Отп като наука

ОТП е обществена наука. Неин обект е обществото, разбирано като система от връзки, а не като прост сбор от индивиди. Обществените отношения могат да се определят като нормативно регулирана форма на социални взаимоотношения в рамките, на която те задоволяват свои потребности и блага от материален и духовен характер. ОТП е най-старата правна наука. Тя изучава обществото в неговата най-обща форма. ОТП може да се определи като антрето на правното познание и в същото време като субстанцията на правната мисъл Съпоставена с отделните правни дисциплини ОТП се различава не по своя обект, а по степента на обобщенията, до които достига. Науката ОТП достига до синтетично обединение на всички отделни и единични знания за правото. За различни от специални правни дисциплини. ОТП изучава правното явление в неговата цялост и правното явление изобщо, а не изучава отделното правно явление. Основна задача и роля на ОТП е свързана с подреждане и систематично обхващане на знанията за правото в цялостна система. Предметът на ОТП се отличава с:

1. 
   Широта и многостранност, в предмета се включват правото в собствен смисъл или правната статика и правното регулиране (динамика);
   
2. 
   Център на правото в собствен смисъл е да разкрие същността и функциите на правото в механизма на правното регулиране;
   
3. 
   ОТП изучава и други елементи от общия предмет на правознанието, такива са: догмата на правото и техниката юриспруденцията.
   

1. 
   Теоретично-познавателни – констатираща, обяснителна, евристична, гносеологическа (чрез нея ОТП разкрива смисъла и същността на социалната роля на правото), прогностична (чрез нея науката изработва хипотеза за развитие на правото);
   
2. 
   Практико-приложни – политологическа (показва връзката между правото, държавата и политиката), технико-юридическа (свързана с изготвяне на проекти за юридически актове).
   

ОТП изучава правното явление чрез анализ на същността на правото. Достига до основното понятие и категории за него. В системата на правото юридическите науки могат да се разделят на три групи. Те се намират във взаимодействие с ОТП.

1. 
   1гр. Теоритико-исторически – правни науки – ИБДП, ОТП, Римско частно право, Философия на правото, ОУД;
   

2. 
   2гр. Отраслови – най-многобройни и изучават определен вид обществени отношения, които се различават по предмета на правно регулиране – КП, Административно право, Гражданско право, Вещно, Търговско, Наказателно и др.;
   
3. 
   3гр. Приложни – свързани с дейността на юридически органи и учреждения. Насочени са изцяло към практиката – криминалистика, съдебна медицина.
   

1. 
   Сложност и многостранност на правото явление;
   
2. 
   Характерът на отделните правни дисциплини и взаимните връзки между тях.
   

Чрез своите обобщения и изводи ОТП дава същността на правото, както и категориалния апарат на съставното, с който си служат правните дисциплини. За това ОТП стои пред /извлича главното, без което емпиричните науки не могат да извършат своите специални изводи/.

30.09 - Историческото развитие на ОТП

ОТП е най-старата правна наука. Някои юристи не споделят схващането, че ОТП е самостоятелно правна наука. Мнозина автори предпочитат наименованието енциклопедия на правото. Тя обаче е различна от ОТП и дава само откъслечни и несистематизирани знания за правото. ОТП не може да бъде заменена от енциклопедия на правото, въпреки че ЕП я предхожда. През средновековието има откъслечни знания за правото , между тези знания няма връзка. ЕП като отделен предмет на преподаване възниква случайно. От 16век насам под влияние на хуманизма и задълбочаване на философската мисъл започва по систематично излагане на знанията за правото. Първите енциклопедисти от 16 и 17 век са Конрад Хасе и Хуниус. През 18век се застъпват две направления в ЕП. Първото направление е философско – теоретично - Нетелбах. Второто е позитивно – догматично – Путер и Пуфендолф. Особен принос за развитието на ЕП през 19век имат: Шелинг (немски идеализъм) и Хегел. Те създават учения за взаимните отношения между отделните науки и общият човешки мироглед. Философията дава признаците между всички науки и разкрива абсолютната идентичност на вселената. Хегел като представител на немското просвещение и хуманизъм подкрепя Шелинг и въвежда понятието абсолютен дух = идея. Всички тези автори са против схематичното схващане на правната енциклопедия. Те поддържат, че ЕП е самостоятелна наука, която заема това място сред специални правни науки, което има философията на Хегел сред всички останали науки. През 19век Уолтър си поставя за цел да отдели правото , неговата обща част, в една система. Той определя ЕП не като увод, а представител на потенциалната наука. През 1885г. излиза ЕП на Меркел. Тя има за цел да изведе всички общи понятия за правото, да изведе неговото единство.

