Загадки на древната история
Ал. Горбовски
Книгата предлага хипотези за съществувала някога на Земята висока цивилизация, която е била унищожена вследствие световна катастрофа, променила очертанията на континентите и съдбата на човечеството. За доказване на смелите си предположения авторът - писател и учен - използува последните данни на науката. Увлекателно написана, книгата е предназначена за широк кръг читатели.
СЛЕДИ И ДОКУМЕНТИ
СПОМЕНИ ЗА КАТАСТРОФАТА
Свещените текстове и митове на различните народи по своята същност са най-старите източници, достигнали до нас. Някои открития от последните години потвърждават факти, за които преди това можехме да научим само от епоса или религиозните книги. И в това няма нищо чудно. Така наречените "свещени книги" и митовете, възприемайки неизбежно сведения от народната памет, съдържат отзвуци на действителни събития. Ето защо историкът трябва да се стреми да открие в преданията и религиозните текстове истинското и рационалното, на което науката може да се опре.
Така например е постъпил немският археолог Х.Шлиман. Следвайки едва забележимия пунктир, набелязан от Омировите редове, той открил след множеството земи и страни легендарната Троя и нейните руини отново излезли на бял свят. Троя, която изглеждала на всички само прекрасна измислица, игра на въображението, се оказала действителност. Така, движейки се по следите на смътни упоменания и полузабравени митове, изследователите извличат от небитието забравени градове и цели цивилизации. Глинените таблични на Шумер назовават пет града, които са съществували преди потопа: Ериду, Баб-Тибира, Ларак, Сипар и Шурупак. Ако приемем за измислица всичко, което се отнася до потопа, би трябвало да смятаме за измислени и градовете, споменати във връзка с него. Археолозите не се оказаха такива скептици и бяха възнаградени. Три от петте споменати "допотопни" града са вече намерени. Те са Сипар и Шурупак.
Нещо повече, в хода на разкопките са открити следи от голямо наводнение, сполетяло някога този район. Това дало повод да се предположи, че прословутият потоп, за който разкриват шумерските и библейските текстове, е имал в основата си някакво реално събитие.
"През втория месец на седемнадесетия ден от месеца - четем в Библията - в този ден всички извори на великата бездна се разтресли и небесните прозорци се отворили. И се лял над земята дъжд четиридесет дни и четиридесет нощи".
Но хиляди години преди на бъдат написани тези редове повестта за потопа е записана на глинените таблички на Шумер.
"Сутринта рукна порой, а през нощта с очите си видях обилния дъжд. Погледнах в лице бурята, страшно беше да се гледа... Първия ден бушува южният вятър, налитайки стремглаво, запълвайки планините, сякаш война е сполетяла хората. Не се виждат един друг..." Както и в библейския вариант, става дума за потоп, изпратен отгоре, за да изтреби човешкия род.
Обаче предания за такава катастрофа, която унищожила уж почти цялото човечество, срещаме не само в този район. Такива сведения намираме и в египетските свещени книги, и в санскритските текстове на Индия, и у народите от Тихия океан, и в преданията на двете Америки.
До нас са достигнали някои от изображенията на това събитие. Едната от рисунките е взета от ацтекски кодекс, а другата е древновавилонско изображение.
Английският етнолог Дж.Фрейзър, като говори за повсеместното разпространение на съобщения за катастрофата, изтъква например, че от 130 индиански племена в Северна, Централна и Южна Америка няма нито едно, в чиито митове да не е отразена тази тема.
Ето какво разказва един от достигналите до нас древномексикански текстове "Кодекс Чималпопока". "Небето се приближило до земята и в един ден загинало всичко. Дори планините се скрили под водата... Казват, че скалите, които виждаме сега, тогава са покрили цялата земя, а "тетзонтли1 кипяло и клокочило с тътен и се издигали червени планини..."
