III. Относно доклада за англиканската йерархия

Цитираме поредното твърдение на г-на Кострюков от интервюто му:

„Малко е известен – казва той – един доклад на владика Сера­фим за англикан­ската йерархия, от който става ясно, че той е готов на диалог, готов е да се съгласи с някои обредови различия, стига англи­каните да се завър­нат към Право­слав­ната вероизповед и към Православието…”

Нека се запознаем накратко с доклада на архиепископ Серафим по въпроса за англикан­ската йерархия, в който г-н Кострюков открива у светителя склонност към диалог с англи­каните и готовност да се съгласи с техни обредови различия.

В началната част на доклада си светител Серафим прави кратък исторически преглед на стъпките, които Англиканската църква или отделни нейни членове са правили в периода от 17-ти до 20-ти век за проправяне на пътя към завръщане в лоното на Православната Църква. Главно препятствие по този път е проблемът с нарушената апостолска приемственост у англиканите. С приемането на икуменическите идеи след 20-те години на ХХ век част от поместните православни църкви обявяват готовността си да признаят валидността на англиканската йерархия – такива са Цариградската, Йеруса­лим­ската, Кипърската, Антиохийската, а по-късно Румънската и други поместни църкви. „Неизвестно е по силата на какви съображения е станало това при­зна­ване – пише в доклада си светител Серафим и посочва липсата на каквито и да било доку­менти, които да доказват, че Уилям Барлоу – старшият от извършилите ръкополо­жението на Кентър­бърий­ския архиепископ Паркър – е действително звено, съединя­ващо англиканската йерархия с апостолите.”¹¹ Същото обаче може да се отбележи и за останалите двама участници в ръкоположението. След като разказва за множеството неправилни положения в англиканската вероизповед, светител Серафим пише: „Всички тези дефекти на Англи­канската църква – крайно отрицателните рационалистични разбирания за тайнствата Свещенство и Евхаристия, които битуват дори сред англий­ския епископат, неясните догматически възгледи на Англиканската църква, отсъст­вието в самата нея на цялостност и обеди­неност; стремежът й да се обединява едновременно и с Православната Църква, и с еретици – ние считаме всичко това за голямо препятствие за съединяването на Англиканската Църква с Православната…”¹² Към това светител Серафим добавя и ней­на­та силна зависи­мост от масонството, а най-вече изключител­ната й обвързаност с икумени­ческото движение, на което тя е основоположница и главен двигател в разви­тието му. Обединението, към което се стреми Англикан­ската църква – пояснява светителят,– е икуменическо обединение, при което тя иска да запази своите неправил­ни вярвания, както и свободата си да се обединява едновре­менно и с всякакви други църкви. „Предвид всичко това – прави своето заключение светител Серафим – ние не можем да бъдем оптимисти. Ние смятаме, че това съединение няма да се осъще­стви.”¹³

След този ясен и реалистичен поглед към действителното положение на нещата светител Серафим изказва мнението, че към Англиканската църква би могло да се при­ложи принципът на църковната икономия и тя да бъде присъединена към Правосла­вието по третия чин (тоест, без отново да бъдат ръкополагани нейните йерарси). Но за да стане това, тя трябва предварително да заяви готовността си да изпълни следните условия:

„Да се отрече от всички свои догматически неправилности; да изключи от със­та­ва на своята йерархия всички епископи, които не вярват в благодатта на свещен­ството и в благодатта на преосъществяването, а в бъдеще да не допуска до посве­щаване в степен на дякон, свещеник или епископ лица с такива отрицателни и рационалисти­чни възгледи; да анулира всички свои преговори и съглашения с неепис­ко­палните и другите еретически изповедания, с които Руска­та Православна Църква няма църковно общение; да приеме всецяло вероучението на Православната Църква и занапред да се ръководи не от своите символически книги, а единствено от основните положения на светото Православие.

Допускането на по-голямо снизхождение в делото на обединението на Англикан­ската църква с Руската Православна Църква ще представлява не проява на нашата любов към англиканите, а нашето откъсване от църковните православни пра­вила…”¹⁴ – такова е заключението на светител Серафим.

След като прегледахме внимателно и предадохме в сбит вид съдържанието на доклада относно англиканската йерархия, не намерихме в текста нищо, което да показва готовността у светител Серафим за диалог или за приемане на някакви обредови разли­чия. Светителят говори не за диалог, а за поставяне пред англиканите на ясни и категорични условия за присъединяването им към Православието, ако те дей­стви­­­телно пожелаят това.

Както в своето интервю, така и в книгата си „Жизнеописание на архиепископ Серафим Собо­лев” г-н Кострюков засяга в определен аспект и църковно-календарния въпрос. Това налага да се спрем накратко върху доклада „За новия и стария стил”¹⁵, прочетен от светителя на Московското съвещание през 1948 г.

Какви са основните мисли в този доклад? Светител Серафим ясно и последо­вателно разкрива основанията за неприемане на „новия” календар, както по отношение на Пасхалията и свързания с нея цикъл от подвижни църковни празници, така и по отношение на минейния празничен кръг (неподвижните празници). В Православната Църква Законоположител е Сам Светият Дух, Който чрез гласа на Вселенските събори постановява в нея догмати и канони, та тя да пребъдва во веки като „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). Отказът от Александрийската пасхална система, установена на Първия Вселен­ски събор и оградена чрез каноните на светата Съборна Църква (7-мо апостолско правило, 1-во правило на Антиохийския събор, 7-мо правило на Втория вселенски събор, 95-то правило на Трулския събор и др.) води не само до тежки канонични провинения, но и до нарушаване на хода на евангел­ските събития, съпреживявани от Църквата чрез православното богослужение¹⁶.

Недопус­тимо е обаче и приемането на новия стил в компромисната му форма, при която, макар Александрий­ската пасхалия да е запазена, неподвижните празници се отбелязват по новия стил. „Този смесен календар не може да бъде приет от православ­ните – говори светител Серафим, – защото той води до нарушаване на други църковни постановления, които се съдържат в [богослужебния] „Устав” (Типикон) и които ние свято и неотклонно трябва да съблюдаваме, тъй като не бива да проявяваме непослушание към нашата Майка – Църквата.”¹⁷ Светителят изброява някои от тези наруше­ния, като набляга особено на допуснатото от новостилците унищожаване на апостолския пост в онези години, когато поради преместването на неподвиж­ните празници с 13 дена напред за него не остава никакво календарно време.

„Някои могат да кажат – пише свети­тел Серафим – че нарушаването на Типикона не представлява тежък грях, защото тук няма отстъпление от догматите. Но нали и словата на Христос: „Ако и Църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:17) не ни говорят за нарушаване на едни или други догматически истини на нашата вяра. Въпреки това, според свидетелството на тези божествени слова, който от нас не окаже послушание към Църквата, той се отсича от нея и се поставя в редиците на тежките грешници, защото в този случай му се налага най-тежкото наказание – отлъчване от Църквата. При това, чрез своето пренебре­жение към църковния Устав [Типикона], ново­стил­ците извърш­ват своя грях на непослуша­ние към Цър­квата от­кри­то, съзнателно и дръзко.”¹⁸ (подчерт. мои – м. С.)

„Тежък грях на непослушание към Църквата” – ето как светител Серафим окачествява съзнател­­ното прене­брегване на църков­­ния календар като част от Преданието на Цър­квата. За църковния Устав (Типикон), „свеще­ния закон, който ни ръководи в нашето православно богоугождение чрез богослу­же­нията, празниците и постите” – светителят пише: „Типиконът не е нищо друго, освен гласът на Църквата – нашата Майка. И към този глас ние трябва да се отнасяме не с пренебрежение, а с безусловно и неотклонно послушание, ако искаме да бъдем верни и предани на светата Църква и на всичките й православни норми.”¹⁹

Светител Серафим е смятал за важно на Московското съвещание да бъде взето ясно становище срещу реформата на църковния календар, намираща се в противоречие с каноните и литургичното предание на Православната Църква – реформа, замислена и наложена по икуменически и църковно-полити­чески подбуди, и довела в крайна сметка до съдбовно разделение сред право­славните християни.