Идеята за създаване на ОТП се доближава не веднъж до философията на правото. Философията на правото си поставя за цел философско умозрително изучаване на правните явления. През 19век общите знания, които разкрива философията на правото стават основата за обособяване на ОТП в самостоятелната правна дисциплина. Възникването и обособяването на ОТП през 19век се извършва под влияние на моралния утилитаризъм в Англия.

Методология на ОТП

Методът произлиза от думата план, планомерна, умствена и съзнателна дейност на човека с цел добавяне на нови обективни научни познания за правото както и подреждане и систематизиране на знанията за правото. Методите са класически линии на мисълта, които използват всички науки. Те са логически и технически. Уточнихме, че техническите методи могат да съпътстват или да предхождат логическите. Логическите методи са – индукция, дедукция, сравнение и исторически. Типичното за ОТП са подходите към науката. Безспорните подходи = методи са два. Те без съмнение обединяват в себе си редица по-малки и по-нови направления в ОТП. Първият подход е философският към правото. Той е свързан с философията на правото. Има за своя основа естественото право. То е разбирано като школа, възглед и идея. – Имануел Кант.

Естественото право като система представлява неписани правила за поведение, с които всяка държава и орган трябва да се съобразява. Санкционирането от държавата право е проекция на естественото право и се нарича позитивно право.

Вторият подход е позитивистичен. Този подход се опира на разбирането на правно нормативната същност на социалното явление. Този подход е тясно свързан държавата и е въвеждан като единствен в рамките на социологическото време. В рамките на този подход има под етапи. У нас представител на този подход е Венелин Ганев. Той обаче представлява не опростеното позитивистично разбиране на правото и е представител на социологическото разбиране за правото в рамките на позиционизма.

07.10 - Подходите към правото

Въпросът за подходите към правото е ключов за общата теория на правото. Той засяга същността на явлението право. Подходът представлява начин на конкретизиране на предмета на научното изследване. Той е резултат от разбирането за смисъла на правото като социално явление. Правното явление е нееднородно и многостранно. Затова съдържа в себе си различни “битиета на правото”.

В рамките на различните исторически периоди правото е обяснявано по различен начин. В най дълбока древност правото е обяснявано чрез връзката си с мита по късно с бога след това с различни ценности които са формализирани.

Специфична черта и тенденция от епохата на просвещението и насам е обяснението на правото чрез различни прояви на човешкото съзнание. Всяко направление или всяко битие в обяснението на правото дава необходим принос за обяснение на цялото правно явление. Всеки подход или направление което обяснява правото съдържа свои силни и слаби страни. Те произтичат от глобалното разбиране за същността на правото и неговите най трайни черти. Подходът към явлението „право” варира с оглед няколко фактора.

1. 
   Първият фактор историческа епоха, исторически период.
   
2. 
   Втори фактор сложност многостранност и нееднородност на правния феномен.
   
3. 
   Трети фактор. Подходът и неговата най ключова проява има обективно - субективен характер.
   

