Падащи звезди



Дата23.10.2018
Размер17.78 Kb.
#94023

Падащи звезди

      Взирах се и виждах. Виждах как звездите падат от висините. Първа, втора, трета… Пропадат в безкрайната бездна. Четвърта, пета… Всъщност аз падах с тях. Потъвах с тях или си мислех, че потъвам. Завъртях бавно глава и се вгледах в очертанията на лицето й. Очите й отразяваха падащите звезди, придавайки й онова налудничаво изражение на човек, губещ самосъзнанието си.

- Чуваш ли? – попита тя и затвори клепачи.

- Не чувам нищо.

- Именно.

Отвори очи и се вгледа в мен. Сякаш стоманата се вряза в плътта ми. Бавно, за да мога да усетя всеки един миг от агонизиращата болка. Не знаех защо това ме наранява. Може би заради привидната чиста доброта, струяща от цялото й съществуване. Може би има два типа хора: първите избират самоунищожението като начин да се скрият от истината, да избягат от болката, а другите избират разрушението, не само своето, но и на всички и всичко, което ги обкръжава, за да се справят с апатията, скуката, защото понякога това е по – добрият вариант отколкото да не правиш нищо, да не чувстваш нищо. И може би тя бе точно от този тип хора, а аз бях до нея. Бях до нея през цялото време, което логично ме правеше част от това „всичко“ и водеше и до моето унищожение. Шеста, седма… Беше ли любов… истинска любов? „Любов“ – такава банална, скучна дума всъщност. Използвана прекалено много пъти от прекалено много хора. Просто тривиален звук. Но да копнееш за някого до последния звук на часовника. Докато виждаш, докато дишаш. Да знаеш всеки навик, всеки жест, всяка слабост. Да си достигал и до най – мрачното кътче в душата на някого и все пак да си готов да жертваш всичко, да направиш всичко. Да лъжеш, да нараняваш, да умреш. И точно този човек да бъде твоя убиец. Разрушение. Ако това не е истинската любов, то тогава кое.

Какво беше преди? Имаше ли „преди“? Всичко, което бях, бе човек, искащ света в ръцете си. И исках да спра дъха й, и нямах нищо против, ако нямаше какво да се изрече. Понякога тишината наставляваше умовете ни. И попадахме с нея на място толкова далеч. И всъщност копнеех за баналната любов. Но тя не желаеше цветя, подаръци. Не искаше романтични срещи или свещи. И при онзи първи път, когато устните ни се докоснаха, тя бе с отворени очи. Тогава дълбоко в съзнанието ми се прокрадна мисълта, че нещо не е наред. Но продължих и тогава тя ме нокаутира. Право към очите. Няма да лъжа, заболя. Все още заслепен, но мисля, че я видях с друг. Повален, не можех да се бия повече. Какво да направя? Трябваше да я превъзмогна. Осма, девета, десета… И ме нокаутира.

И продължавах да стоя тук с нея. Взирах се в падащите звезди и летният студ ме пронизваше. Погледът й също ме пронизваше. Но бях тук и не можех да тръгна. Наблюдавах как звездите избледняват и мълчах. Мразех „тук“, мразех тишината, мразех скапаните падащи звезди. Всъщност и аз падах с тях, сега вече бях сигурен.






Сподели с приятели:




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница