е готов на диалог, готов е да се съгласи с някои обредови различия, стига англиканите да се завърнат към Православната вероизповед и към Православието…” (подчерт. мои – м. С.)
Потискащ е манипулативният характер на казаното. След като г-н Кострюков оценява произведенията на архиепископ Серафим срещу модернизма като истинско свидетелство за неговата светост, като духовни, дълбоко православни и проникнати от боговдъхновена мъдрост, той сякаш бърза да внуши, че светителят все пак не е имал нищо против „нормалното” сближаване с неправославните. В подкрепа на това г-н Кострюков привежда „доказателства”, приписвайки на светителя конкретни действия, а именно: 1) желание да бъде създаден единен християнски фронт срещу безбожието; 2) подписване на заключителните документи на Московското съвещание през 1948 г. съвместно с представителите на арменската общност; 3) готовност да води диалог с англиканите и да направи относно тях известни компромиси.
Подобен манипулативен похват г-н Кострюков употребява и в статията си „Последните години от земното служение на архиепископ Серафим (Соболев)”, поместена на сайта „Седмѝца.Ru” към Църковно-научния център „Православна Енциклопедия” на 30 ноември (н. ст.) – в самото навечерие на проведеното в руското подворие празненство.
„[На Московското съвещание през 1948 г.], пише в нея г-н Кострюков, архипастирът изнесъл три доклада: за англиканската йерархия, за икуменизма и за новия календарен стил. Бидейки противник на компромисите в областта на догматическите въпроси (което е отразено в доклада му „Трябва ли Руската Православна Църква да участва в икуменическото движение?”), архипастирът, въпреки всичко, не е отричал богословския диалог. Това се потвърждава в неговия доклад „За англиканската йерархия”. При това той е считал за допустимо сътрудничеството с инославни християни. Например, пред заплахата от застрашаващото света комунистическо богоборчество архиепископ Серафим е призовавал да бъде създаден общохристиянски фронт за борба с безбожието”.
Както виждаме, и тук се повтарят същите твърдения. Нека последователно проверим тяхната достоверност в светлината на онова, което знаем за светителя, като се спрем по-внимателно и над посочените от г-н Кострюков първоизточници.
I. Относно „единния християнски фронт”
1. Вярно ли е твърдението, че по време на Първия руски всезадграничен събор през 1921 г. светител Серафим е призовал към създаване на единен християнски фронт срещу безбожието?
Като доказателство за това г-н Кострюков посочва с. 45. от „Деяния на Руския всезадграничен събор, състоял се от 8 до 21 ноември 1921 г. (21 ноември – 3 декември, нов стил) в Сремски Карловци”, публикувани в Сърбия през 1922 г.
1. 1. На посочената страница е поместен Протокол № 6, където се описва заседание на Мисионерския отдел, състояло се на 29 ноември (16 ноември ст. ст.) 1921 г. Ще припомним, че Преосвещеният Серафим, епископ Лубенски – такъв титул е носел през тези години светителят – е бил назначен от Епископския съвет на Събора за председател на Мисионерския отдел. Негов заместник-председател е известният руски мисионер Василий Михайлович Скворцов3. Привеждаме текста от Протокола без съкращения (всички подчерт. мои – м. С.):
„Събранието пристъпва към разглеждане на доклада на Мисионерския отдел. Докладчикът В. М. Скворцов докладва постановлението на Отдела, определящо задачите на задграничната православна мисия, а именно: утвърждаване на верните чеда на Църквата в догматите на вярата и в началата на християнската нравственост и благочестие; ограждане на руските хора от разложителното влияние на сектантските, инославните, антихристиянските и богоборческите течения на обществената мисъл, разпространявани чрез печата и посредством масонските организации; вразумяване на заблуждаващите се и разкриване пред духовния взор на хората в чужбина светлината на Православието, чистотата и истината на неговите догмати и величествената красота на неговите обреди. По-нататък докладчикът подробно се спира на условията на задграничното мисионерско служение на Руската Православна Задгранична Църква и на опасностите, заплашващи правоверието на нейните чеда. Най-голяма опасност представлява развитието на баптизма и адвентизма, който във всички столици и в много от градовете има свои центрове, разполагащи с огромна литература на всички езици и с парични средства. Последната секта е опасна не толкова с количеството на отпадащите [от Православието] в нея, колкото със своите идеи, които повреждат вярата в пришествието на Христа Спасителя и в задгробния живот. По своите обреди (празнуване на съботата) сектата представлява мост от християнството към Стария Завет. Голяма опасност представлява и пропагандата на антихристиянски и богоборчески учения, каквито са теософията, окултизмът, а особено много материалистическият социализъм във вид на болшевизъм и комунизъм. Противохристиянските учения се насаждат в живота не само чрез идеи и чрез печата, но и под флага на благотворителни, открито масонски учреждения, каквито са Християнският младежки съюз и обществото „Маяк”. Не по-малка опасност представлява и пропагандата на войнстващия римокатолицизъм, която се води планомерно и многостранно, главно сред влиятелните руски кръгове и малолетните деца на бежанците. Католическата пропаганда е отворила широко вратите на различни училища и пансиони за руските деца, където ги възпитава в духа на католицизма. Докладчикът също се спира на стремежа на римокатолическата пропаганда да въведе уния в Украйна.