Методите се предопределят от подходите. Методът представлява планомерна умствена и съзнателна дейност на познаващия субект с цел добиване на нови знания. Методите са безспорни линии на мисълта които човечеството е изградило , те важат за всички науки и са безспорни. Такива са индукция дедукция сравнение исторически.

Ако се върнем към подходите които са специфични за ОТП мисловното движение при тях винаги е насочено от общото към частното. Това означава че от идеята за правото като изначален ред се отива към правилата - заповеди забрани правни норми. Целта на подхода е да се открият връзките между отделните норми и тяхното превръщане в смислови структури. Днес водеща тенденция в ОТП е интегриране на подходите. Всеки от подходите обяснява една страна едно проявление на правото като социален феномен. Затова водещата линия е плурализъм на подходите. Някои от подходите поради своята историческа еволюция и постоянното присъствие във философската мисъл се определят като базови в теорията на правото. Такива подходи са естествено правният ( философски подход към правото) и позитивистичният.

Основният въпрос на който търси отговор философията на правото е : кой е идеалният критерии за правото чрез който то получава своята легитимност и оправданост. Правната философия винаги си служи с външен за нормативното битие на правото критерии. Това означава че търси основанието за правото извън факта на неговото просто формално установяване. В основата на философския подход стоят вечни идеални принципи и ценности от които правото черпи своята легитимност. Тази изначална база от ценности и принципи се нарича естествено право. Философията на правото представлява науката и подходът на мисленето. Естественото право е научната система като база за философската интерпретация на правото. В рамките на философския подход има много под етапи учения представители. На тях обстойно ще се спрем на съответното систематично място. Сега ще посочим само че най общо философския подход има три етапа.

1. 
   Първи етап се нарича божествено ( религиозно разбиране за правото);
   
2. 
   Втори етап - Закони на природата;
   
3. 
   Трети етап - Заповеди на човешкия разум (човешки съзнание).
   

Другият основен подход се нарича позитивно правен. Този подход възниква като контра реакция срещу естествено правното мислене. Той има за основна задача да избегне статиката на естественото право и да се съсредоточи върху съществуващото (позитивно право). Основна черта на този позитивен подход е че си служи с метода на описанието а не с обяснението. Правният позитивизъм е философско направление и познавателен метод който навлиза от природните науки в социалната реалност. Правният позитивизъм се опитва да сведе правото до емпиричното а не до рационалното. Фундаментална разлика освен познавателния подход с философския подход е оптиката на изследването. Философският подход разглежда правото като цялостна социална система. А правният позитивизъм разглежда по скоро валидността на отделната правна норма. В рамките на правния позитивизъм който възниква през 19 век се обособяват три етапа:

1. 
   Първи етап - ранен правен позитивизъм;
   
2. 
   Вторият етап е нормативизъм;
   
3. 
   третият етап е съвременен правен позитивизъм.
   