А ето какво са писали за тази катастрофа в своя кодекс "Попол-Вух" жреците на индианците киче, чиито потомци живеят сега на територията на Гватемала: "Станал много голям потоп...Потъмнял ликът на земята и започнал да вали черен дъжд, пороят се леел ден и нощ... Хората бягали отчаяни...Те се опитвали да се изкачат на покривите на къщите, които се срутвали и ги захвърляли на земята...Те се опитвали да се покатерят на върховете на дърветата, но дърветата ги изхвърляли, хората търсели спасение в пещерите и скалните дупки, и те погребвали хората. Така завършила гибелта (на рода, расите) на хората, обречени на унищожение."
Спомен за това се е запазил и у индианците от басейна на Амазонка, чиито предания разказват, че веднъж се раздал страшен рев и грохот. Всичко потънало в мрак, а после върху земята налетял порой, който отнесъл всичко и потопил целия свят. "...Водата се издигнала на голяма височина - гласи едно от бразилските предания - и цялата земя била потопена във вода. Мракът и пороят не прекъсвали. Хората бягали, не знаейки къде да се скрият, изкачвали се на най-високите дървета и планини."
Ясно е, че през този период са се образували планини. Индианците от островите кралица Шарлота твърдят например в митовете си, че до катастрофата земята не е била такава, каквато е сега. и че тогава съвсем не е имало планини. "Кодекс Чималпопока" споменава за издигащи се червени планини, явно нажежени или покрити с разтопена лава.
Подобни сведения за предполагаема катастрофа, която освен от потоп е била придружена от урагани, земетресения и вулканична дейност, са запазени и у африканските народи. Става дума, изглежда, за някаква катастрофа, която станала близо до тези райони, някъде между Америка и Африка.
Това личи и от обстоятелството, че заедно с отдалечаването от Атлантика характерът на митовете се изменя. Мащабите на катастрофата стават някак си по-малки. Преданията разказват вече само за голямо наводнение.
Например в преданията на индианците от Аляска (племето глингит) се говори само за потоп. Малкото оцелели хора плували с кану към планинските върхове, за да се спасят от бушуващите води. Мечки и вълци, подети от потопа, без да се плашат, бързали да доплуват до лодките и хората трябвало да ги пропъждат с копия и весла.
В Южна Америка може да се види същата картина: говори се предимно за потоп, от който хората се спасявали, като се изкачвали на върховете на планините.
Ако мислено се движим от предполагаемия център на катастрофата към изток, през Средиземно море, Персия и по-нататък към Китай, ще видим как постепенно и последователно се изменя характерът на преданията. Гръцкият епос съобщава, че по време на потопа земята потрепервала. "Едни търсели по-високи хълмове, други се качвали на лодки и работели с веслата там, където неотдавна били орали, трети улавяли риби по върховете на брястовете..." До този район достигнали, както се вижда, само колебанията на почвата и вълната на наводнението, която не потопила високите хълмове и се покачила не по-високо от върхарите на дърветата.
В свещената книга на древните иранци "Зенд-Авеста" се казва, че по време на потопа "по цялата земя водата била на височина, колкото човешки ръст..."
Преданията твърдят, че в югоизточния район на Азия, в Китай, морските води залели сушата и след това се оттеглили от крайбрежието на югоизток. Естествено е да предположим, че щом в един район на земното кълбо е имало огромна приливна вълна и водите са достигнали даже върховете на планините, то някъде в противоположния район би трябвало да има отлив. Заедно с движението на изток постепенно се намалявала и височината на водната покривка: в Централна Америка водите достигнали до върховете на най-високите планини, в Гърция - не по-високо от хълмовете и върховете на дърветата, а в Персия достигали до височината на човешки ръст. Такава е цялостната картина, която се оформя от множеството откъслечни възпоминания, запазени в паметта на различни народи. Освен че съобщенията за потопа са повсеместни, още едно обстоятелство прави впечатление: странните съвпадения на някои подробности за това събитие. Съвпадения, които се срещат у народи, разделени от много хиляди километри. Така, почти навсякъде им а някакви предвестници на бедата, които предупреждават хората за приближаващата се катастрофа.