Преосвещеният Серафим докладва пред Събранието за различните гледни точки, които отделни членове на Отдела са изказали по въпроса за социализма в неговите разклонения. Епископ Серафим казва, че социализмът в своя корен и във всичките си разновидности трябва да бъде осъден като противен на християнството.
След като Събранието обсъжда доклада (отпечатан в Приложението), той е приет с изключение на обръщението към инославните църкви за създаване на единен духовен фронт за борба срещу социализма във всичките му разновидности.
Събранието единогласно постановява да бъде образувана отделна комисия за съставяне на обръщение, в което да се осъди учението на социализма. В състава й влизат Преосвещеният Вениамин, протойерей М. Стелмашенко и Т. В. Локот.”4 – завършва Протокол № 6 (подчерт. мои – м. С.).
1.2. За да вникнем добросъвестно в действията, описани в Протокола, следва да се запознаем и с реда за обсъждане и решаване на въпросите. Той е описан в Правилника5 на Събора. Предаваме накратко моменти от него в помощ на нашето изследване.
За по-добра резултатност при решаването на разнородните въпроси, които стояли пред Първия събор на руската църковна емиграция, на него били сформирани осем отдела6 (т. 17 от Правилника). Те били попълвани от участници в Събора, които имали подходяща квалификация и изказвали желание да се включат в работата им (т. 18). За председател на всеки отдел Епископският съвет (‘Епископское Совещание’) назначавал един от участващите в Събора епископи (т. 20) – те били 14 на брой. Членовете на съответния отдел сами избирали негов заместник-председател и секретар. Първата фаза на обсъжданията се провеждала в рамките на отдела. След разискване на докладите на своите членове, отделите внасяли за разглеждане в Общото събрание резултата от работата си. Изготвеният за целта доклад в Правилника се нарича проектопостановление, но в протоколите нерядко се използва и самата дума ‘доклад’. Проектопостановленията били предавани на Съвета на Събранието7 (т. 21) – органа, който ръководел работата на Общото събрание. При разглеждане на проектопостановлението на даден отдел, в Съвета на Общото събрание се включвал и председателят на отдела, като неговият глас в случая бил решаващ (т. 15). Съветът представял на Общото събрание постъпилите проектопостановления без каквито и да било изменения, но в случай на необходимост имал право да предложи своя паралелна редакция (т. 25). Проектопостановлението се докладвало пред Събранието от председателя на отдела или от друг негов член според предварително взето в отдела решение (т. 27). След общото обсъждане на проектопостановлението то се подлагало на гласуване от Събранието, а сетне и от Епископския съвет, без чието одобрение не можело да бъде прието (т. 46 и 47). Всички приети от Събора документи са публикувани в раздела „Послания, резолюции, доклади” на Деянията. Одобрените постановления на различните отдели тук са поместени под названието ‘доклади’.
1.3. След като имаме пред себе си текста от Протокола и правилата за работа на Събора, можем вече да направим изводите, до които водят тези документи.
1.3.1. В Протокола от Деянията се споменава за „духовен фронт за борба срещу социализма”, а г-н Кострюков говори за „фронт срещу безбожието”. Разминаването може и да не е случайно – в днешното посткомунистическо общество, при наличието на тлееща носталгия по „благините” на тоталитарната система, идеята за „духовен фронт срещу социализма” едва ли ще се хареса на всички. Конформисткият подход в историческата наука обаче неминуемо води до неистини. На Събора през 1921 г. светител Серафим се е изказал именно срещу идеологията на социализма, на която е гледал не като на политическа или икономическа система, а преди всичко като на светоглед, диаметрално противоположен на християнския.
1.3.2. Твърдението на г-н Кострюков, че именно светител Серафим е издигнал идеята за „обръщение към инославните църкви за създаване на единен духовен фронт за борба срещу социализма” не намира основание в Протокола. В него се казва, че „обръщението…” отпада от „доклада (отпечатан в Приложението)”, а това ще рече – от проектопостановлението, което е изготвено в Отдела с участието на всички негови членове. Така че всеки един от тях би могъл да бъде негов инициатор.