14.10 - Системен подход към правото

Философия на правото

Философията на правото е пряко свързана с историята на правната мисъл. Историята на философията на правото е естественото право. Самото естествено право също преминава през различни етапи. Целта на всяко естествено право е да се определи категорично основния закон на правото или основанието за право. До Кант естественото право се намира в своя класически етап. Класическото естествено право не признава променливостта и динамичността на правния ред. Търси крайна причина за същността на правото в определена закономерност, материална, духовна или социална чрез която да обясни правото като система. След Кант „критика на практическия разум“ естественото право навлиза в нов етап. Той се нарича рационално естествено право. Въпреки че открива и формулира критическия метод Кант задава само формалистично основния принцип на правото. Кант посочва свободата като основен закон или основание за правото. Критическият метод на Кант е база за всички последващи занимания с правото защото въпросът за метода е първичен като път за достигане до ново познание. Чрез критическия метод на Кант се избягва „грешката на класическото естествено право“ и се поставя въпросът за дефиниция на основния принцип на правото или основание за правото. Налага се идеята която доразвиват Фриз и Нелсън за правния закон като рационален принцип. Чрез метода на Кант естественото право прави тази голяма крачка която е необходима на ОТП. За да се обособи като самостоятелна наука и естественото право да излезе от (априорното) своето начало. Философията на правото във всички случаи приема че има основание за правото което е над позитивно всеобхватно и задава всяка правна форма и всеки практически опит. Философията на правото в състава на тезата чрез естественото право е база за развитие на цялото право. Също така приема че позитивното право е само проекция на естественото право. За това философията на правото обобщава че вечното и ценното е статичното и идеалното право. То е свързано с човека защото засяга неговите постоянни атрибути: свобода разумност. Правната динамика и правната практика са въпроси на правоприлагането от тях не може да се изведе задължителността на правния принцип. Философията на правото е наука метод и начин на мислене. Естественото право е научната система тя е основата за правната интерпретация. Философията на правото разглежда общите въпроси на правната действителност. Служи си винаги със системен подход при който обосновава от общо към частно. От субстанцията на правото като система се отива към смисъла на отделната правна норма. За това философията на правото дава общ подход за разглеждане на другите правни въпроси.

21.10 – Право и справедливост

1. 
   като обективно право или като мащаб на правния ред;
   
2. 
   като субективно право като мащаб на правна дейност за отделния човек/ индивид.
   

1. 
   Персонална/ лична;
   
2. 
   Политическа.
   

1. 
   в материален смисъл;
   
2. 
   в духовен смисъл.
   

28.10 – Правни принципи – същност, понятие, теории

1. 
   Първият спор се отнася за същността на явлението. Според първата гледна точка правните принципи са правни норми. Тази гледна точка се поддържа от Живко Сталев и от акад. Стефан Павлов. Според другата гледна точка, правните принципи са идея, начало с идеен характер, което води процеса на създаване и прилагане на правните норми. В рамките на тази втора група някои автори /Цеко Торгов, доц. Светла Кънева/ правната идея може да се разглежда като правно основание, тя засяга всички правни норми и се разглежда от правните принципи.
   
2. 
   Вторият спорен въпрос – мястото на принципите в правната система. В рамките на този спор първото становище застъпва тезата, че правните принципи са правни норми и като такива са част от системата на законодателството. Второто разбиране казва, че принципите не са правни норми, а са аргумент при формулировката и действието на правните норми. Според тези автори /Росен Ташев/ принципите имат динамичен характер в правната система, а не само в системата на законодателството. Третата гледна точка за спора за мястото им в системата – според нея принципите заемат място след съдебната практика в нормативното изграждане на правото. Тази теза се застъпва от Димитър Радев. Той подрежда йерархията на правото по следния начин: правни норми, съдебна практика, правни принципи, правна доктрини. Уточнява се, че правните принципи имат особено значение при създаване на правото. Всички изследователи обаче са единодушни, че правните принципи имат значение при създаване и прилагане на правото.
   
3. 
   Третият спорен въпрос се отнася за техния произход и съотношение с действителността. В рамките на този спор първата гледна точка представлява тезата на марксистко-ленинската теория. Според нея принципите представляват обобщение и синтез на действителността, който отразява материята. Втората гледна точка в рамките на този спор се поддържа от Георги Близнашки и Витали Таджер. Според тях принципите са синтез на човешкия опит и на обществените отношения.
   
4. 
   Спори се дали принципите имат или нямат юридическа сила. Първата гледна точка е тази на Росен Ташев. Според нея принципите нямат юридическа сила. Според втората гледна точка на Димитър Радев принципите имат юридическа сила. В противен случай конституционните принципи биха нямали непосредствено действие. Правните принципи са както ръководно начало, така и въпрос на социална обосновка. Те направляват към желаното от действието на нормите.
   