Във вавилонския епос бог Еа предупреждава цар Ксисутрос за предстоящия потоп: "Сине на Убар Туту - казал той,- разруши си дома и си построй вместо него кораб. Не се' грижи за имуществото си, радвай се, ако спасиш своя живот. Но вземи със себе си на кораба различни живи същества."
Приблизително същото говорел богът в ацтекския кодекс: "Не прави повече вино от агава, а започни да дълбаеш ствола на голям кипарис и влез в него, когато през месец Тозонтли водата достигне небесата."
И в Библията пратеникът, който предложил на Ной да направи ковчег, също се представя като бог. Подобно на християнския бог, на бог Еа и на бога от тихоокеанските легенди индийският бог Вишну също предупреждава човека за предстоящото бедствие. На островите в Тихия океан също има многобройни предания за някакви пришълци, които предупреждават за катастрофата. Тези, които си построили салове, казват преданията, се спасили. Летописи от Бирма разказват за човек, който "се появил от висшите селения"."Облечен в черно, той ходел навред, където се събирали хора, по улиците и със скръбен глас ги предупреждавал за онова, което трябвало да стане;" Друга обща черта: в числото на предупредените и спасили се от гибел винаги фигурират двама души -мъж и жена (понякога придружени от деца). В библейските текстове това са Ной и жена му, в гръцките легенди - Девкалион и Пира, в Уелс - Дюейвен и Дюейвич, Бит и Бирен в ирландския епос, мъжът и жената - легендарните родоначалници на баските.
Такава е картината и от другата страна на Атлантика. У ацтеките, индианците от Бразилия, североиндианските племена - навсякъде се повтаря същата тема: двама души, мъж и жена, се спасили от потопа.
Още една обща черта: като се спасяват от заплашващото ги бедствие, предупредените вземат със себе си различни животни. Така постъпва библейският Ной и древномексиканският Ната, Етси у канадските индианци и индийският Ману, Троу в Борнео и героят на шумерския епос за потопа Ксисутрос.
Когато водите на потопа започват да спадат, спасилите се слизат на върха на планината, която първа се е появила изпод водата. "...В планината Нацир спрял корабът. Планината Нацир задържала кораба, не му дава да се люлее..." ("Поема за Гилгамеш"). У Ной тази роля изпълнява планината Арарат, у героя на гръцкия потоп Девкалион - планината Отрие (или Парнас), у спасилия се от потопа прародител на жителите на Таити -върхът на планината Питохито и т.н. Изглежда обаче, списъкът на необяснимите аналогии не се изчерпва само с това.
Библейският Ной от време на време пускал от ковчега си п т и ц и, за да узнае дали е завършил потопът. Това той правил три пъти. Когато гълъбът се завърнал с маслинено клонче, в човката, това било знак, че водите са започнали да спадат: И героят на значително по-старата шумерска легенда за потопа, който също се спасил в ковчег, е пускал птици, за да узнае дали някъде се е появила земя.
Оказва се, че точно така са постъпвали и героите от американските предания за потопа, за които разказват индианците от Западна, Централна и Северна Америка. Когато водите спаднали, птица донасяла в човката си зелено клонче на спасилите се.
Повече от две хиляди години хората четели в библията, че на небето се появила небесна дъга, която ознаменувала края на потопа. Когато при археологическите разкопки били намерени глинените таблички с текста на древношумерския епос за Гюлгамеш, станало ясно, че това споменаване на небесна дъга е заимствано оттам.
Но защо пък същото съобщение намираме в свещените книги и предания на Америка и в полинезийските митове? Подобно на християнското и на шумерското предание, в митовете на Америка и Тихия океан краят на потопа също се ознаменува с дъга, появила се на небето.