1.3.3. За участието на светител Серафим при обсъжданията в Протокола се говори само в две фрази, поместени в отделен абзац: „Преосвещеният Серафим докладва пред Събранието за различните гледни точки, които отделни членове на Отдела са изказали по въпроса за социализма в неговите разклонения. Епископ Серафим казва, че социализмът в своя корен и във всичките си разновидности трябва да бъде осъден като противен на християнството.” В казаното няма нито дума, че владика Серафим е повдигнал въпрос за създаване на „общохристиянски фронт” срещу социализма. Говори се само за необходимостта социализмът във всичките му разновидности да бъде осъден от форума. „Събранието единогласно постановява да бъде образувана отделна комисия за съставяне на обръщение, в което да се осъди учението на социализма.” В тази комисия обаче светител Серафим не е включен, а от резултатите на работата й, могат да се направят интересни заключения, които ще приведем по-долу.
От всичко казано дотук става ясно, че твърдението, за чиято основа г-н Кострюков посочва Протокол № 6 от Деянията на Първия руски задграничен църковен събор, е необосновано.
1.3.4. Както видяхме, Протокол № 6 на Събора през 1921 г. твърде лаконично описва участието на светител Серафим в работата му, но в паметта на духовните чеда на светителя са запазени някои подробности за това. Знае се, например, че той енергично се е възпротивил на предложенията за сътрудничество с Младежкия християнски съюз (YMCA)8 – организация с протестантски произход, която по онова време е развивала голяма дейност сред руските емигранти. Той обърнал внимание не само на финансово-политическата й зависимост от масонството, но и на нейната „надконфесионална”, чужда на православието идеология. Светителят настоял дейността й да бъде осъдена в доклада на Мисионерския отдел наравно с тази на сектите. Противници на позицията му сред участниците на Събора имало, защото организацията оказвала на емигрантите немалка материална помощ. Но въпреки това критичната оценка за дейността на ИМКА е залегнала в доклада. Светител Серафим не се е боял открито да изобличава и масонството, което в онова време е било един от основните двигатели на разложителните процеси сред православните. Ала официално осъждане на тази мощна структура с антихристиянска насоченост е било произнесено от Руския задграничен архиерейски събор едва десет години по-късно – през 1932 г. Знае се, че светител Серафим е бил един от активните радетели за това дело.
1.3.5. Прави впечатление, че в Протокол № 6 никъде не се споменава какъв именно вид социализъм светител Серафим е настоявал да бъде осъден. Това премълчаване е необяснимо, освен ако се приеме за неслучайно. Истината е, че светител Серафим е настоявал наред с отявлено материалистическия социализъм, чиито форми са болшевизмът, или комунизмът, да бъде осъден и т. нар. „християнски социализъм” като особено опасен и подвеждащ вярващите. „Християнският” социализъм е имал немалко привърженици най-вече сред модернистично настроената част на руските богослови, а в последните десетилетия преди болшевишката революция е бил успешно пропагандиран и сред руските селяни с внушението за някакво уж сходство на идеалите му с тези на християнството. На Събора също е имало привърженици на „християнската” разновидност на социализма. Може да се предположи, че за да се избягнат допълнителни поводи за разделение (а сред руската емиграция тогава е имало достатъчно такива), споровете на тази тема не са били отразени в Деянията и въпросът на практика е бил снет от разглеждане. Настоятелната молба на светител Серафим да бъде произнесено осъждане на социализма във всичките му форми формално е била удовлетворена – назначена е отделна тричленна комисия, състояща се от епископ Вениамин (Федченков), протойерей М. Стелмашенко и Т. В. Локот. Но в документа, изработен от тях под название „Основни тезиси за изобличаване на лъжеучението на социализма”, осъждането засяга само „лъжеучението на социализма и на най-последователната му форма – болшевизма, или комунизма”. В него не се казва нито дума за „християнския” социализъм, чието изобличаване светител Серафим е смятал за особено важно. Интересно е обаче, че в тези тезиси, в раздел „Мерки против социалистическото лъжеучение” се съдържа следният пункт: „в) участие в борбата против социализма на всички християнски изповедания и на другите религии”. Оказва се, че идеята за общохристиянски, та дори за общорелигиозен фронт за борба срещу социализма9, е намерила макар и скромно място в документите на Събора, което означава, че там тя е имала достатъчно привърженици, между които и споменатите съставители на тезисите. Това още веднъж потвърждава, че опитите на г-н Кострюков да припише тази идея изключително на светител Серафим са неоснователни и тенденциозни.