За съжале­ние Съвеща­нието приема по този въпрос компро­­мисна резолю­ция²⁰. В нея се признава задължително за всички поместни църкви единствено празну­ва­не­то на Възкресение Хрис­то­во според Алексан­дрийската пас­халия (т.1 и 2). Относно непод­виж­ните праз­ници се изтъква, че до времето, когато бъде израбо­тен един по-съвършен календар (?!?), всяка автоке­фална църква може да изпол­зва намира­щия се вече в нейна упо­треба календар (т. 3). Всички клирици и миря­ни се задължават да спазват църков­ния стил на онази поместна църква, в чиято канонична територия живеят (т. 4).

Светител Серафим възразява срещу третия пункт на резолюцията – той не е съгласен празнуването на неподвижните празници по новия стил да се смята за допус­тимо явление. На 14 юли (н. ст.) 1948 г. светителят предава в Комисията по кален­дарния въпрос своето особено мнение по този пункт, в което между другото се казва: „Грехът не може да бъде разглеждан като допустимо явление. А празнуването на непо­движ­ните празници по новия стил несъмнено е грях, понеже тук е налице съзнателно и свободно нарушаване на Устава… При всяко положение, да се допуска в църквите без каквато и да било уговорка празнуването на неподвижните празници по смесения календар, или по новия стил в компромисната му форма, означава да се утвърждава и узаконява това, което Православната Църква трябва да отхвърля.” (подчерт. мои – м. С.)

Копие на особеното си мнение светител Серафим изпраща и на Крутицкия митрополит Николай. То е придружено с молба да бъде взето под внимание на предстоящото пленарно заседание на 17 юли. Това обаче не се случва. Нещо повече, особеното мнение на светител Серафим по църковно-календарния въпрос остава неотра­зено дори в Деянията на Съвещанието, публикувани година по-късно в Москва. Този факт е напълно обясни­м: в условията на съветския режим „особени” мнения по принцип не са допускани. Известно е, че Съвещанието се е провеждало под зоркото наблюде­ние на съветските органи и в частност на Съвета по делата на РПЦ, които не са гледали с добро око на светителя.

В своята книга „Жизнеописание на архиепископ Серафим Собо­лев” Андрей Кострю­­ков някак тенденциозно отбелязва: „При все че архиепископ Серафим не е бил дово­лен от това решение [т. е. от резолюцията по въпроса за църковния календар], то не е предизвикало активни протести от негова страна” ²¹. Ние не знаем какво има предвид г-н Кострюков под израза „активни протести”, освен опит за постигане на внушението, че светителят не е държал толкова много на позицията си. Известно е обаче, че църков­ните форуми имат свои определени правила за работа, за изказване, обосновка и защита на мнения и въз­гледи. Светител Серафим, подбуждан от своята жива архиерейска съвест, най-активно работи според тези правила, като се изказва отговорно и аргумен­тирано по важни за Православието въпроси. Той взема участие в заседанията на три от четирите комисии на Съвещанието; в рамките само на два дена (13 и 14 юли) изнася три, и то твърде съществени по съдържанието си доклада; участва, когато това е било възможно (поради едновре­менната работа на комисиите), в разискванията по докладите; пише особено мнение по резолю­цията за църковно-календарния въпрос. Вижда се, че той е употребил по най-активен начин всички възможни средства за изразяване и защита на цър­ковната си позиция. Светител Серафим едва ли се е надявал, че една принципна резолюция, взета на Московското съвещание, може да доведе до отказ от употребата на новия календар в приелите го вече поместни църкви. Но с произнасянето на ясна църковна оценка за него, при това оценка, намираща се в пълна приемствена връзка с отколеш­ното православно становище по този въпрос, той твърдо и категорично застава срещу тенденцията да бъде въвеждан в поместните православни църкви т. нар. „поправен юлиански календар”.

V. За църковно-календарната реформа в България и за съня на Левкийския епископ Партений

В интервюто си г-н Андрей Кострюков твърди: „Аз с увереност мога да кажа, че владика Серафим никога нямаше да позволи разделение в Църквата заради кален­дарния стил … защото единството на Църквата²² щеше да бъде по-важно за него от календара.”

И в своята книга „Жизнеописание на архиепископ Серафим Собо­лев”, в края на главата „Архиепископ Серафим и Московското съвещание през 1948 г.”, г-н Кострюков споменава накратко за преминаването на Българската Православна Църква към новия календарен стил през 1968 г. Тук обаче той изказва много по-предпазливо мнение по същия въпрос, като пише: „Днес може само да се гадае как би се държал архиепископ Серафим, ако беше жив през 1968 г.”