Не по-малко удивителни са и други необясними сякаш аналогии.
У ацтеките, обитаващи Мексико, е запазен следният текст. Бог Титлакахуан предупредил един човек на име Ната за очакваната катастрофа и подобно на християнския бог го посъветвал да си направи ковчег.
Останалите богове били уверени, че всички хора са загинали. Но когато водите спаднали, Ната и жена му запалили огън и започнали да пекат риба. Миризмата достигнала до небето и боговете се досетили, че някой от хората е оцелял. -Какъв е този огън там? - възкликнали те.- Защо той така одимява небето?
Разгневените богове искали да довършат унищожението на човешкия род, но Титлакахуан ги убедил да простят на спасилите се. В библията също можем да прочетем, че след потопа Ной наклал огън и по миризмата на изгорената жертва бог узнал, че хора са се спасили. Но, както е известно, библейските митове водят началото си от още по-ранни, по-специално от вавилонски източници. Тук съвпадението е още по-поразително. След потопа "боговете се събрали като мухи", привлечени от миризмата на жертвата. По миризмата те разбрали, че се е спасил някакъв човек с жена си и, както колегите им в Мексико, страшно разгневени, решили да унищожат тези хора. И точно така пък застъпничеството на бог Еа, който своевременно бил предупредил хората за потопа, ги спасило.
Големият брой на аналогиите, както и повсеместността на съобщенията за потопа дават основания да се предположи, че в основата им лежи някакво реално събитие, което действително е оставило спомен у човечеството.
ГИБЕЛ ОТ БЕЗДНАТА
Древноиндийските свещени книги, съобщавайки за причината на катастрофата, сполетяла Земята, разказват, че тя била предизвикана от "бог Хаягрива, който обитава бездната". Халдейските митове споменават някакъв си "архангел на бездната".
Какво ли е било пък това нещо, появило се от бездната на пространството, което е накарало планетата да потрепери и е останало за много векове в паметта на човечеството?
Между гръцките митове има едно предание за Фаетон (гръц.-"пламтящ"). Според легендата Фаетон, син на Хелиос (Слънцето), измолил от баща си да му повери само за един ден управлението на слънчевата колесница, която преминава по небето. Но синът не съумял да насочи конете по обичайния им път и се приближил твърде много до Земята, изпепелявайки я с огнената си жар. Тогава Зевс поразил юношата с мълния и Фаетон рухнал на Земята. Някои учени..смятат, че легендата за Фаетон разказва за падането на огромен метеорит върху Земята.
Както е известно, около нашето Слънце освен планетите се върти цял пояс от доста големи небесни тела -астероиди. Астрономите изчислили общата маса на този пояс. Оказало се. че ако астероидния пояс "се слее" в едно тяло, ще се получи планета с диаметър 5900 километра. Редица астрономи предполагат, че някога такава планета е съществувала. Тя била по-малка от Марс и по-голяма от Меркурий. Орбитата й минавала между Марс и Юпитер. Планетата, наречена Фаетон по името на митичния герой, загинала при някаква гигантска космическа катастрофа и отломъците й, носещи заплаха от нови катастрофи, продължават да се въртят около Слънцето. Това предположение на съвременните изследователи намира отклик със сведение, което Солон получил в Египет. Както известява Платон, жреците били казали на Солон, че под мита за Фаетон "се крие истината, че светилата, движещи се в небето и около Земята, се отклоняват от пътя си и през дълги промеждутъци от време изтребват всичко на Земята посредством силния огън." В редица от тези стигнали до нас съобщения, свърза ни с катастрофата, се споменава, че на небето се появили някакви тела, паднали след това на Земята (или отдалечили се от нея). Така в петата книга на "Сибила" се казва, че на източния хоризонт се появило някакво огнено тяло, което със светлината си затъмнило Слънцето и паднало след това в океана. Ирландските предания говорят за странни "облаци", появили: се на небето след потопа, които се разкъсвали и падали на Земята, причинявайки извънредно големи разрушения. Очевидно към числото на подобни съобщения принадлежи и едно от индийските предания, което твърди, че след потопа изгрели седем слънца на небето, а после едно от тях погълнало останалите шест.