5. 
   Следващ спорен въпрос – имат ли правните принципи йерархия. Повечето автори смятат, че правните принципи имат йерархия. Тази теза следва от ръководното им значение за правната система. Тя се поддържа от Димитър Радев, Даниел Вълчев и т.н. Без йерархия принципите не могат да изпълнят значението си на конституиращо ядро, а те носят смисъл. Някои автори /конституционалисти/ като Евгени Танчев и Снежана Начева смятат, че принципите нямат йерархия, смесвайки въпроса за същността им с тяхната функция. Без йерархия принципите не могат да изпълнят значението си за цялата правна система и за определен правен отрасъл.
   
6. 
   Остава открит и въпроса: могат ли принципите да бъдат изброени изчерпателно или не. Повечето автори смесват въпроса за йерархията с въпроса за тяхното изчерпателно изброяване. Единодушно обаче може да се каже, че принципите не могат да се изброят изчерпателно. Поддържа се и у нас и в чуждата литература /М. Строгович/. По-точно е да се каже, че правните принципи, основополагащите за правната система, са изчерпателно изброени и са йерархизирани и категорично изброени. Такива са: народния суверенитет, принцип на правовата държава /върховенство на правото/, равенство на гражданите пред нормите на правото, принцип на разделение на властите, принцип на легитимност и легалност и т.н.
   

Едва ли има по-дискусионен въпрос в правната литература от този за отношението между обективното и субективното право. В исторически план могат да се обособят три възгледа за отношението между обективното и субективното право. За продължителен период в по-ново време господства схващането, че субективното право произлиза от обективното и че при всички случаи субективното право произлиза от обективно правен ред, а той е установен от държавата. По тази линия субективното право се ограничава до конкретно правоотношение. Според другото схващане субективното право е основата на обективното, защото от правото на човека се тръгва към правото на държавата. В метафизиката субективното право предхожда обективното, защото стои по-близо до човека и до изискванията на първичното право. Тази теория, че водещо е субективното право, стои близо до естествено-правното интерпретиране на правните явления. Общото между естественото и субективното право е това, че възприемат една ненакърнима даденост: човека за изначална и първична. Всяко естествено право е и субективно право, защото имат общ притежател или общ носител. Според третото разбиране те имат общ произход, общи са причините за тяхното възникване и съществуване и за това са еднакви първични образувания на човешкия дух. От последното твърдение следва, че те не трябва да се противопоставят едно на друго, а само логически се разделят с оглед нуждите на теорията. Правото в обективен смисъл означава, че то е съвкупност от правила на съвместния живот, санкционирани от държавата. Обективното право съществува благодарение на един ред, спазван от всички правни субекти. Когато се подчертава нормативния характер на правото, тогава обективното право са всички валидни правни норми. Джорджо Дел Векио, принадлежи към правния идеализъм, казва, че правото в обективен смисъл е правна норма и е свързано с неговия заповеден характер. Обективното право отразява не само волята на законодателя, но и до колко тя е съобразена с естественото право на човека и с ценности, които придават правов характер на всяко право. Такива ценности са: справедливост, свобода, ред, мир. Обективността на правото отразява степента на напредък на обществото, тя показва състоянието на правната реалност. Обективното право е право на държавно организираното общество. Качества на обективното право:

1. Подреденост и вътрешна йерархичност на актовете - доказва институционалния характер на самото право;

2. Институционалност – показва, че нещо действително съществува и се съхранява от нарочни органи;

3. Задължителност /принудителност/ - показва заповедния характер и връзката му с държавата като особена организация на обществото;

4. Урежда статута на субектите на правото. Ако обективното право урежда статута на субектите, то субективното право им дава практическа възможност да го реализират в правната реалност;

5. Обективното право съдържа обобщение на институционалното качество на правото;

6. Обективното право служи за преценка на качествата на правото или доколко правото олицетворява необходимата свобода за индивидуалните субекти на правото. Обективното право е основа за силата на правния империум. Обективното право е и база, върху която се развиват субективните права на правните субекти.