Естествено никой не би следвало да дръзва да гадае, като говори от името на светителя или твърди какви щяха да бъдат действията му, ако той беше жив. Но за съжаление това си е позволил и покойният Левкийски епископ Партений в цитираните от г-н Кострюков фрагменти от негови писма до протойерей Всеволод Шпилер. Визирайки действията на свои доскорошни събратя и на сестрите от Покровската княжевска обител, отказали да приемат календарната реформа, архиереят с увереност заявява, че владика Сера­фим не би одобрил тяхното поведение и би приел новия стил. При това епископ Парте­ний се опитва да дискредитира твърде лековато тяхната позиция. Представяйки я като плод на сляпо упорство и безразсъдство, той пише в писмото си: „Владика Серафим се бил изказал на Московското всеправославно съвеща­ние (1948 г.) против календарната реформа, и край! Виж им ти манталитета! Никакви аргументи, разсъждения, никаква логика повече! Говоря им – светостта не означава непогре­ши­мост. Иначе ще трябва да се съгласим и с Рим, тъй като там е имало и свети папи, чиито имена са отбелязани и в православния месецослов. Говори колкото искаш на варосана стена.”²³

Човек, който е съвременник на събитията около провеждането на църковно-календар­ната реформа у нас и който е познавал отблизо хората, към които са отправени цитира­ните по-горе редове, може само да се изпълни със скръб и недоумение от тези думи. Излиза, че логиката на епископ Партений е следната: светостта на владика Серафим не означава, че светителят е безгрешен – нещо, което впрочем никой никога не е твърдял. Въз основа на това свое умозаключение епископ Партений смята, че не е задължително да се следва позицията на светител Серафим по календарния въпрос, която той очевидно смята за погрешна. Никъде обаче епископ Партений не излага обективни аргументи и разсъждения в полза на своето виждане, което той показва на дело, като участва активно в подготовката и провеждането на календарната реформа²⁴. Що се отнася до логиката, към която той призовава своите доскорошни събратя, за да приемат новия календар, това е приспособенческата логиката на компромиса, на огъването пред силните на деня, наложили календарната реформа в полза на икуменическите тежнения и в ущърб на Църк­вата. Наистина с тази логика верните духовни чеда на светител Серафим – архимандрит Пантелеймон (Ста­рицки), архи­мандрит Сера­фим (Алексиев), архимандрит Сергий (Язаджиев), игумения Серафи­ма (Ливен) и едино­мис­лените им духовници, монахини и миряни – не са се съгласили, колкото и да им е струвало това.

В своето интервю г-н Кострюков говори за „разделение в Църквата заради кален­дарния стил”, като спекулативно свежда едва ли не до „календаропоклонство” изразеното принципно несъгла­сие с икуменизма. Защото измежду основанията, поради които споменатите духовни чеда на светител Серафим не се съгласиха да приемат календарната реформа, най-същественото бе икумени­ческата й мотивировка, същина и насоченост, открито заявени в Окръжното послание на Синода за провеждането й. Те пазеха завета на светителя да нямат нищо общо с икуменизма като еклесиологична ерес. А календарът беше брънка от веригата, кована усърдно от икуменизма като „обединителен пояс” на уж разделената Христова Църква. Неслучайно архиман­дрит Серафим (Алексиев) се изразяваше образно с думите: „Ако кажа „а”, ще се наложи да кажа и „б” – ако се съглася да направя първата компромисна крачка чрез приемане на новия стил, неминуемо ще трябва да се съглася и със следващите”. И той не я направи. Каноничното разграничаване от ереста на икуменизма, извършено от духов­ните чеда на светител Серафим, не беше проява на фанатично упорство, а израз на вярност към истините на Православието, препо­дадени им от техния благодатен духовен отец и същевременно израз на вярност и към неговата памет.