Запазили ли са се на Земята някакви потвърждения на съобщенията за падането на космически тела? Да, потвърждения има, и то доста много. На естонския остров Саарема се намира голямото езеро Каалипюхаяра, Свещено езеро. Проучванията са показали, че езерото е яма, образувана от падането на някакво огромно тяло. Преди 2500 години в плътните слоеве на земната атмосфера навлязъл огромен метеорит, който се разпаднал и се посипал върху Земята като метеоритен дъжд. Една от "капките" на този дъжд, тежаща 550 тона, изрила тази яма, като изхвърлила хиляди кубически метра пръст.
Когато подобни събития от космическо естество стават пред очите на хората, те се помнят и остават за дълго в устните предания и митовете. Така у индианското племе навахо съществувало предание за бог, който във вид на огнен стълб се спуснал на някакво си място в долина, унищожавайки всичко наоколо. На мястото, което се сочело като точка на приземяването на бога, се оказал огромен метеоритен кратер, дълбок повече от 100 метра и с диаметър почти километър и половина.
Космически тела са падали върху Земята и в по-близки до нас времена. Такъв бил метеоритният дъжд през 1868 г., когато край Варшава паднали около 100 000 камъни, някои от които тежали до 10 кг. Още по-рано, през 1847 г., камък от метеоритен произход паднал на една къща в Бохемия, пробил покрива и се стоварил върху кревата, на който спели три деца. За щастие никой не пострадал. А от 1790 до 1954 г. са зарегистрирани 27 попадения на метеорити в къщи.
Но не всички.подобни нахлувания са имали толкова безобиден характер. На 24 юни 1938 г. небето на Пенсилвания се озарило от избухването на ярка светлина и оглушителен взрив вдигнал от леглото жителите на Питсбърг. Всички решили, че са взривени барутните складове. Но на следващия ден станало ясно, че складовете са невредими. Това бил взрив на метеорит, паднал недалеч от града. Ако той бил навлязъл в атмосферата под малко по-друг ъгъл, градът е щял да бъде унищожен, а неговите половин милион жители - избити.
Колкото по-голяма е масата на метеоритното вещество, което се стоварва върху Земята, толкова по-големи разрушения може да причини подобно събитие.
Колко е голяма заплахата от подобни катастрофи с космически характер?
Известният полски астроном Ян Гадомски привежда следните изчисления:
Радиус на небесното тяло (м)
|
Площ на пълно разрушение
|
Падат средно веднъж на
|
65
|
20 кв. км
|
22000 години
|
150
|
160 кв. Км (площ, по-голяма от Варшава)
|
120000 години
|
4250
|
Половината Европа
|
260 милиона години
|
8500
|
Половината Азия
|
1 милиард години
|
17000
|
Половината земно кълбо
|
4.4 милиарда години
|
Земята съществува вече доста дълго време, за да преживее падането на много космически тела с подобни мащаби. Това може да стане, ако някой астероид се окаже в областта на земното притегляне и падне на нея. Един от тях (Ерос) има диаметър 17 километра, диаметърът на другия, известен под името Церера, е 770 километра. Трудно е да си представим какви последици за Земята и обитателите й би довело сблъскването с подобно тяло. "Такива тела - писа по този повод английският вестник "Discovery", - могат да унищожат или да причинят големи вреди на цялата цивилизация." В различните места на Земята има десетки следи - наречени астроблеми -от стълкновенията на нашата планета с тела, дошли от Космоса. Една от най-големите астроблеми се намира в , Южна Африка. Дълго време се смяташе, че гигантската чаша с диаметър 40 км е кратер на изгаснал вулкан. При по-подробно изследване се доказа, че това е следа от падането на някакво голямо космическо тяло. Когато доближило земната повърхност, то експлоадирал о с мощ, превишаваща 20 пъти силата на взрива на най-голямата от съвременните водородни бомби. Това станало преди около 250 милиона години.