1.4. През 1933 г. светител Серафим изпраща последователно две писма до Задграничния Синод, с които протестира срещу синодалното разрешение, дадено на Камчатския архиепископ Нестор за участието му в Далекоизточната конференция за борба против безбожието. В нея трябвало да участват православни, католици, лутерани, мохамедани, юдаисти и дори езичници, като се предвиждало те да извършат и съвместни молитви. След като с писмата си до Синода светител Серафим не постигнал желания резултат, на 30 август 1934 г. вече лично повдигнал въпроса по време на пленарно заседание на Задграничния архиерейски събор. Членовете на Събора този път единодушно се съгласили, че протестът на епископ Серафим е основателен, и оттеглили постановлението за участие в конференцията. Твърдата позиция на светителя произтичала както от принципното му неприемане на все по-пълно изявяващата се икуменическа идеология, така и от преките му наблюдения, че участието на православни в икуменическите конференции и всякакви „надконфесионални” формации води само до размиване на църковното им съзнание, до охладняване и безразличие към вярата.
Борбата на светител Серафим против участието на Руската Задгранична Църква в икуменическото движение във всичките му прояви продължава и на Втория руски задграничен събор през 1938 г. В свое слово10 пред Събора той изрича с особена яснота основанията си за неприемане на икуменическата идеология. Като база на доводите си светител Серафим поставя основната истина, че вън от Православната Църква няма спасение. Колкото повече напредва историческото време, изтъква той пред Събора, толкова повече хората се разединяват и отстъпват от единствено спасителния път на Православието. Истинското обединяване, което е обединяването в Истината, може да стане само върху основата на благодатния живот, което ще рече – само в лоното на Православната Църква. Защото православната истина се открива чрез благодатта на Светия Дух – тоест, именно чрез онова, за което икуменическото движение няма и не иска да има никакво понятие. По тази причина истинско обединение по пътя на икуменическото движение е недостижимо и средствата, прилагани от движението, са недопустими от православна гледна точка. Извънцърковното обединение, предлагано от икуменистите, ще донесе само вреда и тази вреда не ще може да бъде изкупена с недоказаната полза от предполагаемото мисионерство на православни икуменисти сред инославните. Следователно всякакво общение с икуменическото движение трябва да бъде принципно отхвърлено и на неговите конференции не бива да бъдат изпращани никакви представители! Такива са били по-основните положения в словото на светител Серафим, което той завършил със знаменателните думи на Псалмопевеца: “Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивците!”(Пс. 1:1).
Своето дело по разобличаване на икуменизма като противна на Православието идеология светителят продължава с особена твърдост на Московското съвещание през 1948 г., като с изнесения си там доклад става идеен вдъхновител на цялото последващо поколение православни традиционалисти. Няма да е преувеличено, ако кажем, че със своя живот и слово светител Серафим е най-последователният и принципен изобличител на икуменическата ерес сред архиереите на Задграничната Руска Църква от първата половина на 20-тия век.
II. За несъществуващото подписване на документи съвместно с представители на арменската общност
Вярно ли е твърдението на г-н Андрей Кострюков, че през 1948 г. на Всеправославното съвещание в Москва светител Серафим „слага подписа си под заключителните документи редом с представители на арменската общност”?
В „Деянията на Съвещанието на главите и представителите на автокефалните православни църкви”, състояло се в Москва от 8 до 18 юли 1948 г. (том 2, сс. 424 – 425), е описано подробно кои именно участници в Съвещанието имат право да подпишат заключителните му документи. Това са предстоятелите на поместни църкви (9 души) и екзархът на Московската патриаршия в Чехословакия – всичко 10 подписа на поименно споменати висши духовни лица. Името на архиепископ Серафим (Соболев), оглавяващ православните руски общини в България, не присъства в този списък. При ратифицирането на заключителните документи арменският католикос-патриарх Георг VI, присъстващ на Съвещанието като наблюдател, е поканен да подпише онези от тях, със съдържанието на които е съгласен. От четирите предложени резолюции той подписва две: едната е „Ватиканът и Православната Църква”, другата – „Икуменическото движение и Православната Църква”. С това арменският католикос изразява съгласието си с документи, които, макар на места да носят политически оттенък, са в пълно съгласие с православното изповедание на вярата. Така че в случая няма място за каквито и да било повърхностни асоциации с пропитите от дух на компромиси и отстъпничество документи по верови въпроси, подписвани от православни представители съвместно с инославните по време на различни икуменически форуми от 60-те години на миналия век насетне. От казаното става ясно, че и в този случай твърдението на г-н Кострюков е невярно и има манипулативен характер.
Сподели с приятели: |