В последния абзац на споменатата глава от книгата си г-н Кострюков привежда като „аргу­мент” срещу „отделилите се” дори сън на епископ Партений – до такава степен обективните му доводи са се изчерпали. „Епископ Партений – пише той – разказва и за своя сън, в който архиепископ Серафим съветва отделилите се „да слушат Майката Църква, иначе цялото тяхно дело ще пропадне”. Епископът разказал съня си на отделилата се монахиня Серафима (Ливен), но останал без отговор.”²⁵

Внушението е повече от ясно – „разкол­ниците” са горди хора, които не благово­ляват дори да отговорят на загриже­ния за тях архиерей. Така обаче може да си помисли само човек, който не е познавал отблизо матушка игумения Серафима, най-предано духовно чедо на владика Серафим още от седемгодишна възраст, свидетелка на него­вите светителски трудове и пастирски скърби, игуменка на създаде­ната от него Покров­ска обител и неуморна духовна труженица до самата си кончина през 2004 г.

Случаят със съня на епископ Партений е описан в личните записки на архи­мандрит Серафим (Алексиев), който в годините на църковно-календарната реформа претърпя с голяма болка и с евангелска кротост необяснимия обрат във възгледите и поведението на своите доскорошни събратя и съмишленици – епископ Партений (Стаматов) и архиман­дрит Мето­дий (Жерев). Ето неговия разказ:

„Между другото получих препис от едно писмо, изпратено до матушка Сера­фима, игуменката на Покровския манастир в Княжево. В него епископ Партений съобщаваше за един свой сън: Явил му се архиепископ Серафим и му казал да чете следните думи от написания от него акатист на св. Иоан Рилски: 1) „Радуйся, яко царя в писании своемъ милосердна, покаянна и Церкви послушна быти увѣщалъ еси” и „Испроси намъ у Господа Иисуса Христа прощение всѣхъ нашихъ грѣховъ, а найпаче грѣха непослу­шания Матери нашей Церкви!” После му казал да съобщи това на непо­корните. Епископ Партений възразил: „Те не искат и да ме чуят.” А архиепископ Серафим изрекъл: „Цялото им дело ще се съкруши.” И изчезнал.

„Празнуването на непод­вижните празници по новия стил несъмнено е грях, понеже тук е на лице съзна­телно и свободно нарушаване на Устава, една от основоположните книги на нашата Православна Църква. Както догматите, така и св. канони, и Уставът са глас на нашата Майка Църквата. Да не слушаш този глас значи да падаш в греха, наричан непослушание на Църквата, нещо, което така тежко се осъжда от нашия Господ” (Мат. 18:17).

Какво бихме могли да добавим към тази вълнуваща изповед на архимандрит Сера­фим – най-верният духовен син на светител Серафим сред българските му духовни чеда? Ако погледнем по същество на всичко случило се тогава, то много по-подходящо би било епископ Партений да отнесе думите на своя духовен старец към собствената си отстъпническа позиция при подготов­ката и провеждането на неканоничната цър­ковно-кален­дарна реформа в България. Защото резкият завой, който той направи във възгледите си пред очите на своите доскорошни събратя и пред българското църковно изпълнение, потресе тогава мнозина от будните му членове и остава постъпка, достойна за тъжен размисъл.

Като препрочитаме интервюто на г-н Кострюков, изпитваме отново и отново скърбното чувство, че една църковно-политическа пози­ция, лавираща и непочтено боравеща с фактите, се защи­тава не с друго, а с личността на светител Серафим, който през целия си живот се е ръководил от кристална и непоклатима принципност във всичко, отнасящо се до православната вероизповед и верността към Христовата Църква. Навярно тъкмо църковно-политическата ангажираност е попречила да се усети и разбере в дълбочина и цялостност личността на този дивен праведник, чудо­творец и пазител на Православието, съединил в себе си даровете на благодатната любов и богопознание.

Светител Серафим несъмнено би държал за един­ството, но само за единството в истината. Заради охраняването на истината в светата Православна Църква той цял живот е търпял клевети, нападки, хули, недоброжелателства. Заради безкомпро­мис­ността си по въпросите на вярата той никога не се е поколебавал да тръгне срещу тече­нието, да се възправи срещу мненията на мастити йерарси и богослови. И неслу­чайно, удостоявайки го с архиепи­скопско достойнство, митрополит Антоний (Храповицки) изрича следното: „Прео­све­­щеният Сера­фим е истински православен архиерей, който