Във връзка с това може да се припомни за "Тунгуския метеорит", истинското естество на който не е изяснено и досега.
Трябва да се отбележи, че ние можем да проследим само съвсем малка част от следите на подобни попадения. Знаем, че моретата и океаните заемат 70% от повърхността на земното кълбо. Следователно повечето от "попаденията" на космическите тела трябва да падат на тях. Освен това през милиардите години от съществуването на нашата планета големи части от сушата, цели материци са потъвали и са ставали дъно на океана. И обратно, други райони са се издигали от водата, образувайки суша. Времето и геологическите процеси непрекъснато са изтривали следите от падането на големи космически тела върху Земята.
Както споменахме, от запазилите се предания и текстове личи, че по време на катастрофата морето се оттеглило далеч от крайбрежието на Китай, докато в същото време на противоположната страна се издигнала огромна приливна вълна. Българският учен Н.Бонев смята, че подобен ефект би могъл да предизвика гигантски астероид, който се е приближил до Земята. Ако Церера, пише той, би минала покрай Земята на разстояние 6 земни радиуса, това би предизвикало приливна вълна 10 пъти по-голяма от обикновения прилив. Такава вълна, преминала по земното кълбо, би била в състояние да помете в обширни райони от сушата всичко, което се намира там.
Някои изследователи допускат и мисълта, че в миналото нашата земя се е сблъскала с комета или, както смята американският изследовател И.Великовски, поне с опашката на кометата. Дали това не е небесният "Велик Змей", за когото четем в пета книга от кодекса на майте "Чилам Балам", -че се бил появил на небето и паднал на Земята? "Валял огнен дъжд - се казва в кодекса - земята се покрила с пепел, дърветата се превивали до земята.
Скали и дървета били раздробени. От небето се спуснал, Великият Змей...Заедно с Великия Змей небето рухнал на Земята и я заляло с вода".
Едно предполагаемо сблъскване на Земята с ядро на комета е в състояние да причини на нашата планета беди, не по-малки по мащаб, отколкото срещата й с астероид. Известният американски астроном Г.Юри е пресметнал, че енергията, която би се отделила от такова сблъскване, ще бъде равна на енергията от 500 000 водородни бомби.
Има и друга хипотеза. Някои предполагат, че небесното тяло, което минало близо до Земята и попаднало в полето на земното притегляне, е било Луната.
Според тази теория астероиди и малки планети, които се въртят около Слънцето, попадат в притегателното, поле на големите планети и стават техни спътници. Ако такъв спътник премине откъм външната орбита, той се върти около планетата в посока, обратна на часовниковата стрелка. Като пример може да се посочи спътникът на Земята - Луната, спътниците на Сатурн - Япет и Юпитер "VII". Ако пък такова тяло се намира на вътрешната орбита по отношение на планетата, ставайки спътник, то започва да се върти по посока на часовниковата стрелка. Като примери могат да служат спътниците на Сатурн - Феб и Юпитер "VIII".
Известният шведски астроном Ханес Алфен в статията си "За произхода на Земята и Луната" излага теорията на немския астроном Герстенкорн, която според него изглежда решава проблема на Луната. Според схващанията на Герстенкорн Луната първоначално била планета, която се е движела по орбита, много близка до земната. След това Луната е била хваната от Земята и започнала да се движи около нея. Постепенно Луната се приближила към Земята, видимият й диаметър се увеличавал все повече и надхвърлил съвременния повече от 20 пъти. "Същевременно са се увеличили и приливите - пише Ханес Алфен.- Когато Луната е била минимално отдалечена от Земята, височината на приливната вълна достигала няколко километра."
Сподели с приятели: |